Смъртта на една марионетка

Репетицията

Театърът се намираше на идеално място — в самия център на Костън, на ъгъла на двете най-оживени градски улици. Всъщност заемаше и двете страни на ъгъла, защото обхващаше помещенията на последния магазин на улица Хай Стрийт (бивша хлебарница) и една галантерия, комбинирана с работилница за ремонт на шевни машини на улица Карадайн Роуд. И двата магазина бяха много стари (към хлебарницата в сградата е имало и фурна) и всеки е разполагал с по няколко тесни стаички на горния етаж. Навремето Костънското общество за театрална самодейност се радваше на силната подкрепа на тогавашния кмет Латимър, благодарение на което успя да наеме двете сгради, а с помощта на дарение, отпуснато от градската управа, и на парите, събрани чрез всевъзможни благотворителни и други мероприятия и скромната професионална помощ на разни доброжелатели, бе направен цялостен ремонт и на вътрешните помещения, и на фасадата.

Построиха сцена със семпла арка за авансцена, направиха наклон на пода и наредиха сто тъмносиви пластмасови седалки. Инсталираха и простичка рамка за прожекторите. Към сцената имаше врата и други две големи врати с дебели стъкла водеха към мъничко фоайе. То изпълняваше и ролята на офис — с бюро, стол, телефон и стара кантонерка; инсталираха и телефон с монети. На специално табло поставяха големи цветни снимки от представяната в момента пиеса. В огромното мазе — заемаше пространството и под двата магазина — разположиха склада за декори. Там се намираха и гримьорните. Това беше повече от достатъчно, освен когато представяха пантомима или някоя пиеса с особено голям брой действащи лица, като „Амадеус“ например. Тоалетните за актьорите се намираха на средата на коридора между кулисите и фоайето.

Стаята за почивка, по време на представления отворена и за зрителите — тогава се предлагаше кафе и вино, — заемаше три четвърти от горния етаж, в нея, освен сложените тук-там пластмасови маси и столове имаше и две малки канапета. Маскирани до неузнаваемост, те се подвизаваха и на сцената почти толкова често, колкото и някои от актьорите, и нерядко бяха по-убедителни от тях. На горния етаж се намираха още тоалетните за зрителите и кабината на Тим — отговорник по осветлението, — на чиято врата висеше надпис: „Служебно помещение. Не влизай.“ Всички подове в „Латимър“ бяха застлани с черен мокет, а стените — измазани с бял хоросан.

Мнозина членове на КОТС с копнеж си спомняха за онези първи дни преди петнайсет години, когато, заобиколени от строителни отпадъци, греди и черчевета, кабели и стълби, давещи се от вдигания прах, създадоха свой собствен театър. Тогава всичко беше по-различно. Харолд например. Слаб и без брада, със стари кадифени панталони, работеше наравно с другите и се покриваше целият с мръсотия, окуражаваше уморените, издигайки общата мечта пред униващите им духове и пълните им с прах очи.

Тогава, в онези славни първи дни, сякаш всички бяха равни, всеки си имаше роля и никоя роля не бе по-важна от останалите. Но след официалното откриване на театъра кметът Латимър произнесе дългата си витиевата реч, здраво се напи и изчезна под масата, а нещата започнаха да се променят и скоро стана ясно, че някои са много по-равни от други. Защото постепенно и неотклонно Харолд си проправи път до върха: стъпваше безцеремонно върху вратовете на твърде плахите, твърде неориентираните или просто твърде ленивите, за да надигнат глас (никой не би могъл да посочи кога точно нещата стигнаха до критичната точка, откъдето нямаше връщане назад). Така се роди царят. От време на време в трупата се включваха нови членове — те не знаеха нищо за онези велики пионерски дни, когато той изразяваше мнението си и го изслушваха с уважение. На новаците не им пукаше за миналото и затова автоматично се превръщаха в негови предатели.

Като Николас например, който сега крачеше към сцената на „Латимър“. Ако питате него, Костънското общество за театрална самодейност се е появило на бял свят за репетициите на „Френски без сълзи“ и ще си отиде от този свят веднага щом приемат Николас в лондонската централна театрална школа (а това трябва да стане, трябва), след като видят играта му в „Амадеус“ Бръкна в джоба си да извади ключа. Колин му даде дубликат, понеже виждаше с какво упорство идва на репетиции рано, стои до късно, търчи насам-натам, мъкне, изнася и изобщо гледа да помага, с каквото може. Дори сега, с бляскавата си роля, отредила му според неохотното признание на Еслин положението на втори по значение актьор в театъра, Николас пристигна цели трийсет минути преди режисьора и неговата асистентка.

Всъщност влезе в сградата в шест часа, затова не се изненада от обгърналата го пълна тишина. Спря за миг, жадно пое въздух през ноздрите си и макар че най-екзотичната миризма в този въздух идваше от портокаловите кори, хвърлени в метално кошче за боклук, за пламтящия от ентусиазъм новак той беше същинска амброзия. Изпълнен от щастие, Николас тихичко заслиза по каменните стълби към гримьорните.

Захвърли суичъра си, облече брокатеното сако на Моцарт и вдигна сабята му. Нисичкият Николас, едва метър и шейсет и пет, много се измъчваше заради ръста си, въпреки успеха на други ниски мъже като Иън Холм, Антъни Шер и Боб Хоскинс. Дори когато играта най-много му вървеше, сабята му създаваше проблеми, особено като ставаше от клавесина или сядаше пред него. Искаше да я вземе вкъщи и да се упражнява да ходи с нея, но сглупи, като поиска от Харолд разрешение и, разбира се, не го получи: „Само ще я загубиш и после ще се чудим какво да правим“.

Николас я закачи на кръста си и тръгна към сцената, преговаряйки си под носа репликите, предшестващи неговата поява; сърцето му запърха, подгонено от предчувствие как на премиерата ще се спъне в проклетата сабя и ще пльосне по очи, ала бързо се отърси от това черногледство. След малко, с тихи стъпки, заглушавани от меките му маратонки, той се изкачи на сцената. Застина за миг, сърцето му пак се качи в гърлото — наполовина от ужас, наполовина от удоволствие, — случваше му се при всяко излизане на сцената, дори в пустия театър.

Сега обаче театърът не беше празен. Чу се шум. Николас се стресна и се огледа. По седалките не видя никакъв човек. Обърна се и назад, откъдето дойде, но и зад кулисите нямаше никой. Тогава клекна и огледа наклонения под на залата, очаквайки да види как Райли дъвче нещо отвратително. Не съзря обаче никаква котка. И тогава пак се чу същият шум. Скърцащ звук. Някак провлачен. Както например би проскърцало мокро стъкло, ако влачиш пръст по него. Какво можеше да е това? И откъде идваше? След като провери сцената, залата и зад кулисите, Николас се почувства доста объркан. Докато се сети да вдигне глава.

Гледката, разкрила се пред очите му, бе толкова изненадваща, че няколко секунди мозъкът му отказа да осъзнае получения образ. В осветителната кабина на Тим имаше някой. Момиче. Николас преглътна тежко. Голо момиче. Голо поне докъдето се виждаше, тоест до кръста. По-надолу стъклената стена преминаваше в дървена. Жената, с разрошена руса коса и тесни рамене, се беше облегнала с гръб на стъклото. Когато извиваше тялото си, ето както сега, кожата й оставяше неравни влажни петна като перлени цветя. Пръстите на разперените й встрани ръце се свиваха и разпускаха по стъклото и точно те предизвикваха странния звук. Николас я позна. Още преди внезапно да извие тялото си така, че да открие малката заострена гръд и екзалтирания си профил. Очите й (слава Богу) бяха затворени. Стоеше като закован за пода, зяпаше ли, зяпаше, неспособен да откъсне поглед, а Кити се усмихна — искрена интимна усмивка, натежала от задоволство.

Другият в кабината трябва да беше клекнал или коленичил пред Кити. Ярки представи за онова, което сигурно правеше щастливецът, изпълниха мозъка на Николас и заляха цялото му същество с вълни от похот — оставиха го без дъх и с пресъхнало гърло. Вълната се поотдръпна, той пое няколко пъти дълбоко въздух и се замисли в какво неловко положение е изпаднал. Тогава отново се чу скърцащият звук. Николас видя как Кити се плъзга бавно надолу по стъклото, а лопатките й оставят две влажни успоредни следи. Докато изчезваше зад дървената стена, тя отново извърна глава и се засмя — дрезгав гърлен кикот, доста по-различен от обичайния й звънлив смях.

