Смъртта на една марионетка

Антрактът (събота сутрин, Хай стрийт, Костън)

Костън беше хубаво градче, но малко. Налагаше се хората, неспособни да функционират без нормално „Сейнсбъри“ или „Марк енд Спенсър“, да пътуват до Слоу или Ъксбридж, за да пазаруват в такива магазини. Но онези, които не напускаха родното място, не бяха лишени от нищо, освен от вълнуващи приключения. На Хай Стрийт — главната улица — имаше супермаркет и рибарски магазин, магазин за мляко и млечни продукти, хлебарница и много голям „Плод и зеленчук“; две месарници (едната първокласна — закачаха месото както трябва и можеха да ти го приготвят по френски); аптека (на Макандрю), където, освен лекарствата се продаваха парфюми и козметика; две банки и фризьорски салон — „Очарователните прически на Дорис“. Имаше две погребални агенции; книжарница; винопродавници; поща и малка обществена библиотека.

В Костън, освен това имаше и три заведения за хранене. В едното — „При Аделайд“ — се предлагаха всевъзможни комбинации от пържени храни и постоянно свистяха десетки чайници. В кафенето „Софт шу“ сервираха домашно приготвени торти, различни видове чай със сметана, апетитни сандвичи от триъгълни филийки с изрязани корички, а сутрин — и кафе. В третото заведение — кръчмата „Веселият кавалер“ (първоначално се казваше „Пийналият кавалер“) — продаваха овчарски пай. Костън имаше, разбира се, и своя театър.

Събота, 17 ноември, беше прекрасен ден. Паветата искряха, покрити със скреж, а хората вървяха насам-натам бързо, сякаш искаха да настигнат белия дъх, който излизаше от устата им. Група ентусиасти пееха коледни песни. Диърдре и баща й стояха, хванати под ръка, пред рибарския магазин. Тя се тревожеше да не би студеният въздух да се отрази зле на белите му дробове, но той толкова искаше да излезе и освен това изглеждаше така спокоен и с акъла си, че тя го уви с два шала, сложи му и плетена шапка и ето ги сега навън. Господин Тибс стискаше здраво празната пазарска кошница и не сваляше очи от дъщеря си, а в погледа му се смесваха гордост от постигнатото, безпокойство да не се окаже излишен и просто любов като любовта, която биха излъчвали очите на лабрадор в същото положение. Двамата разглеждаха рибата, изложена на витрината.

Върху бледосивкави ледени кубчета лежаха два морски рака, а между тях се мъдреха барбуни и калкани. По-скромни същества, захапали по стръкче изкуствен магданоз, бяха подредени в бели тави. Господин Тибс разглеждаше изобилието от риба с голям интерес. Много обичаше риба. Диърдре отвори портмонето си с чувство за вина — ако не си харчеше парите в „Латимър“ за какво ли не, баща й можеше да яде риба всеки ден.

— Как ти се струва херингата, тате?

— О, обичам херинга.

— Ще я панирам с овесено брашно — усмихна се Диърдре с благодарност и стисна ръката му. — Искаш ли? И ще я изядем с черен хляб с масло.

— Обичам черен хляб с масло.

Двамата се наредиха на опашката. Диърдре беше свикнала никой да не обръща внимание на баща й (макар градът да бе пълен с негови бивши ученици) и сега доста се развълнува, когато една жена до тях се обърна и каза, че много се радвала да го види и колко добре изглеждал.

Той наистина изглежда добре, съгласи се Диърдре, хвърляйки кос поглед на баща си. Очите му блестяха, бяха ясни, кимна с глава да отговори на поздрава, ръкува се. Прояви известно безпокойство, след като продавачът уви дебеличките лъскави херинги в страница от „Дейли Телеграф“ и те изчезнаха от погледа му, но пак се успокои, щом пакетът се озова на сигурно място в кошницата му. После за довиждане се ръкува с всички хора от опашката и двамата с Диърдре отидоха в „Плод и зеленчук“-а.

Тук тя купи картофи, зелка, моркови и едно кило мандарини, които продавачката изсипа върху другите зеленчуци в кошницата и те заблестяха като живи въглени. Диърдре се опита да вземе кошницата от баща си, защото се боеше, че е станала твърде тежка за него, но той настоя да я носи. Отново се хванаха под ръка и тръгнаха, този път към библиотеката. По пътя минаха покрай „Блекбърд“. Диърдре помаха на Ейвъри, стана й приятно, когато и той й махна с ръка.

В библиотеката господин Тибс остави дъщеря му да избира книгите. Тя го правеше всяка събота — взимаше една за себе си и две за баща си. Всяка седмица той си искаше, понякога много настоятелно, своите нови книги и Диърдре винаги изпълняваше желанието му, защото смяташе стремежа му да се придържа към някои от навиците си от преди заболяването за добър знак за здравословното му състояние. Независимо колко обемисти бяха книгите, на следващата събота баща й неизменно беше готов да ги замени с други — даваше ги на дъщеря си с учтиви благодарности и я уверяваше, че ги е прочел с голямо удоволствие. Но веднъж Диърдре го видя как чете една от тях — на Г. К. Честъртън. Четеше един лист едновременно от двете страници: внимателно проследяваше първия ред до края, обръщаше листа и прочиташе първия ред на следващата страница; после започваше втория ред на предишната и продължаваше с втория ред на следващата и така до долу. После вдигна книгата и разгърна страницата срещу светлината, сякаш да изстиска и последната възможна информация от нея, преди да мине на следващия лист. Сега Диърдре избра един пътепис със снимки на безоблачни пейзажи, нещо от Моника Дикенс и „Да пишеш в ресторанти“ от Дейвид Мамет41 — още преди шест седмици поръча да й я запазят.

Няколко минути послушаха коледни песни, пуснаха нещо в кутията на викария и после поеха към хлебарницата. Диърдре купи един голям бял хляб, нарязан на филийки, и евтина пандишпанена торта, покрита с тъмночервено сладкарско желе и растителна сметана. После се прибраха вкъщи. Господин Тибс се оплака, че е много изморен от разходката, и си легна, а Диърдре сложи вода за чай.

