Смъртта на една марионетка

Влизат хората на закона

Барнаби стана от мястото си и за секунди се озова на сцената. Трой беше не по-малко бърз.

— Завесата!

Диърдре го погледна невиждащо, погледът й мина през него като през стъкло.

— Пусни завесата!

Прошумоля водопад от кадифен плюш — Колин беше освободил механизма. Завесата закри страховитата драма от очите на вцепенената публика. Барнаби погледна към жена си. Тя стоеше абсолютно неподвижна, с побеляло лице, стиснала очи, сякаш не искаше никога повече да ги отваря. Гаснещият Еслин бе обвил с почти балетно изящество ръце около врата й като умиращ лебед.

Трой плъзна ръце под мишниците му и безкрайно внимателно го положи на пода, сякаш имаше някакво значение. Барнаби излезе пред завесите. Не се наложи да казва: „Моля за внимание“ — разговорите моментално секнаха.

— Боя се, че се случи нещастие — съобщи спокойно той. — Моля ви да останете по местата си няколко минути. Има ли лекар в театъра?

Никой не се обади. Тим беше пуснал осветлението в залата и Барнаби забеляза, че столът на Харолд е празен, а крилата на летящата врата край първия ред се полюляваха. Къли също не беше на мястото си. Той се върна зад завесите, където сержант Трой, с червени петна по безупречно изгладените панталони, стоеше на колене, обърнал глава настрани и почти допрял ухо до устата на Еслин. Беше стиснал устни и събрал вежди в пълна концентрация. Почувства дъх — студен и безкрайно слаб — и чу немощен стон. Тънката червена линия вече представляваше зеещ разрез и очите на Еслин се изцъклиха. След миг животът в него угасна. Тресна гръмотевица, абсурдно уместна, и по покрива затрополиха дъждовни капки. Трой се изправи.

— Чу ли го да казва нещо? — попита Барнаби.

— „Не я скопосах.“ Доколкото схванах.

— Добре. Поеми вратата към сцената, ако обичаш. Колин, човекът с карираната риза, ще ти покаже къде е. Никой да не влиза и да не излиза.

Сержантът изчезна. Барнаби се огледа. До скупчените един до друг за кураж гимназисти зад кулисите съпругът на Роза, озовал се внезапно в непозната среда, стискаше ръката на жена си. Главният инспектор отиде при тях.

— Ърнест, нужна ми е малко помощ. Би ли се обадил в полицейския участък от телефонния автомат във фоайето, за да ги уведомиш за случилото се. Не позволявай на никого да напуска сградата. Няма да трае дълго.

— Бих ти помогнал, Том, но трябва да остана с Роза.

— Не, не. Прави каквото ти казва Том — отпрати го Роза (лицето й беше като на клоун — грим, грубо положен върху напудрената й кожа). — Аз ще се оправя и сама, наистина.

— Да ги помоля ли да изпратят помощ?

— Те си знаят.

Ърнест тръгна, макар и без особено желание. Зад кулисите беше пълно с актьори, а сцената опустя. С известно облекчение Барнаби забеляза, че жена му не е вече така страшно вцепенена, а плаче в прегръдките на дъщеря им. Колин се върна; Барнаби му поиска кутия или плик и нещо, с което да покрие тялото. Колин изсипа шнур и разни електрически контакти от кутия за обувки и му я подаде. Том я постави върху бръснача, който лежеше до дясната ръка на Еслин. Намери се някакво перде и Барнаби покри трупа, стъпвайки внимателно край кръвта, все още стичаща се от разреза. Беше се образувало голямо петно във формата на круша, прекомерно издута от едната страна — все едно карта на Африка, обърната наопаки. Пердето, щамповано с дъги, балони и весели плюшени мечета, беше отвратително неподходящо. Барнаби взе ключа за мъжката гримьорна от таблото, изтича надолу по стълбите (след него хукна и Харолд), заключи гримьорната и върна ключа на Колин.

— Не си ли позволяваш твърде много? — попита Харолд, чието лице единствено сред шокираните и измъчените му колеги бе оживено от силно възмущение.

— Защо е всичко… всичко това, Том… — недоумяваше Колин, гледайки ключа. — Искам да кажа… случи се нещо ужасно, но беше злополука…

— Дано си прав — отвърна Барнаби. — Но докато не се изяснят нещата, трябва да се вземат някои предпазни мерки.

— Не виждам защо — тросна се Харолд. — Само си придаваш важност. Раздаваш заповеди на хората, пъхаш се навсякъде, заключваш. За кого се мислиш, по дяволите?

— Ще ида само да кажа две думи на зрителите — продължи спокойно Барнаби. — Да им обясня какво става. Не бива да ги задържаме твърде дълго.

— Изобщо няма да разговаряш със зрителите! — викна Харолд. — Ако някой трябва да говори с тях, това съм аз. Това е моят театър. Тук командвам аз.

— Нищо подобно, Харолд — възрази Барнаби с глас, който накара всички да го видят в напълно непозната светлина, — до второ разпореждане тук ще командвам аз.

Мина половин час. Пристигнаха подкрепления. Зрителите оставиха имената и телефонните си номера на полицейските служители и с едно-единствено изключение се разотидоха да занесат новината на близки и приятели. Тръгнаха си значително по-развълнувани, отколкото бяха дошли, което (както отбеляза един възрастен господин, докато си закопчаваше палтото) правеше вечерта изключителна в много отношения.

Една майка от десетината разтревожени родители, чакащи отвън да приберат своите гимназисти у дома, получи разрешение да влезе и сега изпълняваше ролята на компаньонка в дамската гримьорна, където младежите чакаха, за да ги разпитат внимателно. Служителите на закона записаха регистрационните номера на колите, намиращи се на паркинга и в прилежащите улички, а пред главния вход, под проливния дъжд застана полицай на пост. Друг полицай седна в трона на император Йосиф на сцената до трупа, покрит с веселото перде.

В стаята за почивка Диърдре се опитваше да накара баща си да пийне малко кафе. След като спуснаха завесата, тя хукна по пътеката към него и с ужас видя широко отворените му очи и необузданите му жестове; краката му се тресяха и извиваха, а той тропаше като избягал кон. Хората до него или не му обръщаха внимание, или го гледаха със съчувствие, или се подхилкваха (като юношите на същия ред). Диърдре, обляна в сълзи от състрадание, все още бледа от преживения шок, постепенно успя да го успокои донякъде, поне колкото да престане да ръкомаха неистово. Сега той седеше и се клатеше с чаша в ръце, разплисквайки кафето по цялото канапе. Диърдре му говореше тихо и успокоително, а той гледаше над рамото й, без да мига. По едно време започнал да издава глух и монотонен звук. Вратата се отвори и в стаята влезе млад човек с остра рижа коса и тясно лице. Носеше спортно сако и имаше ужасни петна по панталоните.

— Вие ли сте госпожица Тибс? ГПИ53 иска да говори с вас.

— Съжалявам. Не мога да оставя баща си.

— Нямате избор, госпожице.

— О! — Тя стана колебливо. Чудеше се дали да не предложи да разговарят с нея в стаята за почивка, но бързо си даде сметка колко е глупаво хрумването й. Баща й тъкмо започваше да се успокоява и най-малко би искала той да чуе какво говорят за случилото се и да си припомня ужасната сцена.

— А… не бихте ли останали вие с него?

— Съжалявам. — Трой държеше вратата отворена и бързо добави: — Нищо няма да му стане. Всичко ще е наред.

Той затвори вратата и я поведе надолу по стълбите.

Диърдре се почувства малко по-добре, когато с влизането в дамската гримьорна разбра, че ГПИ всъщност е Том. Попита го дали ще се бавят много, защото бързаше да отведе баща си у дома.

— Не повече от необходимото, Диърдре. Но колкото по-бързо разнищим тази работа, толкова по-добре. Положително имаш желание да ни помогнеш с каквото можеш.

— О… разбира се, че искам, Том. Но не разбирам как е възможно да се случи такова нещо. Толкова пъти сме го правили на репетициите.

— Тази вечер кога всъщност провери реквизита?

— Точно преди първо действие. Към седем и двайсет, предполагам.

— И тогава лепенката си беше на място?

— Разбира се. Иначе бих… — гласът й внезапно секна, очите й се разшириха. — О, Боже… не искаш да кажеш, че… — Погледът й изразяваше едновременно и ужас, и отказ да повярва на неизреченото. — Не допускаш, че…

— Какво мислиш, че се е случило?

— Ами… Сигурно се е изтъркала. Или се е скъсала.

— Не, за съжаление. Била е свалена.

— О, Боже! — възкликна Диърдре и зарови лице в ръцете си. След няколко секунди вдигна очи и развълнувано попита: — Кой, за Бога, би направил такова ужасно нещо?

Барнаби й даде още миг, после зададе нов въпрос:

— Къде държахте подноса с бръснача?

— На масата с реквизита. В задния край, за да не го бутне някой. Той се появява на сцената само веднъж, нали? Накрая.

— А зад кулисите е доста тъмно.

— Да. От сцената идва малко светлина, но е съвсем слаба. Но в моя ъгъл има и настолна лампа, за да мога да пускам записите и да давам знаци на осветителите. Макар че този път изобщо не се наложи. Тим си правеше каквото си беше решил. От години заплашваше да постъпи така, но никой не вярваше, че ще има куража.

— Ти видя ли някой да пипа подноса или нещо в него тази вечер? — Диърдре поклати глава. — Или някой да се мотае там, без да има работа край масата?

— Не. Но и как бих могла, Том? В „Амадеус“ има над трийсет картини. Нямаме и секунда време за размисли. О, Кити, разбира се. И Николас. Той седна там за минута след последното си излизане.

— Разкажи ми най-напред за Кити.

— Ами… Сигурно си видял какво се случи във второ действие. Не знам как е изглеждало отпред…

— Доста свирепо.

— Исках да сложа край на цялата работа, но Колин не се съгласи. Когато Кити слезе от сцената, едва се държеше на краката си. Накарах я да седне до масата. Но — добави Диърдре бързо, забелязала, че вниманието, с което я гледа Барнаби, се засили — тя не остана там. Отидох долу до гримьорната да й донеса да пие нещо и да взема аспирин…

— Колко време се забави долу според теб?

— Няколко минути. Отначало не можах да намеря аспирина… после не можах да отворя шишенцето… след това трябваше да измия една чаша. После се паникьосах. Можеш да си представиш. — Барнаби кимна — можеше, и то много добре. — Когато се върнах, Кити беше изчезнала. Открих я в тоалетната.

— Как реагира тя на случилото се?

— Беше ужасно ядосана. Направо бясна. Тя… ами много руга. После каза: „Ако само ме пипне пак, ще го…“ — Диърдре изведнъж спря. Заоглежда стаята — шишенца, бурканчета, лъскави букети, картичка с пожелание за късмет с голяма черна котка54, която очевидно бе излъгала жестоко възлаганите й надежди. — Съжалявам, Том… не помня какво каза след това.

— Диърдре.

Диърдре закова очи върху буркан с кафе, метална кутия с изкуствен подсладител и друга със сухо мляко.

— Погледни ме.

Тя успя да му хвърли един бърз, изплашен, почти умоляващ поглед.

— Не разследваме нелепа шега.

— Знам…

— И така, какво каза госпожа Кармайкъл?

Диърдре преглътна и пое дълбоко въздух.

— „Ако ме пипне пак…“ — останалата част от изречението тя смотолеви шепнешком.

— Говори по-високо.

— „… ще го убия.“ Но само така го каза — припряно настоя Диърдре. — Сигурна съм. Хората си се заканват така за щяло и нещяло. Дори майките го казват на децата си на улицата. Всички сме го чували. Но не означава нищо, Том. А и сигурно се тревожеше за бебето — така жестоко се удари в арката на авансцената.

— Къде отиде Кити, след като излезе от тоалетната?

— Зад кулисите. Джойси я чакаше, за да й сложи възглавницата под роклята. И аз я последвах. Изобщо не се доближи до масата повече, сигурна съм.

— Имаш ли представа защо Еслин се държа така?

— Не… Не разбирам. Преди антракта си беше съвсем добре.

— Не си ли чула някаква клюка?

