Слуга на Империята

17. Сив съвет

Залата се пълнеше.

Много лордове бяха изпреварили Мара. Може би една четвърт от местата бяха заети, а с всяка минута пристигаха още благородници. Поради липсата на охрана всеки лорд разполагаше с от дузина до петдесет войници. Никакъв имперски херолд не оповести името на Мара, когато влезе през широкия портал и слезе по стълбището. Неофициалното събиране нямаше никаква помпозност и церемониалност. Владетелите на домове влизаха по реда, в който пристигаха, и всякакви рангове бяха забравени.

Нямаше и представител на някой определен дом, който да действа като официален говорител. Няколко лордове разговаряха близо до подиума, на който обичайно седеше Военачалникът или, в негово отсъствие, Първият говорител на Съвета. След като Алмечо беше мъртъв и всички Военни водачи на кланове бяха убити или изчезнали, нито един дом нямаше ясно изразено върховенство. Но рано или късно някой лорд можеше да се опита да заграби властта или поне да се намеси, за да попречи на свой съперник да се домогне до нея.

Вече дошлите лордове стояха на групички и си шепнеха, разделени по фракции. Поглеждаха подозрително всеки новодошъл и държаха воините си подръка — никой не искаше да е първият, извадил меч на съвета, но всеки беше повече от готов да е вторият. Мара бързо огледа множеството за познати или приятелски цветове на домове. Червеното и жълтото на Анасати дръзко се открояваше сред групата по-стари благородници, които разговаряха в прохода между по-ниските нива седалки и подиума. Мара видя свекър си и заситни бързо надолу да се срещне с него, като взе за охрана Люджан и двама воини.

Щом я видя да се приближава, Текума от Анасати се обърна и леко се поклони. Носеше броня, но косата, която се показваше под шлема му, беше вече повече бяла, отколкото желязно сива. Лицето му, винаги слабо, сега изглеждаше изпито до костите, а очите му плуваха в сенки.

В признание за превъзходството му по сан Мара отвърна на поклона му и каза:

— Добре ли сте, дядо на моя син?

Текума сякаш гледаше през нея. Отвърна с:

— Добре съм, майко на моя внук. — Устните му се присвиха, докато оглеждаше безредните говорещи групи из залата. — Де да беше и империята толкова добре.

— Императорът? — попита Мара, жадна за информация.

— Небесната светлина, според всички сведения, лежи и отдъхва в командната си шатра на равнината близо до портала на разлома. — Тонът на Текума остана твърд. — Щом се съвзел, Ичиндар дал на офицерите си ясно да разберат, че е решен да се върне на Островното кралство и да предприеме ново нахлуване. Но желанието ни да накажем тези варвари заради вероломството им може да се окаже осуетено. Великите могат да създадат разлом, но не могат да контролират всичките му аспекти. Дали този до Мидкемия може да бъде възстановен е съмнително.

Лордът на Анасати отново огледа владетелите на домове, събрали се в нарушение на заповедите на императора. Тонът му изобщо не омекна, когато заключи:

— Междувременно Играта продължава.

Мара хвърли бърз поглед на другите присъстващи стари владетели и попита:

— Кой ще говори от името на Йонани?

Сигурен в авторитета си пред една от най-старите фамилии в империята, Текума заяви:

— Докато кланът Йонани не се оттегли, за да избере нов Военен водач, аз ще бъда говорителят му. — С рязък жест й посочи към другия край на залата. — Там се събира кланът Хадама, милейди. Съветвам те бързо да отидеш там и да известиш присъствието си.

— Лорд Текума…

Старият мъж махна с ръка.

— Мара, аз съм в траур, тъй че прости ми за грубостта. — Намръщи се. — Халеско е един от заклещените на чуждия свят и според всички сведения издъхва, пронизан от пика. Днес загубих втори син. Нямам време за жената, която ми отне първия.

Гърлото на Мара се стегна и тя се поклони ниско.

— Моите извинения, Текума. Бях нетактична, че не го осъзнах.

Лордът на Анасати поклати глава, не беше ясно дали от неверие, или от болка.

— Много от нас скърбят, Мара. Много братя, синове и бащи са заклещени на чуждия свят. Загубата е удар по нашата чест и в сърцата ни. Би ли ме извинила? — И без да дочака отговор, й обърна гръб и поде отново разговора, който беше прекъснал.

Останала извън кръга му и след враждебния поглед, хвърлен й от един член на партията на Жълтото цвете, когато го нарече само Текума, Мара заобиколи подиума към първата група стъпала, където се бяха събрали водачите на клана Хадама. Някои се поклониха почтително с приближаването й, други я удостоиха с небрежно кимване. Само двама, както и един парализиран старец, седнал в стол носилка, не я поздравиха изобщо.

— Колко загуби сме понесли? — попита Мара.

Лордът на Сутанта, висок мъж с тъмносин халат със светлосини пешове, й се поклони възпитано.

— Лорд Чековара с четирийсет негови воини идват насам от Равнинния град. Лордът на Козинчач и двама васали са с императора. Загубите на Хадама са леки, тъй като по-малките кланове не бяха поставени в първите редици при вероломството. Повечето наши владетели ще се завърнат в Кентосани до края на седмицата.

— Кой свика този съвет?

Набръчканото лице на лорд Сутанта остана предпазливо безизразно.

— Теб кой те призова тук?

— Просто дойдох — отвърна също толкова безизразно Мара.

Лорд Сутанта махна с ръка към пълнещата се зала.

— Никой тук не би се изказал срещу волята на Небесната светлина. — Блестящите му като на птица очи се впиха в Мара. — Също така никой тук не би могъл да разбере, че първородният му син е загинал от вероломство, и да си седи спокойно у дома.

