Скитникът между звездите

ГЛАВА 19

След Опънхаймър и Морел, които гниеха с мен през годините, лишени от светлина, аз бях смятан за най-опасният затворник в Сан Куентин. От друга страна, ме смятаха за най-труден — по-труден дори от Опънхаймър и Морел. Разбира се под „труден“ аз разбирам „издръжлив“. Колкото и ужасни да бяха опитите да ги пречупят телом и духом, още по-ужасни бяха опитите да пречупят мен. И аз устоявах. „Динамитът или край на представлението“ — беше ултиматумът на директора Атъртън. И в края на краищата — нито едното, нито другото. Аз не можех да му дам динамита, а директорът Атъртън не можа да ме докара до края на представлението.

Беше така, не защото тялото ми бе издръжливо, а защото издръжлив бе духът ми. И беше така, защото в предишни съществувания духът ми е бил кален до твърдостта на стоманата от по-неумолими от стомана преживелици. Имаше една преживелица, която дълго време бе нещо като кошмар за мен. Тя нямаше нито начало, нито край. Винаги се виждах на скалисто, изложено на морски прибой островче, толкова ниско, че по време на буря солените пръски прехвърляха най-високата му точка. Имаше много дъждове. Аз живеех в една дупка и много страдах, защото нямах огън и се хранех със сурово месо.

Винаги страдах. Това беше средата на някаква преживелица, за която нямах никаква догадка. А тъй като при преминаване в малката смърт нямах властта да насочвам пътешествията си, често ми се случваше да изживявам наново точно това положение. Единствените щастливи за мен мигове бяха, когато изгрееше слънцето, когато се препичах на скалите, за да пропъдя вечно понасяния от мен студ.

Единствените вещи, с които разполагах, бяха едно гребло и голям джобен нож. На това гребло отделях много време, като изрязвах миниатюрни буквички и по една черичка за всяка изминала седмица. Имаше много такива чертички. Ножа си острех на един плосък камък и никой бръснар не е бил по-внимателен към любимия си бръснач, отколкото аз към този нож. Нито някой скъперник е треперел повече над своето съкровище, отколкото аз треперех над този нож. Той беше за мен скъпоценен колкото собствения ми живот. Всъщност той беше моя живот.

След много повторения успях да запазя при освобождаването си от усмирителната риза надписа, който бях изрязал на греблото. Първо можех да запазя само малко. После стана по-лесно — въпрос на сглобяване на отделни откъси. И най-сетне възстанових целия. Ето го:

„От написаното тук лицето, в чийто ръце попадне това гребло, ще разбере, че Даниъл Фос, родом от Елктън и Мериленд, един от американските съединени щати, който отплава от пристанище Филаделфия в 1809 година на борда на брига «Търговецът», отиващ на Дружествените острови, бе изхвърлен на този пустинен остров през февруари следващата година, където си съгради колиба и живя редица години, като се хранеше с тюлени; същият е бил последният останал жив от екипажа на споменатия бриг, ударил се в айсберг и потънал на 25 ноември 1809 година.“

Това беше всичко, съвършено ясно. Чрез това гребло научих много нещо за себе си. Обаче оставаше само една спорна точка, която никога не можах да изясня. Дали този остров е бил разположен в далечния южен Тихи океан, или в далечния южен Атлантически океан? Не зная достатъчно за пътищата на платноходите, за да бъда сигурен дали „Търговецът“ би отплавал за дружествените острови през нос Хорн или нос Добра надежда. Да си призная невежеството, чак когато ме преместиха в затвора Фолсъм, научих в кой океан лежат Дружествените острови. Японезът-убиец, когото споменах по преди, е бил шивач на платна на борда на корабите на Артър Сюъл и той ми каза, че вероятният курс е щял да бъде през нос Добра надежда. Ако това беше така, тогава датите на отплаването от Филаделфия и на корабокрушението щяха лесно да определят в кой океан е било това. За съжаление датата на отплаването е само 1809 година. Крушението е могло да стане и в единия океан и в другия.

Само веднъж в моите трансове имаше нещо за периода, предхождащ времето, прекарано на острова. То започва с мига, в който брига се сблъсква с айсберга, и аз ще го разкажа само за да опиша поне моето странно хладнокръвие и пресметливо поведение. Това поведение тогава, както че видите, ми помогна накрая да остана единствения жив от целия екипаж на кораба.

Стресна ме в леглото в общото помещение страшно сблъскване. Всъщност вярно е, че и другите шест спящи моряци от смяната се събудиха и скочиха от леглата си на пода едновременно. Знаехме какво се е случило. Другите не се забавиха нито за миг и се втурнаха полуоблечени към палубата. Но аз знаех какво може да се очаква и не бързах. Знаех, че ако изобщо се спасим, то ще бъде в баркаса44. Никой не би могъл да плува в такова ледено студено море. И никой моряк тънко облечен не би могъл да остане жив дълго в откритата лодка. Също така знаех колко време ще е необходимо да пуснат лодката на вода.

Затова на светлината на бясно люлеещата се лампа, врявата на палубата и виковете „Потъва!“, аз проверих моряшкото си сандъче за подходящи дрехи. И понеже те никога вече нямаше да ги използват отново, прерових и сандъчетата на моите другари. Припряно, но без да губя самообладание, избрах само най-топлите и най-дебелите дрехи. Облякох четирите най-хубави ризи, с които можеха да се похвалят моряците, три чифта панталони и три чифта дебели вълнени чорапи. Така навлечени, краката ми станаха тъй големи, че не можех да обуя моите хубави обувки. Вместо тях намъкнах новите обувки на Николас Уилтън, които бяха по-големи и дори по-здрави. Сложих и куртката на Джеръми Нейлър връз моята, а върху тях облякох брезентовата дреха на Сет Ричард, която, както си спомних, той беше намаслил наново съвсем неотдавна.

Два чифта дебели ръкавици, вълнения шал на Джон Робърт, оплетен от майка му, и плъстената шапка на Джоузеф Доус отгоре на моята — и двете имаха наушници и закриваха и врата. С това завърших екипировката си. Виковете, че бригът потъва се подновиха, но аз се забавих още една минутка, за да си натъпча джобовете с всичкия пресован тютюн, който можах да докопам. След това се качих на палубата и то тъкмо навреме.

Луната, надзърнала през една пролука между облаците, освети безрадостна, жестока картина. Навсякъде се търкаляха отломки от такелажа и навсякъде имаше лед. Платната, въжата и реите на главната мачта, която все още се крепеше, бяха поръбени с ледени висулки; и аз изпитах чувство, близко на облекчение, че никога вече няма да има нужда да тегля и да опъвам текелажа и да очуквам леда, за да могат замръзналите въжета да минат по замръзналите макари. Силният вятър режеше така, че подсказваше за близостта на айсберги, а големите вълни имаха мразовит вид на лунната светлина.

