Смъртта на една марионетка

Друга премиера, друго представление

Коледа дойде и си отиде, но времето не омекваше. От синьо лъскаво „Метро“ излезе жена, облечена в кожено палто (от млади бобри) до глезените, и качулка, подплатена с коприна. Тръгна по мокрия паваж към туристическата агенция „Далечни хоризонти“ и с чувство на благодарност бързо се вмъкна в топлото помещение. Застана в очакване до бюрото и свали качулката от меките сиво-синкави къдрици. Свали си и ръкавиците. Помоли да й дадат брошури за морски пътешествия. Гласът й привлече вниманието на другата клиентка в агенцията — стройно момиче, облечено в черно.

— Дорис?…

— Кити. Здравей — отговори Дорис Уинстанли и се усмихна непринудено, но бързо си спомни за неотдавнашните събития и неловко замълча. Кити обаче изобщо не се почувства неловко. Усмихна се и попита Дорис къде е решила да отплава.

— Още не знам. През целия си живот съм мечтала да ида на морско пътешествие. Никога, разбира се, не съм допускала, че ще имам възможност да пътувам.

— Не те виня, Дорис. При това време. Все пак добре е да внимаваш.

— Моля? Не съм сигурна, че…

— С всички ония професионални партньори за танци и чаровници, които търсят необвързани богати дами.

— О, изобщо не съм богата — възрази Дорис. — Но неочаквано получих малко наследство. Та реших да се поглезя.

— Страхотно. Ще останеш ли в Костън, когато се завърнеш?

— О, да. Тук имам много приятели. — Наистина се изненада колко хора я посетиха през последните няколко седмици, искрено загрижени и готови да я подкрепят. Хора, които никога не бяха идвали, когато Харолд си беше у дома. — Щом се върна, ще дам двете си излишни стаи на студенти. Вече се свързах с Брюнел. Ще бъде чудесно пак да има млади хора в къщата. Моите деца са толкова далеч.

Дорис поговори с младата жена още няколко минути. Нито възразяваше Кити да й задава въпроси, нито имаше нещо против нахаканите й съвети. Дорис беше благодарна, че вдовицата на Еслин е готова да побъбри с нея. Кити изглеждаше много привлекателна — изобщо не си бе пестила времето. Беше красиво гримирана. Под тясното прилепнало сако на черния й костюм с минипола не се виждаше нито блуза, нито пуловер. Носеше малка шапка без периферия с черен воал, който стигаше до средата на хубавото й носле, а бялата й кожа проблясваше под дантелата. Дорис завърши несвързаното си бърборене, като попита Кити какво прави тя в „Далечни хоризонти“.

— Дойдох да си взема самолетния билет. Във вторник заминавам за Отава. На гости на девера ми — обясни тя и намести воала с розовите си пръсти. — Толкова е мил. Изгарят от желание да ме утешават.

— О! — възкликна Дорис. Май нямаше какво друго да добави, освен: — Приятно пътуване тогава.

— И на теб. И внимавай с ония танцьори — повтори Кити и напъха билета в чантата си. — Трябва да бягам. Един приятел ще дойде вкъщи в седем, а аз искам да се изкъпя преди това. Доскоро.

Дорис се замисли, че едва ли щеше да е „доскоро“, но нямаше особено значение. Събра купчината брошури и тръгна към кафене „Софт шу“, където си поръча чай и пастички. Беше много по-приятно в кафенето, отколкото вкъщи. В момента там нямаше почти никакви мебели. Даде всички износени, замърсени, омразни стари боклуци на вехтошари. Полека-лека щеше да ги замени. Смяташе да купи нови от по-едрите неща, а някои дребни съкровища да открие по гаражните разпродажби. Щеше да разполага с много време за тази работа. И с много пари. Взе ужасно много за моргана, а за нейна изненада един много способен адвокат, препоръчан й от Том Барнаби, продаде бизнеса на Хародц за сума, която на Дорис се стори грамадна. И къщата, разбира се, беше на нейно име.

