Смъртта на една марионетка

Действащи лица

Николас лежеше на пода в стаята си над книжарница „Блекбърд“ и изпълняваше упражненията за глас на Сайсли Бери. Правеше ги сутрин и вечер и никога не ги пропускаше, независимо колко късно се беше събудил или прибрал. Беше стигнал до упражнението за устни и език и изпълваше стаята с непрестанно „ра-та-та-та“. Добре, че по това време шумът не пречеше на съседите (от едната страна се намираше погребалната агенция на Браун, а от другата — месарница).

Николас се беше родил преди деветнайсет години и отрасна в едно село между Костън и Слау. В училище винаги се държеше малко над средното ниво. Справяше се сравнително добре и в игрите, и в клас, а понеже бе приветлив по характер, сравнително лесно се и сприятеляваше. Последната година в гимназията започна да мисли за бъдещето си; в главата му се мотаеха неясни представи за работа в банка или в администрацията на някоя фабрика. И тогава едно събитие промени завинаги живота му.

За изпита му по английска литература беше включено и произведението „Сън в лятна нощ“. Кралското Шекспирово общество щеше да представи пиесата в просторния гимнастически салон на училището, където учеше Николас. Два дни след оповестяване на представлението всички билети бяха разпродадени. Неколцина дванайсетокласници също решиха да отидат, сред тях и Николас, подтикван преди всичко от любопитство. Преди никога не беше ходил на театър и разбираше от театрално майсторство точно колкото от земеделие, въгледобив или дълбоководен морски риболов. Никога не му бе идвало наум, че това е занаят, който може да се научи и да се практикува.

Когато отиде да гледа представлението, му се стори, че са дошли стотици хора и се мотаят насам-натам. Гимнастическият салон беше преобразен. Имаше подиуми и стълбички, сгъваеми маси, изкуствена зелена трева и метално дърво със златни ябълки по клоните. По пода бяха пръснати огромни възглавници, направени от тъкан за килими. Петима музиканти седяха на гимнастическия кон с гривни. Над главите на хората висеше метална скара с прикрепени към нея множество прожектори. Николас забеляза подиум в другия край на салона. Там стоеше нисък набит мъж във вечерно облекло; през гърдите му минаваше широка червена лента със звезда от скъпоценни камъни и медали. Разговаряше с жена в тъмнозелена рокля с бухнала пола, на ушите й проблясваха диамантени обици, а на главата — мъничка корона. Изведнъж той протегна ръка, тя отпусна върху китката му своята длан, пъхната в ръкавица, и двамата слязоха от подиума. Прожекторите светнаха със силна бяла светлина и представлението започна.

Магията на театъра завладя Николас моментално. Ярката игра на актьорите, невероятната им близост и реално осезаемото им присъствие направо му взеха акъла. Ослепителните костюми, чиито цветове се сливаха от бързото движение, и танците на изпълнителите го смаяха. В душата му бушуваха чувства, неподлежащи на анализ. А и се променяха толкова шеметно. В един миг душата му се свиваше от състрадание към Хелена, в следващия не можеше да сдържи смеха си, предизвикан от неадекватните й гневни изблици, а сцените между Титания и Ботъм бяха толкова чувствени, че усети как лицето му пламна.

Наложи му се да се мести много пъти. По едно време опънаха червени въжета и той застана точно зад тях; сякаш лично присъстваше в двора на Тезей. После го избутаха на подиума, докато развеселена тълпа носеше Ботъм на ръце към сватбения олтар. Магарешката глава14 впери кръвнишки жълтите си очи в Николас, докато Ботъм минаваше покрай него, ревейки, вдигнал мускулестата си ръка в недвусмислен сексуален поздрав. И сред този великолепен, привидно безспирен вихър от танц и движение, енергия и ритъм, от време на време наставаха мигове на необикновено затишие. Оберон и Титани — всеки увиснал небрежно на едно въже — се въртяха и полюляваха, копринените им дрехи се развяваха и колкото по-силно се люлееха, толкова повече се приближаваха телата им, а очите им си разменяха погледи, изпълнени със страстна омраза, после неочаквано спряха и размениха целомъдрена иронична целувка. Мъката на Пирам след смъртта на Тисба бе изразена простичко, но с такава болка, че и на сцената, и сред публиката настана гробна тишина.

И после сватбените празненства. След тържествените фанфари всички от царския двор и слугите хвърлиха пластмасови чаши на публиката и хукнаха между хората с големи гарафи, за да ги напълнят. Всички пиха за Тезей и Хиполита. От металната скара пуснаха балони и празнични ленти, феи и хора танцуваха заедно и цялата зала се завъртя в чудна плетеница от цветове, светлини и красива музика. Николас се изкачи на последното стъпало на едно от импровизираните стълбища; гледаше захласнат, със свито гърло и пресъхнала от вълнение уста и тогава сякаш невидим часовник отбеляза дванайсетия час и всичко замря. Изведнъж Николас осъзна, че до него стои Пук15. Беше толкова близо, че лактите им се докосваха. Актьорът подхвана:

— Ако ние, сенките, сме засегнали…

И тогава Николас разбра, че пиесата е към края; че цялата тази красива златна феерия ще избледнее и ще умре… като сън, който сякаш никога не е бил. При тази мисъл неочаквана мъка прободе сърцето му. Пук продължаваше да говори. Николас заразглежда профила му. Усещаше динамичното напрежение, което изпълваше човека до него. Виждаше го в скованите мускули на челюстта му, в нервното подскачане на адамовата ябълка. Говореше с невероятна сила и патос, увенчавайки последните реплики със сребрист ореол от слюнки. После, докато изричаше: „Подай ръка и нека бъдем приятели“, протегна лявата си ръка към публиката в жест, изпълнен с доброта и човеколюбив, а с дясната хвана ръката на Николас. Така останаха за краткия миг на заключителните слова актьорът и момчето, чийто живот вече никога нямаше да бъде какъвто беше. И после всичко свърши.

Докато кънтяха безспирните аплодисменти, Николас седя. Накрая артистите се скриха, зрителите започнаха да се разотиват, а той продължи да седи — стискаше здраво чашата си, замаян от силното вълнение. Един от сценичните работници прибра стъпалата. Николас надигна чашата и изпи последната капка сок от касис. Видя на пода червена лентичка и хартиена роза с розов цвят. Вдигна ги и внимателно ги сложи в джоба си. Смъкнаха металната рамка от тавана. Стори му се, че пречи, и затова си тръгна, макар изобщо да не му се искаше.

Отвън имаше два огромни фургона за пренасяне на мебели. Някой товареше металното дърво със златните ябълки. Неколцина актьори излязоха от салона и тръгнаха по пътя. Николас ги последва — и дума не можеше да става да се прибере кротко у дома. Компанията влезе в кръчмата. Той се поколеба за миг пред вратата, после се шмугна вътре и прехласнат, впери поглед в артистите, застанал зад автомата за цигари.

Актьорите стояха в кръг на няколко крачки от него. Облеклото им изобщо не беше изискано. Носеха джинси, раздърпани вълнени шалове и пуловери. Пиеха бира; нито говореха високо, нито се смееха високо, нито парадираха и все пак у тях имаше нещо… Просто бяха различни. Отличаваше ги нещо едва доловимо, което Николас не бе в състояние да определи. Видя Пук — мъж на средна възраст с поовехтяло черно кожено яке и шапка от дънков плат, — пушеше и усмихнат, махаше с ръка да отстрани дима от цигарата.

Николас ги наблюдаваше и в душата му се надигна такъв копнеж, че чак го заболя главата. Изгаряше от желание да чуе какво си говорят и тъкмо реши да се примъкне по-близо, вратата зад него се отвори и в кръчмата влязоха двама учители. Бързо се скри от тях и излезе на улицата. От една страна, му се струваше непосилно толкова бързо да се върне към баналното ежедневие, бе убеден, че току-що изпитаното смайващо преживяване го е променило по някакъв начин, дори физически, и с ужас си мислеше да не би тази промяна да бъде посрещната с неразбиране и нетактични въпроси.

За щастие, когато се прибра вкъщи, всички си бяха легнали. Погледна се в кухненското огледало, изненадан и малко разочарован от скромните външни белези, останали от бурните му вълнения. Лицето му беше бледо и очите му горяха, но иначе изглеждаше съвсем същият.

