Смъртта на една марионетка

Всички презглава напускат сцената

Семейство Барнаби закусваха. Къли ядеше пресен ананас и кисело мляко. Барнаби, събрал цялата си решителност, току-що видя сметката на едно рохко яйце, което се тресеше като пача; Джойс слагаше върху поднос стъклена ваза с клонки калина.

— Обзалагам се — обади се Къли, — че, абсолютно всички, които са били на театър снощи, сега предъвкват трагедията заедно с бекона и яйцата.

Допреди минута и те правиха съвсем същото. Къли отбеляза, че Харолд поне не може да се оплаква от липса на „веризмо“, и веднага остро я разкритикуваха за тази проява на безчувственост. Тя обаче скоро пак се върна на темата:

— Според вас дали в заговора е замесена веселата вдовица?

— Не е изключено.

— Бас ловя, че е така. Като във филм на ужасите. „Млекарят винаги идва по два пъти“.

— Дръж се прилично, Къли.

— Има и друга възможност — разсъждаваше Барнаби на глас, докато се опитваше да изтръска хапче от флакончето, — да е била Диърдре.

— Горката Диърдре! — възкликна Джойс машинално. После с многозначителен поглед върху хапчето цъкна с език — беше убедена, че тези хапчета са само забавна превземка на мъжа й.

— Спри да говориш така. Всички престанете да говорите така.

— Какво искаш да кажеш, скъпа? — попита майка й.

— Това постоянно отношение към нея като към някой, достоен за съжаление.

— Обяснимо е — защити се Джойс. — Животът й е толкова тъжен. Ти си имаш всичко. Би трябвало да си по-мила.

— И откога това, че си имаш всичко, те прави добър? Ти и татко я съжалявате. Ужасно е обедно, покровителствено. Да съжаляваш някого, не значи, че си добър. Съжалението прави хората лениви, пасивни. А който си го търси, не заслужава уважение.

Барнаби изгледа своята красива и умна дъщеря впечатлен, а тя продължи:

— При последната ваканция вкъщи мама й обясняваше как трябвало да отслабне и да си сложи контактни лещи. Беше толкова… сантиментално. Все едно е Пепеляшка. Диърдре си е достатъчно интересна и интелигентна и така. Сигурна съм, че би завъртяла на малкия си пръст мнозина в „Латимър“, стига да й дадат възможност. Тя има такъв талант да ръководи нещата зад кулисите, че би й завидял дори кардинал Уолси59. За Бога, мамо — добави тя, като видя, че Джойс вади буркана с нескафето, — не й давай от този боклук. И без това ще й бъде трудно да се събуди тази сутрин. Направи й еспресо, донесла съм филтри.

Джойс взе филтър от кутията, купена от „Марк енд Спенсър“, и го постави над чашата. Къли винаги носеше разни неща, които смяташе, че ще й липсват, когато се връща у дома — една от причините баща й да я чака с такова нетърпение. Сега тя попита:

— Може ли довечера да ядем зеленчуковата лазаня? Във фризера е.

— Ще правя буябес60.

— О, мамо, стига глупости.

— Тук си пише всичко — посочи Джойс към една книга, отворена близо до дъската за хляб. — Обяснено е много просто. Сигурно ще се справя чудесно.

Къли лапна последното парче ананас, отиде при майка си и вдигна книгата.

— „Флойд за рибата“? На теб обикновено не ти влияят телевизионните реклами. Какво ти е станало сега?

— О, не съм я купила аз. Харолд ми я даде.

— Харолд? — изненада се мъжът й. — Харолд не би ти дал и калта под ноктите си.

— И той не я е купил. Появи се анонимно в театъра. Препечена филийка…

Къли грабна филийката от тостера и се учуди:

— Защо пък ще пристига в театъра? Там не се продава храна?

— Не беше за театъра. Беше адресирана лично до него.

— Кога пристигна? — попита Барнаби.

— О… Не знам… — Джойс сложи малко масло в една чинийка. — Преди две седмици.

Кафето закапа през финия филтър и ароматът му се смеси с уханието на калината.

— Дай да погледна — протегна ръка Том.

Къли му донесе книгата и изсъска в ухото му:

— Изгори я.

Том разтвори книгата. Вътре нямаше надпис.

— По пощата ли дойде?

— Не. Бяха я пъхнали през процепа за писма. Така каза Диърдре.

— Виж ти — продължи да се чуди Барнаби и мушна книгата в джоба си.

— Том! А моята буябес?

— Боя се, че ще трябва да отложим това удоволствие, любов моя — усмихна се той и стана. — Тръгвам.

Докато излизаше, чу дъщеря си да пита:

— Имаш ли телефона на онова момче, което игра Моцарт?

