Смъртта на една марионетка

Премиерата

Всичко беше готово. Проверено и препроверено. Диърдре изпрати младите си помощници до стаята за почивка да изпият по чаша сок или кафе и остави Колин да нагласи клавесина. Вече минаваше и половина и от гримьорните се чуваше жуженето на възбудени гласове.

— Ще изляза на сцената с молитва на уста — информираше всички Борис.

— Мислех те за атеист.

— Никой не е атеист преди премиера, скъпи.

— Къде е Николас?

— Винаги идва пръв, часове преди другите.

— Забравих си всичките реплики. Трябва да ме прикривате.

— Някой да ми е виждал чорапите?

— Разбрах, че дъщерята на Джойс ще дойде.

— О, Боже. Е, дано поне си запази мнението за себе си. Още помня какво каза за „Магазин на «Слай Корнър».

— Очаквах, че Харолд ще ни наобиколи за последно.

— Искам да кажа… Никой няма нищо против конструктивната критика.

— А, ти си ми взел чорапите.

— Не съм. Тези са си моите!

— Ако пак се срути някой декор, ще загина.

— Не са твоите. Виж — познавам си го по това петно.

— Залата е почти пълна.

— О, господарят ще бъде доволен. «По един задник на всеки стол, любими мои».

— «И масово коленопреклонение».

— Почти без петнайсет е. Къде е Николас, по дяволите?

Николас закъсняваше, защото бе настъпил моментът да разбере тайната на Тим и Ейвъри, а тя наистина се оказа сензационна. Двамата току-що я споделиха с него; възбуден и разтревожен, той седя в осветителната кабина и ги разпитва до последната минута. Ето фактите: Тим винаги съставяше свой проект за осветлението на всяка постановка — обмисляше всичко вкъщи с макет на сцените. Беше особено доволен от проекта си за «Амадеус» — кехлибарени и розови светлини за Шьонбрун; сиви зад шепнещите Вентичели; матово виолетови за сцената със смъртта на Амадеус. Както обикновено, Харолд не прие нито едно предложение на Тим. («Кой всъщност режисира този епос? Не… Сериозно. Искам да знам.») През въпросната вечер Тим за първи път направил осветлението според указанията на Харолд и когато двамата с Ейвъри се прибрали вкъщи, Ейвъри се разплакал, защото хубавата сцена, която проектирал, заприличала на клоака, сякаш Харолд я залял не със светлини, а със собствените си отпадъчни продукти, при това минали през вентилатор.

Именно тогава на Тим му писнало и изложил своя план. А той бил прост: на премиерата да освети пиесата според собствения си проект. Веднъж вдигне ли се завесата, никой не може да ги спре — нито Харолд, нито който и да било, а Харолд едва ли ще има желание да прави сцени през антракта. Това, разбира се, означава край на кариерата им в «Латимър», но и двамата бяха готови за подобно развитие на нещата и вече проучваха възможностите да се включат в една трупа в Ъксбридж. В неделя следобед Тим и Ейвъри се бяха промъкнали в театъра да подготвят всичко и да отработят осветлението според техния проект.

Николас влезе в гримьорната с чувството, че ще се пръсне, защото не може да каже на другите, и едва се нацеди в претъпканото помещение. Почти всички актьори около него вече се бяха облекли. Ван Страк си обуваше единия дълъг бял чорап, Дейвид Сми се бореше с вратовръзката си, двамата Вентичели — с наметала и маскирани, приличаха повече на прилепи, отколкото на лепкави насекоми — се въртяха насам-натам и ръсеха злобни забележки. Миришеше на пудра, тоалетна вода за след бръснене и лак за коса. Николас нахлузи обшитата с дантели риза, втри малко руж в бузите си — бялата му кожа придоби топъл цвят на кайсия. Сега си слагаше много малко грим и със снизхождение си спомняше за дебюта си в «Тежкото изпитание», когато си правеше дълбоки бръчки с лак и си слагаше кичури снежнобяла коса.

В другия край на стаята Еслин пудреше перуката си и Николас се почувства неловко, като видя отражението му в огледалото, защото се сети за голямата си уста. Зад Николас император Йосиф, помпозен в бялото си сатенено сако, отрупан с блестящи украшения, бавно се разхождаше нагоре-надолу като гигантски лъскав плужек. Николас си представи как малките му грубовати устни, издадени напред, шепнешком разправят на цялата трупа онова, което някога беше само негова тайна.

Еслин, очевидно в пълно неведение, че се е сдобил с рога, изглеждаше особено доволен от себе си: приличаше на котарак, току-що глътнал вкусно канарче. Вдигна ръце да си нагласи перуката и Николас видя пръстените му да проблясват. Носеше шест пръстена, повечето с камъни, а един с къси остри шипчета — стърчеше на пръста му като готово за бой малко бодливо прасе. Сега той бързо отмести една кутия с крем, която имаше наглостта да се мъдри пред него, и започна да говори.

Едва бе започнал, и Николас вече знаеше, че няма да му хареса това, което се кани да разкаже. В гласа на Еслин имаше наслада, чак се къдреше от проклетия. Говореше за Диърдре. Разказваше нещо, което тя споделила с него поверително, но историята му се струваше твърде пикантна, за да я запази само за себе си. Миналата седмица се обадили на Диърдре в офиса от полицията. Баща й явно се измъкнал от хосписа, където се грижели за него през деня, и тръгнал нанякъде из дъжда без палто и дори без сако; половин час по-късно го открили на кръстовището на «Кейси» и «Хилсайд» — опитвал се да регулира движението.

— И аз казах — продължаваше Еслин, — като се опитвах да не се разсмея при мисълта за изкуфелия старец под проливния дъжд: «Колко ужасно.» А тя вика: «Знам.» — Направи кратка пауза, за да им позволи да се възползват от безупречната му способност да подбира подходящия момент, и добави: — Той изобщо не познава района.

Почти всички неволно избухнаха в смях, Николас също. Вярно, смя се по-кратко и не така сърцато като останалите, но все пак се смя. Миг по-късно Диърдре се появи на прага.

— Петнайсет минути до началото.

Моментално всички в хор й благодариха малко фалшиво и твърде високо. Само Еслин, който внимателно си очертаваше устните с молив, си замълча. «Трудно е да се каже — помисли си Николас — дали е чула, или не.» Заради възчервеникавата й кожа не личеше кога се изчервява, а и изражението й винаги бе напрегнато, та и това беше показателно. Стоеше на прага в странна поза (според определението на двамата Евърард секунда след като тя изчезна), сякаш всеки миг щеше да хукне в галоп. В интерес на истината този път нямаше смях.

Някой стана и тръгна след Диърдре; Николас едва не го последва, толкова му бяха омръзнали всички. Щеше му се да се извини за поведението си и си представи как отива при Диърдре зад кулисите. Но какво да й каже? «Аз не се смях»? Много неловко, а също и невярно. «Съжалявам, Диърдре… Не исках да те нараня и наистина ми е мъчно за баща ти»? Още по-гадно. Ами ако въобще не е чула нищо? Тогава ще се наложи да й обясни всичко и ще й причини ненужна болка. После, за да се почувства по-добре, започна да й се ядосва. Честно казано, разсъждаваше той, като човек, тъй зависим от добротата на непознати, защо не си избра да сподели с другиго. Последният, пред когото би трябвало да си отваря сърцето, е някой безчувствен чвор като Еслин. Какво друго е очаквала от него? Но прехвърлянето на значителна част от собствената му вина върху и без това превитите вече рамене на Диърдре го накара да се почувства още по-зле. Даде си сметка, че фактически е бесен на Еслин, задето предизвика такива душевни терзания в момент, когато мислите му трябваше да са насочени единствено и само към първо действие, първа сцена. Отвори уста и заговори, преди да разбере какви точно са намеренията му:

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Еслин? — Еслин погледна в огледалото си въпросително. — Закърмен си с прекалено много човещина.