Мара кимна и вътрешно си даде сметка за това, което бе останало неизказано. Предизвикателната намеса на Ичиндар в играта на власт беше приета вежливо. Но във Великата игра вежливостта често прикриваше убийствени намерения. Висшият съвет на Цурануани възнамеряваше да бъде чут. Нямаше да има официално заседание този ден: твърде много лордове отсъстваха. Никой лорд нямаше да предприеме ход, докато не научеше кои врагове и кои съюзници са останали живи, за да се съобрази с тях. Днес беше за оценка, а утре щеше да е за игра, за търсене на предимство над съперници в ходовете, които предлагаше шансът. И макар този съвет да беше неофициален, събирането все пак беше кръг от Великата игра, защото както един сив воин можеше да убива толкова лесно, колкото и заклелият се в цветовете на дом, така и този съвет беше също толкова смъртно опасен, колкото и свиканият с имперски едикт.

Мара бързо прецени ситуацията. Перспективите на Акома не бяха успокоителни. Минванаби беше загубил няколко противници и имаше нов лорд, който можеше да използва изцяло всичките ресурси на дома, особено военната мощ. Шансовете не бяха благоприятни за лорд Ксакатекас. Лорд Чипино и най-големият му син Дезило бяха изгубени, при което оставаше лейди Исашани и потомци, най-големите от които бяха млади и необучени да носят владетелската мантия — най-силният съюзник на Мара сега беше опасно отслабен. Налагаше се твърде много да разчита на крехката кръвна връзка на Аяки с Анасати за някаква закрила и от това се почувства все едно, че я лъхна леден вятър. Около нея, като джагуни, душещи над трупове, преди да решат за кои отбрани късове да се борят, управляващите лордове на Цурануани се събираха с членове на своите кланове, след това се пръскаха, за да поговорят със съюзници и фракции, обикновено по партии.

Формално Акома бяха членове на малка политическа партия, Нефритеното око, но след смъртта на лорд Сезу връзката се беше разпаднала. Мара не се интересуваше много от партийна политика, понеже беше твърде погълната от грижата да опази дома си от унищожение. Но след като цялата империя сега беше разклатена, никоя връзка не беше толкова незначителна, че да се пренебрегне.

Тя си проправи път покрай лорд Инродака, дебелия втори син на Екамчи, и един братовчед на господаря на Кехотара, които си говореха шепнешком и й хвърлиха хладни погледи. Беше видяла зад тях други двама членове на партията на Нефритеното око, тъй че се приближи до тях и подхвана разговор, който започна с дълъг списък от съболезнования. Мъртвите и изоставените отвъд разлома терзаеха душите на хората с отсъствието си. Но животът в Цурануани не отстъпваше пред загубите. Из цялата зала членовете на Висшия съвет опипваха ходове зад фасадите на учтиво разговарящи и през цялото време отново играеха Великата игра.

Мълния раздра небето и блесна сребристобяла над голямата къща на Минванаби. Седнал с малкото си преносимо писалище, с перо в ръката и с шишенцето с мастило до лакътя му, Инкомо преглеждаше подредените пред него документи, без да обръща внимание на ромона на дъжда отвън. Събитията около измяната му приличаха на спомен от тревожен кошмар. Смъртта на Десио беше несъмнена. Трима свидетели донесоха, че са го видели паднал със стрели в гърлото и гърдите, а братовчед му Джешурадо вече бил издъхнал в нозете му. Нито един приятел или слуга не се беше оказал наблизо, за да измъкне тялото на Господаря, преди магическият разлом да се затвори и завинаги да откъсне Келеуан от Мидкемия.

Инкомо притисна сухите си длани до слепоочията си и вдиша влажния въздух. Десио от Минванаби почиваше с предците си, стига, разбира се, духът на човек да можеше да прехвърли неведомата бездна между световете. Ритуалите бяха изречени на свещената поляна на Минванаби от събраните набързо жреци и бегачите се бяха пръснали с вестта. Оставаше само да се чака новият Господар да се върне от външните постове на западните острови.

Параванът зад гърба на Първия съветник се хлъзна и се отвори. Топъл влажен въздух нахлу в стаята, разлюля пергамента и пръсна капки дъжд по пода.

— Заповядах да не ме безпокоят — сопна се Инкомо.

Отвърна му сух режещ глас:

— Тогава извинявай за натрапването, Първи съветник. Но времето лети, а има много работа да се свърши.

Инкомо се сепна и се обърна. Видя срещу себе си воин на фона на белия блясък на мълния. От бойната му броня се стичаше вода и офицерското перо беше залепнало за шлема. С леки и почти безшумни стъпки мъжът влезе в кръга светлина, хвърляна от единствения горящ светилник. Смъкна шлема си. Сенки обкръжаваха очите му и мократа коса бе полепнала по врата му.

Инкомо пусна перото и се поклони в пълно покорство.

— Тасайо!

Тасайо го погледна втренчено и бавно каза:

— Ще ти простя фамилиарността този път, Първи съветник. Но никога повече.

Инкомо избута настрани писалището си и за малко да обърне мастилницата. Вдървено опря чело в пода.

— Господарю.

Бурята бушуваше. Тасайо огледа с присвити очи стаята. Не даде разрешение на Инкомо да се изправи, а погледът му обходи нарисуваните птици, изтърканата постеля и най-сетне, най-бавно от всичко, просналия се на килима старец.

— Да. Тасайо. Господарят на Минванаби.

След като най-сетне му бе позволено да стане, Инкомо промълви:

— Но как успя да…

Новият Господар го прекъсна насмешливо:

— Инкомо! Нима си мислиш, че си единственият с агенти в този дом? Братовчед ми разполагаше с моята вярност, но не и с почитанието ми. Никога не бих опозорил името Минванаби, но в моето положение само глупак щеше да остави братовчеда Десио ненаблюдаван.

Приглади мократа си коса, оправи оръжейния колан на кръста си и продължи:

— От момента, в който стъпих на онзи прокълнат остров, държах в готовност една лодка, готова за път с екипаж и провизии. В мига на смъртта на братовчед ми верните ми хора ме известиха. Отидох до Нар и наех първия кораб. Кога Висшият съвет ще избира нов Военачалник?