Баркаса пускаха от бакборт и аз видях моряци на заледената палуба, заети с бурета провизии, да зарязват храната и да бързат да се спасят. Напразно капитан Никол се мъчеше да въдвори ред. Една вълна, налетяла от наветрената страна, реши въпроса и ги накара вкупом да наскачат през борд. Аз стигнах до рамото на капитана, хванах се за него и му викнах в ухото, че ако се качи в лодката и задържи моряците да не отплават, аз ще се погрижа за провизиите.

Обаче малко бе времето, което ми дадоха за това. Едва бях успял с помоща на втория помощник капитан Арън Нортръп да сваля пет шест бурета и бъчвички, когато всички от лодката завикаха, че потеглят. Те имаха пълно основание. Откъм наветрената страна към нас се приближаваше извисила се ледена планина, а на подветрената страна, близо до борда имаше друг айсберг, към който ни влачеше течението.

Арън Нортръп ме превари със скачането. Аз се забавих за миг, макар че лодката вече се отделяше, за да избера място по средата, където моряците бяха най-много, та телата им да смекчат моето падане. Нямах намерение да се намеря в лодката с някой счупен крак или ръка пред такова опасно плаване с баркаса. За да имат моряците място да гребат, аз си пробих път назад към кърмата. Положително имах и други, достатъчно сериозни съображения. На кърмата щеше да е много по-удобно, отколкото на тесния нос. А освен това щеше да е добре да съм до задните гребци, каквито и трудности да възникнат при такива обстоятелства занапред.

На кърмата бяха помощникът Уолтър Дрейк, лекаря Арнол Бентъм, Арън Нортръп и капитан Никол, който управляваше. Лекарят се беше навел над Нортръп, който лежеше на дъното и стенеше. Не бе имал късмет в лошо пресметнатия си скок, защото беше счупил десния си крак в тазобедрената става.

Но нямаше много време за него, защото ние гребяхме в бурното море точно между двата айсберга, които се носеха един към друг. Николас Уилтън, първият гребец, беше доста натясно, затова аз посбутах по-добре буретата и с лице към него, на колене можех да натискам греблото и с моята тежест. Напред виждах Джон Робъртс да се напряга на баковото гребло. Хванали го за раменете изотзад, Артър Хаскинс и юнгата Бени Хардуотър добавяха своята тежест към неговата. Всъщност всички моряци имаха такова желание да помагат, че не един от тях пречеше и спъваше движенията на гребците.

Беше въпрос на живот или смърт, но ние успяхме да изпреварим със стотина ярда, тъй че като обърнах глава, можах да видя безвременния край на „Търговецът“. Той попадна точно между двата айсберга и те го стиснаха, като някое момче може да стисне мек бонбон между палеца и показалеца. В тътена на вятъра и рева на водата ние не чухме нищо, макар че трясъкът от дебелите ребра и напречните корабни греди под палубата на брига трябва да е бил достатъчен, за да събуди цяло градче в тиха нощ.

Безмълвно, лесно двата борда на брига се слепиха, палубата се изгърби нагоре и смачканите останки рухнаха и изчезнаха, а на мястото, където е бил, останаха трошащите се айсберги. Изпитах съжаление за крушението на това убежище в стихиите, но същевременно бях много доволен при мисълта колко ми е добре с четирите ризи и трите горни дрехи.

Обаче нощта се оказа много мъчителна, дори и за мен. Аз бях най-топло облечения в лодката. Какво трябва да са изстрадали другите, не си дадох много труд да се замислям. От страх да не се натъкнем на друг лед в тъмнината, изчерпвахме водата и държахме лодката с носа срещу вълните. И аз непрекъснато, ту с едната ръкавица, ту с другата, си търках носа да не замръзне. Също така обладан от живи спомени за семейния кръг в Елктън, се молих на бога.

Сутринта проверихме положението. Да започнем с това, че всички, с изключение на двама-трима, бяха пострадали от измръзване. Арън Нортръп, понеже не можеше да движи счупения си крак, беше много зле. Лекарят се произнесе, че двата крака на Нортръп бяха безнадеждно измръзнали.

Баркасът беше нагазил дълбоко и тежко във водата, защото бе натоварен с целия екипаж на кораба от двадесет и един моряци. Двама от тях бяха момчета. Бени Хардуотър беше едва тринадесет годишен, а Лиш Дикъри, с чието семейство бяхме близки съседи в Елктън, беше току-що навършил шеснадесет. Провизиите ни се състояха от триста фунта говеждо и двеста фунта свинско месо. Петте или шестте самуна хляб, измокрени от морската вода, донесени от готвача, не влизаха в сметката. Имаше и три малки бъчвички с вода и едно буренце бира.

Капитан Никол откровено призна, че в този некартографиран океан не знаел да има някъде наблизо земя. Оставало ни само да гребем към по-мек климат, което и направихме, като вдигнахме малкото си платно и поддържахме курс в багщаг, гонени от силен вятър на североизток.

Въпросът с храната беше проста аритметика. Ние не брояхме Арън Нортръп, защото знаехме, че скоро ще свърши. При един фунт на ден петстотинте фунта щяха да ни стигнат за двадесет и пет дни, при половин фунт — за петдесет. И така решихме да бъде половин фунт. Аз делях и раздавах месото под наблюдението на капитана, и господ да ми е свидетел, успявах да го правя доста добре, макар отначало някой от моряците да мърмореха. Също така от време на време справедливо делях между моряците пресования тютюн, който бях натъпкал в многото си джобове — нещо, за което, ща не ща, съжалявах, особено когато знаех, че го попилявам за този или онзи, за когото бях сигурен, че няма да живее повече от един или в най-добрия случай два или три дена.

Защото скоро започнахме да мрем в откритата лодка. Тези по-ранни случаи се дължаха не на глад, а на убийствения студ. Живи щяха да останат най-издръжливите и най-късметлиите. Аз бях издръжлив по природа и имах късмет, доколкото бях топло облечен и не бях си счупил крака като Арън Нортръп. Но дори и така той беше толкова здрав, че въпреки че бе първият жестоко измръзнал, умираше дни наред. Ванс Хатауей беше пръв. Намерихме го в сутрешния здрач превил се одве на носа на лодката и вкочанен. Момчето Лиш Дикъри беше вторият. Другото момче, Бени Хардуотър, изтрая десет или дванадесет дни.

Такъв беше студът в лодката, че водата и бирата ни станаха на камък и беше трудно да се разделят справедливо парчетата, които отчупвах с джобния нож на Нортръп. Ние слагахме тези парчета в устата и ги смучехме, докато се стопят. А в случаи на снежни бури имахме и сняг, кой колкото пожелае. Всичко това не беше добре за нас, понеже устата ни пламваха от възпаление, лигавицата бе непрекъснато суха и гореше. А така нямаше начин да се уталожи възникналата жажда. Да смучеш още лед или сняг значеше само да изостриш възпалението. Мисля, че повече от всичко друго именно това причини смъртта на Лиш Дикъри. Той не беше на себе си и бълнува цяло денонощие, преди да умре. Умря, плачейки за вода, а всъщност не умря от липса на вода. Аз се сдържах колкото можех от изкушението да смуча лед, залъгвах се с мъничко тютюн в бузата и горе долу изкарвах така.

