Слуга на Империята

16. Прегрупиране

Чу се тръбен зов.

След два дни зад заключените порти звукът беше стряскащ. Мара пусна свитъка, който така и не бе успяла да прочете — нервите й бяха като натегнати струни и реагираха и на най-лекото движение и звук. Скочи на крака още докато дежурните воини вадеха мечовете си от ножниците.

А после здравият разум надви защитния инстинкт. Една атака нямаше да бъде предизвестена с тръбен зов, нито щеше да се разиграе посред бял ден. Тръбите можеше само да известяват отдавна чакания призив на съвет или друго имперско решение.

Аракаси не беше пращал никакви съобщения, Мара бе разчитала на мълвата, чута от търговци на вести срещу подхвърлени през стената монети, но новините за важните събития, които се бяха разиграли, бяха несигурни. Предната нощ като вятър по улиците бе преминала мълва, че Алмечо е отнел живота си от срам. Кръжеше и странна приказка, че Събранието е обявило Миламбер за прокуден и го е лишило от ранга му. Не толкова благонадеждни източници твърдяха, че варваринът магьосник е унищожил Събранието до крак. Мара се съмняваше в тази версия. Но когато се опита да си представи достатъчно могъща сила, за да надвие бурята, унищожила арената, се изплаши не на шега.

Без да го питат, Кевин сухо беше подхвърлил, че не би искал да е този, когото ще пратят да уведоми варварския маг за променения му статут.

Мара заслиза предпазливо по голямото стълбище, затрупано като оръжейна с шлемове и кожени брони. Мечовете бяха подредени в ъглите, а извитият парапет се беше оказал удобно място за подпиране на копия. След пристигането на подкрепленията първоначалните й трийсет воини бяха нараснали до гарнизон от сто души и всички стаи за гости бяха натъпкани с офицери.

Дворът беше пълен с войници. Мара даде знак на Люджан да отвори уличната врата.

Четирима имперски Бели чакаха от другата страна, и един херолд с къс чисто бял халат. Отличителните знаци на ранга му блестяха на слънчевата светлина, както и златната лента около главата му и позлатената му служебна палка.

— Лейди Мара, Господарката на Акома — заяви той монотонно.

Мара пристъпи пред Люджан и потвърди, че е тя.

Херолдът отвърна с лек поклон.

— Нося вест от Небесната светлина. Ичиндар, деветдесет и първият император, те кани да се оттеглиш в своя дом за отдих. Върви в мир, защото сянката му е хвърлена над земята и прегръдката му те закриля. Всеки, който обезпокои преминаването ти, ще бъде враг на империята. Така е постановено.

За изумление на всички, вестоносецът на императора не спомена за свикване на Съвета. Без да дочака отговор и без да каже нито дума повече, се обърна и закрачи по широката улица към следващата господарска къща.

Мара се намръщи, обзета от мрачно предчувствие. Ако Военачалникът беше умрял в позор и императорът разпращаше Господарите на империята по домовете им, без да ги призове на съвет, изводът беше несъмнен: Ичиндар беше влязъл в Голямата игра.

— Трябва ни Аракаси — каза Мара, след като се съвзе. — Щом гвардията на императора поддържа мира, можем да изпратим бегач.

— Разбира се, прекрасна господарке — отвърна Люджан с почти забравения си шеговит тон. — Не знам колко безопасни са улиците, но всеки войник или слуга ще хукне бос по тях, ако благоволите.

— Не благоволявам. — Мара погледна стъпалата си, още увити в меки парцали след тичането й без обувки по улиците: — Опитах го на свой гръб. Джикан вече получи заповеди: всичките ми роби получават нови сандали.

А това по свой начин издаваше влиянието на мидкемиеца, макар че по този въпрос Люджан се въздържа от коментар. Господарката не приличаше на никой друг владетел, когото беше познавал, с радикалните й идеи, непоклатимата и твърдост и странните й моменти на състрадателност.

Пратеникът се оказа ненужен. Докато Мара обмисляше как най-добре да се занесе скришом съобщението до едно от уговорените места за връзка, Главният шпионин се появи лично, предрешен като продавач на зеленчуци. Мара разбра за това най-напред от врявата, вдигнала се от кухнята, и нехарактерното избухване на Джикан.

— Богове, само да не го насечеш с този сатър — подхвърли с веселия си плътен глас Кевин. Смехът му отекна нагоре по широкото стълбище и съзнавайки, че ядосаният й хадонра ще накаже любимия й, като го прати да чисти клозетите, Мара бързо слезе долу, за да се намеси.

Аракаси беше докарал ръчна количка, пълна с развалени плодове и зеленчуци, които и най-пестеливият стопанин не би дал на домашните си животни.

— Няма пресни на пазара — тъкмо обясняваше Аракаси на зачервения от яд Джикан. И добави с нотка надежда: — В бедняшкия квартал обаче може да докарат добра цена.

Мара сдържа смеха си и побърза да се намеси.

— Аракаси, трябваш ми. Джикан, поискай от Люджан войници и иди навън да намериш месо, което става за ядене. Ако не намериш, ще ядем това тука.

Аракаси й се поклони, бутна количката към хадонрата и му пожела успех.

— Изглеждаш в чудесно настроение — подхвърли Мара.

— Защото никой друг не е в настроение — намеси се Кевин. — Прави го напук.

Излязоха от кухнята и седнаха да обсъдят нещата на каменните скамейки на двора.

Мара харесваше мястото с разцъфналите дървета и тихия ромон на трите фонтана. Но сега нямаше време да му се любува. Попита рязко:

— Сигурно ли е, че Алмечо е мъртъв?

Аракаси смъкна оцапаната си горна дреха, хвърли я възможно по-далеч да не им мирише и отвърна:

— Военачалникът изпълни ритуала на изкупление пред всичките си слуги и приятели, включително двама Велики. Тялото лежи изложено в Имперския дворец.

— Чу ли, че няма призив за съвет? — попита Мара разтревожено.

— Да, господарке. Някои вече недоволстват, а гласът на Десио е най-силният.

Мара затвори очи и вдиша сладкия аромат на цветята. Толкова бързо. Събитията се движеха твърде бързо. Заради своя дом трябваше да действа, но как? Всички познати закони бяха нарушени.

— Кой ще управлява?

— Императорът — отсече Кевин.

Мара въздъхна нетърпеливо.

— Ти не разбираш. Императорът управлява като духовен водач. Ежедневните дела на Цурануани се водят от имперския персонал, а Висшият съвет управлява държавата. Военачалникът пък е най-изтъкнатият от Великите господари.

Кевин кимна към двореца.

— Доколкото си спомням, някой каза, че императорите ви никога не се появявали публично. Но този все пак се появи, от плът и кръв, седеше на игрите. Този император вече е променил обичая на бащите си, както аз виждам нещата. Ичиндар може би има по-сериозни намерения да управлява лично, отколкото си мислите.

Аракаси поглади брадичката си.

— Може пък Великите да са се включили в играта. Бяха необичайно много.

— Това са само предположения — намеси се Мара; — Трябват ни факти. Кои оцеляха от бедствието на игрите и имаше ли някакви подозрителни злополуки след това?

