Скитникът между звездите

ГЛАВА 13

Дълго преди да се зазори, станът в Нефи се беше раздвижил. Добитъкът бе изкаран на водопой и паша. Докато мъжете сваляха веригите от колелата и разделяха фургоните, готови за запрягане, жените готвеха четиридесет закуски на четиридесет огньове. В утринния хлад децата се трупаха около огньовете и тук-там деляха местата с последната смяна на нощната стража, която сънливо чакаше кафе.

Трябва време, за да се вдигне на крак такъв голям керван като нашия, защото бързината му е от най-бавните. И тъй, слънцето се бе вдигнало вече от един час и денят беше вече неприятно горещ, когато потеглихме от Нефи в песъчливата пустош. Никой от местните жители не ни изпрати. Всички бяха предпочели да останат вътре и така да направят тръгването ни толкова зловещо, колкото и пристигането ни предишната вечер.

И пак се проточиха дълги часове палеща жега, и задавящ прах, пелин и пясък, и прокълнатата земя. Никакви хорски жилища, нито добитък и огради, нито някакъв признак на човешко същество видяхме ние през този ден, а привечер направихме нашия кръг от фугони край безводен поток; във влажния му пясък изкопахме дупки, в които бавно се просмука вода.

Пътуването ни след това остана за мен една разпокъсана преживелица. Станувахме толкова много пъти, винаги с фургоните, събрани в кръг, че за детския ми ум след Нефи времето се проточи бавно и отегчително. Но през цялото време всичките ние бяхме завладени от чувството, че бавно се приближаваме към заплашваща ни сигурна гибел.

На ден минавахме средно по петнадесет мили. Зная го, защото баща ми беше казал, че до Филмор, следващото мормонско селище, имало шестдесет мили, а ние станувахме до там три нощи. Това означаваше четири дена път. От Нефи до последния стан, за който нещо си спомням, трябва да сме вървели две седмици или малко по-малко.

Във Филмор жителите се държаха враждебно, както и всичките след Соленото езеро. Смееха ни се, когато се опитвахме да си купим храна, а дори ни и дразнеха, че сме били мисурийци.

Когато навлязохме в селището, пред най-голямата от десетината къщи стояха вързани два ездитни коня, прашни и оклюмали. Старецът, за когото бях споменал, този с дългата обгоряла от слънцето коса и риза от еленова кожа и който беше нещо като помощник или адютант на баща ми, дойде с коня си близо до нашия фургон и с едно кимване посочи изморените оседлани коне.

— Не жалят конете, капитане — промърмори той полугласно — И защо ли, да ги вземат мътните, препускат толкова, ако не зарад нас?

Но баща ми вече беше забелязал състоянието на двата коня, а моите любопитни очи бяха забелязали него. И бях видял очите му да блясват, устните да се стискат и дълбоки бръчки да се врязват в прашното му лице. Това беше всичко. Но аз се досетих за какво става дума и разбрах, че двата уморени оседлани коня са оче една зловеща подробност, добавила се към нашето положение.

— Чини ми се, че те ни следят, Лабан — забеляза баща ми.

Именно във Филмор видях човека, когото ми предстоеше да видя пак. Беше висок, плещест мъж, в доста напреднала средна възраст, явно с цъфтящо здраве и огромна сила — не само физическа но и на волята. За разлика от повечето мъже, които бях свикнал да виждам наоколо си, беше обръснат. Няколкодневната брада издаваше, че е вече доста побелял. Имаше необикновено голяма уста с тънко устни, малко стиснати, сякаш му липсваха много предни зъби. Носът беше голям, ъгловат и дебел. Лицето също беше ъгловато, широко между скулите, с масивни челюсти доло и завършваше с високо интелигентно чело. А очите, сравнително малки, раздалечени малко повече от ширината на едно око — по-сини от най-сините, които бях виждал.

Бях го видял за първи път на мелницата във Филмор. Татко с неколцина от нашите мъже беше отишъл там, за да се опита да купи брашно, а аз, от любопитство да видя повече наши неприятели, не бях послушал майка си и се бях промъкнал незабелязано с тях. Този мъж бе един от четиримата или петимата, които стояха на купчинка с мелничаря по време на разговора.

— Видя ли го тоя тип с гладкото лице? — попита Лабан баща ми, след като бяхме излезли вън и се връщахме в стана.

Татко кимна.

— Е, това е Лий — продължи Лабан — Виждал съм го в Соленото езеро. Мръсник и половина. Има деветнайсет жени и петдесет деца, както се разправя. И направо побъркан на тема религия. Защо ли ни следи през тая проклета от бога земя?

Мудното ни, обречено пътуване продължаваше. Малките селища, където водата и почвата позволяваха да се живее, бяха по двадесет до петдесет мили едно от друго. Деляха ги песъчлива киселинна пустош и суша. И във всяко селище мирните ни опити да купим храна бяха напразни. Отказваха ни грубо и питаха кой от нас им е продавал храна, когато сме ги напъдили от Мисури. Нямаше никакъв смисъл да им обясняваме, че сме от Арканзас. Ние наистина бяхме от Арканзас, но те настояваха, че сме мисурийци.

В Бивър, на пет дена път от Филмор, пак видяхме Лий. И пак видяхме уморени от препускане коне, вързани пред домовете. Но в Пароуън не го видяхме.

Седар сити беше последното селище. Лабан, който бе отишъл напред се върна да докладва на татко. Първите му новини бяха показателни.

— Видях Лий да препуска от селището, когато аз влязох, капитане. И в Седар сити има повече мъже и коне, отколкото човек би рекъл за такова градче.

Но ние нямахме никакви неприятности в селището. Само отказаха да ни продадат храна, а иначе ни оставиха на мира. Жените и децата си стояха по домовете, а някои мъже, макар и да се появяваха тук-там, не влизаха в нашия стан да ни дразнят.

Именно в Седар сити умря бебето на Уейнрайт. Спомням си как госпожа Уейнрайт плачеше и се молеше на Лабан да се помъчи да намери малко краве мляко.

— То може да спаси живота на бебето — казваше тя — А те имат краве мляко. Аз видях дойни крави с очите си. Иди, моля ти се, Лабан. Нищо няма да ти стане ако се опиташ. Най-много да ти откажат. Но няма да откажат, кажи им, че е за бебе, за едно мъничко бебе. Жените на мормоните имат майчински сърца. Не биха могли да откажат една чаша мляко за мъничко бебенце.