Само че не бе същият. Седна на масата и извади чашата, цветето, лентичката и безплатната програма. Оглади листа и прочете имената. Ролята на Пук изпълняваше Рой Смит. Николас внимателно огради името с химикал, изми, подсуши старателно чашата и сложи в нея листа, розата и лентичката; после отиде в стаята си. Легна, ала не мигна до зори, преживявайки отново всеки миг от вечерта. На другия се запъти към библиотеката да попита дали има местна театрална трупа и така научи за „Латимър“. Още същата вечер посети театъра, изрази желанието си да бъде актьор и веднага го включиха да помага в работата по реквизита за пиесата „Френски без сълзи“16.

Николас бързо установи, че има театри и театри, но погледна философски на нещата. Имаше много да учи и трябваше да започне отнякъде. Съжаляваше, че с изключение на Диърдре никой от КОТС не бе гледал „Сън в лятна нощ“, но веднага почувства каква грешка би било да се опита да опише представлението, а още по-голяма би било да спомене какво въздействие му е оказало. И така, той правеше и взимаше под наем реквизит, тичаше насам-натам и се оказа толкова полезен, че скоро го приеха за постоянен член на трупата. За следващата пиеса — „Веднъж в живота“17 — го натовариха да суфлира. Отначало оплеска всичко, с което си спечели презрението на Еслин и изпита надменното пренебрежение на Харолд. Взе обаче сценария вкъщи, изчете го няколко пъти, отбеляза си на кои места ритъмът се сменя бързо, долови мястото на паузите, запозна се влизането и излизането на персонажите на сцената и започна да се справя много по-добре. Помогна да построят декорите за „Чайна Августовска луна“18, а Тим му разясни основните правила при работа с осветлението и му позволи да стои с него в осветителната кабина, като от време на време несъзнателно го потупваше по задника. Отговаряше за звуковите ефекти и за музиката в „Снежната кралица“ и получи роля в „Тежкото изпитание“.19

Николас бързо научи няколкото си реплики. Идваше пръв на репетиции и си тръгваше последен. Купи си евтин касетофон и започна да работи, за да придобие американски акцент, като се правеше, че не забелязва подигравателните погледи на някои от актьорите. Измисли си цяла история за своя герой и наблюдаваше крайно съсредоточено какво става около него на сцената. Много преди първото представление загуби способност да мисли за каквото и да било друго. Вечерта настъпи и Николас започна непохватно да си слага грима в претъпканата гримьорна, ала изведнъж осъзна, че е забравил репликите си. С разтреперани ръце намери сценария и преписа думите на къс хартия, после го пъхна в колана на домашнотъканите си панталони. Докато чакаше зад кулисите, му прилоша и повърна в противопожарната кофа.

Със стъпването на сцената го завладя неописуем ужас. Пред очите му плуваха редици от лица. Погледна само веднъж към залата и повече не повтори. Каза първата си реплика. Прожекторите нагряваха сцената, но от напрежение и вълнение направо го тресеше, докато редеше една след друга своите реплики, услужливо изскачащи в ума му в съответната минута. За пръв път Николас усети това странно раздвояване на вниманието, за което всеки актьор винаги трябва да си дава сметка. Част от него вярваше, че се намира в кухнята на Проктър с нейните железни тенджери и тигани, груби мебели и изплашени хора, а другата част забеляза, че табуретката не си е на мястото и Джон Проктър все още помага на жена си да промени своята външност, а Мери Уорън си е забравила шапката. След това в стаичката за почивка Николас изпита топлината на близките другарски отношения („подай ръка и нека да бъдем приятели“), които за кратко сякаш надделяха над обичайните симпатии и антипатии в групата.

В пантомимата игра задните крака на кон и после му предложиха ролята на Дани в „Нощта трябва да настъпи“20. Репетициите започнаха шест седмици преди матурата. Беше му съвсем ясно, че ще пропадне на изпитите. Вкъщи от месеци му опяваха да престане да си губи времето в „Латимър“, но сега вече му вдигнаха яростен скандал и той се изнесе. Почти веднага Ейвъри му предложи малката стаичка над книжарница „Блекбърд“. Даде му я без пари, само срещу задължението всяка сутрин да бърше прах в магазина и да чисти къщата веднъж седмично.

Вече близо година живееше там; караше главно на печен боб от консерва (крадеше го от супермаркета, където работеше), но понякога му даваха останки от гозбите на Ейвъри и тогава си хапваше чудесно. Почти всичките пари, които припечелваше, отиваха за уроци по актьорско майсторство (намери си чудесен учител в Слау) и за билети за театър. Веднъж в месеца ходеше до Лондон на автостоп, за да гледа някое представление, решен да поддържа своя ентусиазъм, като често инжектира в жилите си от онова, което наричаше истински театър. (Именно след едно вълнуващо представление на „Веселите уиндзорки“21 в Барбикан реши да кандидатства в Централната школа по реторика и актьорско майсторство.)

Николас още не знаеше бива ли го като актьор, или не. Бренда Легат, първа братовчедка на Сми, която отразяваше представленията на КОТС в местния вестник, пишеше все едно и също — всяка комедия е блестяща, всяка трагедия ти къса сърцето. Изпълнението на еди-кой си актьор /актриса/ субретка /наивно момиче/ пъстър актьорски състав, макар и да има какво още да се желае от него, и този път оправда очакванията ни. Освен това Николас скоро опозна хората в трупата и ясно си даваше сметка, че на всеки директен въпрос относно неговата игра ще му отговорят ако не с възторжени уверения, то с успокоително окуражаване. В стаята за почивка много се говореше за отсъстващи приятели, но беше почти невъзможно някой актьор лично да чуе открито мнение за играта си. Всички, с изключение на Еслин и братята Евърард (и Харолд, разбира се) казваха на Николас, че е чудесен. Харолд рядко хвалеше хората си (за да не се отпускат), нарушаваше това правило само след премиера, когато се държеше като импресарио от Бродуей, сновеше истерично насам-натам, целуваше всекиго, раздаваше цветя и дори изцеждаше по една превзета сълза.

Николас свърши упражненията си, направи няколко серии за разтягане на мускулите, няколко дълбоки вдишвания, съблече се, изми си зъбите, пъхна се в леглото и бързо потъна в дълбок сън.

Сънува, че на премиерата на „Амадеус“ стои зад кулисите, целият облечен в черно, с нагърчени чорапогащи и череп под мишницата, научил ролята на Хамлет.

След като прекара вечерта в кръчмата „Кеп енд Бел“ с приятели от Ротари Клъб и накъдрените им съпруги, мъжът на Роза Кроли гледаше да се прибере преди нея не само защото тя мразеше да се връща в празна къща, но и защото той с нетърпение очакваше поредното продължение на сагата за театралите, което Роза започваше едва ли не от прага. Тя, разбира се, никога не ходеше с него в кръчмата, а и Ърнест нямаше нищо против — приятелите му знаеха, че неговата съпруга си има по-интересни занимания, и той донякъде се гордееше с това. Тази вечер се прибра броени минути преди нея. Току-що си направи какаото и тя пристигна. Ърнест оправи възглавниците на канапето, наля на жена си двойно уиски с лед, та да се отпусне, и седна със своето питие, грейнал в очакване.

Роза отпи глътка от уискито и малко завистливо загледа как Ърнест побутва набръчкания каймак на горещия си шоколад. Понякога, особено във вечери като тази, много й се искаше да изпие чаша какао, но беше убедена, че в целия свят няма друга напитка, така лишена от изисканост (с изключение, разбира се, на предлаганото в ресторант „Кривият бряст“). А и се опасяваше да не би вечерното какао да се окаже първата стъпка по хлъзгавото нанадолнище към уюта и откритото признание, че е достигнала на попрището жизнено средата. После, току-виж, започнала да шляпа наоколо, загърната в топъл халат, и да носи жилетки. Събу си обувките и започна да си масажира ходилата. Обувките се преобърнаха и десетсантиметровите остри токчета щръкнаха във въздуха.

Роза беше ниска — не повече от метър шейсет и пет, а във външния й вид имаше нещо циганско, което тя старателно подчертаваше. Редовно подсилваше черния цвят на косата си и слагаше грим около красивите си тъмни очи, украсени с двойни изкуствени мигли, а меденият цвят на кожата й напомняше за вятъра в степта и за пътеводна звезда. Носът й беше по-голям, отколкото би искала, но и това превърна в предимство — загатваше за трагичен произход от евреи емигранти. Внушението би ужасило баба й и дядо й — яки англосаксонски земеделци от Линкълншир. Тя подчертаваше този неясен семитско-цигански произход, като носеше тъмни дрехи с ослепително ярки аксесоари, които напомняха повече на фойерверки, отколкото на моден акцент.