И отговорът на Джойс:

— Отвори ми вратата, Къли.

Джойс отнесе подноса на горния етаж, сложи го до стаята за гости и тихичко почука.

Диърдре спа и спа. Дори и сега, часове след като й дадоха да изпие чаша горещ ром с лимонов пунш и й помогнаха да си легне, беше почти в безсъзнание. Понякога чуваше глас, но много далечен, понякога камбанен звън, част от съня й. Не й се искаше да се събужда. Вече долавяше смътно, че утрото носи ужас и ще я накара да закопнее за забравата на съня.

Джойс отвори вратата и влезе на пръсти. Два пъти надниква в стаята, но момичето спеше така дълбоко, че не й даде сърце да го буди.

Някъде около два след полунощ Том доведе Диърдре. Беше в окаяно състояние: мокра до кости, изкаляна, с издраскано и подпухнало от плач лице. Джойс й премери температурата; с Том прецениха, че Диърдре е само измъчена и изтощена и не е необходимо да викат лекар. Том плати на таксиметровия шофьор и от него разбра откъде е тръгнала Диърдре. Още преди закуска Джойс се обади в болницата, надявайки се да получи добри новини, с които да събуди момичето. Но оттам й отговаряха доста уклончиво (а това винаги е лош знак) и щом разбраха, че тя не е близка роднина, хладно заявиха, че е толкова добре, колкото може да се очаква.

Джойс отиде до леглото и се загледа в Диърдре — съзнанието бавно изтриваше сънливата обърканост от лицето й.

Със събуждането си тя седна в леглото и извика:

— Трябва да отида в болницата.

— Аз им звънях. Обадих се и в бензиностанцията. Уведомих ги, че не си добре и няма да ходиш на работа няколко дни.

— Какво казаха? От болницата имам предвид?

— Че е… сравнително добре. Можеш да се обадиш, като закусиш. Не е кой знае какво. — Джойс постави подноса върху коленете на Диърдре. — Само малко препечен хляб и кафе. А, и не се тревожи за кучето. В полицейския участък се грижат за него.

— Джойс, толкова си добра… ти и Том. Не знам какво щях да правя снощи… ако… ако…

— Хайде, хайде. — Джойс взе ръката на Диърдре. Запрати по дяволите теорията за покровителственото отношение и прегърна нещастното момиче. — Много се радвам, че можем да се погрижим за теб.

— Какви красиви цветя… всичко е толкова хубаво. — Диърдре вдигна чашката си. — И кафето е чудесно.

— За него ще благодариш на Къли — реши, че нескафето няма да свърши работа, — и за нощницата също.

— О! — възкликна Диърдре и лицето й помръкна. Погледна към широките алени ръкави, обгърнали ръцете й. Беше забравила, че Къли си е у дома. Помнеше дъщерята на Барнаби от деветгодишната й възраст и отлично знаеше мнението й за КОТС, защото като малка тийнейджърка Къли разправяше наляво и надясно какво мисли за трупата. Сега играеше в Кеймбридж и несъмнено щеше да е още по-язвителна.

— Май няма да хапна от препечения хляб.

— Не се притеснявай. Та ти току-що се събуди все пак. Но сигурно ще искаш да се изкъпеш?

Преди да сложи Диърдре да легне, Джойс успя само да измие с гъба лицето и ръцете й, докато тя се клатеше като зомбирана пред мивката.

— О, да… Отвратителна съм.

— Намерих ти някакви дрехи. И един чорапогащник. Моите обувки ще са ти малки, но дано се напъхаш в гумените ми ботуши. — Джойс стана. — Ще ида да пусна водата във ваната.

— Благодаря. О, Джойс… разбраха ли, след като си тръгнах… полицията искам да кажа… кой…

Джойс поклати глава.

— Още не мога да повярвам. — Лицето на Диърдре потрепери. — Каква ужасна нощ. Няма да я забравя, докато съм жива.

— Едва ли някой от нас ще я забрави — поклати съчувствено глава Джойс. — Ако искаш, докато чакаш да се напълни ваната, се обади в болницата. Оставила съм номера до телефона.

Джойс излезе. Диърдре си намери очилата, сложи ги, седна на ръба на леглото и зяпна в огледалото на тоалетната масичка. Нощницата на Къли се диплеше върху тялото й като ален парашут. Имаше червения цвят на рана или прясно заклано месо. Шумът на водата във ваната й напомни за езерото. Стисна рамката на леглото. Двата образа изплуваха един до друг в съзнанието й. Гърлото на Еслин зейна отново. Потече кръв — струйка, поток, порой, който се изля в езерото — водата му поаленя. Баща й отново падна от лодката си, изчезна и се появи с лъскаво кървавочервено лице. Падна пак, и пак — като механична кукла. „О, Боже — помисли си Диърдре, — до края на живота си ще виждам тези две неща. Всеки път, щом не съм заета с нещо. Всеки път, щом затворя очи. Всеки път, щом се опитам да заспя. До края на живота ми.“ Напразно закри очи с ръце.