Отиде да си оправи леглото, докато чакаше чайникът да заври. Дръпна покривката и започна старателно да я сгъва. Случайно вдигна поглед и се видя в огледалото на гардероба. Обикновено избягваше да се оглежда, като се изключат сутрешните й срещи с огледалото, но и те приключваха по най-бързия начин. Какъв смисъл има? За кого да се гласи? Невинаги е било така обаче. Преди десет години, беше на осемнайсет — едно момче в службата като че ли проявяваше интерес към нея и тогава известно време се рови из разни списания и се опитва да прави нещо с щръкналата си във всички посоки тъмна къдрава коса и с прекалено розовата си кожа, но после почина майка й и Диърдре така се отдаде на домашните си задължения, че момчето пренасочи интересите си (съвсем обяснимо) и сега има щастлив брак и три деца.

„Не че съм грозна“, помисли си Диърдре и свали очилата — чувстваше се по-уверена, когато не виждаше ясно образа си. Доста е висока, може да се каже стройна, макар задникът й да е малко увиснал. Има и хубави очи, жалко, че се налага да носи тези отвратителни очила. Веднъж Джойс й предложи да си сложи лещи, но бяха толкова скъпи, че въобще не можеше и да мисли за такова нещо, пък и диоптърът й беше твърде голям. Сложи очила още на три години. В училище една приятелка, вярваща католичка, посветена в ненавистта на Диърдре към очилата, й предложи да се помоли за нея на света Лучия, покровителка на късогледите. Няколко дни по-късно я увери, че е отправила обещаната молитва, но резултатите бяха незначителни. Светицата или не е била в настроение да изпълнява молби в този ден, или — по-вероятно — беше подушила, че молитвата е за еретик, и бе отказала да прати своята благодат. Диърдре въздъхна тихо, сложи си отново очилата и понеже чу свиренето на чайника, побърза да слезе в кухнята.

Взе чаша чай и парче торта и ги качи в стаята на баща си. Седна да почака, докато той си изпие чая. Неочаквано господин Тибс попита:

— Как вървят нещата, скъпа? С „Амадеус“?

— Оо… — Диърдре го погледна изненадана и доволна. Толкова отдавна баща й не бе проявявал никакъв интерес към работата на трупата. Тя винаги му разказваше за пиесата, която подготвяха, като му спестяваше истината за невзрачната си роля в творческия процес, но споделяше с него своите идеи за постановката. Месеци наред беше слушал безучастно, а сега сам подхвана темата.

— Ами… вчера направихме най-ужасната генерална репетиция, която можеш да си представиш. Бе толкова лоша, че чак беше смешно…

Диърдре му разказа някои от най-ярките моменти и когато стигна до падането на скелето, баща й така се разсмя, че едва не разля чая. После каза:

— Знаеш ли, мисля да дойда на премиерата. Ако — добави той — не ме прихванат пак моите.

Диърдре взе чашата му и извърна глава. Усети как очите й се напълниха със сълзи и същевременно в сърцето й покълна надежда. За първи път баща й проговори без заобикалки за болестта си. И как смело и непринудено го каза. Колко спокойно, разумно, интелигентно и портално. Щом като е способен да говори така безпристрастно за другото си „аз“, това определено значи, че има подобрение. Сигурно би му подействало добре да иде на театър, да види други хора и най-вече да слуша невероятната музика. Обърна се към него с щастлива усмивка.

— Да, тате. Намирам идеята ти за страхотна.

В книжарница „Блекбърд“ нямаше клиенти. Ейвъри седеше до красивата писалищна маса близо до вратата. Магазинът беше на две нива, свързани с опасно за глезените каменно стъпало, излъскано от, честа употреба. Изпъкнало огледало над стъпалото отразяваше единствения скрит ъгъл в помещението и Ейвъри ясно виждаше какво става там. Въпреки това хората пак успяваха да свият по нещо, особено преди Коледа, когато в книжарницата ставаше лудница. Ейвъри се надигна, за да подреди книгите, разхвърлени от безцелно ровещи клиенти по двете кръгли маси. От време на време посетителите в „Блекбърд“ разместваха — понякога много удачно — книгите, изложени под тематично обособени рубрики. Цъкайки високо с език, Ейвъри измъкна „Любимият“ от полицата с надслов „Любовни романи“ и „Стая с изглед“ от „Вътрешен дизайн“.

— Виж това — викна той след минута към Тим, зает да бърка нещо на газовия котлон в бокса в задната част на магазина. — „Отрязаната глава“ е сложена в „Бойни изкуства“.

— Не съм сигурен доколко „Бойни изкуства“ е съвсем неподходяща рубрика за Мърдок — обади се Тим и поднесе лъжицата към устата си.

— Не разбирам защо го бъркаш това толкова и го опитваш, сякаш е кой знае какво — изрази удивлението си Ейвъри, запътил се към бокса. — Всички знаем какъв майстор на доматения сос е господин Хайнц.

— Каза, че на обяд мога да ям каквото искам.

— Сигурно не съм бил на себе си. Сложи му поне един дафинов лист, ако искаш да се доближиш до истината.

— Добре, добре.

— Или малко кисело мляко.

— Не прекалявай.

— Ако имаш предвид с яденето на твоя буламач, няма такава опасност, патенце. С какво са сандвичите?

— С кресон и синьо сирене. Има и орехи. Отвори шабли42, ако искаш.

— Кое по-точно? — попита Ейвъри и започна да вади бутилки от стойката под мивката.

— „Гросо“. И викни Нико.

— Не е ли на работа?

Ейвъри отвори бутилката, дръпна настрани дебелата плюшена завеса, вдигна глава към тавана и викна силно.

— Каза, че, ако иде на работа, няма да може да се съсредоточи така, както иска за премиерата.

— И ще остави стелажите незаредени. Домакините в страната ще изпаднат в паника. Нико…

— Ти на кого махаше одеве?

— Кога? — смръщи вежди Ейвъри. — А, преди малко? На горката Диърдре. Мина с баща си.

— Боже, какъв живот. Обещай да ме гръмнеш, ако някога изпадна в такова състояние.

Ейвъри примря от щастие — значи Тим възнамерява двамата да живеят заедно, докато остареят и побелеят. Но след миг пое дълбоко дъх и хладно отговори:

— Ще те гръмна много преди да стигнеш до това състояние, ако още веднъж домъкнеш такива боклуци в кухнята ми.