Докато наблюдаваше как Ърнест спокойно посръбва от какаото, тя отново се зачуди над странния факт на техния брак. Разбира се, и дума не можеше да става тя да живее сама след развода си с Еслин. Налагаше се да се омъжи не само за да му натрие носа, но и защото не бе в състояние да издържи сама и пет минути. Надяваше се, че при този външен вид и неотразим характер мъжете ще започнат да се тълпят около нея веднага щом научат, че е свободна, но не стана така. Ърнест Кроли, местен строителен предприемач, вдовец и приятен човек, се оказа единственият й сериозен ухажор.

Беше сладур и си знаеше мястото, затова тя прие предложението му още от първия път. Ърнест не се чувстваше в свои води сред колегите й от КОТС и по тази причина ходеше единствено на премиерите и на последните представления на Роза; иначе стоеше настрана, долавяйки вероятно, че тя би искала точно това. От време на време Роза даваше обяд на най-изтъкнатите в театъра и тогава Ърнест играеше ролята на домакин, барикадиран зад сгъваемата маса, където наливаше чашите с фраскати22. Струваше му се, че всички пият като смоци, и с облекчение посрещаше края на подобни събирания, след което задушевната домашна атмосфера отново се възобновяваше.

Попита как е минала репетицията.

— Ах — въздъхна Роза изтощено и с театрален жест отпусна ръка на челото си, — ужасно! Джойс не е направила още нищо с моя костюм, Дейвид Сми е като слон, пуснат на сцената, а двамата Вентичели са направо безнадеждни.

Ърнест довърши какаото, взе си лулата и я натъпка, предвкусвайки удоволствието от нея. И в неговата работа имаше драми, разбира се. Оплаквания от бригадира, кавги между работниците, по някоя и друга сериозна злополука. Но в театъра беше друго. Роза разказваше за събитията там с такъв замах, че те се извисяваха високо над обикновените незначителни дреболии в неговото ежедневие.

— Харолд предупреди, че ще ги удуши. — Роза винаги започваше монолозите си с цветиста хипербола. — Един по един и много бавно, ако не си научат репликите.

— Така ли? — Ърнест преднамерено не се хвана за думите й. Отношението на Роза към режисьора бе много непостоянно. Ту го ненавиждаше и подлагаше на жесток подбив превзетото му държане, ту пък й беше симпатичен (обикновено, ако се беше заяждал с някоя изпълнителка на второстепенна роля) и двамата ставаха съмишленици, връстници, таланти, които плуват сред море от посредственост. Тази вечер Роза, изглежда, беше добре настроена към Харолд.

— Двамата Вентичели откриват пиесата, нали? Само двамата… разменят си бързи реплики… нонстоп. Като Рос и Джил… нали се сещаш? — Ърнест кимна дълбокомъдрено. — Искам да кажа, че тия двамата ще провалят постановката… ще я унищожат… още преди да е започнала.

Ърнест кимна повторно и натъпка още тютюн в лулата си. Не знаеше кои са и какви са тези Вентичели, но несъмнено нещастните копелета трябва да си плюят на ръцете и да се залавят за работа, искат ли да оцелеят. Роза се беше прехвърлила вече на Борис, който, разправяше тя, си бил боядисал цялото лице и играел ролята на император Йосиф като полудяла баварска домакиня.

По време на дванайсетте постановки за последните две години острият език на Роза разкатаваше всичко и всички във всяко представление, но тя нито веднъж не спомена името на бившия си съпруг и ако това се бе сторило странно на Ърнест, то той мъдро пазеше наблюдението за себе си.

— Съсипа се, съсипа се! — вайкаше се Ейвъри, докато сваляше, тичайки през вестибюла, кашмирения си шал, без да гледа къде го хвърля. Ръкавиците му паднаха на живописния килим, палтото — върху канапето, тапицирано с малиновочервен сатен. Тим крачеше след погълнатия от безпокойство Ейвъри и събираше захвърлените му вещи.

— Според някои това не е на добро — измърмори той, когато стигна до ръкавиците. Напъха ги една по една в джобовете на палтото и го закачи в малкото вестибюлче до своето, развеселен от контраста между яркото каре на Ейвъри с тюркоазения му кашмирен шал и неговото палто със строга тъмносива рибена кост и тъмносин шал.

Ейвъри, завързал вече своята престилчица и надянал кухненските ръкавици, изваждаше от фурната прочутото „льо Крьосе“ Сложи го върху дървен триножник и започна бавно да отмества капака — милиметър по милиметър. Докато бързаше към вкъщи, Ейвъри сключи сделка със съдбата: той няма да разпитва Тим с кого и какво е говорил по телефона, преди да дойде на репетиция, а съдбата ще наглежда неговото задушено. Като знаеше какви свръхчовешки усилия му костваше да спази своята част от споразумението, Ейвъри изпита почти вълшебна увереност, че най-малкото, което другата страна може да направи в замяна, е честно да бди над гозбата му. Но тичайки през градината, сигурен, че усеща миризма на въглен из студения въздух, неговата увереност се изпари. А докато летеше през хола и сърцето му се свиваше от лошо предчувствие, вече беше твърдо убеден, че съдбата отново му е погодила номер. И точно така си беше.

— Хванало е кора!

— Нищо. — Тим сновеше из кухнята и посегна към тирбушона. — Натроши я и я разбъркай с всичко останало?

— Но това е „касоле“. О, Боже…

— За Бога, спри да кършиш ръце. Това е просто една яхния.

— Яхния! Яхния.

— Е, поне не върви да кажем, че в къщата няма дори коричка.

— А така значи! За тебе всичко е шега, нали?

— О, съвсем не. Ужасно съм гладен. А ти да се беше прибрал по-рано, щом толкова се притесняваш.

— А ти да беше дошъл по-рано в театъра.

— Попълвах формулярите за поръчки. — Тим се усмихна и потисна прозвучалото раздразнение в гласа си. При това състояние на Ейвъри щеше да стане полунощ, докато сложи залък в устата си. — А по телефона разговарях за твоята табуретка с „Антики Камелот“ и с Дерек Барфут, който звънна да ни покани на обяд в неделя.

— О! — Ейвъри изглеждаше облекчен, благодарен, окуражен и глуповат. — Благодаря ти.

— Виж. Защо да не използваме онази лъжица с дупките…

— Не! Да не си я пипнал! — Ейвъри застана пред касеролата като майка, готова да брани чедото си от кръвожаден звяр. — Имам по-добра идея. — Извади кутия със салфетки, после бавно и изключително внимателно постави шест от тях върху напукания горен слой. — По хартията ще се полепят всички парченца, а аз ще отделя кората с шпатула.

— Аз пък си мислех, че това отгоре е най-вкусното — измърмори Тим и тръгна към килера за вино.

Килерът всъщност беше царството на Ейвъри, но в него имаше дълбока каменна ниша, прозорец с решетка на външната й стена, и там винаги бе хладно, което я правеше идеално място за съхранение на вино. Ярко осветеният малък килер бе претъпкан с продукти. Орехи и лешници, сусамови масла. Маслини, билки и сушени сливи от Прованс. Аншоа, провалоне23; трюфели в малки бурканчета. Консерви с миди и сечуански черен пипер на зърна. Картофено брашно и много видове горчица. Шунка, водни кестени24 и свински бут с набръчкана кожица с цвят на женско биле, който висеше от тавана заедно с един благоуханен салам. Амарети25 и охлюви. Доматено пюре, мус от кестени, консервирана риба и калкан, яйца от чайка и от пъдпъдък и чили сос, толкова лют, че очите ти да изскочат. Тим премести едно гърненце с праскови в коняк, взе бутилка от стойката и се върна в кухнята.

— Какво отваряш?

— „Шато д’ Исан“.

Прехапал пълната си розова устна (малката увереност, вдъхната му от обяснението за телефонните разговори, вече се бе разтворила в огромното езеро на постоянното му безпокойство), Ейвъри наблюдаваше как Тим върти тирбушона, натиска надолу хромираните дръжки и с лек пукот изтегля корковата тапа. За Ейвъри това беше вторият по красота звук на света — след звука от отваряне на цип, — но той таеше ужасното подозрение, че за Тим именно този звук оглавява класацията. Сега, докато гледаше полегналите тъмни копринени косми по ръката на своя любим, проблясващи на светлината на лампите, и се любуваше на елегантните му ръце, които накланяха бутилката и сипваха ароматното вино, стомахът на Ейвъри, както често му се случваше, се сви от удоволствие и същевременно от ужас. Тим си свали сакото и остана по маслиненозелената велурена жилетка на костюма и снежнобяла риза, чиито ръкави бяха пристегнати над лакътя със старомодни ластични ленти. После сведе тънкия си аскетичен нос над чашата и помириса.