Мигновено настана тишина. Напудрените лица се спогледаха, отворили широко очи. Борис спря да крачи и зяпна втрещен в тила на Николас. Ван Свитен подхвърли:

— Глупак.

Николас изгледа всички предизвикателно. Този респект към Еслин май отиваше твърде далеч. Дори петнайсет години да е бил изпълнител на главни роли, не означава, че е Всемогъщият Бог.

— Имаш ли представа какво направи? — попита Борис.

— Изразих мнението си — отговори Николас. — Какво толкова?

— Цитира «Макбет».

— Какво?

— «Все пак се страхувам за теб» — уточни Борис с разтреперан глас, — «закърмен си с прекалено много човещина…».

— Млъкни — извика Орсини-Розенберг. — Само влошаваш нещата.

— Така е — намеси се Клайв Евърард. — Николас го направи несъзнателно.

— Борис ще ни докара нещастие.

— И двамата излезте, завъртете се три пъти и пак влезте — посъветва ги Ван Страк.

— Нищо подобно няма да сторя — тросна се Николас, но в гласа му прозвуча колебание. В края на краищата, ако иска да става актьор, би трябвало да вземе присърце и всички митове и загадки, свързани с професията. — Нали не съм го направил нарочно.

— Хайде де. — Борис вече стоеше на вратата. Николас се понадигна от стола. — Това е единственият начин да предотвратим нещастието.

— Така е, Николас. Има ужасни истории какво се случва, ако цитираш «Макбет» и после не вземеш мерки.

— Ооо… щом настоявате — отстъпи Николас и застана до Борис на прага. — На коя страна да се въртим? По часовниковата стрелка или обратно?

— Откъде да знам?

— Сигурно няма значение.

— Има ужасно голямо значение — викна Ван Свитен.

— Тогава ще се завъртим по три пъти и в двете посоки.

— Но — от напрежение Борис вече беше изял почти половината от яркочервеното червило на устните си — в такъв случай няма ли да се обезсилят взаимно?

Накрая Николас се завъртя по часовниковата стрелка, Борис — на обратно, макар че, както се оказа по-късно, и двамата можеха да си спестят усилията.

Колин нагласи клавесина и изчезна зад великолепната си камина да провери дали всичко е наред с подпорите и тежестите, които я държаха стабилно на пода. Тъкмо клекна и чу нечии стъпки. Надникна през огромния процеп под полицата на камината и видя Диърдре, която едва ли не тичешком прелетя през пространството зад кулисите. Появи се и още някой, изчезна в тоалетната и почти веднага излезе оттам. Колин понечи да стане и да викне през сцената, ала внезапно го обзе чувството, че във фигурата отсреща има нещо потайно: стоеше неподвижно и оглеждаше празните кулиси, отиде в тъмната част отзад, при масата с реквизита, и се наведе. След минута се изправи, хвърли още един поглед наоколо и бързо се шмугна в тоалетната. Колин прекоси сцената и приближи до масата, но успя само набързо да погледне реквизита (сякаш всичко беше наред). В този момент Диърдре се върна от стаята за почивка, повела своите помощници, които се кикотеха весело. Дойде при Колин и попита:

— О, Колин, би ли обявил пет минути до началото, моля те? Всеки момент татко ще пристигне с такси; трябва да го посрещна, за да го заведа до мястото му.

Фоайето беше претъпкано. Том Барнаби, с чаша в едната ръка и програма в другата, придружен от високо момиче със загадъчна красота, си пробиваше път към семейство Уинстанли. Звучеше струнен оркестър.

— Каква ужасна музика. Много е превзета.

— Салиери.

— Ааа… — кимна Къли и добави: — Виждаш ли божественото вдъхновение?

— Дръж се прилично, момичето ми. Или ще те прибера у дома.

— Татко — засмя се Къли весело, — много си строг. Виж, ето го.

Харолд беше във вечерно облекло. Голяма жълта копринена кърпичка надничаше от един джоб на сакото му. На кръста му имаше тъмночервен пояс, а ризата му беше така твърдо колосана, че с ръбовете й можеше да режеш домати. Той любезно поздравяваше зрителите. Харолд обожаваше премиерите. Те, повече от всяко друго събитие, задоволяваха копнежа му за признание. Госпожа Уинстанли, със закопчана догоре черна жилетка, неравномерно осеяна с перли, и катраненочерна пола с неопределена дължина, се носеше мрачно в сянката на знаменития си съпруг, повтаряше поздравленията като ехо, бъркаше имената на хората и повече от всичко й се искаше в този момент да е сред своите ученички и да им показва как се подреждат цветя.

— Здравей, Дорис.

— О, Том… — възкликна с облекчение госпожа Уинстанли при вида на приятелско лице и протегна десница, но веднага се изчерви, защото видя, че той не е в състояние да се ръкува. — Харолд ми разправи каква чудесна работа си свършил по декорите. — Макар да знаеше, че на Харолд никога не би му хрумнало да каже такова нещо, Барнаби се усмихна и кимна. — А и разбрах, че Джойс пее по-добре от всякога.

Тя не добави, както имаше навика в началото на тяхното запознанство, «скоро трябва да дойдете и да вечеряте с нас», защото последния път, когато го каза, веднага щом останаха насаме с Харолд, той й изсъска, че, ако някой ден поиска полицай еснаф да разхвърля хола му, тя първа ще го узнае.

Барнаби знаеше за отношението на Харолд и то доста го забавляваше. Сега насочи разговора с Дорис към градинарството, понеже отдавна бе установил, че и тя като него е запалена на тази тема. Всъщност всички храсти в градината на семейство Уинстанли се бяха хванали от клонки, които Барнаби донесе от Арбъри Кресънт, пък и всяка година заделяше от своите семена за Дорис. Тя се преструваше, че няма нужда от такива подаръци, но Барнаби предполагаше, че бурният живот на Харолд не му позволява да отделя пари за неща, които според него не са от първа необходимост. Съпругата на Харолд се обърна към девойката, която придружаваше Том, с учтив и леко въпросителен поглед.

— Помниш ли дъщеря ми?

— Къли.

Последния път, когато Дорис видя дъщерята на Барнаби, момичето имаше зелени и сребристи кичури в косата си, беше облечено цялото в черни кожени дрехи и омотано с вериги. Сега лимоненожълтата й вечерна рокля без презрамки, до над коленете, бе прилепнала по тялото й. Стройните й крака, стегнати в копринени чорапи, се издължаваха още повече от високите токчета на кожените й обувки с бродирани езици. По много старата й дантелена пелерина блестяха брилянти, а в косата й — синкавочерна като грозде от парник и вдигната на стегнат кок — бе забоден гребен от слонова кост.

— Едва те познах, скъпа.

— Здравейте, госпожо Уинстанли. — Къли се ръкува с Дорис. — Здравей, Харолд.

Къли се чудеше как е възможно някой да се навие да облече подобна жилетка дори веднъж, да не говорим да я носи години наред.

Наложи се Барнаби да остави за малко дъщеря си; опита се да я погледне строго и предупредително, но не успя да привлече погледа й. Вдигна рамене и с мъка си запробива път към вратата. Във фоайето влезе млад мъж, придружен от хубаво, но безлично момиче.

— Значи успя, а, Гавин?

— Успяхме, сър. — Сержант Трой подръпна нервно маншетите на спортното си сако. — Това е жена ми, Мори. — Госпожа Трой го побутна с крак. — Оо! Извинете. Морийн.

