Смъртта на една марионетка

Прелюдия1

— Не можеш да си прережеш гърлото, без да има кръв.

— Точно така. Всеки ще очаква да има кръв.

— Не съм съгласен. На представлението в Уест Енд нямаше никаква кръв.

— О, Скофийлд2 — измърмори Еслин презрително. — Толкова е превзет.

Артистите аматьори от Костънското общество за театрална самодейност, събрали се да репетират „Амадеус“, си бяха дали кратка почивка. Двамата Вентичели най-сетне започваха да понаучават ролите си, за края на седмицата бе обещана и камината за сцената в двореца Шьонбрун, а и Констанца като че ли беше почти готова да научи една-две от репликите си, макар и да нямаше още твърде ясна представа коя след коя точно следва. Ала проблематичният въпрос, как най-зрелищно Салиери да си пререже гърлото, оставаше все още нерешен. Тим Йънг обеща да донесе тази вечер бръснача си (той единствен от трупата все още се бръснеше с подобни старомодни средства). Но още не беше дошъл.

— Човек може да взима разни неща, нали? Искам да кажа такива, дето пускат кръв? Помня в КШО3…

— Ама разбира се, че може да се взимат разни неща, Диърдре — озъби се Харолд Уинстанли. (Винаги реагираше много остро, станеше ли дума за КШО.) — Едва ли някой тук не е запознат с факта, че „човек може да взима разни неща“. Просто се опитвам да избягам от баналната обичайна практика. Comprenez4?

Харолд огледа присъстващите, сякаш ги приканваше да се възхитят на проявеното от него свръхестествено търпение пред лицето на подобно малоумно предложение.

— А като говорим за обичайна практика, не е ли време за кафето?

— О, да, извинете. — Диърдре Тибс, седнала на сцената с рипсените си джинси, прегърнала по детски коленете си, припряно се изправи.

— Хайде, бързо тогава.

— Ако смяташ, че Скофийлд е превзет — подхвана репликата на Еслин Доналд Евърард, — какво ще кажеш за Саймън Калоу5?

— Да, какво ще кажеш за Саймън Калоу? — повтори като ехо с пискливия си глас близнакът му.

Диърдре ги остави да си чешат езиците и тръгна по пътеката между редовете в залата към стаичката за отдих. Диърдре беше уж асистент-режисьор. Беше участвала в работата по десетки представления като момиче за всичко, но преди няколко седмици, добила кураж от няколко чаши полусухо мартини, срамежливо помоли комисията да обсъди повишението й. Със задоволство прие новината, че макар и не съвсем единодушно, бяха гласували в нейна полза. Задоволството й обаче не трая дълго, защото се оказа, че решението не променя и на йота предишните й задължения в „Латимър“ Харолд, по собствените му думи, нямал никакво намерение да обсъжда поставянето на пиесата с никого и посрещаше неуверените предложения на Диърдре или с мълчание, или с огън и жулел.

В стаичката тя свали фаянсовите канчета от поставката и много внимателно ги нареди върху подноса, като гледаше да не ги чукне едно о друго; после пусна тънка струйка вода, за да напълни електрическия чайник. Харолд, който се определяше като човек-оркестър в областта на мисълта, твърдеше, че и най-малкият шум разстройва творческия процес в главата му.

Като режисьор, призна си Диърдре с тъга, той, разбира се, има предимство. Преди двайсет години беше играл във Файли, бе поставял пиеси цял един летен сезон в Майнхед, беше участвал и в невероятно успешното турне на „Паяжина“6 (актьорският състав бе подбран в Уест Енд!). Не може да се спори с човек, натрупал такъв опит. Един-двама се опитаха, естествено. Най-вече новобранците, които все още имаха собствено мнение и не бяха схванали къде им е мястото в обществената йерархия. Не че имаше много такива. В КОТС бяха много придирчиви. Ето например Николас, който играе Моцарт, докато мрачно очакваше резултатите от прослушването за Централната школа по реторика и актьорско майсторство. Понякога спореше. Еслин не спореше. Просто изслушваше внимателно всичко, което казваше Харолд, и после тихо и кротко си правеше каквото си беше наумил. Харолд се примиряваше с това вироглавство, режисираше и най-малките подробности от живота на всички останали.

