Слуга на Империята

5. Затруднение

Вятърът шумолеше в листата.

Уханието на цъфтящите акаси и подкастрена зеленина изпълваше личните покои на Мара. Само един светилник гореше срещу мрака на настъпващата нощ, а пламъчето бе съвсем малко. Трепкането му рисуваше променлива картина: всеки миг от сянката изплуваше детайл — части от лъскави нефритени изделия, фино везмо или емайлиран прибор. Но щом окото зърнеше прелестната гледка, сумракът се връщаше. Макар и обкръжена от толкова красота, Господарката на Акома Оставаше безразлична за великолепната среда. Умът й беше зареян другаде.

Мара лежеше върху купчина възглавнички и една слугиня решеше с гребен от раковина разпуснатата й коса. Господарката на Акома носеше зелен копринен халат, с птици шатра, извезани с нишка в пшеничен цвят по яката и раменете. Приглушената светлина обагряше маслинената й кожа в меко златисто, ефект, от който някоя по-суетна жена щеше да се зарадва. Но Мара беше приключила с детството си като послушница на Лашима, а като Управляваща господарка нямаше време за женски суети. Всяка прелест, която можеше да открие в нея някой мъж, беше просто поредното оръжие в арсенала й.

С прямота, която всеки благородник щеше да намери за смущаваща, Мара разпитваше седналия пред нея варварин за обичаите на родния му свят. Без изобщо да се притеснява и без никакво уважение Кевин се гмуркаше до самата сърцевина на нещата. По това Мара съдеше, че сънародниците му другоземци са откровени до степен на грубост. Кевин се мъчеше да опише понятия, чужди за нейната култура. Спираше се, за да потърси по-подходящ начин да се изрази, докато говореше за своята земя и своя народ. Учеше се бързо и речникът му се подобряваше ежедневно. Точно сега се опитваше да я развесели, като разказваше някаква шега, която „вървяла от уста на уста“ в Зюн, каквото и да означаваше това.

Не носеше халат. Слугите напразно се бяха опитали да го пременят, но не разполагаха с нищо достатъчно голямо. Накрая се бяха спрели на набедрена препаска, заменяйки натруфеността с пестеливост, така че сега той носеше червено-кафява коприна с тъмносини ръбове, стегната на кръста с бродиран пояс и обсидианови мъниста.

Мара бе мислила много за съвета на Накоя и бе осъзнала нещо обезпокоително: този роб по някакъв начин й напомняше за мъртвия й брат, Ланокота. Раздразнението от това откритие бе дало повод за негодувание. Докато предния ден безочливото поведение на роба й се беше сторило забавно, сега тя искаше само информация.

Макар и уморена след дълъг ден на делови срещи, Мара бе достатъчно бодра, за да може да прецени мъжа, когото бе заповядала да доведат при нея. Сега чист и добре облечен, той изглеждаше много по-млад, може би само с пет години по-голям от нея. Но докато ранните й борби с могъщи врагове я бяха направили сериозна, дори строга, челото на този варварин не беше набръчкано от грижи и отговорности и той се смееше и по най-малкия повод, което ту очароваше Мара, ту я дразнеше.

Мара поддържаше разговора на безопасни теми: обсъждаха празнични традиции и музика, изработка на накити и готвене, след това металообработване и кожарство — редки занимания на Келеуан. Усещаше как очите на варварина я обхождат и преценяват, когато си помислеше, че се е разсеяла. Фактът, че изобщо го интересуваше, бе любопитен. Един роб не можеше да спечели нищо от умствена надпревара със собственика си — никакво пазарене между двете позиции не беше възможно. И все пак този варварин очевидно се опитваше да разгадае намерението й.

Постара се да промени посоката на мисленето си: този роб от друг свят многократно бе показал, че гледната му точка за цуранските институции е чужда до степен на непонятност. При все това самата тази различна перспектива щеше да й позволи да види собствената си култура през нови очи — ценен инструмент, стига изобщо да можеше да измисли как да го използва.

Трябваше да прецени този мъж — роб, бързо се поправи тя — все едно че е най-опасният й противник в Играта на Съвета. Посветила се беше на тези беседи за народа му, за да може да отсее плявата от зърното и да открие полезни данни. Впрочем, едва ли можеше да е сигурна кога Кевин говори истината и кога лъже. В продължение на цели пет минути например той бе настоявал, че дракон веднъж обезпокоил неговото село, град или каквото там можеше да е мястото, наречено Зюн. Изгубила търпение, Мара се беше отказала да спори с него, макар и децата да знаеха, че драконите са същества от приказките и нямат никакво място в реалността.

— Виждала ли си изобщо някога кон? — попита робът неочаквано, когато слугите влязоха да запалят светилниците. — От всички неща от Мидкемия конете ми липсват най-много.

Вече беше съвсем тъмно. Бронзово-златистият лик на луната се издигаше над ливадите. Кевин си пое дълбоко дъх. Пръстите му се заровиха в ресните на възглавницата, тъжен блясък присветна в очите му.

— Ах, лейди, имах си кобилка, отгледах я от мъничка. Беше с цвета на огън, а гривата й — черна като твоята коса. — Унесен в спомени, варваринът се наведе напред. — Беше чевръста, и в бързия бяг, и в дългата езда, с чудесен дух и истинска чародейка на бойното поле. С един ритник сваляше брониран воин. — Въздъхна и млъкна.

Допреди малко Мара беше слушала с интерес, отпусната небрежно, но сега седеше вцепенена. За цураните конете не бяха възхитителни и красиви животни, а същества, които вдъхваха ужас. Под чуждоземното слънце, което този роб познаваше като свое, бащата и братът на Мара бяха загинали, кръвта на живота им беше попила в чуждата пръст, стъпкана под конете, яздени от сънародниците на Кевин. Може би същият този Кевин от Зюн беше воинът, чието копие бе поразило някой от двамата. Някъде в дълбините на душата си, беззащитна заради умората от деня, Мара усети скръб, каквато не беше изпитвала от години. И с този болезнен спомен се върнаха стари страхове.

— Няма повече да говориш за коне — каза тя с толкова променен тон, че слугинята за миг спря работата си, след което боязливо продължи да сресва дългата й лъскава коса.

Кевин спря да опипва ресните на възглавницата. Може би очакваше да, види признак на печал, но Господарката не издаде никакво чувство. Лицето й остана безизразно на мигащата светлина, очите й — студени и тъмни.

Мъжът пред нея бе почти готов да отхвърли всичко това като плод на въображението си. Но интуицията го подтикна да я огледа по-внимателно. И без капка насмешка той промълви:

— Нещо в това, което казах, те уплаши.

Мара отново се вцепени. „Акома не се боят от нищо“, помисли си — за малко да го каже. Не, не трябваше да брани честта си пред роб! Засрамена, че почти се беше забравила, кимна рязко да освободи слугинята.

За цураните такъв жест беше по-властен от крясък. Слугинята коленичи, опря чело в пода, след което се изправи и напусна стаята с припряност, близка до неприличието. Варваринът изобщо не забеляза това. Повтори кротко въпроса си, все едно Мара беше дете, което не е разбрало.

Сама под светлината на лампите, Мара кипеше от ярост. Тъмните й очи се впиха в Кевин с гняв, готови да го разкъсат.