Ейвъри не разбираше как човек, така придирчив към питиетата си, не е толкова взискателен и към храната. Тим поглъщаше всякакви боклуци, стига да ги смяташе за „вкусни“ (а той, меко казано, не беше капризен). Веднъж им се наложи да киснат цял час на гара Ръгби и тогава изяде чийзбургер с пържени картофки, огромно количество бял хляб, от онзи, дето прилича на гъба, някакъв ужасен сладкиш с три мармаладени кръгчета в цветовете на светофар, два десерта „Кит-Кат“ и чаша силен ръждивокафяв чай, при това с видимо удоволствие. „А дори няма оправданието, че е със скромен работнически произход“, помисли си тогава Ейвъри, докато си играеше с един портокал в чинията и с чаша хладно „Лийбфраумилх“26 (Тим беше отказал да си поръча „Лийбфраумилх“, защото според него не само е малко вероятно да го произвеждат в един район, но по-скоро щедро го кръщават с антифриз.)

Така че защо, питаше се понякога Ейвъри, докато разлистваше някоя от многобройните си готварски книги, му трябва да се бъхти така дълго и всеотдайно в кухнята? Отговорът беше ясен и неизменен. Ейвъри готвеше своя гълъб „а ла пейзан“, „трюит а ла крем“ и „фрез Романоф“ само от благодарност. Изпълнен със смирение, слагаше пред Тим ястията, защото те представляваха неговото върховно постижение — най-доброто, което любещото му сърце можеше да поднесе. По същия начин гладеше ризите на Тим, избираше свежи цветя за неговата стая, измисляше изненади. Докато пазаруваше, очите му почти несъзнателно търсеха какво би се превърнало в неочакван подарък.

Никога не преставаше да се удивлява на факта, че двамата с Тим живеят заедно вече седем години, особено след като установи истината за миналото на своя приятел. Ейвъри винаги е бил хомосексуалист и невинно бе мислил, че и с Тим е било така. Но после разбра, че Тим е осъзнал истинската си същност след болезнено лутане. Като юноша се смятал за хетеросексуален и за бисексуален — няколко години след възмъжаването си. (Когато бил на двайсет и няколко, бил дори сгоден осемнайсет месеца.)

Страх и безпокойство обзеха Ейвъри, след като узна всичко това. Уверенията и напомнянията на Тим, че все пак са минали дванайсет години оттогава, не успокоиха духа му, по природа лесно възбудим. Дори и сега Ейвъри често наблюдаваше Тим крадешком и дебнеше дали някои признаци няма да му подскажат, че тези по-раншни наклонности отново започват да се възраждат, както понякога става при растения с ярки цветове, които се връщат към дивото състояние на своите не така ярки предци.

Страховете на Ейвъри се дължаха на абсолютната му неспособност да разбере какво вижда Тим у него. Физически например двамата бяха пълна противоположност. Тим, висок, слаб, с хлътнали бузи, имаше невероятно строга в спокойно състояние уста и затова неочакваната усмивка й придаваше почти скандална сладост. Ейвъри смяташе, че Тим прилича на някой от образите в картините на Караваджо. Или може би (профилът му в момента изглеждаше застрашително суров) на средновековен монах. Николас беше казал, че според него Тим, макар и емоционално беден, е душевно богат. Ейвъри не хареса определението. Изобщо не го интересуваше душевното богатство. И тогава беше отговорил на Николас: „На него му давай по едно хубаво «филе миньон» и нежна ласка всеки Божи ден“.

Ейвъри знаеше, че в сравнение с Тим фигурата му е направо смешна — тантуресто тяло, а чертите на лицето, както и характерът му, бяха блудкаво сантиментални и просто се разливаха наоколо. Имаше много меки и прекалено пълни устни, бледосини, леко изпъкнали очи с почти безцветни мигли, а носът му, просто за разнообразие, беше правилен и малък и сякаш се губеше в бледорозовата маса на широкото му лице. Тънък венец от бледоруси къдрици, меки и пухкави като патешка перушина, увенчаваше много кръглата му глава. Плешивостта винаги го беше измъчвала и затова, преди да срещне Тим, носеше перука. На сутринта, след като за първи път прекараха заедно нощта, Ейвъри си намери перуката в кошчето за боклук. Нито единият, нито другият не спомена повече за нея и той продължи да ходи смело без перука, а единствената грижа, която полагаше за своя скалп, беше да го нагрява веднъж седмично с кварцова лампа.

Различаваха се и по характер. Тим почти винаги беше спокоен, а Ейвъри се люшкаше напрегнато между въодушевлението и отчаянието, преминавайки през всички възможни чувства между тези крайности. И винаги реагираше много драматично на нещата. Това, изглежда, забавляваше Тим, но един-два пъти напоследък Ейвъри беше забелязал някои незначителни прояви на раздразнителност, като например леко стисване на устните. Сега, докато пресушаваше чашата си с бордо, Ейвъри си припомни най-новите си обещания от множеството малки клетви, които даваше пред себе си. Едното беше да се научи да приема нещата по-спокойно. Да мисли, преди да говори. Да поема няколко пъти дълбоко дъх. Може би дори да брои до десет. Погледна към злополучното „льо Крьосе“. Всички салфетки бяха потънали без следа. Ейвъри изпищя така, че сигурно го чуха съседите им на две преки надолу по улицата.

— По дяволите! — Тим тресна чашата си върху плота. — Сега какво има?

— Салфетките са до дъното.

— Това ли било? Аз пък помислих, че най-малкото те кастрират.

— Исках само да поемат парченцата от кората — изхлипа Ейвъри.

— Е, вече разбра, че не стават за тая работа. Научи нещо ново, а това винаги е полезно. Просто ще го дадем на Николас.

— Изключено — пълно е с хартия.

— Тогава на Райли.

— На Райли! Вътре съм сложил половин бутилка боне27.

— Значи ще си помисли, че е Коледа.

— Пък и Райли обича риба, а не месо. Какво правиш?

— Препечени филийки.

Тим режеше хляба върху мраморната плоча за точене на тесто. После се пресегна покрай Ейвъри и включи скарата. След това напълни отново чашите.

— Пий, сладурче. И престани да лееш сълзи, че ще съсипеш мебелите.

— Извинявай… — изгъгна Ейвъри, подсмръкна и надигна чашата. — Ти… Не ми се сърдиш, нали, Тим?

— Не, Ейвъри, не ти се сърдя. Просто загивам от глад.

— Да. Изв…

— Стига си се извинявал. Размърдай си задника и ми помогни. Останал е малко гъши пастет. Ще довършим и остатъците от сладолед.

— Добре. — Все още хлипайки и въздишайки, Ейвъри отиде до хладилника. — Не знам защо още стоиш при мен.

— Престани да се подмазваш. Не ти отива.

— Изви…

— А и ако не съм аз, кой друг би могъл?

Този така небрежно зададен въпрос разкриваше самата истина пред Ейвъри. Обзет от мъка, оклюма глава и се замисли, загледан в кръглото си коремче и малките си топчести стъпала. После вдигна очи и срещна неочакваната чудесна усмивка на Тим. „О, благословен ден!“, помисли си Ейвъри и на свой ред грейна усмихнат. И тогава, сякаш за да стане всичко съвършено и двамата с Тим да окъпят душите си в безгрижно лекомислие, филийките на скарата пламнаха.

— Ще мисли, че са бисквити от въглища. — Ейвъри пресуши чашата си. После, забравил за забележката да не се подмазва, сподели: — Иска ми се да приличам повече на теб. Да съм по-спокоен.

— Мили Боже, само това не. Няма да понеса да живея с човек, който прилича на мен. Още първата седмица ще умра от скука.

— Така ли? — Като по магия печалното сърце на Ейвъри затупка по-бързо. — Наистина ли, Тим?

— По една драма на ден държи унинието далеч от мен.

— Ммм! — Ейвъри си сипа още малко вино. — Дано да е така.

— Но за тази вечер си взехме дажбата. Сега да караме нататък.

— Да, Тим.

Ейвъри доволно се засуети из кухнята — извади безсолно масло, целина, пастет и бяла порцеланова купа с домати. Тим беше прав, разбира се. Всеки знае, че противоположностите се привличат. Именно затова като цяло двамата се спогаждаха добре. Наистина бяха щастливи заедно. Каква глупост от негова страна да се стреми да разруши у себе си точно чертите, които партньорът му намира за привлекателни.