— Клюка? За какво?

— Ами да речем… за друг мъж?

— А не, не вярвам. Кити е бременна, нали разбираш.

„Дази вечер непременно ще ги срещна“, помисли си сержант Трой, оставяйки химикалката върху тефтера, взет назаем от дежурния на улицата полицай. Първо, дядката от горния етаж, дето пее с дрезгав глас своята стара песен по средата на улица „Дилайла“, после дъщеря му с увисналия задник — очевидно смята, че веднъж като хване мъж, може да му окачи на врата табела с надпис: ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. Всъщност, доколкото Трой знаеше от опит, положението му даваше предимство при флиртуване, защото само в този случай човек се забавлява с някого, без да е необходимо да плаща. Той покри уста с опакото на ръката си, за да скрие една неволна подигравателна усмивка.

— Сега, след като знаеш, че лепенката е била махната нарочно, сещаш ли се как е станало?

Чертите на Диърдре направо се събраха в центъра на лицето й, така се напрегна да измисли нещо.

— Не бързай — Барнаби.

— Просто не мога да измисля, Том. Рискът… това е толкова остро.

Изведнъж тя си спомни пръстите на Дейвид, бързи и сръчни, как увиват бръснача с тиксото.

— Какво има?

— Нищо. — И преди Барнаби да започне да настоява, Диърдре реши да импровизира. — Искам да кажа — толкова е опасно, че няма как да е станало в тъмното. И макар че кулисите и сцената бяха ярко осветени до вдигането на завесата, едва ли станало тогава, защото все някой би забелязал.

— Кой пристигна веднага след теб?

— Колин и Дейвид.

— Каза ли им, че си проверила реквизита?

— Казах на Колин.

— Но ако са били заедно, значи си казала и на двамата. — Диърдре Пак се загледа в сухото мляко. — Помниш ли кой дойде после?

— Май не, Том. Шест души се изсипаха наведнъж. Роза и двамата Евърард… и Борис. През антракта дойдоха всичките ми помощници.

— Някой попита ли те дали си проверила реквизита? — Барнаби знаеше, че въпросът е безсмислен. Който и да е пипал бръснача, едва ли би искал да привлече вниманието върху себе си. Но все пак се почувства задължен да го зададе. Диърдре поклати глава. — Напускала ли си пространството около сцената?

— Да. Ходих до гримьорната да оповестя петнайсет минути до началото. После повиках асистентите си от стаята за почивка и отидох да посрещна баща си. Това беше малко преди осем часа. Той закъсня. — Сетила се изведнъж за баща си, тя се понадигна от стола и попита: — Това ли е всичко, Том? Той ме чака, нали разбираш…

— Само още една минута. — Диърдре седна неохотно. — Ти харесваше ли Еслин, Диърдре?

Тя се поколеба за миг и каза:

— Не.

— Имаш ли поне малка представа кой би могъл да направи това?

Този път не прояви и на йота колебание.

— Никаква, Том. Честно казано, никой не го харесваше особено, но човек не убива някого само защото не го харесва. Нали?

Въпросът не беше риторичен. Бе пропит с такава настоятелна молба, сякаш Диърдре очакваше Том да я увери, че полицията е направила възмутителна грешка и тиксото само, по своя воля се е отлепило и изчезнало. Ако й беше отговорил, Барнаби нямаше да я утеши, но до това не се стигна. На вратата се почука и полицаят, на пост до трупа, подаде шава.

— Доктор Булард пристигна, сър.

Междувременно в съседство, в склада за декори, трупата, макар и още шокирана, започна да идва на себе си. Някои, естествено, по-бързо, други по-бавно. Но мрачните погледи и замисленото поклащане на глава отстъпваха място на приглушения шепот. Тихо се разискваха идеи и предположения, ала всички говореха с плах и сериозен тон от уважение към скръбта на Кити.

Не че личеше някаква скръб у Кити. Тя седеше на работния тезгях, сърдито поглеждаше към Роза и потропваше с крак от раздразнение. Бившата госпожа Кармайкъл непрекъснато плачеше с отворена уста и разтеглени устни. Гримът й в момента наподобяваше залез на Търнър55. Човек би помислил, че тя, а не Кити, е овдовяла току-що. Ърнест, който отдавна можеше да си е вкъщи, остана до нея. Джойс беше съблякла подгизналите от кръв дрехи, които заедно със съсипаната рокля на Къли висяха, метнати върху един параван. Сега Джойс, облечена в палтото на Том, седеше и стискаше ръката на дъщеря си. Къли се беше увила с няколко метра бледожълт муселин, измъкнала го кой знае откъде. Николас, неспособен да откъсне поглед от нея, си мислеше, че прилича на прекрасно превъплъщение на Нефертити.

Бързо и експедитивно обискираха всички и макар претърсването да бе безпристрастно и безучастно като проверка на пътници на аерогарата, Харолд се обиди и заплаши да пише на своя депутат в Парламента.

— Ако някой е бил достатъчно глупав да си пререже сам гърлото — викаше той възмутено, — не знам какво, по дяволите, очаква да спечели политбюро, като подлага хората ми на такива унизителни процедури.

Никой от „хората му“ не бе имал нещо против, но всички се чудеха защо е необходимо да ги претърсват.

— Наистина не разбирам — тюхкаше се Бил Ласт (напоследък Ван Свитен) — защо заключиха мъжката гримьорна. Там са ми ключовете за колата. И портфейлът. Всичко.

— Точно така — подкрепи го Борис, който обикновено пушеше цигара от цигара и сега отчаяно му се искаше да запали една.

— Не ми е ясно защо искат изобщо да говорят с нас — оплака се Клайв Евърард. — Ние не отговаряме за реквизита. Очевидно това е грешка на Печалния образ. Свалила е лепенката по някаква причина. После е забравила да сложи нова.

— Типично за нея — подчерта брат му.

— Изобщо не е типично — ядоса се Дейвид Сми. — Диърдре е много способна.

— Правилно — отсече Николас.

Кити беше видяла как Трой отведе Диърдре при Барнаби.

— Цяла вечност е там — изкоментира тя. — Според мен това изглежда доста обещаващо.

— Как може да приказваш така безчовечно — възмути се Ейвъри. — Честно. Мислех, че при нещастие хората показват най-доброто от себе си.

— Не можеш да покажеш нещо, което нямаш — подхвърли Евърард.

— Гадняр! — озъби се Кити.

И все пак всички, с изключение на един си помислиха едно и също. Щеше да е хубаво, ако Диърдре, така или иначе, е проявила нехайство. Проблемът щеше да е решен. И то не по най-неприятния начин. Чисто и просто. И после всички ще се преоблекат, ще си идат вкъщи и ще си легнат.

Но не би. Много възмутен от принудителното си задържане, Харолд нахлу в гримьорната, целият врящ и кипящ от наранено самолюбие.

— Току-що попитах униформения малоумник във фоайето — подхвана той — защо се отнасят с нас по този тираничен начин и защо половината от моя театър е забранена територия. Ама на тоя с ченгел да му вадиш думите от устата, пак нищо няма да разбереш. Смотолеви, че при такъв случай така трябвало, а като го попитах „какъв случай“, той ме прати да разговарям с главния криминален инспектор. „По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, мъжки“ — отвърнах му аз. В момента Том е на сцената — продължи Харолд — с някакъв напълно и съвършено непознат, който реже-реже — онова великолепно синьо брокатено сако. Като прибавите и съсипания костюм на Джойс, представете си каква ще ми излезе сметката.

— Това е шоубизнесът — измърмори Тим. — Започваш вечерта с Моцарт и завършваш с кървава баня.

— А когато се опитах да попитам Том на какво си мисли, че си играе, той ме посъветва да дойда при вас и да чакам като всички други. И един противен риж младеж буквално ме хвана за лакътя и ме поведе надолу по стълбите. Ако не понасям нещо, това е своевластието.

Харолд изгледа скептичните лица на присъстващите и погледът му се закова втрещен върху едно от тях, което демонстрираше невероятна липса на контрол върху цветовете си.

— И какво, за Бога — завърши той, — й става на Роза?

Над главите им Джим Булард клечеше край тялото, а Барнаби го гледаше, както го беше гледал толкова много пъти (повече, отколкото би искал да си спомня).

— Ммм… ами… Причината за смъртта е повече от ясна. В случая няма нужда от патолог.

— Така е.

— Странен начин да се самоубиеш. Да си прережеш гърлото пред цял театър, пълен с хора. Е, актьорите са пристрастени към публичната показност, но всяко нещо трябва да си има граници. Поне часът на смъртта е безспорен. Взимал ли е нещо?

— Не ми е известно.

— В лабораторията ще разберат. Така. — Стана, отупа прахта от коленете си и прибра нещата си в чантата. — Вече могат да го откарат.

— Опитвам се да намеря някой от лабораторията по криминология. Дейвидсън е на вечеря със своите масонски приятели, Фентън замина на Сейшелските острови…

— О? — Д-р Булард го погледна заинтригуван. — Значи случаят не е толкова ясен, колкото изглежда, а? Желая ти успех.

— Преди да си тръгнеш, Джим, би ли погледнал господин Тибс. Той е баща на момичето, което току-що мина. Горе, в стаята за почивка.

— Какво му е?

— Не е добре психически. Случилото се тази вечер, опасявам се, как да кажа… съвсем го извади от релси. Държеше се много налудничаво.

— Ще го видя, разбира се, но не нося нищо, което бих могъл да му дам, Том. По-добре да се свържат с личния си… Боже! Какво беше това, за Бога?

Страшен вик. Ужасен, пронизителен вик, пропит с безутешна мъка и отчаяние. Чуха се тичащи стъпки и през отворените врати в края на пътеката те видяха как Диърдре прелетя между редовете и изчезна във фоайето.

Навън още валеше. Падащите като ледени игли капки проникваха и през най-топлата дреха, да не говорим за тънка лятна риза и памучни панталони. (Господин Тибс не си беше взел лененото яке.) Диърдре изхвърча на улицата, стиснала якето под мишница, и се блъсна в млад полицай. Въпреки наметалото и шлема вече беше подгизнал в изпълнение на служебния си дълг. Хвана я за лакътя.

— Съжалявам. Никой не може да напуска…

— Той свърши с мен; Том — искам да кажа главният инспектор. Виждали ли сте един възрастен човек? — Малката тълпа хора, които стояха навъсени под купчина цветни чадъри на отсрещния тротоар, наостриха уши, доловили напрежението в гласа на Диърдре. — С бяла коса… Моля ви… — изплака тя и се вкопчи като обезумяла в полицая, а по лицето й се стичаха сълзи и дъждовни капки. — Болен е.

— Изплъзна ми се от ръцете преди няколко минути; тичаше. Нямаше нито палто, нито… нищо.

— О, Боже…

— Тръгна по Карадайн Роуд. Успокойте се… Ако почакате малко, ще се свържа с…

Но вече говореше на нощния въздух, защото Диърдре избяга. Видя я миг по-късно да тича по лъскавия мокър асфалт — роклята й вече беше подгизнала, лицето й като ярко зеленикаво петно отразяваше светлините на светофара. И после изчезна.

След това разпитаха Роза. Ърнест я придружи до вратата на гримьорната. Вътре тя се отпусна на стола срещу Барнаби, обгърната с ореол от наелектризирани щраусови пера.

— Питай ме каквото искаш, Том — викна тя, но макар и смел, гласът й беше пропит от мъка. — Каквото искаш.

— Благодаря — отвърна главният инспектор, който и бездруго имаше намерение да направи точно това. — Сещаш ли се за някой, който би желал злото на бившия ти съпруг?

— Съвсем не — бързо отговори Роза. Но последвалият поглед трябваше да подскаже на нейния събеседник, че прямотата, с която подходи към същността на проблема, се приема донякъде като липса на финес. — Всички харесваха Еслин.

Барнаби повдигна рошавите си вежди. И в очите му проблесна едновременно сарказъм и шеговитост. Сякаш искаха да внушат колко е наясно, че тя се чувства задължена да говори такива неща, но сега, след като вече ги е казала, нека си спестят траурните церемонии и да минат към истинската работа. Дори да пофлиртуват с истината.