Облекчен, Николас внимателно изпусна въздуха от гърдите си, макар здравият разум да му казваше, че едва ли някой може да го чуе (чудеше се как не бяха чули тътена на сърцето му), после слезе на пръсти от сцената и понесе натежалите си слабини към тоалетната. Остана там по-дълго от необходимото, разсъждавайки как най-добре да постъпи и се молеше на другарчето на Кити да му се припикае. Реши да се измъкне на улицата и пак да влезе, като вдигне голям шум. И точно тогава някъде се затръшна врата. Почака още пет минути и тръгна към мазето.

На минаване край женската гримьорна чу вътре тракане — все едно някой местеше шишенца или бурканчета. Николас отвори вратата. Кити, облечена в жълта блуза, закопчана до врата, и благоприличие, направо целомъдрено, увита в дълга пола, изцвърча стреснато:

— Сърцето ми изскочи.

— Извинявай… здравей.

— Ти си здравей — намръщи му се Кити. — Какво ти е?

— Мм?

— Да не ти се е възпалило гърлото?

— Не вярвам.

— Грачиш.

— А. Просто не съм се разприказвал.

Той прочисти гърлото си един-два пъти. После се престори, че прави гаргара. Ала нищо не бе в състояние да овлажни гърлото му, докато тя стоеше пред очите му.

— Вече е по-добре.

— Изобщо не звучи по-добре. А и изглеждаш някак отслабнал, Нико… направо изцеден. — Кити присви очи, загледана в отражението си в огледалото. — Какво ти е сега?

— Нищо ми няма. — Николас едва прикри внезапно напушилия го смях с престорена кашлица. — Днес сте първи, а? Ти и Еслин?

Свърза двете имена, без да иска, но веднага се поздрави за мъдрия ход — така обяви своето неведение относно всичко, станало преди появата му в гримьорната, и заблуди Кити. Но после изведнъж му хрумна друго. Ами ако тя всъщност е била в кабината с Еслин? И по-странни неща са се случвали. Семейните двойки, казват, понякога се нуждаят от по-особени обстоятелства и необичайни преживявания, за да се възбудят. Като в онази пиеса на Пинтър36. Той се връща „неочаквано“ следобед, а тя е с обувки с десетсантиметрови токчета. Но това сигурно става, след като е минал век от сватбата и двамата са си омръзнали до смърт? А Кармайкълови се ожениха едва ли не вчера. Кити уточни:

— О, днес Еслин работи до шест и половина. Аз дойдох рано с моето малко сузуки. Трябва ми много време да се приготвя. Всъщност — усмихна се тя и красивите й устни му напомниха на нежна роза, — когато пристигнах, очаквах да те намеря тук.

— Ъъ… не — заекна Николас. — Опитах да се измъкна, но днес управителят бдеше много зорко.

— О, колко жалко! — Още една топла усмивка, изпълнена със съчувствие. — Можехме да изрепетираме общите ни сцени.

Николас пое удара на усмивката (лек като перце, но право в слънчевия сплит) и коленете му омекнаха. Мрачно посегна към дръжката на вратата. За първи път в живота си прокле ентусиазма, довел го толкова рано в „Латимър“, когато никой не бе очаквал да го завари там. После се зачуди как, по дяволите, щеше да се концентрира на сцената в това си състояние. Застави се да си припомни, че Кити си е просто Кити. Хубавичката, глуповатата, обикновената Кити. Глупостта й и фактът, че е напълно безлична като актриса, при други обстоятелства щяха да са достатъчни да гарантират пълното му безразличие към нея. И щом умът му го разбира, разсъждаваше Николас, защо и слабините му, които все още горяха, пламнали от възторг, не се успокоят и не се подчинят на разума. Докато той продължаваше да се противопоставя на този внезапен прилив на плътски желания, Кити взе телена четка и започна да разресва косата си така, че да открие лицето си. Сега, без ореола от златни къдрици, то изглеждаше много по-сърцевидно.

Николас прецени, че е по-заострено, отколкото би трябвало, за да има нежната красота на истински сърцевидното лице. Остро. Даже може да се каже като на язовец. После тя отвори уста, напълни влажната розова кухина с фиби и започна да закрепя косата си на кок. При това движение гърдите й изпъкнаха. Разтеглиха блузата. И тогава, пред очите на Николас, всички копчета излязоха от илиците си. Дрехата се разтвори и малките й изящни гърди изскочиха, двойно зашеметяващи поради отражението им в огледалото. Кити стана и с леко, предизвикателно възбуждащо движение като с вълшебна пръчица освободи тялото си от всичките му одежди, с изключение на украсените с дантели копринени чорапи и високите до бедрата ботуши. После се обърна, стъпи с единия крак здраво върху седалката на стола и го повика с пръст.

— Нико… Какво, по дяволите, ти става тази вечер?

— Оххх… нерви, предполагам.

— Точно. И аз съм така. Да му се не види… — Косата на Кити се срути. — Така ли ще пада цялата вечер?

Николас, чийто проблем бе на светлинни години от тревогите на Кити, се поразсея от шума в съседния склад за декори, където някой местеше нещо.

— А — измърмори той, — май не сме единствените подранили.

— Ще ми се да я подстрижа — не го чу Кити и продължи грубо да пъха фибите в косата си. — Но Еслин ще побеснее. Според него една жена е женствена само когато има дълга коса.

— Кой ли е?

— Кой кой ли е?

— В работилницата.

— Сигурно Колин. Оная вечер мрънкаше, че имал много работа.

— Както обикновено.

— Ммм! Нико… — Кити остави четката и се обърна към него. — Ти нали няма да… нали се сещаш, да се скапеш за премиерата, нали, скъпи? Направо ще припадна.

— Няма, разбира се! — викна Николас възмутен. Обидата с един замах охлади страстите му — нещо, в което се провалиха всички предишни опити на разума му да наложи контрол върху плътта. Глупава крава. — Мислех, че ме познаваш по-добре.

— Ами просто имаш страшно много реплики…

— Не са повече, отколкото имах в „Нощта трябва да падне“.

— … пък и Еслин каза… че при твоята неопитност… сигурно ще си забравиш думите и аз ще изпадна в безизходица…

— Еслин що не си гледа работата?

— Ооо! — Хитрото й личице грейна. После Кити наклони глава заговорнически. — Не се тревожи. Няма да му кажа.

— И да му кажеш, много важно. Изобщо не ме интересува.

Николас излезе и блъсна вратата.

— Какво ме покровителства пък тая? Ще видим кой ще се скапе на премиерата — измърмори той. — Във всеки случай няма да съм аз.

Отиде в мъжката гримьорна, смъкна сакото и сабята, погледна часовника и с изненада откри, че откакто влезе в театъра, са минали само някакви си двайсет минути. Реши да се поразходи наоколо и да хвърли поглед в склада за декори.

Един мъж боядисваше малък стол със златна боя — вече почти привършваше. При влизането на Николас стоеше с гръб и оглеждаше облегалката, а от, четката му капеха златни сълзи върху пода, обагрен с какви ли не цветове. Не този човек бе очаквал да види Николас, но веднага го обзе топло, почти роднинско чувство към мъжа, така сериозно отдаден на работата си. Николас си помисли, че би харесал всеки, който сложи рога на Кармайкъл.

— Привет — поздрави той. — Шефа няма ли го още?

Дейвид Сми се обърна и върху красивото му, но глуповато лице бавно изгря усмивка.

— Не, сам съм. С теб, разбира се. О — четката му описа широк полукръг, при което Николас отскочи встрани, защото не искаше златни капки по дрехите си, — и с всички мебели.

— Аха — кимна Николас. — Разбрах. — После направи класическия закачлив жест, който често се вижда в долнокачествени пиеси, но рядко в живота: почука с пръст носа си отстрани и смигна. — Значи само ти, аз и мебелите, Дейвид — повтори той и отиде на сцената да се упражнява.

Петнайсетина минути сяда и става от стола пред пианото и се разхожда насам-натам, за да свикне със сабята. После Николас се качи в стаята за почивка, за да види дали е дошъл още някой. Тим и Ейвъри седяха на една маса, допрели глави.