Чу се трополене по незастланите стълби и се появи Николас.

— Какво има за обяд?

— Сирене и хленч — отвърна Тим. — Направо ще съжалиш, че си дошъл, казвам ти.

— На мен пък ми замириса на нещо хубаво.

— Ето, видя ли? Още един човек с нормално обоняние.

— То и Достоевски е имал нормално обоняние, като е надушил умрелия кон.

— Хитро, сякаш имаш две глави.

— Е, аз имам две глави, както знаеш.

— Престани — каза Тим. — Караме Николас да се чувства неловко.

— Съвсем не — възрази искрено Николас, — но съм много гладен.

— О, Боже…

Жена със сплескана филцова шапка гледаше настоятелно към витрината.

— Нико, тичай да сложиш резето, идва една позната. И обърни табелката. Знам я отдавна. Щом влезе, няма излизане. — Николас се върна и Ейвъри добави: — Много е религиозна.

— Очевидно. Какво друго би я накарало да носи такава шапка.

— Знаеш ли — кимна Ейвъри одобрително, — от това момче ще излезе нещо, сигурен съм. Искаш ли вино, Нико?

— Ако не ви притеснявам.

— О, не ставай глупав! — сопна му се Ейвъри и сипа от шаблито в три големи водни чаши. — Мразя хората, които приказват така. Те изобщо не се интересуват дали те притесняват, или не. Тя идва оня ден да ме пита…

— Кой това?

— Онази там, отвънка. Втурна се тук и ме пита какво знам за Войните за испанското наследство. Отговорих й: „Нищичко не знам. Цял ден не съм мърдал от магазина.“ — Ейвъри огледа сътрапезниците си и добави: — Следва смях. Като не се сещате сами да спрете.

— Да започнете.

— Какво да започнем?

— Лафът е — обясни търпеливо Николас: — „Следва смях. Като не се сещате сами да започнете“.

— Измисляш си — рече Ейвъри. Николас се пресегна за втори сандвич, но го плеснаха през пръстите. — И не бъди такова прасе.

— Не ми говорете за прасета. За никакво месо.

— Боже, станал е вегетарианец — пребледня Ейвъри. — Знаех си, че всичкият този боб ще му се отрази зле.

— Би било някакво разнообразие — каза Тим. — Какво има, Николас?

— Бас ловя, че е предпремиерна лудост — заяви Ейвъри. — Ако се тревожиш за репликите си, ще те изслушам, след като затворим.

Николас поклати глава. Знаеше си репликите и вече не се страхуваше (както преди „Тежкото изпитание“), че ще се изпарят от главата му, щом стъпи на сцената. Тревожеха го предпремиерните му сънища. Или по-точно сън. Вече беше свикнал да сънува някакъв кошмар преди първото представление на дадена пиеса и освен това бе установил, че повечето му колеги в театъра имат подобни преживявания. Сънуваха, че са научили друга роля или костюмът им е изчезнал, или излизат на сцената и там се играе съвършено различна пиеса, или (много разпространен кошмар) пътуват в автобус или кола, която минава покрай театъра, но не иска да спре. Сънят на Николас спадаше към тази категория, само дето той пътуваше към „Латимър“ на собствена тяга. На ролкови кънки. Закъснява и лети по Хай Стрийт и вече знае, че ще стигне в последния миг, ала внезапно краката му го повеждат към месарския магазин. Колкото и да се мъчи да кара направо, те си знаят своето.

Вътре в магазина всичко е променено. Вече не е малък и облепен с цветни плакати, а огромен и дълбок като пещера; грамаден склад, в който висят безброй трупове, наредени в редици. Николас кара обезумял по пътеките между редовете, търсейки изход, а покрай лицето му профучават стотици провесени зайци, главите им, пъхнати в кървави хартиени пликове, агнета с жабо на току-що отрязаните им вратове и големи филета от яркочервено, нашарено с бели жилки месо, забучено на стоманени куки. Николас разказа как всеки път се буди облян в пот от страх и има чувството, че в ноздрите още го удря воня на кръв и дървени стърготини. Вече цяла седмица сънува това всяка нощ. Моли се на Бога да спре да го сънува поне, след като мине премиерата.

Описа го нехайно, но Тим долови скритото напрежение.

— Е, остават само още две нощи — успокои го той. — И не се тревожи за понеделник, Нико. Ще се представиш отлично. — Николас се поразведри малко. — Снощи Ейвъри дойде в моята кабина и плака, когато ти умираше на сцената.

— Ооо! — По лицето на Николас се изписа възторг. — Наистина ли, Ейвъри?

— По-скоро заради музиката — уточни Ейвъри, — така че няма защо да се прехласваш. Но все пак, в интерес на истината, мисля, че един ден, ако работиш много упорито, ще станеш доста добър. Разбира се, който и да играе до Еслин, ще изглежда като новия Лорънс Оливие. Или дори като стария, ако се позамисли човек.

— Така невероятно се превзема — изкоментира Тим. — Особено в сцената с Дон Джовани.

— Абсолютно — викна Николас и Тим с радост забеляза, че страните му отново възвръщат цвета си, донякъде. — Тя ми е любимата. „Направ тези добър за ухото ми. Соло тези…“ — гласът му потрепваше в шеговит плам. — „Подари тези за мен…“.

— О! Може ли аз да играя Господ? — простена Ейвъри. — Моля!

— Защо не? — съгласи се Тим. — Какво му е по-различното на днешния ден?

Ейвъри се качи на една табуретка и насочи пълничкия си показалец към Николас.

— Не, нямам нужда от теб, Салиери. Аз си имам… Моцарт! — Прокънтя царствен демоничен смях и Ейвъри слезе от табуретката, стиснал бузи да си скрие усмивката — Сбъркал съм си професията, няма съмнение.

— Не мислите ли — поинтересува се Николас, — че имаше нещо смешно в генералната репетиция като цяло?

— На този му дайте наградата „Барбара Картланд“43 за умерено изказване.

— Исках да кажа „нещо странно“. На мен например не ми се вярва всички неразбории да са били случайни.

— А, не знам. Понякога всичко върви наопаки — възрази Тим. — Помните ли премиерата на „Газовият фенер“44.

— А двамата Евърард. Стават все по-надменни — продължи Николас. — Онази забележка за траекторията. Не знам как се осмеляват.