Ейвъри сложи малко кафе в дървеното чекмедженце на ръчната кафемелачка. Отказваше да използва електрическия прибор, защото беше убеден, че неконтролируемо високата скорост прегрява зърната на кафето, дошло по пощата от Алжир, и намалява аромата. Уханието му се смеси с дъха на виното и със съвсем обикновената, но за Ейвъри невероятно приятна, миризма на прясно препечен хляб. Седна до изтърканата чамова маса, изпълнен с очакване. Това беше времето, което най-много обичаше. (Е, почти.) Когато имаше храна и вино, и клюки, и шеги.

Дори цял ден само да продаваха книги и да попълваха документи, винаги се намираше поне един клиент, който подхранваше въображението им и чувството им за хумор, та да има с какво да се шегуват. Най-забавни, разбира се, бяха вечерите, когато отиваха в „Латимър“-те им доставяха най-върховно удоволствие. Тогава слагаха представленията в месомелачката, разглеждаха под лупа взаимоотношенията, правеха догадки и разискваха въпроси като психическото здраве на Харолд и точно до каква степен е разстроено (въпросът бе винаги открит за обсъждане и всеки изразяваше собственото си мнение).

Но понякога, ако имаше „драма“ в къщата, Тим се затваряше в себе си и не проявяваше особен интерес към разговорите за театъра. Тогава Ейвъри се терзаеше, защото да клюкарства за него беше толкова лесно, колкото и да диша, и почти толкова неотложно необходимо. Сега, докато нанасяше масло по препечената филийка, погледна с лека тревога Тим, който акуратно си мажеше хляба. Всичко обаче беше наред. Тим отвърна на погледа на Ейвъри и неговите тъмносиви очи, толкова студени понякога, бяха топли с неочаквано зло пламъче в тях.

— Като оставим настрана всичко друго, госпожо Линкълн — каза той и се протегна за целината, — как ви хареса пиесата?

Джойс Барнаби влезе в хола и завари мъжа си да дреме пред огъня. Беше рисувал букетче момини сълзи и стискаше молива още, но скицникът бе паднал на пода. Събуди се, щом жена му, застанала зад стола, кръстоса ръце пред гърдите му в нежна прегръдка. Тя вдигна скицника.

— Не си го завършил?

— Изпуснал съм го.

— Изяде ли си лазанята?

Том Барнаби изръмжа нещо неясно. След прослушването за „Амадеус“ Джойс му съобщи, че ще играе готвачката на Салиери, ала той не се разсмя с глас само защото в онзи момент го мъчеха ужасни киселини. И до днес му се струваше невероятно, че тя яде от манджите си ако не с удоволствие, то поне без видимо отвращение. Понякога се чудеше дали през годините искреният смут, изписан на лицето му по време на ядене, не се е превърнал в ритуал на щампа или дори във вкаменелост, а Джойс приемаше тези физиономии за неотменна шега. Гледаше я как се е привела над нарисуваните нежни цветчета и вдъхва одобрително.

— Как мина, любов моя?

— Като вечер с братята Маркс. Никога не съм предполагала, че е възможно да се объркат толкова много неща. За щастие в почивката Тим се появи със своя бръснач, та поразведри Харолд. Преди това през цялото време мърмореше: „Молто дизастро28, скъпи мои“!

— Всъщност за какво е този бръснач?

— Почакай и ще видиш. Не мога да ти кажа, защото ще проваля премиерата.

— Щом ти участваш в нещо, няма начин да се провали. — Том взе ръката й. — Каква е онази голяма торба?

— Театралният гардероб. Трябва да се отпускат панталони, да се сменят развалени ципове, да се освежат ширити.

— Много се товариш с работа.

— О, Том! — Джойс подгъна крак върху една ниска табуретка, седна и протегна ръка към огъня да я сгрее. — Не говори така. Знаеш, че обожавам тази работа.

Наистина знаеше. Преди да започне да рисува цветята, слуша касетката с нейни записи на арии, изпълнявани от Катерина Кавалиери. Джойс имаше красив глас — великолепно сопрано, сега малко позагубил от богатството си в по-високия регистър, но все още омайно сладък и ясен като камбанен звън. „Мартен Алер Артен“29 го разчувства до сълзи.

Двамата се запознаха и се влюбиха един в друг, по времето, когато Джойс учеше в музикалното училище „Гилдхол“30. За първи път Том я чу да пее пред публика в последната година от обучението й. Седя и слуша чудното й изпълнение, поразен и изплашен. Дълго време след това беше неспособен да повярва, че тя наистина би могла да обича такъв обикновен човек като него. Или че би могъл да я задържи при себе си.

Все пак двамата се ожениха и четири години след това Джойс продължи да пее. Отначало правеше малки, не особено посетени, рецитали, после я приеха в хора на Кралската национална опера. Всичко свърши с раждането на Къли. Уж само за малко — така се бяха разбрали тя и Барнаби. Временно. Ала кариерата в полицията напредваше бавно, парите не достигаха и когато Къли стана на две години, Джойс си намери работа — взеха я да дублира роли в „Годспел“31. Том обаче даваше често нощни дежурства и след едно-две неприятни преживявания с разни детегледачки, Джойс се почувства толкова виновна и напрегната, че даже да стигнеше до театъра, не успяваше да се съсредоточи. За да поддържа гласа си, се включи временно в Костънското общество на любителите на оперното пеене. След време КОЛОП престана да съществува и тя се прехвърли в КОТС. КОТС беше далеч от онова, с което бе свикнала, разбира се, но все пак беше по-добре от нищо. Пък и двамата с Том се бяха споразумели, че ще остане там само докато детето порасне достатъчно, за да стои вкъщи само.

Е, Къли порасна, но Джойс откри, че музикалният свят се е променил и е пълен с талантливи и напористи млади певци. А и годините, прекарани в уюта на домашната атмосфера, бяха притъпили острието на нейните амбиции. Вече не й се искаше да се мъкне до Лондон, да стои в някой огромен мрачен театър и да пее в безлично трио, скрита някъде в тъмното. Особено с всички ония двайсетгодишни младежи зад кулисите, надъхани, пълни с енергия и надежди. И така постепенно и без много шум или видими признаци на разочарование Джойс се отказа от плановете си за музикална кариера.

Ала съпругът й… Всеки път, когато гледаше с каква невероятна правдивост жена му играе и най-незначителните роли, които й поверяваха, или слушаше как в Коледната пантомима красивият й глас възхитително води всички останали, изпитваше силна мъка и угризения, а под лъжичката му се свиваше. С годините болката и терзанията постепенно заглъхнаха, защото семейният живот им носеше взаимно удовлетворение и щастие, но сега, докато в ушите му още звучеше „Мартен Алер Артен“ и през съзнанието му минаваха всички пропуснати шансове, изведнъж като с нож го проряза неизмерима тъга и съжаление.

— Том… — Джойс хвана и другата му ръка и се вгледа дълбоко в очите му. — Недей. Няма значение. Всичко това. То няма значение. Ти и аз — само това е важно. Сега е ред на Къли. Скъпи… — Нежно, но настоятелно тя го накара да я погледне. — Нали?

Барнаби кимна и си наложи да се разведри. Какво друго да направи? Станалото — станало. Пък и беше вярно, че сега е ред на Къли.

Театърът завладя дъщеря им още на четиригодишна възраст — тогава за пръв път я заведоха на пантомима. Госпожата помоли децата да потърсят лошия вълк и Къли веднага се покачи на сцената, но след като епизодът свърши, отказа да слезе оттам и се наложи насила да я смъкнат, ритаща и пищяща. В началното училище играеше много уверено (дъбов лист, малко зайче) и бе устроена така, че никога не гледаше назад. Сега вече завършваше Драматичното училище в Ню Хол и изявите й в показните представления бяха превъзходни.

— Мислех, че всичко това ти е ясно — продължи Джойс. — Глупав мечо.

Барнаби се усмихна.

— Отдавна не сте ме наричали така.

— Помниш ли, когато Къли ти викаше така? От онова предаване по телевизията, което толкова й харесваше… — Джойс запя: — „Мечокът Барнаби се аз наричам“… и по-нататък го забравих.

— Ааа, да. На седем тя беше такова сладурче.

За миг разговорът замря, после Джойс продължи:

— Трябва да ти предам една молба от Колин.

Барнаби изпъшка.

— Би ли боядисал камината. Ако обичаш?

— Джойси, аз съм в отпуска.

Винаги се дърпаше, помолеха ли го за помощ, и винаги помагаше (щом служебните задължения му позволяваха).