Щом Николас влезе, те млъкнаха, а Тим му се усмихна.

— Не се тревожи. Не говорехме за теб.

— Не съм си и помислил.

— Сериозно? — поиска да се увери Ейвъри, който винаги смяташе, че обърне ли гръб, и хората започват да говорят за него, при това все неприятни неща. — Аз пък щях да предположа точно това.

— О, стига с твоята неувереност, наследена от детството ти, Ейвъри — намеси се Тим. — Не и на празен стомах.

— И кой е виновен за това? Ако не се беше забавил толкова в пощата…

— Нико… — Тим посочи към издължената бутилка върху масата. — Малко „Де Бортоли“?

— По-късно, благодаря.

— По-късно няма да има, скъпо момче.

— Всъщност за какво наистина си шепнехте?

— Карахме се — бързо отговори Ейвъри.

— Шепнешком?

— Човек трябва да си пази достойнството.

— Няма ли за какво друго да си говорите? — попита Тим. — Извинявай, Нико, но не мога да ти кажа какво обсъждахме.

— Горяхме си мостовете.

— Ейвъри!

— Е, ако на Нико не можем да кажем, на кого?

— На никого.

— В края на краищата той ни е най-близкият приятел.

Николас тактично прикри изненадата си от това откровение и разговорът пресекна. Ейвъри си дъвчеше долната устна — сигурен признак, че е развълнуван, — не преставаше да хвърля настоятелни погледи към Тим и изтерзан от забраната му, свиваше и разпускаше юмруци нервно. Приличаше на дете, на което не са разрешили да си отвори подаръците сутринта преди Коледа. Дори ореолът от руси къдрици потрепваше от бушуващото в душата му вълнение.

Николас се наклони към ухото на Ейвъри.

— И аз имам една тайна. Да направим размяна, а?

— Ооо… Може ли, Тим?

— Ама наистина. Като двегодишни деца сте — възкликна Тим и хладно погледна към Николас. — Каква тайна?

— Изумителна тайна.

— Хм. Някой друг знае ли я?

— Само още двама души.

— Значи не е никаква тайна.

— Тайната се отнася именно за двамата.

— Ааа.

— Хайде, Тим — настоя Николас. — Честната размяна не е кражба.

— Къде ги намираш тия тъпи поговорки?

— Моля те…

Тим се поколеба.

— Трябва да обещаеш, че няма да обелиш дума до премиерата.

— Обещавам.

— Обеща с доста лека ръка. Но ако не сдържиш думата си — продължи Ейвъри, — няма да влезеш в школата.

— О, Боже!

— Виж го, пребледня.

— Беше доста глупаво. Откога се сдоби с ясновидски способности?

— Защо до премиерата? — попита Николас, възвръщайки цвета на лицето си.

— Защото след това всички ще знаят. Обещаваш ли?

— Да пукна, ако проговоря.

— Ти обаче си първи.

Николас сподели тайната си, като гледаше ту единия, ту другия. Ейвъри стоеше като риба с отворена уста, зяпнал от изненада и удоволствие. Тим почервеня, после пребледня, после пак почервеня. Той се обади пръв:

— В моята кабина.

Николас кимна утвърдително.

— Какво нахалство!

— Даже повече от нахалство — изкикоти се Ейвъри; обзет от задоволство, той се клатеше напред-назад върху стола. Николас го оприличи на онези кръгли кукли с тежест отдолу, дето колкото и силно да ги буташ, пак се връщат в изправено положение. — Но… откъде знаеш, че е Дейвид, щом не си видял с кого е Кити?

— В театъра нямаше никой друг. Само аз, Кити, която се появи в гримьорната след десетина минути, и Дейвид в склада за декори. Пък и той, и баща му често идват по-рано. Но никога толкова рано.

— Ти не заключваш ли вратата на кабината? — попита Ейвъри.

— Заключвам я. Но на таблото в помещението за реквизит има резервен ключ — обясни Тим и добави: — Вече ще го взимам и него вкъщи. Абе този Дейвид — продължи Тим — не е ли малко… прост. За Кити, имам предвид.

— Констанца е доста буйничка — изкикоти се Ейвъри. — Сигурно направо те е разтресла, а, Нико. Ако си падаш по такива неща де.

— О — изчерви се Николас, — не бих казал.

— Все пак той е хубаво момче — продължи мисълта си Тим, — пък който и да е, би бил глътка въздух след Еслин. Да спиш с Еслин, сигурно е все едно да си легнеш със статуята на принц Албърт. — Тим дръпна маншета на ризата си. — Почти и петнайсет е. Най-добре да ида да видя какво е положението.

Взе си бутилката и тръгна с бърза крачка по коридора, а Ейвъри припна след него. Николас хукна след тях.

— Ей, ами вашата тайна?

— Ще почакаш.

— Имам време. Редът ми е чак след двайсет минути.

— Аз въобще нямам излизане — обади се Ейвъри. — Аз мога да му кажа.

— Ще му го кажем заедно.

Тим пробва първо да отвори вратата на кабината си, после извади ключа.

— Дейвид поне е заключил след себе си.

Отвори вратата и за миг тримата застинаха на прага; Ейвъри трепереше като хрътка, хванала диря. Навирил топчестия си нос (доколкото е възможно), той душеше, сякаш се надяваше да долови с обонянието си някаква по-особена миризма, останала в задушната стаичка след извършения грях.

— За Бога, Ейвъри.

— Извинявай.

Образът на Кити отново връхлетя съзнанието на Николас — толкова жив и ярък, че му се стори невъзможно в това малко помещение да няма никакви следи от присъствието й. Забеляза едва забележимите линии по стъклото, оставени от свличането на голите й лопатки.

— Чудя се какво ли ги е накарало да изберат това място — изкоментира Ейвъри.

— Извратеното им мислене, ако ме питаш. Е, хайде, Николас, ще се видим по-късно.

Отпратен по този начин, Николас понечи да си тръгне, но изведнъж го проряза безпокойство.

— А, Ейвъри… нали няма да кажеш на никого това, което споделих с вас?

— Аз? — възмути се Ейвъри. — Мен хубаво ме попита. А него?

Николас се захили.

— Благодаря.

Долу се сблъска с Харолд, който пристигаше в театъра така, както правеше всичко друго — като Наполеон. Още с влизането във фоайето започна да крещи и не спря, докато не видя всички да се суетят (някои съвсем ненужно) из залата. На това му казваше „Да държиш хората в готовност“.

— И така, кой е пръв? — викна той, отпусна се в една от седалките на трети ред, запали цигара „Давидоф“ и си свали шапката. Тази беше в черно, кремаво и жълтеникавосиво и за направата й определено бе отишло повече от едно животно. Завитата най-отгоре къса опашка приличаше на заспал лемур. В театъра беше известна като злия дух на Харолд.

— Хайде, Диърдре — изрева той. — Живо, живо!

Пиесата започна. Двамата Вентичели застанаха под светлините на рампата и изпълнени с потайност, се допряха един друг като лепкави насекоми. С пепелявия цвят на едропорестата си кожа и странните си коси представляваха неприятна гледка. И двамата имаха еднаква коса — лека, хвърчаща, със странен цвят (мръснорус с възрозови оттенъци), фризьорите го наричат „цвят на шампанско“. Клепачите им клюмаха като на гущери или на старци, макар че близнаците не бяха на повече от трийсет. Винаги изглеждаха така, сякаш ей сега ще споделят някаква грозна тайна, и винаги говореха под сурдинка. Налагаше се Харолд непрекъснато да им повтаря да произнасят репликите си по-високо. Чувствайки се в безопасност под покровителството на Еслин, те обсъждаха злостно всекиго и всичко. Дъхът им беше влажен и зловонен и миришеше на току-що отворен гроб.

След края на встъпителния им диалог двамата се увиха плътно в наметалата си и бързо изчезнаха от сцената.

Излезе Еслин, а Николас, застанал зад кулисите в очакване на своя ред, се загледа във високата му фигура с известна завист. Защото не можеше да се отрече, че неговият съперник изглежда чудесно на сцената. Ето например лицето му. Високи скули, доста пълни устни, но затова пък красиво оформени, и съвсем черни очи. Неумолими и лъскави, зениците му блестяха като две капки катран. Страните му винаги имаха лек стоманеносинкав оттенък, като на злодеите от рисуваните гангстерски филмчета.