— Приятно ми е да се запознаем.

Морийн се ръкува. Не изглеждаше да й е особено приятно. Барнаби предположи, че всичко това изобщо не е по вкуса й, също както и на Дорис Уинстанли, само дето Морийн нямаше защо да крие този факт. Том винаги слагаше по един плакат на КОТС в служебния стол, без никога да говори за своята обвързаност с трупата, но неговият сержант го беше чул да споменава за репетициите на Джойс, бе свързал двете неща и съответно реши да си купи билети. Барнаби си представяше какво са си говорили семейство Трой. Гавин убеден, че няма нищо лошо да е близо до стареца; Морийн — каква скука ще трябва да изтърпи. Сега тя се усмихна — навъсена, сдържана усмивка — и каза, че човек става намусен и кисел от много бира и лимон. Мъжът й се почувства неловко и я побутна да вървят към залата. В този момент видя Къли, която си проправяше път към двукрилата врата и коридора към кулисите. След малко Морийн отново го стресна, като го мушна силно в кръста.

— Жалко, че не си си взел нож и вилица — подхвърли тя, когато седнаха на местата си.

— Какво? — зяпна я той в недоумение.

— Можеше да я изядеш през антракта.

Господин Тибс закъсняваше и Диърдре беше на нокти. Вече съжаляваше, че прие идеята му и дори го насърчи в желанието му да дойде на премиерата. Сега това й изглеждаше върхът на глупостта. Ако изведнъж го прихване нещо или се изплаши, няма да има кой да му помогне. Ядосваше се, че не му купи билет за място до Том, но й се беше сторило по-добре да го настани на стол до пътеката на последния ред. Опасяваше се да не би баща й да се почувства застрашен, ако се види отвсякъде заобиколен с непознати. Тя стискаше една програма и с болка на сърце си даваше сметка какво незначително място заема нейното име, а името на Харолд би изпъкнало повече само ако буквите бяха прогорени в хартията.

Диърдре пак си погледна часовника. Къде, за Бога, е той? Поръча му такси за осем без петнайсет, а пътуването не е повече от няколко минути. И тогава видя пред театъра да спира такси и бързо излезе в студената нощ. Господин Тибс слезе от колата.

— О, тате — викна тя, — толкова се разтревожих…

Изведнъж млъкна и ченето й увисна. Баща й беше облечен в лятна риза с къс ръкав и кремави памучни панталони, а на ръката му бе преметнато ленено яке. Беше го оставила облечен в дебел костюм от туид, с жилетка под сакото, за да му е топло, и бе пъхнала банкнота от пет лири във вътрешния му джоб. «Поне се е сетил да вземе парите», помисли си Диърдре, като го видя да подава банкнотата. Шофьорът взе парите и вдигна прозореца. Тя почука по стъклото.

— Няма ли ресто?

— Моля ви се — каза човекът. — Трябваше да седя с включен апарат и да го чакам десет минути, докато си смени всичките партакеши!

Диърдре хвана баща си под ръка (леденостудена и леко влажна) и го поведе през вече полупразното фоайе към мястото му на последния ред. За щастие залата беше отоплена, а тя щеше да му осигури нещо топло за пиене по време на антракта. Остави го да седи с ужасно изправен гръб, вперил трескаво поглед в яркочервената завеса.

Във фоайето Барнаби кимна на Ърнест и последва дъщеря си по коридора към кулисите, като се промъкна покрай Харолд, който любезничеше с мъж и жена (лика-прилика, ако се съди по наднорменото им тегло) в пълно вечерно облекло.

Дамската гримьорна се използваше от, четири жени, но сега в помещението имаше само три, защото актрисата, която играеше Катерина Кавалиери, беше и сценичен работник. Джойс Барнаби, облечена в строга сива рокля, със снежнобял триъгълен шал на раменете, си пудреше носа. Кити нервно се въртеше на стола, тракаше с шишенца и бурканчета и мънкаше под нос встъпителните си реплики с такъв плам, сякаш шепнеше молитви. Роза, очевидно спокойна, седеше на стола до електрическата печка. Беше се облякла и гримирала с поразително пренебрежение към характера на своята героиня. Лицето й изобщо не изглеждаше просто и сурово, а красиво предизвикателно, каквото например би могло да е лицето на една poule de luxe от началото на века. Клепачите й блещукаха като седеф, възпълните й устни също блестяха. Носеше голяма шапка, от която висеше китка череши и се открояваше на фона на тъмната кожа на бузата й. Съвършени, покрити с лунички, розови овали — приличаха на яйца на приказна птица. В стаята се набиваха на очи два великолепни букета от Харолд за изпълнителките на главните роли. Джойс (малки роли/гардероб) имаше букет (поднесен от мъжа й) от бледожълти уханни цветя и градински кукуряк, завързани с кадифена панделка. На облегалката на стола между Роза и Джойс висеше «бебето» на Кити.

Вратата се отвори. Къли надникна за секунда в стаята, изстреля: «Стискам ви палци», и изчезна. Веднага след нея се появи и Барнаби:

— Късмет на всички.

Джойс се измъкна в коридора и го прегърна. Той я целуна по бузата.

— Пожелавам ти късмет, Гражданко на Виена, Създателко на торти и Отговорничко за звуковите ефекти.

— Забравих къде си.

— На третия ред по средата.

— Вече знам накъде да не гледам. Къли държи ли се прилично?

— Засега.

Барнаби мина и през мъжката гримьорна и долови царящото там напрежение. Само Еслин изглеждаше спокоен, вероятно благодарение на спомените си за минали премиери. Другите актьори се смееха неуверено или се разхождаха, или кършеха ръце, или (като Орсини-Розенберг) и трите наведнъж. Колин викна: «Първо действие», и натисна звънеца. Император Йосиф изкрещя: «Звънецът! Звънецът!», и избухна в истеричен смях. Барнаби измърмори: «Най-добрите британци», и си тръгна. Едва не се сблъска с Харолд, който скочи насред гримьорната и се опита да вдъхне кураж на хората си със съвсем неоснователна увереност:

— Е, скъпи мои, знам, че всички ще се представите великолепно…

Барнаби се отправи към мястото си в залата. На минаване покрай кулисите видя Диърдре, заела вече позиция край масата с реквизита. На светлината на настолната лампа му се стори, че изглежда измъчена. Колин застана до нея. Барнаби им показа, че им стиска палци. Зърна и Николас, изправен зад арката, през която щеше да мине за първото си излизане на сцената. Лицето на момчето сивееше на мъждивата работна светлина, а по челото му проблясваха прозрачни капчици пот с големината на перли. Наведе се, вдигна чаша с вода и пи, после стисна подпорите на арката с разтреперани ръце. «Добре, че не съм на твое място, приятел», помисли си главният инспектор. Тъкмо стигна до третия ред и се настани до дъщеря си, и се появи Харолд. Отвори вратата вляво от първия ред със замах — доста ненужен и превзет жест — и застана с лице към публиката, все едно очакваше вълна от аплодисменти, възхваляващи самия факт на неговото съществуване. После седна в средата на реда и представлението започна.

От самото начало нещата тръгнаха зле и всички обвиниха за това осветлението. Тим и Ейвъри — преди представлението, погълнати от мисълта за собствената си смелост и изпълнени с възторг, защото най-сетне щяха да направят нещо изцяло свое — сега се потяха в осветителната кабина, изобщо не бяха помислили какво въздействие ще окаже новото осветление върху целия актьорски състав. Актьорите забавиха темпото и се объркаха. Необичайното осветление се отрази зле дори на Николас, макар да беше подготвен за промяната, и за малко да си глътне езика при първото излизане, в което имаше само четирибуквени думи.