— Здрасти.

Диърдре подскочи. Къли стоеше на прага, стройна като млада змиорка, змиорка в дънки. Носеше тениска с надпис: „Merde! J’ai oublie d’eteindre le gaz!“61.

— В тази нощница, Диърдре, изглеждаш много по-добре от мен. Подарявам ти я.

„Подиграва се на размерите ми“, помисли си Диърдре.

— Не, благодаря. Вкъщи имам няколко пижами — отказа тя сухо, но веднага съжали за тона си. Ами ако Къли само се опитва да е мила, кой знае колко грубо и неблагодарно е прозвучал отговорът й.

— Както искаш — усмихна се Къли без следа от обида. Имаше идеални зъби, равни и ослепително бели като на филмова звезда. Диърдре беше чела някъде, че много белите зъби са крехки и лесно се чупят. Но си рече, че би се примирила с това. — Дойдох само да ти кажа, че за рождения си ден получих страхотно билково масло за вана от франция. Жълтурче и бяла ружа… и е на перваза на прозореца в банята. Не го жали, наистина ще се почувстваш добре.

Къли се обърна да си върви, но колебливо се върна.

— Снощи станаха ужасни неща. Съжалявам. За баща ти, имам предвид.

— Ще се оправи — бързо я прекъсна Диърдре.

— Сигурно ще се оправи. Само исках да ти кажа.

— Благодаря.

— За Еслин обаче не съжалявам. Той беше вулкан от бесове, няма защо да се лъжем. Ако бях кралица, щях да заповядам смъртта му да се отпразнува с всеобщи веселия.

Къли излезе и Диърдре се обади в болницата. Отговориха й, че баща й си почива, прегледал го е специалист, а на нея й препоръчват да не идва на посещение до следващия ден: увериха я, че ще му съобщят за обаждането й и ще му предадат колко го обича. После влезе в банята. Изведнъж, макар и с чувство за вина, изпита облекчение, защото цял ден ще си почива и ще се възстановява преди утрешното напрежение в болницата.

Диърдре внимателно отмери една капачка от „Есанс дьо гимов е шелидоан“, изсипа го във ваната и стъпи в леко ухаещата вода. Облегна се назад, отпусна се и се понесе — направо изчезна, освободила ума си от ужасните спомени, ала постепенно и плахо в съзнанието й изплува нова идея. Идеята беше наистина прекалено отблъскваща, за да й позволи да остане в главата й, но все пак, макар и малко напрегната, по-скоро смутена, отколкото разтревожена, Диърдре събра сили да я обмисли.

Откровените приказки на Къли за снощното нещастие потресоха Диърдре. От дете я бяха научили, че за мъртвите никога не се говори лошо. Като малка си го обясняваше с нежеланието на живите да ядосват мъртвите, та ако някой ден се върнат, да не си отмъстят. По-късно включи и разбирането, че, а) ако приказваш само хубави неща за мъртвите, те пък може да споменат някоя добра дума за теб, когато ти дойде редът, и б) не е почтено да се нападат хора, които не са в състояние да ти отговорят.

Сега, колебливо и малко уплашено, тя се настрои да изучи (дори да признае съществуването на) едно чувство, което винаги се беше молила да не докосва сърцето й. Спомни си отношението на Еслин към другите актьори; неговата високомерна снизходителност и злобата му; пълното му безразличие към другите, неуязвимото му самочувствие, непрестанното му перчене и глупавото му самодоволство; присмехът и подигравките му по адрес на баща й. Затаила дъх и легнала в ухаещата вана със здраво стиснати юмруци, Диърдре събра смелост да приеме една нова, ужасна представа за себе си. Беше мразила Еслин. Да. Мразеше го. И по-лошо — радваше се, че е мъртъв.

С пребледняло лице отвори очи и се вторачи в тавана. В очакване на Божия гняв. Например огнено кълбо. Като дете й внушаваха, че всеки път, когато излъже, Бог вади по едно кълбо, хвърля го и единствено всеопрощаващата му любов го възпира да не го запрати право върху нея. Навремето се опитваше да си представи това небесно оръжие на възмездието, ала малкият й детски мозък стигаше само до представата как уголемено хиляда пъти, нажежено кълбо оранжева прежда, блестящо като бронз, пада със свистене от небето. Нищо, дори малко наподобяващо тази представа, не разцепи тавана на банята в къщата на семейство Барнаби.

