Скитникът между звездите

ГЛАВА 7

Ето в това се състоеше моето затруднение; аз знаех, че вътре в себе си съм запазил Голконда5 от спомени за други свои съществувания и въпреки това не можех да направя нищо повече отколкото да прехвърчам през тези спомени като луд. Аз притежавах тази Голконда, но не можех да стигна до богатството й.

Спомням си случая със Сейнтън Мозес, свещеника, в който се бяха вселявали личностите на Свети Иполит, Плотиний, Атенодор и на този приятел на Еразъм, наречен Гроцин. А когато поразмислих за опитите на полковник дьо Роша, за които бях чел като новак в тази област в други, по-заети дни, стигнах до убеждението, че Стейнтън Мозес в предишните си съшествувания бе живял като тези личности, които отвреме навреме като че ли се вселявали в него. Всъщност те са били самия той, били са брънки във веригата на превъплъщенията.

Но особено много се замислях за опитите на полковник дьо Роша. Той твърдеше, че чрез подходящи за хипнотизиране лица прониквал назад във времето до прадедите им. Така е било в описания от него случай с Жозефина. Тя била осемнадесевт годишна и живяла във Воарон, департамента Изер. Под хипноза полковник дьо Роша я върнал обратно през младостта, моминството и детството, през възрастта на кърмаче и безмълвният мрак на майчината й утроба, и още по-назад, когато тя Жозефина, още не е била родена, до светлината и живота в едно предишно съшествуване, когато е била груб, подозрителен и озлобен старец на име Жан-Клод Бурдон, отслужил войнската си повинност в седми артилерийски полк в Безансон и умрял на седемдесет години, след като дълго бил прикован на легло. Да, а не хипнотизира ли полковник дьо Роша след това и сянката на Жан-Клод Бурдон, така че той се върна обратно във времето през детството и раждането, докато отново видя светлина и живот в образа на проклетата старица Филомен Картерон?

Но колкото и да се мъчех с моето блестящо парченце сламка в процеждащата се в единочката светлина, аз не сполучвах да постигна нещо толкова определено за свой предишен живот. Неуспехът на тези мои опити ме доведе до убеждението, че само чрез смъртта бих могъл ясно и свързано да възкреся спомените за предишните си въплъщения.

Но в мен течаха силни жизнени сокове. Аз, Даръл Стандинг, толкова много не исках да умра, че не се оставих директорът Атъртън и капитан Джейми да ме уморят. Моята природа винаги така ме е подтиквала да живея, та понякога ми се струва, че именно заради това да съм още тука, да ям и пия, да мисля и сънувам, да пиша това повествование за различните си „аз“ и да чакам неизбежното въже, което ще сложи край на тази брънка от многото ми съществувания.

И после дойде смъртта в живота. Научих този трик. Ед Морел ме научи на него, както ще видите. Всичко започна покрай директора Атъртън и капитан Джейми. Те сигурно страдаха от все нови пристъпи на паника при мисълта за скрития, както вярваха, динамит. Те дойдоха при мен в тъмната килия и ми казаха направо, че ще ме уморят в усмирителна риза, ако не призная къде е скрит динамитът. И ме увериха че ще го направят официално, без всяка вреда за собствените им чиновнически кожи. Смъртта ми щяла да бъде вписана в регистрите на затвора като дължаща се на естествени причини.

Ах, драги ми гражданино, пребиваващ под стъклен похлупак, моля те, повярвай ми, когато ти казвам, че днес в затворите убиват хора, както са ги убивали откакто е построен първия затвор.

Добре ми бяха известни ужасът, агонията и опасностите на усмирителната риза. О, хората сломени духом от усмирителната риза! Аз съм ги виждал. Виждал съм и хора осакатени до живот от усмирителната риза. Виждал съм мъже, силни мъже, толкова силни, че физическата им здравина устояваше на всички пристъпи на затворническата туберкулоза, след продължително наказание в усмирителна риза, с прекършена съпротива да залиняват и да умират от туберкулоза за шест месеца. Да вземем Уилсън Кривогледия с неочаквано слабо сърце спрямо страха, който умря в усмирителна риза още на първия час, докато неубедения некадърник лекар на затвора гледаше и се усмихваше. И съм виждал човек да признава, след половин час в усмирителна риза, истини и измислици, които му струваха години излежано наказание.