Ние сваляхме всички дрехи от нашите мъртъвци. Голи бяха дошли на света и голи ги хвърляхме през борда на баркаса долу в тъмния, замръзващ океан. За дрехите им се хвърляше жребий. Така беше заповядал капитан Никол, за да се избягнат кавги.

Не беше време за глупави сантименталности. Нямаше никой между нас, който да не изпитваше тайно задоволство при всяка смърт. Най-голям късмет при хвърлянето на жребий имаше Израел Стикни, така че накрая, когато почина беше истинска съкровищница на дрехи. Това отново посъживи оцелелите.

Ние продължихме по курса на североизток, гонени опт силни западни ветрове, но жаждата ни за по-топло време изглеждаше напразна. Пръските на вълните все още замръзваха по дъното на лодката и аз все още трошах бирата и питейната вода с ножа на Нортръп. Собствения си нож пазех. Той беше от добра стомана, с хубаво острие и здрава направа и не ми се искаше да го хабя по такъв начин. По това време вече половината екипаж беше отишъл зад борда. Лодката не газеше чак толкова дълбоко във водата и беше по-лесно да се управлява в шкваловете. А имаше и повече място, да може човек да се изтегне по-удобно.

Източник на вечно мърморене беше храната. Капитанът, помощникът, лекарят и аз, след като поговорихме, решихме да не увеличаваме дневната дажба от половин фунт месо. Шестимата моряци, от чието име говори Тобиас Сноу, поддържаха, че смъртта на половината от нас се равнявала на удвояване на припасите ни и следователно дажбата трябвало да се увеличи на един фунт. В отговор ние от кърмата изтъкнахме, че удвояването се отнася до вероятността да останем живи, ако се помирим с половинфутовата дажба.

Вярно е, че осем унции осолено месо надали ни осигуряваше голяма възможност да живеем и да устояваме на жестокия студ. Бяхме много слаби и поради слабостта си лесно мръзнехме. Нямаше никаква възможност да се стоплим, макар сега и да разполагахме с повече дрехи, отколкото в самото начало.

Пет седмици след загубата на „Търговецът“ започнаха разправиите за храната. Аз спях по това време — беше нощем — когато капитан Никол хвана Джъд Хечкинс да краде от бурето със свинското. Това, че е бил подучен от другите петима, се потвърди от държанието им. Веднага щом Джъд Хечкинс бе открит, и шестимата се нахвърлиха отгоре ни с ножове. Това беше ожесточен ръкопашен бой в дрезгавата светлина на звездите и цяло чудо бе, че лодката не се преобърна. Имаше защо да съм благодарен за многото ризи и дрехи, които ми служеха като броня. Ножовете стигаха само колкото да ме убодат през толкова дебел пласт дрехи, но все пак бях одраскан до кръв на десетина места.

Другите бяха защитени по същия начин и схватката щеше да свърши с не повече от обикновен бой за всички ни, ако на помощник капитан Уолтър Дейкън, много силен мъжага, не му беше дошло на ум да свърши разправията, като изхвърлим бунтовниците през борда. Капитан Никол, лекарят и аз се присъединихме към него и преди да разберат какво става, петима от шестях се отзоваха във водата, хванали се за планшира. Капитан Никол и лекарят бяха заети по средата на лодката с шестия — Джереми Нейлър — и тъкмо се мъчеха да го хвърлят през борда, докато помощникът беше зает да удря хваналите се за планшира по пръстите с една подпорка за крака. В този миг аз нямах какво да правя и затова можах да видя трагичния край на помощника. Когато той вдигна подпорката, за да удари пръстите на Сет Ричардс, Ричардс се потопи ниско във водата, след това се издърпа с двете ръце, наполовина скочи в лодката, сключи ръце зад гърба на помощника и като се отпусна назад и надолу, замъкна помощника със себе си. Без съмнение той не го пусна и двамата се удавиха заедно.

Така от целия екипаж на кораба живи останахме само тримата: капитан Никол, Арнолд Бентъм и аз. Седмина бяха загинали за един миг след опита на Джъд Хечкинс да открадне храната. На мен ми се струваше жалко толкова много хубави топли дрехи да се похабят в морето. Никой от нас тримата не би се отказал да има малко от тях.

Капитан Никол и лекарят бяха добри и честни мъже. Достатъчно често, когато двама от нас спяха, а третия беше буден и поддържаше курса, той би могъл да открадне от месото. Но това не се случи нито веднъж. Имахме пълна вяра един на друг и по-скоро бихме умрели, отколкото да не оправдаем това доверие.

Ние продължавахме да се задоволяваме с по половин фунт месо на ден и използвахме всеки благоприятен повей на вятъра, за да отиваме на север. Чак на четиринадесети януари стигнахме до по-топли широти. Но дори и тогава не беше наистина топло. Само студът не беше толкова жесток.

Тук силните западни ветрове ни изоставиха и ние само се люшкахме и люшкахме ден след ден в безветрието. Обикновено беше спокойно и имаше леки насрещни ветрове, макар понякога и да налиташе за няколко часа по-силен вятър, в повечето случаи точно срещу нас. Както бяхме загубили сили, не можеше да става и дума да гребем в такава голяма лодка. Можехме само да пестим храната и да чакаме господ да се покаже по-благосклонен. Тримата бяхме верующи християни и по правило се молехме всеки ден преди разпределянето на храната. Да, и всеки от нас поотделно често и дълго се молеше наум.

Към края на януари храната ни беше почти свършила. Свинско вече съвсем нямаше и ние използвахме бъчвата за събиране и пазене на дъждовна вода. От говеждото също оставаха броени няколко фунта. И през целите девет седмици в откритата лодка не бяхме забелязали платно, нито видели суша. Капитан Никол открито признаваше, че след шесдесет и три дни определяне местоположението на око той не знаеше къде се намираме.

Двадесети февруари беше денят, когато изядохме последния си залък храна. Предпочитам да прескоча подробностите, които се случиха през следващите осем дни. Ще засегна само нещата, които ще ми послужат да покажа що за хора бяха моите другари. Бяхме гладували тъй дълго, че нямахме никакви резерви от сила, които да използваме, когато храната свърши окончателно, а много бързо отслабнахме още повече.

На двадесет и четвърти февруари спокойно обсъдихме положението. Бяхме трима мъже със здрав дух, изпълнени с жизненост и издръжливост, и не искахме да умрем. Никой от нас не би се пожертвал заради другите двама доброволно. Но ние се съгласихме по три въпроса: трябва да имаме храна, трябва да решим въпроса чрез хвърляне на жребий; и ще хвърлим жребий на другата сутрин, ако няма вятър.