— Много повече наранявания, отколкото смърт — каза Аракаси. — Ще съставя списък, ако в двореца е възникнал важен прецедент, има агенти, които мога да поразпитам. Засега препоръчвам предпазливост, въпреки мира на императора. Много улици все още са запушени от отломки. Жреците на Двайсетте ордена са отворили храмовете си за бездомните, но търговията на кейовете е затруднена и храната е оскъдна. Има много гладни и отчаяни хора, а гладните и отчаяните хора са опасни. Тази сутрин в пристанищния район започна възстановителна работа, но докато пазарите не се отворят отново, ще е опасно да се ходи по улиците.

Мара посочи превързаните си стъпала.

— Аз бездруго не мога да ходя. А носилката ми е счупена.

Аракаси кимна и се изправи. Мара го изгледа с присвити очи.

Раната на бузата му вече заздравяваше, но лицето му беше сивкаво и изпито.

— Откога не си спал? — попита тя.

— Вече не помня — отвърна Аракаси. — Имам много работа. — Вдигна захвърлената селяшка риза и се намръщи от отвращение. — С твое разрешение, господарке, ще си взема количката и ще ида с хадонрата. Пазарите може да са затворени, но все пак знам къде Джикан може да купи зеленчуци. — Нахлузи омачканата мръсна дреха — с нея приличаше досущ на селски ратай — и добави: — Но ще е много скъпа.

— Значи Джикан ще ти се разсърди още повече — каза Мара и добави: — Пази се.

Аракаси се поклони.

— Значи ще останеш? — И добави, след много кратка пауза: — Така си и мислех.

След което тръгна.

Кевин погледна замислено Мара и попита:

— Няма да се върнеш при Аяки, така ли?

Попита и заради себе си, с тайния копнеж да поговори с Патрик и да сподели със съотечественика си новината, която тежеше на сърцето му след игрите: Боррик и Брукал победени и Кралството — открито за нахлуване.

За миг Мара като че ли се поколеба. После въздъхна.

— Не мога. Не и след като е в ход такава голяма промяна. Трябва да съм близо до седалището на властта, в чиито и ръце да попадне тя. Няма да допусна домът Акома да бъде съкрушен заради решенията на други. Ако сме в опасност, ще ценя сина си повече от последния си дъх, но ще действам.

Ръцете й бяха стиснали ръба на каменната пейка. Кевин нежно ги взе в топлите си длани.

— Уплашена си.

Тя кимна.

— Да. Защото мога да действам срещу заговор от Минванаби или който и да е друг вражески дом. Но в империята има две сили, пред които без колебание трябва да се преклоня, а или едната, или и двете са се задействали тук.

Говореше за императора и магьосниците.

Изминаха още три дни, изпълнени със звуците от минаващи по улиците войници и скърцането на коли, извозващи развалини, отломки и мъртви тела. Мара чакаше и получаваше сведения от Аракаси, доставяни по странни начини и в неочаквани часове, най-вече през нощта. Кевин лаконично подхвърли, че Началникът на шпионите нарочно им пречи на любовната игра, макар че всъщност скуката оставяше на двамата повече време за удоволствия. Предсказанието му, че императорът се кани да поеме управлението на империята, се оказа отчасти вярно, но в ход бяха повече политически игри и Аракаси бе насочил всичките си ресурси да разкрие кой дърпа конците.

Докато времето минаваше и членовете на Съвета се мъчеха да се ориентират във възникващата структура на властта, стана ясно, че намесата на Ичиндар не е прищявка. Беше го планирал грижливо и имаше хора, готови да се намесят и да поемат деловите неща, оставени обикновено на пълномощниците и агентите на Господарите от Съвета. Картината започна да става по-ясна, когато Аракаси започна да разкрива кои фракции подкрепят Ичиндар. Членове на партията на Синьото колело, почти всички от които бяха отсъствали от хаоса, разиграл се на Имперските игри, се оказаха в ядрото на заговора. Дори фамилиите на старата Имперска партия, които можеха да претендират за кръвни връзки, бяха извън този нов ред.

След декларацията за имперски мир градът започна да се възстановява от раните си. Ремонтите на разрушенията, причинени от варварския магьосник, започнаха с усиленото прочистване на натрошени камъни и греди. Бесенето на крадците и черноборсаджиите сложи край на мародерството. В реката бяха направени места за пристан и салове и лодки започнаха да карат стоки до брега, докато работници поправяха кейовете. Дюкяните лека-полека започнаха да се зареждат със стока.

Десет дни след бедствието на игрите Мара получи съобщение от Сулан-Ку. Там беше имало малък приток на бежанци и дребни неприятности покрай тях, но интересите на Акома не бяха пострадали. Накоя съобщаваше, че ако не се броели избухванията на Аяки, всичко в имението било спокойно. Най-лошото, което Първата съветничка трябвало да изтърпи, бил Кейоке, когото трябвало да убеди да не праща половината останал гарнизон в Кентосани при Господарката. Били научили, че е в безопасност, от агентите на Аракаси, пишеше Накоя.

Сълзи замъглиха очите на Мара, докато мислеше за предаността на хората си. Синът й й липсваше непоносимо и тя се закле да прекарва повече време с него.

В коридора отекнаха бързи стъпки и след миг Аракаси влезе и се просна по очи на килима.

— Господарке, покорно моля да ми простиш за припряното нахлуване, но… Къде е Кевин? Той трябва да чуе това, защото със сигурност ще искаш мнението му.

Мара веднага нареди да повикат мидкемиеца, който бе отишъл в кухнята за гореща чоча, и щом той влезе, погледна въпросително Аракаси.

— Първо, варварите… — започна той.

Кевин се сепна и едва не изпусна подноса.

— Какво варварите?!

Аракаси се покашля.

— Другоземците са предприели напълно неочаквано и масивно контранастъпление. Нашите армии на Мидкемия са надвити и изтласкани обратно до долината, където контролираме разлома! Току-що сме претърпели най-тежкото поражение във войната!

Този път поне Кевин успя да прояви такт и потисна радостния си смях. Но не можа да устои да не погледне самодоволно Аракаси, докато подаваше на Господарката чашка гореща чоча.

— Какво още? — попита Мара. Беше сигурна, че трябва да има нещо повече — иначе Аракаси нямаше да влезе така припряно.

— Второ — продължи Аракаси, — императорът се е съгласил да се срещне с варварския крал, за да обсъдят мир!

Мара изтърва чашката си.

— Какво?! — Възклицанието й заглуши тракането на счупения порцелан. Димящата чоча се плисна на локва по пода.

Кевин замръзна. Мара не обърна внимание на мокрите плочки и капките, които опръскаха халата й.

— Мир?!

Аракаси продължи бързо:

— Моят агент в двореца ме извести тази сутрин. Преди последната голяма офанзива на Военачалника двама агенти на партията на Синьото колело са се промъкнали през разлома с излизащите войски. Били са Касуми от Шинцаваи и един варварски роб, напуснали са лагера и са отнесли предложение за мир на варварския крал.

— Затова вашият приятел Шинцаваи не беше на игрите — каза Кевин. — Не е знаел дали ще се окаже герой, или престъпник.