Диърдре сложи по една лъжица от евтиното нескафе и от сухото мляко във всяка чаша и сипа отгоре врялата вода. Млякото, разбира се, не се разтвори както си му е редът и на повърхността изскочиха бели топчета, които тя нервно натисна с лъжицата, опитвайки да се сети кой си пие кафето със захар и кой — без. Най-добре да вземе пакета със захарта и да ги пита. Внимателно понесе тежкия поднос по тясната пътека между редовете. Сега Еслин се беше заял с Иън Маккелън.

— И така — въпреки основателното ми нежелание — се оставих да ме завлекат на онзи моноспектакъл. И от началото до края не видях нищо друго, освен усилията на Маккелън да се самоизтъкне.

— Но — обади се Николас, отворил широко невинните си сини очи — аз пък си мислех, че точно това е актьорството.

Близнаците Евърард, които не пропускаха случай да покажат презрението си към изпълнителя на главната роля, викнаха един през друг:

— А аз съм напълно съгласен с Еслин.

— И аз. Маккелън никога не е успявал да ме разчувства с играта си.

Тук Диърдре вмъкна въпроса си за захарта.

— Боже мой, кукло, още ли не си запомнила! — възкликна Роза Кроли. — За мен само едно зрънце.

Роза провлачваше думите с дрезгав глас. Играеше госпожа Салиери; за първи път й се случваше да изпълнява такава скромна роля, но в „Амадеус“ нямаше друг персонаж, подходящ за зряла жена. Разните там слугини и по-възрастни гражданки, естествено, изобщо не влизаха в полезрението на Роза Кроли.

— В толкова много репетиции сме оцелели благодарение на твоите грижи — продължи тя. — Просто нямам представа как го правиш.

Диърдре несъзнателно кимна в знак на съгласие с признанието на Роза, която сподави една лека въздишка — тя знаеше, че проявата на благосклонност към по-незначителните актьори и сценичните работници е отличителен белег на истинската звезда. Искаше й се само Диърдре да проявява малко повече признателност. Роза прие очуканата чаша с широка усмивка.

— Благодаря ти, скъпа.

В отговор Диърдре разтегли леко устни. „За Бога — мислеше си тя, — с тази талия като на син кит и едно зрънце ти е много.“ Подразни я не само забележката на Роза, но и фактът, че беше облякла дългото кожено палто, което тя (Диърдре) купи в Оксфам за представлението на „Вишнева градина“ След тържеството по случай последното представление то беше изчезнало и така и не се появи вече в гардероба на театъра.

— О, Боже! — възкликна ядосано Харолд, вперил поглед в чашата си (върху синия й гланц с червен лак за нокти пишеше: X. У. (РЕЖ.) — Пак ли тези проклети ужасни миши дардронки. Никой ли вече не произвежда истинско мляко? Моля? Толкова много ли искам?

Диърдре избегна погледа на Харолд и продължи да раздава останалите чаши, поднасяйки на всеки пакета със захар. Щом като искат истинско мляко, да го донесе някой, който има кола. Тя и без това мъкнеше какво ли не за всяка репетиция.

— Идеята за бръснача малко ме тревожи — отбеляза жената на Моцарт и върна разговора към предишната тема. — Не искам да имам дете без баща.

Тя сбърчи нос в чашата си и отново се облегна върху коляното на мъжа си. Еслин се усмихна и огледа присъстващите, сякаш ги молеше да извинят глупостта на съпругата му. После внимателно прокара нокът по шията й и измърмори:

— Биологически невъзможно, определено.

— Един от проблемите, свързани с многото кръв — обади се Джойс Барнаби, завеждаща гардероба, тортите и звуковите ефекти, — е прането и гладенето на ризата на Еслин, която трябва да е чиста за следващата вечер. Ще разполагаме, надявам се, с повече от една риза.

— Molto costoso7, скъпа моя — викна Харолд. — Вие май всички си мислите, че съм пълен с пари. Само костюмите на Моцарт струват цяло състояние. Питър Шафер8 може да си позволи да включи в постановката си десет слуги и да ги облече до един с костюми от осемнайсети век, но…

Джойс примирено се облегна назад, вдигна обшитата със сърма пола на Катерина Кавалиери и отново се залови да й оправя подгъва. При всяка постановка, поне веднъж по време на репетициите, Харолд се оплакваше от големите разходи, но когато нещо беше наистина неотложно, винаги намираше начин да осигури пари. Джойс неведнъж се беше чудила дали ги вади от собствения си джоб. Не приличаше на богаташ (въртеше скромна вносно-износна търговия), но беше така отдаден на театъра — и телом, и духом, и със сърце, и душа, — че никой от тях не би се учудил, ако разбереше, че влага и парите си в него.