Имам и свой собствен опит. В настоящия момент имам към петстотин белега по тялото си. Ще ги занеса със себе си на бесилото. Да мога да остана жив сто години, в края на краищата тези белези ще отидат с мен в гроба.

Може би, драги гражданино, който позволява и плаща на палачите си да зашнуроват усмирителната риза от твое име… може би не си запознат с усмирителната риза. Нека да я опиша, та да разбереш метода, по който аз постигнах смъртта в живота, станах временен господар на времето и пространството и напуснах стените на затвора, за да скитам между звездите.

Виждал ли си някога брезентово платнище или гумено одеяло с месингови капсули по края? Тогава представи си парче дебел брезент, четири — четири и половина фута на дължина, с големи и здрави месингови капсули по протежението на двете дълги страни. Ширината на този бризент никога не е достатъчна да обгърне напълно човешкото тяло. Ширината е и нееднаква — тя е по-широка в раменете, после по-широка в хълбоците и по-тясна в кръста.

Ризата постилат на пода. На затворника, който трябва да бъде наказван или измъчван, зада си признае, се заповядва да легне по очи на проснатия брезент. Ако откаже, теглят му един бой, след което у него се поражда желание да легне, както е желанието на палачите, което пък е твое желание, драги гражданино, който храниш и възнаграждаваш палачите, задето вършат тази работа заради теб.

Затворникът лежи по очи. Краищата на ризата се събират доколкото може по средата на гърба му. Тогава през капсулите се прекарва въже, както връзката на обувката, и затворникът го зашнуроват в усмирителната риза. Само че го стягат по-силно, отколкото някой си стяга обувките. На затворнически жаргон го наричат „заклещване“. Понякога когато надзирателите са жестоки и озлобени или когато получат заповед отгоре, за да се осигури бруталността на стягането, те притискат гърба на затворника с крак, когато опъват въжето.

Случвало ли ви се е да си стегнете обувките прекалено силно и след половин час да изпитвате мъчителна болка в стъпалото поради нарушеното кръвообръщение? А спомняте ли си, че след няколко минути такава болка просто не сте могли да направите нито една крачка повече и е трчбвало да развържете връзката, за да отслабите натиска? Чудесно. Тогава опитайте се да си представите, че цялото ви тяло е зашнуровано така, само че много по-стегнато и че усещате натиска не само върху стъпалото на единия крак, а на цялото си тяло и да стяга сякаш до смърт сърцето, белите дробове и всички други основни органи.

Спомням си първия път, когато ме сложиха в усмирителна риза долу в карцерите. Беше в началото на непоправимостта ми, скоро след влизането ми в затвора, когато изтъкавах дневната си норма от сто ярда в ютовата тъкачница и свършвах два часа преди средното работно време. Да, и ютовото ми зебло беше много повече от средната норма. За първи път ме бяха наказали в усмирителна риза, според дневниците на затвора, зарад „пропуснати бримки“ и „скъсани нишки“ в плата — накъсо казано, защото работата ми била дефектна. Разбира се, това беше смешно. В деиствителност бях сложен в усмирителна риза, защото аз, един нов затворник, майстор на експедитивността, обучен специалист по избягване на излишни движения, бях си позволил да кажа на главния тъкач едно-друго, което не знаеше за занаята си. И главния тъкач ме повика в присъствието на капитан Джейми до масата, където, като доказателство против мен, бе изложено отвратително зебло, каквото никога не би могло да излезе от моя стан. Три пъти ме вика той за това. Третото повикване означаваше наказание според правилника на тъкачницата. Моето наказание бе двадесет и четири часа в усмирителна риза.

Заведоха ме доло в карцерите. Заповядаха ми да легна по очи върху брезента, разслан на пода. Един от надзирателите, Морисън, стисна гърлото ми с палците си. Мобинс, отговорникът за карцерите, сам той затворни, взе да ме удря с юмруци. Най-после легнах, както ми бе казано. И понеже с боричкането си ги бях ядосал, стегнаха ме особено силно. След това като някое дърво ме претъркулиха по гръб.