— Имам предвид — продължи Роза, приемайки предложението, — като цяло той, разбира се, беше ужасно нещастен.

— О?

— Кити… нали се сещаш? — погледна го тя многозначително и някак прикрито, сякаш признаваше греха на Кити през спуснат воал. — Един „мариаж дьо конвенанс“56 никога не е добро начало, нали? И разбира се, след като успя да го прикотка, тя, естествено, започна да му изневерява.

— С кого?

— Не би трябвало аз да го разгласявам.

— Напълно те разбирам.

— Дейвид Сми.

— Боже!

— Може да е просто слух, разбира се.

— Но детето все пак е на Еслин, нали?

— Така предполагаме всички. — Роза чудесно прецени колко да наблегне на избрания глагол. — Горкото мъниче.

Барнаби смени темата и нарочно придаде потвърди нотки на гласа си.

— А ти как се чувстваше, Роза? След развода?

Тя престана да се превзема и вихърът на чувствата обагри лицето й в яркочервено. Изглеждаше притисната до стената. И по-стара.

— Аз… наистина не виждам… какво общо има… има това с каквото и да било, Том. — Пое си дълбоко дъх, сякаш полагаше усилия да се овладее.

— Просто се интересувам от предисторията.

— Предисторията на какво?

— Човек никога не знае какво ще му влезе в работа.

Роза се поколеба и перата й затрептяха. Барнаби разбираше притесненията й. Всеки, когото разпитваше, изпитваше с пълна сила същите притеснения. За първи път през живота му се случваше хората, свързани с разследваното престъпление (а той не се съмняваше, че става въпрос за престъпление), да са му до един познати и жена му да знае по-добре и от него историята на всичките им настоящи и минали взаимоотношения. Това доста затрудняваше обичайните увъртания, усуквания, невинни лъжи, сериозни лъжи, полуистини и съзнателни опити да го пратят за зелен хайвер. Предимство, Барнаби. Поне веднъж.

— Ако трябва да съм съвършено честна, Том… — подхвана Роза, но замълча за миг и постави пръст с ален нокът върху носа си, сякаш да провери дали не е започнал бързо да расте.

— Да? — подкани я Барнаби/Джепето.

— Отначало се ядосах. Много се ядосах. Мислех, че той прави ужасна грешка. Но когато съдът се произнесе за окончателното разтрогване на брака, вече се бях променила. Осъзнах, че… за първи път от години… съм свободна. — И Роза разпери широко ръце, при което едва не събори цветята на Харолд. Погледът й на моряк се зарея в необятния хоризонт. — Свободна!

— Но въпреки това се омъжи пак, и то толкова бързо.

— Ах… — Погледът стана хитър и премрежен и срамежливо зашета по пода. — Любовта побеждава всичко.

„Пак се озовахме в страната на приказките“, помисли си Барнаби, но не се намеси. Засега. А и фантазиите все пак са показателни. Той повтори първия си въпрос.

— Какво да ти кажа, Том, не познавам човек, който би желал смъртта на Еслин, но преди последното спускане на завесата Николас дойде тук с треска в палеца си и твърдеше, че Еслин се опитал да го убие. — Барнаби прие драматичното разкритие с вбесяващо самообладание. — Под масата — продължи Роза. — В сцената с реквиема. А преди това беше наранил ръката на Николас.

— О! — възкликна Барнаби, но веднага разочарова Роза с думите: — Сега, ако обичаш, да се върнем на бръснача. Видя ли някой да го пипа или да се занимава с подноса, без това да му влиза в задълженията?

— Не. И ще ти обясня защо — заяви тя и важно изгледа двамата мъже. — Когато играя… когато съм в състояние на висша концентрация, в каквото ние от гилдията трябва да сме, ако искаме да се получи нещо от една пиеса, аз не виждам нищо, абсолютно нищо, което не е всецяло свързано с ролята ми.

— Дори когато нямаш реплики ли? — попита Барнаби, едва запазвайки сериозното си изражение.

— Особено тогава. Без думи единствено въздействието на драматизма приковава емоциите.

— Разбирам — кимна Барнаби също толкова сериозен, колкото и Роза.

Трой, който следеше разговора без интерес, записа във взетия назаем бележник: „Не е видяла нищо подозрително около масата за реквизит“.

— В колко часа дойде в театъра тази вечер, Роза?

— В и половина. Отидох направо в гримьорната и излязох оттам чак за първото си явяване на сцената. Десетина минути след началото на първо действие.

Барнаби кимна пак, седна безмълвен и разсеяно забарабани с пръсти по облегалката на стола. След малко Роза се размърда неспокойно. Трой, отдавна опознал техниките на работа на своя шеф, просто чакаше по-нататъшното развитие на нещата.

— Роза — съвзе се Барнаби и се наведе напред. — Убеден съм, че след развода ти изобщо не си се радвала на свободата си и не си пожелавала на Еслин щастие във втория му брак; борила си се за собственото си оцеляване, а него си го мразила от момента, в който те е изоставил.

Роза изплака и сложи пръсти върху клоунската си уста. Ръцете й трепереха и се потяха и след миг паднаха в скута й. Барнаби се облегна и безстрастно загледа как се изпарява играният образ и оставя след себе си, колкото и да е странно пред лицето на истината, съмнение и детинско объркване.

— Прав си… — отрони тя и в гласа й прозвуча едва ли не облекчение. Мълча дълго, после заговори, спря и пак започна. Опипом. — Надявах се да ми мине… особено след като се омъжих повторно. Ърнест е толкова добър. Но не, продължи… да ме яде… Исках да имам дете. Той знаеше… но ме лиши от това. Убеди ме, че не ни трябват деца. А на Кити й даде дете. — Роза извади кърпичка и изтри лицето си. — Но удивителното, Том, е — казвам ти съвсем честно, наистина, — че цялата омраза изчезна. Не е ли невероятно? Все едно някой някъде дръпна тапата и пусна омразата да изтече в канала. Изглежда невъзможно, нали? Че нещо толкова силно, което ти е тровело живота, може просто ей така да изчезне. Като по магия.

Помълчаха няколко минути, през които Барнаби разсъждаваше над факта, че Роза има съвършен мотив за убийство. После й даде знак да си върви. Тя застана за миг на вратата и въпреки евтината си пищна роба и яркия цвят на лицето, не изглеждаше съвсем нелепо. Сякаш търсеше думи за някаква заключителна реплика, вероятно за да посмекчи първоначалния си рязък тон. Накрая като че ли, изведнъж я заляха спомени и тя възкликна:

— Някога споделяхме младостта си.

След това Барнаби разпита Борис, който през цялото време, докато отговаряше на въпросите, нервно потрепваше и потрепваше, накрая сержант Трой, просто от съжаление, му предложи една цигара. Борис твърдеше, че през цялата вечер не е видял никой да пипа бръснача и няма представа за какво ще му е на някой да убива Еслин. Останалите актьори с незначителни роли идваха и си отиваха със същите думи. Всички до един излязоха от склада за декори и тогава се чуха виковете на вбесения Харолд, който протестираше срещу подобно позорно преобръщане на естествения ред на старшинство.

Пристигна човек от лабораторията по криминология, след него и Колин Дейвидсън, измъкнат по никое време от неговата помпозна масонска вечеря. След кратко разяснение на обстановката те отидоха да си вършат работата първо в мъжката гримьорна, за да я освободят за ползване. Къли отведе майка си вкъщи, Еслин замина за градската морга, а Барнаби повика двамата Евърард.

Клайв и Доналд — двойно олицетворение на човешкото злорадство, пристигнаха, подскачайки, с пламнали очи, в очакване на новото преживяване. Все още не бяха свалили грима си и лицата им имаха странния цвят на чайна роза, напомнящ старовремски розови корсети. Барнаби реши да ги разпитва заедно, защото познаваше навика им да се допълват и подтикват към все по-недискретни откровения. Сега двамата се перчеха и каканижеха като двойка казуари, два пъти предпазливо заобиколиха столовете, преди да кацнат върху тях. Впиха светналите си очички в сержант Трой и неговия бележник, а той, макар и притеснен, смело ги зяпна в отговор.

Сержантът обичаше мъжете да са си мъже и жените да са доволни от пола си. А човек просто не знаеше към кои да причисли тези двамата. Винаги се хвалеше, че познава обратните от километър разстояние, но специално за тази двойка изобщо не беше сигурен. Реши, че сигурно са били кастрирани в ранна детска възраст, и така се отърва от размисли по въпроса, тъкмо навреме, за да чуе как Барнаби пита братята дали имат представа кой би желал злото на мъртвия и да обърне бележника на нова страница.

— Виж, Том — започна Клайв Евърард, след като си пое дълбоко дъх, — честно казано, ще ми отнеме по-малко време да ти изредя кой не би искал да му стори зло. Ако ме питаш, в трупата няма човек, който по някое време да не е бил настроен срещу Еслин и да не му е пожелавал злото.

— Опитай да си малко по-конкретен.

— О, щом искаш конкретика… — Двамата се спогледаха, сияещи от злоба. — Да започнем с Диърдре. Той ни разказваше тази чудна история в гримьорната…

— Определено много смешна…

— За баща й…

— Смях и аплодисменти…

— И тя изведнъж изникна на вратата. Сигурно е чула как Еслин нарича баща й изкуфял старец…

— И той си е такъв, разбира се.

— Но да не мислиш, че тя би го признала? Отнесена… дезориентирана… съвсем…

— Съвсем — изкудкудяка Доналд. — Е, какво по-естествено от това тя да го заколи, за да го накаже за собствената си неволя? Опа… Прозвуча фройдистки. Съжалявам — заключи той, но не личеше да съжалява. Захилен като тиква, добави: — А и кой би имал по-добра възможност от нея?

— Станало е, когато е отишла да оповести петнайсет минути до началото, така ли? — попита Барнаби, спомняйки си, че когато мина зад кулисите преди представлението, съзря Диърдре и тя му се стори много напрегната.

— Точно така. Да ти разкажем ли цялата история? — предложи учтиво Клайв.

— Не — възпря го Барнаби. — Някой друг? — И докато те се наслаждаваха над многобройните възможности, Том уточни: — Какво ще кажете за Николас?

— Аа, ти си надушил тази малка трагедия. Ами… Еслин току-що беше открил, че малкото му котенце си има любовник.

— И трябва да призная — измърмори Доналд със срамежливо съжаление в очите, които не сваляше от сержант Трой, — че за това до голяма степен сме виновни ние.

— Но въобще не предполагахме, че той ще реагира така пресилено, както направи.

— Боже опази.

— В смисъл, той е пословичен със своето самодоволство.

— Ненаранимо.

— И с кого се предполагаше, че му изневерява тя?

— Ами ние чухме от Роза, а тя чула от Борис, той пък — от Ейвъри, който чул от Николас, че става въпрос за Дейвид Сми.

— А Николас откъде го е чул?

— Скъпи… той, изглежда, лично ги е видял — викна Доналд. — Вдигали шум до Бога в осветителната кабина на Тим.

Барнаби си помисли, че са се случвали и по-странни неща. Той самият никога не би допуснал, че Кити, чийто очарователен външен вид прикрива, Том беше сигурен, двулична малка егоистка, ще хареса флегматичния Дейвид. Но ако е търсила разнообразие, едва ли би намерила по-голяма противоположност на Еслин.

— И понеже той ни беше приятел — подчерта Доналд мазно, — решихме, че трябва да научи истината.

— Затова му я казахме.

— Насред представлението?

— Е, нали знаете какъв печен професионалист е… беше. Нищо не можеше да го развълнува. Или поне така си мислехме.

Нямаше защо да се пита как са му съобщили, а Барнаби знаеше и точно кога е станало. Второ действие беше достатъчно показателно.

— Но, мили Боже — какъв ефект!

— Не бяхме взели предвид егото му, нали се сещате. Той е като Харолд. Смята се за принц… или за крал. И Кити му принадлежеше. Никой друг нямаше право да я докосва…

— Това е като обида на царска особа.

— Той пребледня, нали, Клайв?

— Като платно.

— И очите му пламнаха. Беше наистина страшно. Като да си вестоносец в ония гръцки пиеси.