— Не завиждам на Сара за тази пола, толкова е тежка — изскърца гласът на Роза. — Помня, когато играех Раневская9…

— Моите подплънки дали ще станат скоро, Джойс — попита втората госпожа Кармайкъл, с което си спечели не един поглед, изпълнен с благодарност: щом Роза започнеше да говори за своята Раневская, всеки гледаше да се покрие някъде. Или пък за нейната госпожа Алвинг10… Че даже и за феята Карабос11.

— Ами музиката? — попита Николас. — Кога ще е готова музиката?

— Когато денят ми стане четирийсет и осем часа — отговори Харолд, бърз като светкавица. — Освен — примигна той добродушно пред абсурдността на идеята си — ако не искаш сам да свършиш тази работа.

— Добре.

— Какво?

— Нямам нищо против. Познавам всички произведения. Това е просто въпрос на…

— Не е просто въпрос на нищо, Николас. Ако един режисьор е на ниво, почеркът му трябва да личи във всеки аспект на постановката. Почнеш ли веднъж да даваш нещо на тоя, друго — на оня и всеки да прави каквото си иска, по-добре да абдикираш.

На никой от присъстващите използваният глагол не му се стори неуместен и това беше показателно за мястото на Харолд в малкото им общество.

— А ти, Кити, вместо да се тревожиш за подплънките си, по-добре започни да се тревожиш за репликите си. Искам да ги знаеш до вторник. И това е наистина крайният срок. Ясно ли е?

— Ще се опитам, Харолд.

В говора на Кити имаше съвсем леко фъфлене. Нейното „д“ звучеше почти като „т“. Тази приятна превземка в съчетание с тежките руси къдрици, гладката бяла кожа и голямата панделка й предаваше детско очарование, което пленяваше хората дотам, че те обикновено не забелязваха съвсем несъвместимия с този образ остър поглед на небесносините й очи. Докато отронваше думите от устата си, Кити едва забележимо учести дишането и плавните движения на красивата си гръд, сякаш да покаже как нараства желанието й да угоди.

Харолд я гледаше строго. За него беше истинска загадка как е възможно някой, свързан с КОТС, да не желае да посвети всеки съзнателен миг от живота си на работата по пиесата, поставяна в момента. На дело, докато е в театъра, и с мисъл, когато е извън него. Веднъж Ейвъри подхвърли, че, ако зависи от Харолд, той щял да им заповяда дори да сънуват „Латимър“. Сега Харолд си мислеше, че точно Кити разполага с достатъчно свободно време. Чудеше се какво ли намира да прави по цял ден и изведнъж осъзна, че разсъждава на глас. С престорена скромност Кити сведе поглед, сякаш въпросът й се бе сторил малко неприличен.

Диърдре започна да прибира чашите. В някои от тях още имаше кафе, но никой не настоя да се възползва от свещеното си право на цяла дажба. Взимайки чашата на Кити, Диърдре се принуди да извърне глава встрани, защото Еслин беше престанал да гали шията на жена си, бе плъзнал пръсти в деколтето на блузата й и сега ровеше там почти несъзнателно. Роза Кроли също извърна глава пред това свидетелство за невероятната безчувственост на бившия й мъж и пламна цялата — грозна тъмночервена руменина покри страните й. Харолд, както винаги сляп за драмите извън сцената, се провикна към сценографа:

— Къде е Тим, дявол да го вземе?

— Не знам.

— Как така? Трябва да знаеш. Нали живееш с него.

— Човек, като живее с някого, не добива ясновидски способности — отговори Ейвъри. — Оставих го да попълва формуляр за поръчка на книги, до половин час щял да свърши. Така че знам къде е точно толкова, колкото и ти.

Макар Ейвъри да говореше спокойно, всъщност беше изпълнен с тревога и страх. За него бе непоносимо да не знае къде е Тим, какво прави и с кого го прави. Всяка секунда, изминала в неведение по този жизненоважен въпрос, му се струваше дълга като година.

— И не очаквай да стоя до късно — добави той. — Имам задушено във фурната.