— Осмеляват се, защото са под покровителството на Еслин. Макар за мен да е абсолютна загадка какво намира той в тях.

— Не ми говори за загадки — нацупи се Николас.

— Нали няма да започнеш пак с тази тема? — попита Ейвъри.

— Съжалявам, но не виждам защо да не започна. Обещахте ми, ако аз ви споделя моята тайна, вие да ми доверите вашата.

— Добре — обеща пак Тим. — Преди премиерата.

— Сега е преди премиерата.

— Ще ти кажем преди гонга — обади се Ейвъри. — Честна дума. За да не се изпуснеш пред някой друг.

— Нелепо е. Аз ви се доверих и вие не сте го разтръбили… нали?

— Естествено — увери го Тим веднага, но Ейвъри си замълча. Николас го погледна и вдигна вежди въпросително. Воднистосините очи на Ейвъри заиграха насам-натам — върху трохите по масата, върху парченцата сирене, върху орехите, върху каквото и да е, само да не срещнат погледа на Николас.

— Ейвъри?

— Ами… — Ейвъри пусна срамежлива усмивчица. — Всъщност не съм казал на никого. Ако мога така да се изразя.

— Исусе Христе! Какво значи „ако мога така да се изразя“?

— Намекнах малко… само на Борис. А той е самата дискретност, както знаете.

— Борис? По-добре да беше разпечатал листовки и да ги бе разлепил по Хай Стрийт!

— Няма защо да ми крещиш така — викна Ейвъри със същия тон. — Който не иска да го хващат, да не изневерява. Пък и се намерил кой да ме упреква. Ако ти не се беше раздрънкал първи, никой нямаше да разбере.

Беше толкова безспорно, че Николас не успя да измисли какво да отговори. Вбесен, блъсна стола назад и без дори да им благодари за обяда, затропа нагоре по стълбите.

— Някои хора… — Ейвъри погледна нервно към Тим. Но Тим вече събираше чашите и чиниите и ги носеше към мивката. В начина, по който си държеше раменете, имаше нещо презрително, а скованият му гръб излъчваше неодобрение, недвусмислено предупреждаващо Ейвъри, че приятелят му не желае да слуша продължението на тази увертюра.

Горкият Ейвъри подрежда до вечерта, суети се напред–назад и стоя настрана, проклинайки дългия си език.

Колин Сми сменяше подпорните греди на скелето, а Том Барнаби боядисваше камината. Колин я измайстори чудесно от крехка дървена рамка, покрита с дебела хартия. После я украси с винетки, сложни флорални мотиви и венчета, направени от плат, намазан обилно с лепило. Сега, дори без благотворното въздействие на специалното осветление, тя изглеждаше великолепно. Том дълго и търпеливо смесва бои, за да намери най-подходящия нюанс кафеникавочервен цвят, върху който щеше да нанесе с леки кръгообразни движения кремави и бледосиви линии и да създаде впечатлението, че камината е иззидана от мрамор. (В книгата „Амадеус“ на издателство „Пенгуин“ камината беше златна, но Харолд смяташе, че е способен на нещо повече от това да копира безропотно чужди идеи, така че много благодаря, но не.)

Макар Барнаби да помрънка, за да спази традицията, всъщност през последните петнайсет години много малко пиеси бяха минали без неговата помощ; за всяка бе отделял поне по час-два, понякога дори откъсвайки се от работата в любимата си градина. Сега, като оглеждаше склада за декори, той с особено умиление си спомни за един изрязан от картон жив плет, целия в сребристо и зелено, който беше изобразявал гората в „Сън в лятна нощ“; спомни си и как блещукаше под изкуствената лунна светлина.

Барнаби извличаше голяма полза от двете си хобита. Не си падаше много по самоанализи, защото смяташе, че резултатът, предвид вродената способност на човека да се самозалъгва, винаги е объркан и неточен. Нямаше обаче как да не забележи разликата между плодотворно прекараното време на отпуската си и безплодието на по-голямата част от работните дни и да не си направи съответните изводи. Не че липсваха възможности за проява на въображение в работата му — най-добрите полицаи винаги имат малко въображение (но не прекалено) и знаят как да го използват. Ала резултатите от приложението му трудно се сравняваха с постигнатото след занимания като днешното.

Не успееше ли да се справи с някоя задача, тя просто минаваше към нерешените случаи, а те чакаха да попаднат в ръцете на някой бъдещ амбициозен полицай, готов да се заеме с всичко, само и само да напредне в кариерата. Успееше ли, престъпникът отиваше в затвора и това носеше краткотрайно удовлетворение на Барнаби, преди да се изправи за пореден път пред най-злото, което човечеството е в състояние да предложи, а ако, не дай Боже, беше някой от лошите му дни, предложеното можеше да е наистина ужасно.

Затова едва ли е за чудене, мислеше си Барнаби с четката в ръка, че в малкото си свободно време рисува картини или боядисва декори, или работи в градината. Там поне нещата растат красиво, цъфтят, увяхват и умират, всяко според сезона. И ако капризната природа ги повали, преди да е дошъл краят на отреденото им време, то поне го прави без зъл умисъл.

— Свършил си страхотна работа, Том.

— Така ли мислиш?

— Нашият фюрер ще остане доволен.

Барнаби се засмя.

— Не го правя за него.

— Че кой от нас прави нещо заради него?

Работеха в дружелюбно мълчание, заобиколени с откъслечни картини от странни светове: горист пейзаж (с петнисти мухоморки от „Наивниците“45), пъстра сатинирана басма (опушен дъб от „Убийство в жилището на свещеника“46) и бледите китайски паравани (от „Чайна Августовска луна“). Барнаби погледна нагоре и зърна срамежливите очи на човекоподобната гъска, която надничаше през рамката на един френски прозорец („Сенна хрема“47).

Колин закова четири нови подпори на скелето и го обърна да стъпи на краката си.

— Това е достатъчно — прецени той. — Трябва да издържи да танцуват с подковани ботуши върху него и да не мръдне.

— Кой, мислиш, е свалил предишните? — попита Том, който знаеше за случилото се от Джойс.

