Скитникът между звездите

ГЛАВА 6

Има повече от зърно истина в погрешните схващания на детското определение за паметта, като нещо което човек забравя. Да можеш да забравяш — това е здрав разсъдък. Непрекъснато да си спомняш — това е смахнатост, лудост. И така проблемата, пред която бях изправен в единочката килия, където се мъчеше да ме обладае неспирното спомняне, беше проблемата за забравянето. Когато играех с мухите или играех сам със себе си на шах, или приказвах чрез почукване с кокалчетата на пръстите си, аз отчаси забравях. Това, което желаех, бе да забравя съвсем.

Да вземем момчешките спомени за други времена и места — тези „проточили се облаци на слава“ на Уърдзуърт. Щом едно момче е имало тези спомени, дали те безвъзвратно се загубват, когато то порасне и стане мъж? Може ли тази част на момчешкия му ум напълно да се затрие? Или тези спомени за други времена и места все още остават заспали, зазидани в единични клетки на мозъка по същия начин, както аз бях зазидан в една от килиите на Сан Куентин?

Известни са случаи, когато осъдени на доживотен затвор в единочка са възкръсвали и виждали отново слънчевия лик. Тогава защо не биха могли да възкръснат тези момчешки спомени за друг свят?

Но как? Според мен чрез постигане на пълна забрава, за настоящето и за зрелия си живот.

И все пак как? Би трябвало да може чрез хипноза. Ако чрез хипноза може да се приспи съзнателния ум и да се събуди подсъзнателния, тогава това нещо би се постигнало, тогава всички тъмнични врати на мозъка биха се отворили широко, тогава затворниците биха излезли на слънчевия сяй.

Така разсъждавах — с какъв резултат, ще узнаете. Но първо трябва да ви разкажа, как като момче съм имал тези спомени от друг свят. Аз бях горял в облаците на слава, проточили се от предишни съществувания. Като момче съм бил спохождан от другите същества, които съм бил през други времена. Това е било през време на процеса на оформянето, преди непрекъснато променящия се дух на всичко онова, което съм бил някога, да бе застинало в калъпа на тази едничка личност, която хората щяха да знаят за няколко години като Даръл Стандинг.

Да ви разправя само един случай. Беше горе в минесота, на старото ни стопанство. Бях към шест годишен. Един мисионер, завърнал се в Съединените щати от Китай и изпратен от съвета на мисиите да събира средства от земеделските стопани, беше останал да преспи у нас. Това стана в кухнята веднага след вечеря, докато майка ми ми помагаше да се съблека за спане, а мисионерът показваше снимки от Светата земя.

И това, което се каня да ви разкажа, щях отдавна да съм забравил, ако не бях чувал баща ми да го повтаря на учудени слушатели толкова много пъти през детството ми.

Аз извиках при вида на една от снимките и я загледах първо с любопитство, а сетне с разочарование. Беше ми се видяла изведнъж извънредно позната, горе-доло както би ми се видяла и снимка на бащиния ми хамбар. После ми се стори съвсем непозната. Но като продължих да я гледам, преследващото ме чувство на познатост се завърна.

Кулата на Давид — каза мисионерът на майка ми.

Не! — извиках аз с голяма сигурност.

Искаш да кажеш че това не е правилното име? — попита мисионерът. Аз кимнах.

Тогава как се казва, мойто момче?

Казва се… — започнах аз и добавих неуверено — Не помня.

Не изглежда съшата сега — продължих аз, след като помълчах — Страшно много са я оправяли.

В този момент мисионерът подаде на майка ми друга избрана от него снимка.

— Сам аз бях тука точно преди шест месеца, госпожо Стандинг. — Той посочи с пръст. — Това е Яфската порта, през която влязох и отидох направо при кулата на Давид ей тука в дъното на снимката, където е пръстът ми. Специалистите са единодушни по тези въпроси. Ел Кула, както е била известна на…

Но тук аз отново го прекъснах и посочих купищата парчетии от разрушена зидария в левия ъгъл на снимката.

— Някъде там — казах аз — това име дето сега го казахте, евреите така я наричаха. Ама ние я наричахме някак другояче. Наричахме я…Забравих.

— Чуйте го малкия — засмя се баща ми — човек ще рече че е бил там.

Аз кимнах, защото в този миг знаех, че съм бил там, макар всичко да ми изглеждаше странно по-друго. Баща ми се изссмя по силно, но мисионерът си помисли, че аз си правя шега с него. Той ми подаде друга снимка. Беше гледка на гола пустош, без дървета и растителност, плитък пролом със сипеи по полегатите склонове. Някъде към средата имаше купчина жалки колиби с плоски покриви.