Първоначално жителите на Костън, решени да покажат, че са не по-малко авангардни от съгражданина си, смело приемаха скверностите, които чуваха, но при репликата на Моцарт, как щял да оближе задника на жена си, един почтен гражданин високо измърмори нещо за «тоалетен хумор», стана и с тежка стъпка излезе, последван от вярната си съпруга. Николас се поколеба, чудейки се дали да ги изчака да се скрият зад вратата, или да продължи. Харолд ни най-малко не му помогна с ясно и високо изречената забележка: «Селяни», по адрес на излизащата двойка. Николас заговори отново — удоволствието от дръзкия натурализъм беше изчезнало от гласа му. Почувства се ужасно притеснен, едва ли не виновен, сякаш изобщо нямаше право да е на сцената. Ясно съзнаваше как, останала без неговата подкрепа, Кити се оплита и затъва, и така се сбъдва подигравателното предсказание на Еслин. След първото си излизане Николас стоеше зад кулисите, раздиран от разочарование, и слушаше гласа на Салиери, който се лееше гладко и уверено.

За първи път в живота си Николас се запита какво, по дяволите, прави един зрял човек, потънал в пот от нерви, облечен в нелепи дрехи, с гримирано лице и глупава перука, пред картонена врата, готов да влезе в свят, който нямаше почти никаква връзка с реалността. (Само ако знаеше, че тези мисли ще се повтарят хиляди пъти години наред. И то често сред най-знаменитите трупи.)

Първо действие продължи в този дух до края. Записът на Моцартовата преработка на марша на Салиери, създаден в чест на пристигането на Моцарт, започна твърде рано. За щастие капакът на клавесина скри факта, че Николас всъщност не успя да стигне навреме до клавишите. «Поне — помисли си той, сядайки пред музикалния инструмент — не се спънах в сабята».

В сцената «Отвличане от сарая» Кити се затича, викайки: «Браво, миличко, сладичко», на своя Волфганг, ала кракът й се закачи в килима, тя залитна и се увеси върху ръката на императора, за да не се строполи. Франц Йосиф се засмя и зарази всички други. Само Еслин и Николас не излязоха от ролите си и останаха сериозни.

Отдясно на Барнаби Къли се плъзна надолу в стола си, раменете й под черната дантела потрепваха от сподавен смях, а ръцете й скриха широката й усмивка. Том видя как Дорис Уинстанли, седнала три места по-напред и вляво, погледна тревожно мъжа си. Профилът на Харолд беше строг, устните — здраво стиснати. После блесна светлина, толкова ярка, сякаш сцената и четирите стени нямаше да я задържат. Заедно с нея гръмна и божествената музика на тържествената Меса в до минор и всичко избледня до сивия цвят на небето преди зазоряване. Еслин изрече последните си думи, натъпка устата си със сладкиши и напусна сцената.

Барнаби изгледа Харолд, който профуча по пътеката между редовете, после стана и се обърна към дъщеря си:

— Искаш ли нещо за пиене?

— О, татко — изправи се тя бавно. — Не бих пропуснала това за нищо на света. Как ми е гримът?

— Разтекъл се е.

— Не съм изненадана. Миналата година във «Футлайтс» правихме пародийна пантомима, но не може да стъпи и на малкия пръст на това тук. — Къли тръгна след баща си по пътеката между редовете. — Смята се за особено постижение, когато най-хубавото в една постановка е осветлението. Ох… ох…

— Не започвай пак да се кискаш.

— Няма… — подсмръкна тя в носната си кърпичка. — Честна дума.

До последния ред при вратите на изхода Барнаби видя господин Тибс. Беше се навел напред и се държеше за облегалката на предния стол. Изглеждаше вглъбен в мислите си и отсъстващ като светец на молитва. Барнаби не го беше срещал близо две години и сега остана поразен от влошеното му физическо състояние. Кожата му беше тънка като хартиена салфетка и бяла като сол. Сини изпъкнали вени пулсираха на челото му. Барнаби го поздрави, човекът му се усмихна мило, макар Том да беше сигурен, че старецът няма представа кой го удостои с внимание. Трима младежи, чиито места се намираха от вътрешната страна на господин Тибс, казаха няколко пъти много учтиво: «Извинете», но той или не ги чуваше, или не разбираше какво искат, затова накрая те прескочиха през облегалките на предния ред и така излязоха.

Стаята за почивка гъмжеше от народ. Къли измъкна дантелена кърпичка и огледалце от обшитата си с черни кехлибарени мъниста дамска чанта и избърса размазания грим около очите си. Когато Барнаби й донесе вино, тя му посочи с глава Харолд: режисьорът настойчиво тропаше по вратата на осветителната кабина, после доближи устни до процепа между рамката и вратата и изсъска. Никой не му отвори. Харолд отново лепна на лицето си усмивката на преуспяващ импресарио и се върна в центъра на помещението, където Къли го хвана под ръка.

— Чудесно осветление, Харолд — сподели тя. — Великолепно. Предай на Тим моите поздравления.

— … Ннн… няма… Няма защо… — викна Харолд, заеквайки като дефектна грамофонна плоча. — Тим е просто техник. Ни повече, ни по-малко. Аз проектирам осветлението за моите постановки.

— О, така ли? — гласът на Къли, макар и крайно учтив, определено показа недоверието, с което тя прие думите му. Барнаби я хвана под ръка и я отмъкна настрани.

— Повече няма да те взимам с мен.

— Повтаряш го, откакто навърших пет години.

— Изобщо не си се променила. Пий — раздразнено добави Том, когато Къли поднесе чашата под носа си и помириса. — Сега пък какво има?

— Нищо. Стига да обичаш силно отровен хербицид и смачкани банани.

Сержант Трой се приближи, мъкнейки намусената си съпруга, и Барнаби се насили да се усмихне.

— Забавляваш ли се, Гавин?

— Не е лошо, нали, сър? — говореше на Барнаби, но не сваляше очи от Къли. — Искам да кажа за аматьори.

Продължи да зяпа Къли и накрая Барнаби се принуди да ги запознае.

— Вашата дъщеря.

Барнаби напълно разбираше удивеното изражение на Трой. Всеки път, когато Къли се връщаше у дома, самият той се учудваше, че това елегантно, гордо стъпващо същество е плод на неговите гени.

— Изненадан съм, че досега не сме се срещали, Къли.

— Уча в Кеймбридж. Последна година.

Сигурно, помисли си госпожа Трой и направи мрачна асоциация с приказките за орисниците, които дават на едни деца много, а на други — нищо.

— О, това е моята съпруга, Мори. — Двете млади жени докоснаха ръцете си.

— Мори коя? — попита Къли.

— Трой — отвърна Морийн и в очите й пламна искра.

За пореден път Барнаби отведе дъщеря си настрани, за да си спести неприятности. Тръгнаха към залата и видяха Тим: излезе тичешком от кабината, огледа се набързо и чевръсто заслиза по стълбите. Междувременно Харолд мина като буреносен вятър през кулисите, хвърляше убийствени погледи, пълни с отвращение, към сценичните работници, които единствени през цялата катастрофална първа част не бяха сгазили лука почти никъде, и сега в мъжката гримьорна размахваше ръце и изсипваше негодуванието си на велик импресарио.

— Никога… ама никога, през целия си живот като режисьор — ревеше той — не съм виждал такава гротескна проява на умопомрачителна некомпетентност. Да не говорим за пълната липса на веризмо50. Всички играете отвратително. С изключение на Салиери.

— Извинявай, но аз не съм играл отвратително — каза Николас гневно.

— Объркахме се от осветлението — заоправдава се император Йосиф. Но за нещастие добави: — Макар че е чудесно.