Отначало не ми се видя толкова лошо. Когато затръшнаха вратата и издрънчаха с резето и ме оставиха в пълен мрак, беше единадесет часа сутринта. Няколко минути усещах само едно неприятно пристягане, за което наивно вярвах, че ще стане по-поносимо, когато му свикна. Точно обратно, сърцето ми се разтуптя, а белите дробове като че ли не можеха да поемат достатъчно въздух за кръвта. Това усещане че се задушавам вдъхваше ужас, а всеки удар на сърцето заплашваше да пръсне без друго пръскащите се вече дробове.

След изтекли, както ми се стори, часове и което сега, след безбройните ми последвали познанства с усмирителната риза често мога да отсъдя, че е било не повече от половин час, аз започнах да викам, да крещя, да пискам, да вия сякаш се намирах пред самата си смърт. Лошото беше в болката, надигнала се в сърцето. Беше рязка, определена болка, подобна на изпитваната при плеврит, само че тя парливо пробождаше самото сърце.

Да умреш не е трудно нещо, но да умреш по така бавен и страшен начин бе влудяващо. Като хванат в капан див звяр, аз изживях пристъпи на безкраен страх и крясках и виех, докато не си дадох сметка, че подобни вокални упражнения, само оше по-парливо пробождат сърцето ми и същевременно изразходват голяма част от малкото въздух в дробовете.

Млъкнах и останах да лежа тихо дълго време — тогава ми се видя вечност, макар сега и да съм уверен, че не е могло да бъде повече от четвърт час. Зави ми се свят от това полузадушаване, а сързето биеше до пукване и ми се струваше, че ще пръсне бризента, в който бях вързан. Аз пак загубих самообладание и нададох страхотен вой за помощ.

Сред тези викове чух един глас от съседния карцер:

— Млъкни! — изкрещя той, макар и да стигна до мен много слабо — Млъкни! Отегчаваш ме.

— Умирам! — изписках аз.

— Шибни си един в ухото и забрави за другото — беше отговорът.

— Но аз умирам! — настоявах аз.

— Какво се тревожиш тогава? — прозвуча гласът — Скоро ще си мъртъв и болките ще свършат. Карай и хвърли топа, ама недей да вдигаш такъв шум около това. Прекъсваш първия ми сън.

Това коравосърдечно безразличие така ме ядоса, че възвърнах самообладанието си и си позволих само приглушено да стена. Така издържах безкрайно време — може би десетина минути; след това изтръпнало вцепенение обзе цялото ми тяло. Беше сякаш ме бодат с игли и карфици и докато беше като боцкане с игли и карфици, аз запазих присъствието на духа. Но когато болката от боцкането на безбройните стрелички спря и остана само изтръпването, което премина в още по-голямо изтръпване, аз отново се изплаших.

— Как мога поне за малко да си поспя? — оплака се моя съсед — Аз не съм много по-щастлив от теб. Моята риза е стегната колкото итвоята и искам да заспя и да я забравя.

— От кога си тука? — попитах аз като си мислех, че е някой новодошъл в сравнение с вековете изстрадани вече от мен.

— От завчера — отвърна той.

— Искам да кажа в усмирителна риза — додадох аз.

— От завчера, братко.

— Боже мой! — извиках аз.

— Да, братко, цели петдесет часа и не си ме чул да рева за това. Залещиха ме, като ме натискаха с краката по гърба. Малко съм на тясно, можеш да ми повярваш. Не си само ти, който си има неприятности. Няма още и един час откакто си тук.

— Аз съм тук от незнам колко часа — протестирах аз.

— Братко може да мислиш така, ама не е. Аз ти казвам, че няма и един час, откакто те доведоха. Аз ги чух като те стягаха.

Това не беше за вярване. За по-малко от един час бях умирал вече хиляда пъти. А пък този съсед, уравновесен и улегнал, с тих глас и почти отзивчив, въпреки грубостта на първите му забележки, е в усмирителна риза от петдесет часа!

— Колко още ще те държат? — попитах аз.