— Дето, ако донесеш лоша новина, те извеждат навън и ти пренареждат вътрешностите с нагорещена вила.

— Той ми стисна лакътя… Още имам белези, виж… — Доналд си нави ръкава нагоре. — И попита кой…?

— Само една дума, „кой“.

— И аз го гледам в лицето, гледам си ръката и си викам: „Е, няма аз да му кажа кой“.

— Приятелството си има граници.

— Абсолютно си прав — съгласи се Барнаби, опитвайки се да не обръща внимание на факта, че му се повдига от тия двамата, и дори се усмихна насърчително. — И какво?

— И тогава му казах — продължи Доналд, — че е по-добре да пита Николас. И преди да успея да му кажа каквото и да било друго…

— Преди и двамата да успеем да му кажем каквото и да било друго…

— Той отлетя като буреносен облак. И така не ми остана време да добавя: „Той знае кой е“.

— И когато слязохме долу, установихме, че Еслин ни е разбрал погрешно и си мисли, че всъщност Нико е въпросният мъж!

— А на вас не ви ли се прииска да го извадите от това заблуждение?

— Гримьорната беше пренаселена, Том — гласът на Клайв звучеше укорително, дори възмутено. — Не може да се обсъждат такива работи пред всички.

Дори Трой, така безучастен в ролята си на пиколо, че от време на време заподозрените се питаха дали не е заспал зимен сън, внезапно се закашля, за да прикрие смеха, предизвикан от този поразителен пример на двоен стандарт в мисленето. Двамата Евърард се обърнаха и внимателно го огледаха.

— Той не записва всичко това, нали? — попита Клайв.

Диърдре тича и тича. И тича. Струваше й се, че тича от часове. Краката и стъпалата я боляха, а силният вятър непрестанно залепваше върху очите и устата й кичури подгизнала мокра коса. По болката в гърлото и по плътно запушения си нос усети, че плаче, но поради обилното количество вода, изливаща се върху лицето й, не беше възможно да е напълно сигурна. Все още притискаше до гърдите се вече мокрото яке на баща си, което й тежеше като олово. За стотен път отмахна косата от лицето си и се затътри към магазина на Макандрю. Сърцето й подскачаше като обезумяло в гърдите и тя се опита продължително и дълбоко да поема въздух, за да го успокои. Успяваше веднъж на три опита, другите два завършваха с разтърсващи ридания.

Спря да почине между двете големи витрини. От лявата страна до пакетите хартиени пелени имаше гумени играчки „Доми Типи“ за масаж на венците при никнене на бебешки зъбчета, всичките наредени върху купчина полиестерни бели червеи. Отдясно бяха изложени дамаджани, консервени кутии с гроздов концентрат и навити на кръг лимоненожълти пластмасови тръби като черва на робот („Станете сами винопроизводители“).

Диърдре отиде до ръба на стъпалото и погледна към черното буреносно небе, а колко нежен беше цветът му, когато излезе от вкъщи тази вечер! Като на анемония. Както обикновено звездите следваха замислено своя път, без да ги е много грижа за добруването на човешкия род, а тази вечер изглеждаха особено безразлични. През пелената на криволичещите дъждовни капки, стичащи се по очилата на Диърдре, отделните звезди се виждаха замъглено, издължаваха се и се превръщаха в остри лъскави копия.

Беше тичала в кръг. Започна от Хай Стрийт и после постоянно разширяваше периметъра, като правеше все по-големи концентрични окръжности. Беше погледнала във всеки магазин или вход на магазин, беше проверила „При Аделайд“ и във „Веселият кавалер“, макар кръчмите да са последното място, където при нормални обстоятелства би потърсила баща си. И в двете заведения предизвика смях с внезапното си краткотрайно нахлуване. Джапаше и газеше в локви и кал, обсебена от мисълта, че той просто й убягва от погледа. Виждаше го — стар и измръзнал, подгизнал до мозъка на костите си, само на една пресечка или на стотина метра пред себе си и дори на отсрещния тротоар, скрит от сянката на някоя къща или дърво.

На два пъти мина през къщи, провери във всички стаи и дори в градинската барака. Втория път тихо тлеещата жар в кухненската печка ужасно я изкушаваше да свали мокрите си дрехи, да си направи чай и да поседне за малко край огъня. Но само минути по-късно отново се озова на улицата, изтръпнала от страх, че никога няма да го намери, и въпреки това продължи да го търси, тласкана от любов и отчаяние.

И така, сега стоеше неподвижна, притиснала с ръка разтуптяното си сърце, кожата вече я болеше от сипещите се върху нея ледени стрели на дъжда, а краката й не можеха да направят нито стъпка повече. Дори и да можеха, не знаеше накъде да тръгне. Измъчваше се, като си представяше как баща й лежи в някоя канавка или зъзне, залепен до някоя стена. Беше обиколила всяка канавка и всяка стена и ако той бе там, досега щеше да го е открила. Ала способността й да мисли трезво се изпари с влизането в стаята за почивка, когато видя празния стол — в главата й нахлу сляпа паника, лишавайки я от здравия разум. Диърдре притисна лице в студеното стъкло и се загледа във витрината.

Странно е как при страшно национално или лично нещастие нашите занимания в момента, колкото тривиални и невинни да са, се пропиват с ужасна достоверност. Така стана и с Диърдре — до края на живота си тя нямаше да е в състояние да погледне нищо, свързано с производството на домашно вино, без у нея мигом да се надигне вълна от ужас.

Още веднъж обърна лице към жестоките студени звезди. „Бог е там горе“, помисли си тя. Всевиждащият Бог. Той би трябвало да знае къде е баща й. Можеше да й покаже, ако иска. Сключи пръсти и започна да се моли, препъвайки се в думите на полузабравена от детинство молитва: „Благи Исусе… сега си лягам да спя… на теб се уповавам… пази ме от всяка опасност…“ Изтръпнала от студ, притискаше длани една о друга в настойчива смирена молитва, впила умолително очи в небето.

Дъждът спря, друга промяна обаче не настъпи. Ако изобщо имаше някаква разлика, то тя се свеждаше до още по-безразличното проблясване на звездите и до още по-нечовешки яркото млечнобяло сияние на луната. По едното стъкло на очилата й натежала капка закриволичи настрани и превърна копието в разтеглена ухилена гримаса.

Диърдре си спомни как години наред баща й живееше, изпълнен с набожност и всеотдайна вяра, убеден, че неговият Бог го обича; че този светъл дух винаги бди над него и го пази от всякакво зло. Бавно и постепенно у нея започна да се надига гняв, затопляйки омръзналата се кръв и вкочанените й пръсти. Нима такава е наградата му за всичките тези години, прекарани в смирена набожност? Бог допусна той да загуби разсъдъка си и после го изостави да прави глупости сред воя на вятъра и плющенето на дъжда като някой беден бездомен дух?

Диърдре гледаше все по-ожесточено и напрегнато в привидно безкрайните дълбини на вселената, а в ума й проникна ужасна, предателска мисъл. Ами ако там горе въобще няма никой? Ако няма Бог. Ако няма Гавраил — ангел-хранителът със златни стъпала и четириметрови крила. Тръсна глава (разпиляха се мокри кичури като миши опашки), сякаш да изхвърли еретичната хипотеза, но не успя. Появила се веднъж, мисълта се заклещи и затрептя в ума й като забита отровна стрела, която заразява кръвта й със съмнение и неверие. Разлюля я силна мъка. Заля я ярост, насочена срещу един Бог, в чието съществувание вече дори не беше сигурна. Диърдре излезе от укритието си, стъпи на мокрия паваж и размаха юмрук срещу небето.

— Ти… — изкрещя тя. — Ти трябва да се грижиш за него!

Полицейският патрул, повикан от полицая на пост пред „Латимър“, няколко пъти пропусна да забележи Диърдре. Сега полицай Одри Бриърли смушка партньора си.

— Ей там… — Посочи я.

Когато я видяха, Диърдре вече беше спряла да крещи и просто стоеше тъжна и примирена в очакване на патрулната кола. Двамата внимателно й помогнаха да се качи в „ескорта“ и я отведоха у дома.

Трой доведе за разпит Тим и Ейвъри и многозначително отмести стола си по-далеч от тях. Седна, кръстосал за по-сигурно крака, стараейки се да излъчва възможно повече ярка мъжественост и нарочно дишаше по-плитко. Човек би си помислил, че въздухът е пълен със заразни спори, които, ако случайно попаднат в дробовете ти, те преобразяват и лишават от статуса ти на висше същество, превръщайки те в мекушаво мекотело, което се хили и кокетничи като момиче.

Ейвъри, доловил враждебността на Трой, реагира както обикновено — стана прекалено любезен, дори угоднически услужлив. Тим спокойно извъртя стола си така, че да седне с гръб към сержанта, и през цялото време не му обръщаше никакво внимание. В отговор на встъпителния въпрос на Барнаби и двамата заявиха, че са пристигнали в театъра в и половина, отишли са направо в стаята за почивка и са изпили по чаша „Кондриьо“ с Николас, който предпочел „Битер лимон“. После минали през гримьорните за обичайните, както ги определи Тим, „неискрени излияния и фалшиви благопожелания“. Не били пипали бръснача, нито били забелязали някой друг да го пипа. Влезли в осветителната кабина в осем без десет и останали там.

— Все пак излязохте оттам през антракта, нали?

— Ами… не — отрече Ейвъри.

— Дори не отидохте да вземете нещо за пиене?

— Вътре си имаме вино. Тим не може да пие „Ру’с ривендж“.

— Тогава сигурно само ми се е сторило? — гласът на Барнаби съвсем леко загатваше въпросителна интонация.

— О! Аз наистина изтичах до тоалетната — обади се Тим. — След като се прочисти хоризонтът.

— Да. Великолепно осветление.

— Нашата лебедова песен.

— В коя тоалетна отиде — за актьорите или за зрителите? — попита Барнаби.

— В актьорската. За другата имаше опашка.

— Сещате ли се за някаква причина, поради която някой би искал да навреди на Еслин? — продължи Барнаби.

Ейвъри започна да пърха като птиче, което опитва да се отдели от земята. За нещастие в този момент хвърли поглед към Трой и се блъсна в такава неподправена неприязън, че му трябваха цели пет минути, за да се съвземе. Притеснен, започна да говори бързо:

— Не беше лесен човек. Очакваше всички наоколо винаги да отстъпват пред него и ние, повечето, така и правехме. С изключение на Харолд, разбира се. Лично аз много го харесвах…

— О, за Бога, Ейвъри! — прекъсна го Тим. — И двамата сме вън от подозрение. Ние си бяхме в кабината. Няма защо да се занасяш.

— Ооо! — възкликна Ейвъри объркан, след това — облекчен. — Не бях помислил за това. „Пфу!“, както се казва. — Попи потта от, челото си с яркозелена кърпичка от мек плат с индийски десен. — Е, щом е така, нямам нищо против да си призная, че според мен Еслин беше абсолютно лайно. Така смятаха и всички останали.

Тим се засмя и почувства острия поглед на Трой в тила си.

— Някои вероятно повече от други? — подхвърли Барнаби.

— Ами… често хората не бяха достатъчно смели да му покажат открито отношението си.

— Или пък достатъчно нехайни.

— Моля? — Ейвъри изглеждаше озадачен, но готов да помогне като кутре, несхванало още съвсем номера, но нямащо нищо против да опита.

— Иска да каже — поясни Тим сдържано, — че са се прикривали, докато са замисляли удара.

Трой се почувства засегнат от бързината, с която Тим направи заключението. Собствените му мисловни процеси — колкото и да му се искаше да вярва, че все пак постига целта — бяха по-бавни. „Педерастите си са отвратителни — помисли си Трой, докато ръчкаше ожесточено с химикалката си в бележника, — обаче са умни…“.

— Няма ли да изразите предположение кой би го сторил?

— Не, разбира се — отсече Тим.

— Ейвъри?

— О… — Сякаш получил неочаквано предложение да изнесе лекция, Ейвъри се понадигна от стола си и пак потъна в него. — Ами… Кити примерно. В смисъл… сигурно не е била възхитена от брака с Еслин. Беше два пъти, че и повече, по-стар от нея и почти толкова забавен, колкото да прекараш една нощ с тонтон макутите57. Те, естествено, бяха обречени на неприятности още с появата на бебето.