— Досега трябваше да сте свикнали с моето осветление — кресна Харолд, морав от гняв.

Ченето на Николас увисна и той зяпна режисьора. Беше се чудил как ли ще реагира Харолд на предизвикателното непокорство на Тим. Представяше си какво ли не: с ледено спокойствие го уволнява на мига или изпада в нервен изблик и яростно се отдава на неконтролируемата си склонност да се самоизтъква. Само за едно не бе помислил, а и за нищо на света не би се сетил за възможността Харолд спокойно да си присвои новия проект и да го представи като свой.

— Най-много да глътнеш някоя муха така, Николас — подметна Харолд. — Нямам какво повече да ви кажа. Всички ме разочаровахте. Да, и ти, Моцарт. Няма защо да ме гледаш така. Къде ти е сабята?

— О! — Едва сега Николас разбра защо не се беше спънал в нея, когато седна пред пианото. — Съжалявам.

— Не е достатъчно. Искам да се вземете в ръце… Не, искам да се преобразите до един — във второто действие. Можете. Виждал съм ви да работите чудесно. Вървете и им покажете на какво сте способни.

Завъртя се и излезе. След миг го чуха да държи високопарна реч в съседната гримьорна.

— Ето от какво имахме нужда — прошепна Ван Свите. — Малко ободрение от Харолд.

— Тоя човек е най-големият си враг.

— А като си помислиш и за конкуренцията.

Борис сложи пакетчета чай в пластмасови чаши и докато наливаше в тях вряла вода от горещия чайник, попита: — Дали да не направя по един за Еслин и за неговите приятелчета?

— Те пък къде са?

— За последно видях Еслин зад кулисите да търка сол на главата на Джойси за сладките. Боже, Дейвид, какъв си мърляч…

— Извинявай — смотолеви Дейвид, грабна руло домакинска хартия и попи разлетия чай. — Не знаех, че е там.

— Видях ги и тримата да влизат в кенефа.

— Ооо… — проточи Борис, сви ръката си в лакътя и размаха отпуснатата си китка — Тройлизъм51, а? Ще види тая Кресида.

— Изключено. Каквото и да приказваме за Еслин, никой не мисли сериозно, че е обратен.

И точно тогава тримата, за които злословеха, застанаха неподвижно на вратата, а тъмните им сенки паднаха пред тях на пода. В прекалено затопленото и задушно помещение сякаш изведнъж нахлу студ. От пръв поглед личеше, че нещо не е наред. По лицата на двамата Евърард се бе изписало потайно очакване, а Еслин, с блеснали очи, изстреля главата си напред и жадно затърси нещо. На Николас му се стори, че главата на Еслин се е издължила и леко се е сплескала. Същинска змийска глава. Ала веднага укори въображението си за внесения смут в душата му. Просто игра на светлината и толкова, фантазии. Ето и това са фантазии — как може да си помисли, че Еслин го гледа. Издирва точно него. И все пак гърлото на Николас пресъхна и той отпи от чая с благодарност.

Еслин седна и започна да си връзва фльонгата на врата. Винаги сдържан, и сега изглеждаше ужасно спокоен. Но прекалено отмерените движения на ръцете му, потрепването на челюстта, контролирано само донякъде от здраво стиснатите устни, и вледеняващо бездушният блясък в очите му говореха друго. Всички в гримьорната разбраха, че звездата на трупата ври и кипи от потискан гняв.

Борис събра чашите сред гробна тишина, а случайната, с мъка изречена дума увисваше във въздуха и се изпаряваше, едва промълвена. Звънецът иззвъня и всички се втурнаха да излизат, внимателно заобикаляйки стола на Еслин. На излизане Николас погледна назад и видя как Еслин го проследи с очи — толкова злобни, че стомахът му се сви на топка. Вече убеден, че наблюденията му не са били просто плод на въображението, той бързо се обърна, ала успя да забележи, че Еслин бе свалил всичките си пръстени.

Николас не проумяваше защо му трябваше да възприема този факт като злокобно предзнаменование. Вероятно защото предвид вулканичното напрежение, което излъчваше Еслин, и най-малкото отклонение от нормата будеше загриженост. Николас настигна другите актьори зад кулисите и тихо застана малко встрани, за да си преговори репликите и да се застави отново да се върне в осемнайсети век.

Преди началото на второ действие оставаха секунди. Диърдре надникна в залата. Беше занесла на баща си чаша кафе, а преди това се запита дали да сипе вътре малко коняк (той изглеждаше толкова напрегнат и сякаш още му беше студено), но понеже не знаеше как ще взаимодейства алкохолът с неговите хапчета, се отказа. Сега наблюдаваше как баща й седи, с неестествено блеснали очи, на ръба на стола, все едно се кани да си тръгне незабавно. Каква ужасна грешка допусна, като му разреши да дойде. По време на антракта едва не извика такси, за да го изпрати вкъщи, но я възпря страхът, че ще трябва да стои сам в празната къща до единайсет часа.

Колин докосна ръката й, тя кимна и се съсредоточи изцяло върху началото на второ действие. Еслин вече бе заел мястото си — сив силует, опрян на облегалката на стола си. Миг преди да вдигне завесата, Диърдре видя как Еслин извърна глава към кулисите; по лицето му се беше изписала такава овладяна жестокост, че въпреки разстоянието между двамата Диърдре несъзнателно отстъпи назад и се блъсна в Кити. После даде знак към кабината на Тим, светлините блеснаха и пиесата започна.

Еслин се обърна към публиката и каза: «Слушах котките в двора. Всички пеят мелодии от Росини».

Тишина. Не просто никакъв смях или промеждутък, в който се чува само случайно изкашляне, шумолене или движение на крака по пода, а абсолютна тишина. Еслин пристъпи до ръба на сцената. Очите му, две блеснали огнени точки, пронизаха публиката, хипнотизираха я, приковаха вниманието й. Говореше за смърт и омраза и думите му всяваха трепет и ужас. На последния ред господин Тибс изстена тихо. Косата на тила му сякаш леко настръхна, макар че нямаше ни най-малък полъх. Зад кулисите актьори и сценични работници стояха неподвижно като статуи. Диърдре даде знак със звънеца за излизането на Констанца.

Повечето актьори обожават кавгите на сцената и караницата между жената на Моцарт и Салиери винаги минаваше добре. Сега Кити изкрещя: «Ти, гадно лайно!», и заудря мъжа си по гърдите с юмруци. Беше с гръб към Диърдре. Диърдре виждаше лицето на Еслин и с нарастващ ужас наблюдаваше как той сграбчи жена си за раменете и я разтресе — не с престорената ярост, демонстрирана на репетициите, а с див бяс, разтеглил устни и показал всичките си зъби като разярено животно. Писъците на Кити също станаха истински, когато той я завъртя и златният поток на косата й я шибна през лицето, главата й се клатеше напред-назад с такава сила, че изглеждаше невъзможно вратът й да остане здрав. Еслин я запрати яростно далеч от себе си, тя залитна през сцената и се спря едва когато се блъсна в арката на авансцената.

Ужасена, Диърдре погледа Колин. Ръката й посегна да спусне завесите, но той поклати отрицателно глава. Кити остана за миг подпряна на арката, изви се назад, борейки се за глътка въздух, после изведнъж успя и шумно пое дъх като спасен удавник, направи две крачки и се строполи в ръцете на Диърдре. Диърдре я заведе до единственото свободно място (близо до масата с реквизитите) и придърпа за нея един от малките златни столове. Нежно й помогна да седне, подаде си папката на Колин и взе ръката на Кити в своята.

— Добре ли е? — попита Николас шепнешком. — Какво става, по дяволите?