И Лабан се опита. Но както разправи после на татко, не е могъл да види нито една мормонска жена. Видял само мъже мормони, а те му отказали.

Това беше последното мормонско селище. Отвъд се простираше безплодната пустиня, а на другия й край — страната на мечтите, да, митичната страна Калифорния. Когато фургоните ни излязоха от градчето рано сутринта, седнал до баща си на капрата, видях Лабан да дава воля на чувствата си. Бяхме изминали може би половин миля и се изкачвахме на ниско възвишение, което щеше да скрие Седар сити от погледа ни, когато Лабан обърна коня си, спря го и се изправи на стремената. Там, където беше спрял, имаше прясно изкопан гроб и аз разбрах, че е за бебето на Уейнрайт — не беше първия наш гроб, след като бяхме прехвърлили планините Уасач.

Това беше фигура на прокобник. Стар и изпит, с дълго лице, хлътнали бузи, сплъстена, обгорена от слънцето коса, която стигаше до под раменете на ризата му от еленска кожа, чертите му бяха изкривени от омраза и безсилен гняв. Прихванал дългата си пушка с ръката, с която държеше поводите, тоъ се закани с юмрук срещу Седар сити.

— Господ да ви прокълне всички ви! — завика той — И децата и неродените ви рожби! Суша да погуби нивите ви! Пясък да ядете, подправен с отровата на гърмящи змии! Да се вгорчи водата на изворите ви! Дано…

тук думите му станаха неясни, понеже фургоните ни продължиха нататък, но повдигащите се рамене и заканващия се юмрук показваха, че само е започнал проклятието си. Това, че изразяваше общото чувство на кервана, пролича на многото жени, които се наведоха от фургоните, извадили мършави ръце и затресоха кокалести, обезформени от работа юмруци срещу последното огнище на мормонството. Един мъж, който вървеше в пясъка и подкарваше воловете на фургона зад нашия, се изсмя и размаха остена си. Той беше нещо необичайно, този смях, защото от дълги дни не се бе чувал смях в кервана.

— Начеши ги хубавичко, Лабан — насърчи го той — и аз мисля като теб.

И както керванът си вървеше напред, аз все се обръщах към Лабан, изправил се в стремената край гроба на бебето. Беше наистина чудновата фигура, с дългата коса, с мокасините и навоите с ресни. Еленовата му риза бе толкова стара и захабена, че на места от нея висяха парцаливи влакна, някога красиви пискюли. Беше целият в развели се дрипи. Спомням си, на кръста му се клатушкаха мръсни кичури коса, които по време на пътуването ни след проливен дъжд ставаха лъскаво черни. Аз знаех, че това са скалпове на индианци и видът им винаги ме вълнуваше.

— Това ще му дойде добре — забеляза баща ми повече на себе си, отколкото на мен — Откога вече чакам да избухне.

— Иска ми се да се върне, че да вземе два три скалпа — обадих се аз.

Баща ми ме изгледа въпросително.

— Не ги обичаш мормоните, а синко?

Аз поклатих глава и усетих да ме изпълва и обзема непонятна омраза.

— Като порасна — казах след миг — ще ходя да ги убивам.

— Хей Джеси! — чу се гласа на майка ми от вътрешността на фургона — Я си затваряй устата веднага! — и на баща ми — Как не те е срам да оставиш момчето да говори така!

Двудневното пътуване ни доведе до планинските ливади и тука, далече от последното селище, не сложихме фургоните в кръг. Те си бяха горе-доло в кръг, но имаше много пролуки и колелата не бяха стегнати с вериги. Правеха се приготовления да останем цяла седмица. Добитъкът трябваше да си отпочине за истинската пустиня, макар че и това си беше същинска пустиня. Наоколо ни се виждаха същите ниски пясъчни хълмове, но бяха обрасли с редки храсталаци. Равнината беше песъчлива, но имаше малко трева — повече, отколкото бяхме виждали от много дни насам. На не повече от стотина стъпки от стана имаше слабо ручейче, което едва задоволяваше нуждите на хората, но по-надоло край леглото му други малки ручейчета се стичаха от склоновете на хълмовете и там пояхме добитъка.

Спряхме на стан рано този ден и понеже смятахме да останем една седмица, жените се заеха да прегледат мръсните дрехи с намерението да се заловят с прането им сутринта. Всички работеха, докато се свечери. Някой от мъжете кърпеха такъмите, други поправяха рамките и железните части на фургоните. Имаше много нажежаване и коване на желязо и затягане на болтове и гайки. Спомням си, че видях Лабан да седи с кръстосани крака в сянката на един фургон и да шие до здрачаване чифт нови мокасини. Той беше единственият в нашия керван, който носеше мокасини и дрехи от еленска кожа, и аз имах впечатлението, че не беше с нас, когато напуснахме Арканзас. Също така, той нямаше нито жена, нито семейство, нито свой фургон. Единственото, което притежаваше, беше конят, пушката, дрехите, с които лягаше и ставаше, и едно-две одеяла, оставени във фургона на Мейсън.

И на другото утро удари нашият час. На два дена път от последното мормонско селище, уверени, че наблизо няма индианци и без да се опасяваме изобщо за тях, за първи път не бяхме съединили фургоните с вериги в сключен кръг, нито сложили пазачи на добитъка, нито пък нощна стража.

Събуждането ми беше като кошмар. То настъпи неочаквано като гръмотевица. Бях в първия миг само буден, без да мога да съобразя нещо, и единствено се мъчех да анализирам и определя различните шумове, от които се състоеше тази неспираща гръмотевица. Чувах близки и далечни пушечни изстрели, викове и ругатни на мъже, писъци на жени и плач на деца. След това можах да различа пукот и свирене на куршуми, които се удряха в дървото и желязото на колелата и долнището на фургоните. Който и да стреляше се целеше много ниско.

Когато взех да се надигам, майка ми, която явно тъкмо се обличаше, ме притисна надоло с ръка. Татко вече станал и излязъл по това време, изведнъж се втурна вътре.

— Излизайте! — извика той — Бързо! Лягайте на земята!

Той не губеше време. С един замах, който беше почти като удар, толкова беше бърз, той ме подхвана и буквално изхвърли от задния край на фургона. Едва успях да отпълзя настрана, когато майка, татко и бебето тупнаха един връз друг на същото място.