Убедила се, че мълния няма и никога няма да има, та без страх от Божие наказание може да се радва на неспособността на Еслин да причинява никому болка или нещастие, чувство, много по-силно от усещането, наречено облекчение, заля Диърдре. Лежеше замаяна, все още малко скептична относно новата истина. Сякаш някой свали тежък товар от раменете й или железни вериги от краката й. И сякаш всеки миг щеше да се понесе към непокътнатия таван. Обзе я слабост, но далеч не безпомощна. Почувства се слаба, както вероятно понякога се чувстват силните. Не хронично, а просто приемайки необходимостта от време на време да се храни и почива. Съжали, задето не изяде препечения хляб. След още няколко сънливи минути завъртя крана за горещата вода и се пресегна към еликсира от жълтурче и бяла ружа. „Ако една капачка оказва такъв ефект — помисли си Диърдре, — какво ли ще стане, ако излея половин чаша“?

Барнаби беше проучил докладите на криминолозите и показанията на свидетелите и сега седеше в кабинета си, стиснал устни, загледан в отсрещната стена. Ако случаен човек го видеше отдалеч, би си помислил, че с този празен поглед се е отнесъл някъде. Трой обаче нямаше как да се подведе — беше го виждал и преди. Сержантът седна на един от столовете за посетители (с хромирани тръби и възглавници от туид) и погледна през прозореца — навън дъждът барабанеше по перваза.

Умираше за една цигарка, но нямаше нужда от закачения от вътрешната страна на вратата надпис „Тук не се пуши“, за да се въздържи да не запали. Беше свикнал по цял ден да стои затворен с маниак на тема чист въздух. Най-много го дразнеше, че навремето главният инспектор е бил заклет тютюнджия и е пушил по петдесет цигари на ден. Отказалите се пушачи (и покаялите се грешници) са най-лошите. „Не се задоволяват — помисли си Трой — с лъскавото съвършенство на собствения си живот, но са твърдо решени да оправят живота и на онези, които още не са се възродили. И то без изобщо да се замислят за възможните странични ефекти от своите действия.“ Представяйки си как всичкият този чист въздух нахлува в клетите му бели дробчета и ги лишава от защитната им никотинова обвивка, Трой потрепери. Най-малкото щяха да развият пневмония. Подсигуряваше се срещу подобно развитие на нещата, като във всяка секунда, когато шефът му не бе в сградата, палеше по цигара във външния кабинет, в тоалетната и където и да било другаде. За компенсация мина от „Капстан“ на „Бенсънс силк кът“, а преди това пуши „Жетан капорал“. По-скоро му допадаше идеята за френските цигари, отколкото самите те, затова, след забележката на Морийн, че вонели на разгонен пор, ги смени, без да се замисля.

Трой беше изчел свидетелските показания, но не и докладите на криминолозите. Беше присъствал и на разпита на двамата Сми, свършил преди час. Първо пристигна Дейвид. Бавно и спокойно заяви, че не е махал лепенката от бръснача и не е видял някой друг да я сваля. Баща му повтори същото, но далеч не така спокойно. Черви се, въртя се и зяпа вторачено из стаята. Не означаваше, че е виновен. Трой знаеше, че мнозина невинни, озоват ли се на разпит в полицията, ги обладава чувство за вина, без да има защо. И все пак Сми старши беше прекалено напрегнат. До слуха на Трой неясно достигна боботещият глас на Барнаби. Младият следовател съсредоточи вниманието си върху шефа.

— Онази последна дума, сержант…

— Сър.

— „Нескопосан“… Не е ли странно?

— Да. Много мислих върху това — увери го Трой и учтиво зачака да му дадат знак да продължи. Барнаби кимна. — Дали някой е трябвало да свърши нещо и е бил нескопосан? И дали Еслин си е прерязал гърлото затова? Или пък Кармайкъл е бил нескопосан? Искам да кажа, ако предположим, че е правил каквото е трябвало да прави. Каквото е правил, когато са се упражнявали.

— Казва се „репетирали“. Да. На пръв поглед всички са единодушни, че последната сцена е минала както обикновено…

— Тогава какъв е гафът? По едно време даже се чудих дали той самият не е махнал лепенката…

— Не. Той никога не би извършил самоубийство.

— Не, имам предвид дали не я е свалил по някаква си негова смахната причина. Например да натопи някого. И после, като се е разпалил под въздействието на цялата тази музика и всичко останало, да е забравил. Може би е искал да каже: „Ама че съм нескопосан“.