Мара издърпа мокрия плат от коленете си, но не извика слугиня за помощ.

— Касуми. Братът на Хокану. — Очите й се присвиха. — Но партията на Синьото колело никога не би направила нещо толкова дръзко без…

— Без одобрението на императора — намеси се Аракаси. — Именно. Ичиндар явно е обмислял предложението за мир доста отдавна.

— Тоест се е готвел да се намеси в управлението. — Мара се извърна към Кевин. — Твоята преценка за императора ни май ще се окаже по-точна, отколкото си давахме сметка, скъпи. Ичиндар се е намесил в Голямата игра, без никой да подозира. — Поклати невярващо глава. — Това е против всякаква традиция!

Кевин взе една кърпа от подноса и коленичи, за да попие вадичката чоча.

— И кой го казва това? Жената, която поогъна някои традиции дотолкова, че ги изкриви до неузнаваемост.

— Но императорът… — Благоговението в гласа й даваше ясно да се разбере, че смята Небесната светлина почти за бог.

— Той е човек. — Кевин отпусна ръката си с мократа кърпа на сгънатото си коляно. — И е млад. Младите често правят неочаквани и радикални неща. Но въпреки цялата си храброст вашият император не е наясно как стават нещата в истинския живот. Определено е наивен, ако си мисли, че може просто ей така да заповяда на жадните за власт цурански господари да си стегнат багажа и да си ходят вкъщи да садят репички.

— Каквото и да значи „репички“, боя се, че Кевин е прав, господарке — каза Аракаси.

— И друга ръка е замесена в това — настоя Мара. Погледна ядосано намокрения си халат и го смъкна нетърпеливо. Хубавият плат беше съсипан. — Ако магьосникът Миламбер не беше предизвикал опозоряването на Алмечо, как биха продължили нещата?

Не беше трудно да се отгатне. Дори Кевин можеше да се досети, че партията на Синьото колело пак щеше да обърне политиката и да се оттегли от Военния съюз. Така Алмечо щеше да остане само с Минванаби като главен поддръжник. А след като Акома и Ксакатекас тормозеха фланга на Минванаби, Десио нямаше да може да си позволи да увеличи поддръжката. Алмечо и партията му щяха да се окажат в задънена улица след тринайсет години почти абсолютно управление.

Кевин изстиска енергично кърпата върху подноса с чоча и направи единствения възможен извод.

— Тъй че императорът ви щеше да нахлуе във Висшия съвет и да обяви мирно предложение, а на Военачалника ви щеше да му липсва достатъчно подкрепа, за да му се противопостави. Много добре изпипано. — Кевин подсвирна от възхищение. — Вашият Ичиндар е много умно момче.

Аракаси като че ли пресмяташе наум.

— Дори нещата да се бяха развили както предполага Кевин, не мисля, че императорът щеше да рискува с открито противопоставяне на Военачалника. Не и ако не разчита на специална подкрепа.

Очите на Кевин се разшириха.

— Магьосниците!

Мара кимна.

— Алмечо си има своите „любимци“, тъй че и Ичиндар е трябвало да намери съюзници, за да им се противопоставят. — Обърна се към Аракаси. — Иди говори с агентите си. Открий, ако можеш, кой между Великите може да се е замесил. Виж дали някой има специална връзка с някого в Синьото колело, особено с Шинцаваи. Те, изглежда, са в сърцевината на нещата.

След като Главният шпионин се поклони и напусна, погледът на Мара се изостри, сякаш се взираше в нещо, което само тя можеше да види от замайваща височина.

— Идат велики промени. Чувствам го като полъха, който води бутана. — Говореше за сухия прашен вятър, който в старите приказки вдигаше духовете на демони и ги хвърляше да вилнеят по земята. След това, сякаш мисълта за митични злини и днешни конфликти я накара да потръпне, призна с горчивина: — Но не мога да грабна инициативата, докато плувам в локви чоча.

— Зависи от инициативата — отвърна Кевин и я спаси от бедата, като я грабна в прегръдката си.

Трусът, предизвикан от Миламбер, донесе някои малки предимства. След като търговията се възстанови и оскъдицата откри възможности, Мара получи вест от лорд Кеда, че условията й за складовите пространства са приети. Разрушението по кейовете в Кентосани беше превърнало нейното предложение в единствения избор и първите товари зърно, които стигнеха до пазара с прииждането на реката, щяха да донесат добри печалби. Лорд Андеро й отстъпваше гласа на Кеда с минимални гаранции. След като Висшият съвет не беше свикан, стойността на това обещание беше спорна.

Все пак Мара изпрати куриер, за да извести, че приема. Всяко обещание все пак струваше повече от никакво, а според сведенията, донесени й от Аракаси, неангажираните в изгодната търговия Управляващи господари недоволстваха от ходовете на императора. Мирът според тях беше акт на страхливец, а боговете не бяха благосклонни към слаби държави.

Новината, която дойде след това, беше много сериозна. Мара прекара още един предобед в обсъждане с Аракаси, докато Кевин дремеше под сянката на едно дърво в двора. Чу я едва по-късно, когато пристигна официалното съобщение, че Небесната светлина е тръгнал за Равнинния град с намерение да премине през разлома до Мидкемия и да преговаря за мир с Луам, краля на Островите.

При споменаването на това име Кевин скочи като ужилен.

— Луам!?

— Крал Луам — повтори Мара. Потупа с пръст пергамента, донесен в градската й къща от имперски пратеник. — Така е написано тук, от личния писар на императора.

— Но Луам е син на лорд Боррик — каза Кевин и на лицето му се изписа стъписване. — Ако той е кралят, това може само да означава, че крал Родрик, принц Ерланд Крондорски и самият Боррик са мъртви.

— Какво знаеш за крал Луам? — попита Мара.

— Не го познавам добре — призна Кевин. — Играехме си някога като деца. Помня го само като високо русокосо момче, което много се смееше. Срещнах лорд Боррик веднъж на командирско заседание. — Помълча, потънал в мисли за родната си земя, докато любопитството не го тласна да помоли да прочете пергамента. Императорът на Цурануани, изглежда, не смяташе да пътува без половината благородници на империята със себе си. Устата на Кевин се кривна иронично. Според имперската заповед Почетната гвардия на Небесната светлина включваше Бойните вождове на Петте велики клана и най-големите синове на половината други владетели в Цурануани.

— Заложници — заяви веднага мидкемиецът. — Владетелите едва ли ще се опълчат на едикт и ще създадат неприятности, докато наследниците им са в императорската армия.

Затвори очи и се опита да си представи младежа с кестенявата коса, седнал в позлатената си броня на масата срещу сина на Боррик Луам, който също беше млад… и с жегване в сърцето осъзна, че онова време отдавна е отминало. Войната беше продължила и в негово отсъствие бяха загинали хора. Дори не знаеше дали баща му и по-големите му братя са живи. Нарани го мисълта, че от години беше забравил да се тревожи за това. Седнал в един красив двор, обкръжен от чужди цветя и с жена от култура, която често му се струваше невъобразимо жестока, Кевин, третият син на барона на Зюн, вдиша дълбоко и се помъчи да си даде сметка кой всъщност е сега.