На другата сутрин имаше вятър, не много, но благоприятен, тъй че можахме да се придвижим мудно с два възела по курса ни на север. Утрото на двадесет и шести и двадесет и седми ни посрешна със също такъв ветрец. Бяхме ужасно слаби, но устоявахме на решението си и продължихме плаването.

Ала на двадесет и осми сутринта разбрахме, че часът е ударил. Баркасът се клатушкаше отегчително в празно, безветрено море, а неподвижните облаци на мрачното небе не даваха никаква надежда за вятър. Аз изрязах три парченца плат, еднакви на големина, от дрехата си. В едно от тях имаше втъкана кафява нишка. Който го изтеглеше, губеше. Сложих трите парченца в шапката си и я покрих с шапката на капитан Никол.

Всичко беше готово, но ние се забавихме и всеки от нас дълго се моли мълком, защото знаехме, че оставяме решението на бога. Аз бях сигурен в собствената си честност и достоинство, но също толкова бях уверен в честността и достоинството на другарите и затова си задавах въпроса, как ли господ ще реши едно такова равностранно, трудно положение.

Според своето право, както му се полагаше, капитанът тегли пръв. След като бръкна в шапката, той се забави със затворени очи и устни, шепнещи последна молитва. И изтегли празно. Това беше правилно — справедливо решение, което не можех да не призная, защото до голяма степен познавах живота на капитан Никол и знаех, че е честен, почтен и добър християнин.

Оставахме лекарят и аз. Редът беше на единия или другия и според корабното чинопочитание той трябваше да тегли преди мен. Ние пак се помолихме. Докато се молех, аз се мъчех да прехвърля наум живота си и да направя равносметка на собствените си достоинства и недостатъци.

Държах шапката си на коленете с шапката на капитан Никол отгоре й. Лекарят бръкна и заопипва известно време, докато аз се чудех дали на опип кафявата нишка може да се усети в останалата тъкан.

Най-после той извади ръката си. Кафявата нишка беше в неговото парче плат. Аз веднага изпитах особено смирение и благодарност за дарената ми божия благословия и реших още по-строго да спазвам всичките божи заповеди. В следващия миг не можех да не почувствам, че лекарят и капитанът бяха свързани по-близо един с друг, отколкото с мен, поради своето положение и интереси, и че те бяха донякъде разочаровани от този резултат. А веднага след тази мисъл възникна и убеждението, че те бяха дотолкова истински мъже, щото крайният изход нямаше да попречи на предварителния план.

И бях прав. Лекарят запретна ръкав и с нож в ръка беше готов да отвори голямата вена. Обаче преди това той каза няколко думи.

— Аз съм родом от Норфолк, във Виржиниите — каза той — където, надявам се, имам сега жена и три живи деца. Единствената услуга, за която искам да ви помоля, е, че ако е рекъл господ да спаси някого от вас от туй бедствено положение и ако имате този късмет да се върнете пак в родината си, да запознаете нещастното ми семейство с жестоката ми съдба.

След това ни помоли учтиво за няколко минути, през които да си уреди сметките с господа. Нито капитан Никол, нито аз можехме да продумаме и една дума, и с насълзени очи кимнахме в знак на съгласие.

Без съмнение Арнолд Бентъм се владееше най-добре от трима ни. Аз се терзаех безкрайно, а съм сигурен, че и капитан Никол страдаше не по-малко. Но какво можехме да направим? Решението бе честно и справедливо и бе потвърдено от бога.

Но когато Арнолд Бентъм завърши и последните си приготовления и се канеше да извърши налагащото се, аз не можах да издържа повече и възкликнах:

— Чакай! Ние, които сме търпели толкова много, положително можем да потърпим още малко. Сега е утро. Да почакаме докато се свечери. Ако нищо не се случи дотогава, за да промени ужасната ни съдба, тогава ти, Арнолд Бентъм, ще постъпиш както сме се разбрали.

Той погледна капитан Никол дали одобрява моето предложение и капитан Никол можа само да кимне. Не можеше да промълви нито дума, но във влажните му заскрежени очи се четеше безкрайна благодарност, която не можех да не разбера.

Аз не го смятах, не можех да го сметна за престъпление, след като го бяхме решили чрез честно теглене на жребий, капитан Никол и аз да извлечем полза от смъртта на Арнолд Бентъм. Не бих могъл да повярвам, че любовта към живота, която ни бе подтикнала, е била вселена в гърдите ни от някой друг освен от бога. Такава е била божията воля и ние, нещастните му творби, можехме само да се подчиняваме и да изпълняваме повелите му. И все пак господ беше милостив. Той, всемилостивият, ни спаси от такава ужасна, макар и справедлива постъпка.

Едва се мина четвърт час, когато един повей на въздуха откъм запад, леко мразовит и влажен, лъхна на бузите ни. След още пет минути платното ни се изду и Арнолд Бентъм се отзова на кормилното гребло.

— Пестете малкото сили, които имате — каза той — А пък аз да изразходвам малкото сила, която ми е останала, за да увелича за вас вероятността да останете живи.

И така той застана да управлява в засилващия се вятър, а капитан Никол и аз лежахме проснати на дъното на баркаса и в изтощението си сънувахме сънища и имахме видения на скъпите ни живи същества далече в другия край на света.

Вятърът се засилваше все повече и скоро започна да шиба и бучи. Прелитащите в небето облаци предричаха буря. Към пладне Арнолд Бентъм загуби съзнание на кормилното гребло, но преди лодката да успее да се обърне напреко на надигащите се вече големи вълни, капитан Никол и аз успяхме да хванем кормилното гребло с четирите си слаби ръце. Ние постигнахме съгласие и също както капитан Никол бе теглил пръв жребий поради своето звание, така и сега той застана пръв на греблото. След това тримата се сменяхме един друг на всеки петнадесет минути. Бяхме твърде слаби и не можехме да издържим по-дълго.

Към четири-пет часа вълните станаха опасни. Би трябвало да обърнем лодката, ако положението ни не беше толкова отчаяно, и да я оставим да дрейфува с кърмата напред, задържана от плаваща котва, направена от мачтата и платното. Оставехме ли лодката да се обърне напреко, огромните вълни щяха да я затъркалят пред себе си.

Колко пъти този следобед Арнолд Бентъм ни се молеше заради самите нас да пуснем плаваща котва. Той знаеше, че ние продължаваме да вървим напред единствено заради надеждата, че ще можем да отменим изпълнението на жребия. Той беше блгороден човек. Благороден беше и капитан Никол, чийто очи с побелели вежди и мигли се бяха превърнали в стоманени иглички. А при такива благородни другари как можех да бъда по-малко благороден и аз? И току блгодарях на бога през този дълъг страхотен подиробед, че ми е дал възможността да познавам двама такива мъже. Богът и правото царуваха в тях и каквато нещастна съдба да ме сполетеше, не можех да не се чувствам възнаграден да бъда с тях. Като тях и аз не исках да умра, но не ме беше страх от смъртта. Краткотрайното съмнение, което бях изпитал в началото в тези двама мъже, отдавна се беше разпръснало. Трудна беше школата, твърди бяха и мъжете, но те бяха благородни, божии създания.