А лицето на Николас беше повече от обикновено — едно „никакво“ лице: кафеникава коса, сивкави очи и подобие на правилен нос. Единствено неправилното разположение на правилните му черти го спасяваше от пълно безличие. Доста голямото разстояние между носа и горната устна му придаваше — според него — малко маймунски вид, макар Хейзъл от касата в супермаркета да определи тази особеност като „много секси“. Твърде раздалечени бяха и очите му, да не говорим за разстоянието между веждите и линията на косата. Последното предизвика появата на нова мрачна мисъл в главата на Николас — освен че е нисък, непохватен и невзрачен, вероятно още преди да навърши двайсет и една, щеше да е и напълно плешив. Той тъжно гледаше къдравата гарвановочерна коса на Еслин. По нея нямаше дори прашинка пърхот.

— Я по-весело — прошепна Дейвид Сми, вече готов за първото си излизане на сцената. — Може изобщо да не стане така.

Каза го пътьом и Николас едва успя да му се усмихне в отговор, преди да му види гърба. „Горкият Дейвид“, помисли си той, наблюдавайки как слугата на Салиери върви боязливо към светлините със скованата походка на човек, който няма желание да играе, но все го придумват да излиза на сцената. За щастие ролята на слугата беше без думи. Един-единствен път Дейвид получи реплика (от седем думи) и на всяко представление я казваше по различен начин, но нито веднъж не повтори един и същи словоред.

— Дейвид — чу се откъм залата. — Опитай се да не вървиш, все едно имаш патица в гащите. Излез и пак влез.

Момчето се изчерви и послушно се върна. При втория опит закрачи мъжествено към мястото си, но чу как двамата Вентичели се кикотят зад гърба му.

— Мили Боже! Това е Жабока лакей.

— Не, не е. Това е Дандини.

— И двамата грешите — обади се Еслин. — Това е Приказният Квазимодо.

— За Бога, няма ли да играете! — викна Харолд. — Опитвам се да поставям пиеса, а не да управлявам менажерия.

Облегна се назад и репетицията продължи. „Амадеус“ не бе лесна пиеса, но предизвикателствата, появявали се пред режисьорските способности на Харолд, никога не можеха да го накарат да трепне, а фактът, че играят много актьори и има трийсет и една сцени, изобщо не беше в състояние да го възпре. Сега вбесен гледаше как шестте момчета от последния клас на местната гимназия, извикани да помагат при смяната на декорите, вяло мъкнат реквизита насам-натам. На автора му е било лесно да си мисли, че тяхното непрекъснато влизане и излизане ще остане невидимо за зрителите по някакъв странен, но приятен парадокс на театъра. Той не си е имал работа с банда зомбирани сомнамбули, неспособни да различат дясната страна на сцената от автобус деветдесет и четири. А Еслин, който през цялото време е на сцената и може да помогне много, е повече от безполезен. Преди години Харолд допусна грешката да каже, че когато той е режисьор, всеки актьор — щом играе, — независимо от положението си, трябва да пази достойнството си и да не пипа нищо вместо сценичните работници. Работата си е само на сценичните работници и на никой друг. Оттогава техният изпълнител на главни роли упорито отказваше да пипа друго, освен личния си реквизит.

— Диърдре — извика Харолд. — Ускори нещата. Смяната на декорите трае два пъти по-дълго от проклетата пиеса.

— Ако беше прочел бележките на Шафър — прошепна Николас на Диърдре, ходила зад кулисите да провери доколко са стабилни едни току-що сковани мебели и сега се връщаше към ъгъла на суфльора, — щеше да знае, че играта продължава и докато се сменят декорите.

— О, Харолд едва ли ще си направи труда да се рови в скучни стари работи, каквито са авторовите бележки — отвърна Диърдре и Николас долови злоба, каквато никога не бе чувал в гласа й. — Той има свои собствени виждания. Мразя я тази сцена, а ти?

Николас, леко скован преди излизането, кимна мълчаливо. И двамата не харесваха осветлението в „Отвличането от сарая“. Харолд беше поискал тъмночервена светлина; Тим безуспешно направи един от редките си опити да оспори решението му. В отговор, произнасяйки всяка дума много бавно, Харолд му обясни като на дете идиотче защо трябва да е червено:

— Става въпрос за сарай. Нали?

— Засега.

— Което е синоним на бардак. Нали?

— Не бих казал — измърмори Тим, но това всъщност не беше диалог.

— Което е синоним на къща с червени фенери. Ерго… няма защо да ти обяснявам повече, нали знам, че е помпозно, Тим, но това е моят стил. Смелите ефекти са силният ми коз. Ако си падаш по някакъв промит натурализъм, стой си вкъщи и си гледай телевизия.

Николас неизменно се радваше, когато тази сцена свършеше. Никога не беше доволен от играта си и се ядосваше на себе си. А сега и тайната на Ейвъри не му излизаше от ума. Чудеше се какво ли би могло да е. Сигурно нещо дребно и незначително. И в никакъв случай не така скандално интересно като неговата тайна. Искаше му се да му бяха казали веднага или изобщо да не бяха споменавали нищо. Дано през почивката ги убеди да изплюят камъчето.

Николас тръгна към гримьорната и пътьом смигна заговорнически на Дейвид и го смушка в ребрата. По-късно, когато Колин, бащата на Дейвид, излезе от работилницата, Дейвид отиде при него и го попита дали допуска, че Николас би могъл да е гей.

Дори след третата репетиция затрудненията, свързани с бръснача, още не бяха намерили решение. Когато настъпи моментът да се използва острието и Дейвид застана почтително, хванал поднос с вода, дървена купа със сапун за бръснене и кърпа, действието спря. Еслин се приближи до ръба на сцената и предизвикателно впери поглед в третия ред. Братята Евърард, замигали с гущероподобните си клепачи, чевръсто го последваха. Тим и Ейвъри излязоха от осветителната кабина, предвкусвайки назряващ скандал; събраха се и всички сценични работници. Харолд се надигна и с вид на човек със страхотни способности се качи на сцената.

— Е, скъпи мои — викна той, докато изкачваше стъпалата, — имаме широко отворена ситуация и аз ви предлагам да вземете отношение, преди да изложа някое от моите решения, които, безполезно е да отбелязвам, са безброй. — Тишина. — Да не съм чул да негодувате, че не съм отворен за нови идеи, откъдето и да идват те. — Тишината натежа от недоверие и скептицизъм, сякаш някой я халоса с бейзболна бухалка. — Николас? Ти май имаш предложение.

— Както винаги — обади се Ейвъри.

— Ами… — започна Николас — чудех се дали не би станало особено вълнуващо, ако Салиери го направи с гръб към публиката. Със замах. — Скочи на крака да покаже. — Ето така…

— Не мога да повярвам — язвително поде Еслин. — Ти пред нищо ли няма да се спреш в стремежа си да ми провалиш изпълнението? Нима наистина си въобразяваш, че ще ме убедиш да изиграя най-вълнуващия момент в цялата ми кариера с гръб към публиката?

— Каква кариера?

— Всеки, разбира се, знае, че ми завиждаш…

— Аз? Да завиждам? На теб? Ха!

Зрънцето истина в твърдението на Еслин накара Николас да зацвърчи като мас в тиган.

— Бих се върнал обратно в блатото, Николас — изцвили единият Вентичели, — преди да си предложил някоя друга гениална идея.

— Да — подкрепи го брат му. — Връщай се в тресавището Гримпен.

— Кой ли пък ви обръща внимание на вас — озъби се Николас.

— Хайде, хайде — усмихна се Харолд. Обожаваше неговите актьори да демонстрират темперамент: схващаше го като признак на истински талант. — Всъщност, Еслин, може и да е зрелищно, като се позамислиш…

— И дума да не става, Харолд.

Всички настръхнаха. Досега никога не беше имало сблъсък между режисьора на КОТС и изпълнителя на главни роли. Харолд даваше наставления на Еслин. Еслин си правеше каквото си знае. Харолд си затваряше очите пред неговото непреклонно упорство. Винаги е било така. Сега всички бяха приковали очи в Харолд, за да видят как ще постъпи. А той си заслужаваше вниманието. Какви ли не емоции не преминаха през червендалестото му лице. Удивление, отвращение, гняв и накрая (след голяма борба) примирение.