— О? И защо?

— Еслин щеше да ревнува. Той не понасяше да не е център на внимание, а бебетата имат нужда от ужасно много грижи. Поне така разправят — добави той с копнеж, както се стори на Барнаби.

— Знаели сте, че си има любовник, нали?

— Така ни каза Николас — изчерви се Ейвъри и погледна доста предизвикателно към своя партньор. — И лично аз не я обвинявам.

За момента никой не можеше да измисли нещо, което да е от полза, затова Барнаби ги пусна да си вървят и се обърна към сержанта:

— Е, Трой. Какво смяташ?

Трой знаеше, че не го питат какво е мнението му за хомосексуалистите. Миналата година в Беджър Дрифт разследваха случай, в който беше замесен особено отблъскващ екземпляр от този животински вид, и Барнаби посрещна много хладно идеите на Трой как да бъдат ограничени проявите на този мъж. Шефът му беше странен човек: в много отношения твърд като стомана — по-твърд от железните мъже, които не допускаха, че някога ще ги пречупят, а сега си излежаваха присъдите — и същевременно си имаше куп слаби места. Не искаше да порицава на всеослушание неща, за който всеки знае, че са отвратителни. „Сигурно е от възрастта — помисли си Трой. — Добре е човек да проявява снизходителност“.

— Какво да ви кажа, сър… Не виждам никаква причина тези двамата да са замесени. Освен ако мъртвият е бил обратен и жена му да е хойкала заради това. Но от чутото разбирам, че е бил с права резба.

Барнаби кимна.

— Да. Едва ли има причини неговата хетеросексуалност да се поставя под съмнение.

— А ония двамата… Евърард — ами… те са просто дребни лигави нагаждачи.

— Изглежда, това е всеобщото мнение за тях. Така. Хайде да разпитаме Николас.

Сержантът тръгна, но внезапно спря.

— Какво да кажа на оня дебелак? Вляза ли там и не го извикам, едва не се подмокря от яд.

— Обясни му — ухили се Барнаби, — обясни му, че господарката винаги слиза последна.

Криминолозите си бяха свършили работата зад кулисите и сега обработваха сцената. За да се спести време, освободиха Колин и Дейвид Сми, но им казаха да се явят в полицейския участък на другата сутрин. Барнаби разпитваше Николас.

Момчето му хареса от самото начало. Том бързо схвана, че Николас се наслаждава на драматизма на положението и същевременно доста се срамува от постъпката си. А това, прецени Барнаби, е точка в плюс за него, за разлика от някои други в трупата, които се бяха потопили в наслаждението, ала срамът беше дефицит за тях. Барнаби се увери, че Николас не е видял никой да пипа бръснача и не знае нищо за сваленото тиксо. После го попита има ли представа защо някой би искал да навреди на Еслин.

— Никога не си играл с него на сцената, нали? — засмя се пресилено Николас и се изчерви от притеснение и безпокойство.

— Запази шеги като тази за себе си — посъветва го Барнаби. — Тази вечер тук умря човек.

— Да… разбира се. Съжалявам, Том. Просто нерви… паника… предполагам.

— И за какво е тази паника?

— За нищо!… Нищо…

Барнаби замълча за момент, загледан безучастно в Николас. Размени поглед със сержант Трой. Всичко можеше да се прочете в този поглед. Николас, превърнал се вече в кълбо от нерви и мрачни предчувствия, усети как му омеква гръбнакът.

Барнаби не видя какво се случи под масата. Но дори и да беше видял, никога не би повярвал, че, атаката беше абсолютно непредизвикана. Кой би повярвал? А ако Еслин е имал причина да напада Николас, то защо да не се предположи, че и Николас има причина да убие Еслин? Колко лекомислени и детински, помисли си Николас, изглеждат сега разсъжденията му, че Еслин временно се е побъркал. Той се виждаше как потъва в блато от лепкави емоции и бъркотии, засипан с въпроси и контравъпроси, и то под този вледеняващ змийски поглед. (Възможно ли е човекът отсреща да е онзи Том, когото познава?) Слава Богу, че никой не видя сблъсъка му с Еслин. Достатъчно е просто да запази спокойствие и всичко ще бъде наред.

— Какво си направил с ръката си?

— Коя ръка?

— Дай да видим. — Сърдито изръмжаване. — Другата, Николас.

Николас си показа ръката. Барнаби я огледа мълчаливо. Трой си позволи да подсвирне тихо.

— Неприятно — констатира главният инспектор. — Как успя да го направиш?

— Ужилване…

— От какво?

— От оса.

— Гнездо на оси зад кулисите? Това е нещо ново.

— Стана вчера.

— Ааа — кимна Барнаби и се усмихна, сякаш нелепото обяснение му се стори напълно задоволително, после уточни: — Разбрах, че именно ти си пуснал слуха за изневярата на Кити.

— Не е слух — тросна се Николас разгорещено. — Знам, че не биваше да казвам на Ейвъри, и много съжалявам, но не е слух. Видях я в осветителната кабина с Дейвид Сми.

— Сигурен ли си?

— Да. Само те двамата бяха в сградата.

— Освен теб.

— Е… разбира се…

— Значи ти единствен твърдиш, че с Кити е имало някой.

— Едва ли щеше да се извива и да се гърчи така, ако беше горе сама.

— Но може да е била там с теб.

— С мен?

— Защо не? Мен, ако питаш, ти изглеждаш много по-вероятен съперник на Еслин от Дейвид.

Николас се почувства по-скоро впримчен в капан, отколкото поласкан.

— Защо ми е да разпространявам приказки за себе си, по дяволите? Безсмислено е.

— Например, за да излязат нещата наяве.

— Пълни глупости.

— Какво стана с ръката ти, Николас?

— Казах ти.

— Престани с тези оси. Сега е ноември, не е средата на юли. Какво стана с ръката ти?

— Аз… не си спомням…

— Добре. Какво стана с палеца ти тогава?

— Влезе ми треска — откликна бързо Николас, радостен от възможността да даде кратък и верен отговор.

— Кога?

— Тази вечер.

— Как? — Барнаби го погледна по-съсредоточено; Николас не издържа погледа му и затвори очи.

— Ами… забравих…

— Николас.

Николас отвори очи. Погледът вече бе поносим. Том сякаш заприлича малко на предишния Том. Николас, който съзнателно задържаше дъха си, сега започна да диша нормално, гръбнакът му се потвърди, раменете му се отпуснаха, а в очите му светна благодарност.

— Да, Том?

— Защо смяташе, че Еслин иска да те убие?

Николас зяпна, сякаш му плиснаха кофа студена вода в лицето. Опита се да си възвърне равновесието и да намери разумен отговор. Но в този момент мозъкът му се обърка, неспособен да измисли каквото и да било; въртяха му се само разни откъслечни картини като в калейдоскоп. Пълен блокаж.

— Какво? — опита той с лек смях, но излезе като грачене през стиснато гърло. — Откъде ти хрумна тази идея, за Бога? — Роза. Разбира се. Беше забравил за Роза.

Том престана да прилича на своето предишно аз.

— Седя на този стол от доста дълго време, Николас. И вече съм много изморен. Ако започнеш да ме разиграваш, ще се озовеш в затвора. Ясно ли ти е?

Николас преглътна.

— Да, Том.

— Добре. Истината тогава.

— Ами… ръката ми… той го направи с пръстените си. Бе обърнал всичките навътре към дланта и ме стисна силно. После към края на пиесата, когато изпълзявам под масата, се напъха след мен. Наметалото му закри светлината… Озовах се в капан. Опита се да ме удуши… — гласът на Николас леко пресекна. Барнаби се наведе напред и внимателно огледа снежнобелия му врат. — О, той всъщност не ме докосна.

— Разбирам — кимна главният инспектор. — Опита се да те удуши, но всъщност не те докосна.

Николас замълча. Как да обясни чувствата, връхлетели го в онези ужасни минути, когато, полупарализиран от страх, едва успя да избегне отровния дъх на Еслин и кокалестите му пръсти, които пипнешком го търсеха в тъмнината? Опита да обясни как е съкратил около страница и половина от текста, за да накара Кити да се появи по-рано на сцената.

— Убеден ли си наистина, че единствено появата й му е попречила да те нападне?

— Тогава не… да.

— Но само временно?

— Моля?

— Ами очевидно, ако някой наистина твърдо е решил да направи нещо и не успее при първия опит, ще потърси втора възможност.

— Не помислих за това. Тогава ми се струваше, че щом се измъкна веднъж от сцената, ще бъда в безопасност.

— Нима наистина очакваш да ти повярвам?

— Звучи невероятно, знам, Том…

— Звучи направо нелепо! Би звучало много по-вероятно, ако си слязъл от сцената изплашен и разгневен. Взел си бръснача, изтичал си до тоалетната, махнал си лепенката и бинго! Виждаш му сметката, преди той да е видял твоята. Проблемът е разрешен.

— Това не е вярно.

— Признай се за виновен в убийство при самоотбрана — предложи весело Барнаби — и ще се отървеш само с три години.

— Не!

— Защо си отишъл право при масата с реквизита?

— Просто поседнах за секунда. Бях потресен. Беше ми влязла и тази треска. Болеше ме ужасно. Слязох в мъжката гримьорна. — Николас чуваше как думите излизат през тракащите му като кастанети зъби, а всяко следващо изречение е по-неубедително от предходното.

— Видя ли те някой?

— Не знам… да… Роза…

— Какво, за Бога, правеше Роза в мъжката гримьорна?

— Не беше там. Понеже не намерих пинсети, отидох в женската гримьорна.

— А кой беше в мъжката тогава?

— Никой. — Барнаби зацъка с език. — Но… — заоправдава се Николас — ако се бях занимавал с бръснача, щях да махна лепенката и веднага да се върна горе, нали? За да го сложа обратно в подноса, преди някой да забележи, че го няма.

— О, не знам. Аз пък, ако се бях занимавал с бръснача, щях да си намеря правдоподобно оправдание да сляза долу и някой да ме види как се занимавам с напълно законни неща.

— Нали не допускаш нарочно да съм си забил онази треска в палеца? Беше ужасно болезнено. — Николас започна да отлепя разръфания по краищата анкерпласт. — Искаш ли да видиш?

Барнаби завъртя глава и бавно се изправи.

— Виж дали ще намериш малко чай, сержант. Изгарям от жажда…

Николас изчака и понеже Барнаби не понечи да продължи разговора, също се изправи на разтрепераните си крака.

— Свършихме ли, Том?

— Засега.

— Смяташ ли — запъна се Николас, сякаш щеше да се задави с думите, — че е нужно да си намеря адвокат?

— Всеки трябва да си има адвокат, Николас — леко се усмихна Барнаби. — Човек никога не знае кога ще му потрябва.

След десетина минути, обличайки си палтото, Николас бе поразен от мисълта за нещо необичайно, направило му впечатление чак сега: Барнаби не му зададе първия въпрос, който и най-неопитният следовател положително щеше да му постави. А главният инспектор, доколкото преценяваха все още потрепващите му нервни окончания, изобщо не беше неопитен. Той не попита Николас защо Еслин би искал да го убие. Несъмнено имаше причина за един толкова важен пропуск. Николас и за миг не повярва, че се дължи на немарливост или невнимание. Сигурно Барнаби е убеден, че вече знае защо. „В такъв случай той знае малко повече от мен“, помисли си Николас и реши да се поразрови, затова тръгна към женската гримьорна.

Много по-късно, вече в състояние да си спомня малко по-спокойно за премиерата на „Амадеус“ и потресаващите събития, свързани с нея, Диърдре с удивление си мислеше как толкова дълго не се сети за единственото убежище, където баща й би се почувствал в безопасност и в сигурни грижовни ръце, когато тя не е до него. Можеше да е само едно място.