— Не бих настоявала, ако не беше в отпуска — излъга Джойс, без да й мигне окото. — Всички можем да мацаме с боя жилищата си, но тази камина, дето Колин я направи… толкова е красива, Том — произведение на изкуството. Как да допуснем някой некадърник да я оплеска. А ти се справяш чудесно с такива работи.

— Стига си ме четкала.

— Не, говоря самата истина. Ти си художник. Помниш ли каква статуя направи? За „Разходка в градината“?

— Много добре. И писмата до местния вестник.

— Какво ще кажеш да я боядисаш събота следобед. Вземи един термос с чай и няколко сандвича. — Джойс замълча за миг. — Нямаше да те припирам, ако прогнозата за времето обещаваше слънце.

— Не бих и отишъл в театъра, ако можех да работя в градината.

— О, благодаря ти, Том! — Потърка буза в ръката му. — Толкова си сладък.

Главният криминален инспектор Барнаби въздъхна пред перспективата да прекара в тежък труд последните ценни дни от годишната си отпуска.

— Опитай се да убедиш в това колегите от управлението — измърмори той.

Харолд наближи „Уелингтън Клоус“ 17, насочи моргана към портала между двата стълба, увенчани с пластмасови лъвчета, и го подкара на високи обороти към паркинга. Натисна педала, за да накара моторът да изреве за последно с пълен глас, изключи двигателя и затвори очи да събере сили за предстоящата неприятна работа, която му предстоеше. Не беше лесно нито да се качиш, нито да слезеш от моргана. Но пък да го караш, да се грижиш за него и да те виждат в него, беше страхотно. Хората обръщаха глави, когато покрай тях профучаваше аленочервеният му покрив, и това залъгваше временно неутолимата жажда на Харолд да му се възхищават. Жена му не харесваше колата и това само увеличаваше удоволствието му да я притежава. Извади ключа от стартера и с любов потупа таблото. Човек инстинктивно чувства кога нещо наистина си струва, размишляваше Харолд, отдавна приел в сърцето си тази хитроумна лъжа, измислена от някой рекламен агент.

Върху кожената седалка до него лежеше свитък плакати, които госпожа Уинстанли щеше да раздаде на другите си съмишленички от Градската женска гилдия, на жените, които посещаваха нейните курсове за подреждане на цветя, и в магазините наоколо. Като изключим мъдрите му идеи за пропагандирането на дейността на театъра и интервютата, които даваше винаги щом успееше да предизвика интереса на медиите, Харолд избягваше да се занимава с реклама. В края на краищата някой да е виждал Тревор Нън32 да влиза и да излиза от кварталните павилиони за вестници с филм за най-новия фарс? При мимолетната поява на това известно име в главата му гърлото на Харолд се сви от яд и недоволство и той преглътна тежко. Отдавна си беше дал сметка, че, ако не беше неразумната му ранна женитба и раждането на трите му невероятно безлични деца (които, слава Богу, вече живееха далеч и уморяваха себе си и половинките си от скука), сега щеше да е един от най-тачените режисьори в страната. Ако не и (Харолд не беше от тия, дето си затварят очите пред истината) в света.

На човек му трябва само късмет, талант и подходяща съпруга. Харолд вярваше, че всеки сам си създава късмета, талантът не беше проблем. Но подходящата съпруга… ах, ето къде е пречката. Дорис беше проста, буржоазка. Еснафка. Отначало, като се ожениха (тя бе стройна, срамежлива и хубавичка), непрекъснато се занимаваше с децата и нямаше време да проявява интерес към „Латимър“. После те пораснаха и вече преследваха свои цели, но тогава пък опитите й да изказва мнения за постановките бяха толкова нелепи, че Хародц й забрани да стъпва в театъра — допускаше я в „Латимър“ само на премиери.

През един кратък период си мислеше да си намери друга жена. И тогава се появи Роза — видя му се много по-подходяща партия за един режисьор. (Понякога Харолд се чудеше дали Дорис му е благодарна за общественото положение, което й осигуряваше позицията му на единствен театрален импресарио в града, и дали изобщо си дава сметка за това.) Но като размисли трезво над този мимолетен блян, Харолд бе принуден да признае, че планът му има сериозни недостатъци. Роза беше свикнала, не, беше се отдала на ролята на водеща актриса и той не допускаше тя доброволно да слезе от пиедестала си, та той да се извиси още повече на своя.

А Дорис, въпреки своите чудати занимания (мариноваше яйца, сушеше цветя и препарираше невинни същества, запълвайки вътрешността им със стиропор), притежаваше едно върховно качество — беше незабележима. При появата на Харолд в някоя стая, където беше и тя, Дорис изчезваше, потъваше в дървенията, все едно е дървесен червей. Имаше и друго предимство, вероятно най-важното — не беше алчна. Той осигуряваше скромно препитание за жена си и за децата си, много по-скромно, отколкото всъщност можеше да си позволи. Повечето му приходи от търговията (Джойс бе напълно права да си го мисли) отиваха за постановките му, така че злите езици на критикарите да не могат да обелят и дума относно театралното облекло.

Върху предното стъкло падна правоъгълно кехлибарено петно светлина.

— Харолд?

Харолд въздъхна, забърса с носната си кърпа невидима прашинка от километража и викна:

— Ей сега де.

С усилие се измъкна от колата. Това бе повратният момент в ежедневието му: напускаше пълнокръвния, шумен, пъстроцветен свят на театъра и пристъпваше в тъмния, сив, безформен и съвършено нереален свят на хляба.

— Късната ти вечеря изстива.

— Вечерята, Дорис. — Гърдите му вече се изпълваха с раздразнение и той грубо мина край нея на път за кухнята. — Колко пъти да ти повтарям, че не е нужно да уточняваш дали е късна, или е ранна?

— Как беше той днес, госпожо Хигинс? — Диърдре беше влязла тихо в кухнята през задната врата и възрастната жена, която дремеше край огъня, подскочи. — Извинете, не исках да ви стресна.

— Много е добре — отговори госпожа Хигинс. — Като се има предвид…

Диърдре си помисли колко е ненужно това „като се има предвид“. И двете знаеха, че господин Тибс невинаги е много добре, знаеха и защо. Диърдре хвърли поглед към полицата над камината. Пликът на госпожа Хигинс беше изчезнал и докато жената с мъка се надигаше от стола, Диърдре забеляза, че крайчецъг му сгърчи от джоба на мърлявата й престилка.

— Опалянка.

— Още ли спи?

— Не. Бърбори си нещо. Направих му чудесна супа.

Диърдре видя консервата в умивалника, но каза:

— Толкова сте добра. — И помогна на госпожа Хигинс да си облече палтото. Благодарността и признателността в гласа й не бяха престорени. Ако не беше госпожа Хигинс, Диърдре изобщо нямаше да има свой живот, тоест живот извън къщата и работата. Защото къде да намери човек, който да седи при един оглупял и объркан старец за дребни грошове? Всъщност въобще не бяха говорили за заплащане. При първото идване на госпожа Хигинс Диърдре й предложи пари, но тя отвърна:

— Не се тревожи, скъпа, аз само ще си седя в съседната стая и ще си гледам телевизия.

Ала оставените от Диърдре монети под чайника изчезваха, както всеки път изчезваше и кафявият плик.

След като госпожа Хигинс си отиде, Диърдре заключи вратата и пусна резето. Сложи върху печката, на съвсем слаб огън, малко мляко, за да пийне нещо топло, и се качи при баща си. Облечен в смачкана пижама, той седеше изправен, сякаш глътнал бастун, и държеше едно голямо издание на „Светлината на света“. Сивите му мустаци, все още напомнящи за някогашния си рижав цвят, бяха целите подгизнали от радостни сълзи и очите му блестяха.

— Той идва — викна господин Тибс при влизането на Диърдре в стаята. — Господ идва.

— Да, татко. — Тя седна на леглото и му хвана ръката — все едно хвана торба с хлъзгави костици. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Той ще ни отведе. Към светлината.

Знаеше колко безполезно е да го насилва да легне. Той спеше винаги седнал, с изправен гръб, опрян на камара възглавници. Диърдре погали ръката му и го целуна по мократа буза. От няколко месеца беше малко неадекватен. Първият знак, че нещо не е наред, се появи, когато една вечер се прибра от театъра (бяха правили декори) и го намери на улицата. Обикаляше от врата на врата, тропаше и предлагаше на изплашените хорица лопата, пълна с живи въглени.