Впил очи във вадичките, заплашващи да намокрят постелята му, Инкомо побърза да сложи в ред мислите си.

— Вестта пристигна едва тази сутрин. Небесната светлина е свикал Висшия съвет след три дни.

С почти копринена кротост Тасайо промълви:

— Щеше ли да допуснеш да пропусна това заседание, Инкомо?

Мокрите възглавнички моментално загубиха значение.

— Господарю! — Инкомо отново опря чело в пода. — Краят на Десио беше съвсем внезапен. Най-бързите ни куриери тръгнаха след час със заповед да вземат най-бързата лодка. Покорно уверявам, че направих всичко, което бе по силите ми. Не обвинявай ограниченията на един слуга — господарите са по-умни от слугите.

— Не обичам безсмисленото ласкателство, Първи съветник, както и неубедителното смирение. Стани и помни това.

Силен гръм разтърси къщата и ехото му прокънтя над тъмното езеро. С опитността на полеви командир да пригажда гласа си към околния шум, Тасайо заяви:

— Ето моите заповеди, Първи съветник. Освободи личните слуги и конкубинки на Десио. Имам свои хора и те ще ме придружават, след като облека траурните одежди. Тази нощ ще спя в офицерските спални. Кажи на хадонрата да разчисти всичко, което е било на Десио, от покоите на Господаря. Искам стаите да са съвсем празни. Личните ми вещи ще пристигнат до разсъмване, а халатите, спалните постели и всички други лични вещи на стария Господар ще бъдат изгорени. — Очите на Тасайо се присвиха. — Кажи на старшия кучкар да среже гърлата на кучетата човекоубийци — те няма да се подчинят на друг господар. След разсъмване събери всички членове на домакинството на тренировъчното поле. Нов Господар на Минванаби управлява и всички трябва да разберат, че няма да бъде търпяна никаква неефективност.

— Както заповядаш, господарю. — Инкомо се подготви за безсънна нощ. Понечи да стане, но господарят му не беше свършил.

Лордът на Минванаби изгледа Първия си съветник със сурови немигащи очи.

— Няма да ти се налага да ме глезиш, както правеше с братовчед ми. Ще изслушвам мислите ти по всички въпроси, дори мнението ми да е противоположно. Можеш да съветваш каквото намериш за добре до момента, в който издам заповедите си. Тогава ще се подчиняваш. Утре ще прегледаме сметките и заедно ще инспектираме почетната гвардия. До обед искам да съм в официалната си баржа, на път по реката до Кентосани. Погрижи се всяка подробност, свързана с пътуването ми, да е в ред. Защото щом стигна в Свещения град, смятам да изложа казуса си.

— Какъв казус, милорд? — попита с кротка почтителност Инкомо.

Най-сетне Тасайо се усмихна и лицето му блесна като острие на меч.

— Ами, да приема поста Военачалник, очевидно. Кой може да има по-основателна претенция от мен?

Инкомо потрепери. Най-сетне, след толкова години напразно лелеяни мечти, щеше да служи на Господар, който беше умен, вещ и амбициозен.

Гръм отново разтърси пода и дъжд плисна в параваните. Изправен сред трепкащата светлина на лампата, Тасайо довърши мисълта си:

— Щом облека бялото и златното, ще залича Акома.

Инкомо отново се поклони. Когато се изправи, стаята беше празна и студеният полъх от входа бе единствената следа от посещението на господаря му. Първият съветник мълчаливо премисли желанието, което никога не беше дръзвал да изрече, но което съдбата и боговете бяха изпълнили драговолно: Тасайо вече носеше мантията на властта в Минванаби. С горчива ирония Инкомо се зачуди защо този дар го кара да се чувства толкова похабен и стар.

Дъждовната буря спря, но водата продължи да се лее на потоци около символите, носещи късмет, по покривите на Имперския дворец и да се събира на локви в дворовете. Теченията се носеха като въздишки по сводестите коридори и разлюляваха пламъците на лампите. Люджан, следван от петима воини в броня, крачеше енергично към апартамента на Акома, за да направи донесението си.

Мара беше в средната стая с Аракаси. Кевин стоеше до стената зад нея, в кисело настроение, причинено от бездействието.

— Господарке — заяви Люджан, след като се вдигна от поклона си, — нося вест за ново придвижване на войници на Саджайо, Тондора и Гинейса в незаети досега апартаменти.

Мара се намръщи.

— Кучета на Минванаби. Някаква вест за главния кучкар?

— Не. Все още не. — Люджан разкопча шлема си и прокара пръсти през потната си коса.

Аракаси вдигна очи от разхвърляната купчина бележки, предадени му тази сутрин от агентите из двореца, и го погледна изпод вежди.

— След още три дни императорът ще се върне в двореца.

А Кевин подхвърли:

— Не бърза. Сигурно добре си прекарва, нали?

— Има много ритуали и церемонии по пътя — прекъсна го Мара, едва прикривайки раздразнението си. — Не можеш да бързаш, ако пътуваш с двайсет жреци, хиляда телохранители и пет хиляди войници.

Кевин сви рамене. Тясното затворено пространство и напрежението въздействаха на всички. От два дни дейността в Съвета набираше инерция. Мара прекарваше в голямата зала по петнайсет часа. Връщаше се толкова изтощена, че дори не й се ядеше. Беше отслабнала и въпреки изключителните грижи на любимия й малкото й часове сън бяха тревожни. Но ако нощите бяха неудовлетворителни, дните бяха още по-лоши. Всякакво бездействие късаше нервите на Кевин, но дори скуката си имаше граници. Дежурствата в кухнята го караха да се бунтува гръмко и макар рядко да се поддаваше на самосъжаление, му липсваше фатализмът, който помагаше на воините цурани търпеливо да понасят безкрайното чакане.