— Но защо Ичиндар трябва да ходи там? — зачуди се Мара, без да забелязва вълнението му. — Това е голям риск за Небесната светлина.

Дълбоко цуранската й гледна точка го стъписа и Кевин се наежи.

— Мислиш ли, че нашият крал щеше да дойде тук? След като вашите воини опустошаваха земите му девет години? „Простете, че изгорихме селата ви, ваше величество. Просто минете през този портал и заповядайте в нашия свят!“ Едва ли, по дяволите. Не забравяй, този крал е бил командир с бащината си армия почти от самото начало. Знае срещу кого се изправя. Доверието на Островното кралство е много рехаво, докато народът ви не докаже обратното.

Мара призна, че Кевин е прав по всички точки.

— Да, допускам, че от ваша гледна точка сме си заслужили недоверие.

Смехът, с който й отвърна, беше хладен и горчив.

— Обичам те като дъха на живота си, Мара, но няма други като мен. Хиляди мои съотечественици познават цураните само на бойното поле. Виждат в тях само врагове, които са нахлули в родната им земя, за да я завоюват. Мирът няма да е лесен.

Мара го погледна намръщено.

— Нима намекваш, че Ичиндар ще бъде помолен да отстъпи земите, които Военачалникът е спечелил?

Кевин отново се засмя.

— Вие, цураните, вярвате, че всеки мисли като вас. Разбира се, че кралят ще настоява да напуснете. Вие сте нашественици, другоземци сте. Нямате място от мидкемийската страна на разлома.

Вгледа се в лицето на Мара. Изглеждаше разтревожена, дори наранена, но над всичко това бе загрижеността за него. Заболя го от това. Тя не споделяше представата му за жестокост, никога нямаше да може да схване какво му струваше да я моли за отстъпките, дали на Патрик и приятелите му роби най-елементарни условия за съществуване. Разкъсан между невероятната си любов към нея и вроденото си чувство за справедливост, Кевин бързо си тръгна.

Неприятното с градската къща в Кентосани бе в това, че нямаше достатъчно големи дворове, където да се скрие човек. Мара го намери само след няколко минути. Хвърляше камъчета в декоративното езерце с риби, което отделяше външния параван от стената, обща със съседната сграда. Коленичи зад него и го прегърна през кръста. Долепи бузата си до гърба му и промълви:

— Какво виждаш в езерцето с риби, мили?

В отговора на Кевин имаше сурова откровеност.

— Виждам години преструвки. Позволих си да се изгубя в любовта ти и съм благодарен за това, но като чувам за този предстоящ мир…

— Си спомняш войната — подсказа тя. Надяваше се, че ще каже още.

Усети горчивина под тръпките на гняв, които го пронизаха.

— Да, спомням си я. Спомням си своите сънародници, приятелите ми, които умираха, докато се опитваха да защитят домовете си от армии, за които не знаехме нищо, воини, дошли по непонятни за нас причини. Мъже, които отказваха всякакви преговори, а просто идваха и избиваха селяните ни, завземаха селата ни и окупираха градовете ни. Спомням си как се сражавах срещу вашите бойци, Мара. Не мислех за тях като за доблестни врагове. Мислех за тях като за убийци и отрепки. Мразех ги с всяка фибра на съществото си.

Усети, че се е изпотил от спомените, но след като тя не се отдръпна, положи усилие да се успокои.

— А след това започнах да ви опознавам. Не… не мога да твърдя, че намирам някои от порядките ви за хубави. Но поне разбирам донякъде, цураните. Вие имате чест, макар тя да е нещо различно от нашето чувство за справедливост. Ние също имаме своята чест, но не мисля, че я разбираш напълно. И имаме общи неща, като всички хора. Аз обичам Аяки все едно, че ми е роден син. Но сме еднакво изстрадали, ти от моите съотечественици, аз — от твоите.

Мара се опита да го утеши. Прегърна го по-силно и промълви:

— И все пак не бих променила нищо.

Той се обърна в прегръдката й и видя сълзите й, които се смятаха за безусловна слабост в културата й. Моментално изпита срам.

— Не би ли спасила брат си и баща си, ако можеше?

Мара поклати глава.

— Не. Това знание е най-горчивото от всички, любими. Защото ако можех да отменя предишните скърби, нямаше да имам Аяки, нито любовта, която споделям с теб.

Зад блесналите й очи се криеше и друго, по-мрачно осъзнаване: нямаше да е поела управлението и нямаше да е познала опияняващото очарование, което намираше във Великата игра.

Стъписан от тази оголваща душата й искреност, Кевин усети, че гърлото му се е стегнало. Притисна я до себе си и остави сълзите й да мокрят рамото му. Задавен от вълнение, промълви:

— Но колкото и да те обичам, Мара от Акома…

Тя вдигна глава, погледна го в очите и видя суровата истина, от която не можеше повече да бяга. Страх стегна душата й и скръб, неизпитвана от деня, в който съдбата я бе принудила да поеме властта на Акома.

— Кажи ми — подкани го. — Кажи ми всичко, веднага.

Кевин изглеждаше измъчен.

— Обичам те… Ще те обичам до смъртта си. Но никога няма да се примиря с това робство. Дори заради теб.

Мара не можеше да понесе погледа му. В този момент за първи път най-сетне разбра дълбочината на болката му. Стисна го отчаяно и промълви:

— Ако боговете го допуснат… ще ме оставиш ли?

Ръцете на Кевин се стегнаха около раменете й. Държеше я все едно, че е единственият лек против болката му. Въпреки това каза онова, което не можеше да отрече:

— Ако можех да съм свободен човек, щях да остана с тебе завинаги. Но като роб, бих се възползвал от всяка възможност да се върна у дома.

Мара не можа да сдържи хлипа си.

— Но никога не можеш да бъдеш свободен… тук.

— Знам. Знам. — Забърса влажния кичур от бузата й и сълзите му потекоха като нейните. Тайните най-сетне бяха споделени и признати: макар да се обичаха отчаяно, винаги щеше да я има тази отворена рана, огромна като океан, дълбока като пропаст и широка като разлом между световете.

Събитията в Свещения град се въртяха около предстоящата мирна среща. Оставаха само няколко дни до заминаването на императора и Управляващите господари си разменяха разгорещено догадки за предварително договорените условия. Но дори шпионската мрежа на Аракаси успяваше да измъкне съвсем оскъдни сведения по темата. Мара прекарваше дълги часове, затворена с писарите си. Изпращаше послания до съюзници и предпазливо утвърждаваше връзки. Понякога се срещаше с други Господари, чиито градски къщи бяха разположени по-близо до вътрешния град и чиито домакинства бяха пострадали.

Малки разочарования, и отстъпки балансираха по-големи. Майсторите се бавеха с подмяната на изгубената й носилка. След като всеки дърводелец в Кентосани беше зает с поправянето на счупени покриви, греди и рамки на врати, дори един чирак не можеше да бъде отклонен от спешните работи. Джикан напразно се пазареше. Имперски декрет замразяваше всякакви частни договори, докато не бъдат възстановени пристанищните складове. Мара се примиряваше, като канеше у дома си тези, с които искаше да се види, докато лорд Чипино от Ксакатекас не чу за затрудненията й и не й прати като подарък носилка.