— Хайде моето момче, къде е това? — попита ме мисионерът. И аз се сетих за името.

— Самария — казах без да се забавя.

Баща ми, развеселен плесна с ръце, майка ми беше озадачена от странното ми държане, а мисионера прояви раздразнение.

— Момчето е право — каза той — Това е село в Самария. Аз минах през него. Затова купих картичката. И по това личи, че момчето е виждало подобни снимки и друг път.

Баша ми и майка ми го отекоха.

— Но то е друго на картинката — обадих се аз, докато паметта ми беше заета да възстанови предишния вид на снимката. Общите черти на гледката и линиите на далечните възвишения бяха същите. Разликите аз отбелязвах на глас и сочех с пръст.

— Къщите бяха ей тука, а там имаше повече дървета, много дървета и много трева, и много кози. Аз ги виждам и сега, и две момчета ги караха. А ей тука имаше много мъже, които вървяха подир един мъж. А тук — аз посочих мястото, за което бях казал, че там имало село — има много скитници. И те нямат никакви дрехи, само дрипи. И те са болни. Лицата и ръцете, и краката им са целите в рани.

— Той е чул тия истории от черква, или някаде…нали си спомняте изцелението на прокажените в евангелието от Лука — с усмивка на задоволство рече мисионерът — Колко болни скитници има, мойто момче?

Бях се научил да броя до сто на пет годишна възраст, затова се вгледах внимателно в групата и заявих:

— Десет. Те всички размахват ръце и крещят срещу другите хора.

— Но не се доближават? — беше въпросът.

Аз поклатих глава.

— Те само стоят ей там и все крещят, сякаш нещо им има.

— Продължавай — подкани ме мисионерът — Какво става после? Какво прави мъжът, който е пред другата тълпа, за която каза, че вървяла?

— Те всички са спрели и той казва нещо на болните. И момчетата с козите са спрели да гледат. Всички гледат.

— И после?

— Това е всичко. Болните мъже са се запътили към къщите. Те вече не викат и не изглеждат болни. А аз си седя на коня си и гледам.

При тези думи и тримата ми слушатели прихнаха да се смеят.

— И аз съм голям! — ядно викнах аз — И имам голяма сабя!

— Десетте прокажени, които Христос изцели, преди да мине през Ерихон на път за Ерусалим — обясни мисионерът на родителите ми — Момчето е видяло снимки на прочути картини някъде с магически фенер4.

— Опитаите с друга снимка — предложи баща ми.

— Тука всичко е друго — заговорих недоволно аз, като разгледах подадената ми от мисионера снимка — Тука няма нищо, освен тоя хълм и тия другите хълмове. Това тук трябва да бъде главен път. А ей там трябва да има градини и къщи зад големи каменни стени. А пък там, на другата страна, в тези дупки в скалите трябва да са погребвали умрелите хора…Виждаш ли това място?…Тука са замервали хора с камъни, докато ги убият. Никога не съм ги виждал да го правят. Само ми разправяха за това.

— А хълмът? — попита мисионерът и посочи средата на картичката, заради който като че ли бяха направили снимката — Можеш ли да кажеш името на хълма?

Аз поклатих глава.

— Никога не е имал име. Там убиваха хора. Неведнъж съм ги виждал.

— Този път той потвърждава мнението на повечето специалисти — заяви мисионерът с огромно удоволствие — Хълмът Голгота, Мястото на черепите или, ако щете наречен така, понеже напомня череп. Забележете приликата. Това е мястото, където разпнаха… — той се пресече и се обърна към мен: — Кого са разпнали там, многознайко? Кажи ни какво друго виждаш?

О, аз виждах — баща ми е разказвал, че бях облещил очи; но аз поклатих упорито глава и казах:

— Няма да ви кажа, защото ми се смеете. Видял съм сума хора да ги убиват там. Те ги приковаваха и то ставаше много бавно. Видял съм… но няма да ви кажа. Аз не казвам лъжи. Че той ще ме набъхти здравата ако лъжа, питай го.

И след това мисионерът не можа да изкопчи нито една дума от мен, макар и да ме прилъгваше с други снимки, от които ми се виеше свят от нахлулите спомени, и напираха, и гъделичкаха езика ми с пристъпи от думи, с които навъсено се борех и отблъсквах.

— От него с положителност ще излезе спезиалист по библията — каза мисионерът на баща ми и майка ми, след като ги бях целунал за лека нощ и отишъл да спя. — или пък с това въображение ще си спечели име на белетрист.