— Несъмнено — отбеляза той, макар да знаеше, че изобщо не е несъмнено — никога не бих заставил актьор да направи нещо, напълно несъвместимо с начина му на работа. Би изглеждало дървено и неубедително. — И бързо смени темата: — Някой друг има ли идеи?

— Какво стана с онези торбички? — попита Роза. — За които говорихме по-рано?

— Не можахме да ги използваме. Или по-скоро — Харолд се опита да изравни резултата — Еслин не можа да ги използва.

— Трудно е човек да се справи с непознат трик още от първия път — възрази Еслин язвително. — Нужно ми е да се упражнявам, а как да се упражнявам, като непрекъснато ми крещиш в лицето „molto costoso“, щом ти поискам нова торбичка.

— После трябва да изиграеш и бликането на кръвта — уточни Роза с нежна усмивка. — И съм сигурна, че ти би го направил по-добре от всеки друг.

— Ох! — въздъхна Кити и хвърли мрачен, заговорнически поглед на съпруга си. С този много изразителен и сложен поглед тя успя да сподели, че Роза очевидно завижда на Еслин за сегашното му щастие, а същевременно нещо не е наред в главата й.

Асистент-режисьорката прочисти гърло.

— Опа — прошепна Клайв Евърард. — Ще чуем извора на мъдростта.

— Смятай проблема за решен.

— Може — подхвана Диърдре колебливо — да покрием острието с прозрачна лепенка. Едва ли ще се забелязва дори от първия ред.

Настъпи пауза, последвана от дълбоката въздишка на Харолд.

— Най-сетне — кимна той огорчено и укорително. — Чудех се кой ли ще се сети пръв за това. Мисля, че тук някъде имаме, нали, Диърдре?

— О, да… — Тя се пресегна към подноса на Дейвид, хвана внимателно бръснача за дръжката и го занесе на своята маса. Там обърна настрани найлоновата си торба. Тиксото се изтърколи от нея, а след него и (неохотно домъкнатата) бутилка с мляко. Диърдре успя да хване шишето точно преди да падне на пода. После седна, запали настолната лампа, взе тиксото и започна да търси с нокът началото на лентата. Отряза едно парче и го залепи по дължината на острието. Оказа се обаче недостатъчно дълго (трябваше да го премери предварително) и недостатъчно широко, за да обхване цялата стоманена част. Поколеба се дали да свали залепеното тиксо, преди да направи втори опит, но лъскавото острие й се видя твърде опасно, за да си играе толкова отблизо с него. Само при мисълта за режещия ръб дланите й се изпотиха. Цялата пламна, изпита раздразнение, сякаш всички я гледаха. Вдигна очи и съмненията й се потвърдиха.

— Ей сегичка — викна весело Диърдре. Краят на лепенката беше изчезнал и тя пак започна да драска с нокът. — Колкото повече бързаш, толкова по-бавно става.

— Установила съм — обади се Роза, за да върви разговорът, — че е най-лесно, ако всеки път подгъваш крайчеца.

— О, чудесна идея — изскърца гласът на Диърдре. — Непременно ще го запомня.

Хванала здраво бръснача, тя залепи края на лентата в основата на острието до дръжката и започна да го увива спираловидно нагоре, после надолу, докато покри здраво и сигурно цялата стомана. Накрая кръцна с ножичката. Резултатът беше плачевен. Лепенката, намотана много неравно (по цялата дължина на острието стърчаха грозни издутини), със сигурност щеше да се вижда от всички места в залата на този малък театър. „О, Боже — каза си Диърдре, — какво да правя сега?“ Отново се ужаси от мисълта да свали тиксото. Сигурно изобщо няма да намери дори края му.

— Какво има, Диърдре? — попита Дейвид Сми, остави подноса на своя слуга и си придърпа едно от малките позлатени столчета.

— Ами не стана — примигна Диърдре зад очилата. — Умрях от страх, докато го сложа, а сега трябва да го сваля и това ми се струва още по-страшно, защото може да се порежа.

— Дай да погледна.

— Внимавай. — Диърдре му подаде бръснача.

— Имаш ли някаква ножица? Не… по-малка нямаш ли?

Нямаше и Дейвид извади от джоба си комбинирано швейцарско ножче, оборудвано с всичко — включително и малка ножичка. Диърдре наблюдаваше кафявите му пръсти, увенчани с чисти подрязани нокти, направо смайващо бели. Той правеше всичко умело, дори изящно, без нито едно погрешно или напразно движение. Кръц, кръц и свали лепенката. Диърдре отмота нова. Дейвид наложи острието по дължината на лентата и отряза две еднакви парчета. Диърдре хвана дръжката на бръснача, а той внимателно залепи по дължина едно парче от едната му страна и едно — от другата. После Дейвид прокара режещия ръб на бръснача по сценария за суфлиране и… разряза хартията на две.

— Ще свърши работа.

— Дейвид! Дори на шега не бива да приказваш такива работи. Ще трябва да сложим още.

— Щом настояваш. — Бавната му усмивка й подейства успокоително. — Само се шегувах.

— Надявам се. — След няколко мига и тя му се усмихна, макар и доста нервно. Дейвид залепи по още един слой от двете страни на острието и този път, когато натисна върху страниците, остана само едва забележима следа.

— Хайде, Диърдре, живо, живо. Досега всички можехме да сме си прерязали гърлата по десет пъти.

— Извинявай, Харолд.

— Иди, когато си готова — съучастнически я посъветва Дейвид. — Не позволявай на този пън да те юрка. Банда шибани идиоти… Опа, извинявай за израза — бързо добави той.

— О, не се притеснявай — прошепна с разбиране Диърдре, — мина ми край ушите. Е, хайде сега да видим как се плъзга това — подкани по-високо тя и подаде бръснача на Еслин, който го пое предпазливо. — Първо го изпробвай на палеца си, ако искаш.

— Някой определено ще го изпробва на палеца си — отговори Еслин хладно и моментално й го върна. Диърдре послушно му показа, че „чудовището“ вече не хапе. Еслин процеди едно: „Хмм“, и колебливо го плъзна по кокалчетата на пръстите си, после натисна по-силно напред-назад.

— Изглежда, всичко е наред. Добре… Харолд?

Еслин изчака да привлече вниманието на всички и застана насред сцената прав, в поза на мъченик: ръце, кръстосани на гърдите; очи, зареяли поглед в необятния хоризонт, сякаш искаха да видят целия свят (по-късно Тим каза, че гледал като Едит Кавел37 преди разстрела). Заговори високо с обречен глас: „… От дълбините на своето униние ми се помолете… И аз ще ви простя. Vi Saluto!“ После отметна глава назад, вдигна бръснача с дясната си ръка и със замах го прокара по гърлото си. Бърз, драматичен замах от ухо до ухо. Настана ужасна тишина, после някой отрони:

— Получи се.

— Все едно видях как кръвта бликва — изграчи Доналд Евърард.

— Хората ще припаднат.

Еслин се захили. Представи си как хората припадат и това го изпълни със самодоволство. Харолд се завъртя така, че да обгърне всички с щастливата си усмивка.

— Знаех си, че ще се получи — възкликна той — още щом го измислих!

— Това именно е тайната на нашия успех — не сдържа сарказма си Николас, — просто работим под ръководството на човек, пълен с идеи.

— Е, аз, разбира се, не мога да го кажа за себе си — скромно сведе очи Харолд, омръзнал вече на всички с тази реплика.

— Аз пък останах с впечатлението — намеси се Дейвид Сми, — че Диърдре го измисли.

— Дейвид — прошепна Диърдре през масата, — недей. Няма значение.

— Диърдре облече идеята в слова — уточни Харолд — Аз това съм го замислил още преди седмици, докато планирах постановката. Тя просто улови моята идея във въздуха, така да се каже, и я изрече. Сега, ако всички сме се нахвалили, да продължим…

Нямаше как да продължат заради пребледнялата Кити: беше се вкопчила в мъжа си, обвила ръце около кръста му и заровила глава в гърдите му.

— … Беше толкова истинско — мяукаше тя. — Изплаших се…

— Хайде, котенце, хайде — потупа я Еслин, сякаш успокояваше капризно животно. — От какво се страхуваш? Нищо ми няма. Нали виждаш? — И докато говореше, хвърли един самодоволен извинителен поглед над главата й.