Пастичките пристигнаха. Дорис си избра една с пралинов пълнеж с дъх на кафе и украсена с прясна сметана. После отвори първата брошура: предлагаше плаване до Канарските острови. Тя веднага разбра, че това е нейното пътешествие. Усети как топлият вятър роши косата й, видя летящи риби да скачат сред вълните, а морски птици крещяха над главата й. Щеше да мързелува до края на зимата, а през пролетта да се прибере точно навреме, за да получи храстите и розите, които си поръча предишната седмица. Щеше да си направи и парник. Цял живот си беше мечтала за парник. Дорис си представи как се мотае сред засадените в саксии растения и домати и чувалите с листен тор; преизпълнена с щастие, поднесе малката сребърна вилица към устата си.

Ейвъри готвеше за вечеря. Хранеха се в кухнята, защото върху масата в трапезарията бе разположен голям красив макет на сцената за „Вуйчо Ваньо“. Последния час Тим прехвърляше разноцветни прозрачни плоскости, осветявани с фенерче — експериментираше идеите си за осветлението на пиесата и си водеше бележки. Според неговото лично мнение основното помещение в комбинирания декор приличаше по-скоро на стая от вила в Ню Орлийнс, отколкото на помещение в руска вила от началото на двайсети век, но не можеше да се отрече, че мястото придава определено усещане за душна атмосфера и отпуснатост, особено когато щорите са спуснати и светлината се процежда през тях, падайки върху декорите на прашни лъчи.

— Надявам се, разбираш, че това е само импровизация.

— Все това повтаряш — подхвърли Тим и се съсредоточи върху чудесно изработената градина на Ейвъри — просторна и светла, — веднага си я представи под яркосиньо небе. После отиде до килера, взе бутилка „Мъркюри 86, Кло дьо Роа“ и извади тапата. — Какво импровизираш в такъв случай?

— Скат.

Тим наля две чаши с вино и остави едната до готварската печка. Вдигна „Флойд за рибата“.

— Не каза ли, че тази книга не става за нищо?

— Човек не бива да е прекалено краен в оценките си. Джойси не пожела да я задържи (съвсем разбираемо е при стеклите се обстоятелства), та реших да я отърва. Всъщност — Ейвъри опита сосовете в тиганите — надявам се да се получи доста добре.

Ейвъри се наруга наум, задето остави готварската книга върху плота (обикновено стоеше най-отзад в чекмеджето с хавлиените кърпички). Изобщо нямаше желание да припомня на Тим събитията около смъртта на Еслин. Защото Тим си беше признал пред Ейвъри (и пред Барнаби), че от самото начало е знаел за плана на Еслин да заеме мястото на Харолд (макар да нямал представа за изнудването). Еслин го уверил, че след като поеме нещата в свои ръце, няма да се меси в проектите за осветлението на пиесите, нито в решенията за сценичното оформление, и тогава Тим се окуражил да използва в деня на премиерата първоначалния си проект за осветление.

Сега се обвиняваше за случилото се през онази вечер. Ако не беше пазил тайна, ако бе споделил поне с Ейвъри (с други думи — с цялата трупа), Еслин вероятно щеше да е още жив. След ареста на Харолд седмици наред Тим се мота тъжен из къщата, разяждан от угризения на съвестта. Почти не ядеше и не се интересуваше от магазина, а около Коледа там имаше толкова работа, Ейвъри направо се побърка, макар че Николас напусна супермаркета, за да му помага.

На всичкото отгоре Ейвъри трябваше да се справя и със собственото си емоционално състояние. Изпита например известно разочарование, след като разбра, че привидно смелото и благородно предложение да осъществят проекта за осветлението всъщност не е носело никакъв риск, защото Тим е знаел за предстоящата смяна на Харолд. Ейвъри положи епични усилия да се примири с факта, че един малък сапунен мехур се е спукал, и да продължи да готви неустоими ястия, когато не превиваше гръб в магазина, опитвайки да се справи с поръчките до среднощ. Ала Тим вече беше започнал да се оправя. Беше почти предишният Тим. Ейвъри пресуши чашата и се усмихна на своя любим.