Аз го видях пръв. Арнолд Бентъм, помирил се със собствената си смърт, и капитан Никол, почти помирен със смъртта, лежаха като два лишени от живот трупа на дъното на лодката, а аз управлявах, когато го видях. Баркасът се носеше с бързината на издулия платното вятър и цепеше разпенващите се вълни и когато се вдигна на гребена на един вал, аз видях близо пред себе си шибаното от прибоя скалисто островче. Беше на по-малко от половин миля. Аз изкрещях и другите двама, вдигнали се на колене, залитащи, търсещи къде да се хванат, за да се задъжат, се завзираха в онова, което бях видял.

— Направо към него, Даниъл! — едва изрече заповедта капитан Никол — Може да има заливче, може да има заливче. Това е единственият ни шанс.

Той проговори още веднъж, когато вълните пак ни вдигнаха над този ужасен подветрен бряг, където нямаше заливче:

— Направо към него, Даниъл. Отминем ли го, твърде сме слаби, за да се върнем срещу вълните и вятъра.

Беше прав. Аз се подчиних. Той извади часовника си и го погледна. Попитах го колко е часът. Беше пет. Той протегна ръка към Арнолд Бентъм, който я стисна безсилно; и двамата ме загледаха със същото ръкостискане в очите. Това беше сбогуване, аз го разбрах; защото какъв шанс имаха същества толкова слаби като нас да стигнат живи през шибаните от прибоя скали до по-високите скали отвъд?

На двадесет фунта от брега аз изтървах управлението на лодката. В същия миг тя се преобърна и аз започнах да се давя в солената вода. Никога вече не видях другарите си. За мой късмет аз се задържах благодарение на кормилното гребло, което все още стисках, а за още по-голям късмет една вълна, придошла тъкмо навреме и тъкмо намясто, ме изхвърли далече нагоре върху единствената полегато спускаща се канара на целия този страховит бряг. Не бях контузен. И с ум, замаян от изтощение, успях да изпълзя и да се замъкна още по-нагоре, отвъд дърпащото назад връщане на прибоя.

Застанах прав, разбрал, че съм се спасил и както залитах на краката си, благодарих на бога. Баркасът вече беше разбит на хиляди парчета. И макар че не ги виждах, можех да си представя колко свирепо бяха смачкани телата на капитан Никол и Арнолд Бентъм. Видях едно гребло в пяната накрая и с известен риск можах да го издърпам. Тогава паднах на колене с чувството, че губя съзнание. И все пак, преди да припадна, с моряшкия инстинкт, помъкнах тялото си нагоре и нагоре между острите ужасни скали и най-после загубих свяст извън обсега на морето.

Бях почти като умрял тази нощ, все ме унасяше и само от време на време осъзнавах бедственото си положение и усещах колко ми е студено и колко съм мокър. Сутринта бях изумен и ужасен. Никакво растение нити стръкче трева не растяха на тази нещастна, щръкнала от океанското дъно скала. Четвърт миля на ширина и половин миля на дължина, това не беше нищо друго освен купчина канари. Нищичко не можах да открия, което да задоволи крайните нужди на един изтощен организам. Изгарях от жажда, но нямаше сладка вода. Напразно опитвах, докато ме заболя устата, всяка кухина и вдлъбнатина в скалите. Пръските на бурята така бяха заливали всяка частица от острова, че навред имаше само солена морска вода.

От лодката не бе останало нищо — нито тресчица, която да покаже, че е имало лодка. Аз притежавах само моите дрехи, здрав нож и греблото, което бях успял да спася. Щормът беше стихнал и целият този ден със залитане, падане и пълзене, докато си разкървавих ръцете и коленете, аз напразно търсех вода.

Тази нощ, по-близо от всеки друг път до смъртта, се подслоних от вятъра зад една канара. Страшен проливен дъжд увеличи моите нещастия. Свалих различните палта и ги прострях, за да се напоят с дъждовна вода, но когато започнах да изстисквам влагата в устата си, бях разочарован, защото платът се беше напоил с морска вода, когато бях паднал от лодката. Легнах по гръб с отворена уста, за да хвана няколкото дъждовни капки, които падаха точно там. Това беше ужасно мъчително, но запази лигавицата ми влажна, а мен предпази от полудяване.

На втория ден бях много болен. Аз, който не бях ял тъй дълго, започнах да се подувам до чудовищни размери — краката, ръцете, цялото ми тяло. При най-леко натискане пръстите ми потъваха цял инч в кожата и останалите от това вдлъбнатини изчезваха много бавно. Въпреки това аз работих до припадане, за да изпълня божията воля да остана жив. Внимателно с ръце изчистих солта от всяка дупчица с надеждата, че нови дъждове ще ги напълнят с вода, която да мога да пия.

Тъжната ми участ и спомените за обичните ми в Елктън ми навяваха угнетение, тъй че често се унасях за часове напред. Това беше милост божич, защото ме караше да забравям страданията си, които иначе щаха да ме убият.

През нощта ме събуди трополене на дъжд и аз запълзях от дупка на дупка да лоча или да изблизвам водата от скалите. Беше въз солена, но можеше да се пие. Това бе, което ме спаси, защото призори се събуди целия мокър от пот и освободил се от всякакво бълнуване.

След това изгря слънцето, за първи път, откакто бях на острова, и аз проснах повечето от дрехите си да съхнат. От водата пих доста, но предпазливо, и пресметнах, че имах достатъчно за десет дни, ако ч разпределям внимателно. Изумително е колко богат се почувствах с този запас от възсолена вода. И никой голям търговец с всичките му кораби, завърнали се от доходни плавания, със скалдове, претъпкани до тавана и с препълнени каси не би могъл да се почувства токова богат, колкото се почувствах аз, когато открих изхвърлен на скалите леш от тюлен, умрял преди много дни. И не пропуснах на колене да поблагодаря на бога за тази проява на неизменната му добрина. На мен ми беше ясно: господ не е желал аз да умра. От самото начало не го е искал.

Аз знаех за омаломощеното състояние на стомаха си и ядох малко, понеже разбирах, че естествената ми ненаситност положително би ме убила, ако си дадях воля. Никога още не бях слагал в устата си по-сладки хапки и си позволявам да призная, че пак и пак очите ми се насълзяваха от радост, като гледах този сплут леш.