Което показва колко погрешно може да бъде едно пророчество. Аз седя тук в отделението за убийци и пиша тези редове в последните ми дни или, по-правилно в последните дни на Даръл Стандинг, преди да го изведат и да се опитат да го захвърлят в мрака на края на едно въже, и се усмихвам на себе си. Не станах нито специалист по библията, нито романист. Наопъки, преди да ме погребат в килиите на мълчанието за половин десетилетие, аз бях всичко, което мисионерът не беше предсказал: експерт по земеделие, професор по агрономия, специалист в науката за избягване на излишни движения, познавач на квалифицирания земеделски труд, прецизен лабораторен учен, където прецизността и придържането към микроскопичните факти са абсолютни изисквания.

И аз седя тук в топлия подиробед в отделението за убийци и прекъсвам писането на спомените си, за да се вслушам в успокояващото бръмчене на мухите в сънливата атмосфера и да доловя откъслеци от тихия разговор между Джоузефъс Джаксън, негъра-убиец, от дясната ми страна, и Бамбечо, италианеца-убиец от лявата ми страна, които разискват от едната решетеста врата до другата, хасам-натам край решетката на моята врата, за антисептичните достоинства на тютюна за дъвкане за отворени рани.

А аз държа във вдигнатата си ръка автоматичната писалка и си спомням как други мои ръце в отдавна минали столетия са писали с четчица за туш, гъше перо и трастикова пръчица и отделям в мислите си време да се запитам дали този мисионер, когато е бил малко момче, е вървял по следите на облаците на славата и дали пред него са проблясвали някогашните дни на скитания между звездите.

Но да се върна към дните в единичната килия, след като бях научил шифъра на разговора с почукване и въпреки това часовете на съзнателния живот са били твърде дълги за понасяне. Чрез самохипнозата, която започнах успешно да упражнявам, стигнах до положението да мога да приспивам съзнателния си ум и да събуждам подсъзнателния. Но подсъзнателния ум се оказа недисциплиниран и разюздан. Той блуждаеше през какви ли не безумни кошмари, несвързано, без последователност в действието, събитието или лицето.

Моят начин механично да се хипнотизирам беше от прост по-прост. Седнал със скръстени крака на моя сламеник, аз забивах поглед в парченце блестяща сламка, която бях закрепил на стената на килията, до вратата, където беше най-светло. Втренчвах се в светлата точка, доближил до нея очи отдолу нагоре. В същото време напълно отпусках волята си и се оставях на замяното олюляване, до което обикновено стигах. И когато усещах, че губя равновесие и залитам назад, аз затварях очи и падах по гръб в безсъзнание на сламеника.

И тогава, за половин час, десетина минути или дори цял час и повече, блуждаех безредно и безмислено сред натрупаните спомени за неизменните ми завръщания на земята. Но времето и мястото се менеше твърде бързо. След това, когато се събуждах, разбирах, че аз, Даръл Стандинг, бях свързващата брънка, която обединяваше всичките тези фантасмагории. Но това беше всичко. Никога не успявах да изживея напълно една цяла случка, един съзнателен откъс във времето и пространството. Моите сънища, ако може да ги нарека сънища, бяха разпокъсани и безсъдържателни.

Ето един пример от блужденията ми: в течение само на петнадесет минути безсъзнание бях пъплил и ревал в тинята на първичния свят и седял до Хасфуртър и цепил въздуха на 20 век в движен с бензин моноплан. Когато се събудих помнех, че аз, Даръл Стандинг, в плът и кръв, една година преди затварянето ми в Сан Куентин, бях летял с Хасфуртър над тихия океан край Санта Моника. Когато се събудих, не си спомнях за пъпленето и рева в праисторическата тиня. Въпреки това, когато се събудих, отсъдих, че някак си бях запомнил тази отдавнашна случка в тинята и тя е деиствително една много по-ранна преживелица, когато още не съм бил Даръл Стандинг, а някой друг или нещо друго, което е пъплило и ревяло. Едната преживелица беше само много по-далечна от другата. И двете бяха еднакво действителни — как иначе щях да си ги спомням?

Ах, какво прелитане на бляскави образи и действия! За няколко кратки минути освободено подсъзнание, бях седял на царски трапези, на челни места и в края, бил съм и шут, и войн, писар и монах, бивал съм и властелин над всички на трапезата — държал съм светската власт със силата на моя меч, с дебелината на стените на замъка ми; държал съм и духовната власт по силата на обстоятелството, че свещенници и затлъстели абати седяха на моята трапеза, наливаха се с мое вино и се тъпчеха с мои гозби.