Мара въздъхна и направи оценка на постигнатото.

— Дотук разговарях със седемнайсет лорда и успях да обвържа само четирима със споразумения. — Поклати глава. — Слабо постижение. Никой не желае да се обвърже, макар мнозина да се преструват, че са готови. Твърде много фракции си съперничат за мястото на Военачалника и откритата подкрепа за един кандидат предизвиква враждата на всички негови съперници.

Аракаси приглади една вмирисана на риба бележка и каза:

— Агентът ми от кейовете донася за пристигането на Даджало от Кеда.

Мара го погледна.

— В градската си къща ли е отседнал, или в Имперския дворец?

— Търпение, лейди. — Аракаси порови из бележките си, отмести три и се вгледа в кодираното писмо на друга, която интригуващо ухаеше на парфюм.

— В градската си къща — заключи Главният шпионин. — Поне за нощта.

Мара плесна с ръце да доведат писаря и му нареди:

— Пиши. До лорд Даджало от Кеда. Първо, поднасяме му съболезнованията си за смъртта на баща му, наред с нашата увереност, че краят му е бил храбър и достоен. След това уведоми Даджало, че Акома държим документ, подпечатан с личния печат на лорд Андеро, който обвързва дома Кеда за един глас по наш избор. Даджало, като нов управляващ Господар, е обвързан да зачете това.

— Господарке — намеси се Аракаси. — Не е ли малко… рязко?

Мара прокара пръсти през гъстата си коса.

— Възможно е да съм усвоила лоши навици от този варварин, когото държа край себе си. — Замълча, щом в далечината отекна гръм. — Но… Но Тасайо от Минванаби скоро ще дойде и тогава този глас може би ще ми трябва веднага.

Почукване на входа я прекъсна. На прага се появи страж и се поклони.

— Господарке, съгледвачите ни донасят за въоръжени мъже във външните коридори на двореца.

Люджан бързо нахлупи шлема си и излезе. Отвън тресна гръмотевица и зад капаците блесна сребриста мълния. Кевин едва сдържаше животинското желание да закрачи из стаята, докато Мара и Аракаси се преструваха, че четат донесения. Драскането на перото на писаря запълни паузата до връщането на Люджан.

— Външните ни постове са забелязали два отряда войници, по двайсет до трийсет души всеки. Вървят в сенките, изглежда се придвижват към друг сектор на двореца.

— Кой дом? — попита Мара със страх.

— Никой, господарке — отвърна Люджан в напразен опит да я успокои. — Носят черна броня, без отличителни знаци.

Очите на Мара се разшириха.

— Значи се започва!

Люджан се разпореди на воините и последният капак, открехнат да пропуска въздух, бе затворен и залостен с дървени клинове. Обърнаха една маса и затиснаха с нея външната врата, след това я укрепиха с дебел лост. Влагата, донесена от бурята, бе застинала във въздуха като задушаващ саван. Привидно безразличен, Аракаси седеше невъзмутимо и преглеждаше бележките си.

Но Кевин се потеше и нервничеше, ръцете го сърбяха за оръжие.

Часовете бавно се проточиха към полунощ. През стените отекваха приглушени звуци. Стъпки шляпаха в локвите или притичваха по коридори и стълбища, накъсвани понякога от вик. Дъждът спря и насекомите в градината зацвърчаха нощната си песен.

След като никой не изглеждаше склонен да се заеме с баналните нужди, Кевин коленичи до рамото на Мара и дръпна пергамента, който тя държеше от час, без да го чете.

— Трябва да хапнеш.

— Да. Май наистина трябва да хапна нещо, ако искам да съм бодра утре на съвета.

Кевин се надигна, готов за неизбежната битка на воли, която се разиграваше всеки път, щом нахлуеше в кухнята. Джикан смяташе всеки роб, хванат с празни ръце, за плячка. А тази нощ изглеждаше особено усърден — всички кухненски слуги усърдно търкаха котлета и чинии. Сякаш дрънченето на съдове беше магия, прогонваща предстояща битка, всеки черпак, паница или купа се търкаше с пясък и се лъскаше. Щом Джикан зърна Кевин на прага, угриженото му лице засия.

— Господарката желае да яде?

Кевин кимна и се стъписа, щом му пъхнаха в ръцете поднос с топъл хляб, сирене и плодове. Разочарован от леката си победа, той преглътна грижливо подготвеното си заяждане и се върна при Мара. Сложи подноса на пода и седна с нея, докато тя се силеше да преглътне малко храна. Накрая Аракаси довърши вечерята, а Кевин подкани Мара да си легне. При всеки прозорец и врата чакаха като статуи войници, готови да отбият атаката, която така и не дойде.

Утрото дойде. Мара се вдигна от възглавничките си и повика слугините да я изкъпят. След банята гримът заличи сенките на тревога по лицето й, а три пласта официални халати прикриха колко е отслабнала. В последния момент, докато се канеше да тръгне, тя се обърна и погледна твърдо Кевин.

Изнервен от очаквания пореден досаден ден, той я изгледа с укор в сините си очи.

Най-вече заради страха си, че апартаментът й може да бъде нападнат в нейно отсъствие, Мара се подаде на импулса и отстъпи пред неизреченото му послание.

— Ела с мен. Но ще мълчиш, освен ако не ти кажа да говориш.

Кевин едва не подскочи от радост, че ще го вземе със свитата си. Люджан заповяда на почетната й гвардия да се строи и след няколко минути антуражът на Акома влезе в Залата на Съвета.

Слънчевата светлина падаше косо от купола и шареше с ярки петна пожълтелите стенописи над галериите. Горните места вече бяха запълнени, но най-долните все още бяха празни. Хаосът бе затихнал в достатъчна степен, за да започнат цуранските благородници отново да съблюдават ранга, забеляза Кевин. Последва Мара надолу по стъпалата, докато Люджан и двама воини заеха позиция зад нея. Останалите от почетната й гвардия се задържаха на площадката до входната врата, все едно че този съвет не е с нищо по-различен от всеки друг.