„Де да можеше да играе така и с мен на сцената — помисли си Николас, — щях да съм щастлив.“ Погледна към любовника на Кити, за да види как реагира на това малко представление, но Дейвид продължаваше да си говори с Диърдре и изобщо не се интересуваше от етюда на Кити. Николас огледа и другите наоколо. Повечето изглеждаха безразлични, един-двама леко смутени, Борис — ироничен, Харолд — нетърпелив. Двамата Вентичели, за изненада на Николас, изглежда, ревнуваха. Младежът беше убеден, че такава реакция не е плод на сантиментални чувства. При всичките им превземки, при цялото им перчене и подлизурско раболепие Николас не допускаше двамата да имат сексуално влечение към Еслин. Всъщност му се струваше, че са почти безполови. Бяха толкова необщителни и саможиви, и май им беше по-интересно да въртят номера, отколкото да въртят любов. Не, според Николас просто се подразниха, защото обектът на тяхното подлизурство така тъпо и неблагодарно проявява публично привързаност към друг.

В полезрението му случайно попадна образ, който го потресе. Седнала малко по-назад и явно сигурна, че никой не я гледа, Роза беше впила очи в Еслин и жена му. Лицето й излъчваше неподправена омраза. Не помръдваше нито едно мускулче; чувството бе така наситено, толкова силно, сякаш си беше сложила маска. После забеляза погледа на Николас и затвори очи, за да скрие бликащата от тях ненавист. След по-малко от миг си беше пак тя. И то до такава степен, че когато след половин час си тръгна по обичайния за нея разпилян начин (обикновено си влачеше шала по земята, изпускаше сценария, въртеше палтото на мадам Раневская наоколо, викайки: „Лека нощ, гълъбчета“), Николас изпита дълбоко съмнение дали всичко не е било плод на въображението му.

Книгата пристигна близо седмица преди генералната репетиция. На пода във фоайето Диърдре намери малък пакет, прилежно увит в кафява хартия. Лежеше точно под процепа за пощата, направен в дървената рамка на дебелите стъкла на вратата. Обърна пакета и се намръщи. Отпред, на ръка, с малки печатни букви, пишеше: ХАРОЛД УИНСТАНЛИ. Диърдре постави пратката най-отгоре в кошницата си и тръгна към стаята за почивка, за да остави новите запаси от две бутилки мляко, чай и захар. Райли я посрещна на вратата. Постави бутилките с мляко в тенджера със студена вода и се наведе да го погали. Той й разреши само колкото да разбере дали му носи нещо, или не, вирна опашка право нагоре и изчезна. Диърдре го изгледа тъжно — искаше й се да е по-гальовен. А той проявяваше любвеобилност само към Ейвъри — мъркаше, търкаше се в краката му и доволно мяукаше, — но пък и Ейвъри единствен му сервираше вечерята в съблазнителен вид. Купуваше рибешки обрезки или хриле, които Райли винаги изваждаше от паничката си, за да ги изяде някъде на спокойствие. Диърдре непрестанно се натъкваше на белезникавите перлени кости, оставащи след пиршеството.

Беше красиво животно: бял нагръдник и бели чорапки, мустаци от бели и черни косми, а на върха на опашката се мъдреше бяло петно. Всичко останало, някога черно и лъскаво като току-що изкопани въглища, сега имаше ръждив оттенък, поради което козината му изглеждаше малко опърпана. Райли — буен мъжкар — имаше голо петно над едното си око: щом се покриеше с косми, веднага се намираше някой смел съперник да го одере и така той придобиваше обичайния си вид. Когато в театъра беше тъмно, човек, можеше да види ярко смарагдовозелените му очи да се разхождат самостоятелно между редиците от столове.

Никой не знаеше на каква възраст е Райли. Дойде преди две години — неочаквано се появи на сцената и спокойно се разходи по нея точно на представлението на „френски без сълзи“. Невероятната му, почти вълшебна, театралност допадна на всички. Посрещнаха го с аплодисменти, после му дадоха и парче треска (изпратиха Диърдре да купи риба от близкия магазин) и веднага го осиновиха. Това не беше мечтата на живота му, но нямаше как да им го каже. Райли търсеше по-обикновено жилище. Ужасно го заблуди всекидневната във „френски без сълзи“, която изчезна малко след като се запозна с нея, а няколко седмици по-късно се появи пак, но променена до неузнаваемост. Това наистина не беше неговата мечта. Той искаше обикновен, дори скучен дом, където мебелите не сменят непрекъснато местата си, и поне едно човешко същество, да си стои повече или по-малко вкъщи и да се грижи за него с благоговение. Райли често се опитваше да тръгне след Ейвъри, когато той излизаше от театъра, но винаги решително го връщаха. Диърдре страшно искаше да си има животинче вкъщи, но не можеше — баща й беше алергичен и към косми, и към пера.

Поставила чая и захарта вече на местата им и извадила чашите, Диърдре тръгна към залата, за да разчертае сцената за първо действие. Но понеже Николас репетираше там речта си за „операта“, тя седна тихичко на последния ред да го изслуша. Беше сложна сцена и Николас здраво оплескваше всичко наред. Монологът започваше със силен гняв, прорязан по средата от кикота на почти налудничаво многословие, и завършваше със също толкова налудничаво въодушевление.

Предишната седмица Николас репетира вкъщи всяка вечер и беше съвсем наясно, че не се получава, което страшно го измъчваше. Сега подсили удивлението в гласа си: „Поразително средство. Вокален квартет!“ Насили се да прозвучи развълнуван: „И така безспир, все по-широко и по-широко се разливат всички тонове и се множат, и засилват…“ Николас продължи със същите мъки нататък и завърши с напълно безличен риторичен вик: „И превърни публиката в Бог“!

Обзе го отчаяние. От устата му излизаха само празни думи. Какво да прави? Не усещаше нищо — чувството не е вода, че да пуснеш крана и да потече. Една ужасна мисъл, постоянно стаена в главата му, изскочи на повърхността. Ами ако душата му се изпразни така и на премиерата? Без необходимата техника ще трябва отчаяно да се вкопчи в текста, както зле екипираният алпинист — в скалата. Почти завидя на Еслин за натрупания през годините опит; за актьорските му техники. На Ейвъри му беше лесно да описва играта на най-добрия актьор в трупата като „великденско яйце, скъпи. Много панделки и ленти, малко шоколад и вътре огромна празнина“. Николас не намери утеха в това, защото прекалено добре знаеше, че когато емоциите му изневерят, не би могъл да предложи нито панделка, нито лента, да не говорим за шоколад, колкото и малко да е. Диърдре тръгна по пътеката между редовете.

— Здрасти — навъсено поздрави Николас. — Чу ли всичко?

— Ммм! — измънка Диърдре, остави кошницата си на края на сцената и се качи при Николас.

— Просто не мога да го кажа както трябва.

— Така е… Липсва ти чувството, нали? А нямаш достатъчно опит, за да го изиграеш без чувство.

Николас очакваше традиционното успокоително окуражаване и затова зяпна удивен. Диърдре отиде до ъгъла за суфлиране и започна да разопакова нещата си.

— Ако искаш, ще ти предложа някой и друг съвет…

— Разбира се.

Отиде при нея, а тя клекна да повтори с тебешир влизанията и излизанията, поизтрити от предишната репетиция.

— Ами… първо не е нужно да се съобразяваш толкова много с другите. Салиери… Ван Свитен… Тяхното значение в живота на Моцарт се изчерпва с парите, които му осигуряват. Като хора те нямат никакво значение за него. Моцарт е гений — действа по свои собствени правила. А в тази сцена ти сякаш се стремиш да им обясняваш, което е фатално. Те са там, за да слушат… да попиват… Дори малко… да се страхуват…

— Да… да, разбирам… Права си. А Бог — как мислиш, че си представя Бог?

— Моцарт ли? Той не си „представя“ Бог като нещо обособено, както си го представя Салиери. Музиката и Господ за него са едно и също. Колкото до изпълнението, ти насочваш усилията си в погрешна посока. Затова звучиш така неубедително…

— Знам! — блъсна се Николас в челото. — Знам.