— А… някой тъпак. Ще се радвам, когато тази пиеса мине и замине. На всяка репетиция става нещо. После, Колин, направи това… Колин, поправи онова…

Барнаби избра съвсем тънка четка за една от завъртулките и внимателно нанесе боята. Мърморенето на Колин се носеше тихо покрай ушите му. Двамата бяха работили заедно толкова много пъти, че вече нямаше какво да си кажат и като се изключат ритуалните коментари, обикновено си мълчаха като два стари пантофа, но им беше приятно.

Барнаби знаеше всичко за своя „колега“: че сам е отгледал сина си, останал без майка на осемгодишна възраст; че е талантлив занаятчия, който извайва нежни, елегантно пристъпващи животни, покоряващи със своя чар (Барнаби беше купил от него чудно красива газела за шестнайсетия рожден ден на дъщеря си); че Колин обича Дейвид и всеотдайно го покровителства, макар момчето вече да беше станало млад мъж, който можеше сам да се грижи за себе си. Един-единствен път Барнаби го видя да си изпуска нервите — беше заради Дейвид. Тогава си помисли колко е добре, че Колин рядко стои зад кулисите по време на репетиции и не става свидетел на подигравките, които Дейвид е принуден да търпи. Том знаеше с какво нежелание участва младият Сми в представленията и затова подхвърли:

— Дейвид сигурно очаква с нетърпение да мине следващата събота.

Колин не отговори. Барнаби помисли, че не е чул думите му, и ги повтори, като добави:

— Този път поне не са му дали реплики.

Тишина. Том хвърли поглед към събеседника си, към набитата му фигура, към стърчащата на кичури коса — черна, когато се видяха за първи път, а сега прошарена, като неговата. Обичайното изражение на Колин, излъчващо типичната за него упорита сдържаност, беше малко променено и под него сякаш надничаше друго, не толкова познато лице.

— Какво има?

— Тревожа се за него. — Колин погледна остро Барнаби. — Но искам да си остане между нас, Том.

— Естествено.

— Забъркал се е с някакво момиче. А тя е омъжена. От известно време не е на себе си. Един такъв… тих… нали знаеш?

Барнаби кимна и си помисли, че Дейвид изобщо си беше тих и само баща му можеше да забележи, че е станал още по-мълчалив.

— Реших, че е нещо такова — продължи Колин. — Бих се радвал, ако се задоми… в края на краищата вече е почти на двайсет и седем години. И затова му викам: „Доведи я у дома и дай да я видим“, а той изтърси, че тя не е свободна. Очевидно не искаше да го обсъждаме.

— Ами май няма много смисъл.

— Човек се надява за децата си едно, а то какво става, а, Том?

— О — отвърна Барнаби, — на твое място не бих се тревожил чак толкова. Нещата може и да се наредят някак. — Усмихна се. — Хората вече не се женят за цял живот, нали знаеш.

— Представях си го как излиза с някое хубаво тукашно момиче. Малко по-млада от него… как седят и се ухажват на канапето в предната стая, както ние с Гленда някога… и внуци. Всеки мъж на нашата възраст сигурно си представя своите внуци. — Колин въздъхна. — Нещата никога не стават, както ги мислим, нали, Том?

Барнаби си представи своето момиченце. Вече на деветнайсет. Висока, умна, злобничка, поразително привлекателна, със сърце от чиста платина. Без съмнение беше горд от онова, което е постигнала, но знаеше какво има предвид Колин.

— Не стават — съгласи се той. — Нищо не става както си го мислим.

Ърнест Кроли режеше бут. Работеше като хирург — спокойно, но с голяма прецизност, и малко показно въртеше дългия лъскав нож като ятаган и нежно поставяше отрязаните пържоли върху котлоните.

Роза пържеше картофи. Беше облякла широка, свободно падаща роба, чиито ръкави се вееха в опасна близост до ухаещата, цвъртяща мазнина.

— И как се справят ония двамата с ролята си, любов моя?

— Кои двамата?

— Ония, дето имената им звучат като италианска вечеря.

— А, двамата Вентичели. Ужасно, откъдето и да ги погледнеш.

Докато Роза разказваше някои от най-забавните случки от генералната репетиция, не се стърпя да не сравни невинното и доста трогателно любопитство на Ърнест с грандиозната самовлюбеност на Еслин, която винаги беше налице, но в навечерието на поредната премиера ставаше непоносима. Тогава цялата къща закипяваше от вълненията на примадоната. Всъщност целият им брачен живот мина сред такъв шум и фанфари, сякаш го бяха прекарали в сърцето на шумна карнавална процесия, фанфаронада за премиерите, за последните представления, за репетициите, за веселбите и непрекъснатите драми на сцената и извън нея.

Унесла се неочаквано в горчиви спомени, Роза изведнъж се опомни и се поправи. Така мина нейният брачен живот. Еслин беше късметлия, през по-голямата част от работните дни обитаваше друг свят. Сутрин отиваше в офиса, обядваше с клиенти, ходеше на чашка с познати (никога с приятели), които не бяха от театъра. От небрежност и стесняване на интересите Роза беше загубила малкото приятелки, които някога е имала. Така ролята й на госпожа Кармайкъл се преплете с изпълненията й в „Латимър“ и стана също толкова нереална и въображаема, колкото и останалите й роли, докато настъпи краят.

Още от началото на брака си Роза разбра, че Еслин й изневерява. Обясни й, че подобно поведение е присъщо на всеки изпълнител на главни роли в театъра, но той винаги щял да се завръща у дома. Тогава Роза побесня и се разкрещя: ако е искала да се свързва с нещо, което винаги ще се връща у дома, щяла да си вземе пощенски гълъб. Но годините минаваха и той наистина винаги се връщаше вкъщи, така че тя не само се примири с неговите флиртове, но по някакъв странен начин започна дори да се гордее, като виждаше как неговата популярност нараства — все едно беше майка, горда с детето си, което постоянно носи награди у дома. Неговите изневери имаха и положителна страна, а именно че не му оставяха много сили за сексуални подвизи със съпругата. Подобно на мнозина, които живееха на крилете на романтиката, Роза не си падаше твърде по активната креватна гимнастика. (И тук, както в много други отношения, скъпият Ърнест беше идеален, защото, изглежда, му бе достатъчно, обикновено в неделя следобед, да подскача над нея нежно и някак извинително в мисионерска поза.) При това задоволително (поне за Роза) съвместно съществуване не е чудно, че желанието на Еслин да се разведе й дойде като гръм от ясно небе. Уведоми я, че се е влюбил в седемнайсетгодишното момиче, което тогава играеше принцеса Карисима в детската пиеса „Мама Гъска“. След две-три седмици тя си намери приятел на нейната възраст, взе си матурата и разумно отиде да учи в университет, ала Еслин, опитал вече упойващото вино на свободата, продължи да настоява за развод.