— Еслин… Не знам… Като че ли има внезапен пристъп на мозъчно разстройство. Просто започна да я мята насам-натам.

— Мили Боже…

— Би ли останал с нея, за да донеса аспирин?

— Излизам след две секунди.

— Извикай някой от помощниците ми. Кити… Ей сега се връщам. Нали?

— … Гърбът ми… ах… Боже…

Диърдре изтича до дамската гримьорна. Кутията с медикаменти за първа помощ винаги стоеше на перваза на прозореца в далечния ъгъл на стаята, зад закачалката с костюмите, но сега не беше там. Диърдре се втурна да я търси като обезумяла, разхвърляйки ежедневните дрехи на актьорите — коженото палто на Роза, сивото вълнено палто на Джойс, разни рокли и поли. Коленичи, разбута всички обувки и ботуши. Нищо. И тогава я видя. Показваше се иззад стойката за перуки на Роза. Грабна кутията, измъкна аспирина и започна истинска борба с капачката на шишенцето. Изглеждаше невъзможно да се отвори. Накрая разбра, че е от тези, дето се натискат надолу, преди да се завъртят, та да не могат да ги отварят деца. Още докато изтръскваше три от хапчетата, Диърдре осъзна колко безсмислено е това, което прави. Аспиринът е за обикновени неразположения: главоболие, температура. Ами ако е увреден гръбнакът на Кити? Ами ако с всяка секунда се увеличава ужасната опасност от парализа? Диърдре изведнъж се изплаши. Не биваше да слуша Колин, трябваше да спре представлението. И да попита дали в залата има лекар. Тя ще е виновна, ако Кити загуби завинаги способността си да ходи. Насили се да не мисли за тази страшна перспектива и прошепна:

— Вода… вода.

Имаше най-различни чаши — и порцеланови, и пластмасови, пръснати навсякъде, но всичките бяха мръсни. Диърдре грабна най-близката порцеланова чаша, изплакна я, напълни я до половина с вода и тичешком се върна зад кулисите.

Най-напред чу гласа на Николас от сцената. Значи първа картина е свършила, сменили са декорите и втора картина е доста напреднала. Явно, забавила се е повече, отколкото си мислеше. Бързо се отправи към масата за реквизита, но столът, на който остави Кити, беше празен. Диърдре отиде до Колин и без глас попита: «Къде е тя?» По същия начин — само с устни — Колин й отговори: «В тоалетната».

Диърдре завари Кити да ходи нагоре-надолу по теракотения под. Движеше се вдървено, спираше на всеки две-три крачки, за да разтърси раменете си, но все пак, слава Богу, вървеше. Диърдре й подаде аспирина и чашата и в този миг върху нея се изсипа такъв дъжд от ругатни, какъвто не бе чувала през живота си. Фактът, че бяха насочени срещу съпруга на Кити, а Диърдре само случайно се озова на фронтовата линия, изобщо не намали шока. От езика, който Кити използваше, лицето на Диърдре пламна. Опита се да я спре с «шшшт», ала напразно. Някои от думите й бяха познати от текста на «Амадеус», една-две други бе виждала в редките случаи, когато й се налагаше да използва обществена тоалетна, останалите й бяха напълно непознати. А и те имаха някакво новоизмислено звучене, сякаш нормалното звучене на острите обиди не задоволяваше яростното настървение на Кити, та тя съчиняваше още по-жлъчни прилагателни.

— Моля те — каза Диърдре с настоятелен шепот. — Ще те чуят в залата.

Кити спря, добавяйки само още едно изречение с много тих глас:

— Ако само ме докосне с пръст още веднъж, ще го убия.

После, все още вдървено, бавно излезе и остави Диърдре със зяпнала уста и с трите аспирина, които вече се топяха в потната й длан.

Барнаби и Трой, както и всички останали в залата доловиха странната промяна, настъпила в постановката след антракта. Тогава им се стори, че това се дължи изцяло на актьора, който играеше Салиери.

В първо действие той се представи като способен, но доста безчувствен изпълнител. През второто действие цялото му тяло изглеждаше заредено с експлозивна енергия, която направо не съумяваше да задържи в себе си. Човек не би се изненадал, прецени Барнаби, ако се разхвърчат искри, когато пляска с ръце или удря с пети по пода. Дори въздухът около него сякаш се насищаше с ярост. Морийн Трой си мислеше, че вероятно не е пропуснала серията на «Коронейшън Стрийт» напразно. А Барнаби забеляза как дъщеря му се е навела напред и седи на ръба на стола.

Потресаващата промяна в играта на Салиери не помогна особено на пиесата като цяло. Другите актьори, вместо да играят както преди (макар и понякога не много убедително), сега се движеха предпазливо около него и избягваха да го гледат в очите дори когато влизаха в пряк диалог.

Николас си чакаше реда, загледан в ярко осветената сцена. Беше напрегнат, но не и разтревожен. Реагираше положително на енергията, която даже зад кулисите улавяше, че се излъчва от Еслин. Усети как в отговор се раздвижи собствената му кръв. Знаеше, че може да се изправи и дори да надвие силата на другия. Умът му беше ясен; тялото му потръпваше приятно в очакване на сблъсъка. Излезе на сцената, но не чу предупреждението на император Йосиф, който му прошепна на минаване покрай него:

— Внимавай.

Ала и да беше чул, Николас нямаше да му обърне внимание. Не възнамеряваше да ходи на пръсти около Еслин. За него пиесата винаги стоеше на първо място. Така че той приближи смело до Салиери, а когато Еслин каза: «Съчувствам на губещия», и подаде ръка, Николас я прие с радост. Еслин веднага застана пред момчето и го скри от публиката, грабна ръката му и я стисна. И стиска, и стиска. Все по-силно. И по-силно.

Николас неволно зина от болка. Сякаш остри шипове яростно разкъсваха ръката му. Еслин му се усмихваше — широко озъбено ухилване като на чакал. И точно когато Николас си мислеше, че ще припадне, Еслин изведнъж го пусна и се отдалечи в дъното на сцената. Николас успя със задъхване да си каже няколкото реплики или поне приблизително, стигна до пианото и седна. Влязоха двамата Вентичели и Моцарт, който нямаше какво повече да говори, се възползва от възможността да огледа ръката си. Вече се подуваше. Внимателно изправи пръстите си един по един. Опакото на ръката беше по-зле, отколкото дланта. Беше покрита с малки синини, а на няколко места кожата бе разкъсана. Като че ли, някой се беше опитвал да забива в нея кабарчета. В края на картината Николас излезе от сцената. Колин дойде при него зад кулисите.

— Според Диърдре трябва да спрем представлението.

Николас поклати отрицателно глава.

— Ще се справя. Сега вече знам.

— Дай да видя — посегна Колин към ръката му и се ококори, рязко поемайки дъх. — Не можеш да продължиш с тази ръка.

— Мога, разбира се — заяви Николас. След като преодоля шока от атаката, сега, въпреки болката, го привличаше възможността да покаже своя хладен професионализъм. Той беше войник. А войниците вървят напред, независимо от всичко.

Диърдре докосна лакътя му и попита шепнешком:

— Какво стана?

— Пръстените му — показа ръката си Николас. — Мислех си, че ги е свалил, а той само ги беше завъртял.

— По дяволите — измърмори Борис, надничайки над рамото на Диърдре. — Вече няма да можеш да свириш на цигулка.

— Но защо? — попита Диърдре и Николас сви рамене.

На сцената Салиери викаше победоносно: «Напълних главата си със златни идеи, да! И тази къща със златни мебели»; цялата сцена потъна в мека кехлибаренозлатиста светлина. Внесоха златни столове и маси. До Николас стоеше Джойс Барнаби с триетажна поставка за торта, боядисана в жълто. Като всички други, и тя погледна тревожно към него.