— Не го изливай така. Това е първокачествено вино.

— Не ти ли омръзна да ме учиш как се пие вино?

Ейвъри вдигна ската и го постави в овален съд, а Райли, свил се върху висока табуретка като малка пухкава възглавница, скочи (или по-скоро се строполи) на земята. Откакто Съни започна да се появява редовно в театъра, Райли отказа да влиза в сградата и бродеше сърдит, мокър, треперещ и нещастен в задния двор край кофите за боклук. Ейвъри не издържа дълго да го гледа такъв и скоро котаракът намери приют в къщата. Сега пълничък, доволен и горд от живота, който водеше и който винаги е смятал, че заслужава, Райли бавно се отправи към своята паничка и с удоволствие се зае с рибата в нея. Не беше на нивото на „фазан Перигор“ от предишната вечер, но за сочност Райли бе готов да й даде осем по десетобалната система.

— Вместо пудинг съм направил сладолед върху канапе от, черен хляб.

— Любимият ми.

Ейвъри поръси ситно нарязан магданоз върху зеленчуците.

— Но днес нямах време да пазарувам, така че за съжаление малките морковчета са от фризера.

— Мили Боже! — Тим удари по масата с ножа, с който режеше една франзела. — А пък на мен ми казаха, че това заведение е петзвездно.

— Не и за храната, патенце.

Тим се засмя. Първият истински смях — Ейвъри не го беше чувал от седмици. Започнаха да се хранят.

— Как е?

— Страхотно.

— Какво мислиш, че… — изфъфли Ейвъри.

— Не говори с пълна уста.

Ейвъри преглътна и отпи малко вино.

— Истинска амброзия е това вино. Какво мислиш, че трябва да дадем на Нико за прощален подарък?

— Нали вече му подарихме „Ещината на краля“.

— Но това беше преди седмици. Сега той ще остане заради „Ваньо“. Не е ли редно да му подарим нещо друго?

— И защо? Та ние почти не го виждаме, освен на репетициите. Както и Къли.

— Наистина е талантлива.

— Поразителна. Мислех Нико за добър, но при Къли сцената направо грейва.

— Тим… ти не съжаляваш, че… Кити си отиде, нали?

— Не, разбира се… Не започвай пак.

— Не започвам. Честно.

И наистина беше честен. След като издържа на порива на първата истинска буря във взаимоотношенията си с Тим, които бяха крайъгълен камък за живота му, сега някъде в недостижимите дълбини на сърцето си изпитваше непоклатимо спокойствие. Не разбираше изцяло състоянието си. Не допускаше, че Тим никога повече няма да кривне, нито изключваше възможността някога и той да се увлече по друг (макар да му се струваше абсолютно невероятно). По-скоро бе отворил допълнително измерение в душата си, където потъваха всички болки и мъчителни изненади. Изведнъж, изпълнен с дълбока благодарност за това неочаквано положение и за самия факт, че все още е жив, Ейвъри се усмихна.

— Какво се хилиш така глупаво?

— Не се хиля.

— Изглеждаш нелепо.

— Ооо… Просто си мислех колко е хубаво, дето добрите се радват на хепиенд, а лошите свършват зле.

— Аз пък мислех, че това го има само в романите.

— Не е задължително — възрази Ейвъри и си наля още вино.

— Ще ме закараш ли?

Барнаби и Трой си тръгваха от участъка. Трой, облечен с непромокаемо палто, пристегнато с колан в кръста, стиснал лъскав пакет цигари „Силк кът“, вече предвкусваше удоволствието от първото поемане на дългоочаквания никотинов облак в белите си дробове. Барнаби, сгърчил рамене под балтона, добави:

— На път ти е. — И понеже Трой продължаваше да мълчи, главният инспектор продължи: — Пуши, ако искаш.