Ужасена и стъписана, тя го заведе вкъщи, изсипа жарта в огъня в кухнята и внимателно започна да разпитва баща си, като се опитваше да намери разумно обяснение. Такова, разбира се, нямаше. Оттогава той често изпадаше в състояния на обърканост и оглупяване. (Диърдре винаги си служеше с тези неясни понятия и избягваше ужасната официална диагноза. Когато една от сестрите в Центъра, където господин Тибс прекарваше дните си, се реши да използва въпросната дума, Диърдре й се разкрещя, обзета от страх и гняв.)

През някои продължителни периоди мисълта му все още беше съвсем ясна. Просто никой не знаеше кога кризите ще се появят и колко дълго ще траят. Предишната неделя си прекараха чудесно. Следобедът ходиха на разходка; тя му разказа всичко за „Амадеус“ и както винаги преувеличи своята роля в режисирането на постановката, за да му достави удоволствието да се гордее с дъщеря си. Вечерта пиха по чаша портвайн и хапнаха домашно приготвен кекс. Той пя мелодии от детството си. (Диърдре се роди, когато баща й беше на четирийсет, затова песните му бяха много стари: „Залез с червени платна“, „Валенсия“ и „О, о, Антонио“.) Даже си сложи бомбето и като почукваше с бастуна и го въртеше, провлачваше крака в танцова стъпка — тъжно, изкривено от времето подобие на веселите енергични танци, които преди години очароваха Диърдре и майка й. Тогава косата му беше червеникавозлатиста, а мустаците му блестяха с цвета на току-що паднали диви кестени. Миналата неделя и двамата си поплакаха, преди да си легнат.

Диърдре отиде до прозореца да пусне пердетата и за миг остана, загледана в небето. Имаше чудесна луна и няколко забързани облачета. Там горе живееше Гавраил, нейният ангел-пазител. Той беше и на небето, и на земята, разхождаше се красив и бляскав, винаги бе само на един безсмъртен дъх разстояние и с любов наглеждаше семейство Тибс и земните им грижи. Като малка Диърдре имаше навика от време на време да се завърта бързо — все играеше на статуи — с надеждата да зърне четириметровите му крила, преди да си е надянал наметалото, за да стане невидим. Веднъж остана с убеждението, че е видяла очертанията на златно стъпало и после е чула над главата си шум от размах на крила, сякаш бяха прелетели хиляда лебеди.

Освен архангела всеки човек си имаше и по една звезда да го пази. Навремето попита баща си коя е нейната звезда и той й каза: „Звездата, която винаги сияе най-ярко.“ Диърдре си помисли, че тази вечер всички изглеждат еднакви и доста студени, и пусна пердето. Спомни си за млякото и хукна към кухнята — твърде късно, — беше изкипяло.

Сипа ново мляко в друго джезве и го сложи на печката, после взе от скрина сценария за следващата постановка („Вуйчо Ваньо“). Откакто стана асистент-режисьор, изваждаше от подвързията своето копие на поредната пиеса, слагаше по един бял лист между всеки два листа от сценария и пак го подвързваше. Така направи и с „Вуйчо Ваньо“. Диърдре работеше дълго и ревностно над всяка пиеса преди първата репетиция. Четеше и препрочиташе текста и опознаваше героите, сякаш е живяла с тях. Опитваше се да вникне в скритото послание между редовете, да усети ритъма на действието. В главата й се раждаха безброй идеи и тя използваше печатарска хартия, навита на дълги рула, за да нахвърля хрумванията си за декори, реквизит и разположение на актьорите. „Вуйчо Ваньо“ я очарова, както преди и „Вишнева градина“, плени я невероятната способност на Чехов да създава привидно естествен свят, пълен с реални човешки същества, и след това да примирява този свят с драматичните ограничения на театъра.

Както си четеше, изведнъж усети, че е гладна, затвори „Вуйчо Ваньо“ и го остави настрана. Почти никога не успяваше да хапне, когато се събираха в театъра вечер, защото не искаше да закъснява. В хладилника откри малко майонеза, парче твърдо говеждо, останало от предния ден, и два резена червено цвекло. Докато мажеше маргарин върху пухкавия бял хляб, единственият, с който оголелите венци на баща й се справяха, Диърдре се унесе в мечти (любимо и често практикувано занимание) — припомняше си моменти от последната репетиция и пренаписваше сценария им според своите въжделения и настроения.

Дори за изпълнената с пламенен копнеж душа на Диърдре този финален диалог прозвуча прекалено неправдоподобно. Докато обираше последните остатъци от лъскавата жълта майонеза и я размазваше тук-там по дунапренената филия, тя се отдаде на по-простички фантазии. Харолд катастрофира с колата си. Или Харолд получава инфаркт. „Това е най-вероятното“, помисли си тя, спомняйки си как дебелият корем стърчи под брокатената жилетка. Диърдре внимателно огледа готовия сандвич. Цвеклото се подаваше навън. Напъха го навътре и отхапа. Не беше много вкусно. Млякото пак изкипя.

— Как мина според теб, Констанца?

Кити седеше пред тоалетната масичка. Беше си свалила чорапогащника и бе опънала млечнобелите си крака върху бродирана табуретка. Макар да обяви бременността си едва преди три месеца, вече си бе създала навика да се хваща за кръста и да се усмихва смело и измъчено. Освен това понякога потрепваше, сякаш усещаше ритането на бебето. Преди да даде на мъжа си очаквания отговор, взе почистващ крем и внимателно осея цялото си лице с големи бели точки.

— Ами, скъпи, ти беше чудесен, мисля. Всичко върви идеално.

— Май сме на прав път. Какво ще кажеш?

— О, определено. Въпреки че ужасно ти пречат.

— Точно така. Един Господ знае какво си въобразява тоя Николас. Удивен съм защо Харолд му позволява да се държи така.

— Знам. Само Доналд и Клайв се опитват да го сложат на място. И то единствено защото са наясно как се чувстваш.

— Ммм! В много отношения те са полезни същества.

Еслин, вече с измити зъби и по пижама (долнището му стигаше до средата на прасеца, а горнището бе ушито като кимоно за джудо), седеше на леглото и правеше упражнения за лицевите си мускули. С отпусната назад глава, отваряше уста, после я затваряше, като се опитваше да докосне с долната устна върха на носа си. Имаше профил на двайсет и пет годишен мъж — не беше никак лошо за неговите четирийсет и пет години. Изду бузите си и бавно ги отпусна. (За линиите от основата на носа до устата.) Загледа се в красивата си съпруга, която привършваше със свалянето на грима.

Еслин винаги се влюбваше (очакваше се от него) леко в най-привлекателната от актрисите, с която си партнираше в поредната пиеса, и в „Гарваново гнездо“ буквално бе завлечен в стаята за реквизита от младата лудетина, понастоящем госпожа Кармайкъл. Тогава тя играеше Попи Дики. Когато стана ясно, че е бременна, той, за съжаление, не беше женен и се почувства задължен да предложи брак на Кити. Направи го доста неохотно. Беше се надявал за известно време да се отдаде на разгулен живот и чак след това да си намери някоя, която да се грижи за него на стари години. Но тя се оказа послушно малко сладурче, а и той не можеше да отрече, че позакъснялото бащинство повдигна реномето му на мъж и в службата вече го гледаха по друг начин. И, разбира се, беше най-големият шамар за Роза.

Имаше да й връща заради начина, по който се държа, след като й поиска развод. Пищя, стена и ля сълзи. И крещя: как ограбил най-хубавите години от живота й. Тогава Еслин отбеляза — съвсем основателно според него, че, ако не е бил той, все някой е щял да го направи — едва ли би успяла да си ги запази непокътнати и неизживени в някой сейф. Тогава тя захлипа: винаги била искала деца, но сега вече било твърде късно и затова бил виновен той и никой друг. Еслин намери подобно твърдение направо за смешно.

Навремето обсъждаха понякога възможността да си родят деца, обикновено, когато играеха родители в поредната пиеса, но Еслин винаги завършваше разговора с убедителния аргумент, че хлапетата, които имат на сцената, ще изчезнат след последното представление, а родните им деца ще се мотаят из краката им много по-дълго, При това неговият живот не би се променил кой знае колко, но понеже не възнамерявал да харчи пари за детегледачка, животът на Роза определено никога нямало да бъде същият. Тогава Еслин си мислеше, че тя приема логиката му, но щом стана дума за развод и той я помоли да напусне дома му, Роза му припомни всяка дума и отказа да се изнесе, преди да получи компенсация за своите „изгубени бебета“. Тия бебета му струваха цяло състояние. Но й го върна тъпкано. Когато Кити забременя, след една репетиция на „Магазин на Слай Корнър“ той обяви събитието, както и предстоящата им женитба. Докато говореше, хванал нежно ръката на Кити, Еслин не свали очи от лицето на Роза и тогава изпита по-голямо удовлетворение, отколкото ако му беше върнала парите.