— Тук Джеси! — извика ми татко и аз се присъединих към него да изгребвам пясъка зад прикритието на едното колело на фургона. Работехме бясно и с голи ръце. Майка ми също се присъедини.

— Продължавай, направи дупката по-дълбока, Джеси — заповяда татко.

Той се изправи и се втурна нанякъде в дрезгавата светлина и тичайки, даваше разни заповеди. (Сега вече знаех фамилното си име. Аз бях Джеси Фанчър. Баща ми беше капитан Фанчър.)

— Легни! — чувах го аз — Укрий се зад колелата на фургоните и се окопай в пясъка! Семейните, изкарай жените и децата от фургоните! Спри огъня! Не стреляй повече! Спри огъня и бъди готов за атаката, когато дойде! Неженените, присъедини се към Лабан на дясното крило, Кокрейна на лявото и към мен в центъра! Не се изправяй! Пълзи!

Но атака не идваше. Усиленото и нередовно обстрелване продължи четвърт час. Загуби бяхме понесли в първите мигове на изненадата, когато някои рано ставащи мъже са били хванати неприкрити в светлината на огньовете, които са палили. Индианците — защото Лабан заяви, че са били индианци — бяха ни нападнали от откритото пространство и стреляха срещу нас лежешком. Татко се подготвяше за тях в нарастващата светлина. Неговата позиция беше близо до дупката, в която лежах с майка ми, и затова го чух, когато извика:

— Сега! …всички заедно!

Отляво, отдясно и от центъра нашите пушки изтрещяха в залп. Бях подал главата си да видя и можех да различа не един улучен индианец. Техният огън тутакси спря и ги видях да прибягват назад през откритото пространство и да влачат със себе си мъртвите и ранените.

В същия миг у нас всички се заловиха за работа. Докато подреждаха фургоните в кръг с процепите навътре и ги връзваха с вериги (видях жени и малки момчета и момиченца да натискат с всички сили спиците на колелата, за да помогнат), ние направихме сметка на загубите си. Първата и най-тежка беше, че и сетното ни добитче е било отвлечено. После, паднали край огньовете, които са палили, лежаха седем от нашите мъже. Четирима бяха мъртви, а останалите трима на умиране. Жените се занимаваха с други ранени мъже. Малкият Риш Хардейкър бе ранен в ръката от коршум. Беше едва шест годишен и аз си го спомням да гледа със зяпнала уста в скута на майка си как баща му превързва раната. Малкият Риш бе спрял да плаче. Аз виждах сълзите по бузите му, когато учудено гледаше върха на счупената кост, щръкнала от раната между китката и лакътя.

Баба Хуайт бе намерена мъртва във фургона на Фоксуел. Тя беше дебела и безпомощна стара жена, която никога не правеше нищо друго освен да седи и да пуши лула. Беше майка на Аби Фоксуел. Убита беше и госпожа Грант. Мъжът й седеше до трупа й. Беше много спокоен. В очите му нямаше сълзи. Само седеше там с пушката си на коленете и никой не го закачаше.

По указанията на баща ми хората работеха като бобри. Мъжете изкопаха голям окоп в центъра на корала, като направиха бруствер от изкопания пясък. В този окоп жените занесоха завивки, храна и разни други необходими неща от фургоните. Всички деца помагаха. Нямаше хленчене и почти никаква възбуда. Трябваше да се върши работа, а всички ние бяхме хора, родени за работа.

Големият окоп беше за жените и децата. Под фургоните по целия кръг изкопаха нисък окоп и направиха насип отпред. Той беше за бойците.

Лабан се върна от разузнаване. Той докладва, че индианците се оттеглили горе доло на половин миля и държали пау-уау военен съвет. Видял ги също да отнасят от бойното поле шестима свои бойци, трима от които — каза той — били мъртви.

През цялата сутрин от този първи ден от време на време забелязвахме облаци прах, които говореха за придвижване на значителни отреди конници. Тези облаци идваха към нас и ни затваряха в кръг от всички страни. Но ние не виждахме нито едно живо същество. Само един облак прах се понесе в обратна посока от нас. Беше голям облак и всички казваха, че това е нашият добитък, откарван от врага. И нашите четиридесет огромни фургона, прехвърлили скалистите планини и преминали половината континент, стояха в безпомощен кръг. Без добитък те не можеха да тръгнат нататък.

По пладне Лабан се завърна от ново разузнаване. Бил видял нови индианци да прииждат от юг, което показваше, че сме обкръжени. По същото това време видяхме десетина бели мъже да излизат на билото на нисък хълм към изток и да гледат към нас.

— Това решава въпроса — каза Лабан на татко — Индианците са били подучени.

— Те са бели като нас — чух Аби Фоксуел да казва недоволно на майка ми — Защо не дойдат при нас?

— Те не са бели — обадих се аз като гледах под око да не ме плесне мама — Те са мормони.

Тази нощ, след като се стъмни, трима от нашите младежи излязоха тайно от стана. Аз ги видях да тръгват. Бяха Уил Адън, Ейбъл Миликън и Тимоти Грант.

— Отиват в Седар сити да молят за помощ — каза баща ми на майка, докато хапваше нещо на бърза ръка за вечеря.

Майка ми поклати глава:

— Има достатъчно мормони да те чуят ако се провикнеш от стана — отговори тя — Щом те не искат да помогнат и не са се показали, значи и тия от Седар сити няма да помогнат.

— Но има дори мормони и лоши мормони… — започна татко.

— Досега не сме намерили добри — прекъсна го тя.

Чак сутринта чух за завръщането на Ейбъл Миликън и Тимоти Грант, но много скоро не бях чул само аз. Целият стан бе покрусен от това, което те разказаха. Тримата изминали само няколко мили, когато били спрени от бели мъже. Щом Уил Адън заговорил и казал, че са от кервана на Фанчър и отиват в Седар сити за помощ, те го застрляли. Милисън и Грант успели да избягат и да се завърнат с новината и тя угаси последната надежда в сърцата на всички ни. Белите бяха зад гърба на индианците и нас ни чакаше толкова дълго предусещаната гибел.