Острата реакция на Роза спрямо предателството на мъжа й уплаши дори самата нея; нещо повече — удиви я. Свикнала да живее в състояние на почти непрекъсната мимикрия, първоначално почти не осъзна, че зад крясъците, виковете и драматичните й жестове се крие истинска болка и обида. По-късно Еслин я подкупи да напусне дома му и тя се премести в новия си апартамент. Прекара дълги ужасни седмици, ровейки се в чувствата си, като се опитваше да отдели фалшивата скръб от истинската, да проследи нишката на терзанията си до самото й начало, за да види откъде идва. Сновеше насам-натам, обгърнала с ръце раменете си, сякаш наистина се стремеше да запази целостта си; сякаш цялото й тяло бе отворена рана. Постепенно започна да разбира истинските си чувства. Изучаваше ги, изпитваше ги, назоваваше ги. Установи, че мрачната, изпълнена със съжаление тъга, която постоянно нахлуваше в душата й, всъщност е тъга по нероденото й дете. (До този момент изобщо не осъзнаваше, че е искала да има дете.) Непрекъснато носеше в гърдите си като камък тежката скръб.

През този период се застави да продължи работата си в „Латимър“; полагаше невероятни усилия да се владее, подкрепяна от вродената си гордост. Откри в душата си второ чувство и го назова в момента, когато Еслин оповести, че Кити е бременна. През цялото време нарочно гледаше настрани, ала по гласа му усещаше, че се усмихва широко. С невероятна сила в тялото й избухна и се развилия омраза. Само да си беше отворила устата, сигурно щеше да изреве или поне така й се струваше тогава. Изпита ужас да не би тази изгаряща злоба да вземе връх над здравия й разум и някоя тъмна нощ просто да отиде и свирепо да се нахвърли върху двама им. Сега вече не мислеше така. Но жаравата от лумналата омраза беше още жива и понякога Роза отваряше вратата на пещта, за да надникне вътре, да поразбута въглените и горещината им обгаряше бузите й.

— Добре ли си, скъпа?

— О! — Роза се сети, че пържи картофи. — Да, мили… Добре съм…

— Не ги оставяй да загорят.

— Няма.

Картофите изглеждаха прекрасно и още по-прекрасно ухаеха; бяха станали златистокафяви с лека коричка. Роза реши да ги остави на огъня още минутка — по-скоро за да си възвърне душевното равновесие, а и да се допържат, — после ги изсипа в съд от огнеупорно стъкло и посипа върху тях ситно нарязан магданоз. Седнаха на масата. Ърнест си взе от зеленчуците и ги подаде на Роза, тя също си сипа от тях в чинията.

— Само три картофчета?

— Ами… нали знаеш… — Потупа се по нагънатите меса на корема, скрити под широката й дреха.

— Стига глупости — възмути се Ърнест. — Ако Аллах искаше жените да са слаби, никога не би измислил джалабията48.

Роза се засмя. Ърнест я изненадваше със своето остроумие повече, отколкото навремето Еслин. Сипа си още няколко картофчета, а Ърнест за пореден път се поздрави за далновидността да си поръча навреме „Рийдърс Дайджест“.

Еслин взе вестник „Таймс“, седна на масата да закусва с квадратни препечени филийки, намазани с мармалад, и покровителствено се обърна към жена си:

— Не се безпокой, ще се справиш чудесно. В края на краищата нямаш много реплики. Не повече, отколкото имаше с Попи Дики.

— Лошо ми е.

— Разбира се, че ще ти е лошо, ангелчето ми. Нали си бременна. — Еслин отгърна вестника на бизнес новините и пак се върна на подхванатата тема. — Как ли би се справила, ми кажи, ако трябваше да играеш Салиери? Аз изобщо не слизам от сцената.

— Но на теб ти харесва.

— Работата не е в това. — Еслин се отказа да чете за състоянието на Рио Тинто Зинк и погледна строго жена си. — Човек, естествено, изпитва удовлетворение, като знае, че доставя удоволствие на много хора, а ако този човек има и талант, длъжен е да го използва в пълната му сила. Мразя прахосничеството.

Кити взе остатъка от препечената си филийка, станала вече малко жилава и твърда, и мрачно я загриза.

— Не ми се вижда театърът ни да побира чак толкова много хора.

— Говорех метафорично.

— Ммм?

— Опитай се да не изглеждаш толкова безучастна, коте. — Еслин отмести със скърцане стола си назад. — Какво направи с куфарчето ми?

— Изядох го с малко гъби и бекон, преди да дойдеш в кухнята.

— А — Еслин отиде до стария кухненски шкаф, в който бяха наредени красиви кани и чинии в синьо и бяло, взе си куфарчето и сложи вътре вестника. После се върна до масата и леко целуна със студените си устни Кити по бузата. — Скоро ще се върна.

— Къде отиваш?

— На работа. Трябва да събера… — навлажни пръста си и залепи с него една троха, излязла от чинията му — нещо в офиса.

— Но ти никога не ходиш в събота! — възкликна Кити и нацупи красивите си устни.

— Не мрънкай, скъпа. Не ти отива. — Еслин остави трохата в подноса за хляб. — Няма да се бавя. Ела да ми помогнеш да си облека палтото.

След като уви (малко по-стегнатичко от необходимото) копринения индийски шал около врата на Еслин и му закопча палтото накриво, Кити настоя да обсипе с малки целувчици устните му за довиждане. После зашляпа към кухненския прозорец, за да го гледа как изкарва на заден ход BMW-то от двойния гараж и тръгва по алеята към улицата. Тя отвори прозореца и потрепервайки от студения въздух, вдигна ръка да помаха. Заслуша се в любимия тракащ звук, който издаваха гумите, докато газеха чакъла по алеята. Имаше нещо в този шум. Сама не знаеше защо й доставя такова огромно удоволствие да го слуша. Вероятно го асоциираше с богаташкия живот на героите от американските сапунени сериали с техните дълги лимузини, чиито гуми скърцат по чакъла пред разкошни къщи с колонади. Или защото шумът й напомняше за детството и за щастливите ваканции в Дорсет, където студените вълни търкаляха дребните камъчета напред-назад. Или може би просто пукотът на чакъла означаваше, че мъжът й най-сетне е излязъл от къщата.