Сърцето ми отново затуптя с надежда. Грижливо запазих останалите части от мършата. Грижливо покрих каменните си цистерни с плоски отломки, та да не могат слънчевите лъчи да изпарят скъпоценната влага и да ги предпазя от неочаквано излязъл нощем вятър, който да донесе пръски морска вода. Също така събрах мъничките късчета водорасли и ги изсуших на слънце, за да ги настеля между нещастното си тяло и ръбестите скали, станали мое жилище. И дрехите ми бяха сухи — за първи път от не знам колко дни; така аз заспах тежкия сън на изтощението и на възвръщането на здраве.

Когато се събудих в новия ден, бях друг човек. Липсата на слънце не ме подтискаше, а скоро трябваше да узная, че господ не беше ме забравил, докато спях, а беше ми приготвил нови, чудни благословии. Аз неволно си потърках очите и се огледах отново, защото, докъдето ми стигаше погледът, крайбрежните скали бяха покрити с тюлени. Бяха с хиляди, а във водата играеха други хиляди и крясъците, надавани от гърлата им, бяха резки и оглушителни. Разбрах щом ги видях: пред мен лежеше готово месо, месо, достатъчно за двадесет корабни екипажа!

Веднага грабнах греблото си — освен него нямаше друга тресчица дърво на острова — и предпазливо се запътих към този безкрай от провизии. Скоро ми стана ясно, че тези морски твари не познаваха човека. Те не проявиха никакви признаци на уплаха при приближаването ми и за мен беше детска игра да ги удрям по главата.

И когато бях ударил третия и четвъртия, обхвана ме внезапно странна лудост. Наистина бях съвсем загубил разсъдъка си и биех ли биех, и продължавах да бия. В течение на два часа работих безспир с греблото, докато капнах. Докъде можех да докарам това невъздържано клане, не зная, защото най-после, сякаш по даден знак, всичките останали още живи тюлени се хвърлиха във водата и на часа изчезнаха.

Открих, че броят на убитите тюлени надхвърляше двеста и бях поразен и уплашен от обладалата ме безумна стръв. Бях прегрешил в безмислено разхищение и след като се подкрепих с тази добра, здрава храна, залових се, доколкото можех, да изгладя грешката си. Но първо, преди да се заловя с голямата задача, поблагодарих на бога, който така чудодейно ме запази с милостта си. След това работих до тъмно и след като се стъмни, като одирах тюлените, нарязвах месото на ивици и ги нареждах отгоре на скалите, да изсъхнат на слънце. Намерих също насъбрала се сол в разни гънки и цепки на скалите по наветрната страна на острова. С нея натърках месото, за да го консервирам.

Четири дена се трудих така и накрая се почувствах глупаво горд пред бога, че не съм похабил нито едно късче от зелия този запас месо. Упоритият труд бе добре дошъл за тялото ми, коетобързо се възстановяваше благодарение на здравата храна, в която не се ограничавах. И още едно доказателство за милостта божия: никога през осемте години, които прекарах на този пустинен остров, не се случиха толкова слънчеви дни наред, както непосредствено след унищожаването на тюлените.

Трябваше да минат месеци, преди тюлените отново да посетят моя остров. Но междувременнно аз не стоях в никой случай без работа. Изградих си каменна колиба и към нея склад за сушеното месо. Колибата покрих с много тюленови кожи, така че не пропускаше вода. Но за мене винаги си оставаше цяло чудо, когато дъждът трополеше по този покрив, че това, което би било царско имане на лондонския пазар за кожи, пазеше един претърпял крушение моряк от природните стихии.

Много скоро ми стана чсно колко е важно да държа сметка за времето, без което, разбрах, че не след дълго нямаше да зная кой ден от седмицата е, и така ще загубя дирите и на неделния ден.

Грижливо възстанових сомените си назад до сметката за времето, поддържана от капитан Никол в баркаса, и също така грижливо много пъти, за да нямам и сянка на съмнение, прехвърлих в ума си дните и нощите, прекарани на острова. След това със седем камъка пред колибата си, започнах да поддържам своя календар. Ня едно място върху греблото правех малка резка за всяка седмица, а на друго място отбелязвах месеците, като внимавах да не пропусна да пресметна и добавъчните дни над четирите седмици за всеки месец.

Така можех да отдавам дължимата почит на неделния ден. Като единствен начин, възможен за мен, да отбелязвам бойия ден, изрязах на греблото кратка молитва, подходяща за моето положение, и не пропусках да я повтарям гласно в неделя. Господ в предвечната си милост не беше ме забравил; така и аз през тези осем години не пропусках да си спомням за него в съответните дни.

Удивително беше количеството работа, необходимо при тези обстоятелства да осигури простите ми нужди от храна и подслон. Наистина аз рядко оставах без работа през тази първа година. Направата на колибата — една проста дупка в скалите — все пак ми отне шест седмици. Бавната обработка и безкрайното стържене на тюленовите кожи, за да станат меки и гъвкави за облекло, заемаше всеки свободен миг месеци наред.

След това идваше въпросът за запасите ми от вода. При всеки тежък щорм хвърчащите пръски от вълните осоляваха събраната дъждовна вода, така че понякога трябваше да прекарвам мъчителни дни, докато паднеха нови дъждове, непридружени от силен вятър. Като се замислих за това, че непрекъснато падаща капка пробива камък, избрах голям камък, здрав и плътен, и с помощта на по-малки камъни започнах да го издълбавам навътре. За пет седмици най-усилена работа успях да направя гърне, което по моя преценка можеше да побере галон и половина45. По-късно по същия начин направих гърне от четири галона. То ми отне девет седмици. От време на време си правех и други, по-малки. Едно, което щеше да побира осем галона, се пукна, след като бях работил по него осем седмици.

Но чак на четвъртата ми година на острова, когато се бях примирил с мисълта да остана да живея там до края на живота си, създадох моя шедьовър. Той ми отне осем месеца, но беше здрав и събираше повече от тридесет галона. Тези каменни съдове будеха у мен голямо удовлетворение, дотолкова, че навремени забравях за смирението си и прекомерно се гордеех с тях. Наистина, за мен те бяха и по-елегантни отколкото и най-скъпите мебели за някоя кралица. Направих си малък каменен съд, побиращ не повече от една кварта46, с който да пренасям водата от местата, където я събирах до големите гърнета. Ако кажа, че този едноквартов съд тежеше не по-малко от двадесет и осем фунта, читателят ще разбере, че дори и събирането на дъждовна вода не беше лесна задача.

Тъй направих самотния си живот колкото можеше по-удобен. Бях си изградил закътано и сигурно жилище, а колкото до храната, винаги имах под ръка шест месечен запас, консервиран чрез осоляване и сушене. За тези неща, съществени за запазване на живота и които човек надали би очаквал да си подсигури на пустинен остров, не можех да не бъда безкрайно благодарен.