Той погрешно изтълкува яда й като презрение и също кипна и се изправи.

— Беше ми приятно, че си поговорихме. Ти ми позволи да упражня езика ви и ми спести тежък труд под жестокото ви слънце. Но ми се струва, че си забравила, че нашите два народа са във война. Може да съм пленник, но все пак съм ваш противник. Няма повече да говоря за своя свят, за да не ви дам неволно предимство. Имам ли позволението ти да се оттегля?

Въпреки че варваринът се извисяваше над нея, Мара запази хладнокръвие.

— Не може да си тръгнеш. — Как смееше да се държи като гост и да моли за „позволение“? Обузда гнева си и заговори сдържано. — Ти не си „пленник“. Ти си моя собственост.

Кевин се вгледа в лицето й.

— Не. — По устните му плъзна усмивка, мрачна и неприязнена заради затаения зад нея гняв. — Пленник съм. Нищо повече. Никога нищо повече.

— Сядай долу! — заповяда Мара.

— А ако не седна? Ако вместо да седна направя това?

Задвижи се с бързината на воин. Мара видя на светлината на лампите как налетя към нея като мълния. Можеше да извика на стражите си да я защитят, но стъписването от това, че роб може да вдигне ръка срещу нея, я накара да се поколебае. Възможността бе пропусната. Загрубели от меча ръце се стегнаха на шията й и нефритеният накит се впи в нежната кожа. Дланите на Кевин бяха широки и леденостудени от пот. Твърде късно Мара осъзна, че язвителните му думи са фасада, прикриваща отчаяние.

Стисна зъби, за да надвие болката, изви се и се опита да го изрита в слабините. Той я разтърси като парцалена кукла и го повтори, когато ноктите й задраскаха китките му. Дъхът изхриптя от гърлото й. Кевин я държеше достатъчно здраво, за да не може да извика, но не толкова жестоко, че да спре дишането й. Очите му се впиха в нейните, сини, корави и искрящи от злоба.

— Виждам, че най-после си уплашена — изръмжа той. Мара не можеше да говори, очите й се бяха разширили, тъмни и изпълнени със сълзи от болка. И все пак не трепна. Косата й падаше топла и ухаеща по ръцете му. Гръдта й се притискаше в ръката му през копринения халат и й беше все по-трудно да съхрани гнева си. — Наричаш ме безчестен роб и варварин — продължи с дрезгав шепот Кевин. — Но не съм нито едното, нито другото. Ако беше мъж, вече щеше да си мъртва, а аз щях да умра доволен, че съм премахнал един могъщ владетел от вражеските редици. Но там, откъдето идвам, е позорно мъж да навреди на жена. Тъй че ще те оставя жива. Можеш да повикаш охраната си — да ме пребият или да ме убият. Но в Зюн имаме една поговорка: „Можеш да ме убиеш, но не можеш да ме изядеш“. Спомни си това, докато гледаш как умирам обесен. Каквото и да направите на тялото ми, душата и сърцето ми са свободни. Спомни си, че аз съм позволил да ме убиете. А аз ти позволявам да живееш, защото моята чест го изисква. От този миг насетне всеки твой дъх е дар от роб. — Разтърси я за последен път и я пусна. — Моят дар.

Унизена до дъното на душата си, че роб си е позволил да й посегне и да я заплаши с най-срамната смърт, Мара си пое дъх, за да извика воините си. С един жест можеше да подложи този червенокос варварин на което и да е от десетките мъчения. Той беше роб, нямаше нито душа, нито чест. И все пак, бавно и с достойнство, той отново седна пред възглавниците й и зачака с насмешка в очите да назове съдбата му. Отвращение, каквото не бе изпитвала, откакто беше лежала безпомощна под жестокия си съпруг, я накара да потръпне. Всяка фибра в нея крещеше, че този варварин трябва да бъде накаран да страда заради оскърблението, което бе принудена да изтърпи.

Но казаното от него я спря. Поведението му я предизвикваше: хайде, повикай стражите си, сякаш говореше напрегнатостта му. Нека видят следите от пръсти на кожата ти. Мара стисна зъби, за да не изкрещи от безпомощен гняв. Войниците й щяха да разберат, че този варварин я е държал под милостта си и е благоволил да я остави жива. Дали щеше да заповяда да го пребият с камшик, или да го екзекутират, победата щеше да е негова. Можеше да е прекършил врата й като на уловена в примка пойна птица, но вместо това бе съхранил честта си така, както той я разбираше. И щеше да умре с тази своя чест непокътната, все едно че е убит в битка от вражески меч.

Трябваше да се справи с възглед, толкова чужд, че направо настръхваше. Да надделее над този мъж, като прибегне до по-висшия ранг, щеше само да я унизи, а да бъде посрамена от действието на роб бе немислимо. Сама бе попаднала в този капан и го знаеше. Арогантната му поза, докато седеше и чакаше нейния ход, издаваше, че е отгатнал съвършено точно в каква посока ще тръгне мисленето й, а след това беше заложил живота си на интуицията си. Игра, достойна за възхищение. Мара прецени резултата. Отново смразена, но достатъчно цуранка, за да го прикрие, тя се овладя. Заговори с по-хриплив глас, отколкото й се искаше:

— Ти спечели този кръг, робе. Като заложи единственото, което имаш да рискуваш, съществуването си и смътната надежда за издигане на Колелото в следващия живот, ме постави в положението или да те унищожа, или да понеса този срам. — Изражението й се промени от едва сдържан гняв в пресметливост. — В това има урок. Няма да се лиша от него заради удоволствието да видя смъртта ти — колкото и приятен да изглежда този избор в момента. — Повика един слуга и нареди: — Върни този роб в жилищата. Предай на стражите да не бъде извеждан навън с работниците. — Погледна Кевин и добави: — Да го доведат тук утре след вечеря.

Кевин й се подигра с изискан дворцов поклон, вместо да се просне по очи на пода като презрян роб. Изправената му стойка и уверената крачка, докато излизаше, я принудиха неволно да му се възхити. Щом параванът се затвори, Мара стисна очи. Бореше се да надвие вътрешния хаос. Заповяда си да диша дълбоко, вдишваше през носа и издишваше през устата. Призова образ на личния си кръг на съзерцание, ритуал, научен по време на службата й в храма. Съсредоточи се върху фигурата на мандалата и прогони всякакъв спомен за силния варварин и как я държеше под милостта си. Гняв и яд се отцедиха, наред с други странно възбуждащи чувства. Когато най-сетне усети, че тялото й се е отпуснало, отвори очи.

Освежена както винаги от това упражнение, помисли за събитията от вечерта. Можеше да спечели нещо от този странен мъж, стига да проумееше нещата. Отново я жегна гняв. Мъж!? Този роб!? Отново прибягна до упражнението, за да успокои ума си, но някакво странно и неспокойно чувство я загложди отвътре. Явно остатъкът от нощта не обещаваше никакъв отдих. Защо й беше толкова трудно да намери вътрешен мир? Ако не се броеше наранената й гордост, не беше пострадала. Много рано в живота си бе открила, че гордостта е средство да вкараш враговете си в капан. „Може би и аз имам гордост, която не съм признавала“, прецени тя.