Но когато минаха покрай един празен стол на път към отреденото й място, Мара притисна пръсти до устата си, за да приглуши изненадания си вик.

— Неприятност ли? — промълви Кевин, забравил за обещанието да мълчи.

Мара отвърна с едва доловимо кимване и видимо опечалена, прошепна:

— Лорд Патаки от Сида е мъртъв.

— Кой?

— Мъж, който беше добър с мен някога, въпреки настроенията в обществото. Също така беше потенциален съюзник. Вчера беше тук, но тази сутрин мястото му е празно.

— Откъде знаеш дали просто не се е забавил за закуска? — измърмори Кевин.

Мара се настани на стола си и кимна на роба си да застане зад нея и вдясно.

— Само убиец би могъл да задържи Патаки да не дойде пръв. — Огледа близките галерии. — Други трима лордове също отсъстват, както изглежда.

— Твои приятели? — Кевин положи усилие гласът му да прозвучи колкото може по-тихо.

— Не. Врагове на Минванаби — отвърна Мара.

Отвори с рязко перване малкото си декоративно ветрило и промълви нещо на Люджан, който подреди воините си около стола й и зае мястото най-близо до пътеката, където мечът му щеше да я защити пръв.

Най-ниската галерия вече започваше да се пълни. Кевин огледа великите лордове на Империята, облечени като пауни в пълно оперение. Някои седяха като царствени особи и говореха снизходително на дошлите при тях за прошение, услуги или съюз. Други стояха на групи, сменяха местата си или си шепнеха доверително, като пърхащи сред цветя пеперуди. Играта на Съвета бе не толкова открита битка за йерархия, колкото дискретен и безкраен низ от срещи, сблъсъци и социални машинации.

— Не разбирам — каза Кевин след дълго оглеждане. — Сякаш никой не се държи така, както би трябвало, ако четирима важни благородници са убити.

— Смъртта е част от Играта — отвърна Мара и Кевин най-сетне проумя. Да покажеш недискретно, че си забелязал нечие поражение, означаваше да намекнеш за безчестие, тъй като убийството само по себе си означаваше, че някой е виновен. При отсъствието на доказателство цураните допускаха само „злополуки“. Един лорд можеше да убие безнаказано и дори да си спечели възхищението на съперниците си с това, стига формалностите да са спазени.

Лорд на средна възраст закрачи наперено към Мара и тя стана, за да го поздрави с поклон. Последва учтив разговор по търговски въпроси. Кевин остана сам с мислите си. Това спокойно обсъждане на делови неща, докато предната нощ из двореца бяха вилнели убийци, го плашеше повече от всичко, което бе научил след плена си.

Из залата зашумяха гласове, когато някакъв млад мъж навлезе в по-долната галерия. Обкръжен от шестима стражи с пурпурносиви брони, той зае един от по-импозантните столове срещу централния подиум. Много глави се извърнаха натам, когато мъжът махна на съветника си, каза му нещо и той се поклони и веднага забърза нагоре по стъпалата към Мара, която разговаряше с другия благородник. Разбрал от възбудения шепот, че става нещо важно, Кевин се напрегна.

Съветникът спря пред Мара и се поклони почтително.

— Милейди Акома, господарят ми желае да ви увери, че Кеда ще зачетат всеки дълг, предявен на тяхно име.

Мара отвърна с леко кимване и съветникът си тръгна. Думите му обаче въздействаха дълбоко на мъжа, който говореше с Мара. Цялото му поведение се промени от надмощие към искрено покорство. И изведнъж други няколко по-дребни благородници си запроправяха път от галериите, обзети от горещо желание да разменят няколко думи с Господарката на Акома.

Кевин с удивление наблюдаваше как подмолните течения на цуранската политика се изместват и как Мара все повече и повече се превръща в централен обект на внимание. След като водачите на Петте велики дома бяха изгубени на чуждия свят, по-могъщите кланове предприемаха своите си междуособни борби. Това отваряше възможности за по-малките фамилии в тези кланове, както и за по-малките кланове в Съвета да преговарят, да дават обещания и да се домогват до потенциална подкрепа. Ако армиите на могъщите щяха да тръгнат едни срещу други в съперничество, по-слабите домове трябваше да се съюзят или да се присламчат под мантията на по-могъщи закрилници. Уреждаха се договори или нерешени проблеми; правеха се отстъпки; драговолно или принудено, търговски имущества сменяха собствениците си под формата на гаранции и дарове. Докато денят напредваше, Кевин осъзна, че на Мара все още не й се е наложило да напуска стола си: заинтересовани страни идваха при нея, което не оставаше незабелязано от други фракции. Инродака и Екамчи често се озъртаха към празното място на лорда на Минванаби, докато членове на клана Йонани усмихнато беседваха с намръщения Текума от Анасати.

Малко преди обед отряд войници в пурпурно и жълто влезе и придружи слаб строен младеж с хубаво тъмно лице до стола на Ксакатекас. Наследникът на мантията на Чипино зае мястото си в Съвета с цялото хладно самообладание на своя баща. Мара, която го наблюдаваше, разтвори ветрилото си и го притисна за миг до челото си. Кевин долови страданието й. Не можеше да й предложи съчувствена дума, а само да стои сковано, след като и той е болка забеляза колко много прилича момчето на Ксакатекас на покойния си баща.

Трима лордове вежливо чакаха Мара да ги удостои с вниманието си. Тя се овладя и поговори с тях, докато лордовете на клана Ксакала се представят на наследника на бившия им Военен вожд.

А после кимна на Люджан, стана, слезе по ниското стълбище и застана пред лорда на Ксакатекас.

Младият Хопара приличаше от глава до пети на хищна птица като баща си, макар косата и очите му да бяха по-топло кафяви, а стройната му фигура да бе наследена от майка му Исашани. Но имаше осанката и присъствието на Чипино. Хопара стана, поклони се официално и каза:

— Как си, Мара от Акома?