Хосписът за дневни грижи — „Лавровата къща“ — се намираше почти на километър и половина от центъра на града. Два карамелено жълти микробуса — „Феникс 1“ и „Феникс 2“ — взимаха сутрин възрастните и недъгавите от домовете им, закарваха ги до Центъра и вечерта ги връщаха вкъщи. Така че господин Тибс знаеше пътя. А и да стигнеш дотам, нямаше нищо сложно. Просто следваш табелите В 416, все едно отиваш за Слоу, после свиваш по една странична улица към Удбърн Комън. Разстоянието се вземаше за около час. Или за по-малко, ако тичаш така, че да си изплюеш сърцето, и те преследват безумни тъмни страхове.

Диърдре си спомни за хосписа, докато седеше наведена над електрическата печка в кухнята, а жената полицай я подканваше да пийне малко горещ подсладен чай и да се опита да не се тревожи. Още веднъж се качи на задната седалка на „ескорта“, стоплена от чая и най-вече от мисълта, че безнадеждното лудо тичане през локви и кал вече е свършило и сега определено отиват там, където я чака баща й. Полагаше усилия да запази спокойствие, защото знаеше, че нейното настроение неминуемо ще се отрази върху състоянието на стареца, когато се срещнат.

Не преставаше да се тревожи, разбира се. Сградата например се заключваше и нямаше пазач, така че господин Тибс нямаше как да влезе. Щом се сети за това, Диърдре едва не изпадна отново в паника. Къщата, проектирана с трогателната мисъл обитателите й да се радват на всеки лъч светлина и слънце, бе почти цялата от стъкло. Ако баща й, обзет от натрапчиво желание да намери госпожа Кулидж (или Нанси Банкс, която толкова му угажда), вземе, че се нарани, докато блъска по тежките врати, или, още по-лошо, хване някой камък от градината и се опита да разбие стъклата. Ами ако после опита да се провре през нащърбените режещи ръбове…

Тук Диърдре си наложи да изхвърли ужасяващите фантазии от главата си и за пореден път се пребори да постигне известно спокойствие на духа. Ала страховете й не изчезнаха така лесно, затова, когато спряха пред „Лавровата къща“, тя впи очи в тъмното стъклено здание, очертаващо се в нощта. Стори й се е напълно невредимо и изведнъж почувства огромно облекчение.

Железните порти бяха заключени. Те имаха само символично значение, защото земите около сградата бяха оградени с тухлен зид не по-висок от метър. Все още духаше силен виещ вятър. Диърдре тръгна, олюлявайки се, по чакълената пътека, полите на палтото й плющяха зад нея.

— Тате, къде си? — викаше тя — Аз съм Диърдре… — а вятърът отнасяше думите още щом излезеха от устата й.

Махна с ръка към градината и мъжът до нея тръгна нататък с включен фенер. В тъмните тревни площи и храсти лъчът проряза свод от ярка светлина. В нея попаднаха златистозелени иглолистни растения, които се люлееха и бучаха като море; фенерът продължи напред и те изчезнаха. В цветните лехи имаше празни кафяви дупки, а ниските дървета, дали името на къщата, скърцаха под напора на ледения фучащ вятър. (Диърдре мразеше лавровите дървета — толкова недодялани и меланхолични, а жилавите им листа, покрити с петна, я караха да си мисли за чумата.)

Тя стисна лакътя на полицай Уотсън и изхриптя:

— Трябва да търсим.

Повлече го към най-близката горичка от лаврови дървета. Той се позабави и Диърдре се обърна, готова да удвои усилията си. В този момент неприятният рев на вятъра изведнъж спря. Разкъсвани от противоречие, дърветата прошумоляха и попъшкаха още няколко мига и утихнаха.

Изненадващо (защото най-близката обитавана къща се намираше почти на километър) чуха лай на куче. Последва друг шум; макар и заглушен от кипарисовия жив плет, без съмнение беше човешки глас. Викаше, но не обладан от паника, а ясно и звънко като градски глашатай. Диърдре изстена:

— Езерото! — И хукна по посока на монотонните напеви. Полицаят я последва; опитваше се да я осветява с фенера, но тя тичаше толкова бързо и така криволичеше, че той постоянно я губеше от погледа си. По едно време Диърдре се спъна, падна в една леха и се изправи — ръцете и дрехите й бяха целите в кал.

Всъщност не беше истинско езеро, а изкуствен воден басейн. Бяха поразширили и придали правоъгълна форма на една обширна естествена вдлъбнатина, и бяха иззидали стени от, четирите страни, а после — засадили наоколо тръстика и друга растителност. През лятото разрешаваха на хората да се разхождат с лодки във водата. Езерцето бе приютило множество птици и дребни бозайници. Близката бетонна сграда беше опасана с висока телена ограда, а на нея висеше табела с жълт триъгълник, начупена стрела и легнал мъж; отдолу пишеше: СМЪРТНА ОПАСНОСТ. НЕ ВЛИЗАЙ. Диърдре стигна до езерото. И тогава луната, толкова бяла, че чак синееше в леденостуденото небе, тихо изплува иззад черния силует на тъмен облак. Разкри се удивителна гледка. Прав и неподвижен господин Тибс стоеше в лодка без гребла в самия център на езерото. Беше разперил широко ръце и понеже пръстите му се намираха почти на една линия със съвършения кръг на отразения образ на луната върху водната повърхност, се създаваше впечатлението, че държи в дланта си нов загадъчен свят. Панталоните и ризата му бяха разкъсани, косата му стърчеше в безпорядък във всички посоки, а ръцете под лактите и гърдите му бяха надрани и кървяха. Ала втораченото във висините лице бе белязано с такова екзалтирано блаженство, сякаш старецът виждаше как върху него струи божествена светлина, идваща направо от райските порти.

Господин Тибс имаше и зрител: един доста мърляв мелез с груба козина, оцветена в бяло и кафяво, и вирната рунтава опашка. Седеше на брега с изпънат гръб, наклонил глава на една страна, наострил уши в напрегнато внимание. Приковал очи (кафяви и блестящи като пресни диви кестени) неподвижно върху човека в лодката, изобщо не помръдна, когато хората се изсипаха на брега.

— Видях огромен ангел да слиза от небето! — викна господин Тибс. — Облечен в облак. И над главата му имаше дъга! А лицето му беше огряно от слънцето… А краката му като огнени стълбове!

Полицай Уотсън викаше помощ по радиото си, а Одри Бриърли се опитваше да задържи Диърдре, напираща към водата.

— Викаме подкрепления, мила — говореше твърдо Одри. — И линейка. Ще дойдат за нула време. Моля те, успокой се. Нищо не можеш да направиш. Ако влезеш вътре, после ще трябва да вадим двама души. Двойна беля, двоен риск. А ти не го искаш, нали? — Диърдре престана да се бори. — Добро момиче. Опитай се да не се тревожиш. Студено му е и е мокър, но не го грози сериозна опасност.

— Който има уши, нека чуе — тръбеше господин Тибс. После замахна с ръце, като да прегърне тримата представители на човечеството, бетонната колиба и все така съсредоточено наблюдаващото го куче, и падна във водата.

Диърдре изпищя, Одри Бриърли отново се вкопчи в нея, а полицай Уотсън си свали тежката пелерина, изхлузи ботушите и се хвърли в езерото. Риташе с големи усилия (панталоните му моментално попиха вода до последната си фибра) и проклинаше съдбата, пратила го на този късен патрул. Опита се да заплува с мощен кроул към тъмното очертание на лодката и при всяко обръщане на главата в устата му влизаше все по-малко от леденостудената вода с вкус на кал и желязо. Сграбчи нещо. Реши, че е неговият удавник, но се оказа огромен сноп лигави тръстики. Продължи да плува. Пред себе си виждаше единствено вода, която се диплеше и люлееше под нощното небе. Падането на господин Тибс начупи безукорния кръг на луната и сега неравните сребристи отломки трептяха около главата на полицая. Чуваше воплите на Диърдре и лая на кучето. След като декламациите приключиха и започна екшънът, то възбудено хукна да бяга наоколо, въртейки се в кръг.

Полицаят стигна до господин Тибс, подхвана го с ръка около врата и го обърна с лице нагоре. На измъчената Диърдре, която чупеше ръце на брега, й се видя, че баща й се завъртя с изящна лекота, но на Джим Уотсън му се струваше, че жонглира с петдесеткилограмов чувал с картофи. „Слава Богу — помисли си той, усещайки силна болка в раменете, — старецът поне не буйства.“ И наистина господин Тибс изобщо не разбираше на каква опасност е изложен. Носеше се блажено, легнал по гръб и разперил ръце като кръст. С постоянната си неестествена усмивка и разпръснатата във водата бяла коса, приличаше на свят човек, чийто труп се носи по река Ганг. Бавно и мъчително полицай Уотсън загреба към брега. Ръката му удряше отчаяно водата, само и само да задържи и двамата на повърхността.

По едно време господин Тибс реши, че е пътувал достатъчно, и високо оповести:

— Идваме, Господи. — После се извъртя, измъкна се от ръката на полицая и замахна да се прекръсти, при което бръкна в окото на Уотсън.

— Исусе! — възкликна нещастният полицай, усетил изгаряща болка в очната ябълка.

Господин Тибс, без съмнение насърчен от тази проява на солидарност, сложи ръцете си върху раменете на своя спасител и натисна — двамата потънаха под повърхността. Джим Уотсън задържа дъх и неистово зарита нагоре. Успя да изплува, напълни дробовете си с въздух и пак се гмурна, за да извади и господин Тибс.

— Ооох… — стенеше Диърдре. — Трябва да направим нещо.

— Всичко е наред — Бриърли звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. Двете бледи лица се мяркаха все още далеч от брега.

— Не можете ли да влезете вие и да му помогнете?

— И тогава на врата му ще увиснат двама.

— Мислех, че всички в полицията умеят да плуват.

— Е, да, ама не умеят — озъби й се Одри, премръзнала в мократа си и мръсна униформа, шапката й се беше изгубила нейде из храсталака, чорапогащникът й се бе изпокъсал и на всичкото отгоре отчаяно, неистово и неудържимо й се пишкаше. Пристъпи малко напред и протегна ръце. Можеше още малко — два сантиметра. Вероятно решаващи два сантиметра. Обърна се и разпореди:

— Дръж ме за краката.

Кучето, усетило, че положението вече е изцяло извън неговия контрол, клечеше тихо и с все по-нарастващо безпокойство гледаше ту към двойката на брега, ту към двойката във водата.

Полицай Уотсън не беше успял да хване господин Тибс така добре, както първия път — сега, сграбчил го за рамото по много неудобен начин, му бе ужасно трудно да го влачи след себе си. Мускулите го боляха почти непоносимо от усилията хем да насочва и себе си, и тялото на стареца към брега, хем да държи главата му над водата. А господин Тибс, вече променил благото си отношение към заобикалящия го свят — очевидно, защото го измъкваха против волята му от лапите на смъртта, — се държеше ужасно грубо и агресивно. Млатеше с ръце и крака около себе си и със сърдит, прегракнал глас дюдюкаше в знак на неодобрение. Кевин Лампитър, шофьорът на линейката, по-късно разправяше, че отстрани изглеждало, сякаш някой се опитва да удави гайда. Той пристигна непосредствено след подкреплението от полицаи, които, съоръжени с дълго въже, успяха да изтеглят Уотсън и неговия товар на брега.

Диърдре веднага се хвърли към баща си, подхвана го и го завика по име, и пак, и пак. Но той се сви и се дръпна от нея, все едно му е неприятен чужд човек. Хората от линейката го убедиха да легне на носилката и групата от кални и мокри същества — кой накуцвайки, кой олюлявайки се, а в случая с кучето — припкайки бързо — се отправи към очакващото ги превозно средство. Преодоляха зида далеч по-трудно, отколкото първия път. Полицай Уотсън, увит с одеяло през раменете, тежко се качи в линейката, а след него и господин Тибс, загубил неземното излъчване на лицето си. Кучето също опита да се качи отзад, но строго му забраниха.

— Вземете го с вас отпред.

— Но то не е — обърка се Диърдре. — Искам да кажа… Не знам…

— Би ли побързала, скъпа? Колкото по-скоро закараме стария човек в болница, толкова по-добре.