След това неочаквано се засмя. „Можеш да ме убиеш, но не можеш да ме изядеш“, беше казал варваринът. Странен израз, но колко много разкриваше. Развеселена, Мара помисли: „Ще те изям, Кевин от Зюн. Ще взема свободната ти душа и сърце и ще ги вържа към мен по-здраво, отколкото е било връзвано някога тялото ти“. После смехът се превърна в задавен хлип и по страните й потекоха сълзи. Гневът и унижението я надвиха и тя се разтърси в спазми. С болката дойдоха други чувства, също толкова смущаващи, и Мара скръсти ръце, за да се овладее, сякаш можеше с воля да накара тялото си да се успокои. Не беше лесно и тя отново прибягна до духовните си упражнения.

Когато най-сетне си възвърна самообладанието, издиша дълго. Никога не й се беше налагало да прибягва до упражнението три пъти поред. „Проклет да е този мъж!“, каза си и повика слугите да приготвят банята й. „И проклета да е упоритата му гордост!“ Чу суетнята на слугите, разбързали се да изпълнят волята й, и се поправи: „Проклета да е всяка упорита гордост“.

Отново огледа другоземеца под червената светлина на залеза. Въпреки отворените паравани към градината, пропускащи вечерния полъх, в кабинета й нахлуваше зной. Пръстите на Кевин пак си играеха с ресните на възглавницата, навик, който никой цуранин нямаше да си позволи. Явно другоземецът най-после бе осъзнал последствията от това, че животът му бе пощаден. Гледаше напрегнато Мара, също както тя него.

Този странен красив — по някакъв чужд начин — роб я беше принудил да преразгледа дълго поддържани убеждения и да подложи на съмнение някои „истини“. В остатъка от предната нощ и през по-голямата част от деня Мара беше подреждала впечатления, чувства и мисли. На два пъти толкова се беше подразнила от тази необходимост, че беше изкушена да прати войници, за да го набият и дори убият, но осъзна, че импулсът произтича от личното й безсилие, и твърдо реши да не обвинява вестоносеца за вестта. А урокът беше ясен: нещата не са такива, каквито изглеждат.

По някаква странна причина искаше да надиграе този мъж в интимна версия на Великата игра. Предизвикателството се оформи в мига, в който той я беше принудил да се подчини на неговите правила. „Добре — помисли тя, докато го гледаше, — ти създаде правилата, но все пак ще загубиш“. Не разбираше защо е важно да надвие този роб, но намерението да го направи не отстъпваше на желанието й да види Минванаби рухнали в прахта. Кевин трябваше да й се подчини във всяко отношение, да й предложи същото неоспоримо покорство като всеки друг член на домакинството й.

Кевин беше при нея вече от десетина минути и я чакаше търпеливо да приключи с четенето на разни доклади. Тя направи първия ход, като каза:

— Искаш ли нещо за пиене? Разпитът може да се окаже дълъг.

Той прецени думите й достатъчно добре, за да разбере, че не предлага помирение, и поклати глава. След нова пауза тя попита:

— На вашия свят възможно ли е роб да се освободи?

Устата на Кевин се изви в насмешка.

— Не в Кралството, защото там като роби се продават само осъдени до живот престъпници. Но в Кеш и Квег роб, който е угодил на господаря си, може да си спечели свободата като награда. Или може да избяга и да се прехвърли през границата. Случва се.

Мара се загледа в ръцете му. Пръстите му перваха ресните един след друг. Чувствата му можеха да се прочетат като на свитък. Разсеяна от неговата откритост, Господарката направи усилие да продължи посоката на мисълта си, да проучи невероятната си хипотеза още стъпка напред.

— И след като прехвърли границата, такъв беглец би могъл да натрупа богатство и да живее с чест сред другите хора?

— Да. — Кевин тупна коленете си с длани и отвори уста да добави още, но Мара го прекъсна:

— В такъв случай вярваш, че ако намериш път обратно през разлома до вашия свят, би могъл да си възвърнеш позицията, честта и титлата си?

— Лейди — каза Кевин с покровителствена усмивка, — не само бих си възвърнал предишната позиция. Бих си спечелил почести с това, че съм успял да избягам от враговете си, че отново заставам на бойното поле срещу тях и давам надежда на бъдещи пленници, че могат също да намерят свобода. В моята страна за един пленен войник да избяга… е дълг.

Мара повдигна вежди. Отново бе принудена да преосмисли възгледите си за чест и вярност и кое е най-важното за човек. Думите на варварина звучаха логично по някакъв странно обезпокояващ начин. Тези хора не бяха необуздани или глупави, просто действаха според принципите на някаква странна култура. Тя упорито заразчепква тази идея. Ако в обществото на Кевин непокорството му се възприемаше като героизъм, то в поведението му имаше някакъв извратен смисъл. Да водиш с личния си пример беше идеал, познат на цураните. Но да търпиш унижение… падение… за да можеш един ден да се върнеш и отново да се опълчиш на врага… Главата й се замая от идеи, които до този момент беше смятала за напълно противоречиви.

Бавно отпи от студения плодов сок. Опасно запленена, като дете, на което са показали запретени ритуали в тайна храмова зала, се замисли над факти, режещи като острия ръб на меч: в Мидкемия доблестните мъже не нараняваха жени и честта не умираше с плена. Роби можеха да се превърнат в нещо друго. Какво тогава отсъждаха боговете за хора, изгубили душите си приживе? Какво положение можеше да лиши човека от чест по-лошо от робството? В рамките на културата на този мъж честта се придобиваше с придържането към странния им морален кодекс, а на ранга се гледаше като на временна ситуация, вместо като на житейска съдба. Кевин се държеше като свободен човек, защото не мислеше за себе си като за роб, а по-скоро като за пленник. Мара заоправя халата си, за да прикрие вълнението си, породено от „логика“, граничеща с ерес на Келеуан.

Тези варвари бяха по-опасни дори, отколкото си представяше Аракаси, защото приемаха за даденост неща, които можеха да преобърнат обществото на цураните с главата надолу. Мара искрено вярваше, че ще е по-безопасно за нейния народ, ако заповяда всичките й варвари да бъдат екзекутирани. Но рано или късно някой щеше да се възползва от тези гибелни идеи и щеше да е глупаво да остави възможността в ръцете на враг. Отхвърли безпокойството си с груб опит да се пошегува.

— Според това, което каза за жените, че са неприкосновени, излиза, че съпругите на господарите ви трябва да взимат решенията. Така ли е?

Кевин бе проследил всяко нейно движение, докато приглаждаше коприните си. Откъсна със съжаление очи от гърдите й и се засмя.

— Отчасти, да, милейди. Но никога открито и не според закона. Влиянието им се упражнява предимно в спалнята.

Въздъхна, сякаш си спомни нещо скъпо за него, и погледът му пак пробяга по разголените й гърди и по крака, показал се изпод полите й.

Мара повдигна вежди. Съзнаваше достатъчно нюанса, за да се изчерви, така че инстинктивно придърпа краката си и се загърна по-добре с халата. В един неловък миг се улови, че не гледа нищо друго в стаята, освен почти голия роб. „Стига!“ — сгълча се наум. В култура, в която голотата беше обичайна, защо се бе притеснила така изведнъж?