„Има си хас! В собствената ми кола. В собственото ми свободно време. Хиляди благодарности.“ Сержантът видя как веждите на шефа му (днес по-рошави от всякога) се повдигнаха въпросително.

— Хъм… къде е вашият орион, сър?

— Днес на Джойс й трябваше кола.

— Само че не се прибирам направо вкъщи… ще се отбия в „Златните лебеди“. — (Веждите пак щръкнаха.) — Това е едно заведение — обясни Трой — на пътя за Ъксбридж.

— Това също ме устройва. В такава вечер нещо мокро и топло би ми дошло добре.

— Е… — Трой се изчерви и хванал дръжката на вратата, продължи с обясненията: — То не е точно кръчма… аз само се пошегувах… Ще ходя на гости…

Барнаби погледна сержанта. И разбра.

— Аа. Извинявай, Трой. Обикновено не ми трябва толкова време, за да схвана. Днес беше тежък ден.

— Да, сър — съгласи се по-младият мъж, понечи да излезе, но спря и се обърна — беше му хем неловко, хем в очите му блестеше непокорство. — Искам да кажа… нали случаят е приключен.

— О, да, да. Какво правиш в свободното си време, си е твоя работа. — И понеже Трой продължи да се мотае нерешително, Барнаби добави: — Ако чакаш моето одобрение, ще стоиш тук, докато от задника ти пораснат маргаритки.

— Лека нощ, сър.

— Лека нощ, сержант. — А когато вратата се затвори, инспекторът викна след Трой: — Много поздрави на Морийн.

Това му напомни песента за Бродуей, тя пък му напомни за театър, което му напомни за „Латимър“, а оттам си спомни за Харолд, когото се опитваше да забрави и, общо взето, успяваше, особено когато го поглъщаше ежедневната работа. В края на краищата, убеждаваше се той, това беше просто арест. Малко по-различен от обичайното, защото арестува човек, когото познаваше. Е, имаше и още нещо необичайно: след като Харолд разбра, че величията на британската журналистика не са се събрали да го почетат с присъствието си, се разбуйства страховито — трима души едва успяха да го замъкнат в една килия. За първи път, откакто беше в полицията, Барнаби постъпи като страхливец и остави другите да свършат работата. Но крясъците на Харолд се чуваха дори в столовата на участъка.

— О, Боже! — измърмори Барнаби и тръшна вратата на кабинета. Излезе и реши да се прибере вкъщи пеша. Една бърза разходка сред хапещия студ щеше да му поохлади кръвта. И да го успокои, да му помогне да забрави спомените. Тръгна по Хай Стрийт. Отдавна се беше стъмнило. Никога не си беше мислил, дори като наивен млад полицай в началото на петдесетте, че животът му като служител на реда ще бъде изпълнен винаги с щастие. Беше подготвен за изобилието от низости, с които щеше да се сблъска, и тази подготовка не бе отишла напразно. Но понякога спомените за всички минали през ръцете му гадости се събираха в едно и се превръщаха в зловонен цирей, който скриваше хубавите страни на професията му.

Продължи да върви, но пресече улицата, преди да стигне до „Латимър“, макар това да налагаше по-нататък да я пресича пак. Не искаше обаче да минава близо до театъра. Нито имаше намерение да помага в боядисването на декори за следващата им пиеса, независимо от уверенията на дъщеря му, че ще бъде „божествена“. Сега тя и Джойс бяха в „Латимър“ (погледна си часовника) и репетираха. Очакваше след няколко дни да се чувства по-различно, навярно дори още утре, но точно в този момент направо му се повдигаше от актьори. До смърт му омръзнаха техните силни емоции и разбити сърца; тяхното позьорство и тайни клюкарски събирания.

И тогава по закона за всемирната гадост — гадните съвпадения винаги се случват на човек, най-малко способен да се справи с тях, — докато Барнаби пресичаше улицата, една спряла кола му бибитна приятелски. Хвърли поглед и видя двамата Евърард. На светлината на уличните лампи лицата им бяха мръсножълти. Клайв свали прозореца и викна:

— Здравееей.