— Струва ми се малко невероятно — възрази Барнаби и Трой така помръкна, че шефът му добави: — И аз не съм измислил още нищо. Но явно се е опитвал да ни каже нещо с последния си дъх. Трябва да има смисъл. И да е важно. Просто се налага да го разгадаем. Тук — Барнаби плесна по докладите на криминолозите — има една-две изненади. Например върху бръснача, който е трябвало да проверява Диърдре и го е пипал убиецът, който и да е той, има само едни пръстови отпечатъци. Ще проверим, разбира се, на кого са, но сигурно са на убития. Всички го видяхме да го хваща и да го използва. Сега — понеже Диърдре не е имала причина да изтрива своите отпечатъци…

— Освен ако не е предвидила, сър, че така ще си помислим, и затова да ги е изтрила.

— Съмнявам се — поклати Барнаби глава. — Това предполага хитрост, а по мое мнение Диърдре не я притежава. Познавам я вече десет години. Освен всичко друго тя има много праволинейна представа за добро и зло. Твърде е старомодна за момиче на нейната възраст.

— И така да е, заподозрените пак са много.

Барнаби не беше сигурен. Въпреки многото хора, които се бяха мотали на сцената и зад нея, бе убеден, че човекът, свалил предпазната лепенка от бръснача, е сред шепата актьори, най-близки с убития. Според него беше крайно невероятно например зловещият шегаджия да е някой от помощниците на Диърдре. Впрочем той разполагаше с показанията и на гимназистите, така че нямаше никакви затруднения да проучи идеята, ако реши. Освен това силно се съмняваше да намери злосторника и сред участващите с незначителни роли в пиесата — доскоро трима от тях изобщо не са познавали убития, защото са се присъединили към трупата само за да играят в „Амадеус“. Без да изключва напълно тези две линии на разследване, Барнаби реши да се заеме основно с най-вероятните според него заподозрени. Сред тях на първо място, предположи той на глас, е вдовицата.

— Там са действали много силни емоции, сър.

— Така разправят.

— И не бих се изненадал, ако бъдещото отроче не е от съпруга. Жените са толкова вероломни — заключи Трой с известна горчивина. Близо две години се опитваше да впечатли Одри Бриърли, а предишната седмица тя да си падне по някакъв новодошъл още с жълто около устата, но това не му пречеше да я целува. — А колкото до тези актьори… ами… човек просто не знае на какво да се опре.

— Би ли пояснил?

— Работата е — продължи Трой, — че когато говориш със заподозрени, те обикновено или ти казват истината, или ако имат нещо да крият, ти разправят лъжи. Но, общо взето, знаеш с какво си имаш работа. А тази пасмина… всички преувеличават, надуват се, перчат се. Ето например онази жена, за която е бил женен преди. Докато отговаряше на въпросите, се държеше едва ли не като Жана д’Арк пред кладата. Беше почти невъзможно човек да разбере какво всъщност чувства.

— Намираш скръбта й за неискрена?

— Не можах да реша. Ужасно се радвам, че ги познавате от по-рано.

— Начинът, по който някой показва чувствата си — било то въздействащо или изискано, — не е критерий дали е искрен. Запомни го.

— Добре, шефе.

— А и какво, като играят в театър? Би трябвало да виждаш през тях, защото, с изключение на Джойс и Николас другите са ужасни актьори.

— О! — Трой реши да запази своето мнение за себе си. Всъщност си мислеше, че снощното представление беше доста добро. Разочарова се само когато видя декорите отблизо — все стари неща, грубо закърпени, пребоядисвани и захванати едно за друго като че ли, с части от овехтели театрални костюми. Малко осветление и всичко се преобразява. Което му напомни за ония двамата.

— Дафни и Дорис, предполагам, определено са вън от играта, нали, сър? Гукали са си в осветителната кабина.

— Така ми се струва. Освен липсата на мотив, поне на пръв поглед, те са били зад кулисите и в гримьорните за толкова кратко (потвърждава се от показанията на актьорите) — Барнаби потупа папката с документите — и съвсем в началото на представлението, та на практика просто не е имало кога да се занимават с бръснача. Същото се отнася и до Хародц. Случайно пристигнах в театъра точно когато и той дойде с жена си. Закачи си палтото и се понесе из фоайето като Зигфелд62. Беше там, когато ние с Къли отидохме да пожелаем успех на актьорите…

— Много ви е красиво момичето, шефе. Фантастично.

— … и след минута-две сам слезе долу. На практика и тримата си тръгнахме оттам по едно и също време, за да си седнем по местата.

— Той не се ли отби в тоалетната?

Барнаби поклати глава.

— А през антракта?