Той й кимна успокоително, опитвайки се да изглежда спокоен и същевременно смел. Всъщност не беше нито едното, нито другото. Полагаше големи усилия да потисне обзелия го гняв. Не беше време да му дава воля. Сега трябваше да се изправи пред предизвикателството на следващите трийсет минути. Предстояха още картини, в които ще е сам със Салиери, но само в една имаха физически контакт — още едно ръкостискане — и той щеше да направи всичко възможно да го избегне. А онзи едва ли би го наранил физически пред публика от сто души зрители.

В залата елегантната му дъщеря не откъсваше поглед от сцената, а самият Барнаби усещаше как ноздрите му се разширяват и потреперват. В театъра се бе настанила позната за него миризма. И как нямаше да му е позната. Почти през целия му трудов живот е била под носа му. Наситена миризма на изгоряло, жестока и задушаваща. Целият театър вонеше. Миришеше на насилие. Той остави част от съзнанието си да следи действието на сцената и съсредоточи по-голямата част от вниманието си върху хората около него. Всички бяха неподвижни и тихи. Виждаше профила на Харолд, излъчващ удоволствие, примесено с недоверие. Жена му изглеждаше просто уплашена. Други гледаха с широко отворени, немигащи очи. Една зрителка жестоко дъвчеше устната си, друга беше забила и двата си юмрука в бузите. Барнаби леко завъртя глава. Не всички гледаха напред. Сержант Трой, бдителен, дори разтревожен, също оглеждаше около себе си.

Зад тях на последния ред един старец беше сграбчил облегалката пред себе си и така здраво се притискаше в нея, че гръбнакът му щеше да се отпечата върху задната страна на стола. По лицето на човека бе изписано ужасно очакване, смесено със страхлив зов за милост. Приличаше на дете, което не е направило нищо лошо, но знае, че суровото наказание няма да му се размине.

Барнаби отново съсредоточи вниманието си върху сцената, откъдето идваше неговото безпокойство. Еслин беше направо полудял. За миг не заставаше на едно място. Дори когато се оттегли зад кулисите и отдъхна в сенките им, продължаваше да излъчва енергия, която пулсираше в него и около него, все едно е стъпил върху магнитно поле. Барнаби щеше да се радва, когато представлението свърши. Макар да не можеше да измисли и най-малката причина, поради която да се бои, че има някакъв риск за Джойс, все пак щеше да бъде доволен да види края на «Амадеус», та Еслин да се справи по подобаващ начин с бушуващите в него страсти, очевидно свързани с Кити.

Сега тя излезе отново на сцената, вече в напреднала бременност, облегнала се тежко върху ръката на Моцарт. Не изглеждаше нито съсипана, нито победена. Поклонът й към Салиери представляваше просто ироничен жест, устата й — права твърда линия, а очите й хвърляха пламъци. При думите: «Аз никога не сънувам, сър. За мен нещата са достатъчно неприятни и в будно състояние», гласът й, макар и необработен и наранен, бе пълен с жлъч и язвителност. Барнаби хвърли поглед на часовника си (до края оставаха близо двайсет минути) и опита да се отпусне, да се отдаде на пленителната музика от «Вълшебната флейта» Колко ли неизмерима и непоклатима трябва да е злобата на Еслин, щом не заглъхваше дори в присъствието на тази възхитителна музика.

Сега, облечен в дълга сива пелерина и с шапка, скрил горната част от лицето си с маска, Салиери, предвестник на смъртта, неотклонно вървеше през сцената към Моцарт, който лудо драскаше върху нотни листа и се опитваше да довърши навреме своя реквием.

Николас работеше, обзет от хладната треска на оживлението. И макар цялата вечер повече или по-малко да прекара в състояние на постоянна тревога, все пак имаше достатъчно светли моменти, които го убеждаваха, че що се отнася до Моцарт, той е на прав път. Цели пасажи се бяха изиграли сякаш сами и изглеждаха току-що създадени, миг след миг, като че ли, цялата заучена дисциплина по време на репетициите се беше изпарила. «Аз мога!», помисли си Николас, замаян от ликуваща радост. Тъмна фигура премина прага на жалкия му апартамент и застана зад него.

По-късно, когато разказваше случилото се на Барнаби, Николас не можа да разграничи кога точно реалното усещане е изместило престорения ужас от фантасмагоричната поява на Салиери. Може би когато за първи път Еслин положи костеливата си ръка върху рамото му и го опари с дъха си — дъх, пълен с омраза, докоснал бузата му. Или може би когато Еслин съкрати първата им маневра и блъсна настрани стола, който Николас беше решил хитро да използва като бариера между двамата. Или може би когато Салиери прошепна: «Умри, Амадеус… умри».

В този момент, без да мисли, механично, както при всяка репетиция, Николас падна на четири крака и пропълзя под покритата с голяма покривка маса, служеща едновременно и за писалище, и за легло. През цялото време масата стоеше на една линия с арката към авансцената и Колин беше заковал тежката филцова покривка за пода от двете й страни. Така че, когато Еслин клекна отпред, пелерината му се разпери като две големи сиви крила и закри отвора — Николас се оказа в капан.

Изпълзя в най-далечния край на тъмното тясно пространство под масата. Усети, че се задушава. Малкото въздух около него бе спарен, миришеше на мухъл и прах от стария плат и натежаваше все повече от зловонието, което се лееше от устата на чакала. Еслин изви устни в зловеща пародия на усмивка. И Николас разбра каква заблуда е било да мисли, че не може да му се случи нищо пред очите на десетките зрители. Сега се убеди, че нормалният човешки страх да не те разкрият не би спрял Еслин. Защото Еслин, реши Николас, е съвсем луд, луд за връзване. Ръката на смъртния му враг, въоръжена с метален бокс от сребърни шипове и убийствено твърди камъни, се протегна към гърлото на Николас. И Николас, прескачайки всички останали реплики от сцената, извика последните думи, след които трябваше да се появи Кити: «Organa figata fa! Marina gamina fa!» Чу стъпките й от другата страна на дебелата покривка и първата й реплика: «Уулфи?» Еслин прибра ръката си, отдръпна раменете си и, най-накрая, злобната си гримаса. Когато Николас изпълзя изпод масата, Салиери вече се беше скрил някъде в тъмното.

— Станцерл… — Николас се вкопчи в Кити. Тя го остави да се облегне на раменете й, помогна му да се покатери на масата и оправи възглавниците му. Сцената на смъртния одър (неговата чудна сцена на смъртния одър, над която работи толкова много) направо беше опропастена. Той изломоти репликите си, като през цялото време надничаше през рамото на Кити, за да види фигурата, увита цялата в сиво, която го чакаше в тъмното. Николас умря, хвърлиха го без опело в просешки гроб (един дюшек, скрит зад камината), той остана да лежи там няколко мига и после изпълзя зад кулисите. Стигна до стола при масата с реквизита, строполи се върху него и облегна глава на стената.

Очакваше моментална проява на съчувствие и се изненада, че никой не му обръща никакво внимание, но после осъзна, че едва ли някой е разбрал какво се случи под покритата маса. По-късно ще има достатъчно време да им разкаже. Изведнъж си даде сметка, че и другата ръка, по-точно палецът, го боли ужасно. Вдигна го към очите си, но на мъждивата светлина виждаше само очертанията на ръката си. Николас бързо заслиза по стълбите и срещна Диърдре, тръгнала нагоре с димящ чайник.

— Внимавай! — извика тя и отмести чайника от пътя му.