Беше боядисана в пурпурното и златното на Ксакатекас и доста олющена, тъй като дъщерите на Исашани често я бяха използвали за разходки на пазаруване. Джикан оправи проблема, като порови в мазетата за боя, но все още нямаше занаятчии, които да се наемат. Накрая задачата бе поверена на Таму, роб бегач, надраснал поста си и издигнал се до официален пратеник.

Мара направи няколко официални визити и обсъди откритията си с Аракаси.

Външно владетелите на Цурануани подкрепяха намесата на императора. Изпратиха най-големите си синове да служат в имперската делегация и не нарушиха мира. Но под сервилното поведение всеки господар се бореше за позиция, пресмяташе врагове и сключваше спогодби. Отчаяни от това, че Съветът не се свиква, владетелите на всички големи домове крояха тайни алтернативни планове.

Мара отделяше особено внимание на ходовете на Минванаби. Тасайо оставаше в изгнание на отдалечените западни острови. Но Десио беше внедрил друг братовчед, Йешурадо, в армията на бившия Военачалник, като подкомандир, което осигуряваше на Минванаби съюзник в лагера на императора. Десио беше един от петимата Военни водачи, които щяха да присъстват на мирната конференция на Мидкемия, наред с Андеро от Кеда, Господаря на Ксакатекас и Господаря на Тонмаргу.

Но Оаксатукан не посочиха Военачалник за клана Омечан поради жестоките им вътрешни борби кой да заеме освободеното от Алмечо място. Най-големият му племенник, Деканто, беше очевидният избор, но друг племенник, Аксантукар, се беше оказал с неочаквано силна подкрепа от други членове на клана. След като най-силните фракции се оказаха в безизходица, Деканто и Аксантукар бяха принудени да отстъпят привилегията на трети братовчед, Пимака, да бъде временният военен вожд на Омечан за имперската почетна гвардия.

Проучванията на Мара за ролята, изиграна от Великите, не дадоха ясни отговори. Но Аракаси все пак беше открил връзка между Събранието на магьосниците и партията на Синьото колело.

— Оказва се, че Великият Фумита е по-малък брат на лорд Камацу от Шинцаваи и истинският баща на Хокану.

Мара не скри удивлението си. Винаги, където и да се откриеше тайнствената дарба, Събранието взимаше мъжа за обучение и прекъсваше всякакви връзки със семейството му. Децата се отглеждаха от роднини като техни родни и връзките им с естествените им родители се „заравяха“.

— Значи Хокану е осиновен и всъщност е племенник на Камацу. — Тъй като майка му се беше заклела в служба в храма на Индири след заминаването на съпруга й, Камацу и Касуми бяха единствените близки, които Хокану познаваше от десетгодишна възраст.

— Знаеш ли дали Фумита изобщо навестява сина си? — попита тя старшия си шпионин.

Аракаси сви рамене.

— Къщата на Камацу е добре охранявана. Кой може да знае?

Мара разбираше, че за трайното добруване на дома й ще е добре да поддържа интереса на Хокану и да измъкне от него информация за възможните слаби места в предаността на Фумита към Събранието: това, че може да не е изоставил напълно семейните грижи и да е повлиял в оказването на помощ За Шинцаваи и клана Канацаваи от страна на магьосниците.

Но всяка мисъл за Хокану неизменно я връщаше към трънливата болка, свързана с Кевин. Въздъхна. Ако си позволеше да се въвлече в личните си тревоги, Акома щяха да бъдат съкрушени в следващия ход на Великата игра.

Небесната светлина щеше да се отправи по реката след четири дни. Ако успееше да сключи мир с Островното кралство, всички домове щяха да се окажат в еднакво неизгодно положение. Но ако императорът се провалеше, свикването на съвет за нов Военачалник щеше да е наложително. В противен случай Ичиндар, деветдесет и първият император на Цурануани, щеше да се окаже изправен пред открит бунт в Съвета. Макар и преди столетия, историята на империята все пак помнеше убийства на императори.

Мара плесна с ръце да повика бегача си и нареди:

— Кажи на Джикан, че днес следобед ще се преместим в апартамента в Имперския дворец.

— Както заповядаш, господарке. — Момчето се поклони и хукна да изпълни задачата, щастливо, че има повод да потича.

Джикан прие заповедта като цяр против обезсърчението след няколко дни пресмятане на претърпените щети. Кевин го пратиха да товари багаж на чакащите коли. Стълбищата и площадките бяха затрупани с чанти с пергаменти и ковчежетата на Господарката с центии и центурии от раковини. Но поне броят на воините беше намалял. Половината от отряда бяха преместени в една обществена казарма в града. От другите петдесет щяха да осигурят охраната на господарката си през града, после двайсет от тях щяха да се върнат, за да пазят градската къща с останалите.

Мара седеше в двора и пишеше до Кейоке и Накоя. За да е сигурна, че други домове няма да надзъртат в работите й, повери на Люджан да отнесе писмата й до най-бързия обвързан с дома куриер на гилдията.

— Добави към писмото ми следното устно съобщение — нареди тя. — Искам ядрото на армията ни да е готово да тръгне всеки момент и да се изнесе толкова близо до Кентосани, колкото Кейоке сметне за благоразумно. Трябва да сме в готовност за всякакъв обрат.

Облечен в простата броня, която предпочиташе за полева дейност, Люджан взе подпечатаните свитъци.

— За война ли се готвим, милейди?

— Винаги — отвърна Мара.

Люджан се поклони и напусна без повече приказки. Мара остави перото и разтърка схванатите си пръсти. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша, както я бяха учили в храма. Кевин я беше принудил да гледа на порядките на народа си с нови очи. Разбираше, че зад традицията се крие алчност и амбиция и че честта се е превърнала в оправдание за омраза и кръвожадност. Младият император можеше да се стреми да промени поданиците си, но Великата игра нямаше да бъде премахната с имперски едикт. Каквото и да изпитваше, колкото и да беше уморена, колкото и съжаление да я спохождаше, Мара знаеше, че борбата винаги ще я има. Да си цуранин означаваше да се бориш.

Кевин беше мислил, че голямата зала е впечатляваща, но Имперският дворцов комплекс отвъд мястото за заседания на Великия съвет се оказа още по-грандиозен. Свитата на Мара влезе през портали, достатъчно широки, за да минат през тях три впряга един до друг. Вратите, за чието задвижване бяха нужни дванайсет роби, се затвориха зад тях с грохот. Слънчевата светлина изчезна и се озоваха в сух, ухаещ на восък сумрак, осветен от пурпурносинкави глобуси на чо-джа, висящи на въжета от таван, висок колкото два етажа. Коридорът беше внушителен, с изтъркани каменни плочи и две нива галерии, издигащи се от двете страни. Под тях имаше врати, боядисани в крещящи цветове. Всяка водеше към апартамент, заделен за член на Съвета, като най-близките до външните стени бяха за най-низшите по ранг.