Сутринта на втория ден бяха нападнати нашите мъже, които отиваха за вода. Ручейчето беше само на петдесеттина крачки пред корала ни, но пътят беше под обстрела на индианците, заели сега ниският хълм към изток. Разстоянието беше близко, защото хълмът едва ли бе по-далеч от осемдесет и няколко ярда. Но индианците явно не бяха добри стелци, защото нашите донесоха вода, без да бъдат улучени.

Като се изключи по някой случаен изстрел срещу стана, утрото мина тихо. Бяхме се настанили в окопа и понеже бяхме свикнали на суров живот, чувствахме се достатъчно добре. Разбира се тежко беше на семействата на убитите, а трябваше да се гледат и ранените. Аз все се отскубвах от майка си, подтикван от ненаситното си любопитство да видя всичко, каквото става и успявах да сторя това. Вътре в корала, на юг от големия окоп, мъжете изкопаха дупка и погребаха в нея седемте мъже и двете жени всики заедно. Само госпожа Хейстингс, която беше загубила мъжа си и баща си създаваше много грижи. Тя плачеше и пискаше и отне много време на другите мъже и жени, докато я успокоят.

На ниския хълм на изток индианците непрестанно и бурно се разправяха и кряскаха. Но освен да дадат по някой безобиден изстрел не правеха нищо.

— Какво им има на тия проклетници? — нетърпеливо питаше Лабан — Не могат ли да решат какво ще правят и да го направят?

Беше горещо в корала този следобед. Слънцето препичаше от безоблачното небе и нямаше вятър. Мъжете, налягали с пушките си в окопа под фургоните, бяха отчасти на сянка; но големият окоп, в който имаше повече от сто жени и деца, беше съвсем изложен на слънчевия зной. Тука бяха ранените, над които бяхме направили навес от одеяла. В окопа беше тясно и задушно и аз се изплъзвах от него към огневата линия и вършех голяма работа като носех съобщения за татко.

Непоправимата ни грешка бе, че не бяхме направили кръга от фургоните така, че да включи и ручейчето. Затова беше виновно възбуждението от първото нападение, когато не бяхме знаели колко бързо може да бъде последвано от второ. А сега беше твърде късно. На осемдесет ярда разстояние от индианската позиция на хълма не смеехме да свалим веригите от фургоните. Вътре в корала, на юг от гробовете, бяха направили нужник, а на север от големия окоп в центъра баща ми беше изпратил няколко мъже да копаят кладенец за вода.

Късно следобед този ден, който беше вторият, пак видяхме Лий. Прекосяваше пеша по диагонал ливадата към северозапад извън обсега на пушечен изстрел. Татко издигна един от чаршафите на майка ми, вързан на два остена. Това беше бялото ни знаме. Но Лий не му обърна внимание и продължи да си върви.

Лабан искаше да го уцели от дълго разстояние, но татко го спря и му каза, че очевидно белите не бяха решили още какво да правят с нас и един изстрел срещу Лий можеше да ги накара да вземат набързо неблагоприятното решение.

— Слушай Джеси — каза татко, като откъсна една ивица от чаршафа и я върза на остена — Вземи това, излез и се опитай да поговориш с този човек. Не му казвай нищо за това, което ни се е случило. Само се помъчи да го накараш да дойде тука и да говори с нас.

Когато тръгнах да изпълня нареждането, готов да се пукна от гордост зарад това поръчение, Джек Дънъм извика, че и той искал да дойде с мен. Джед ми беше горе доло връстник.

— Дънам, може ли твоето момче да отиде заедно с Джеси? — попита татко бащата на Джед — Двама е по-добре от един. Ще се пазят един друг от пакости.

Така Джед и аз, двама деветгодишни хлапаци, излязохме под бялото знаме да преговаряме с водача на неприятелите. Но Лий не искаше да говори. Когато ни видя да идваме, започна да ни се изплъзва. Ние не можахме да го доближим, колкото да му заговорим, а след малко той като че ли се скри в храсталаците, защото не можахме да го зърнем повече, а знаехме, че не може да е отишъл някъде другаде.

Джед и аз претърсихме гъстаците на стотици ярда навред наоколо. Не бяха ни казали колко време можехме да се забавим, а понеже индианците не стреляха срещу нас, продължавахме да обикаляме. Забавихме се повече от два часа, макар че ако беше само единият от нас, щеше да се върне след четвърт час. Обаче Джед искаше да се покаже по-смел от мен, а и аз също исках да се покажа по-смел от него.

Но глупостта ни не беше без полза. Ние вървяхме смело под бялото си знаме и научихме, че станът ни е грижливо обсаден от всички страни. На юг от кервана, на не повече от половин миля, открихме голям индиански стан. Отвъд по ливадата видяхме индианчета, яхнали, да пасат ергеле коне.

Освен това видяхме и индианската позиция на хълма към изток. Ние сполучихме да се качим на ниско възвишение, за да разгледаме тази позиция. Двамата с Джед половин час се мъчихме да ги преброим и с много догадки заключихме, че трябва да са не по-малко от двеста. Видяхме и бели мъже при тях, които много приказваха.

Североизточно от кервана, на не повече от четиристотин ярда, открихме голям стан на белите зад ниско възвишение. А зад него видяхме да пасат петдесет-шейсет яздитни коня. На около една миля на север пък видяхме да се приближава малко облаче. Джед и аз почакахме, докато видяхме един мъж да се втурва в галоп в стана на белите.

Когато се върнахме в корала, първото нешо което ми се случи, беше плесница от майка ми, задето съм се бавил толкова дълго; но татко похвали Джед и мен, когато му докладвахме всичко.

— Сега може и да очакваме атака, капитане — каза Кокрейн на татко — Тоя човек, дето момчетата са го видели, не е препускал току така. Белите сдържат индианците, докато не получат заповед по-отгоре. Може тоя човек да е донесъл заповед за добро или за зло. Те не жалят конете, това е положително.

Половин час след нашето завръщане Лабан се опита да излезе на разузнаване под бяло знаме. Но не беше направил и десетина крачки извън кръга, когато откриха огън срещу него и го накараха да се върне тичешком.