— Задушеното е по-вкусно, ако къкри дълго на слаб огън — изрази мнение Джойс. Добре, че Том Барнаби не беше там, защото би се задавил от изненада, щом чуеше как жена му, чиито провали в кухнята просто нямаха край, дава акъл на този, за чиито кулинарни способности се носеха легенди. Нямаше човек от КОТС, който да не дава мило и драго и да не прави всичко по силите си, за да го поканят на обяд у Ейвъри. След това седмици наред успелите се хранеха на по-скромни трапези, изпълнени със спомени за своя триумф и за невероятното гастрономическо удоволствие, опитвайки се да запазят свежи и непомътнели възможно по-дълго тези спомени.

Сега Ейвъри отвърна рязко:

— Дългото къкрене, скъпа Джойси, трябва да бъде преустановено в точно определен момент. Защото е много лесно да се прекрачи границата между чудесното задушено, в което всяка съставка е все още цяла и същевременно съвършено съчетана с останалите, и преварената смачкана помия.

— Прозвуча малко като театрален етюд, а — измърмори Николас и хвърли унищожително подкупваща усмивка на своя режисьор. Харолд забеляза усмивката, но не и унищожителната й сила, и важно кимна.

— Е… — Колин Сми се изправи и зае дълбокомислена поза, все едно подчертаваше хем колко е важен, хем колко е различен от актьорите. — Някои от нас имат работа.

След като заби стрелата си, изчака малко, за да я усетят всички. Стоеше здраво на леко кривите си крака, облечен в джинси и карирана вълнена риза. Кичури от късо подстриганата му коса, груба и остра, стърчаха тук-там, което в комбинация с чепатия му характер бе накарало някой да отбележи, че присъствието на Сми напомня за компанията на доста злобен фокстериер. Сега Колин Сми изчезна зад кулисите, след като многозначително заяви през рамо:

— Ако ви потрябвам, ще ме намерите в склада за декори. Там има много работа, в случай че ви интересува.

Изглежда, никой не се интересуваше от това и Сми остана сам да блъска с чука, чийто тътен стигаше до ушите на актьорите. Над главите им Диърдре пусна гореща вода и затърка чашите, като сърдито ги тракаше една о друга, нащърбвайки ги още повече. Никой никога не идваше горе да й помага, с изключение на Дейвид Сми, който често чакаше да свърши репетицията, за да закара баща си вкъщи. Знаеше, че тя си е виновна, задето не е тропнала с крак досега, и това само засилваше гнева й.

А в залата император Йосиф казваше:

— Редно е да дадем на Тим още пет минути и после да продължим.

— Не се и съмнявам, че мислиш така — откликна Еслин. — Аз обаче нямам никакво намерение да „продължавам“, преди да разбера как ще се разреши този практически проблем. Може да ви е много удобно да оставяте тези неща за последната минута…

— Май сме доста далече от последната минута — измърмори Роза.

— … но аз ще се изправя пред хората. — „Човек би помислил, че ще играем в Барбикан“12, рече си наум Николас. — Бог ми е свидетел, но такава голяма роля е потресаваща сама по себе си. — „Защо ли се захвана с нея тогава?“ — Ала опитът на Салиери да се самоубие в края на краищата е кулминацията на пиесата. Трябва не само да изпипаме сцената, ами да я изпипаме майсторски.

— Защо не използваш електрическа самобръсначка? — попита Николас, убеден, че смъртта на Моцарт е кулминацията на пиесата.

— За Бога! Що за…

— Хайде, Еслин. Успокой се — опита се да усмири раздразнителната си звезда Харолд. — Ама и ти, Николас…

— Съжалявам — захили се Николас. — Извинявай, Еслин. Шегичка.

— Мъртвородена, Нико — процеди Еслин надменно, — като всичките ти шеги. Както впрочем и твоята… — зарови устни в златните къдрици, нежно обгърнали врата на Кити, и краят на изречението потъна в тях. Но всеки знаеше какъв е бил.

Николас пребледня силно. Няколко мига постоя безмълвен, после заговори с прекалено спокоен тон, като внимателно подбираше думите си:

— Може да съм създал погрешно впечатление, но проблемът всъщност много ме притеснява. В края на краищата, ако Еслин няма достатъчно време да свикне с тази вещ, която е жизненоважен реквизит, това ще придаде аматьорски характер на цялата постановка.

Всички ахнаха и затаиха дъх. Харолд скочи на крака и побеснял, впи очи в своя Моцарт.

— Да не си посмял дори наум да употребиш тази дума в мое присъствие, Николас, разбра ли? В моите постановки никога не е имало нищо аматьорско.