На ярката светлина в мъжката гримьорна Николас откри, че под нокътя му се е забила голяма треска. Плътта около нея вече беше започнала да се подува и зачервява, сякаш се гневеше срещу натрапника. Николас пусна горещата вода и подложи палеца си за малко под струята, после се огледа за пинсети. Понякога актьорите ги използваха, за да си слагат изкуствени кичури коса или вежди. Но не ги намери. Тръгна да търси в съседната гримьорна; почука на вратата.

— Ооо… — възкликна съчувствено Роза. — Горкото ми агънце. Имам пинсетки. Почакай. — И тя започна да рови в кутията си. — Сложи ли му нещо?

— Не. Само го изплакнах.

— Ето. — Роза извади някакви пинсети, оплескани с грим. — Дай да видя сега.

Николас си подаде палеца, но гледаше доста тревожно към хирургическия инструмент.

— Не е ли редно да ги стерилизираме или нещо такова?

— Боже Господи, Николас. Щом искаш да ставаш актьор, ще трябва да се научиш да понасяш такива работи.

Николас, който никога не беше подозирал, че готовността да получиш отравяне на кръвта е сред най-важните качества, необходими за един млад актьор, прие с голямо колебание думите й.

— Готово. — Роза измъкна треската с изненадваща нежност, преобърна съдържанието на дамската си чанта, извади оттам мърляв розов анкерпласт и му махна лъскавите хартийки.

— Всъщност как се сдоби с това?

Николас й разказа.

— О… Преувеличаваш.

— Нищо подобно. Протягаше ръка право към гърлото ми.

Но още докато говореше, на Николас започна да му се струва, че вече не е толкова сигурен в реалността на преживяното. Уютната нормална атмосфера в гримьорната и фактът, че никой зад кулисите не беше видял нищо нередно, пораждаха усещането за илюзорност на спомените му. Но имаше нещо абсолютно истинско и напълно действително.

— А знаеш ли как свирепо разтърси Кити? — попита той.

— Така ли? — усмихна се Роза и уви изключително внимателно анкерпласта около палеца на своя събеседник. — Лошо момче. — (Николас с право предположи, че упрекът се отнася по-скоро за Еслин, отколкото за него, предвид обстоятелствата, но му се стори твърде меко казано.) — Сигурно е разбрал — продължи Роза с кадифен глас, — че тя му изневерява.

— Да го вземат мътните! Откъде разбра?

— Всички знаят, скъпи.

Обзет от угризения, Николас седеше и разглеждаше пулсиращата си ръка. За всичко е виновен той. Ако не беше казал на Ейвъри и Тим, никой нищо нямаше да разбере. Ето колко струват обещанията на Ейвъри. А и Тим май се е раздрънкал. И двамата са един дол дренки.

— Ама че клюкарки — измърмори той.

— Моля?

— Тим и Ейвъри.

— Виж, скъпи — продължи с наставленията си Роза, — ако имаш нещо против хомосексуалистите, изглежда, не си избрал подходящата професия. Доколкото знам, във всяка актьорска трупа има поне по един.

Николас я изгледа свирепо — вече не й беше благодарен за анкерпласта. Откъде би могла да знае какви хора има във всяка трупа? Увита в найлоновия си халат, с тая проскубана вишневочервена яка от щраусови пера. Прави се на звезда, предъвква непрекъснато спомени от минали представления, излъчва имитация на блясък, фалшив и безвкусен, колкото и коледната украса от миналата Нова година. «Латимър» — мислеше Николас ядосан — е чудесно място за нея, както и за всички други позьори, някогашни и никогашни звезди и мъртви величия.“ Забрави (защото му беше удобно) за проявената в миналото доброта към него; за търпението и куража, които проявяваха към новака, неспособен да различи чук от илик; подкрепата и убежището, които получи, след като внезапно напусна дома си. Сега единствената мисъл в главата му беше, че му е дошло до гуша от цялата тая самовлюбена пасмина. Изведнъж скочи. Роза се стресна.

— Отивам да видя края. Идваш ли?

— Не, ангелче — отвърна тя, примигвайки с изкуствените си мигли, натежали от грим. — Вече съм го виждала.

Актьорите се събираха зад кулисите за аплодисментите. Николас застана последен на опашката (Еслин вече си беше на обичайната позиция), до него император Йосиф въздъхна:

— Каква вечер.

— Хайде към Шьонбрун, любовнико.

Дейвид Сми мина покрай тях с подноса на прислужник, понесъл бръснача, дървената купа със сапун, сгънатата кърпа и порцелановата купа, от която се издигаше пара. Един сценичен работник забута инвалидния стол на Салиери и Дейвид го последва. Остави подноса върху малка кръгла масичка, взе завещанието на господаря си, както му беше казано, и отиде в задната част на сцената. Салиери вдигна бръснача, пристъпи към светлините на рампата и пламенно заговори на публиката:

— Amici cari52, роден съм само с две уши. И единствено чрез слушането на музика разбирам, че Бог съществува. Единствено чрез писането на музика се прекланям пред него…

Зад кулисите Джойс се подготвяше да излезе на сцената. Зад нея двамата Вентичели също нервничеха, готови за последната си поява.

— Да ме притежава… да ми заповядва… да ме изсмуква един абсолютен… И с него цялото значение…

Морийн Трой, макар фактически да не съжаляваше, че наближава краят, изпита известно разочарование. Защото този тип, който играеше италианеца, определено й харесваше. Точно по такива си падаше. Висок, чернокос и красив, и достатъчно възрастен да има пораснала дъщеря в трупата, ако програмата на Морийн казваше истината. Има изгледи да се окаже, че вечерта не е пропиляна напразно. Настоятелните погледи на мъжа й към Къли Барнаби не останаха незабелязани, но защо да не играят и двамата тази игра? Може пък да се помотае отзад и да успее да се запознае с черноокия красавец.

— … Сега самият аз ще стана призрак. Ще стоя в сенките, когато вие дойдете на свой ред на тази земя тук…

Къли обаче беше впечатлена от Моцарт. Очевадно неопитен и някак разхвърлян, все пак игра с плам и чувство, понякога дори с истинско въодушевление. Хвана се, че си задава въпроси за младия актьор. На колко ли е години? Сериозно ли смята да се занимава с театър?

— … И когато усещате ужасния горчив вкус на неуспехите си… и чуете как ви се подиграва непостижимият и нехаен Бог… аз ще ви прошепна моето име. Салиери: светецът покровител на посредствените!

В кабината Тим изкоментира:

— Истината винаги излиза наяве.

Ейвъри се усмихна, а Харолд започна да си преговаря речта, с която щеше да закрие премиерата. Чувството, че нещата все още могат да излязат от контрол, не напускаше Том Барнаби, затова седеше изправен и неспокоен. На последния ред господин Тибс, напълно забравил, че е в театъра, бродеше в тъмна гора, преследван от демони и вой на вълци.

— И от дълбините на своето отчаяние отправяй молитви към мен. И аз ще ви простя. Vi saluto.

Еслин вдигна бръснача и с бързо драматично движение го прокара през гърлото си. Остана яркочервена следа. Еслин застина за миг и смръщено погледна към острието, най-неочаквано станало аленочервено. После залитна напред, но рязко спря, запазвайки равновесие като че ли, с голямо усилие. Пазителката на тортите весело нахлу с поднос, върху който носеше закуска. Салиери направи крачка към нея да я посрещне. Тя го зяпна, устата й се отвори в нямо „О“, после изпусна подноса и хвана Еслин тъкмо когато падаше. После запищя. И в писъците й имаше неподправен ужас. И пищя, и пищя. А през това време кръвта се лееше по снежнобелия й шал и гълъбовосивата й пола и обагряше дъските в червено.