Подразнена от грешката си, се взря в очите на Кевин. Каквото и да си мислеше този мъж, той все пак беше нейна собственост. Можеше да заповяда да го убият или да легне с него с еднакво пренебрежение за последствията, защото той беше само вещ. След това се запита защо умът й се беше насочил към спалнята. Стъписана от неочаквания си гняв заради тази глупост, пое дълбоко дъх и отклони разговора колкото може по-далече от всякакви лични неща. Скоро вече се беше увлякла в задълбочено проучване за ролята на господари и господарки на чуждия свят и за техните отговорности. Както и предишната вечер, всяка тема водеше до нова поредица от въпроси и отговори, като Мара предлагаше на Кевин нужните думи, за да придаде плът на описанието на своята страна, Кралството и Островите.

Той беше схватлив и не се нуждаеше от много напътствия. Мара беше впечатлена от способността му да обсъжда толкова много теми. Стаята помръкна — светилникът догаряше. Мара беше твърде увлечена, за да повика слуга да подреже фитила. Луната се издигна зад отворения параван, хвърли меденозлатисто сияние по пода и загърна всичко друго в сянка. Пламъчето се смали още повече. Мара беше напрегната. Под интереса й към света на Кевин гневът й все още тлееше. Споменът за физическия му допир — първия допир на мъж след смъртта на съпруга й — на моменти заплашваше да наруши съсредоточението й. В такива мигове бе нужна цялата й воля, за да не се разсее от разговора.

Кевин приключи с описанието на властта и правата на някакъв вид благородник, наречен „барон“, и замълча, за да отпие глътка сок. Светлината блещукаше по кожата му. Над ръба на чашата очите му обхождаха гънките на тялото й под тънкия копринен халат.

В душата й се пробуди сляпа неприязън и страните й се изчервиха. Тя вдигна ветрилото и се постара да запази лицето си безизразно, докато си вееше. С горчивина осъзна, че новата информация може да я отклони от вътрешните й притеснения само временно.

Сведенията, донесени от Аракаси, бяха по-скоро тревожни, отколкото успокояващи. Това, че враговете й не предлагаха никаква непосредствена заплаха, на която да се противопостави, я караше да се колебае кой фланг да пази. Силите й бяха изтънели, твърде малко хора пазеха твърде широк фронт, докато тя се опитваше да се домогне до изгодна стратегия. Улавяше се, че непрекъснато се притеснява какво би могла да си позволи да загуби — еди-кой си склад или еди-кое си отдалечено стопанство. Дръзката победа, която бе спечелила над Джингу, не я беше заслепила за реалността. Акома все още бяха уязвими. Можеше да е спечелила престиж, но броят на войниците в гарнизоните й не се беше променил. Когато враговете й решаха да тръгнат срещу нея със сила, едно грешно предположение щеше да е опасно, дори фатално.

Културата на Кевин предлагаше странни възгледи, като балсам против непрекъснатите болки от страха. Хрумна й, че трябва да държи варварина близо до себе си, както за да се наложи над него, така и за да взима от тази объркваща съкровищница на идеи, която той носеше със себе си.

Вече бе по-добре запозната с привичките на новите роби и прецени, че ще е най-безопасно да държи подстрекателя им далече от тях. Без Кевин, както бе докладвал главният надзирател на робите, варварите бяха по-малко склонни към недоволство и непокорство. А ако Кевин беше до нея през повечето й ежедневни дейности, то наблюденията му от първа ръка на висшата цуранска култура можеха да му дадат по-добра възможност да приложи ума си в решаването на проблемите й — потенциално безценна перспектива. За тази цел, реши Мара, трябваше да му позволи да научи нещо за залога, който бе изложен на риск. Трябваше да го запознае със своя враг и да му даде възможност да разбере какво ще загуби той, ако Десио от Минванаби победи Акома.

Следващия път, в който Кевин подхвърли личен въпрос, Мара притвори клепачи, за да създаде впечатлението за момиче, канещо се да сподели нещо доверително. След това, надявайки се, че постъпва правилно в рамките на неговата чужда култура, го погледна открито.

— Не бива да очакваш, че ще отговоря на това.

Ранимостта, която се прокрадна в думите й, беше отчасти искрена и това порази Кевин. Тя не беше отчуждена или ледена, бе просто млада жена, която се бори да справи с управлението на внушителна финансова империя и с командването на хиляда войници. Мара реагира на смутеното му мълчание със закачливо лукавство.

— Ще действаш като мой личен роб — заяви тя. — Тоест ще ходиш навсякъде, където ходя аз, и ще можеш с наблюдения сам да откриеш отговора на въпроса си.

Кевин се напрегна. Беше доловил пресметливостта зад дяволитостта й и изобщо не му беше смешно. Притесняваше го това, че ще бъде отделен от хората си, както и фактът, че не можеше да отгатне мотива й. Пръстите му разсеяно заиграха с ресните. Мара го наблюдаваше изпод спуснатите си мигли: отново ставаше непокорен. За да не рискува да посегне за втори път на особата й, плесна с ръце на слугите. Сигналът, който използва, също тъй предупреди пазачите зад вратата и те отвориха паравана и застанаха на прага.

— Отведи роба в жилищата — заповяда тя на кланящия се слуга. — До сутринта да му е взета мярка за домашен халат. Ще му бъдат възложени задължения на личен слуга.

Кевин настръхна, щом слугата го хвана за лакътя. Бдителността на стражите не му беше убягнала и с един последен злобен поглед към Мара той се остави да го поведат. Слугата беше с една глава по-нисък от него и той в движение разшири крачката си, така че дребният мъж заподтичва след него да го догони.

На прага Люджан избута шлема си от челото.

— Разумно ли е това, лейди? Трудно можеш да накараш този варварин да се държи цивилизовано, освен ако не го водиш на каишка. Каквото и да кроиш, дори лишен от разум като мен може да види, че той разбира играта ти.

Мара вдигна брадичка.

— И ти ли? — Гледаше го строго, но не можа да скрие веселието си. — Накоя вече ме смъмри вчера, че уча зли неща от демони. Аракаси заяви, че варварите разсъждават криво като потоци, криволичещи в блата, а Кейоке, който обикновено има разум, не иска да каже нищо, което значи, че не одобрява.

— Пропусна Джикан, господарке — подхвърли насмешливо Люджан.

Мара се усмихна, после въздъхна.

— Многострадалният ни Джикан се е обзаложил с кухненския персонал, че моята глутница мидкемийци ще се избият взаимно до следващия сезон. Да не говорим, че дърветата за полята на нийдра ще останат неизсечени и че ще ядем теленца, за да държим ниска цената на зърното.

— Или ще се разорим — добави Люджан с една октава по-високо от обичайното, в лукаво подражание на дразнещото хленчене на хадонрата.

Възнагради го изненаданият смях на господарката му.

— Зъл човек си, Люджан. И ако не беше способността ти да ме разсмиваш непрекъснато, отдавна щях да съм те пратила в блатата да пазиш гъмжащи от насекоми колиби. Остави ме и върви си почини.

— Лек сън, господарке. — Той излезе и затвори паравана, но остави малък процеп, за да може въоръжената помощ да стигне до нея на мига. Мара въздъхна, като видя, че застава пред вратата й, вместо да се оттегли за нощта. Запита се колко дълго може Акома да понесе достоен Ударен водач да стои на пост като обикновен воин пред покоите й.