— Напред — заповяда Ударен водач Кенджи на почетната гвардия и гласът му отекна от потъмнелия от пластове лак и прах таван.

Кевин крачеше в средата на колоната, до носилката на Господарката. Освен свитата на Акома коридорът беше почти празен. Слуги в имперски халати се движеха енергично по задачите си, но иначе огромният комплекс изглеждаше запустял.

— Кой е апартаментът на Акома? — попита Кевин най-близкия роб.

Мъжът го изгледа с отвращение заради неусмиримия му език, но от гордост не можа да се сдържи да не отговори.

— Не сме в първия коридор, а в седмия.

Миг след това Кевин разбра странния отговор, защото почетната гвардия зави на един ъгъл и той видя огромната пресечка, където няколко други коридора се събираха в една площадка.

— Богове, този дворец е огромен!

След това погледна нагоре и видя, че този участък има четири тераси с галерии, до които се стигаше по каменни стълбища, лъкатушещи на зигзаг между площадките. Но въпреки цялото си величие зданието изглеждаше празно.

После осъзна, че за разлика от района, приютил Залата на Съвета, в тези проходи няма смесена охрана.

— Толкова е тихо!

Мара надникна от завеските на носилката.

— Всички са на кейовете, за да се сбогуват с императора и почетния му отряд. Затова побързахме да дойдем тук — по-добра възможност да влезем ненаблюдавани. Не исках да рискувам да срещнем Имперската гвардия точно сега.

Не се качиха по стълбище. Жилищният комплекс на Акома беше разположен на приземния етаж зад лакирана зелена врата с герба с птицата шатра. Коридорът се изпъваше от извивката на сто разтега в двете посоки, с гигантски портали и още пресичащи се коридори в двата края. Кевин вече бе стигнал до извода, че апартаментите са подредени в полукръгове около централния купол със залата на Висшия съвет. Отделени в карета, други около триста такива малки комплекса превръщаха тази част на двореца в лабиринт от коридори и проходи.

До този на Мара имаше още два съседни големи жилищни комплекса, а срещу тях се разполагаше резиденцията на дома Уашота, със здраво залостени врати в зелено и синьо. След завоя вратите имаха още по-величествени украси, от сводестите арки, скрити от високи шейсет стъпки копринени стенни пана, до застлани с килими стълбища и урни, пълни с цветя. Това бяха апартаментите на Петте велики фамилии, с по-малките галерийни комплекси над тях, запазени за гости и васали. Разположението на мястото беше според ранга, но казармените помещения не се различаваха. Всеки Господар в империята можеше да обитава в Имперския дворец със свита от най-много дванайсет воини.

Въпреки това Мара беше вкарала цели трийсет в дворцовия район. Макар с това формално да беше нарушила правилото, в коридорите нямаше поставени патрули. Тя знаеше много добре, че в нестабилни времена другите Господари ще направят същото или ще доведат още повече воини, ако успеят.

След дискретното почукване на Кенджи зелената врата се отвори и двама стражи се поклониха на господарката си и се отдръпнаха, за да влезе свитата й.

Джикан също се поклони, след като свалиха носилката в малкото преддверие.

— Районът е безопасен, господарке — каза хадонрата, а Люджан до рамото му кимна, че е така.

В сравнение с градската къща апартаментът изглеждаше оскъдно обзаведен. По дървените подове нямаше нищо, освен стари килими и възглавнички и тук-там по някой светилник. А след това Кевин разбра: по-тежките мебели бяха преместени, за да преградят всички прозорци и врати. Апартаментът беше три помещения в дълбочина и вътрешните стаи излизаха на малка тераса към двора. Но днес цуранската страст за въздух беше пожертвана заради безопасността. Повечето прозорци бяха заковани и запушени с тежки дървени прегради.

— Атака ли очакваме? — попита Кевин.

— Винаги — отвърна Мара. Изглеждаше тъжна, докато правеше оглед на стъпките, предприети от воините й, за да гарантират сигурността. — Може да не сме единственият дом, разбрал, че сега е идеалният момент да се влезе, без да се привлече внимание. Имперските бели винаги са на дежурство в Имперския фамилен комплекс, но без утвърдена от Съвета охрана сега този район е ничия земя. Минаваме през тези коридори и пресечки на свой риск.

Докато носачите й трупаха пътните сандъци пред един прозорец, пристигна Аракаси с плувнало в пот лице. Носеше набедрена препаска и сандали на куриер и косата му беше стегната отзад е лентичка, твърде мръсна, за да може някой със сигурност да разпознае цвета.

Мара смъкна връхния си халат и го изгледа.

— Приличаш на търговски бегач.

Аракаси отвърна с блеснали от лукав хумор очи:

— Бегачите в цветове на домове ги дебнат навсякъде.

Мара обясни на Кевин:

— Търговските бегачи често обличат цветове на домове, защото тогава уличните хлапета не ги замерват с камъни. Но сега един домашен куриер може да бъде задържан за информация. И тъй като цицините от камъни не са страшни колкото изтезанията, ролите са сменени. — Обърна се към Аракаси. — Какви са новините?

— Странни групи мъже се движат из сенките. Крият бронята си под наметала и не носят отличителни знаци за служба на някой дом. Имперските слуги ги заобикалят отдалече.

— Убийци ли? — попита Мара и очите й се задържаха на старшия шпионин, без да трепнат, докато един слуга взимаше връхния халат от ръцете й.

Аракаси сви рамене.

— Би могло. Или са войската на някой господар, промъкнала се тайно в града. Би могло също да са агенти на императора под прикритие, за да видят кой се опитва да наруши мира. Някой високопоставен е пуснал информация, която е предизвикала приказки.

Мара седна на една възглавничка и махна на останалите също да седнат.

Но Аракаси отклони поканата.

— Няма да се задържам, освен да добавя, че както изглежда, някои от исканията, поставени от краля на императора са… много необичайни.

Това изостри любопитството на Кевин.

— Какво имаш предвид?

— Репарации. — Началникът на шпионите уточни сдържано: — Луам настоява за нещо от порядъка на сто милиона центии като компенсация за нанесените на държавата му щети.

Мара скочи от възглавничките като ужилена.

— Невъзможно!

Кевин пресметна и осъзна, че мидкемийският върховен владетел е проявил щедрост. Пресметнато в кралски пари, Луам искаше някъде от порядъка на триста хиляди златни суверена, което едва щеше да покрие цената за поддържането на армиите на Запада на бойното поле девет години.

— Това е половината от сумата, която е трябвало да поиска.

— Проблемът не е в сумата, а в идеята да се заплащат щети — заяви Мара. — Ичиндар не може да го направи и да опази честта си. Това би засрамило Цурануани пред боговете.

— Точно затова Небесната светлина е отказал — намеси се Аракаси. — Вместо това носи на младия крал „подарък“ от редки скъпоценни камъни, чиято цена е приблизително сто милиона центии.

Възхитена от находчивостта на императора, Мара се усмихна.

— Дори Висшият съвет не може да отрече правото му да даде дар на друг монарх.

— Това е едното. — Тъмните очи на Аракаси пробягаха многозначително към Кевин. — Луам желае размяна на пленници.