По онова време тя вече се беше омъжила, разбира се, за досадното строителче. „Ако трябва да сме честни — помисли си Еслин, докато свършваше упражненията за бузите и започваше въртеливи движения с глава, за да намали напрежението във врата си, — според някои счетоводството е толкова отегчително, колкото и издигането на къщи. За да не кажем — още по-отегчително.“ Еслин не беше съгласен. Да подрежда и да пресява всички парични вземания и давания, да свежда купища разписки за разходи и приходи до стройна колона от ясни цифри и да търси вратички в закона, за да намали данъците на своя клиент, за него представляваше ежедневно предизвикателство, изискващо (не би се поколебал да го твърди) творческо мислене.

Еслин предпочиташе да води счетоводството на физически лица, а неговият партньор, специалист по фирмено право, пое по-големите концерни, с едно изключение — благотворителния попечителски фонд, който финансираше „Латимър“. Като вътрешен човек, запознат отблизо с делата на КОТС, Еслин се залови със счетоводството на фонда, без да се замисля, и по същия начин се зае да оправя сметките на Харолд и неговата вносно-износна търговия (общо взето, скромна, но все пак с печалба). Никога не взимаше от Харолд колкото от другите клиенти и често се питаше дали неговият продуцент го оценява.

Еслин свърши с въртенето на главата; реши да зареже спомените и отново да обърне внимание на Кити. Усетила погледа му, тя отхвърли русите си къдрици с кокетен жест, който на един по-малко самодоволен съпруг би се сторил малко премерен. После се наслади на линията на врата си в огледалото. Еслин също се възхити от врата й. Не се виждаше нито гънка, нито бръчка, нито неравност. Тя имаше очарователно личице — не точно във формата на сърце, защото брадичката й не беше достатъчно остра, но грабваше вниманието с хитрото си излъчване, а в комбинация с искрящите й очи наистина бе много привлекателно. Кити стана и приглади розовата си нощница към корема, все още толкова плосък, колкото и когато се въргаляха в стаята за реквизита, и се усмихна.

Еслин не й отговори с усмивка, а само кимна. Много скъпернически раздаваше усмивки, вадеше ги само за специални случаи. Отдавна си беше дал сметка, че те не само огряват и преобразяват лицето му, но и задълбочават и подчертават линиите от носа към устата. Сега изрече „скъпа“ с тон, предвещаващ по-скоро напътствия, отколкото сърдечни излияния.

Кити послушно отиде до увенчаното с балдахин легло и застана откъм страната на Еслин. С длан, обърната нагоре, той направи знак сръка, жена му вдигна през главата си нощницата и я остави да падне — розовият сатен прошумоля леко и се надипли в краката й. Еслин плъзна поглед по стройните й, почти момчешки бедра, по ханша й, по малките й твърди гърди и стисна устни доволен. (Роза си беше позволила да надебелее доста грозно през последните години от брака им.) С една ръка дръпна връзката на пижамата си, а с другата потупа възглавницата на жена си.

— Ела тук, котенце.

Беше толкова приятно да я докосва. Стегната, млада и силна. Миришеше на орлови нокти33 и на бялото вино, което пиха в стаята за почивка. Тя бе по-скоро сладко покорна, отколкото безочливо активна, точно каквато трябваше да бъде по мнението на Еслин. Фактът, че бе напълно бездарна като актриса, придаваше завършеност на нейното съвършенство.

Последната мисъл върна Еслин към репетициите на „Амадеус“ и докато се движеше енергично между краката на жена си, той се отдаде на размисли върху последната си роля в „Латимър“ Наистина предизвикателство (Салиери никога не е слизал от сцената), но започваше да му се струва, че играта вече не му носи предишното удовлетворение. Някой беше подхвърлил идеята да опита да поставя пиеси и в интерес на истината Еслин доста се запали. Преди време прочете биографията на Хенри Ървинг34 и се видя в дълго тъмно палто с астраганена яка и цилиндър — беше чудесен. При необходимост дори ще понапълнее…

— Как беше, скъпи?

— Кое? О… — Втренчи се в лицето на Кити под себе си. Устните й се разтеглиха в щастлива усмивка, клепачите закриха премрежения й поглед. — Извинявай. Бях се замислил, както обикновено. Чудесно… чудесно. — Наведе се за последна целувка по бузата — докосна я с устни, както сладкар би поставил последния орнамент върху сладоледената си торта — и се търколи към своята половинка от леглото. — Кити, наистина, опитай се да си научиш репликите до вторник. Поне за сцените, в които играем двамата. Не понасям някой да ме спъва. — После несъзнателно повтори думите на Харолд: — Не знам какво намираш да правиш по цял ден.

— Ами — Кити се надигна на лакът и му отправи грейнал небесносин поглед — мисля за моя пухчо, разбира се.

— И аз мисля за теб, котенцето ми — влезе в тон Еслин и в този момент наистина си вярваше на думите. После добави: — Не забравяй — до вторник. — Пооправи възглавниците и след две минути дълбоко заспа.

Близнаците Евърард, които се подмазваха непрестанно на водещия актьор в трупата, живееха сред неописуем безпорядък в рушаща се къща с тераси край железопътната линия.

Бяха обект на любопитство за останалите обитатели на улицата, неспособни да проумеят що за птици са двамата. Изглежда, не ходеха на работа (пердетата им понякога си оставаха спуснати до обяд) и често излизаха чак към пет часа, понесли се нанякъде с малките си разтегателни пазарски мрежи.

Очевидно нямаха много пари. Никога не даваха нищо на тропащите по вратите за помощи, а от време на време, в пазарен ден, ги виждаха към пет часа да обикалят масите по пазара и старателно да подбират от останалите по тях плодове и зеленчуци. Различните хитроумни и не толкова хитроумни опити на съседите да влязат в дома им претърпяха провал. Дори не успяваха да се доберат до износения линолеум във вестибюла. А зад дебелия слой мръсотия на прозорците вътрешността на къщата си оставаше пълна загадка дори когато пердетата бяха дръпнати.

В грозното парче земя зад дома им, предназначено за градина, вилнееха коприва, тръни и висока трева, която се полюшваше и шумолеше, разклащана от пробягващи гризачи. На асфалта под еркерния прозорец стоеше и се разпадаше колата им — петнайсетгодишен фолксваген: държеше се цял благодарение на безброй заварки и добрата си воля, а на мястото на лепенката за платени данъци се мъдреше рекламен етикет на „Гинес“35. Госпожа Григс от вестникарската будка на ъгъла беше съобщила на полицията за това и за известно време етикетът изчезна, но после пак се появи. Госпожа Григс обичаше да повтаря, че от братята Евърард я побиват тръпки. Тя не понасяше предните зъби на Клайв — изглеждаха много остри и леко издадени напред, — нито навика на Доналд да примигва и да присвива очи. Наричаше ги Плъхчо и Кърта, но винаги зад гърба им.

Рядко ги виждаха поотделно, а ако случайно се случеше, самотният Евърард изглеждаше неясен, забулен в полумрак, сякаш можеха да светят с цялата си мощ само ако са в непосредствена близост. Човек оставаше с впечатлението, че се хранят един от друг; натрупваха мазнини от злобни предсказания и разменени реплики. Нищо не доставяше на братята по-голямо щастие от ситуациите, в които някой изпаднеше в неудобство (макар че те никога не бяха достатъчно честни, за да си го признаят). Всъщност лицемерието беше тяхна запазена търговска марка. Никой не би бил по-изненадан от тях, когато някой не разбере нещо. Или когато техен заговор причини разрив в отношенията между някои хора и всички са нещастни. Тогава те плачат заедно с другите — „Кой би си помислил?“, а после се оттеглят в отвратителната си кухня и пак започват да кроят заговори и интриги.

Минувачите покрай улица „Акстън“ 13 зяпаха сивите прозорци, мърмореха и вдигаха вежди; или почукваха с пръст челото си. „Що за птици са тези?“, питаха се често хората. Изричаха се най-различни отговори, но винаги свързани с някаква подривна дейност — от нелегално печатане на забранена литература до правенето на бомби за ИРА. И всичките се намираха далеч от истината. Двамата Евърард бяха наистина злобни, но обхватът на тяхната злоба имаше твърде тесен периметър — щяха да са доволни, ако направят някоя и друга малка поразия, за да засегнат свои познати от непосредственото си обкръжение.