Мара се изчерви. С питането си за здравето й, преди тя да е успяла да проговори, Хопара беше признал пред всички присъстващи, че Мара стои над него в обществото! Тъй като родословието му беше на една от Петте велики фамилии, жестът му не беше много повече от проява на учтивост, но по някакъв многозначителен, макар и дискретен начин, отстъпката съдържаше в себе си изумителна важност. Докато си поемаше дъх, за да отговори, Мара усети раздвижването в галериите. Благородниците около лорд Ксакатекас я гледаха с изненадано благоговение, докато други поглеждаха кисело от местата си оттатък подиума.

Отговорът й бе искрен.

— Добре съм, милорд Ксакатекас. Твоята скръб е скръбта на дома Акома. Баща ти беше гордост за своята фамилия и клан, и повече. Той защити границите на империята с кураж и удостои Акома с голяма чест, като ни позволи да го смятаме за съюзник. Бих приела като знак за привилегия, ако благоволиш да броиш моя дом сред приятелите на Ксакатекас.

Хопара успя да отвърне със сърдечна усмивка, макар това да не прикри изцяло скръбта му.

— Милейди, бих приел за чест, ако благоволиш да обядваш с мен днес.

Мара се поклони официално в знак, че е на негово разположение.

Пътят обратно до стола й изведнъж се оказа затруднен от вълна от ласкатели и докато Първият съветник на Ксакатекас не дойде да я вземе за обяда, тя не остана нито миг сама.

Апартаментът на Ксакатекас в Имперския дворец беше два пъти по-голям от този на Мара. Килимите бяха дебели, мебелите бяха покрити с черен лак, в изискан контраст със стените в лавандула и бледокремаво. Птици във висящи тръстикови клетки изпълваха стаята с песен и пърхане на яркоцветни криле. Мара разпозна любовта на Исашани към уют и изящество и се настани с облекчение на меките възглавнички. Слугите бяха обучени от лорд Чипино и един от тях — беше служил в пустинната кампания и бе запознат с навиците й — й поднесе купа с вода, ароматизирана с предпочитания от нея парфюм. Докато си миеше ръцете, Мара помисли с тъга за стария господар.

Хопара смъкна тежкия си горен халат, прокара длан през гъстата си къдрава коса и се настани от другата страна на ниската, затрупана с обилен обяд масичка. Въздъхна, дръпна ръкавите си и протегна силните си, потъмнели от слънцето ръце, та момчето, което чакаше до лакътя му, да ги измие.

Когато робът приключи, младият лорд вдигна очи и огледа брадатия варварин, лепнат като сянка зад Мара.

Кевин му отвърна с упорит поглед и Хопара повдигна вежди и попита:

— Това ли е любовникът ти варварин?

Въпросът му не обиди Мара. Хопара бе наследил грубата откровеност на баща си и проницателната преценка за хората на майка си. Просто беше прям, не се подиграваше на избора й. Мара отвърна с леко кимване и Хопара се отзова с обезоръжаващата усмивка на Исашани.

— Татко ми спомена за този мъж. Ако е същият.

— Той е. Кевин — каза сдържано Мара.

Хопара кимна удовлетворено.

— Да. Робът, който притежава пълно бойно снаряжение в цветовете на Акома. — Въздъхна, едва прикривайки тъгата си. — Баща ми ни разказа как този Кевин бил повече от полезен в битката в пустинята.

Мара леко се усмихна, намеквайки, че го е разбрала.

— Имаше едно или две… предложения.

Птиците ли пееха сладко в настъпилата пауза.

— Баща ми беше пестелив на похвали — призна Хопара и се загледа в масата все едно виждаше по блюдата спомени, а не храна. — И се възхищаваше на гениално оригиналните идеи. Каза, че никой цуранин не би и помислил да заповяда на войниците си да яхнат воини чо-джа. Тактиката го беше впечатлила много. — Удостои гостенката си с нова усмивка. — Също така беше много впечатлен и от теб, милейди.

Мара се изчерви от комплимента и Кевин изведнъж изпита ревност.

— Благодаря, милорд.

— Горещо ли ти е? — попита внезапно Хопара, сякаш цветът, избил на лицето на Господарката, се дължеше на друго, а не на вниманието му. Махна на един слуга да отвори капака на прозореца и в стаята нахлу слънчева светлина и въздух. Градината отвън бе засадена с виолетови цветя, засенчени от плодни дръвчета. След това, сякаш леката скованост на Люджан издаваше, че гостенката би могла да се опасява за безопасността си в дома на Ксакатекас, лордът побърза да я успокои. — Този апартамент опира до казармата на почетната гвардия на императора. Осемдесет Имперски бели са там непрекъснато.

След като Люджан изобщо не се отпусна, тонът на Хопара стана по-весел.

— На майка ми това изобщо не й харесваше. Казваше, че не можела да облече домашната си роба или да се къпе в градината си, без да изложи Имперското семейство на риск. Убийци можело да ги избият всичките, така казваше, а имперските гвардейци щели да надничат над стените в неправилната посока и вдигнали неправилните копия, без никой да се сети за отбрана.

Мара се усмихна. Красотата на лейди Исашани бе легендарна — многократното майчинство през годините само беше придало малко повече пищност на фигурата й — а откровеният й пиперлив език забавляваше с дързостта си възпитаното цуранско общество.

— Как е майка ти? — попита Мара.

Хопара въздъхна.

— Добре е, благодаря. Смъртта на баща ми и на по-големия ми брат бяха удар за нея, разбира се. Знаеш ли — добави той, за да не изтърве нишката на прекъснатата тема, — баща ми намекваше, че би могла да се омъжиш за някой от по-младите му синове един ден, стига да се спасиш от опитите на Десио да те унищожи.