Малко преди залез аз бях в големия окоп и държах бебето, докато майка ми постели одеялата за спане. Бяхме толкова много, кажи го натъпкани един връз друг. Имаше тъй малко място, че предишната нощ много от жените бяха спали седнали, сложили глава на коленете си. Точно до мен, толкова близо, че когато мяташе ръце, ме удряше по рамото, умираше сайлас Дънлап. Беше ранен в главата при първото нападение и целия втори ден не беше на себе си, бълнуваше и пееше глупави песнички. Една от тези песнички, която повтаряше безброй пъти и която подлудяваше майка ми беше:

Аз седях точно до него и държах бебето, когато атаката срещу нас започна. Беше по залез и аз гледах с широко отворени очи Сайлас Дънлап — това бяха последните му предсмъртни мигове. Жена му Сара беше сложила едната си ръка на челото му. И тя, и леля й Марта тихо плачеха. И тогава дойде това: избухвания и куршуми от стотици пушки. Те бяха залегнали в полукръг по цялото протежение от изтокна север и от там назапад и обсипваха нашата позиция с олово. Всички в големия окоп налягаха. Много от по-малките деца се разреваха и жените си имаха работа да ги умиряват. В началото някой от жените запискаха, но те бяха малко.

Хиляди изстрели трябва да са се изсипали срещу нас за следващите няколко минути. Колко ми се искаше да изляза до окопа под фургоните, където нашите мъже поддържаха непрекъснат, но нередовен огън! Всеки стреляше по свой почин щом видеше някой да натисне спусък. Но майка ме подозираше в това и ме накара да клекна доло и да продължа да държа бебето.

Тъкмо се бях загледал в Сайлас Дънлап — той все още потрепваше — когато убиха малкото бебе на семейство Касълтън. Държеше го Дороти Касълтън, която беше към десет годишна, тъй че то бе убито в нейните ръце. Тя остана съвсем здрава. Чух да говорят за това наоколо, предполагаха, че куршумът се удари високо в някой фургон и отскочил доло в окопа. Било чиста случайност, казваха, също че с изключение на такива случки, сме били в безопастност в нашия ров.

Когато се обърнах пак Сайлъс Дънлап беше умрял и аз изпитах остро разочарование, че не можах да стана свидетел на това изключително събитие. Никога още не бях имал късмета да видя човек да умира пред очите ми.

Дороти Касълтън изпадна в истерия от случилото се и вика, и писка дълго време, докато не зарази отново госпожа Хейстингс, общо взето се вдигна такава врява, че баща ми заповяда на Уат Къмингс да изпълзи до нас и да разбере какво е станало.

Стрелбата продължи, докато съвсем се смрачи, макар отделни изстрели да се чуваха и през нощта. Двама наши мъже бяха ранени в тази престрелка и ги донесоха в големия окоп. Бил Тайлър бил убит на място и него, Сайлас Дънлап и бебето на госпожа Касълтън погребаха заедно наред с другите в тъмнината.

Цяла нощ мъжете се сменяха да копаят кладенеца все по-дълбоко, но еинствения признак за вода беше влажният пясък. Двама трима мъже донесоха няколко кофи вода от ручея; по тях откриха стрелба и те се отказаха, когато един куршум преряза лявата ръка на Джереми Хопкинс в китката.

Следващото утро, тртото, беше още по-горещо и по-сухо. Ние се събудихме жадни, а и нямаше как да се готви. Устата на всички бе тъй пресъхнала, че не можехме да ядем. Аз опитах парче корав хляб, което ми даде майка, но трябваше да се откажа. Стрелбата ту се засилваше ту отслабваше. Понякога стотици стреляха срещу стана. В други моменти настъпваше затишие и не се чуваше нито един изстрел. Татко непрекъснато предупреждаваше мъжете да не хабят патрони, защото мунициите ни бяха към края.

И през цялото време мъжете копаеха кладенеца. Беше толкова дълбок, че вдигаха пясъка в кофи. Тези, които вдигаха кофите бяха изложени и едного от тях раниха в рамото. Беше Питър Бромли, който караше воловете на фургона на Блъдгуд и беше годен за Джейн Блъдгуд. Тя изскочи от окопа, затича се право при него под летящите куршуми и го доведе в заслона. Към пладне кладенецът се срути и падна усилена работа да се изровят двамата засипани в пясъка. Еймос Уентуърт не можа да се свести цял час. След това укрепиха кладенеца с дъски от дъната на фургоните и процепите и копането продължи. Но единственото, до което стигнаха, а бяха на двадесет фута дълбочина, беше влажен пясък. Вода не се просмукваше.

По това време условията в големия окоп бяха ужасни. Децата се молеха за вода, а бебетата прегракнали от плач, продължаваха да плачат. Робърт Кар, друг наш ранен, лежеше на около три-четири крачки от майка ми и мен. Не беше на себе си, мяташе ръце и викаше за вода. А някои от жените бяха в почти същото състояние и не спираха да кълнат мормоните и индианците. Други жени много се молеха, а трите големи моми, сестрите Демдайк, пееха църковни химни с майка си. Други жени вземаха влажния пясък, който изкарваха от дъното на кладенеца и покриваха с него голите тела на бебетата в опита си да ги разхладят и успокоят.

Двамата братя Феърфакс не можаха да издържат повече и с кофи в ръка пропълзяха под един фургон и се втурнаха към ручея. Джайлс не беше стигнал и половината път, когато падна. Роджър успя да стигне и да се върне без да го ударят. Той донесе две непълни кофи, защото част от водата се разплиска от тичането. Джайлс припълзя обратно и когато му помогнаха да слезе в окопа, устата му кървеше и той кашляше.

Две непълни кофи вода бяха нищо за повече от сто души, без да броим мъжете. Само бебетата и най-малките деца, и ранените получиха по малко. Аз не получих нито глътка, при все че майка ми натопи парченце плат в няколкото лъжици, които й дадоха за бебето, и ми избърса устата. За себе си не направи това, защото ми даде едно влажно парцалче да го дъвча.

Положението се влоши и следобеда стана неописуемо. Спокойното слънце жареше през ясния безоблачен въздух и певръщаше в пещ дупката ни в пясъка. А от всички страни наоколо вилнееха пушечни гърмежи и крясъци на индианците. Само от време на време баща ми позволяваше по някой единичен изстрел, и то само на най-добрите ни мерачи като Лабан и Тимоти Грант. Но през цялото време непрекъснат поток олово заливаше нашата позиция. Нямаше обаче други пакостни рикошети, а и нашите мъже залегнали в окопа, без да стрелят, не понасяха загуби. Само четирима бяха ранени и само един от тях — тежко.