Кити махна за последно за късмет и се качи в спалнята, където бяха преживели моменти на взаимно удоволствие; където на облегалката на един стол бяха метнати синьото сако на Салиери, ризата с надиплена дантела и кремавите му панталони. Другите от трупата нямаха нищо против да си оставят костюмите в гримьорната (тя все пак се заключваше надеждно), Еслин обаче демонстративно понесе своя към дома си, заявявайки, че след такава генерална репетиция не би поверил на отговорниците за реквизита и чифт износени чорапи.

Тази сутрин, преди да се облече за излизане, пробва костюма. Разходи се наперено пред огледалото и описа на глас очаквания от него момент, когато ще стане от инвалидната количка, ще захвърли опърпания си стар халат и ще накара цялата зала да затаи дъх. Кити го слушаше с половин ухо. Той се поперчи още малко, каза нещо на развален френски и се облече за работа, готов да се заеме със задачите си за деня. Сега Кити смачка сакото на топка, хвърли го във въздуха, ритна го с все сила и се отправи към банята с лека стъпка.

Завъртя вратовете на два златни лебеда и капна малко ароматно масло за баня в горещата вода, после изля порядъчно количество от ухаещата течност в ръката си. Масажира с нея прасците и бедрата си, корема и най-накрая гърдите. Затвори очи, полюлявайки се от удоволствие. Четирите й отражения върху огледалните тъмни плочки на стените също се полюляваха. След това, както беше цялата намазана, спря крановете и се плъзна в кръглата вана, вградена в пода.

Около ръба, облицован с велур с цвят на слонова кост, бяха наредени кремове и помади, няколко шишенца лак за нокти, нейното копие на „Амадеус“ и телефон, покрит с плат, имитация на хермелинова кожа. Вдигна слушалката, набра номер и мъжки глас каза:

— Ало.

— Ти си ало, захарче. Познай какво? Той отиде на работа.

Гласът избоботи и Кити започна да обяснява:

— Не можех да ти кажа. И аз не знаех, докато той не изяде половината си варено яйце и… Очаквах да се зарадваш… Ооо… не можеш ли? — Кити се намуси красиво. — Е, аз пък не съм. Всъщност в момента нямам нищо върху себе си. Слушай… — Тя запляска с ръка по водата. По линията се чу сподавен смях. Кити също се засмя. Същият похотлив дрезгав кикот, който Николас чу в театъра. — Тогава ще трябва да се задоволя с джакузито, скъпи. Или ще взема да покарам колело. — Отново кикот. — Но няма да е същото. Ще се видим в понеделник.

Кити остави слушалката. Шнурът закачи сценария и той падна във ваната. Кити въздъхна и красивата й коралова долна уста излезе сладко напред, полузакривайки двете сладострастни връхчета на горната. „Понякога — помисли си тя — животът може да ти дойде в повече.“ Пол Скофийлд, стиснал дрипавия си шал, гледаше към нея изпод синкавата вода, като някакъв удивителен нов вид морско същество. Тя го натисна сърдито с палеца на крака си, облегна се назад, затвори очи, отпусна глава на възглавница от ароматни треви и се отдаде на мисли за любовта.

Хародц имаше среща с пресата. Истинската преса, не само онзи бездарен драскач с увисналия бирен търбух от „Костънско ехо“, който го интервюира по повод постановката на „Вишнева градина“ и после описа пиесата като епична селскостопанска драма от Чехов. Макар че, в интерес на истината, грешката можеше да се дължи и на Харолд, защото имаше навика да нарича пиесата просто „Градината“. Винаги се опитваше да съкращава заглавията, така създаваше впечатлението — поне си въобразяваше, — че е на „ти“ с театралния език. Беше говорил за Гарваново (гнездо), за Веднъж (в живота), за Нощта (трябва да падне) и за Мама (Гъска). „Тази Мама ще стане голямо шоу“, сподели той с местен журналист, който, сигурно по щастливо стечение на обстоятелствата, беше вмъкнал липсващото съществително, преди да предаде материала си за печат.

Но днес… ах… днес на Харолд му предстоеше да се срещне с Рамона Плюм от страницата за специални рубрики на „Саут-Ийст Бъкс Обзървър“. Естествено, винаги ги уведомяваше за своята работа, но до момента откликът, меко казано, беше доста равнодушен. Двете писма обаче, последвани от настоятелни телефонни обаждания, възхваляващи смайващия новаторски подход към пиесата в последната постановка, най-сетне дадоха резултат. Харолд очакваше да дойде и фотограф, затова се облече подобаващо — дълго сиво палто с астраганена яка, лъскави черни ботуши до коленете и шапка от персийско агне. Времето беше ужасно студено и по паважа падаше град, все едно от небето се сипеха прозрачни топчета за игра. От прага на „Латимър“ печално го гледаше гълъб, чиито пера бяха покрити с лед.

Закъсняваха. Харолд доста демонстративно си гледаше часовника, дори го разтърси, вдигна едното ухо на ушанката и се вслуша в тиктакането му, после започна да крачи тромаво напред-назад: нещо средно между Дягилев49 и Мечо Пух. Гълъбът слезе от прага и тръгна след него, вероятно надявайки се с малко раздвижване да стопи леда по перата си. Харолд си даваше сметка, че хората го забелязват, и поздравяваше всеки случаен минувач с любезно кимване. Повечето го познаваха — в края на краищата толкова години е режисьор на градския театър, — а другите, както ставаше ясно от погледите и тихите им коментари, веднага разбираха, че е човек от класа. Защото Харолд излъчваше великолепието на странстващ актьор. У него личаха напрегнатите творчески усилия, полагани по време на репетициите, вълшебството на премиерите и блясъкът на тържествата след представление.