Диърдре се качи при шофьора, но кучето се беше шмугнало там преди нея. Щом тя седна и то се настани в скута й, разгъна навитата си рунтава опашка и внимателно обви с нея задните си части, после впери поглед през прозореца и не помръдна чак до Слоу.

Кити се настани спокойно. Проучи с пръсти красивото си лице, пооправи малко къдриците си, прие чаша чай от сержант Трой, комуто хвърли кокетен поглед, само дето не му намигна. Барнаби предположи, че Кити не просто изглежда, а наистина е съвсем спокойна. Като се имаше предвид сегашното й положение на основен заподозрян, нейната невъзмутимост означаваше или голяма хитрост, или абсолютна невинност, или пълна глупост. От трите възможности Барнаби беше склонен да заложи на последната. Започна с официалните съболезнования.

— Ужасна работа, Кити. Сигурно си страшно разстроена.

— Да. Ужасно. Наистина. — Сапфиреният поглед на Кити се плъзна настрани и спря, прелестен и похотлив, върху увенчаната с оранжева корона глава на Трой. Той вдигна очи, изчерви се, подсмръкна и заби поглед в земята.

— Имаш ли някаква представа кой би искал да навреди на мъжа ти?

— Много народ. Той беше абсолютна свиня.

— Разбирам — кимна Том. Очевидно с втората госпожа Кармайкъл нямаше да има проблемите, възникнали с първата. — И себе си ли включваш в това число?

— Определено.

— Но не ти си махнала тиксото?

— Само защото не се сетих първа.

„Смела жена — помисли си Трой. — А ти слушай внимателно тези бисери“.

— Двамата с Еслин заедно ли отидохте в театъра?

— Да. Аз отидох направо в гримьорната, преоблякох се и се гримирах. Бях на нокти. Питай Джойси.

— Във второ действие играта беше много жестока, нали? — Барнаби закрачи в кръг около Кити, скъсявайки разстоянието между двамата.

— Копеле. Щеше да ми счупи врата.

— Току-що е бил уведомен, че си имаш любовник, така ми казаха.

— Любовник! — възкликна Кити. И на хитрото й лице се изписаха последователно ужас, възмущение и разбиране. — Ето какво го е вбесило. Как, по дяволите, се е разчуло?

— Видели са те.

— Очарователно. Любопитни идиоти — намръщи се тя. — Къде са ме видели?

— В осветителната кабина.

— О, не — изсмя се Кити. Дрезгав прегракнал кикот. — Горкият Тим. Ще побеснее.

— Би ли ми съобщила кой е мъжът?

— Но… — започна тя и спря. Неволно появилата се изненада на лицето й изчезна и то стана гладко и предпазливо. — Всъщност, не. Ти, както личи, и сам се справяш много добре. Утре по това време сигурно вече ще знаеш името му, какво закусва и кой номер чорапи носи. Да не говорим за дължината на…

— Права си, Кити — прекъсна я Барнаби, забелязвайки весело пламъче в погледа на сержанта.

— Във всеки случай не беше в истинския смисъл любовна връзка. Не е нещо сериозно. По-скоро флирт… съвсем неангажиращ.

— Дали и мъжът ти би погледнал така на нещата?

— Изобщо не съм очаквала мъжът ми да разбира, за Бога!

— Кой, смяташ, му е казал?

— Сигурно ония двамата дребни любители на скандални истории. За тях най-голямото щастие е да обърнат някой голям хубав камък и после да ровят в тинята. Той разчиташе на тях за всички пикантерии.

— Разбрах, че след онзи страшен епизод на сцената си отишла да си отдъхнеш за малко зад кулисите…

— Даже не беше и за малко.

— … до масата с реквизита. Всъщност едва ли не върху подноса с купата сапунена течност и бръснача.

— Завъртях се там само за секунда.

— Повече не ти е и трябвало — уточни Барнаби. — Който е искал да свали лепенката, очевидно е трябвало да вземе бръснача и да го отнесе някъде, за да го направи. А едва ли не единственото място да си свърши работата необезпокояван е някоя заключена тоалетна. — Гласът му стана по-твърд. — Разбрах, че Диърдре те е открила именно в дамската тоалетна.

— Къде очакваш да ме открие? В мъжката?

— И тогава си казала, че, ако Еслин те пипне още веднъж, ще го убиеш.

Кити зяпна, внезапно пребледняла от уплаха. „Ама че късмет. Клюки. Шпиони. Перверзни воайори. А сега и тази проклета доносничка. Само да ми падне. Крава такава“!

— Не вини Диърдре — сряза я главният инспектор, почувствал, че най-малкото, което би могъл да направи за нещастното момиче, е поне да го спаси от поредния поток хули и обиди. — Чули са те чак зад кулисите.

— Е? И какво от това? — бързо възвърна самообладанието си Кити. — Нали видя какво стана на сцената? Какво още очакваш да кажа? Все за това ли ще говорим? Не, естествено.

В твърдия й като стомана глас прозираше ненужно перчене. Барнаби си спомни и кокетните влюбени погледи, с които Кити засипваше своя съпруг, и другите малки притворства, на които е бил свидетел. Всичко това явно не се покриваше много с всеобщото мнение, че Кити е бездарна актриса.

— Както и да е — продължи тя с блеснал, хитър поглед, — ако съм била в тоалетната, за да сваля лепенката, едва ли щях да почна да крещя така, та всички да ме чуят, че искам да убия мъжа си.

— И по-странни неща са се случвали. Например да си подготвяла двоен блъф, предвиждайки, че ние ще си помислим точно това.

— Не се занасяй, Том. Познаваш ме. Нямам толкова акъл.

Двамата впиха погледи един в друг. Кити, с нейните синьо-лилави очи, потъмнели от гняв, си мислеше, че ще разбере кой я е видял в осветителната кабина и тогава ще му се прииска да не се е раждал. А Барнаби се чудеше дали наистина не е знаела каква е причината за внезапния изблик на бяс у съпруга й. Наистина ли е седяла в склада за декори близо (той си погледна часовника) два часа заедно с Николас, също жертва на побеснелия Еслин, без да си направи никакви заключения? Изключено е да не са го обсъждали. Сигурно са си казали това-онова, предположи Том, ако двамата Евърард не са се раздрънкали. Барнаби разсъждаваше дали Кити е отегчена млада съпруга, решила да кръшне, или е пресметлива вещица, оплела в мрежите си финансово осигурен по-възрастен мъж с намерението да се отърве от него? Дали свалянето на лепенката е било импулсивен акт? Или е предварително замислено? В такъв случай, запита се Барнаби (както щеше да се пита още десетки пъти през следващите дни), защо, за Бога, е трябвало да стане точно на премиерата? Забеляза, че Кити седи наведена напред и не сваля очи от него.

— Няма да успееш да ми лепнеш това, Том — заяви тя твърдо.

— Нямам намерение да „лепвам това“ на никого, Кити. Но имам намерение да открия истината. Така че чувствай се предупредена.

— Не знам какво целиш, но аз нямам какво да крия — обяви тя, ала бузите й изведнъж пламнаха и не вдигна очи към Барнаби.

— Значи няма и от какво да се страхуваш.

След една по-дългичка пауза, достатъчна Кити да се съвземе дотолкова, че да хвърли още един замечтан поглед към Трой, младата жена се изправи.

— Е, ако сме свършили, аз си тръгвам. При моето положение отдавна трябваше да съм си легнала в самотното легло.

— Ама че фурия — изкоментира Барнаби, когато вратата се затвори зад нея.

— Някой да иска джин с тоник? — смотолеви сержантът. Надяваше се да запомни телефона на Кити, записан най-отгоре на листа с показанията й. И добави: — Може би са действали заедно. Тя и нейният любовник.

— И на мен ми мина тази мисъл.

Трой набързо си прегледа записките и попита:

— И сега какво, сър?

Барнаби се изправи и си взе палтото.

— Хайде да отидем да видим големия бял вожд.

Барнаби едва беше успял да прекрачи прага на склада за декори и Харолд, нажежен до бяло от гняв, скочи срещу него и младия сержант като побесняло вързано куче.

— Ето ви най-сетне! — викна той, все едно се караше на непослушни деца. — Как смеете да ме оставите тук, докато разпитвате един по един всички от трупата? Не е като да не знаете какво положение заемам аз. Как ще упражнявам контрол над тях после, щом постоянно ме подминават като… като ваксаджийче!

— Съжалявам, че си се разстроил така, Харолд — опита се да го успокои Барнаби. — Моля те… седни. — Той посочи към една селска беседка, накичена с прашасали хартиени рози.

С видимо нежелание и треперещ от яд, Харолд седна.

— Разбираш ли — продължи главният инспектор, — всеки от тях има своя история. Понякога тези истории се припокриват, друг път си противоречат, а на мен ми трябва накрая мнението на човек, който познава всички от игла до конец. Схватлив, интелигентен и наблюдателен човек, способен да ми помогне да извлека цялата полезна информация и да видя дори убягналите ми неща в тази ужасна трагедия. Затова те оставих последен. — Барнаби погледна Харолд загрижено. — Надявам се да ме разбереш.

— Е… естествено, Том… Допусках, че има нещо такова зад всичко това… Но щях да съм ти благодарен, ако беше казал някоя дискретна дума. Ако ме държахте в течение.

Лицето на Барнаби изрази още по-дълбоко съжаление. Трой, седнал на един шезлонг (от „Относително казано“58) встрани от Харолд, наблюдаваше с удоволствието на познавач. Почти се чуваше как старият козел (или парният котел, поправи се остроумно сержантът) изпуска парата и се виждаше как на нейно място се настанява надутото му самомнение. После ще се появи и самодоволството — най-благодатната почва да принудиш някого да разкрие истината. (А не страхът или гневът, както обикновено се предполага.) Трой се опита да улови погледа на своя шеф, за да му засвидетелства възхищението си от маневрата, но не успя. Барнаби се бе отдал изцяло на ролята си.

„Актьори! — помисли си сержантът с едва забележима презрителна усмивка. — Много има да търсите, докато намерите някой сред вас да се мери с главния инспектор. Той има толкова изражения на лицето и оттенъци на гласа, колкото бълхи уличното куче, може да подражава на гугутката и на скорпиона, и дори на магарето, ако реши, че това ще му помогне да постигне целта си.“ Неведнъж Трой го беше виждал да клати глава, безмълвен и объркан, а свидетелите, почувствали се в безопасност от привидната му некомпетентност, продължаваха да дърдорят и не чуваха как приближават стъпките на тъмничаря. А освен това той си имаше една специална усмивка, която се виждаше само в момента, преди да щракне капанът. Понякога пред огледалото в банята вкъщи Трой се упражняваше да се усмихва така и се плашеше едва ли не до смърт. Сега Барнаби поздравяваше Харолд за чудесната му постановка.

— Благодаря, Том. Не е лесна пиеса, но както знаеш, гордея се с преодолените предизвикателства. Изобщо не бях доволен от първо действие, но във втората част настъпи голямо подобрение. Такова напрежение. И после да свърши по този начин… — Цъкна с език. — И разбира се, някои хора веднага обвиняват режисьора.

— Така е, боя се — съгласи се Барнаби, удивен от способността на Харолд да отсява важното. — А ти, струва ми се, почти не си се появявал зад кулисите?

— Не е съвсем така. Минах оттам пет минути преди началото, за да им пожелая бон шанс. А! Ти беше точно зад мен, мисля? После още веднъж в антракта, за да ги пришпоря се вземат в ръце.

— И не видя никой да се държи подозрително зад кулисите?

— Не, разбира се. Ако бях видял някого, щях да го спра. Предстояха ни още пет представления в края на краищата, а съботното е разпродадено до последния билет.

— Имаш ли някаква представа кой би отлепил лепенката от бръснача?

Харолд поклати глава.

— Много мислих, Том, както сигурно си представяш. Вероятно е някой от трупата. Такъв удар да ми нанесе, просто не разбирам защо.

— Или на Еслин.

— Моля?

— Може да се заключи, че Еслин е бил също толкова успешно саботиран, колкото и твоята постановка.

— Ооо… да, наистина. — Харолд сви устни замислено, с което искаше да покаже, че макар този поглед върху нещата да е съвършено нов за него, все пак не би го отхвърлил веднага. — В смисъл, Том, допускаш, че е нещо лично?