Десио, ако го научеше, щеше да злорадства.

Аяки сграбчи шепа червена коса.

— Оу! — изрева Кевин, уж че го заболя, посегна към момчето, яхнало раменете му, и го погъделичка по покритите с коприна ребърца. Младият наследник на Акома отвърна с енергичен вой и кикот, при което половината войници от свитата на Мара едва прикриха стъписването си.

Завеските на носилката рязко се дръпнаха и Мара извика:

— Вие, двете деца, няма ли да млъкнете?

Кевин й се ухили широко и погъделичка за последен път Аяки по пръстчето на крака. Малкият се запревива от смях.

— Забавляваме се — отвърна варваринът. — Само защото Десио иска смъртта ти не е причина да си разваляме чудесния ден.

Мара направи усилие да се усмихне. Това, че Аяки и Кевин за първи път бяха посетили кошера чо-джа със свитата й, беше достатъчен повод за весело настроение. Но единият беше твърде малък, а другият — твърде неопитен, за да разбере, че да пратят човек да я повика от кошера предполага притеснително важно събитие. Ако новината бе добра, щяха да изчакат връщането й в имението.

Мара въздъхна и се отпусна на възглавничките. Влажният въздух я караше да се поти. През нощта беше валяло, защото дъждовният сезон бе започнал. Земята, по която маршируваха войниците й, беше покрита с тънък пласт кал, а падините по пътя, запълнени с локвички вода, искряха като скъпоценни камъни. От многото влага дори и най-обикновените бурени бяха разцъфнали и въздухът бе натежал от ухания. Мара усещаше, че главоболието скоро ще я удари. Миналият месец беше изпънал нервите й, докато изчакваше Минванаби под властта на Десио да установят някаква предсказуема схема. Дотук единственото конкретно нещо, което съобщаваше шпионската мрежа на Аракаси, беше, че Десио е уведомил Военачалника за необходимостта Тасайо да се върне у дома.

Това само по себе си беше застрашително. Тъкмо интелигентността на Тасайо почти бе довела Акома до унищожение, а възстановяването беше твърде отскорошно, за да се понесе поредно голямо поражение.

Докато носилката обръщаше на последния завой по пътя към къщата, Мара изпита опасение, че призивът от нейния Боен водач е заради ход, внушен от Тасайо. Той беше твърде умен, твърде коварен и твърде амбициозен, за да остане дребен играч в редиците на враговете й. На мястото на Десио тя щеше да остави целия конфликт с Акома в ръцете на Тасайо.

— Какво толкова видя, че те учуди? — попита Кевин Аяки. Двамата бързо се бяха сприятелили след заранта, когато момчето се беше опитало да научи огромния варварин как правилно да връзва цурански сандали, макар че то самото всъщност не знаеше. Това, че варваринът беше спечелил момчето, му бе осигурило още малко защита срещу гнева на Мара заради посягането му. Докато опознаваше Кевин, тя усещаше, че в нея се прокрадва нещо, наподобяващо обич към него, въпреки възмутителното му поведение и пълната липса на вежливост.

— Смешна миризма! — извика Аяки, за когото ентусиазмът се измерваше в крясъци.

— Не можеш да видиш миризма — възрази Кевин. — Макар да признавам, че дупката на чо-джа вони като сайвант на мелач на подправки.

— Защо? — Аяки тупна с топчестото си юмруче Кевин по темето, за да подчертае въпроса. — Защо?

Кевин го хвана за глезените и го превъртя от раменете си на кълбо.

— Сигурно защото са насекоми. Буболечки.

Аяки, с главата надолу и зачервен от удоволствие, извика:

— Буболечките не говорят. Те хапят. Дойката ги пляска. — Замълча, люшна ръцете си надолу и се намръщи. — Тя и мен пляска.

— Защото много приказваш — подхвърли Кевин. — А чо-джа са умни и силни. Ако се опиташ да ги плеснеш, ще те стъпчат.

Аяки нададе възмутен вой и се развика, че ще плесне всеки чо-джа, преди да го е стъпкал, а след това нададе нов вой, когато варваринът го подхвърли нагоре и после го върна в ръцете на неодобрително гледащата ги дойка. Бяха стигнали до къщата. Носачите приклекнаха, за да свалят носилката на Мара, а войниците, които я придружаваха и в най-безопасните й работи, застанаха мирно. Люджан помогна на Господарката да слезе, а Джикан я поздрави с дълбок поклон от прага.

— Аракаси и Кейоке чакат в кабинета, милейди.

Мара кимна разсеяно, най-вече защото крясъците на Аяки пречеха на разговора. Кимна и на носача с мострите нова коприна и му каза:

— Последвай ме. — Спря, помисли малко и се обърна към Кевин. — Ти също.

Варваринът потисна подтика си да попита за какво ще е разговорът. След назначаването му в личната свита на Господарката се беше запознал с повечето съветници на Мара, но Началникът на шпионите му беше непознат. Винаги когато той представяше докладите си, Мара го пращаше по някаква друга задача, за да го държи настрана. Кевин беше обзет от любопитство какво може да я е накарало да премисли: вече бе придобил достатъчно усет за политиката на Акома, за да се досети, че причината е важна, дори свързана със сериозна заплаха. Колкото повече наблюдаваше, толкова повече разбираше, че зад уверената поза на Господарката лежат страхове, които могат да съкрушат един по-слаб дух. И въпреки гнева си от това, че се отнасят с него почти като с говорещ домашен любимец, с неохота бе започнал да се възхищава на стоманената й твърдост. Въпреки възрастта и пола си Мара се оказваше противник, от когото трябва да се боиш, и водач, заслужаващ да му се подчиниш.

Кевин пристъпи след Господарката в сумрачния коридор. Люджан вървеше на стъпка пред него. Ударният водач щеше да стои на пост пред вратата на кабинета по време на заседанието не само за да пази господарката си, но и за да не позволи някой слуга да се задържи в коридора и да подслуша. Въпреки че бе проучил грижливо всеки домашен слуга в имението, Аракаси продължаваше да настоява Мара да взима предпазни мерки. Знаеше се, че верни на пръв поглед слуги може да затънат в безчестие и да се поддадат на подкупи, а един небрежен по отношение на сигурността владетел можеше да ги тласне към измяна. На воини, заклели се в служба, и на висши съветници можеше да се разчита, но тези, които събираха плодове и се грижеха за цветята в градината, можеха да служат на всеки господар.

Параваните в кабинета бяха спуснати, от което въздухът беше влажен и душен. Увенчаният с пера шлем на Бойния водач се открои като сянка в сумрака. Кейоке седеше с търпението на похабено от времето изваяние на възглавничките. Оръжието му в канията лежеше на коленете му, сигурен знак, че докато е чакал господарката си, е огледал острието за дефекти, които само неговите очи можеха да различат — ако не се полагаха грижи, оръжията на цураните от втвърдена кожа можеха да се нацепят и воинът да остане обезоръжен.

Мара кимна за поздрав, смъкна горния си халат и разхлаби пояса си. Кевин се постара да не зяпне, докато тя оправяше тънката коприна на леката си долна роба по лепкавата си от пот кожа. Колкото и да внимаваше, се възбуди от гледката на оголените й гърди. В смущението си скришом придърпа слугинската си ливрея, за да го прикрие. Колкото и често да си напомняше, че тук представите за скромност се различават от тези на родната му Мидкемия, не можеше да свикне с небрежната голота, възприета от жените на Келеуан заради климата. Толкова се беше увлякъл в усилието да скрие неволната реакция на тялото си, че едва чу думите на Мара, когато тя освободи слугинята си и седна.

— Какво имаш да докладваш?

— Имало е набег — каза Кейоке. — Много малък, извършен от Минванаби срещу керван с тиза.

Мара оправи кичур разхлабена коса, помълча и попита:

— Значи нападението дойде, както предсказа агентът на Аракаси?

— Дори броят на войниците беше точен. Не е добре това, господарке. Като че ли няма никакво стратегическо значение. Объркващо е.

— А ти мразиш обърканите неща — заключи Мара. — Предполагам, че войниците на Минванаби са били разбити?

— Убити, до крак. Сухият тон на Кейоке не издаваше особено задоволство от победата. — Един отряд по-малко да тормози границите ни, ако Десио избере войната. Но ме притеснява нелепостта на нападението. Воините загинаха като мъже, заклели се за доблестно самоубийство, а не като хора, решени да постигнат цел.

Мара прехапа устна. Лицето й помръкна. После попита сякаш въздуха:

— Ти какво мислиш?

Нещо в сенките се раздвижи и Кевин се сепна. Погледна по-внимателно и успя да различи слаба фигура, която седеше неподвижно. Свръхестественото спокойствие на непознатия беше причината да не го забележи досега. Гласът му бе сух и шепнещ, но при все това категоричен.

— Лейди, не мога да предложа особено проницателно мнение. Засега не разполагам с агент, който да е посветен в тайните съвети на Десио. Той обсъжда намеренията си само с Първия съветник Инкомо и с братовчед си Тасайо. Първият съветник, разбира се, не е податлив на клюки или на пиене, а Тасайо не споделя с никого, дори с воина, който беше негов учител в детството. При тези обстоятелства е добре да знаем, че агентите ни са докладвали точно.

— Какво е предположението ти тогава?

Аракаси помълча дълго, преди да отговори:

— Сигурен съм, че Тасайо командва. Умът му е един от най-лукавите и острите, на които съм се натъквал. Послужи добре на лорд Джингу в унищожаването на Тускай. — Всички, освен Кевин знаеха, че Аракаси е служил на падналия дом Тускай, преди да мине на служба при Мара. — Тасайо е много остър меч в ръцете на господаря си. Но след като работи под негови указания… трудно е да се прецени какво би направил. Мисля, че засега сондира. Възможно е на воините му да е заповядано да умрат, за да може да провери нещо за дома Акома. Смятам, че това е хитрост.

— С каква цел?

— Ако знаехме, господарке, щяхме да планираме противодействия, вместо да разсъждаваме над възможности.

Мара замълча напрегнато.

— Аракаси, възможно ли е сред нас да има шпионин?

Кевин загледа с любопитство как Началникът на шпионите отново застина смълчан. Внимателното наблюдение показваше, че мъжът умее да се вмести в заобикалящата го среда така, че да се слее с нея.

— Лейди, от деня, в който положих клетвата си над натамито на Акома, проведох най-щателни разследвания. Не знам за нито един предател.

Господарката махна обезсърчено с ръка.

— Но защо да нападат керван с тиза между имението и Сулан-Ку, освен ако някой не се досеща какви са плановете ни?

Аракаси, следващият ни зърнен товар е за да прикрие новите ни мостри коприна. Ако това е информацията, която Минванаби са се опитали да разкрият, наистина ще имаме големи неприятности. Нашата коприна чо-джа трябва да изненада търговците на търговете. Доходите и позициите ни ще бъдат изгубени, ако тайната ни бъде разкрита предварително.

Аракаси кимна.

— Да. Набегът на войниците на Десио може да е съвпадение, но споделям мнението ти. Не можем да си позволим да мислим, че е съвпадение. Най-вероятно той сондира, за да разбере защо охраняваме керваните си толкова тежко.

— Защо не ги пратите за зелен хайвер? — подхвърли Кевин.

— Хайвер ли? — сопна се Кейоке изнервено. Бойният водач на Мара вече се беше примирил с неуместните забележки на варварина. Той явно не можеше да бъде накаран да мисли като роб, а и Господарката в един момент, по някакви нейни си причини, бе решила да не държи на протокола. Но Аракаси и мидкемиецът не се бяха срещали досега и за Главния шпионин такова нахалство беше изненада.

Неподатлив на предразсъдъци, Аракаси пренебрегна статуса на мъжа и дръзкото му нахалство като нещо несъществено и се вкопчи с почти плашещо напрегнат интерес в идеята, криеща се зад предложението на Кевин.

— Използваш дума за рибешки яйца, но намекваш за нещо съвсем различно.

— Заблуда, един вид. — Кевин придружи обяснението си с обичайните си широки жестове. — Ако трябва да се скрие нещо в товар с тиза, обърквате врага, като скривате увити и запечатани пакети във всеки фургон, който вози стока. Тогава врагът трябва или да изтъни силите си и да прихваща всички излизащи кервани, и така да разкрие намеренията си, или да се откаже, понеже ще му коства много усилия.

Аракаси замига бързо. Умът му заработи още по-бързо.

— А копринените мостри няма да са в нито един от тези товари — довърши той, — а скрити някъде другаде, може би дори съвсем видими, там, където наличието на коприна е съвсем обичайно.

Очите на Кевин светнаха.

— Точно така. Бихте могли дори да ги зашиете като хастар на халати й може би дори като отделен товар с шарфове.

— Идеята е разумна — каза Мара, а Аракаси кимна в мълчаливо съгласие. — Бихме могли дори да накараме робите да носят долни халати от фината коприна под обичайните си пътни халати.

В този момент някой отвън почука настойчиво на паравана. Аракаси инстинктивно се затаи в ъгъла си, а Мара попита кой е.

Параванът рязко се дръпна и се показа разрошената Първа съветничка на Акома, със зачервено от вълнение лице. Кейоке се отпусна и напрегнатата му ръка се отдръпна от дръжката на меча, а Накоя се нахвърли разгневена върху господарката си още, докато правеше задължителния поклон.

— Милейди, виж само дрехите си! — бившата дойка завъртя очи към тавана в отчаяние.

Изненадана, Мара погледна домашната си роба, разтворена в горещината и запрашена по яката от посещението на кошера чо-джа.

— И косата ти! — продължи Накоя ядосано и размаха укорително сбръчкания си пръст. — Цялата сплъстена и чорлава, след като трябва да блести от чистота и да ухае. Поне десет слугини ще ни трябват! — След това, забелязала сякаш присъствието на Кейоке чак сега, закудкудяка вбесена: — Вън! Господарката трябва да бъде приведена в приличен вид, и то много бързо.

— Накоя! — сряза я Мара. — Какво ти дава повод да нахлуваш в личния ми кабинет и да се разпореждаш с офицерите ми като с домашни слуги? И защо проблемът с външния ми вид изведнъж се оказа толкова спешен?

Накоя се вцепени като стресната птица джига.

— Кълна се в пресветата Лашима, господарке, как можа да забравиш? Как можа?!

— Да забравя? — Мара избута един паднал кичур коса и я погледна искрено объркана. — Какво съм забравила?

Накоя изпухтя, останала без думи. Аракаси се намеси много предпазливо и отговори вместо нея:

— Милата баба най-вероятно има предвид Хокану от Шинцаваи, чиято свита подминах на пътя от Сулан-Ку.

Първата съветничка на Акома отново си възвърна самообладанието и заговори хапливо:

— Писмото с прошение на младия благородник стоя на писалището ти цяла седмица, господарке. Отговори му, че го приемаш, а сега го оскърбяваш, като не си готова да го поздравиш с пристигането.

Мара прибягна до дума, която ни най-малко не подхождаше на сана й. Това предизвика още грачене от страна на Накоя и неприкритата широка усмивка на Кевин, който бе овладял неприличните цурански фрази от един роб колар и те бяха станали съществена част от речника му.

Накоя изля безсилието си, като плесна силно с ръце, за да повика слугините за банята на Мара. В последвалата суматоха, докато младите робини нахлуваха с легени, кърпи и наръчи изящно облекло, Мара освободи Бойния водач. Докато три чифта ръце смъкваха дрехите й, издърпа едната си китка и посочи стегнатите на вързоп копринени мостри от кошера чо-джа.

— Аракаси, реши какво да правим с тях. Джикан ще ти каже кога трябва да пристигнат в Джамар. Измисли някоя хитрина, за да ги откараме там незабелязано.

Началникът на шпионите отвърна с поклон и излезе с вързопа. Кевин остана, забравен на мястото си зад възглавничките на Господарката. В следващата минута бе запленен от Мара, застанала права в коритото, докато слугините обливаха с вода стегнатото й тяло. След това тя седна бавно и изящно. Докато отдъхваше в коритото, а слугините я сапунисваха и миеха косата й, Кевин гледаше голата й плът и ругаеше наум неудобно късото цуранско облекло, понеже гледката на прелестната му млада господарка накара мъжеството му отново да се надигне. Стоеше като смутено кухненско ратайче, събрал ръце пред чатала си, и се опитваше да мисли за неприятни неща, за да обуздае непокорното си тяло.

Когато Господарката, на Акома се измъкна припряно от грижите на слугините си, Кевин я последва на обичайното си място най-вече защото никой не си беше направил труда да му каже друго. Нагиздена със скъпоценни накити и облечена в изящна роба, обшита с перли и смарагди, Мара беше твърде възбудена, за да забележи варварския роб, който бе станал неизменна част от обкръжението й вече почти от месец. Крачеше забързана по коридорите, а веждите й бяха свъсени от яд. Вече достатъчно запознат с настроенията й, Кевин реши, че този Хокану от Шинцаваи е дошъл за нещо повече от обичайната визита на учтивост. В много отношения Мара предпочиташе да обсъжда финанси със своя хадонра, вместо да изпълнява социалните задължения, които й тежаха като владетелка на древен и почитан дом.

След гневното напомняне на Накоя Мара забави стъпките си пред входа на вътрешния двор, най-прохладното място в този час, където да се предложат удобства на гост. Първата съветничка потупа повереницата си по китката и й даде последни указания.

— Бъди чаровна с този мъж, дъще на сърцето ми, но не подценявай проницателността му. Той не е досадно момче като горкия Брули, за да бъде залъган с романтични глупости, а ти определено го обиди, като го накара да чака.

Мара кимна разсеяно, отблъсна ръката на покровителствената Накоя и излезе сред пъстрата сянка на двора. Кевин я последва по петите.

До фонтана бяха подредени възглавнички, имаше и поднос с освежителни напитки и плодове. Бяха недокоснати. Щом Мара влезе, един строен мускулест мъж спря на място след може би десетки изнервени обиколки на градинските пътеки. Носеше синя коприна, обшита с топаз и рубини, дреха явно скроена за син на могъща фамилия. Вече свикнал с цуранската непроницаемост, Кевин не погледна красивото му, но безизразно лице. Вместо това хвърли поглед на ръцете, мускулести и мазолести от боравенето с меча. Забеляза и лекото пружиниране в крачката, когато младият мъж се обърна да поздрави Господарката, а също и напрегнатата стойка, която убедително издаваше раздразнение.

Въпреки това гласът на младия мъж беше вежливо сдържан.

— Лейди Мара, радвам се да те видя. Добре ли си?

Мара отвърна с поклон, накитите й блеснаха в петънцата слънчева светлина между листата на дърветата.

— Хокану от Шинцаваи, достатъчно добре съм, за да се вразумя. Подразнен си от моето забавяне, а за него няма никакви извинения. — Изправи се. Главата й едва стигаше до брадичката му. За да срещне тъмните му очи, трябваше да я кривне нагоре по начин, който без никакво притворство й придаде изумителна прелест. — Какво може да направи Акома, освен да помоли за прошка? — Замълча с обезоръжаващо невинна усмивка. — Просто забравих кое време е.

За миг Хокану изглеждаше възмутен. След това, явно объркан от чара на Господарката и трогнат от това, че не го лъже, се засмя искрено и зъбите му блеснаха.

— Мара! Ако беше воин, щях да разменя удари с мечове с теб. Но мога само да отбележа, че си ми задължена. Ще настоя за компанията ти в отплата.

Мара пристъпи напред и му позволи формална прегръдка.

— Може би трябваше да те срещна на прага в омачкания си халат, който нося на съвета си — подхвърли му лукаво.

Хокану продължи да стиска ръката й по начин, който Кевин изтълкува като властен. Способността на младия мъж да прикрива нетърпението си зад фасада на изумително изящество подразни мидкемийския роб, макар да не можеше да каже защо. Когато благородникът реагира на закачката на Господарката с пореден смях и каза „направи го и следващия път“, Кевин неволно се намръщи.

Обикновено Мара беше остроумна и настъпателна, когато си имаше работа с мъжкия си персонал или с малкото изтъкнати гости, които Кевин бе наблюдавал в качеството си на неин личен слуга. С Хокану остроумието й стана по-малко язвително, а духът й, на който той с неохота бе започнал да се възхищава, бе обзет от необяснима плахост. Мара сякаш се пазеше да не издаде удоволствието си, когато позволи на младия воин да я настани на възглавничките. Явно намираше компанията на младежа за приятна. Нареди на Кевин да им поднесе храна и пиене. Хокану си взе напоени със спирт плодове и бокал с вино шаа. Тъмните му очи с интерес пробягваха по мидкемиеца и Кевин се почувства като оглеждана стока. След това благородникът се обърна закачливо към Мара.

— Виждам, че си опитомила този варварин саркат крайно възхитително. Изглежда, е научил мястото си доста по-добре от други от неговия вид.

Мара прикри веселието си зад ръба на чашата си с чоча и отпи малка глътка.

— Най-вероятно — каза мило. — Намери ли робите, които трябваха на баща ти в блатата нганги?

Очите на Хокану трепнаха, но той кимна и отвърна спокойно:

— Проблемът бе решен задоволително.

След това, осъзнал сякаш, че Мара е също толкова сдържана с него, колкото и той с нея по отношение на взаимния им, но неизказан интерес към мидкемийците, се върна на темата за физическите качества на Кевин, все едно червенокосият мидкемиец не присъстваше и не слушаше.

— Изглежда силен като бик нийдра и би трябвало да се справя много добре в разчистването на земята за пасищата ти.

Непривикнал да го обсъждат като животно, Кевин подхвърли, че би предпочел да събира залози на ръчна борба, но преди да се одързости да предизвика младия воин Шинцаваи да се счепкат, Мара отсече:

— Робе! Не си нужен повече тук. Прати Миса да ни обслужва. След това иди в предния двор и помогни на Джикан с каквото е нужно за кервана на Хокану.

Устните на Кевин се извиха в дръзка усмивка, докато правеше робския си поклон, все още не толкова дълбок, колкото трябваше, за непрекъснато раздразнение на Мара. След това, с кос поглед към Хокану, на който му липсваше съвсем малко, за да се нарече злобен, се обърна и напусна. Единственият недостатък в представлението му бе фактът, че късият цурански халат му стоеше нелепо, подробност, която Хокану не пропусна да забележи.

Коментарът, който Кевин едва чу, докато се отдалечаваше, беше близък до неприличие, предвид присъствието на Господарката. В изблик на злобен гняв Кевин съжали, че не може да се сбие, а след това, със също толкова изненадваща прямота, осъзна, че всъщност ревнува.

— Проклети да сте и двамата — изсумтя под нос.

Да си помисли изобщо за близост с Мара означаваше да си изпроси да го обесят на най-близкото дърво, може би с главата надолу над бавен огън. Ако спечелеше нещо от тази жена, нямаше да е с флиртуване. Някак, въпреки всичките очаквания и традиции, щеше да измисли начин да стане отново свободен.

Външният двор беше прашен, сякаш дъждовете от предната нощ бяха сън, разпръснат от слънчевата светлина. И беше пълен с нийдри и фургони. Виковете на коларите и мученето на воловете усилваха суматохата. Роби тичаха насам-натам с фураж, купи с тиза и съдове с вода. Кевин закрачи през тази бъркотия, все още ядосан, и за малко да стъпче Джикан.

Дребничкият хадонра изрева възмутено и отскочи. Вдигна глава, очите му обходиха мускулестата гръд на Кевин, която оскъдният халат едва покриваше, и той се намръщи с ярост, каквато господарката му никога не беше виждала.

— Какво се мотаеш тук?

Кевин обезоръжаващо повдигна вежди.

— Разхождам се.

Лицето на Джикан потъмня като буреносен облак.

— Вече не. Вземи леген и занеси вода на робите в кервана. Внимавай как вървиш и гледай да не обидиш някого от свитата на Шинцаваи, че, кълна се в боговете, ще заповядам да те обесят!

Кевин изгледа дребничкия хадонра, който винаги изглеждаше плах като мишка пред Господарката. Макар и по-нисък с цяла глава, Джикан не отстъпваше. Дръпна легена от ръцете на един минаващ покрай тях роб и мушна с ръба му Кевин в корема.

— Хващай се на работа!

Едрият мидкемиец изпъшка и отскочи, щом плисналата студена вода намокри слабините му.

— Проклятие — измърмори и хвана легена, преди да се доизлее върху мъжеството му.

Джикан се обърна и тръгна нанякъде. Загубил шанс да се промъкне незабелязан през гъмжилото, Кевин намери водоносеца и послушно напълни легена. Понесе плискащата се вода през прахоляка и навалицата и я предложи на двама изпечени от слънцето роби, седнали на задницата на натоварен със стока фургон.

— Я, ти си от Кралството — рече по-високият, рус и с два белещи се струпея на лицето. — Кой си? Кога те плениха?

Казаха си имената и Кевин подаде легена на по-ниския, тъмнокос и с превързана дясна ръка, с някак странно студен поглед. Оказа се скуайър от Крудий и не му беше познат, но другия, който се представи като Лаури, май го беше виждал някъде.

— Възможно ли е да сме се срещали? — попита го Кевин, след като взе легена от скуайър Пъг. Русият сви рамене с малко театрална дружелюбност.

— Кой знае? Скитах из Кралството като менестрел и съм пял неведнъж в двора в Зюн. — Лаури присви очи. — Ти да не си барон…

— Шшт — предупреди го Кевин. Огледа се бързо да се увери, че не са ги подслушали. — Една дума за това и съм труп. Офицерите ги убиват, забрави ли?

После попита двамата си съотечественици какво ги е сполетяло след плена.

Смуглият и някак загадъчен Пъг го изгледа твърдо.

— Бързо се учиш. Скуайър съм и ако бяха разбрали, че това означава дребен благородник, щяха да ме убият още първия ден. Но не разбраха. Казах им, че съм слуга на херцога, и решиха, че е черна работа. — Огледа забързаните покрай тях роби на Акома, чиято единствена грижа бе да изпълняват нарежданията на хадонрата. — Нов си за тази робска работа, Кевин. Добре е да запомниш, че цураните могат да те убият без никакви угризения, защото вярват, че един роб не притежава никаква чест. Кевин от Зюн, внимавай много, защото участта ти може да се промени по най-случайна прищявка.

— Проклятие — измърмори Кевин. — Значи не дават хубави моми за добро поведение?

Лаури се ококори, а след това се разсмя гръмко. Смехът му привлече вниманието на един воин Шинцаваи, той извърна глава към тях и мидкемиецът млъкна и се сви. След миг войникът им обърна гръб и Лаури въздъхна и каза:

— Не си загубил чувството си за хумор, като гледам.

— Ако не можеш да се смееш, все едно си умрял — отвърна Кевин.

Лаури избърса лицето си с топнат в легена парцал и рече:

— Омръзна ми да го повтарям на това джудже.

Пъг го изгледа със смесица от обич и досада.

— И това го казва глупак, който едва не загина, за да ми спаси живота. — После въздъхна. — Ако онзи млад благородник Шинцаваи не беше в блатата… — Тонът му стана сериозен. — Всички мъже, които бяха пленени с мен през първата година на войната, са мъртви, Кевин. Научи се да се приспособяваш. Цураните имат едно понятие за уал, онова съвършено място вътре, където никой не може да те докосне. Докосна с пръст Кевин по гърдите. — Там вътре. Научи се да живееш там вътре и ще се научиш да живееш тук отвън.

Червенокосият кимна. Огледа се, видя, че Джикан го наблюдава, и тръгна да напълни легена, като кимна със съжаление на Лаури и Пъг. Ако можеше, вечерта щеше да се измъкне и да прекара малко време с тези двамата.

Но вечерта му дадоха още работа, а накрая, капнал от умора, го отведоха да спи в заделената му стая. На вратата имаше страж, така изобщо нямаше смисъл да опитва да се види със съотечествениците си. Но дълго през нощта чуваше смътни гласове, думи, които едва можеше да долови — думи на родния си език.

Въздъхна безсилно, разбрал, че приятелите му са се събрали и си говорят с двамата от кервана на Шинцаваи. Щеше да научи клюките от втора ръка следващия път, щом се отвореше възможност да поговори с Патрик или с някой от другите. Но това, че беше лишен от живия контакт, усили тъгата му по дома както никога, откакто беше в плен.

— Проклета кучка — прошепна той, заровил лице в твърдата възглавница. — Проклета кучка!