— Пак същият проблем с времето. Беше за малко горе в стаята за почивка, после отиде зад сцената, за да им мели сол на главата за липсата на „веризмо“, както се изрази жена ми. И се върна на мястото си с всички други зрители. Пък и Харолд не само няма причина да желае да отстрани Еслин от пътя си, ами има съвсем определени причини да го иска жив. Той единствен в трупата изпълняваше сравнително прилично главните роли. А след „Амадеус“ Харолд смяташе да поставя „Вуйчо Ваньо“.

— Кой е този, сър, щом ще се мотае наоколо?

— Това е руска пиеса.

Трой кимна сдържано. Според него доста време щеше да мине, докато се свършат свестните английски пиеси, и без да се поставят разни чужди глупости. И то комунистически глупости. Гласът на главния инспектор обаче отново го върна към същността на въпроса.

— Сега ни чака друго — да се отбием в къщата на Кармайкъл. Не е изключено нещо там да ни поведе по някоя следа. Организирай транспорт. Аз ще осигуря заповед за обиск.

Роза имаше план. Още не го беше разкрила на Ърнест, въпреки че, осъществеше ли замисленото, животът му щеше да се промени завинаги. Имаше време да му го сервира, ако успее да го изпълни. Всъщност всичко зависеше от това, доколко Роза е преценила правилно характера на Кити. А Роза беше сигурна, че не греши. В лицето на Кити тя виждаше безинтересна малка глупачка, жадна да забогатее на всяка цена. Вятърничаво момиче. Сега е свободна, богата (освен ако Еслин е бил особено злобен, когато си е писал завещанието) и все още само на деветнайсет години. Какво, за Бога, разсъждаваше Роза, би накарало някой в нейното положение да иска дете!

Кити се включи в трупата преди две години. И никой никога не я беше чул да проявява интерес към деца. Случеше ли се в гримьорната да обсъждат семейни въпроси, тя само се прозяваше. Едва удостояваше с поглед появяващите се от време на време зад сцената деца на някои актьори от трупата, да не говорим за добра дума. Та предвид тази липса на интерес Роза, както и повечето от хората в „Латимър“ смятаха бременността на Кити за средство да оплете Еслин в мрежите си. Сега, след като вече беше така удобно отстранен, средството, с което бе вкаран в капана, можеше да бъде само пречка в живота на Кити. Разбира се, някои хора не проявяват интерес към чужди деца, но появят ли се техните собствени, изведнъж установяват какъв неизчерпаем източник на чудеса и щастие са, ала Роза беше убедена (или се бе убедила да мисли така), че Кити не е от тях. И именно това убеждение стана причина да узрее планът й. Откакто умря Еслин, Роза се люшкаше от една емоция към друга и непрекъснато я тормозеха тревожни мисли. Зад превзетото й поведение пред хората все по-ясно пулсираше болезнена скръб. Постоянно си спомняше за първите години от брака си и тъгуваше за отминалата (както й се струваше сега) нежна и страстна любов. И докато копнееше по онези по-щастливи времена, въображението й, подсилено от емоциите, предизвикани от скорошната трагедия, изтри като с магическа пръчка всички години на разочарование и изгради в съзнанието й цялостна, макар и малко неточна, представа за Еслин като за чувствителен, великодушен и добър.

Тъкмо този измамен трик на паметта стана причина да пожелае бебето на Кити. Едно дете, детето на Еслин, живо и растящо в утробата на жена му, щеше да преобрази живота на бездетната Роза и да го направи отново свеж и зелен. През последните два дни идеята за осиновяването ту проблясваше, ту отлиташе, но накрая се върна, пусна корени и сега разцъфтяваше така буйно, че Роза стигна дотам, да си мисли, че детето едва ли не й е в кърпа вързано.

Докато реши да набере телефонния номер. Предишното й хладнокръвие се удави в потоп от съмнения. Сред тях се открояваше мисълта за евентуалното желание на Кити да направи аборт. Роза набра първите три цифри, но остави слушалката, за да обмисли тази тревожна перспектива. Здравият разум я принуди да признае, че за Кити това сигурно би било най-приемливото разрешение. При наличието на пари щеше да се уреди при частен лекар и нямаше да има никакви спънки. Всичко щеше да е толкова просто. Влязло и излязло: проблемът е решен. Крехкото същество вече не съществува. Дали пък не си урежда аборта точно сега! Роза грабна отново слушалката и набра номера докрай. Кити вдигна и Роза я попита дали би могла да намине да си побъбрят. Лаконично, като че ли, тя й ходеше на гости всеки ден, Кити отвърна:

— Разбира се. Заповядай, когато искаш.