По време на едно затишие в стрелбата татко дойде в окопа. Той поседя няколко минути до майка и мен без да говори. Като че ли се вслушваше във всичките надигащи се стонове и молби за вода. Веднъж се измъкна от окопа и отиде да види кладенеца. Донесе само влажен пясък, който натрупа дебело на гърдите на Робърт Кар. След това отиде при Джед Дънам и майка му и изпрати да повикат бащата на Джед от стрелковия окоп. Бяхме всичките толкова натясно, че когато някой се движеше вътре в рова, трябваше внимателно да пропълзява през телата на налягалите.

След малко татко пропълзя пак при нас.

— Джеси, страх ли те е от индианците? — попита той.

Аз убедително поклатих глава като си мислех, че ще ме изпратят с някаква друга почетна задача.

— Страх ли те е от проклетите мормони?

— От никакви проклети мормони! — отвърнах аз, като се възползвах от случая да ругая враговете ни, без да ме е страх от наказващата ръка на майка ми.

Забелязах беглата му усмивка, която заигра за миг по уморените му устни, когато чу отговора ми.

— Виж тогава какво, Джеси — каза той — ще отидеш ли с Джед на ручея за вода?

Аз нетърпеливо скочих.

— Ще ви облечем двамата като момичета — продължи татко — та може и да не стрелят по вас.

Аз настоях да отида както си бях, като мъж, който носи панталони, но скоро скоро се предадох, щом баща ми подхвърли, че ще намери някое друго момче да го преоблече и изпрати заедно с Джед.

От фургона на семейство Чатокс донесоха един сандък. Момичетата им бяха близначки и горе долу на един ръст с Джед и мен. Няколко жени се събраха наоколо да помогнат. Сложиха ни неделните рокли на момичетата, които бяха пропътували в сандъка целия път от Арканзас.

Обзета от безпокойство, майка ми остави бебето на Сара Дънлап и дойде с мен чак до стрелковия окоп. Там, под един фургон, зад малкия пясъчен бруствер, Джед и аз получихме последни нареждания. После изпълзяхме навън и се изправихме на открито. Бяхме облечени съвсем еднакво — бели чорапи, бели рокли с широки сини колани и големи бели шапки. С дясната си ръка Джед стискаше моята лява. Във всяка от свободните ръце ние носехме по две малки кофички.

— Спокойно — предупреди ни татко, когато ние тръгнахме — Вървете бавно. Ходете като момичета.

Не гръмна нито един изстрел. Ние стигнахме ручея здрави и читави, напълнихме кофите, легнахме по корем и хубаво се напихме. С пълна кофа във всяка ръка тръгнахме обратно. И пак не изгърмя нито един изстрел.

Не мога да си спомня колко пъти отидохме — не по-малко от петнадесет или двадесет. Вървяхме бавно, винаги ръка за ръка, винаги се връщахме бавно с четири кофи вода. Изумително е колко жадни бяхме. Ние лягахме няколко пъти и бавно пиехме.

Но това беше твърде много за неприятелите ни. Не мога да си представя, че индианците щяха да се сдържат и да не стрелят толкова дълго, без оглед на това дали сме момичета, или не, ако не бяха изпълнявали нарежданията на белите, които бяха при тях. Както и да е, Джед и аз тъкмо тръгвахме още веднъж, когато една пушка изгърмя от хълма на индианците, след това още една.

— Върнете се! — извика майка ми.

Погледнах Джед и видях, че той гледа мен. Знаех, че е упорит и че е решил да не се отказва пръв. Затова тръгнах напред и той тръгна в същия миг с мен.

— Хей!… Джеси! — извика майка ми и вдумите и прозвуча повече от една плесница.

Джед предложи да се хванем за ръка, но аз поклатих глава.

— Бегом! — казах аз.

И докато ние препускахме по пясъка, като че ли всичките пушки на индианците загърмяха срещу нас. Аз стигнах до ручея пръв, тъй че Джед трябваше да почака докато си напълня кофите.

— Сега бягай — каза ми той и по спокойния начин, по който се залови да пълни своите кофи, разбрах, че е решил да остане последен.

Тогава аз клекнах и докато чаках, наблюдавах облачетата прах вдигнати от куршумите. Обратно тръгнахме един до друг бегом.

— Не бързай толкова — предупредих го аз — ще разплискаш половината вода.

Това го жегна и той чувствително забави крачките си. Насред пътя аз се препънах и паднах по лице. Един куршум, забил се точно пред мен, ми напълни очите с пясък. За миг помислих, че са ме улучили.

— Нарочно го направи — присмя ми се Джед, когато се изправих на крака. Беше спрял и ме чакаше.

Схванах какво мисли. Смяташе, че съм паднал нарочно, за да разсипя водата и да се върна пак. Съперничеството между нас бе сериозно нещо — толкова сериозно, че аз незабавно се възползвах от намека му и се върнах обратно при ручея. А Джед Дънам, без да обръща внимание на куршумите, които вдигаха облачета прах наоколо му, остана там прав на открито да ме дочака. Ние се прибрахме един до друг с почести, въпреки момчешкото ни безразсъдство. Но когато предавахме водата Джед имаше само една кофа. Куршум беше прострелял другата близо до дъното.

Майка си го изкара на мен, като ми прочете урок за непослушанието. Сигурно е знаела, че след това, което бях направил, татко нямаше да й позволи да ме плесне; защото, докато ми четеше конското евангелие, татко ми намигна през рамото й.

В окопа посрешнаха Джед и мен като герои. Жените плачеха и ни благославяха, и ни целуваха, и ни мачкаха. И трябва да призная, аз бях горд от тези прояви, макар, както и Джед, да се преструвам, че не ми харесват тези излияния. Но Джереми Хопкинс, с голяма превръзка на остатъците от лявата китка, каза, че ние сме от тестото, от което се правят белите мъже. От това се почувствах по-горд, отколкото от всичко друго.

До края на деня мен като че ли ме занимаваше главно болката в дясното око, причинена от пясъка, който бе вдигнал забилия се пред мен куршум. Окото ми кървясало, каза майка, а на мен ми се струваше, че ме боли еднакво, било отворено или затворено. Аз опитах и едното и другото.

В големия окоп беше по-спокойно, защото всички бяха получили вода, макар големият въпрос, как ще се снабдим с вода пак, отново да стоеше пред нас. Наред с него стоеше и известният факт, че бяхме останали почти без муниции. Щателната проверка на фургоните, направена от татко, завърши с намирането на пет фунта барут. Още много малко имаше в барутниците на бойците.