При тези думи очите на Мара се разшириха, защото според слуховете Исашани недвусмислено предпочиташе за неин съпруг Хокану.

— Поласкана съм.

— Не се храниш — отбеляза Хопара, вдигна ножа си и набоде късче накиснато във вино месо. — Заповядай, подкрепи се. Кученцата на сестра ми и без това са надебелели ужасно. Ако готвачите продължават да им подхвърлят остатъци, горките животинчета ще започнат да ги бъркат с възглавници. — Задъвка замислено. Като че ли преценяваше изражението на Мара. Накрая стигна до някакво решение и поведението му от очароващо стана сериозно.

— Баща ми вярваше, че ще станеш една от най-опасните жени в историята на империята. Като човек, който избираше враговете си много внимателно, явно желаеше да те има за приятел.

Мара се поклони изискано, отпи от плодовата си напитка и зачака. Птиците чуруликаха нежни мелодии.

Вече несъмнено убеден, че тя няма да омекне пред комплиментите, Хопара откъсна парче хляб, топна го в сос и вметна:

— Съзнаваш, разбира се, че много от нас ще загинат, преди да бъде утвърден новият Военачалник.

Мара кимна сдържано в знак на съгласие. Бялото и златното имаха много претенденти и съюзите бяха твърде преходни. Дори глупак можеше да предскаже, че съперничествата ще станат кървави.

— Заповядаха ми да те потърся и ще бъда откровен. — Хопара махна на един слуга, който се поклони и ненатрапчиво започна да изнася кафезите с птици. В усилващата се тишина младият лорд продължи: — Ксакатекас желаем да преживеем това изпитание, без да отстъпим твърде много от престижа, който баща ми спечели приживе. За тази цел търсим най-изгодната ситуация. Посъветваха ме да ти предложа неофициален съюз и да ти обещая каквато помощ Ксакатекас може да осигури, стига да…

Мара го спря с вдигнат пръст.

— Един момент, милорд. Заповядаха? Указаха? Кой?

Младият мъж посърна.

— Тя каза, че ще попиташ. Майка ми, разбира се.

Кевин се засмя, а Мара каза:

— Майка ти?

Хопара призна невъзмутимо:

— Ще стигна двайсет и петия си рожден ден едва след три години, лейди Мара. Аз съм лорд на Ксакатекас, но не съм…

— Все още не си Управляващ господар — довърши тя.

Хопара въздъхна.

— Да, все още не съм. Майка е Управляваща господарка дотогава — ако успея да остана жив.

— Тогава защо лейди Исашани не е тук? — попита Кевин.

Хопара се озърна към Мара, а тя рече:

— Той често забравя мястото си.

— И никога не е срещал майка ми, явно. — Младият лорд се отърси от неудобството си. — Исашани може да прилича на птица ли, но е корава като войник и претегля възможностите като търговец на коприна. Останали са й шестима синове и четири дъщери. Ако изгуби мен, ще скърби, несъмнено, но Чайдину ще заеме мястото ми, а след него Мизу, после Еламку и тъй нататък по реда. След нас е потомството на конкубинките на баща ми, към осемнайсет синове, без да броим тези, които още са с млечни зъби, и новата партида, която още не е проплакала в люлките. — Този път младежът се изчерви при мисълта за бурите, разтърсили къщата, когато лорд Чипино се беше върнал от пустинята с шест нови конкубинки, до една бременни.

— Родословната линия на Ксакатекас трудно ще бъде изкоренена — резюмира Кевин.

Хопара въздъхна признателно.

— Твърде много бебета и братовчеди със стотици разклонения — и всеки на педя разстояние от това да бъде признат за наследник, ако се наложи. Майка ми държи да си стои на сигурно в именията ни и упълномощи мен да дойда тук. — Замълча за миг. — Повечето ни съперници не разбират, че все още не съм Управляващ господар. И няма да им се даде повод да поставят въпроса, след като имам пълна власт от майка ми да преговарям от името на дома Ксакатекас… в определени граници.

Умът на Мара заработи трескаво.

— В такъв случай знаем със сигурност това, което малцина ще предположат: не си дошъл, за да се кандидатираш за поста Военачалник.

— Дори баща ми да беше жив, нямаше да стигне по-високо от трети от тези, които претендират за бялото и златното — отвърна Хопара.

— Кой стои по-високо? — Най-после Мара сякаш възвърна апетита си и почна да яде.

Хопара сви рамене.

— Мога само да повторя изводите на майка ми. Минванаби разполагат с най-голямата сила, но гласуването няма да им даде убедително мнозинство. Ако Оаксатукан прекратят вътрешните си раздори, един Омечан би могъл да наследи предишния им Военачалник. Все още имат впечатляващо влияние. Канацаваи са в немилост заради провалените мирни планове, тъй че дори Тонмаргу са по-високо от Кеда. — Отново сви рамене и заключи: — Минванаби са логичният избор. Тасайо е повече от способен пълководец. Мнозина от тези, които нямаше да подкрепят Десио, биха застанали зад него.

Месата изведнъж изгубиха вкус и Мара остави блюдото си.

— Стигнахме до същината на проблема. Какво предлагате, освен съюз?

Хопара също остави ножа си за хранене.

— Въпреки всичката си прехвалена мощ Ксакатекас в момента сме в неизгодна позиция. Загубихме двама съветници с баща ми и ни липсва надеждно водачество. Беше ми указано да следвам примера на Акома, освен ако умът ти не те провали. В противен случай трябва да дам подкрепата си за Тасайо.

— Ще подкрепите онзи убиец? — възкликна Кевин. — След коварните му машинации в Цубар?

Мара вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Това е логично. След като Минванаби облаче бялото и златното, Ксакатекас ще бъдат избавени от непосредствената грижа да не ги нападнат другите четири Велики дома.