Докато изкарваше от гаража „Пандата“ на заден ход и нервно блъскаше скоростния лост, Роза трескаво се опитваше да измисли успешна стратегия, за да убеди Кити да й даде бебето. Щом искаше да постигне целта си, трябва да гледа на нещата през погледа на младото момиче. Защо, би попитала Кити — и с право, — да пропилява следващите няколко месеца, да се тътри все по-тежка и надута, и все по-малко способна да ходи насам-натам, вместо да се радва на живота; после пък и да изтърпи продължителното и сигурно изключително болезнено мъчение, каквото е раждането, само и само накрая да връчи резултата от целия този труд на друга жена? Какво (Роза просто виждаше острия й пресметлив поглед) ще получи в замяна?

За десетте минути път до къщата на Еслин Роза намери — според нея — задоволителен за Кити отговор на този въпрос. Първо, щеше да посочи какви опасности крие един аборт за тялото, а и за психиката й. После щеше да попита Кити дали се е замисляла колко пари поглъща отглеждането на дете. Отиват хиляди: да се грижиш за него, докато стане на осемнайсет, а дори и тогава, ако се вярваше на приказките на зълва й — сестрата на Ърнест, — още три години ще трябва да плащаш, та да завърши университет. „Но ти няма защо да се тревожиш за това финансово бреме — чу се да казва Роза, — аз ще се погрижа за всичко“.

От друга страна, ще й даде ясно да разбере, че след уреждането на формалностите около осиновяването няма да има нищо против Кити да продължи да вижда детето, когато поиска. „Изключено е да не постигна своето“, помисли си Роза, докато караше (много по-бързо от необходимото) по улица „Карадайн“ с тези три довода — огромни спестявания, никаква отговорност и пълен достъп до детето. Вече забрави за предишното си предположение, а именно че майчиният инстинкт на Кити вероятно е отрицателна величина, което тутакси лишаваше от смисъл аргумент номер три.

Впоследствие обаче се оказа, че има опасност всички логически разсъждения на Роза да отидат на вятъра. Защото, щом натисна звънеца на къщата и го чу да дрънка отвътре по толкова познат начин в хола, целият старателно обмислен разговор се изпари от главата й и тя стоеше пред прага разтреперана от силното желание все някак да постигне това, за което е дошла. А когато Кити отвори вратата, каза: „Здрасти“, и зашляпа с пухкавите си чехли към кухнята, Роза я последва, влачейки несигурно крака и с пресъхнала от напрежение уста.

Кухнята си беше съвсем същата като преди. Това я изненада и същевременно й подейства успокоително. Беше очаквала Еслин да е променил много неща, че Кити е поискала нови мебели, тапети, плочки. Очевидно не беше. Роза видя оплескана с яйце и мазнина чиния, тигана върху котлона и долови миризмата на традиционната тежка английска закуска. „Всички тези мазнини едва ли се отразяват добре на бебето“, помисли си тя с чувство за собственост. И това я върна отново към причината за нейното посещение. Докато Кити прибираше кутия с масло, цялото наръсено с кафяви трохи от препечените филийки, и портокалово сладко, Роза направи бърз преглед на положението.

Моментално се замисли дали да се остави на милостта на Кити. Да й разкрие как винаги си е мечтала да има дете и това може да е последният й шанс. Почти веднага отхвърли идеята. Кити просто ще обърне и двата си палеца надолу. Ще й хареса да види Роза унижена. Друго трябваше да направи — как не се сети досега, — да предложи пари. В банката има пет хиляди лири и бижута, които може да продаде. Ето, това е начинът. Да не показва пред Кити колко е отчаяна, а да запази спокойствие и дори да прояви безразличие. Да вмъкне темата ей така между другото, едва ли не непринудено: „Надали ще е много забавно да се занимаваш с бебе сега, когато си сама.“ Или: „Сега, след като си отиде Еслин, очакваш, предполагам, бебето с малко по-различни чувства.“ Кити махна трохите от масата, като просто ги бутна на пода с ръкава на халата си, и покани Роза да поседне.

Щом се отпусна на стола, Роза почувства, че е допуснала грешка. Обзе я безпокойство, сякаш е загубила някакво предимство. Кити сложи тигана върху купчината мръсни съдове в мивката и завъртя горещия кран. Водата падна върху дръжката на тигана и се разплиска по теракотения под.

— И как е скъпият стар Ърнест? — попита Кити през рамо.