Макар и лишен от радостите на общуване с някакво човешко същество, дори не и куче или котка, аз бях повече примирен със моята съдба, отколкото биха били хиляди други. На необитаемото място, където ме беше запратила съдбата, смятах, че съм далеч по-щастлив от мнозина, осъдени за позорни престъпления да влачат съществуването си в строг тъмничен затвор със съвест, разяждаща ги като неизцерима язва.

Колкото и мрачни да бяха изгледите за мене, аз не губех надежда, че това провидение, което в последните минути, когато бях заплашен от гладна смърт и когато можех лесно да бъда погълнат от морската бездна, беше ме изхвърлило на тези голи скали, че то в крайна сметка ще изпрати някого да ме избави.

Макар и да бях лишен от обществото на други човеци и от удобствата на живота, не можех да не си помисля, че в моето окаяно положение все пак имаше известни предимства. Целият остров, макар и малък, беше моя неоспорвана собственост. Вероятно никой никога нямаше да се появи, за да оборва моите права, освен може би земноводните обитатели на океана. Тъй като островът беше почти непристъпен, нощем моят сън не се нарушаваше от непрестанни страхове за нападение на човекоядци или хищни зверове. И аз често коленопреклонно благодарях на бога за тези различни и многобройни милости.

И все пак човекът си остава странно и трудно за разбиране създание. Аз, който се бях молил на бога само за сплуто месо за ядене и достатъчно не много солена вода за пиене, щом се видях благословен с изобилие от сушено месо и сладка вода, започнах да изпитвам недоволство от участта си. Започнах да искам огън и вкус на готвено месо в устата. И непрекъснато се улавях да копнея за някои деликатеси, които бяха част от всекидневната храна на трапезата у дома в Елктън. Колкото и да се мъчех, въображението ми вечно надделяваше над волята и ме унасяше в мечти за хубавите неща, които бях ял, и за хубавите нещя, които щях да ям, ако някога се избавя от това усамотение.

Това беше старият Адам в мен предполагам — жилката на този първи баща, който е бил първият бунтар против божиите заповеди. Чуден е наистина човекът — вечно ненаситен, вечно недоволен, никога в мир с господа или със самия себе си, с дни, изпълнени с неспокойствие, с нощи, преситени със суетни сънища за желания своенравни и греховни. Да, много ме дразнеше и жаждата за тютюн. Сънят често беше мъчение за мен, защото именно тогава желанията ми се развихряха така, че стотици пъти съм сънувал да притежавам тютюн с бъчви, складове… да, кораби тютюн и цели плантации.

Но си отмъщавах сам на себе си. Непрекъснато се молих на бога да смири сърцето ми и пречиствах плътта си с упорит труд. Като не можех да подобря духа си, реших да подобря пустинния си остров. Четири месеца се трудих да изградя каменна стена, дълга тридесет фута заедно с крилата й, и десетина фута висока. Тя трябваше да защити колибата през периода на големите бури, когато целият остров беше дребно птиче в пастта на урагана. И времето ми не беше напразно пропиляно. След това си лежах обкръжен от спокойствие, докато целият въздух на сто фута над главата ми представляваше поток от разбунена вода.

На третата година започнах каменния си стълб. Това беше по-скоро пирамида, квадратна, широка в основите, издигаща се не много стръмно към върха. Бях принуден да я зидам по този начин, понеже на цели остров нямаше нито приспособления, нито дървен материал за направа на скеле. Завърших пирамидата си чак накрая на петата година. Беше на най-високата точка на острова. Но като ви казвам, че върхът беше само четиридесет фута над морското равнище, а върхът на пирамидата беше четиридесет фута над върха на острова, че ви стане ясно, че без сечива бях удвоил височината на острова. Някой, без да мислят, може да кажат, че съм се намесил в божиите сметки за създаване на света. Твърдя, че не е така. Защото не влизах ли и аз в божиите сметки, наред с купчината канари, щръкнали в самотиите на океана? Моите ръце, с които да работя, гърбът, който да превивам и на който да нося, пръстите, с които да хващам и да държа — не са ли влизали и те всичките в божиите сметки? Много размишлявах аз по този въпрос. Сигурен съм, че бях прав.

На шестата година разширих основите на пирамидата си така, че осемнадесет месеца след това паметникът ми се издигаше петдесет фута над височината на острова. Това не беше вавилонска кула. Тя служеше за две цели. Тя ми служеше за наблюдателница, от която да оглеждам океана за кораби, и увеличаваше вероятността островът ми да бъде забелязан от нехайно блуждаещ поглед на някой моряк. И поддържаше здравето в тялото и ума ми.

На осемнадесетия ден от месец юни в шестата година от пребиваването ми на острова забелязах корабно платно. Но то мина далеч към подветрената страна, на твърде голямо разстояние, за да ме открие. Вместо да се отдам на отчаяние, самото появяване на това платно събуди у мен най-живо удоволствие. То ме убеди във факта, в който дотогава до известна степен се съмнявах, а именно, че тези части на морето понякога се посещаваха от мореплаватели.

Между другото, там, където тюлените излизаха от морето, построих две широко разперени крила на ниски каменни стени, които се стесняваха в нещо като задънена улица, където можех удобно да убивам влезлите там тюлени, без да подплашвам другарите им отвъд и без да могат ранените и уплашили се тюлени да избягат и да всеят тревога в другите. Седем месеца посветих само на този строеж.

С минаването на времето ставах все по-доволен от съдбата си и лукавият идваше все по-рядко в съня ми да измъчва стария Адам в мен със забранени видения за тютюн и вкусни гозби. И аз продължавах да се храня с тюленово месо и да казвам, че е добро, и да пия сладката дъждовна вода, каквато винаги имах предостатъчно, и да бъда благодарен на господа. И господ ме чуваше, сигурен съм — защото през целия си престой на този остров нито за миг не знаех що е болест, освен в два случая, които се дължаха на ненаситното ми лакомство, както ще разкажа по-нататък.

На петата година, преди да се убедя, че киловете на кораби наистина порят понякога тези води, започнах да изрязвам на греблото си записи за най-забележителните събития, случили се, след като бях напуснал мирните брегове на Америка. Правех ги колкото можех по-четливи и трайни, със съвсем мънички буквички. Шест или пет букви понякога ми костваха цял ден работа — толкова старателно го вършех. А в случай, че тежката участ ме обречеше да не доживея дългожеланата възможност да се завърна при приятелите и семейството ми в Елктън, изрязах на широката страна на греблото историята на злата ми съдба, която вече разправих в началото на този разказ.

Това гребло, което ми беше свършило толкова много работа в отчаяното ми положение и на което сега бе записана собствената ми орис и орисията на другарите ми моряци, пазех като зеницата на окото си. Вече не рискувах да удрям с него тюлените по главата. Вместо това се въоражих с каменен боздуган към три фута дълъг и с подходящ диаметър, за изработването на който ми трябваше цял месец. Също така, за да запазя греблото от лошото време (защото при леки ветрове го използвах за флагщок на върха на пирамидата ми, на който развявах знаме, направено от една от скъпоценните ми ризи), направих за него калъф от добре обработени тюленови кожи.