— Ако престанеш да мислиш за думите и се вслушаш в музиката…

— Ами то няма музика.

— … в главата ти, глупчо. Щом произнасяш страстна реч за музиката, трябва да я чуваш. В повечето сцени или има музика за фон, или са предшествани от музика. Тази е много… суха. Затова изслушай всички записи и разбери кое предизвиква необходимото ти чувство, а после вплети музиката в репликите. Всъщност е задължително — изведнъж се изчерви Диърдре — само ако искаш.

— Искам, разбира се! Че това би… Това е страхотна идея! Сигурен съм.

— Пречиш ми.

— Извинявай.

Николас погледна надолу към сведената глава на Диърдре (джинсите й вече бяха целите в тебешир). Той, за разлика от повечето хора в трупата, не подценяваше уменията й да работи зад сцената. Никога обаче не беше обсъждал с нея въпроси, свързани с режисирането, макар да знаеше за амбициите й в това отношение. Беше си мислел (подобно на останалите в „Латимър“), че и тя ще е като Харолд. Сега я гледаше, както мъжете зяпат момичетата в холивудските филми, след като са си свалили очилата и са си разпуснали косите. После каза:

— Чудесна пиеса е, не мислиш ли?

— Много вълнуваща. Гледах я в Лондон. Но ще се радвам, когато всичко приключи. Не ми харесва как се развиват нещата.

— Какво имаш предвид?

— Нищо конкретно. Но ме гнети неприятно чувство. И освен това умирам от нетърпение да започнем „Вуйчо Ваньо“. Обожавам Чехов, а ти, Николас? — Погледна го с блеснали очи. — А „Вишнева градина“, дори след всичко, което Харолд успя да й причини, пак имаше какво да ни каже.

— Диърдре… — Николас я последва зад кулисите, където със списък в ръка тя започна да проверява реквизита за първо действие. — Защо, за Бога… искам да кажа… би трябвало да си в друг театър. Където да правиш истински неща.

— Няма друг. Най-близкият е в Слоу.

— Не е далече.

— Човек се нуждае от собствен транспорт. Поне вечер. А аз не мога да си позволя кола. Пък и баща ми… Не бива да остава сам. Налага се да плащам на някого да седи при него, когато съм в театъра…

— Разбирам.

Всъщност разбра много повече — изведнъж видя зейнала пред себе си бездна от самота, творческо въображение, копнеещо за изява и задушавано от невъзможността да се разгърне, неосъществени мечти — и това вся смут в душата му. Почувства се, сякаш някой ужасен човек е вдигнал дрехите си, без да си го карал, и ти е показал белега си от операция. Сравнението беше неуместно и несправедливо и той го знаеше, както знаеше и колко банално ще прозвучат думите, дошли на устата му, но все пак ги изтърси:

— Лош късмет, Диърдре. — И тръгна обратно към сцената. Там, колкото да каже нещо, за да излязат от неловкото мълчание и да сменят темата, той взе кафявия пакет и се пошегува: — Някой изпраща на Харолд бомба?

— Маскирана като книга.

Николас понадигна леко залепените с тиксо краища на опаковката и се опита да надникне вътре.

— Недей — викна Диърдре, — после ще каже, че някой се е опитвал да го отваря. И сигурно ще обвини мен.

Ала Харолд, изглежда, не забеляза нищо нередно в пратката си. Пристигна доста по-късно от обикновено; тъкмо си обуваше украсените с монограм пантофи и Диърдре му връчи книгата. Преди време Харолд винаги си събуваше обувките и стоеше на репетициите по чехли; обясняваше, че само така вниквал в истинския дух на пиесата. После обаче гледа по телевизията интервю с известен американски режисьор, в което великият мъж спомена, че който си сваля обувките, когато режисира, е превзет псевдоинтелектуалец. Харолд, естествено, не се съгласи с формулировката, но за всеки случай сега бързо мушна краката си под предния ред, та ако някой от трупата е гледал въпросното интервю, да не остане с погрешно впечатление за него.

Роза забеляза, че му подават пакет, и викна:

— О, вижте… Харолд получи подаръче.

Всички се събраха около него. Подаръчето се оказа малко разочарование. Нищо необикновено или вълнуващо. Нищо, свързано с единствената истинска страст в живота на Харолд. Беше готварска книга — „Флойд за рибата“ Харолд я зяпна в недоумение. Някой попита кой я изпраща. Той разгърна страниците, обърна книгата наопаки и я разтърси. Нямаше картичка.

— Може да има нещо написано отпред? — предположи единият Евърард.

Харолд отвори на първите страници — нямаше нищо.

— Колко странно.

— Защо, за Бога, някой ще ти изпраща готварска книга? — зачуди се Роза. — Ти не се интересуваш от кулинария, нали?

Харолд направи отрицателен знак сглава.

— А ако решиш да се поинтересуваш — вметна Ейвъри, — не бих те посъветвал да започваш с тази книга. Не става.

— Боже, че си придирчив — пошегува се Николас.

— Така ли, младежо?! Тогава за последен път сядаш на моята маса.

— О! Не исках да кажа това, Ейвъри, честна дума — заизвинява се „ужасеният“ Николас и през смях продължи: — Моля те. Много съжалявам…

— Ще го приема като подарък от неизвестен почитател — заключи Харолд. — А сега да се залавяме за работа. Хайде, живо, живо, всички…

Сложи пакета в шапката си. Приятното топло чувство (от години никой не му беше правил подаръци) изчезна. Замени го леко безпокойство. Що за странна постъпка? Да похарчиш толкова пари за книга и да я пратиш анонимно на човек, който не проявява никакъв интерес към такъв тип литература. „Е, както и да е“, помисли си Харолд, сега определено нямаше време да си блъска главата над този тайнствен пакет. Работата му беше да се занимава с тайнството на театъра. Там трябваше да блесне. А пиесите не се режисират сами.

— И така, скъпи мои — викна той, — отначало. И моля… наблягайте на реализма, искам много реализъм. Николас, помниш ли… Къде е Николас?

Моцарт се показа иззад кулисите.

— Ето ме, Харолд.

— Не забравяй какво ти казах в понеделник. Резонанси. Нали? Ето това искам — много резонанси. Какъв е този празен поглед?

— Извинявай, Харолд, но…

— Знаеш какво означава думата „резонанси“, предполагам?

— Амии… Не се ли казваше така конят на Дон Кихот?…

— Господи, Боже мой! — простена Харолд. — Заобиколен съм от идиоти.

Минаха няколко дни. Нито една от репетициите не протече добре и първите два опита за влизане на цялата пиеса в темпо бяха повече от ужасни. Но обикновено нещата си идваха на мястото на генералната репетиция (или поне така казваха всички по-късно пред Барнаби).

Еслин крачеше по сцената с подскачащата си походка в танцов ритъм танго, облечен в синьо сако със сребърни ширити, а играта му ставаше все по-лъскава и по-фалшива. Престана да играе с колегите си (всъщност почти не поглеждаше към тях), перчеше се и се превземаше, опиянен от себе си. Подкрепян от дългоносите си ласкатели, продължаваше да критикува Дейвид и Николас.

Николас се справяше с всичко това много добре. След първия му сериозен разговор с Диърдре, последваха още два и сега той напипваше верния път към онова, което смяташе, че може да се нарече правдиво, интелигентно и ярко изпълнение на ролята на Моцарт.

Бяха по средата на встъпителната сцена — Николас играеше зад Салиери, — когато Еслин изведнъж прекъсна действието и отиде до ръба на подиума.

— Харолд? — Харолд стана от мястото си и с изписана по лицето изненада тръгна напред. — Трябва ли да наблегна на „che gioia“?

— Какво?

— Извинявай. Но в интерес на истината проблемът е там, че… не знам точно какво значи това. — Тишина. — Може би ти ще ме просветлиш. — Дълга пауза. — Ще ти бъда много благодарен.

— Кой е cattivo38 сега? — прошепна Клайв.

— Не знаеш ли? — попита Харолд.

— Май не.

— Опитваш се да ми кажеш, че през последните шест седмици си повтарял тези думи стотици пъти, без да знаеш какво означават?

— Така изглежда.

— И ти се наричаш актьор?

— Аз определено съм толкова актьор, колкото и ти си режисьор.