Погледите, които си размениха варваринът роб и господарката му при тези думи, бяха натежали от чувство. Със странна неохота Мара отново се обърна към Аракаси.

— Разбирам какво иска той, но дали Ичиндар ще го разбере?

Аракаси отвърна с откровеното цуранско свиване на рамене.

— Кой може да каже? Даването на роби на Островния крал не е проблем. Луам би могъл да прави с тях каквото намери за добре. По-важното е какво би направил императорът с нашите завърнали се военнопленници?

Последва мълчание. Истината беше, че в Цурануани честта и свободата на такива хора никога не можеше да бъде възстановена.

Мара изведнъж се почувства уморена. Погледна стъпалата си. Отоците от бягството й от арената почти бяха спаднали, но емоционалните рани между Кевин и нея от проблемите с робството и свободата още боляха.

— Имаш ли вест за Минванаби?

Аракаси присви устни.

— Подготвят над три хиляди войници за война.

Мара го погледна разтревожено.

— Идват в Свещения град?

— Не. Засега само се подготвят в именията на Минванаби.

Мара присви очи.

— Защо?

Отговори й Люджан — с горчивина, от входа, където се беше спрял, след като бе поставил воините си на стража до всеки прозорец и врата.

— Десио се страхува от имперския мир с основание, милейди. Ако ти изоставиш конфликта с Минванаби, просто отказваш да се посветиш на кръвната вражда. Някои може да преценят, че честта на Акома е компрометирана, но кой би те обвинил, че се подчиняваш на Небесната светлина? Но ако императорът наложи мир между враждуващи домове, Десио нарушава кръвната си клетва пред Туракаму. Той трябва да ни унищожи, преди властта на императора да стане прекалено силна, за да й се опълчи, или да оскърби Бога на смъртта.

— Десио би рискувал да нападне императора? — попита Мара.

Аракаси поклати глава.

— Не открито, но ако Висшият съвет намери повод да се обедини срещу волята на Ичиндар, Десио ще разполага с най-голямата армия близо до Свещения град. Това предлага опасна комбинация.

Мара прехапа устна. След като кланът Омечан бе разделен между Деканто и Аксантукар, опасността беше явна: Десио можеше да стане новият Военачалник, ако достатъчно голяма фракция във Висшия съвет решеше да се противопостави със сила на имперския едикт.

Кевин добави и едно неприятно наблюдение:

— Три хиляди меча на Минванаби извън Залата на Съвета биха могли да се окажат убедителен аргумент дори ако Десио няма явно мнозинство.

Изцедена не само от умората, Мара погледна поднесената й от слугата чаша все едно беше пълна със смъртоносна отрова. Опита се да се отърси от мрачните мисли.

— Мирната среща отвъд разлома е чак след три дни. Докато Ичиндар и Луам не се провалят в преговорите си, всичко това са спекулации. След като сме вече в безопасност в двореца, нека се порадваме на малко спокойствие.

Аракаси се поклони по-дълбоко от обичайното и си тръгна безшумно като призрак. Мара дълго седя замислена и се съживи едва когато Кевин приседна до нея и я взе в прегръдката си. Уплашена да не даде израз на неспокойствието, което изпитваше, тя довърши мисълта си:

— Боя се, че много е стоварено на гърба на толкова млад човек, и макар боговете да гледат може би благосклонно на нашата Небесна светлина, биха могли също тъй да се отвърнат от него.

Кевин я целуна по темето. Не хранеше илюзии. Също като нея разбираше, че най-доброто, на което могат да се надяват, е Аракаси да ги предупреди, преди врагът да нападне.

В продължение на три дни империята сякаш бе затаила дъх. Свещеният град с усилие се връщаше към нормалност: работниците довършваха ремонта на последния повреден кей и зидари взимаха нападали камъни от арената, за да укрепят порталите към Имперския дворец. Рибари тръгваха преди разсъмване и теглеха мрежите си из теченията на Гагаджин, а селяни караха реколтата от късния сезон на тежко натоварени фургони или по реката на баржи. Храмов тамян и цветни аромати надвиваха миризмата на изгорени тела, а продавачи отваряха останалите си без покриви дюкяни и напевните им гласове отново започнаха да хвалят стоките.

Но всички тези звуци и признаци на оживление таяха в себе си някаква сънна мимолетна преходност дори за бедняците и просяците, които стояха най-далече от центъра на властта. Мълвата не зачиташе никакви кастови граници. И също като натрошените греди, струпани като кости в тъканта на набързо вдигнати стени, неспокойни подмолни течения витаеха в привидната нормалност на възстановяващия се град. Императорът на Цурануани се намираше на друг свят и Искису, богът на измамата и шанса, държеше в ръцете си равновесието — не само мира на два народа, но и стабилността на една древна държава: всичко зависеше от срещата на умовете на двама млади владетели от неимоверно различни култури.

Лишена от утехата на своя двор и фонтани, Мара прекарваше часовете си в малката стая в центъра на апартамента. В помещенията от двете страни бяха настанени войници и пазеха всяка врата и прозорец, а тя четеше писма и съобщения и поддържаше предпазливо връзка с други господари. Аракаси се появяваше почти ежечасно, предрешен като продавач на птици, куриер и дори просещ жрец. Работеше неуморно, за да открие и най-малкото зрънце информация, което можеше да е от полза.

В съседната стая Люджан водеше упражнения с меч с войниците си, един по един. Чакането късаше нервите на всички, най-вече на воините, тъй като не можеха да правят нищо друго, освен да стоят на пост безкрайно дълги часове. Още няколко отряда на Акома се бяха промъкнали в града и с помощта на една кола на продавач на килими неколцина влязоха тайно в имперския комплекс. Гарнизонът в апартамента на Мара вече наброяваше петдесет и двама войници и Джикан недоволстваше. Кухненските му слуги не можеха да изтъркат котлите, без да се блъскат в ножници, а на Люджан щеше да му се наложи да слага воините си да спят един върху друг, ако продължеше да вкарва още хора. Но броят им едва ли щеше да нарасне повече от сегашния, за Акома, както и за други домове. Имперските стражи бяха забелязали притока на войници в двореца и вече проверяваха всички влизащи фургони и слуги, за да ограничат потенциалните бойци.

От външния коридор се чуха бягащи стъпки. Почукването на сандалите на бегача мина през стените като тих, призрачен контрапункт на тракането на мечовете на упражняващите се войници на Люджан, Мара го чу от писалището си в средата на стаята, вцепени се и погледна с тревога Кевин.

— Нещо се е случило.

Мидкемиецът не попита как е разбрала, нито защо тези забързани стъпки трябва да са различни от стъпките на десетината бегачи, които минаваха по коридора всеки час. Отегчен от това, че трябва да стои затворен натясно, и от безкрайните мудни часове между докладите на Аракаси, Кевин се поклони на воина, когото бе предизвикал на игра на зарове, отиде до господарката си и седна до нея.

— Какво да правим?

Мара погледна мастилницата и пергамента на дъската за писане в скута си. Перото в ръката й беше сухо и писмото още неизписано, освен името на Хокану от Шинцаваи горе, с изряден почерк.

— Нищо. Нищо, освен да чакаме.