А зад кормилото Доналд натисна отново клаксона. Барнаби продължи да върви.

Положително има начин, рече си той мрачно, докато крачеше мрачно, все още обладан от мрачни спомени, да се освободи от тези неприятни мисли за миналото. И тогава, за негов късмет, Том се озова пред „Веселият кавалер“ и спря. Изведнъж си спомни как на закуска Джойс го попита има ли нещо против да си поръча индийска или китайска храна за вечеря, защото денят й бил много тежък и трябвало да иде на репетиция в седем, та нямало да има време да сготви. Ето къде ще вечеря. Барнаби бутна вратата на „Кавалера“ и влезе.

В съгласие с новите изисквания заведението беше отворило помещение за семейства и за непушачи в задната си част. Освен това всичко се готвеше на място. Барнаби получи голямо парче пай с месо — сочна пържола, бъбреци и хрупкаво тесто, броколи в масло, печени картофи и сладък пудинг за десерт. Добави към това халба бира и понесе таблата през кръчмата.

В съответствие с предназначението си семейното помещение беше приютило малка фамилия: слабичка млада жена с кърмаче на ръце и млад мъж с множество татуировки, който клечеше пред кашон с очукани играчки и ги показваше на тригодишната си дъщеря. Говореше й тихо, първо й предложи едно парцаливо животно, после кукла. Масата им беше осеяна с опаковки от царевични пръчици и с бирени бутилки. Барнаби кимна едва забележимо (сто пъти би предпочел да е сам) и седна.

Топлата ароматна храна му подейства успокоително и постепенно той започна да се отпуска. Малкото момиченце най-накрая си избра едно агне от вълнена прежда, занесе го до масата и го предложи на братчето си. Бебето го взе и го пусна на пода. Тя го вдигна и пак му го подаде. То отново го хвърли на земята. И двамата очевидно намираха играта за много смешна.

Барнаби стигна до пудинга. Вече не му се искаше да е сам. Семейството, за което — може би за щастие — не знаеше нищо, по необясним начин (Том нямаше и желание да си го обяснява) му носеше утеха. Инспекторът пресуши халбата. После реши, че, ако ще е гарга, да е рошава, и отиде да вземе още една.

Работата в „Латимър“ продължаваше. Точно сега репетираха „Вуйчо Ваньо“. Роза тъкмо обмисляше сериозно идеята да се откаже завинаги от театъра, но й предложиха мизерната роля на старата медицинска сестра. Сега се радваше, задето я прие, макар на няколко пъти почти да заряза всичко. Особено след обяснението, че няма такова нещо като малка роля, има само малки актьори. Тогава се разфуча, но Джойси й направи кафе, поговориха си колко вълнуваща би била работата по тази пиеса и тя се поуспокои. И сега трябваше да си признае, че наистина е много вълнуващо. Дори ободряващо. Но и малко страшничко.

Наложи се да се откаже от всичките малки технически номера, натрупани през годините, както и от романтичния пресипнал глас, който публиката обожаваше. Лесно е да ти казват да използваш въображението си, да търсиш истината и да следваш логиката на текста. Лишена от обичайните си оръжия, на Роза често й се струваше, че за първи път в живота си е на сцената. Все едно ходеше по въже над дълбока бездна. И освен това се наторяваше. Никога не се беше изморявала така. Когато се обърнеше назад и си спомнеше всички главни роли, които беше изиграла все с технически прийоми, без дори да се задъха, се учудваше на сегашното си изтощение. Благодареше на Бога за скъпия Ърнест. Толкова беше мил — топлеше й чехлите край огъня, правеше й какао веднага щом влезеше вкъщи каталясала. Роза се съсредоточи върху репетицията. Ей сега ще дойде нейният ред — откриваше четвърто действие.