Последва още по-дълга пауза. После всички присъстващи доловиха лек тътен във въздуха, сякаш някъде в далечината биеха барабани. Харолд тихо промърмори:

— Искаш да ме довършиш ли?

— Не мислех, че е необходимо — смотолеви под нос Доналд.

— Да бе, на умряло куче…

— Разбира се, че не, Харолд. Но си мислех…

— Няма да ти го преведа. Сам трябва да си пишеш домашните.

— Е, това вече е малко…

— Хайде, всички. Продължаваме. И без почивка. Достатъчно време изгубихме.

Еслин сви рамене и бавно зае предишното си място, а барабанният тътен затихна и потъна, удавен в разочарование. Първият истински сблъсък (личеше си, че всеки си го мисли), и да свърши, преди да е започнал. Но разочарованието им не трая дълго, защото само след няколко минути Еслин пак спря.

— Мислиш ли, че той наистина не е пипнал с пръст Катерина?

— Не е, разбира се — викна Харолд. — Защо иначе ще лъже сам себе си?

Последваха питания за дворцовия етикет, за синхронизиране на адажиото със сцената в библиотеката и за мястото на клавесина. Харолд още веднъж отиде до сцената, този път с жесток тик на единия клепач.

— Ако си забелязал всички тези дреболии преди — ледено изрече той, — мога ли да те попитам, защо си мълча чак досега?

— Защото не е моя работа. Чаках ти да ги забележиш. И понеже очевидно няма да го направиш, заради доброто на пиесата и благото на трупата се налага да се намеся аз.

— Ти и загриженост за благото на трупата. Все едно да твърдиш, че прасетата летят.

А после, сякаш предишните прекъсвания представляваха само предястие, малки апетитни хапки преди основното ястие, нещата започнаха да се объркват още по-великолепно. Възглавницата върху корема на Кити постоянно се смъкваше и тя все я стискаше, а колкото повече я стискаше, толкова по-често хихикаше. Накрая Харолд скочи и й се разкрещя. Тя тутакси избухна в сълзи.

— Не е толкова лесно — изплака Кити, — когато си вече бременна, първо на първо.

— Сякаш има първо на второ, за Бога — сопна се Харолд. — Гардероб! — Стоеше прав и потропваше с крак, смучейки зъбите си, докато Джойс закрепваше бебето Моцарт под роклята на Кити.

След това ръкописната хартия не се оказа на мястото си на масата с реквизита. После пък перото за писане. Нямаше го и шала на Кити. Диърдре се извини и се закле, че в началото на репетицията всичко си е било където трябва. Инвалидният стол на Салиери блокира, а златните перила, още не съвсем изсъхнали, оставиха отпечатъци върху белия сатенен костюм на император Йосиф.

Но най-драматичната, тревожната и същевременно весела и шумна несполука бе срутването на скелето, върху което се скупчваха повечето от „зрителите“, дошли да гледат премиерата на „Вълшебната флейта“ — все хора от виенското простолюдие, любители на наденички и на пушенето с лула. Оригваха се, закачаха се, бутаха се един друг, обикновено преиграваха и всичко това под шумния акомпанимент на селска реч. Особено разпален беше един съвестен бургер, който си беше научил добре урока и все крещеше: „Gott in Himmel“.39

После, когато прекрасната музика на „Heil sei euch Geweihten“ засвири над главите им, скелето заскърца, изпъшка и се срути, а заедно с него и селяните, стигнали почти до истерия — огромен куп от тела и дъски насред сцената. С изключение на Харолд всички сметнаха случката за ужасно забавна. Дори Еслин се подсмихна със студена деликатност в дантеления си маншет. Харолд стана от мястото си, напушен срещу всички.

— Май си мислите, че е смешно, а?

— Не е имало по-смешно нещо от времето на чумната епидемия — отвърна Борис.

— Така значи — каза режисьорът. — Колин.

Отзивчива душа предаде повикването към кулисите, оттам някой друг — към гримьорните, докато накрая се чу тихо ехо изпод дъските на сцената.

— Туйто — изръмжа Харолд и пак затактува нервно с крак по пода. — Все едно че призовават главния свидетел в съдебната зала.

Колин пристигна с дървена стружка на рамото като отличителен знак за чин, с чук в ръка и с обичайния си вид на човек, откъснат от важна работа заради капризите на палави деца.

— Знаеше колко хора трябва да издържи това скеле. Нали щеше да го подсилиш?

— Подсилих го. Заковах по една допълнителна греда във всеки ъгъл, където са косите подпори. Ела да ти покажа.

Колин мина край все още лежащите по сцената актьори, вдигна скелето и възкликна:

— Да му се не види! Някой мръсник ги е махнал.

— О, Боже! — Харолд огледа кръвнишки актьорите, един-двама, от които все още бършеха насълзените си от смях очи. — Защо ли изобщо ви допускат в театъра? Всичките! Не ви бива дори да метете сцената. Най-добре да направиш още подпори, Колин. А сега, ако обичате, на работа.

Харолд вървеше към мястото си в залата, когато Клайв Евърард, без да си прави труда да понижава глас, оповести:

— Този човек не може да режисира траекторията на собствената си пикня.

Харолд спря, обърна се и заяви твърдо:

— Надявам се, не възнамеряваш да участваш в следващата ми постановка, Клайв.

— Ами… мислех, че ще ми отива ролята на Телегин…

— Ами — повтори Харолд, — предлагам ти да си помислиш за някоя друга трупа. За предпочитане на друга планета. А сега искам да стигна до края на пиесата без повече прекъсвания.

И почти успяха. Нервите им обаче бяха опънати. Разменяха си обиди и си ги връщаха с лихвите. Още неща от реквизита изчезнаха или се отклониха от пътя като заблудени овце. Декорите усвоиха урока за несигурността и поне една от вратите напусна сцената толкова чевръсто, колкото и актьорът, който току-що я дръпна, за да я затвори зад гърба си. И докато затихваха заключителните погребални акорди, актьорите се събраха с увесени носове на сцената. Харолд вдигна ръце над главата си в драматичен жест на отчаяние и се присъедини към останалите.

— Какъв смисъл има да ви давам наставления — почти простена той. — И без това не знам откъде да започна. — Това признание, първото подобно признание, което излизаше от устата му, изглежда, удиви не само слушащите, но и самия Харолд. — Всички заедно сте толкова зле, колкото и всеки от вас поотделно. Позор за професията.

Излезе и изчезна в зимната нощ, както си беше с бродираните режисьорски чехли и дори без да си облече палтото.

Веднага щом си тръгна, атмосферата се разведри. А щом отслабна напрежението, избухна смях, размениха се полезни за здравето реплики от рода на: „За кого се мисли този Харолд“, „Нали просто се забавляваме, за Бога“, „Да не би да ни плащат за това“.

— На мен лично — обади се Борис — ми писна да казвам „Хайл Харолд“.

— Според него никой не прави нищо свястно — добави Роза. — В Кремъл човек сигурно би се чувствал по-добре.

— Нямаше да имам нищо против, ако беше компетентен — прошепна единият Вентичели.

— Точно така — съгласи се другият. После се обърна към Еслин: — Селяните се бушуват.

Чуха се още няколко болшевишки изказвания и тогава на пътеката между редовете се появи Райли. Насочи се право към сцената, скочи и се озова под светлините на рампата. Няколко гимназисти (които не познаваха ужасните му маниери) и Ейвъри (който много добре ги познаваше) възкликнаха:

— Ааа…

Котаракът приклекна. Бедрата му затрепериха и коремът му започна спазматично да се свива. От гърлото му излязоха няколко клокочещи звука, задавено кашляне и той повърна малка проблясваща купчина кожа, кости, козина и кръв върху дъските, след което си отиде. Последва дълга пауза. Накрая Тим се обади:

— Театрален критик. Само това ни липсваше.

— Я стига — сопна се Ван Свитен. — Да погледнем нещата откъм хубавата им страна. Всеки знае, че лоша генерална репетиция означава хубава премиера.

Над главата му, над прожекторите и над покрива на театъра, над нощното небе и над безгранично високия тъмен свод на небесната шир Талия, музата на комедията, играеше китайски шах с Евменидите40. Когато дочу тези думи, довени до слуха й от объркал пътя си вятър, Талия се разсмя и се наложи да й помогнат да стигне от нейния облак до най-близката обществена тоалетна.