Спомних си за нападението по залез предишния ден и се подготвих за него този път, като се промъкнах овреме в бойния окоп. Пропълзях по-близичко до Лабан. Той съсредоточено дъвчеше тютюн и не ме забеляза. Известно време го наблюдавах със страх, че като ме открие, ще ми заповяда да си отида. Той хвърляше продължителни погледи между колелата на фургоните, задъвкваше съсредоточено за малко, след това плюеше внимателно в малка вдлъбнатинка, направена в пясъка.

— Как е работата? — попитах го най-после. Така той винаги се обръщаше към мен.

— Чудесно — отговори — Съвсем чудесно, Джеси, щом мога да дъвча пак. Устата ми беше така пресъхнала, че не бих могъл да дъвча от изгрев, ако ти не беше донесъл вода.

В този миг над върха на хълмчето на североизток, заето от белите, някой показа глава и рамене. Лабан се прицелваше с пушката много дълго. Сетне поклати глава:

— Четиристотин ярда. Не, няма да рискувам. Може да го улуча, а пък може и да не го улуча, а татко ти много държи сметка на барута.

— какви са нашите изгледи, как мислиш? — попитах аз по мъжки, защото след подвига с водата се чувствах кажи-речи като мъж.

Лабан като че се замисли преди да отговори:

— Няма да скрия от теб, Джеси, че сме много на тясно. Но ще се измъкнем, о, ще се измъкнем, можеш да заложиш на това и последния си долар.

— Някой от нас няма да се измъкнат — възразих аз.

— Кой например? — запита той.

— Ами Бил Тайлър, и госпожа Грант, и сайлас Дънлап, и всички други.

— Ами Джеси… те са вече в земята. Нали знаеш, всеки трябва да погребва покойниците си, като им дойде времето. Хората са го правили май от хиляди години, а живите все не намаляват. Виждаш ли, Джеси, раждането и умирането вървят ръка за ръка. А хората се раждат толкова бързо, колкото и умират… по-бързо ми се вижда, защото са станали повече и са се умножили. Ето на, днес следобеда можеше да те убият, както носеше вода. Но ти си тука, нали, бърбориш си с мен и сигурно ще пораснеш и ще станеш баща на чудесно голямо семейство в Калифорния. Казват, че всичко ставало голямо в Калифорния.

Бодрият поглед на нещата ми даде смелост да изрека изведнъж отдавна затаена мечта.

— Слушай Лабан, да речем, че те убият тука…

— Кого? Мене ли? — възкликна той.

— Казах само „да речем“ — обясних аз.

— Е добре, тогава. Карай нататък. Да речем, че ме убият?

— Ще ми дадеш ли твоите скалпове?

— Майка ти ще те наплеска, ако те види с тях — рече той.

— Няма що да ги нося, когато тя е наблизо. Нали, ако те убият, някой ще трябва да ги получи тия скалпове. Що да не съм аз?

— Защо не? — повтори той — Защо да не си ти? Добре Джеси. Аз те харесвам тебе и татко ти. В минутата, когато ме убият, скалповете са твои, и ножът за скалпиране също. И ето Тимоти Грант е свидетел… Чу ли Тимоти?

Тимоти каза, че е чул и аз останах да лежа безмълвен там, в задушния окоп, твърде много завладян от мисълта за големия си късмет, за да мога да изрека някаква благодарност.

Бях възнаграден за предвидливостта си да отида в окопа. По залез стана ново общо нападение и срещу нас бяха дадени хиляди изстрели. Никой от наша страна не бе одраскан. Затова пък, макар и ние да дадохме само тридесетина изстрела, видях и Лабан и Тимоти Грант да улучват по един индианец. Лабан ми каза, че от първия ден стреляли само индианците. Бил сигурен, че никой бял не е дал нито един изстрел. Всичко това крайно много го озадачавало. Белите нито ни давали помощ, нито ни нападали, а през цялото време гостували на индианците, които ни нападали.

На другото утро се събудихме измъчени от жажда. Аз излязох, щом се зазори. Беше паднала тежка роса и мъже, жени и деца я ближеха с език от процепите, спирачките и шините на колелата.

Говореше се, че Лабан се завърнал от разузнаване, тълмо преди развиделяване; че подпълзял близо до позициите на белите; че те били вече на крак; и че на светлината на огньовете ги видял да се молят, наредили се в голям кръг. Той също докладвал, че според думите, които доловил, те се молели за нас и какво да се прави с нас.

— Дано господ ги просветли тогава — чух да казва една от сестрите Демдайк на Аби Фоксуел — защото не зная какво ще правим цял ден без вода, пък и барутът ни е на свършване.

Цялата сутрин не се случи нищо. Не бе даден нито един изстрел. Само слънцето жареше в неподвижния въздух. Жаждата ни се изостряше и скоро бебетата се разплакаха, а по-малките деца се разхленчиха и заоплакваха. По пладне Уил Хмилтън взе две големи кофи и се запъти към ручея. Но преди да успее да пропълзи под фургона, Ан Демдайк изтича, прегърна го с двете ръце и се помъчи да го задържи. Обаче той говори с нея, целуна я и продължи. Не се даде нито един изстрел, нито някой гръмна през цялото време, докато той отиде и се върна с водата.

— Слава на господа! — възкликна старата госпожа Демдайк — Това е поличба. Те са се смилили.

Такова беше мнението на много от жените.

Към два часа, след като бяхме яли и се чувствахме по-добре, се появи един бял с бяло знаме. Уил Хамилтън излезе и говори с него, върна се и приказва с татко и другите ни мъже и тогава излезе пак при непознатия. По надалече видяхме да стои и гледа един мъж, в когото познахме Лий.

У нас настъпи голямо възбуждение. Жените изпитаха такова облекчение, че плачеха и се целуваха, а старата госпожа Демдайк и други пееха „Алилуя“ и благославяха бога. Предложението, прието от нашите мъже, беше да се поставим под знамето на примирието и да бъдем защитени от индианците.

— Трябваше да го направим — чух татко да казва на майка.

Той седеше с увиснали рамене и подтиснат на един процеп.

— Ами ако те са си наумили предателство? — попита майка.

Той сви рамене.