Отхвърлил така смело и категорично прилагателното „аматьорски“, Харолд всъщност поспести малко от истината. Всички в КОТС се гордееха с професионализма на работата си, но само да се чуеше някаква критика, и те изведнъж ставаха просто аматьори — повечето на пълен работен ден някъде извън театъра, — та беше цяло чудо, ако някой от тях намереше време да си научи репликите, да не говорим за време за турнета. Николас обаче явно сгази лука и сега се чувстваше страшно неловко. Ала преди да отвори уста, за да опита да заглади грешката си, вратата на залата се отвори широко и се появи Тим Йънг — висок мъж с тъмно вталено палто и шапка „Борсалино“ Тръгна бързо към тях, стиснал в ръка малък пакет.

— Извинете, че закъснях.

— Къде беше? — попита Ейвъри.

— Тая бумащина ти изяжда целия ден… после звънна телефонът. То като бърза човек… — Тим огледа присъстващите, сякаш обясняваше по-скоро на цялата група, а не само на Ейвъри, който продължи да разпитва:

— Кой беше? Кой се обади?

Тим си съблече палтото и започна да развива пакета. Всички се скупчиха около него. Беше го опаковал много старателно. Два слоя лъскава кафява хартия и още два ката мек плат. Най-накрая бръсначът се показа. Тим го отвори и го положи върху дланта си.

Беше красива вещ. Елегантно извитата дръжка бе от слонова кост. Върху нея със златни букви беше гравирано: „Е. В. Беярс. Майстор ножар. (К. А. П. С.)“ Венец от акантови листа и малки цветчета от инкрустиран седеф обграждаше надписа. От другата страна нямаше нищо, виждаха се само три малки нитчета. Острието, наточено до смъртоносно съвършенство, примигваше и проблясваше.

Еслин, който нито за миг не забравяше защо се е появил в театъра този бръснач, отбеляза:

— Изглежда ужасно остър.

— Така и трябва — викна Харолд. — Театралната правдоподобност е изключително важна.

— Абсолютно — подкрепи го Роза (някак доста бързо, като се позамисли човек).

— Изобщо не ми пука за театралната правдоподобност — противопостави се Еслин, протегна ръка и страхливо взе бръснача. — Ако си мислите, че ще доближа това нещо на по-малко от петнайсет сантиметра до гърлото си, много се лъжете.

— Никога ли не си чувал за преструвка? — попита Харолд.

— Чувал съм — отвърна Еслин. — Но съм чувал също и за Джак Изкормвача, за Суини Тод и смърт при злополука.

— Ще измисля нещо до следващата репетиция — обеща Харолд окуражително. — Не се тревожи. Увий го пак, Тим. Засега. Искам да продължим с второ действие. Диърдре? — Пауза. — Къде е пък тя сега?

— Сигурно още мие чашите — предположи Роза.

— Мили Боже! Досега да съм измил съдовете от банкет за двайсет души с по четири ястия, а тя още се пипка с шест канчета. Както и да е. Хайде на работа, Фийби, ти прегледай сценария.

Всички се пръснаха зад кулисите или в гримьорните, само Еслин не помръдна, все още замислено загледан в бръснача. Харолд застана до него.

— Pas de problème!13 — успокои го той. — Само трябва да свикнеш да боравиш с него и това е. Виж, дай да ти покажа.

Взе красивата вещ и внимателно натисна острието, за да го прибере в дръжката. Внезапно то подскочи със сила и остро щракна в леглото си. Харолд изсъска стреснато и Еслин го изгледа злорадо.

— Май не си възпитал това чудо много добре, Тим — викна Харолд и отправи към Еслин пресилено весела усмивка. После остави бръснача и хвана другия мъж приятелски под ръка. — Знаеш, че досега не ми се е случвало да не намеря разрешение и на най-заплетения проблем, когато поставям пиеса. Нали? Познаваш ме — от години работим заедно.

Еслин не отговори, само го погледна предпазливо, а в очите му нямаше и следа от очакваното доверие.

— Повярвай ми, в сигурни ръце си — Харолд отделяше думите и натъртваше на всяка, за да подчертае колко е убеден. — Изобщо няма за какво да се тревожиш.

Говореше съвсем искрено, но неговата увереност бе ужасно неуместна. Вече се бяха породили скрити подбуди. Оформяха се планове, за които той все още и не подозираше.