— Съвсем лично, бих казал.

Трой, почти светнал от удоволствие, се наведе напред твърде силно и счупи подпората на шезлонга. И докато се оправи, Барнаби стигна до въпрос с повишена трудност:

— Ти имаше ли някаква причина, поради която да желаеш смъртта на Еслин?

— Аз? — изквича Харолд. — Той беше основният ми изпълнител. Моята звезда! Сега ще трябва да започна всичко отначало и да обучавам Николас.

— Какви бяха според теб отношенията му с останалите от трупата?

— Еслин фактически нямаше отношения. При неговото положение да се поддържат отношения беше доста трудно. Аз имам същия проблем. Ако човек иска да запази авторитета си, налага се да е резервиран. Той, разбира се, винаги влачеше след себе си някоя жена.

— Не и след последния си брак, предполагам?

— Може би не: Впрочем сигурен съм, иначе всички щяхме да научим. Трябва да му се признае, че никога не е опитвал да крие изневерите си. Дори когато беше женен за Роза.

„Точно така — помисли си Трой, разгръщайки бележника. — Какъв е смисълът да изневеряваш, ако не парадираш с това“?

— Видя ми се много нещастна, бих казал.

— Роза винаги е можела да плаче по команда.

— И то много повече от настоящата титулярка — вмъкна главният инспектор.

— Ааа… — възкликна Харолд и във възторг от осенилото го просветление се плесна по бузата. — С други думи, „шерше ла фам“. Би могло, би могло. Той беше от хората, които си създаваха врагове, имай предвид. Егоист до мозъка на костите си.

Барнаби беше дълбоко убеден, че промеждутъкът във времето между непосредствената, почти неизбежна реакция на скръб и страдание (най-малкото на принципа „със смъртта на всеки умира и част от мен“) и момента, когато хората, свързани с мъртвия, започват да говорят за недостатъците му с нещо подобно на удоволствие, е красноречив показател колко е бил обичан и уважаван току-що починалият. В случая с Еслин Кармайкъл пролуката беше толкова тясна, че през нея едва ли щеше да мине и някой от мустаците на Райли.

— И въпреки това ти се разбираше добре с него?

— Аз се разбирам с всеки, Том.

— В личен или професионален план?

— Двете неща се преплитат. Еслин невинаги приемаше с лекота моите идеи, но никога не е ставало въпрос за компромиси. Може да има само един ръководител.

Тази вечер пренебрежението на Харолд към точността на самонаблюденията и избирателната му памет определено работеха на ускорени обороти, помисли си Барнаби. Или, изглежда, искрено вярваше, че Еслин безропотно е изпълнявал указанията на своя император, което — меко казано — влизаше в известно противоречие с действителността.

— Ако се върнем на въпроса за мотива, спомни си — продължи Харолд, взимайки назаем умелото перо на авторите на некролози, описващи арогантни безчувствени хора, — че той не търпеше малоумници. Но — самодоволна усмивка надникна през сребристия гъсталак — и аз не ги понасям.

Приключиха с Харолд и той си тръгна, очевидно, без да забележи, че нито му поискаха обобщаващо мнение за показанията на другите, нито разкри нещо, убягнало на Барнаби. Главният инспектор се върна зад кулисите, щателно изследвани и пусти, и взе рулото с тиксо от кутията на Диърдре. Нави част от лентата два пъти около дръжката на микрофона върху масата, отряза края с джобно ножче, отлепи парчето от микрофона и го подаде на Трой.

— Пусни това в тоалетната.

Заслуша се в шума на водата, която Трой пуска няколко пъти.

— Не иска да потъне, шефе — докладва сержантът.

— Опита ли и в дамската тоалетна?

— Да. И горе. И в онази, която не работи.

— Следователно лепенката от бръснача не е скрита в нито една от тях. Криминолозите не я откриха никъде. Значи…

— През прозореца?

— Точно така. Но при този вятър нищо чудно вече да е преполовила разстоянието до Ъксбридж. И все пак може и да имаме късмет. Дано се е спряла някъде. Утре потърси. На мен ми стига за тази вечер.

Докато вървяха през пустата зала, Трой попита:

— Защо го оставихте последен, сър? Старият дебел косматко?

— Не ми харесва как разговаря с хората.

И понеже Трой продължаваше да го гледа въпросително, Барнаби продължи:

— Въобразява си, че всички трябва да му вървят по гайдата, сякаш са му длъжни; не им благодари за нищо, говори с тях като с измет. Реших, че няма да му навреди поне веднъж се нареди в края на опашката.

— Дали му се е отразило положително?

— Не, прекалено е късно.

— Според мен той е смахнат.

— Всички театрали са смахнати, Трой — обобщи Барнаби и бутна вратата към фоайето. — В противен случай щяха да изоставят професията си и да станат брокери на недвижими имоти.

Сякаш мина цяла вечност, докато се изреждаха всички, които трябваше да погледнат господин Тибс. Диърдре съобщи подробностите, необходими за приемния му картон, а после седна, както я помолиха, да чака в приемната зала. След повече от час една сестра й каза, че може да види баща си за секунда, колкото да му пожелае лека нощ.

Господин Тибс лежеше, увит като пеленаче, сгушен сред желязната рамка на болничното си легло. Не отговори на нейния поздрав; гледаше немигащо право пред себе си и монотонно напиваше нещо. Бузите му горяха.

— Сестра! — викна Диърдре. Безпокойството й надделя над присъщото й желание да не създава неприятности. — Той има температура.

— Дали сме му нещо за това. След малко ще заспи.

Сестрата се засуети из стаята с метална подлога в ръка и започна да дърпа завесите на съседното легло.

— Време е да си вървите вече.

— О! — Диърдре отстъпи към вратата. — Да. Извинете. Ще се обадя утре.

— Нека да е по-късничко, след като мине визитацията. Тогава още ви кажем как е и къде ще го преместят.

— Няма ли да остане тук?

— Не. Тук приемаме само по спешност.

— Разбирам… е… лека нощ — сбогува се Диърдре с някакви сгънати оранжеви тъкани. — И благодаря.

Хвърли последен поглед към баща си, който като че ли, беше вече част от друг свят, и тръгна към приемната. Там млад мъж разговаряше по телефона, стиснал слушалката между бузата и рамото си.

— Само секунда — обърна се той към Диърдре и продължи да приказва: — Не ми разправяй за госпожица „Никога в неделя“. Видях я снощи в Болтънс и ти повтарям: всяка втора секунда тичаше до кенефа. — Младежът замълча и засмука бузите си, докато слушаше. — Ако от обещания ставаха козунаци, скъпа, вече да се е зарила до раменете само от трохите им.

Беше с много тъмна кожа. Диърдре се зачуди дали не е италианец. След като разговорът свърши, тя му обясни, че вече е готова да си отиде вкъщи.

— Не мога нищо да направя, за съжаление. Транспортът е само за спешни случаи.

— Ннно — заекна Диърдре сломена — аз живея на километри оттук.

— И така да е, мила. А какво ще правим ние, ако на магистралата стане верижна катастрофа, докато ти весело се возиш в линейката?

— Сигурно имате повече от една…

— Съжалявам. Такива са правилата.

Диърдре го изгледа с празен поглед. В горещата задушна зала започна да излиза пара от влажните й дрехи. Люлееше се от изтощение. Сега, след като се бяха погрижили за нейния баща, всичките й емоции — страх, любов, ужас, отчаяние — изведнъж изчезнаха. Беше толкова безчувствена, почти като мъртва.

— Автобусите тръгват в седем… Полегни някъде — посъветва я младият мъж. После изпита съжаление към нея, нямаше защо да се съмнява в това. Тя изглеждаше направо втрещена. — Ако зависи от мен, скъпа… — винаги казваше така, помагаше им да се почувстват по-добре. И на него му помагаше да се чувства по-добре, ако става въпрос. — Или да ти извикам такси.

— Такси. — Диърдре не питаше, просто повтори думата като дете, което си учи урока. Опита се да мисли. Механизмът на паметта й (както всичките й други психически и физиологически функции) беше престанал да действа. Таксито означава пари. Внимателно прерови всичките си джобове. Нямаше пари. С големи усилия се напъна да извика спомен на празния екран в съзнанието си. Видя се да бяга от „Латимър“. Беше облякла палтото си, а ръцете й бяха празни. Значи чантата й сигурно е останала в театъра. Следователно (събра вежди и се напрегна да измисли какво да направи), ако вземе такси, шофьорът ще трябва да изчака пред театъра, докато тя отиде да си вземе чантата и после ще му плати, за да я откара у дома. Лицето на Диърдре посивя от изтощение, докато обмисляше подробностите на този прост план, но накрая реши, че няма недостатъци и може да се осъществи.

— Да — кимна тя, — такси.

— Ще ви таксуват двойно — предупреди я момчето на рецепцията, докато весело набираше номера. — След дванайсет часа… нали знаете.

Диърдре отклони предложението да си почине на едно канапе, докато чака колата. Струваше й се, че седне ли веднъж, ще се килне и никога няма да стане. Чудеше се как въобще все още успява да се държи на краката си. Като че ли, бяха от натрошени порцеланови парчета, несигурно залепени едно за друго. Таксито дойде почти веднага. Шофьорът, мъж на средна възраст, изгледа Диърдре с известна тревога.

А тя наистина си представляваше тревожна гледка: лицето — мъртвешки бледо, очите — потъмнели и широко отворени, с дълбоки черни сенки; влажните й дрехи — наплескани с кални петна, и на всичкото отгоре си беше загубила едната обувка. Да не говорим, че беше и без чанта (нямаше начин таксиджията да не го забележи). Този факт, в съчетание със странния й външен вид (взе я за хипарка), съвсем естествено събуди у него подозрението дали ще си получи скоро парите за пътуването. Но след като го увериха в обратното, той й предложи да се облегне на ръката му и двамата излязоха от сградата.

— Животните се таксуват отделно — уведоми я шофьорът, когато стигнаха до колата.

— Какво?

— Това е ваш’то куче, нали? — И мъжът вирна брадичка към едно пале, което беше чакало търпеливо пред главния вход и сега припкаше край тях.

— О… — Диърдре се поколеба, загледана в животинчето. Трябваше да се опита да обясни, че не знае откъде се е взело, кой е собственикът му и причините, поради които сега е с тях, но това беше непосилна за нея задача и тя просто каза: — Да.

Взеха двайсетте километра до Костън по почти пустите пътища за по-малко от двайсет минути. Едва пред „Латимър“ стана ясно, че планът на Диърдре не е съобразен със сериозно непредвидено препятствие. В театъра нямаше никакви признаци на живот. Сградата беше тъмна, полицаят пред вратата бе изчезнал. Диърдре стоеше на паважа, осъзнала, че в чантата й са не само ключовете за вкъщи. Там бяха и ключовете за „Латимър“.

Неотдавнашните подозрения на шофьора отново изплуваха в съзнанието му и той натисна клаксона. Диърдре тръгна към театъра и в този момент забеляза как в стъклото се отрази висока дългуреста фигура като бостанско плашило, с щръкнала на всички страни коса. Натисна едното крило на вратата. Не помръдна. Диърдре се облегна на него с две ръце по-скоро, за да се опре на нещо, и усети, че поддава. Натисна с всички сили — все едно се опитваше да избута гигантски скален къс по нанагорнище. Диърдре влезе в тъмното фоайе. Тук сигурно все още има някой, помисли си тя, иначе защо ще оставят вратата незаключена? Или вероятно покрай цялата суматоха (сега й се струваше, че е било преди светлинни години) просто са забравили да я заключат. Поне ще си вземе чантата. Гледаше неясните очертания на стъпалата, водещи като скален склон към залата, и огромното, покрито с килими разстояние, което трябваше да измине, преди да стигне до тях.

Диърдре пристъпи. Клатушкайки се несигурно, направи още две крачки. После светлина заля фоайето, вратите на залата се отвориха широко и изникнаха две фигури. Замаяна, Диърдре видя как все още люлеещите се крила на вратата литнаха във въздуха. Стъпалата — също. И тогава главата й се удари с глух тътен в пода.