Носил съм желязна халка на крепостник на шията си в студени страни и съм любил княгини от царски домове в затоплени от тропиците и напоени от слънчев дъх нощи, където черни роби вееха с ветрила от паунови пера да разхаладят знойния въздух, а отдалече, отвъд палми и водоскоци, достигаше рев на лъвове и вой на чакали. Седял съм приклекнал в студени пустинни места и съм топлил ръце на огън, накладен от камилски тор; и съм лежал в оскъдната сянка на обгорен от слънцето пелин край пресъхнали извори с пресъхнал език и съм копнял за вода, а около мен, разпаднали се и пръснати по солената почва се търкаляха кости на хора и животни умрели от жажда.

Бил съм моряк и наемен убиец, учен и отшелник. Седял съм над ръкописни страници на огромни плесенясали томове в тишината и полумрака на кацнали връз скали манастири, докато на по-полегатите склонове селяните се трудеха дълго сллед края на деня сред лозите и маслиновите дървета и докарваха от пасищата врещящи кози и мучащи крави; да, и съм води крещяща сган по отъпкани от колела, издълбани от колесници каменни настилки на древни и забравени градове; и с тържествен глас, сериозен като самата смърт, съм прогласявал закони, отсъждал тежестта на нарушението и налагал съответното смъртно наказание на хора, които като Даръл Стандинг са престъпили закона.

На замайваша височина от върха на мачти, олюляващи се над палубите на кораби, съм гледал блеснали на слънце води, където коралови храсти преливаха във всички цветове на дъгата в дълбините на тюркоазената бездна, и насочвах корабите в убежището на огледални лагуни, където котвите с тънтеж се забиваха близо до обраслите с палми брегове от коралови скали, шибани от прибоя; и съм се сражавал по забравени бойни полета во време оно, когато слънцето залязваше над грозното клане, което продължаваше и през часовете на нощта с блеснали отгоре звезди и хладен нощен ветрец, долитащ от далечни снежни върхове, който не сполучваше да изстуди жарта на битката; и още съм бил малък Даръл Стандинг, бос в свежата от роса пролетна трева на стопанството в Минесота, премръзнал, когато в студени сутрини съм хранил добитъка сред парата, вдигаща се от дъха му; и докаран до страх и благоговение от великолепието и ужаса от бога, когато в нвделните дни слушах високопарните проповеди за божието царство и мъките в огъня на ада.

Но това бяха проблясъци и видения, които ме спохождаха когато в единочка номер едно в Сан Куентин аз се докарвах до безсъзнание, като се втренчвах в частица блестчща, излъчваща светлина сламка. Как ми идваха тези неща? Положително не можех да ги измисля от нищо в затворените около мен стени, както не можех да измисля от нищо тридесет и петте фунта динамит, толкова безпощадно търсени от мен от капитан Джейми, директореа Атъртън и директорския съвет.

Аз съм Даръл Стандинг, роден и отрасъл в земеделско стопанство в Минесота, някогашен професор по агрономия, непоправим затворник в Сан Куентин, а сега човек осъден на смърт във Фолсъм. Аз не зная — в кръга на преживяното от Даръл Стандинг — тези неща, за които пиша и които съм изровил от хранилищата на подсъзнанието си. Аз Даръл Стандинг, роден в Минесота, който скоро трябва да увисне на въжето в Калифорния, положително никога не съм любил царски дъщери в царски дворове, нито съм се бил сабя срещу сабя върху люшкащи се корабни палуби; нито съм се удавял във винарски склад на кораби, наливайки се с неразреден спирт под пиянските крясъци и предсмъртните песни на моряци, докато корабът се надигне и се разбие върху черните зъбери на скалите и вода забулбука отгоре, отдоло и навред.

Няма такива преживелици в живота на Даръл Стандинг на света. Да, аз Даръл Стандинг, открих тези неща вътре в себе си в единочката на Сан Куентин чрез механична самохипноза. Тези неща не са били между преживелиците на даръл Стандинг, също както думата „Самария“ не е била позната на Даръл Стандинг, когато се е откъснала от устните на детето при вида на една снимка.

Човек не може да направи нещо от нищо. В единочката аз не можех да направя тридесет и пет фунта динамит. Нито можех от нищо в прживелиците на Даръл Стандинг да изкова в единочката далечните видения във времето и пространството. Тези неща се съдържаха в ума ми и аз тепърва започвах да се оправям с тези неща.