— Ще трябва да заложим натова, че не са — рече той — Ние свършихме барута.

Няколко от нашите мъже свалиха веригите от един фургон и го дръпнаха настрана. Аз изтичах да видя какво става. При нас влезе самият Лий, последван от два празни фургона, карани всеки от по един мъж. Всички се стълпиха около Лий. Той каза, че им било много трудно да задържат индианците да не се нахвърлят върху ни и че майор Хигли с петдесет души от мормонската милиция били готови да ни вземат под своите грижи.

Но това, което събуди у татко, Лабан и някои от другите мъже известно подозрение, бяха думите на Лий, че трябва да сложим всичките си пушки в един от фургоните, за да не разпалим враждата на индианците. Така сме щели да изглеждаме като пленници на мормонската милиция.

Баща ми се изправи и беше готов да откаже, когато погледна Лабан, който отговори полугласно:

— В нашите ръце ще имаме от тях също толкова полза, колкото и ако са във фургона, след като сме си похарчили барута.

Двама от нашите ранени, които не можеха да ходят, бяха сложени във фургоните, а заедно с тях и всички малки деца. Лий като че ли ги делеше на под и над осемгодишни. Джед и аз бяхме едри за възрастта си, а освен това бяхме и на девет години, затова Лий ни сложи при по-възрастните и каза, че ще върви с жените пеша.

Когато взе бебето от майка и го сложи във фургона, тя започна да се противи. После я видях да стиска устни и да се предава. Тя беше сивоока жена на средна възраст с енергични черти и доста пълна. Но дългото пътуване и лишенията и се бяха отразили, тъй че сега беше с хлътнали бузи и измършавяла, и както всички жени от кервана, имаше мрачно изражение на непрестанна тревога.

Когато Лий описа реда за движение, Лабан дойде при мен. Лий каза, че жените и децата, които вървят пеша, трябвало да бъдат първи в редицата, последвани от двата фургона. След това мъжете, в нишка по един подир жените. Когато чу това, Лабан се доближи до мен, отвърза скалповете от колана си и ми ги върза на кръста.

— Но теб още не са те убили — запротестирах аз.

— То се знае, че не са — отвърна той шеговито — Само съм си поправил поведението. Туй носене на скалпове е суетно нещо, езическа работа — Той се прекъсна за миг, сякаш бе забравил нещо, после рязко се завъртя на токове, за да отиде при мъжете от кервана, и рече през рамо: — Е, сбогом Джеси.

Аз се чудех защо се сбогува, когато един бял на кон влезе в лагера. Той каза, че майор Хигби го пратил да ни каже да побързаме, защото индианците можели да ни атакуват всеки миг.

Така изтеглянето ни започна, фургоните отпред. Лий вървеше напред с жените и пешите деца. След нас, след като изчакаха да изминем стотина двеста фута напред, тръгнаха нашите мъже. Когато излязохме от корала, видяхме милицията на малко разстояние пред нас. Мъжете стояха облегнати на пушките си в дълга редица по на шест фута един от друг. Когато минавахме край тях, неволно ми направи впечатление колко строги бяха лицата им. Изглеждаха като хора на погребение. Същото забелязоха и жените и някои от тях се разплакаха.

Аз вървях точно зад майка си. Бях избрал това място, за да не зърне скалповете ми. След мен идваха трите сестри Демдайк, две от тях крепяха старата си майка. Чувах през цялото време Лий да подвиква на мъжете, които караха фургоните, да не бързат толкова много. Един мъж на кон ни наблюдаваше как минаваме и една от сестрите Демдайк каза, че трябва да е майор Хигби. Не се виждаше нито един индианец.

Всичко стана, когато нашите мъже се изравниха с милицията и аз тъкмо се бях обърнал да видя къде е Джед Дънам. Чух майор Хигби да се провиква на висок глас: „Изпълнете дълга си!“. Всичките поушки на милицията сякаш изгърмяха изведнъж и нашите мъже паднаха един подир друг. Трите сестри Демдайк паднаха едновременно. Обърнах се да видя как е майка ми, тя също беше на земята. Точно срещу нас от храстите изскочиха стотици индианци — всичките стреляха. Видях сестрите Дънлап да побягват през пясъка и се втурнах подире им, защото и белите и индианците, всичките ни избиваха. Когато тичах, видях коларят на единия от фургоните да застрелва двамата ранени. Конете на другия фургон се мятаха и вдигаха на задните крака и коларят се мъчеше да ги задържи.

Точно тогава, когато момченцето, което бях аз, тичаше подир сестрите Дънлап, тогава го настигна тъмата. Всички спомени спират там, защото там спира съществуването на Джеси Фанчър и Джеси Фанчър изчезна завинаги. Образът, който представляваше Джеси Фанчър, тялото, което му принадлежеше, понеже беше материя и призрак, като призрак отмина в небитието. Обаче нетленния дух не спря съществуването си. И в следващото си въплащение стана духът, обитаващ това призрачно тяло, познато като Даръл Стандинг, което скоро щеше да бъде изведено и обесено, изпратено в небитието, където отиват всички призраци.

Има един доживотен тука, във Фолсъм, Матю Дейвис, от старо пионерско семейство, който е отговорник за бесилката и екзекуторната камера. Той е стар и неговото семейство е прекосило равнините в ранните дни на заселничеството. Аз приказвах с него и той потвърди клането, в което е бил убит Джеси Фанчър. Когато този стар доживотен затворни е бил дете, в семейството му много се говорело за клането в Планинските ливади. Децата във фургона, каза той, били почадени, понеже били много малки, за да разправят приказки.

Всичко това предоставям на вашето внимание. Никога през живота си като Даръл Стандинг не съм прочел нито един ред, нито чул ни една дума за кервана на Фанчър, загинал на Планинските ливади. Въпреки това в усмирителната риза в затвора Сан Куентин аз научих всичките тези подробности. Не бих могъл да съчиня тези данни от нищо, също както не бих могъл да сътворя от нищо динамита. Тези сведения и тези факти, които разказах, могат да се обяснят само по един начин. Те идват от духовното ми аз — от духа, който противно на материята, не загива.

Като приключвам тази глава, трябва да спомена, че Матю Дейвис ми разказа още и това, че няколко години след клането Лий бил заведен от властите на Съединените щати на Планинските ливади и там бил екзекутиран на мястото на някогашния корал.