През месец март на шестата година от изгнаничеството ми преживях един от най-страшните щормове, каквито може би е преживял човек. Той започна към девет вечерта с наближаването на черни облаци и засилващ се вятър от югозапад, който към единадесет се превърна в ураган, придружен от непрекъснати гръмотевици и най-ослепителни светкавици, каквито съм виждал.

Обзеха ме страхове дори за безопасността на острова. Вълните го заливаха целия, освен върха на пирамидата ми. Там силата на вятъра и пръските на вълните насмалко не ме задушиха и лишиха от живот. Не можех да не съзная, че успях да запазя съществуването си единствено благодарение на трудолюбието, с което бях издигнал пирамидата и с това удвоил височината на острова.

И въпреки всичко сутринта имах голямо основание да бъда благодарен. Всичката ми запазена дъждовна вода беше станала солена, освен тази в най-големия съд, сложен в завета на подветрената страна на пирамидата. Ако пестях грижливо знаех, че ще имам достатъчно за пиене до следващия дъжд, колкото и да се забави той. Колибата ми беше съвсем опустошена от вълните, а от големия запас тюленово месо бе останало съвсем мъничко, и то разкашкано. Но пък бях приятно изненадан да намеря по скалите пръснати много риби, които най-много приличаха на барбуни. Събрах цели хиляда двеста и деветнадесет парчета, разцепих ги и ги изсуших на слънце, както се суши треска. Тази добре дошла промяна в храната не остана без последици. Аз се провиних в преяждане и цялата следваща нощ бях пред прага на смъртта.

На седмата година от престоя ми на острова, пак през същия месец март, налетя подобен щорм с огромна сила. След него, за мое изумление, намерих грамаден мъртъв кит, съвсем пресен, изхвърлен от вълните високо на брега. Представете си задоволството ми, когато, забит дълбоко в корема на огромното животно, намерих харпун от обикновения вид с вързано за него няколко десетки фута новичко въже.

Така отново се възродиха надеждите ми, че все ще дочакам случай да се махна от пустинния остров. Без всякакво съмнение тези води се посещаваха от китоловци и не загубех ли смелост, рано или късно щях да бъда спасен. Сдем години бях се препитавал с тюленово месо и като видях това огромно изобилие от по-друга сочна храна, станах жертва на слабостта си и ядох такива количества, че пак бях ни жив, ни мъртъв. И все пак, в края на краищата, това и случая с дребните рибки бяха обикновени неразположения, дължащи се на непривичността на храната за стомаха ми, който се беше научил да смила тюленово месо и нищо друго освен тюленово месо.

От този единствен кит осолих и изсуших припаси за цяла година. А в разни вдлъбнатини на скалите претопих под слънчевите лъчи много мас, която с малко сол беше добре дошъл сос към ивиците тюленово месо, когато обядвах. От скъпоценните парцали от ризите си успях да направя фитил, та с харпуна за огниво и кремък от канарите бих могъл да имам и светлина вечер. Но това беше суетна работа и скоро се отказах от тази мисъл. Нямах нужда от светлина, когато настъпваше божия мрак, понеже бях се наущил да спя от залез до изгрев и зиме и лете.

Аз, Даръл Стандинг, не мога да се въздържа да не прекъсна този разказ за едно по-раншно мое съществуване, за да подчертая лично мое заключение. Понеже чевешката личност е нещо, което расте, сума от всички предишни съществувания, събрани ведно, каква възможност имаше директора Атъртън да пречупи духа ми с изтезанията в единочката? Аз съм живот, който е устоял, структура, изградена през вековете на миналото — и какво минало! Какво представляваха десет дни или денонощия в усмирителна риза за мен? За мен, който съм бил някога Даниъл Фос и в течение на осем години съм се научил на търпение в това училище от канари, далече в Южния океан?

В края на осмата ми година на острова, през месец септември, когато бях пред изпълнението на най-амбициозния си замисъл да издигна пирамидата до шестдесет фута над върха, една сутрин, когато се събудих, видях пред себе си кораб с марселите отзад и почти на един вик разстояние. За да могат да ме забележат, размахах във въздуха греблото, заскачах от канара на канара и си позволих какви ли не още невъздържани движения, докато видях офицерите на шканците да насочват към мен далекогледите си. Те ми отговориха, като посочиха най-западния край на острова, накъдето тутакси побързах и открих там тяхна лодка, в която гребяха пет-шест моряци. Изглежда, както научих по-после, корабът е бил привлечен от моята пирамида и бе променил курса, за да проучи по-отблизо странната постройка, която надминаваше на височина дивия остров, където бе изградена.

Ала прибоят бе твърде силен, за да може лодката да пристане на моя негостоприемен бряг. След разни несполучливи опити те ми сигнализираха, че трябва да се върнат на кораба. Можете да разберете отчаянието ми, че не мога да напусна необитаемия остров. Аз грабнах своето гребло (което отдавна бях решил да подаря на Филаделфийския музей, ако изобщо остана жив) и без да мисля, се хвърлих с него в разпенения прибой. Късметът ми, силата и ловкостта бяха такива, че сполучих да стигна до лодката.

Не мога да се въздържа и да не разкажа тук една любопитна подробност. Течението беше отнесло кораба така далече, че трябваше да гребем цял час, докато стигнем до него. През това време аз се поддадох на слбостите си, които бях подтискал осем години, и помолих втория помощник капитан, който седеше на кормилото, да ми даде парченце тютюн за дъвкане. Като изпълни това желание, той протегна и лулата си, натъпкана с първокачествен виржински тютюн. Не се минаха и десет минути и аз страхотно повърнах. Причината беше ясна. Организмът ми се беше съвършено очистил от тютюна и това, от което страдах, беше отравяне от тютюн, каквото изпитва всяко момче, когато пуши за първи път. И пак имах основание да бъда благодарен на бога и от него ден до смъртния си час съм се отказал от тази гадна билка.

Аз, Даръл Стандинг, трябва сега да допълня изумителните подробности за това съществувание, което изживях наново, докато лежах в безсъзнание в усмирителната риза на затвора Сан Куентин. Често съм се чудил дали Даниъл Фос е устоял на решението си и е предал изписаното от него гребло във Филаделфийския музей.

Трудно нещо е за затворник в единочка да влезе във връзка с външния свят. Веднъж на надзирател и един път на краткосрочен в единочка доверих, като ги накарах да го научат наизуст, едно запитване, адресирано до уредника на музея. Макар и дали тържествена клетва, и двамата не изпълниха обещанието си. Чак след като Ед Морел по една странна прищявка на съдбата бе освободен от единочката и назначен за главен отговорник на целия затвор, това писмо е било изпратено. Сега ви давам отговора, който получих от уредника на музея, донесено ми тайно от Ед Морел: