Слуга на Империята

4. Клетви

Прозвучаха рогове.

Тътен на барабани се вля в техния зов и събралите се коленичиха, поклониха се и насядаха присвили крака и с изправени гърбове в цуранската поза „мирно“. Подредени според сана си и облечени само в бели халати, стегнати с жълто-черен пояс, всички зачакаха появата на новия Господар на Минванаби.

Голямата зала на Минванаби бе несравнима с никоя друга в цялата империя. Някой древен Господар на дома бе наел гений архитект и художник с ненадминат талант. Никой гост на дома на предците на Десио не можеше да не остане възхитен от замисъла, съчетал великолепното удобство с несъкрушимостта на крепост.

Склонът, избран за къщата на имението, беше издълбан, горната третина накъсана от арки, оставени открити към небето, за да пропускат светлина и въздух. Параваните, предназначени да пазят от немилостиво време, сега бяха издърпани и цялата зала бе окъпана от обедната слънчева светлина. Долната част на залата беше всечена в планинския хълм. Централното помещение беше с дължина триста крачки от единствения вход по пищно нашарения под до подиума. Там, на трон от резбовано дърво агате, Десио щеше да приеме клетвата за вярност, поднесена от васалите, дошли да му засвидетелстват почитта си.

Стражите на Минванаби в церемониална броня, с черни лъскави шлемове и оранжеви офицерски пера, стояха мирно, изпънати в изрядна двойна редица в галерията с изглед над главното ниво. Музикантите на входа довършиха тържествения призив и се възцари тишина.

Пронизителен звук се вряза във въздуха. Врата се плъзна настрани и жрец на Туракаму, Бога на смъртта, се завъртя с леки стъпки в залата. Костената свирка между устните му бе реликва, съхранена от древните дни. Мантия от пера падаше до лактите му, а голото му тяло беше боядисано в червено и черно, тъй че приличаше на плувнал в кръв скелет, докато танцуваше във възхвала на божествения си господар. Косата му бе полепнала на черепа, намазана с мас, краищата й бяха сплетени на две плитки, вързани с шнурове, на които се полюшваха избелели бебешки черепчета.

Жрецът направи три кръга около подиума, придружен от четирима послушници, всеки в червен халат и с маска на череп. Появата им предизвика вълнение сред събранието. Мнозина в залата направиха потайно жеста против лош късмет, защото да се натъкнеш на слуги на Бога на смъртта в най-добрия случай вещаеше неприятност. Свирките пищяха пронизително, черепите тракаха в ритъм със стъпките на жреца. Танцът му ставаше все по-бърз, а послушниците наченаха извивки и подскоци, описващи гърчовете на човешкото страдание, върховната мощ на Бога на смъртта и наказанието, въздавано над смъртните, предизвикали гнева му.

Из залата се разнесе тихо мърморене: гостите на Десио се питаха шепнешком защо Червените жреци са били избрани за кървав ритуал на това събрание. Обикновено жреците на Чочокан, Добрия бог, или в редки случаи жреците на Джуран Справедливия благословяха въздигането на нов Господар. Жрец на смъртта беше рядко и притеснително присъствие.

Танцьорите замръзнаха и свирките млъкнаха. Главният жрец запристъпва безшумно напред и се качи на подиума. Извади пурпурна кама от джоб в пелерината си и с пронизителен крясък сряза лявата си плитка. Окачи я на съответната облегалка на трона на новия Господар. След това докосна с чело гърба на стола и сряза дясната си плитка. Малкото черепче на края й изтрака злокобно по резбованото агате. След като този талисман бе закрепен на дясната облегалка на величествения стол, у никого сред присъстващите не остана съмнение. Жреците на Червения бог не режеха косите си, освен в очакване на велико жертвоприношение към божествения им господар. Десио обричаше своя дом на начинания, свързани с насилие и смърт.

Щом влезе почетната гвардия на Десио, се възцари тревожна тишина. Обичайните дванайсет воини се водеха от Боен водач Ириланди и Първи съветник Инкомо. Последен се появи новият Господар, блестящ в украсения си с пера горен халат в оранжево и обшит с черно. Черната му коса бе вързана отзад.

Инкомо стигна до подиума, обърна се, смъкна се на колене от дясната страна и загледа критично как господарят изкачи последните стъпала до седалището на своята власт. Десио се държеше добре въпреки горещината и непривичната тежест на бронята под пищното облекло. Като момче наследникът на Джингу нямаше никакви умения в бойното дело. Усилията на двора за упражнения му бяха печелили само мълчаливия укор на учителите му. Когато бе пораснал достатъчно за активна служба, беше обикалял с няколко патрула в безопасни райони, но след като командващите офицери учтиво се бяха оплакали от непохватността му, младежът с благодарност бе приел ролята на хрантутник в двора на Джингу. Десио бе наследил най-лошите качества на баща си и дядо си, прецени Инкомо. Щеше да е чудо, ако Минванаби се въздигнеше, дори Акома да не представляваха заплаха.

Инкомо огледа събралото се множество и вниманието му бе привлечено от изпъкващата фигура в първия ред на гостите. Тасайо беше роден воин. Беше може би най-способният член на фамилията от три поколения. Отегчен от церемонията, Инкомо се замисли какво ли щеше да е, ако служеше на умен владетел като Тасайо. Побърза да прогони тези нереални фантазии от ума си. След малко Тасайо щеше да се закълне да се подчинява на Десио във всичко.

Новият господар успя да се настани на големия си стол без инцидент, за което Инкомо беше благодарен. Тромавостта в този момент щеше да е неблагоприятна поличба, че Минванаби са споходени от неприязънта на боговете. Нервна пот изби на челото на Първия съветник, докато търпеше осветените от времето формалности, преди Десио да се изправи, за да заговори.

Младият господар на Минванаби започна с удивително силен глас в затихналата зала.

— Приветствам ви с добре дошли — зареди напевно, — мое семейство, мои съюзници и приятели. Онези от вас, които служеха на баща ми, са двойно добре дошли, заради вашата вярност към него в миналото и към мен в бъдещето.

Инкомо облекчено си пое дъх — нещата тръгваха добре. След това младият му подопечен помпозно благодари на присъстващите жреци, а после заразмахва ръце и заговори все по-страстно. Уверен в своята значимост, Десио насочи вниманието си към по-изтъкнатите гости. Инкомо се стараеше да изглежда, че слуша внимателно, но умът му все повече се разсейваше от нещо друго: какъв щеше да е следващият ход на Господарката на Акома?

Как беше обърнало момичето плановете на Джингу за убийството й в своя изгода? Колкото и да премисляше Инкомо събитията в онзи прокълнат ден, не можеше да определи какво бе извъртяло нещата така, че да доведат до тази трагична кончина.

Едно знаеше: Минванаби бяха разчитали твърде много на наетата за агент куртизанка. Тя имаше славата на истинска професионалистка, но накрая не бе успяла да изпълни задачата си. Този провал беше струвал живота й. Инкомо се закле никога повече да не позволи да зависят от лице, което не се е заклело в служба на Минванаби. А ролята, която бе изиграл Ударен водач Шимицу, който бе обвързан с клетва да служи? Нападението му срещу охранителя на Мара беше минало според плана, но следващата нощ една проста „злополука“, която трябваше да сложи край на родословната линия на Акома, се превърна в провал.

Десио обяви поредния почетен гост, дошъл да го види как заема поста си. Инкомо загледа въпросния лорд, като се стараеше да не изглежда отегчен. Мислите му отново се върнаха към онзи ужасен ден.

Потисна трепета си, щом си спомни ужаса, изписан на лицето на лорд Джингу, когато чародеят на Военачалника бе приложил магия, за да докаже нещастно провалилата се измяна на куртизанката и Ударен водач Шимицу срещу Мара. Опозорен пред очите на гостите, Джингу беше принуден да очисти петното върху честта на своя дом по единствения подобаващ начин. През цялата история от нито един господар на Минванаби не се беше искало да съхрани честта на фамилията чрез самоубийство. Инкомо още се будеше плувнал в студена пот всяка нощ, когато сънуваше мига, в който Джингу предпочете храбростта и се прониза с фамилния меч.

Помнеше малко неща след това. Походът обратно до имението, господаря на погребалната носилка, с лъснатата му блестяща броня, ръцете му, кръстосани върху меча — всичко това бяха вече смътни образи. Но мигът на смъртта продължаваше да го терзае: господарят, проснат на земята, кръвта на живота му изтича, вътрешностите се изсипват от корема му, празните му очи забулени с бяло като на риба, издъхваща на кейовете. Жрецът на Туракаму бързо беше вързал ръцете на Джингу с ритуалния червен шнур и беше покрил лицето му с ален плат. Но споменът оставаше незаличим. Властването на един велик и могъщ господар бе приключило с ужасяваща бързина.

Някакво движение го сепна и върна в настоящето. Инкомо кимна за поздрав на друг владетел, дошъл да почете Десио, пое дълбоко дъх и се овладя. Беше ръководил домакинството в дните на разгул на Десио с привидно спокойствие. Но зад тази външна сдържана, неподвластна на чувства поза, се бореше с ужаса. За първи път в дългото си участие в Играта на Съвета беше познал парализиращия страх от друг владетел.

Единствената му защита срещу този страх беше гневът, разпалван от образа на Мара и свитата й, как си заминават през езерото. Десетки други владетели бяха тръгнали с нея, многоцветните им съдове се понесоха на ято като водни птици в сезона на размножаване. Сред онази флотилия беше и внушителната ладия в бяло и златно на Военачалника. Алмечо беше преместил празненството си от имението на Джингу в земите на Акома, а това бе най-явният възможен знак за изгубения престиж на Минванаби.

Сянка премина пред лицето на Инкомо и сложи край на размисъла му. Строен изящен воин се качи на подиума, за да коленичи в нозете на новия Господар. Беше Тасайо, син на покойния брат на Джингу. Кестенявата му коса беше прибрана назад с изящна нефритена игла. Профилът му беше леко орлов, а стойката безукорна. Дланите, нашарени с белези от битки, притежаваха красотата на сила, наточена до ръба на съвършенството. Беше самото олицетворение на смирен воин, заклет да служи на своя господар, но нищо не можеше да скрие изгарящото напрежение в очите му. Усмихна се на своя братовчед и даде клетвата си.

— Господарю, заклевам се в духовете на общите ни предци, до самото начало на времето, и над натамито, където обитава духът на Минванаби: на теб обричам своята чест във всички неща. Моят живот и смърт са твои.

След като най-способният му съперник за мястото му като владетел се преклони пред традицията, Десио засия. Инкомо изостави напразното си желание ролите на братовчедите да бяха разменени — ако Десио беше коленичил пред Тасайо, Акома щяха да треперят. Вместо това по-умният и по-силен мъж невъзвратимо врече съдбата си на по-слабия. Инкомо усети, че е стиснал ръцете си в юмруци, ноктите се забиваха в дланите му.

Нещо все още го глождеше, някаква мисъл за нощта, когато надеждите на Минванаби се бяха стопили. И когато Тасайо се изправи и заслиза от подиума, Първият съветник се сети какво е. Мара беше успяла да разкрие заговора за покушение над живота й… но не, поправи се Инкомо, тя, разбира се, винаги беше очаквала атаката… и все пак по някакъв начин беше предусетила момента и естеството на удара. Такова щастие не можеше да се обясни с късмет. Съвпадение от такъв мащаб беше малко вероятно, до степен на невъзможност. Лудият бог на шанса трябваше да е шепнел в ухото на Господарката на Акома, за да се досети какво точно са замислили Джингу и неговата куртизанка.

Последните съюзници на Минванаби се редяха, за да поднесат своите уверения в приятелство на Десио. Първият съветник поглеждаше всяко безизразно лице и заключи, че тържествените им декларации са почти толкова полезни, колкото оръжия, направени от захарен памук. При първия знак, че Минванаби са уязвими, всеки Господар тук щеше да потърси нови съюзи.

Дори Брули от Кехотара беше отказал да поднови клетвата за пълно васалство, която баща му беше приел с Джингу, което оставяше съмнения за благонадеждността му. Десио едва прикри неприязънта си, когато Брули измърмори обещание за приятелство и напусна.

Инкомо се усмихваше механично на всеки минаващ благородник, а наум превърташе собствените си тревоги. Проигра още няколко пъти миналите събития, докато логиката най-сетне роди отговора. Заключението му беше стъписващо, немислимо: Акома трябваше да имат шпионин в домакинството на Минванаби! Заговорът на Джингу беше грижливо подготвен и не можеше да се провали без изтичане на вътрешна информация. Сърцето му се разтупка, докато обмисляше последствията от това.

В Играта на Съвета нямаше отдих. Винаги имаше опити за внедряване в съперничещи домове. Самият Инкомо разполагаше с няколко добре поставени агенти и лично беше осуетил опити за проникване в домакинството на Минванаби. Но съвсем очевидно беше пропуснал един някъде. Шпионинът на Акома можеше да е слуга, фамилен пълномощник, воин, носещ офицерско перо, дори роб. Вече гледаше церемонията с нетърпение, погълнат от мисълта как да го разкрие. Протоколът изискваше да остане на поста си, докато формалностите приключат.

След като и последният владетел се представи, Десио поде нескончаема благодарствена реч. Инкомо почти не го свърташе от нетърпение. След това жреците на Туракаму подхванаха отново проклетото си надуване на свирките и поредния ритуален танц. Най-сетне започна химнът за края на церемонията и почетната гвардия на Десио излезе с отмерени стъпки през порталите от голямата зала. Застанал до рамото на Десио, но на половин крачка зад него, Инкомо оглеждаше всеки старши член на домакинството.

Бързият му ум стесняваше възможностите, отхвърляше кръвните роднини и хората на служба от ранното си детство. Но дори след като ги елиминира, възможностите за вражески агенти все пак оставаха огромни. Толкова много слуги бяха придобити през последните три години, че му предстоеше ужасно трудно издирване. Да прогони тези нови членове на домакинския персонал на големи групи щеше да е явно признание за слабост. Да прибегне до мъчения, за да разкрие кой би могъл да е изменникът, щеше само да предупреди шпионина. Той, или тя, можеше да му се изплъзне. Не, по-добре беше да действа предпазливо.

Процесията излезе от сводестия коридор. Късното следобедно слънце се снишаваше зад дърветата и те хвърляха дълги сенки. Почетната гвардия и гостите закрачиха с отмерена стъпка към мястото, определено за следващата част от церемонията, естествен амфитеатър, оформен от една гънка в хълмовете. Гостите си намираха мълчаливо места на пейките и гледаха надолу към разчистеното пространство в центъра. Там бяха изкопали четири големи дупки, по две от всяка страна на главния път. Войници и работници чакаха строени до огромна, наскоро издигната дървена рамка, окичена със скрипци и въжета.

Инкомо седна на една от централните пейки и се помъчи да се съсредоточи върху ставащото. За разлика от приемането на поста от Десио, това не беше просто формалност. Да построиш молитвена порта означаваше да призовеш появата на бог и да го помолиш за благодеяние. Да вдигнеш паметник на Туракаму, Червения бог, означаваше да рискуваш да си навлечеш унищожение, ако божеството погледне на акта с неприязън.

Жрецът и четиримата послушници затанцуваха около четирите боядисани греди, чакащи да бъдат набити в подготвените дупки. Въртяха се с влудяваща енергия, придружавани от зловещите писъци на свещената костена свирка. Голите хълбоци на главния жрец се тресяха от изтощение, потта прорязваше бразди по червената му и черна церемониална боя. Подскачането на увисналите му гениталии развесели Инкомо, но той веднага се укори наум за неблагочестивостта си и за да не се разсмее и да си спечели неприязънта на Червения бог, сведе очи в почит към свещения ритуал.

Две групи работници чакаха мълчаливо наблизо. Между тях, не на място и странно притеснени, стояха слуги и техните семейства. Едно седемгодишно момиче плачеше, вкопчило се в ръката на майка си. В следващия миг главният жрец свърши едно от завъртанията си и застина неподвижно присвит пред бащата на малкото момиче. Послушниците закрещяха, скочиха напред, уловиха мъжа за раменете в ритуална хватка и го поведоха към най-близката дупка. Костената свирка изпищя в следобедния зной. Избраният мъж затвори очи и мълчаливо скочи в дупката.

След това актът бе повторен с друг мъж, чиято жена скри очите си по непристоен начин. Когато и втората дупка бе заета, жрецът нададе измъчен писък. После зареди монотонно:

— О, Туракаму, който съдиш всички хора накрая, приеми радушно на служба при себе си тези два достойни духа. Те ще стоят във вечно бдение над този твой паметник. Погледни благосклонно на семействата им и когато техните деца пристъпят накрая в твоята зала, съди ги милостиво и ги върни към живота с благословията си.

Инкомо изслуша началния ритуал с нарастващо безпокойство. Човешкото жертвоприношение отдавна беше рядкост, но все още се практикуваше в храма на Червения бог. Очевидно тези двама работници бяха приели доброволно да станат жертви за портата в замяна на надеждата, че децата им може да се върнат към следващия си живот, родени на по-високо положение: воини или може би дори господари. Инкомо прецени, че в най-добрия случай тази сделка е несигурна. Ако човек е достатъчно благочестив, не трябва ли боговете да му дадат благоволението си приживе, както твърдеше един храмов афоризъм?

Но все пак само глупак щеше да възрази срещу жертвен дар на Червения бог. Вкаменен, Инкомо гледаше как натикаха доброволците в дупките с коленете под брадичките и с ръцете скръстени в подобие на вечна молитва. Жреците закрещяха славословия на своя божествен господар, а след това дадоха знак на работните групи да вдигнат огромните греди, които щяха да поддържат арката на портата. Въжетата изскърцаха под напрежението, докато вдигаха високо първия пилон. Работниците пееха монотонно и люлееха огромната греда, докато я нагласят над дупката. Множеството поддръжници на Минванаби беше замръзнало в очакване на жертвоприношението. Старшият огледа огромната греда с присвити очи, прецени, че е на място, даде знак на главния жрец и той опря костената свирка до устните си и изсвири треперливата нота, която щеше да призове бога.

Щом зовът заглъхна и множеството затихна, двама от низшите жреци вдигнаха свещена брадва от блестящ обсидиан и пресякоха въжетата. Гредата тупна в чакащата я дупка и премаза първия слуга като буболечка. От земята плисна кръв, а хлипащото дете се изтръгна от ръката на майка си и се хвърли напред.

— Не! Върнете си ми го! — пищеше момичето, докато войниците на Минванаби го влачеха настрани.

Инкомо знаеше, че Червеният жрец ще сметне това за неблагоприятно начало. В усилието си да умилостиви своя бог жрецът промени ритуала от жертвоприношение на първо ниво към второ. Изщрака с пръсти и послушниците му надянаха церемониални маски и извлякоха втората жертва от дупката й. Мъжът гледаше объркано. Беше очаквал същия край като предшественика си, но явно нямаше да е така.

Първият маскиран послушник пристъпи напред с купа и обсидианов нож. Не каза нито дума, но по жест от главния жрец мъжете сграбчиха селянина и го разпънаха над купата. Послушникът вдигна ножа и с монотонен глас призова бога за благосклонност. Опря резеца първо до едното слепоочие на разпънатия мъж, след това до другото, освещавайки жертвоприношението. Нещастният селяк потрепери под допира на каменния нож. Потръпна, щом острият ръб вряза символ в челото му, и се помъчи да изтърпи, без да извика, когато посичането на жреца разпори дясната му китка.

Кръв закапа в пръстта като нечестив дъжд. Послушниците се втурнаха да уловят капките в купата, а като литания на прокълнатите духове, свирката на жреца запищя отново. Започнаха да вдигат втория пилон. Обсидиановият нож отново замахна и запи кръв от другата китка. Този път селянинът заскимтя. Усещаше, че животът му се изцежда, но краят нямаше да дойде достатъчно бързо, за да умъртви страха му. Залитна срещу жреците, докато го вдигаха и го спуснаха с главата надолу в ямата. Тежкият пилон се люшна отгоре. Свирката запищя жално, умолявайки бога да даде благоволението си. Главният жрец даде знак, ускорявайки церемонията, тъй като за да бъде приемлив дарът, чакащата края си жертва не трябваше да загуби съзнание или да умре преждевременно. Но бързането наруши точността. Когато срязаха въжетата, единият послушник се поколеба и тежката греда леко се люшна и закачи ръба на ямата. Пръст и камъни западаха, а жертвата изпищя от ужас. След това гредата се хлъзна надолу, счупи краката и бедрата на селянина, но не го уби веднага. Той закрещя неудържимо от болка и церемонията се обърка.

Десио закрещя на работниците да изправят пилона, после се хвърли по очи на окървавената земя и замоли Червения бог за прошка. Главният жрец тръгна към него. Не наду свирката, а издрънча с мънистата и костите си и обяви недоволството на безсмъртния си господар. Над ревовете на осакатената жертва настоя да чуе какво ще обрече Господарят на Минванаби, за да си спечели отново благоволението на Червения бог.

Робите опъваха въжетата и дървеният пилон бавно се изправи. Крясъците на селянина станаха по-глухи, но не секнаха. Работници притичаха с кошове с пръст, изсипаха ги в ямата и постепенно виковете започнаха да заглъхват. Никой не посмя да сложи край на агонията на селянина. Животът му бе посветен на бога и всяка намеса щеше да донесе проклятие.

Плувнал в пот, с лице зацапано с пръст и кръв, Десио се надигна и зареди напевно:

— Всемогъщи Туракаму! Обричам ти живота на моите врагове, от най-висшите с благородна кръв до живота на най-низшите родственици. Това ти обещавам, ако сдържиш своя гняв и позволиш победа на Минванаби! — На жреца каза: — Ако всемогъщият благоволи да удовлетвори смирената ми молба, обещавам втора велика молитвена порта. Пилоните й ще бъдат осветени с живота на Господарката на Акома и нейния първороден син и наследник. Пътеката под нея ще бъде застлана с натрошения камък на натамито на Акома и излъскан от ходилата на преданите ви поклонници. Това ще дам, за славата на Червения бог, ако се прояви милост за прегрешенията, случили се този ден. — И млъкна.

Жрецът за миг остана неподвижен над него. След това даде съгласието си с рязко кимване.

— Закълни се за обещанието си — прогърмя гласът му и той протегна костената свирка, та Десио да подпечата оброка си пред бога.

Десио посегна. Знаеше, че щом ръката му стисне костта, се посвещава невъзвратимо. Поколеба се, но съсъкът на жреца го предупреди, че е на ръба да си навлече гнева на Червения бог, и той сграбчи разтреперан реликвата.

— Аз, Десио, Господар на Минванаби, се заклевам.

— В кръвта на твоя дом! — заповяда жрецът.

Зрителите ахнаха. Жрецът беше дал ясно да се разбере каква ще е цената при провал. Ако се провалеше, Десио приемаше същото унищожение за целия си дом, от самия себе си до най-далечния си родственик — същата гибел, която обещаваше за Акома. Дори да се случеше двете страни да пожелаят примирие в бъдеще, не беше възможно никакво отстъпление. Един от двата древни и почетни дома щеше да престане да съществува.

— Туракаму чува обета ти — извика жрецът и щом Десио пусна реликвата, се завъртя и посочи пилоните, издигащи се като почернели колони на фона на гаснещото в залеза небе. — Нека тази порта остане недовършена. Гредите да бъдат изсечени с обещанието на Минванаби, написано на всяка страна. Нито ще бъде променен този паметник или свален, докато Акома не станат на пепел, както бе обещано за славата на Туракаму! — Погледна Десио. — Или Минванаби не станат на пепел!

Десио се изправи тромаво. Изглеждаше потресен от клетвата, която беше дал. Устните на Инкомо бяха побелели от гняв. Ако в домакинството на Минванаби имаше шпионин на Акома, имаше повече поводи за тревога от слухове за последствията от случилото се този ден. Първият съветник огледа израженията на членовете на фамилията, докато си тръгваха. Повечето издаваха напрегнатост, няколко изглеждаха уплашени, а тук-там по някой благородник стъпваше наперено, вирнал агресивно брадичка. Много от тези хора щяха да се опитат да напреднат във фамилната йерархия, ако Десио се окажеше слаб владетел, но никой не изглеждаше особено доволен от ужасния обрат на събитията. Инкомо заряза усилието да разкрие шпионина още тук и тръгна към господаря си.

Тасайо стоеше до Десио и го подкрепяше за лакътя. Въпреки че Господарят беше човекът с броня, човек не можеше да се заблуди кой от двамата е воинът. В стойката на Тасайо се долавяше инстинктивното и убийствено изящество на саркат. Инкомо забърза към тях. До ушите му стигнаха думи, понесени от вятъра на прииждащата буря.

— Милорд, не бива да гледаш на злополуките през този ден като на лоша поличба. Задължи нашата фамилия с могъща клетва. Нека да видим какво можем да направим, за да я изпълним.

— Да — съгласи се вдървено Десио. — Но откъде да започнем? Мара има воини чо-джа, които пазят имението й. Без благосклонността на Военачалника открито нападение е глупост. Освен това дори да победим, ще сме отслабнали и поне десет други дома ще налетят да потърсят превъзходство над нас.

— А, братовчеде, но аз имам идеи. — Тасайо чу приближаващите се стъпки, обърна се и видя Инкомо. Бързата му усмивка се стори пресметлива на Първия съветник, въпреки спонтанността й. — Почитаеми съветнико, настоявам да свикаме съвет. Ако нашият Господар успее да изпълни клетвата си към Червения бог, за дома ни може да бъде спечелена много слава.

Инкомо потърси в думите му ирония — неизпълнение на обещанието пред Бога на смъртта щеше да донесе на Минванаби окончателен провал — и се увери, че Тасайо е искрен.

— Имаш план ли?

Усмивката на Тасайо се разшири.

— Много планове. Но първо трябва да разкрием шпионина на Акома тук.

На лицето на Десио се изписа смут и объркване. Инкомо изгледа Тасайо с подозрение.

— Шпионин ли?

— Няма шпиони на Акома сред нас! — възкликна Десио възмутено.

Тасайо отпусна ръка на рамото на младия Господар, за да го успокои, но думите му бяха насочени най-вече към Инкомо.

— Има поне един. И трябва да го разкрием. Как иначе онази кучка е могла да разбере, че покойният ни Господар се кани да я убие?

Инкомо го погледна. Това, че Тасайо беше отгатнал причината за оцеляването на Мара, показваше дълбочината на мисълта му. Кимна и каза:

— Почитаеми, за доброто на всички нас мисля, че е редно да изслушаме плановете ти.

Старите паркетни подове скърцаха под краката на слугите, които се суетяха да нагласят паравани и завеси против усилващите се ветрове от юг. Приближаващата се буря понесе облаци над сребристата повърхност на езерото в предвестие за подранилия влажен сезон. Мирисът на дъжд се смесваше с вътрешните миризми на дървесни масла и прах, изпълнили малкия кабинет, закътана стая, използвана от Джингу и предшествениците му за обсъждане на най-тайните им замисли. Изрисуваните паравани бяха малки, но въпреки това тук никога не беше душно.

От влагата Инкомо изпитваше болка в костите. Успя да не се намръщи, докато се настаняваше чинно на възглавничките срещу мястото на Господаря, грижливо подредено гнездо от възглавници на високия половин педя подиум. Някой далечен предшественик Минванаби бе решил, че Господарят винаги трябва да е издигнат над своите придворни, и повечето стаи в по-старите части на имението пазеха спомена за това убеждение.

Инкомо беше отраснал с неудобството от различни подови нива и каменните настилки по някои алеи, с половин стъпка по-високи от съседните. Но един нов слуга винаги щеше да се издаде с честите си препъвания. Мисълта за шпиони продължаваше да го гложди и Инкомо се опита да си припомни кой от фамилните икономи и слуги е бил най-непохватен, докато обслужваха покойния Господар. Не се сети за такъв, което само усили притесненията му. Обезсърчен, той въздъхна и зачака.

След малко Десио и братовчед му дойдоха. Слугите бяха свалили церемониалната броня на Десио и сега той беше с оранжев копринен халат, извезан с черни символи на власт и могъщество. Не си беше губил времето с къпане, какъвто навик имаше баща му. Смътно вмирисан на нервна пот, той отпусна туловището си върху скъпоценните позлатени възглавнички, изтъркани от предшествениците му. Беше възбуден. Инкомо дори реши, че е настинал — лицето му беше пребледняло като тръстикова хартия, с изключение на зачервения нос. Братовчед му изглеждаше загорял, гъвкав и опасен.

Докато Десио се въртеше, за да се намести по-удобно, Тасайо се настани спокойно и отпусна лакти на коленете си. До мърдащия нервно Десио приличаше на хищник, душещ във въздуха.

Не беше загубил нищо от службата си във варварските войни в последните четири години, заключи Инкомо, дори беше спечелил. Въпреки че войната не напредваше толкова добре, колкото бе обещал Военачалникът, времето, преживяно далече от Играта на Съвета, само беше изострило ума на младия мъж. Беше се издигнал до поста Първи подкомандир на Алмечо и беше спечелил големи предимства за Минванаби — докато смъртта на Джингу не ги беше унизила.

— Мой почитаеми братовчеде и мой първи съветнико — започна Десио, като се мъчеше да прикрие неопитността си и поне да изиграе ролята на Управляващ господар. — Събрали сме се тук, за да обсъдим възможността сред нас да има шпионин на Акома.

— Не възможност, а сигурност — сопна се Инкомо. Домакинството се нуждаеше от действия, бързи и решителни. — И сме длъжни да допуснем, че не е само един.

Десио отвори уста, колкото разгневен от нахалството на Първия съветник, толкова и за да отхвърли идеята, че Акома са могли да внедрят свои агенти в редиците на Минванаби повече от веднъж.

Устните на Тасайо се присвиха в едва сдържано презрение. Но тонът му не издаде никакво пренебрежение, когато се намеси кротко и сдържано.

— Баща ти беше велик играч на Играта, Десио. Ако не с подмолна измяна, как иначе би могло едно малко момиче да го надвие?

— Как би могло едно малко момиче, както я наричаш, да е успяло да създаде такава изкусна мрежа от шпиони? — разпени се Десио. — Проклета да е за удоволствията на Туракаму — и дано да я вземе в ложето си на болка за десет хиляди години! Та тя беше в манастира на Лашима до деня, в който прие наследството! А баща й нямаше склонност да внедрява агенти. Беше твърде праволинеен в мисленето си, за да прибягва до шпиони.

— Е, братовчеде, точно това са нещата, които трябва да разберем. — Тасайо направи символичен жест, наподобяващ забиване на меч. — Говориш все едно, че момичето води безметежен живот. Не е така. Аз уредих другоземните варвари да убият в наша изгода баща й и брат й — доста чисто, ако ми е позволено да кажа. Сезу и Ланокота умряха, стиснали разпраните си кореми и гърчещи се в калта. — Страстта придаде плам на думите му. — Дори Акома да разчитат на късмета на Лудия бог, това определено не послужи много добре на бащата и брата на Мара!

Десио почти се усмихна, но си спомни, че баща му беше свършил по същия начин, в агония върху собствения си меч, и ядосано удари с юмрук по възглавниците.

— Добре, ако има шпиони, как ще ги разкрием?

Инкомо си пое дъх, за да отговори, но погледът на Тасайо го спря.

— Ако господарят ми разреши, бих предложил начин.

Десио му махна да продължи. Заинтригуван достатъчно, за да забрави болежките си, Инкомо се наведе напред, за да чуе съвета на младия воин.

Тихият глас на Тасайо едва се чуваше на фона на шумоленето на параваните. Но пък така никой нямаше да може да ги подслуша.

— Няма полза от един шпионин, ако не донася полезна информация — каза младият воин. — Така че обръщаме този факт в наша изгода. И ето как. Препоръчвам да оповестиш някои дейности, които биха били вредни за интересите на Акома. Заповядваш на своя Боен водач да предприеме набег срещу керван или гранично владение. На следващия ден подхвърляш на своя зърнен посредник, че възнамеряваш да подбиеш цените на тиза, предлагани от Акома на пазарите в Равнинния град. — Тасайо замълча, създавайки впечатлението за безметежно спокойствие, но Инкомо с одобрение забеляза, че не е съвсем отпуснат. Блясъкът в очите му издаваше, че както винаги бдително наблюдава за неприятност. — Ако Мара защити керваните си, ще знаем, че имаме шпионин в казармите. Ако изтегли добивите си тиза от пазарите, ще разберем, че имаме агент на Акома, предрешен като чиновник. След това е въпрос на разкриване на осведомителя.

— Много умно, Тасайо — каза Инкомо. — И аз мислих за подобна тактика, но остава един сериозен недостатък. Не можем да си позволим да продадем нашата тиза на загуба. И няма ли да разкрием машинациите си на Акома, след като не последва никакво нападение на кервана?

— Да, ако не нападнем. — Тасайо леко отпусна клепачи. — Но ние ще нападнем и ще бъдем победени.

Десио удари ядосано по възглавниците.

— Победени? И да загубим още позиции в Съвета?

Тасайо вдигна успокоително ръка.

— Само малко поражение, братовчеде. Достатъчно, за да осигури доказателство, че сме издадени. Имам планове за този шпионин, когато го разкрием… с твое позволение, разбира се, господарю.

Моментът беше отигран гладко, забеляза със скрито възхищение Инкомо. Без да се счепка пряко с Десио, Тасайо беше подхвърлил внушението, че младият Господар ще получи дължимото му се почитание. Другата страна на монетата беше, че позволението, разбира се, щеше да се даде.

Десио захапа стръвта, но му убягнаха по-големите последствия.

— Когато хванем този предател, ще се погрижа да бъде изтезаван в името на Червения бог, докато плътта му стане на гърчеща се каша! — Тлъстият му юмрук пак удари по възглавниците за тежест, а носът му се наля с кръв и от розов стана морав.

Но Тасайо не издаде никаква тревога, все едно ежедневно си беше имал работа с разгневени благородници.

— Би било напълно заслужено, братовчеде — съгласи се той. — Но все пак убийството на този шпионин, колкото и да е ужасно, ще донесе победа на Акома.

— Какво!? — Десио спря да тупа по възглавниците и се изправи рязко. — Братовчеде, главата ме заболя от теб. Какво биха могли да спечелят Минванаби, освен оскърбление, като оставят жалкия шпионин жив?

Тасайо се отпусна на лакът и небрежно вдигна един джомач от купата на масата. Нокътят му погали извивката на плода почти като милувка, все едно презрялата коричка беше плът.

— Трябват ни контактите на този шпионин, почитаеми господарю. За нас ще е добре, ако нашите врагове Акома научават само това, което ние пожелаем да научат. — Ръцете му стиснаха плода и силно извиха. Зрелият джомач се разцепи на две, само с няколко плиснали капки червен сок. — Нека шпионинът сам заложи следващия ни капан.

Инкомо помисли за миг и се усмихна. Десио се обърна от братовчед си към Първия си съветник, но все пак с изненадваща ловкост улови подхвърленото от братовчед му парче плод. Захапа го й започна да се смее, най-сетне възвърнал високомерната самоувереност на великите си предци.

— Добре — каза той, докато дъвчеше с наслада. — Харесва ми планът ти, братовчеде. Ще хвърлим отряд мъже в някой безполезен набег и нека кучката Акома да си мисли, че ни е надвила.

Тасайо потупа с показалеца си останалото в ръката му парче плод.

— Но къде? Къде да нападнем?

Инкомо помисли малко и предложи:

— Милорд, според мен набегът трябва да е близо до дома й.

— Защо? — Десио изтри сока от брадичката си с извезания си ръкав. — Тя ще пази грижливо имението си, както винаги.

— Не самото имение, милорд, защото Господарката на Акома няма нужда от шпионски сведения, за да поддържа бдителна охрана срещу нападение на войската ти. Но няма да очаква набег срещу керван, тръгнал към речното пристанище на Сулан-Ку. Ако нападнем между земите на Акома и града и тя се окаже подготвена за набега ни, можем да засечем откъде и как е изтекла информацията и да разкрием агента сред домашните ни слуги.

— Първи съветнико, предложението ти е чудесно — каза Тасайо малко прекалено властно. — Милорд, ако позволиш, ще ръководя подготовката на такъв набег. Един обикновен търговски товар предполага слаба охрана, освен ако кучката Акома не знае, че ще си има работа с кръвни врагове. — Усмихна се и белите му зъби блеснаха на фона на смуглата кожа, потъмняла още повече по време на кампанията. — Би трябвало да можем да научим кога ще тръгне такъв керван просто като се свържем с търговските агенти в Сулан-Ку. Няколко дискретни въпроса и може би един-два подкупа, за да се скрие, че сме разпитвали, и би трябвало лесно да разберем кога се очаква следващ керван на Мара.

Десио изслуша предложението на Тасайо с помпозното високомерие на господар.

— Братовчеде, съветът ти е гениален. — Плесна с ръце, за да повика дежурния вестоносец от поста му зад вратата, и заповяда: — Доведи писар.

След като робът напусна, Тасайо заговори хладно, като човек, едва сдържащ силното си раздразнение:

— Братовчеде, не трябва да записваш заповедите, които обсъдихме току-що!

— Ха! — Десио се изкиска, после се изсмя с цяло гърло, наведе се от подиума и тупна с тежкия си юмрук братовчед си по рамото. — Ха! — изсмя се отново. — Не се подигравай с интелигентността ми, Тасайо. Разбира се, че съм достатъчно разумен, за да не въвличам дори слуги и роби в замисъла ни! Не, просто реших да нахвърля писмо до Военачалника, да го помоля за извинение за отсъствието ти от кампанията му на варварския свят. Ще се примири, след като Минванаби все още сме най-ценният му съюзник. И, братовчеде, току-що ми показа колко много си нужен тук.

Инкомо загледа как ще реагира Тасайо на похвалата на своя Господар. Не му беше убягнал тренираният в битки рефлекс, когато воинът видя идващия приятелски удар, не пропусна да забележи и пресметнатото на мига решение да го понесе. Тасайо беше станал опитен в политиката не по-малко, отколкото в убиването на врагове.

С хладно любопитство Първият съветник на Минванаби се запита колко ли дълго ще е податлив господарят му на съветите на човек толкова явно надарен с качества, каквито липсваха на него, но който не можеше да не бъде използван във възстановяването на предишното величие на Минванаби. Десио скоро щеше да разбере, че интелигентността на Тасайо издава собствената му глупост. И рано или късно щеше да поиска нещо повече от марионетната титла Господар. Инкомо усети, че главоболието го мъчи отново. Можеше само да се надява, че Десио ще се обърне срещу братовчед си едва след като кучката на Акома и нейният наследник станат на каша под пилона на великата молитвена порта на Червения бог. Най-добре беше да не се подценява колко време може да отнеме това начинание. Такава суетност беше струвала живота на Джингу от Минванаби. А чрез това нещастие Мара беше получила достатъчно признание, за да спечели могъщи съюзници.

Умът на Тасайо явно бе ангажиран от подобни тревоги, защото след като посланието до Военачалника бе написано и докато Десио се беше залисал със заповеди на слугите си да донесат освежителни напитки и плодове, воинът се обърна към Инкомо с привидно небрежен въпрос.

— Знае ли някой дали Мара е отправяла предложение към Ксакатекас? Когато получих заповедта си за отзоваване от варварския свят, един приятел между неговите офицери спомена, че техният Господар е обмислял да се обърне към нея.

Тук Тасайо се издаде. Никакво приятелство не можеше да съществува между офицери, които бяха врагове. От това Инкомо разбра, че информацията е била придобита с интрига, и със сумтене, което трябваше да мине за смях, сподели последните си събрани оттук-оттам сведения.

— Господарят на Ксакатекас е достоен за… ако не за страх, то за уважение. Позицията му във Висшия съвет обаче в момента не е изгодна. — С усмивка, оголила два реда съвършени зъби, добави: — Нашият преблагороден Военачалник беше донякъде разстроен от неохотата на Ксакатекас да разширят интересите си в завоеванието на варварския свят. Това доведе до известни странични действия и когато прахта се слегна, лорд Ксакатекас се оказа натоварен с военна отговорност за малката ни задморска провинция. Чипино от Ксакатекас вехне в Достари начело на гарнизон, който държи единствения важен проход през планините до Цубар. Пустинните разбойници са активни според последните сведения, тъй че очаквам да е зает — да се надяваме твърде зает, за да се занимава със сондажи към Акома.

Приключил със слугите и останал без нищо за правене, освен да очаква следобедния пир, Десио се включи в разговора. Махна с пухкавата си ръка, за да върне полагащото се внимание към себе си, и рече:

— Аз посъветвах баща си за този план, Тасайо.

Първият съветник се въздържа да изтъкне, че единственото, което бе направил Десио, беше да седи в стаята, докато Инкомо и Джингу бяха обсъждали как да задържат Ксакатекас ангажиран.

— Е, добре — каза Тасайо. — Щом Ксакатекас е зает да пази границите ни отвъд морето, можем да съсредоточим вниманието си върху лейди Мара.

Десио кимна, отпусна се на възглавничките и с явно наслаждение от новооткритата си власт заяви:

— Мисля, че планът ти е разумен, братовчеде. Върви се заеми с него.

Тасайо се подчини, все едно освобождаването му не беше жест на неблагодарно нищожество, и излезе, а Инкомо, примирен с живота, даден от боговете, се зае с не толкова величествените реалности на цуранския живот. Каквито и заговори за кръв и убийство да тласкаха Играта на Съвета, имаше други, по-дребни неща, за които трябваше да се погрижи.

— Милорд, ако си склонен, има някои сделки със зърно, които хадонрата трябва да обсъди с теб.

Заинтригуван повече за обяда си, Десио изобщо не беше въодушевен да се заема с прозаичната страна на фамилните дела. Но осъзна, че трябва да го направи, още повече че ледената компетентност на братовчед му бе пробудила в него отговорността. Така че кимна и зачака примирено, а Инкомо прати да повикат хадонра Мургали.