Понякога, за да подчертае чутовното превъзходство на своето положение, Харолд се само — измъчваше — съвсем малко — с една от своите най-магнетични и тревожни фантазии и сега реши да й се отдаде, за да убие времето. Представяше си, подобно на Мария Антоанета, която мечтаела да е доячка в двореца Трианон, че живее в Костън като кръгла нула. Просто поредният тъпак на средна възраст. Виждаше се в местния Ротари Клъб да обсъжда надуто местните благотворителни мероприятия за набиране на средства с други скучни досадници или, по-лошо, виждаше се като член на Общинския съвет, където човек може да пропилее цялата вечер в дискусии за състоянието на канализацията. Все занимания, които ти създават ореола на човек с морални принципи, но същевременно те потапят в бездна от скука. В събота щеше да чисти колата (някоя „фиеста“), а вечер да гледа телевизия с програмата в ръка, където предварително е отбелязал интересните предавания. После щеше да пише безсмислено писмо до Радио Таймс, за да посочи някоя неправилно произнесена дума или грешка — било в костюмите, било в декорите, и да се надява с това временно да повдигне реномето си в общността, ако писмото въобще види бял свят.

Обикновено тук, с лице, лъснало от избилата го от ужас студена пот, Харолд спираше мрачния полет на въображението си и се връщаше в реалността. Този път се отърси по-бързо от кошмара, защото видя раздрънкан „Ситроен 2 CV“ да паркира на ъгъла на улица „Карадайн“ точно върху двойната жълта линия. Овладя се и бързо тръгна нататък.

— Не можете да спирате тук.

— Господин Уинстанли?

— О! — Харолд си оправи шапката и изражението на лицето и с невярващ глас попита: — От „Обзървър“ ли сте?

Не му се вярваше толкова младо същество да води специалната рубрика.

— Да. — Рамона Плюм посочи към предното стъкло на колата, докато се измъкваше от нея. Там имаше голяма кръгла лепенка с надпис ПРЕСА. — Няма да ме глобят за няколко минути престой, нали?

— Няколко минути… — Харолд я поведе към стъклените врати на „Латимър“. — Това, което имам да ви казвам, скъпа моя, ще ви отнеме много повече от няколко минути.

Момичето се засмя и го последва във фоайето.

— Той с вас ли е? — посочи тя с глава към гълъба. Харолд стисна устни.

Госпожица Плюм отвори малко кожено куфарче, увиснало на тънка каишка през гърдите й. Взел го за дамската й чанта, Харолд се обърка малко, като видя как тя отвори капака му, натисна бутон и започна да прави запис. Той веднага подхвана речта си:

— Отначало мислех да поставя „Ама…“.

— Почакайте. Само пренавивам касетата.

— О!

Харолд се подразни. Отиде до таблото със снимките и застана до него в собственическа поза — увесил ръка над горния му ръб.

— Мислех, когато колегата ви се появи, да сложа някои от снимките му тук.

— Няма хора.

— Какво!

— Събота е. Нито един фотограф не е свободен. — Тя отхвърли назад дълъг кичур руса коса. — Сватби. Изложби на кучета. Сладкарски изложби. Коледно тържество на скаутите.

— Разбирам. — Харолд си спести острия коментар, който му беше на езика. Няма защо да опълчва пресата срещу себе си. Пък и той си има достатъчно снимки, включително и една съвсем скорошна: обвит в лека мъгла, в стил Давидоф, режисира изпълнението на Николас в „Нощта трябва да падне“.

Госпожица Плюм насочи към него микрофон, не по-голям от, четка за зъби, и каза:

— От вашето писмо разбирам, че това е деветдесетата постановка в „Латимър“.

Харолд се усмихна и поклати глава. Доста път имаше да извървят, преди да стигнат до мястото на „Амадеус“ в пантеона на Уинстанли. Пое дълбоко въздух и подхвана:

— Винаги съм знаел, че съм предопределен да…

— Момент. — И тя хукна към улицата, погледна нагоре–надолу и бързо се върна. — Много започнаха да се цупят в редакцията, когато трябва да плащат глоби.

— Та както казвах…

— Готови ли са вече програмите?

— За какво?

— За „Амадеус“, естествено.

— Би трябвало. Премиерата е в понеделник.

— Ще ми дадете ли една?

— Какво… сега?

— Ако се наложи да се спасявам. Да не сбъркам имената — това е най-важното, нали? При Амдрам.

Амдрам! Харолд отиде до кантонерката с неприятното чувство, че както вървят нещата, вероятно ще се наложи да прескочи годините си на развитие. Взе два билета за премиерата от касата и ги пъхна в една програма.

— Не знам дали изобщо сте запозната с пиесата?

— Да. Гледах я в Националния. Този Саймън Калоу е изумителен.

— Е, ние с Питър Хол подхождаме към текста по съвсем различен начин, разбира се…

— Гледахте ли „Невероятен шанс“?

— Какво?

— По телевизията. Саймън Калоу. И Фауст. По едно време направо те хвърля в оркестъра.

— Боя се, че…

— Изумително.

— Изглеждате много млада — отбеляза Харолд саркастично — за репортер.

— Аз съм им храненичето. — Умалителната форма изобщо не му подейства успокоително, особено след като тя добави: — Винаги ми се пада най-късата сламка.

— Вижте. Бихме могли да се придържаме към моя текст…

Пред вратата се мярна силует в черно и жълто. Момичето нададе остър писък и хукна навън.

— Идвам… Не ме глобявайте… моля ви… Преса. Преса!

Тя размаха микрофона пред флегматичния профил на полицая и изчезна надолу по улицата. Харолд се затича след нея и я настигна точно когато девойчето се качваше в колата. Госпожица Плюм свали прозореца.

— Извинете, че стана така набързо.

— Има два билета в програмата — уведоми я той и пусна брошурката в скута й, докато тя включваше вече на първа. — На първия ред. Опитайте се да дойдете…

На връщане към Слоу „храненичето на Обзървър“ спря в една отбивка, смени касетката на Брос с албума „Сватбен подарък“ и провери списъка с ангажиментите си. След половин час телевизионната водеща Хани Рампант откриваше градински център. Сигурно щеше да има нещо за хапване, затова госпожица Плюм реши да отиде право там и да не спира за кафе. Преди да тръгне, скъса билетите за „Амадеус“ и хвърли парченцата през прозореца — така се лиши от шанса на живота си да оповести първа една сензационна новина.