Николас и Джойс седяха един до друг на предните редове в залата. И двамата мислеха за Къли. Николас, лудо влюбен, се чудеше дали тя говори сериозно, че ще се срещнат в Лондон: щяла да дойде да го окуражава и да вика за него на представлението му в централното театрално училище, стига Николас да я покани.

Джойс, пленена от тъжното величие, с което дъщеря й се движеше по сцената като Елена Андреевна, й се радваше и същевременно изпитваше страх. Що за професия си е избрала. Къли, разбира се, знаеше всичко за несигурния живот на театралните актьори — майка й се погрижи за това: големите надежди и писмата без отговор, и прослушванията, на които ти обещават да те уведомят, ако си одобрен, но никога не го правят. Ала подобно на всички напористи млади хора Къли не допускаше, че тези неща ще се случват точно на нея. Джойс отново се съсредоточи върху действията на сцената, където Борис, в ролята на Телегин, държеше чиле вълнена прежда в изпънатите си напред ръце. Старата медицинска сестра Марина навиваше бавно преждата на кълбо, което стискаше много внимателно с изкривените си от артрит пръсти. Лицето и прегърбените й рамене бяха стари, но в грубия й селски глас се долавяше свежо чувство за хумор.

— Кой би помислил — прошепна Николас, — че Роза би могла да се промени така в тази роля…

Джойс се усмихна. Всички се бяха родили за нов живот, всички се чувстваха толкова живи, о, толкова живи, и творяха всеки миг на сцената. На бърза ръка разкритикуваха идеите й за ролята й (Мария Войницкая). Къли се размина с най-малко забележки. Но никой нямаше нищо против критиката. Защото това, което ставаше на сцената, показваше, че си струва усилията.

В склада за декори Дейвид Сми претапицираше шезлонг с маслиненозелено кадифе. Съни лежеше и се прозяваше край преносимата газова печка. Май са много заети тези дни, мислеше си, определено разходките му ставаха все по-къси и по-къси, но той не беше от кучетата, дето се оплакват. Дано, когато времето се оправи, да настъпят по-добри дни.

Колин работеше над огромен шкаф — боядисваше го в орехов цвят. Фийби Гловър, сценичната помощничка, идваше от време на време, за да им съобщи кога могат да режат, да чукат и да вдигат шум колкото си искат. Колин не се притесняваше особено. Декорите бяха почти готови. Нямаше апартаменти за боядисване, нямаше и разни трибуни, които да се мъкнат насам-натам — всичко изглеждаше просто; работата по пиесата вървеше много добре. Хвърли поглед към приведената глава на Дейвид. Колин не беше човек с развинтено въображение, нито бе религиозен, но точно в този момент, без да иска, се зачуди дали Гленда знае колко е щастлив синът им. Защо не? И по-странни неща са се случвали. При тази мисъл Колин се усмихна. Дейвид вдигна очи.

— Какво има, тате?

— Умирам от жажда. Ето какво. Отивам до стаята за почивка да пийна нещо. Идваш ли?

— Не. Искам да довърша.

— Мъж под чехъл, това си ти.

Дейвид се усмихна широко.

— И още как.

Горе почиваха. Актьорите се бяха събрали заедно: седяха, стояха или лежаха по сцената. От мястото си на задния ред стана Режисьорът — слаба стройна фигура в бял гащеризон — и с бележките си в ръка дойде до рампата.

— Не беше лошо. Имаме обаче още много работа. Не гледай така, Роза. В четвърто действие се справи великолепно. Наистина много добре.

Чу се всеобщо одобрение и Роза, горда, но необяснимо срамежлива, заби поглед в килима.

— Сигурно всички искате кафе. Фийби?

Помощничката бързо се появи иззад кулисите.

— Сложи вода за кафето, мила.

— Ама тъкмо боядисвам свещниците…

— Остави ги засега. Заеми се с кафето… — Диърдре се усмихна. Усмивката й разкриваше цялата сила и блясък на смелия млад самурай, който обитаваше крехкото й тяло. После тя плесна с ръце и викна: „Живо, живо“!