— Господ ги знае, Капитан Джейми много го е яд на мен и няма да ме пусне, докато не съм вече на умиране. Сега, братко, ще ти кажа нещо. Единственият начин е да затвориш очи и да забравиш. С викане и кряскане нищо няма да спечелиш в тая дупка. А забравяне става със забравяне. Вземи да си спомняш всички момичета, с които си се знаел. Така ще минат много часове. Може да усетиш че ти прилошава. Добре, нека ти прилошее. Няма нищо по-хубаво за убиване на времето. А като не можеш да мислиш за момичетата, мисли за тия, заради които си се озовал тук, и какво би ги направил, ако имаше възможност, и какво ще им направиш, когато имаш тая възможност.

Този човек беше Червеният филаделфиец. За една стара присъда излежаваше петдесет години за грабеж, извършен по улиците на Аламеда. Беше вече излежал десетина години, когато ми заговори в усмирителната риза, а това беше преди седем години. Малко след това той беше един от четиридесетте доживотни, подведени от Сесил Уинууд. За това пестъпление Червения филаделфиец загуби излежаните години. Сега е на средна възраст и е все още в Сан Куентин. Ако доживее, ще бъде старец, когато го пуснат да излезе.

Аз изживях своите двадесет и четири часа, но никога не съм бил вече същият от тогава. О, не искам да кажа физически, макар на другата сутрин, когато ме разшнуроваха, да бях наполовина парализиран и така отпаднал, че надзирателите трябваше да ме сритат в ребрата, за да ме накарат с мъка да се вдигна на крака. Но бях друг човек умствено, морално. Зверското физическо изтезание бе унизително и оскърбително за моя дух и чувството ми за справедливост. Аз излязох от първото си наказание с усмирителна риза с чувство на непримиримост и неугасваща омраза, която само е ставала все по-силна с годините. Боже мой! — само като си помисля за всичко, което хората са ми правили на мен! Двадесет и четири часа в усмирителна риза! Не съм и помислял нея сутрин, когато с ритници ме изправиха на крака, че щеше да дойде време, когато двадесет и четири часа в усмирителна риза нямаше да значат нищо; когато след сто часа в усмирителна риза щяха да ме виждат усмихнат при освобождаването; когато след двеста и четиридесет часа в усмирителна риза щчха да виждат същата усмивка на устните ми.

Да, двеста и четиридесет часа. Драги самодоволен гражданино, знаеш ли какво значи това? Това значи десет денонощия в усмирителна риза. Разбира се, такива неща не се вършат днес никъде в християнския свят хиляда и деветстотин години след Христа. Не искам от теб да ми вярваш. Самият аз не го вярвам. Само зная, че то е било вършено спрямо мен в Сан Куентин и аз останах жив, за да им се изсмея и да ги принудя да се отърват от мен, като ме окачат на въжето за това, че съм разкървавил носа на един надзирател.

Аз пиша тези редове днес, в година господня 1913, и днес в година господня 1913, затворници лежат в усмирителна риза в карцерите на Сан Куентин. Никога, докато бъда удостояван с по-нататъшен живот и по-нататъшни съществувания, не ще забравя раздялата ми с Червения филаделфиец нея сутрин. Той беше лежал в усмирителна риза седемдесет и четири часа.

— Е братко, още си жив и здрав — обади се той, когато ме измъкваха залитащ в коридора на карцерите.

— Ти да мълчиш Червения — изръмжа му старшия надзирател.

— Гледай си работата — отвърна той.

— Аз ще те оправя Червения! — заплаши надзирателят.

— Така ли мислиш? — попита простодушно Червения филаделфиец и изведнъж продължи свирепо: — Ти ли ще оправиш нещо, дърт непрокопсанико! Ни ще оправиш, ни ще се справиш. Мого щеше да я видиш тая служба, ако не беше влиянието на брат ти! А то май никой от нас не греши, като мисли, че и влиянието на брат ти понамирисва!

Беше знаменито — този дух на човек, издигнал се над бедственото си положение, безстрашен пред страданието, което може да му причини някой звяр от системата.

— Е, довиждане, братко — пак се обърна Червения филаделфиец към мен — Довиждане. Бъди добричък и обичай директора. Пък ако видиш другите, кажи им че си ме видял, но не си ме дидял да се огъвам.

Старшият надзирател почервеня от ярост и аз платих любезността на Червения с получените ритници и юмруци.