— Ще спечелим време да укрепим отбраната си, докато Тасайо е зает с унищожението на Акома. — Тонът на Хопара беше делови. — Но — побърза да добави той — това е само последен възможен избор. Макар и да е най-безопасният за Ксакатекас в краткосрочен план, една империя под диктата на Военачалник Минванаби… — Гласът му заглъхна, изпълнен с отвращение.

— Проклет да съм, ако разбирам тази логика! — изсумтя Кевин.

Хопара вдигна вежди и се обърна към Мара:

— Не си ли му обяснила?

Сякаш слънчевата светлина през прозореца изведнъж бе изгубила топлината си, Мара въздъхна.

— Само корените на сегашната ни вражда: смъртта на баща ми и брат ми.

Птица ли изчурулика приглушено от съседната стая.

— Покрийте кафезите — нареди Хопара на един слуга и погледна гостенката си. — Ако ми позволиш… — Мара кимна и той се обърна към Кевин. — Минванаби са… странни. Колкото и неуместно да изглежда, че съдя друга благородна фамилия, чието поведение остава публично достойно, има нещо в природата на Минванаби, което ги прави… повече от просто опасни.

Кевин го погледна неразбиращо, после отсече:

— Всяка могъща фамилия е опасна. Според мен Играта на Съвета е просто коварство в рамките на протокола.

Дори да беше стъписан от прямотата на роба, Хопара го прикри добре. Опита се търпеливо да дообясни.

— Акома са важни повече заради потенциала на лейди Мара да бъде заплаха, отколкото заради несъмнения й чар. — Каза го с лек поклон към нея. — Но Минванаби са повече от опасни… Те са…

Мара го прекъсна:

— Те са безумни.

Хопара вдигна ръка.

— Това е грубо. Разбираемо във вашия случай, но грубо. — Пак се обърна към Кевин. — Да кажем, че имат вкусове… които мнозина смятат за противни.

Кевин се ухили, сините му очи гледаха съвсем невинно.

— Искаш да кажеш, че са извратени?

— Извратени? — Хопара се засмя. — Харесва ми това определение. Извратени, да.

— Минванаби изпитват удоволствие от болката. — Погледът на Мара беше впит в някакъв вътрешен образ, не толкова приятен, колкото дневната на Исашани в лавандулов цвят. — Понякога собствената им, но по принцип чуждата. Те убиват за удоволствие, бавно. Знае се за лордове Минванаби, които са ловили пленници като диви животни. Изтезавали са затворниците си и са наемали поети да съчиняват стихове, описващи агонията на жертвите им. Някои… те просто са болни… Възбуждат се от гледката и миризмата на кръв.

Хопара махна на слугите да приберат блюдата и да донесат вино и продължи:

— Някои Минванаби го крият по-добре от други, но всички го имат този… извратен апетит за причиняване на страдание. Рано или късно се проявява. Пороците на Джингу бяха явни. Няколко от конкубинките му бяха убити в ложето му, а според слуховете първата му жена била удушена, докато я обладавал. За Десио се смяташе, че не е толкова жесток, но дори уличните просяци знаеха, че бие робините в леглото си. Никога ли не си се чудила, лейди, защо въпреки цялото богатство и власт на Минванаби благородните лордове не горят от желание да им предлагат за брак дъщерите си? — Остави въпроса без отговор. — Тасайо е… по-сдържан. Служил съм с него и съм го виждал да изнасилва пленени жени като обикновен войник. Също така ходеше в палатката на лечителя, но не за да донесе утеха на ранените си войници, а да се наслади на болката им.

Загледа се в чашата си, докато слугата му наливаше вино, и се намръщи.

— Тасайо не е човекът, когото бих искал да видя на трона на Военачалника.

— Защото е много извратен — отбеляза Кевин.

— И много опасен — заключи Хопара. Вдигна виното си, изчака Мара да опита нейното, след което пресуши бокала на един дъх. — Точно затова трябва или прикрито да осуетя домогването на Тасайо до бялото и златното, или открито да го подкрепя и да спечеля благоволението му.

Мара остави чашата си. Дългите й мигли премрежиха очите й, докато претегляше възможностите.

— Значи ме молиш да измисля начин да подкрепите някой друг кандидат, човек, който не би се разгневил от тайния ви съюз с Акома, та гневът на Минванаби да не се изсипе върху дома Ксакатекас.

Хопара кимна с явно облекчение.

— Това би бил предпочитаният избор.

Мара се изправи и махна на младия мъж да остане на мястото си, когато той понечи, да стане.

— Баща ти никога не се е държал формално с мен насаме и предпочитам да запазим обичая. — И докато Люджан строяваше почетната й гвардия при изхода, добави предпазливо: — Ще обсъдя въпроса със съветниците си и ще те държа в течение, лорд Хопара. Но разбери, че ако успея да защитя дома ви, от вас ще се поиска да ме подкрепите по друг въпрос.

Младежът кимна мълчаливо.

Мара леко се поклони и тръгна към вратата.

Кевин се задържа за момент и хвърли поглед към хубавата градина. Стената на императорските казарми беше на цели петдесет разтега.

— Един безплатен съвет — каза Кевин на лорда на Ксакатекас. — Удвоете стражата си и започнете да превръщате тези покои в крепост. Трима или четирима лордове вече са убити в леглата си и освен ако Имперските бели нямат криле, няма да могат да прехвърлят онази стена, за да ви помогнат навреме.

Обърна се, за да настигне Мара и воините в коридора, и чу как младият лорд извика на хората си:

— Запушете прозорците и ги барикадирайте! Идеите на този варварин са спасили живота на баща ми в Цубар и ще се вслушам в предупреждението му!

В коридора Мара се усмихна на мидкемийския си роб.

— Хопара е много приятен младеж. Надявам се да оцелее, за да поеме мантията на семейството си.

— Надявам се всички да оцелеем — отвърна кисело Кевин, след като Люджан го подбутна дружески да заеме мястото си.

— Още повече че от тези интриги около избора на нов Военачалник определено ме хваща разстройство.