Остави перото и за да са заети с нещо ръцете й, вдигна печата на Акома. Не каза, а и Кевин не й напомни, че Аракаси закъснява. Беше обещал да се отбие заранта, а ако се съдеше по бялата резка светлина, грейнала през барикадираните капаци на прозорците, обедът бе дошъл и си отишъл.

Минаха няколко мъчително дълги минути, изпълнени с тропането на още бегачи и приглушени възбудени гласове от съседните покои. Докато Мара се преструваше, че се опитва да се съсредоточи върху писмото, Кевин отиде в кухнята, за да донесе гореща чоча.

Когато се върна, Господарката не бе направила почти нищо друго, освен да топне перото. Мастилото засъхваше на писеца. Аракаси не се беше върнал. Когато Кевин постави подноса върху пергамента, Мара не възрази, но напитката изстина неопитана. Отвън преминаваха още забързани стъпки.

— Дали пък някой не провежда надбягвания и не залагат, колкото да мине времето? — опита да се пошегува Кевин.

Люджан се появи на прага, плувнал в пот от упражненията и все още стиснал неприбрания в ножницата меч.

— Надбягващите се не носят бойни сандали с шипове — подхвърли той сухо. После погледна Мара, която седеше вцепенена като статуетка в дюкян за порцелан, с почти бяло лице. — Милейди, ако кажеш, мога да изляза и да намеря търговец на слухове.

Мара пребледня още повече и отвърна рязко:

— Не. Твърде ценен си, за да рискуваш.

После се намръщи, докато преценяваше дали да раздели войниците си на две и да прати половината на задачата. Аракаси бе закъснял с три часа и да се уповава безполезно на лъжлива надежда означаваше още по-голям риск.

От единия прозорец се чу леко драскане. Люджан се обърна рязко, посочи с меча към барикадата и всички воини на поет в стаята застанаха в готовност за атака.

Но драскането бе последвано от шепот и Мара извика:

— Слава на боговете!

Воините издърпаха дървената маса, затисната от три тежки сандъка, и открехнаха капака на прозореца. Аракаси влезе, черен силует на фона на дневната светлина. За миг свеж и изпълнен с ухание на цветя въздух нахлу в затворения апартамент. След това Кенджи затвори отново капака, постави дъските в жлебовете, а сандъците и масата бяха върнати бързо на мястото им.

Аракаси се просна ничком пред Мара.

— Милейди, прости ми за забавянето.

Тонът му бе смесица от неверие и едва прикрит гняв и радостта на Мара от връщането му се стопи.

— Какво се е объркало?

— Всичко. Ужасни слухове кръжат из двореца. На варварския свят е имало беда.

Мара го изгледа стреснато.

— Императорът?

— В безопасност е, но почти нищо друго не се знае. — Гласът на Аракаси застърга от гняв. — Варварите са извършили безчестие. Пяха песен за мир, а са кроили убийство. На срещата, въпреки клетвата им, са нападнали внезапно и за малко не са убили императора.

Мара онемя стъписана, а Кевин изруга изумено.

Аракаси продължи:

— По време на срещата голям отряд от онези, които там наричат „джуджета“ и „елфи“, е бил наблизо и когато Небесната светлина е бил най-уязвим, са нападнали.

Кевин поклати глава.

— Не мога да повярвам.

Аракаси присви очи.

— Истина е. Само благодарение на храбростта на офицерите му и на Военните водачи на Петте фамилии Небесната светлина е оцелял от това предателство на вашия свят. Двама войници са го пренесли през разлома в безсъзнание и е последвало нещо ужасно. Разломът се затворил и не могъл да се отвори отново и четири хиляди войници цурани са останали в капан на мидкемийския свят.

— Минванаби? — попита Мара.

— Мъртъв — отсече Аракаси. — Бил е между първите паднали. Братовчед му Джешурадо е загинал до него.

— Другите Военни водачи?

— Няма ги. Никой не може да каже дали са мъртви, но разломът вече не съществува. Цялата почетна гвардия на Военачалника е заклещена на варварския свят.

Мара не можеше да побере в ума си величината на тази новина.

— Ксакатекас?

Списъкът продължи неумолимо.

— Няма ги. Лорд Чипино за последно са го видели да се бие е конниците на Кралството.

— Всички ли? — прошепна Мара.

— Завърнали са се едва шепа — каза с болка Аракаси. — Двамата войници, които са пренесли Небесната светлина, и няколко души, които са насочвали войниците, чакащи от нашата страна на разлома. Имперският Силов командир е убит. Лорд Кеда лежи плувнал в кръв на земята. Лорд Тонмаргу го няма никакъв. Пимака от Оаксатукан също го няма. Касуми от Шинцаваи бил този, който настоял императорът да напусне, но самият той не е минал през разлома. — Аракаси вдиша с усилие. — Бегачът, който пристигна в града, не знаеше нищо повече от това, милейди. Съмнявам се, че до този момент дори замесените знаят повече, освен голи предположения кой е загинал и кой — не. Загубите са твърде големи и шокът от събитието — твърде внезапен. След като императорът поеме командването, може би ще имаме по-ясна представа какво се е случило.

Мара помълча, после стана и отсече:

— Аракаси, трябва да излезеш навън и да съставиш точен списък на загубите и на оцелелите. Бързо.

Припряността й бе оправдана. С един удар империята бе изгубила повечето си могъщи по-стари лордове и наследниците на много важни домове. Въздействията щяха да са неописуемо огромни — домове в траур, изгубени войски и млади и неопитни втори синове и дъщери, хвърлени главоломно в управлението. Последствията от тази бъркотия бяха стъписващи. Но Мара знаеше, че амбициите много бързо ще превърнат бъркотията в опустошително и кърваво домогване до власт. Разбираше какво е да се довери изведнъж власт и отговорност на хора, неподготвени за тях. Да се знае кой е изпаднал в това ужасно затруднение и кой все още е жив, за да управлява, можеше да се окаже важно предимство в предстоящите дни.

Аракаси се поклони и бързо излезе, а Мара смъкна домашната си роба и извика на слугинята си да й донесе официално облекло. Кевин побърза да й помогне в преобличането, докато тя даваше резки нареждания.

— Люджан, приготви почетна гвардия. Тръгваме за Залата на Съвета веднага.

Оказал се с пълни с игли ръце, щом слугинята започна да подрежда косата на Мара, Кевин попита:

— Да дойда ли с теб?

Мара поклати глава и провали усилията на слугинята, като се обърна към него и го целуна бързо.

— Днес няма да има радушно посрещане за човек от вашия народ, Кевин. Заради твоята безопасност, моля те, остани тук и не се показвай.

Засрамен от нарушеното от съотечествениците му доверие, Кевин не възрази. Но скоро след това, когато трийсет гвардейци на Акома тръгнаха в маршова стъпка, се запита как ще преживее чакането. Защото Господарката на Акома отиваше не на съвет, а на плашещ, неудържим хаос, в който най-силните най-много щяха да бързат да заграбят власт.

Смъртта на Десио не я избавяше от враг, а по-скоро издигаше на върха по-вещ противник. Сега Минванаби се управляваше от Тасайо.