Винаги наричаше Ърнест така, все едно е от древна порода домашни любимци, на път да изчезне от лицето на земята. Например старо овчарско куче. Или възрастен кокер шпаньол с напредващ ревматизъм. С това обръщение — Роза не се съмняваше — Кити искаше да подчертае разликата между съпруга на Роза и своя собствен съпруг — мъжът, когото Роза някога обичаше и после загуби. Обикновено то предизвикваше язвителен отговор, изстрелян с раздразнение. Ала сега, усетила как в нея отново се надигат яд и злоба, Роза се опита да ги овладее. Не само не искаше да показва на Кити, че е успяла да я засегне, но и си даваше сметка за определено пагубното въздействие върху резултата на мисията й, ако прояви враждебност. Пък и, успокои се тя, каквито и да са недостатъците на Ърнест във връзка с възрастта и блясъка му, понастоящем има едно неоспоримо преимущество: още е жив. Ако не друго, това поне би трябвало да му осигури предимство.

Намести се малко по-спокойно на стола. Восъчните тъмнозелени листа и алените плодове на едно дърво навън обрамчваха кухненския прозорец и пропускаха лъчите на студеното слънце, което придаваше още по-златист оттенък на медено русите къдрици на Кити. Вътре беше ужасно горещо. Парното беше пуснато докрай, а гореше и електрическата печка. Роза започна да се облива в пот под дебелата си пелерина. Кити носеше късичка нощница от кремав сатен, наподобяваща тога, от едната страна с цепка почти до кръста. Отгоре беше облякла лекьосан халат от син шифон с втъкани малки сребристи панделки. Нямаше и следа от бельо, забеляза възмутено Роза. И коремът й беше плосък като палачинка. С известно задоволство обаче Роза установи, че без арсенала от пудри, ружове, моливи и червила лицето й изглежда едва ли не обикновено. Кити избърса ръце в кухненската кърпа, облегна се върху плота близо до електрическата печка, за да й е топло, и погледна гостенката си. Нямаше намерение да предлага нито кафе, нито чай. Нито каквото и да било друго за пиене или за ядене. Тя не си падаше по женските приятелства, никога не й бяха липсвали и сега определено не възнамеряваше да се сприятелява с жена, която можеше да й е майка и при това очевидно дошла да преследва свои цели. Докато гледаше мазния нос на Роза с огромните му пори, който направо трепереше от желание да се вре там, където не му е работа, тя се потресе от перспективата да я залеят с лигави брътвежи, фалшиво съчувствие и противни спомени.

Роза пое дълбоко дъх и потръпна под кремавата си пелерина. Изпита колебание. Разбра, че трябваше да изстреля защо идва още с влизането, независимо как щеше да го направи и в какво състояние на духа. Колкото повече седеше в разхвърляната кухня (липсваше само един стол с висока облегалка, за да придаде завършеност на картината), толкова по-странна започваше да й изглежда молбата, с която дойде. А и Кити въобще не й помагаше. Не направи нищо, за да я накара да се почувства добре дошла; дори не й предложи чай — ритуал, който се смята буквално задължителен във всеки английски дом, когато дойде гост. Давайки си сметка за изпуснатия подходящ момент, Роза реши да подходи към темата на зигзаг, започна с някакъв официален израз на съболезнование. В отговор Кити я попита в упор:

— Какво си намислила?

Роза пое дълбоко въздух и без да смее да погледне Кити в очите, каза:

— Сега, след като Еслин е мъртъв, вероятно няма да искаш да задържиш бебето и се чудех дали не може да го осиновя аз.

Мълчание. Роза плахо вдигна очи. И видя как Кити сведе глава и закри лицето си с ръце. Издаде тих звук, кратък тъжен стон и раменете й се затресоха. И Роза, по принцип добродушна, усети как неволно се изпълва със състрадание. Колко коравосърдечна и несъобразителна е била да си мисли, че само защото Кити не показва тъгата си пред всички, е останала безчувствена пред нелепата и зловеща смърт на съпруга си. Сега, като гледаше как слабичките й рамене потрепват от изблика на отчаяна скръб, Роза бутна стола назад и протегна несръчно ръце в колеблив опит да утеши хлипащото момиче. Но Кити се завъртя, отблъсна тази утеха и отиде до отворената врата, където с гръб към Роза започна да издава ужасни грачещи звуци и викове.

Роза стоеше, безсилна да помръдне от мястото си, нещастна и разкъсвана от угризения на съвестта, ръцете й все още висяха с умолително обърнати нагоре длани и продължаваха да предлагат утеха, ако все пак й я поискат. Най-сетне ужасните звуци спряха и Кити се обърна. Лицето й беше подуто и червено, по бузите й имаше следи от сълзи, раменете й все още леко потрепваха. И точно тогава, разтърсена от невероятен изблик на гняв и възмущение, Роза разбра, че оная се беше смяла.

Сега Кити поклащаше глава, сякаш не можеше да повярва, че й се е случило нещо толкова забавно; извади смачкана салфетка от джоба на халата си, избърса сълзящите си очи и пусна хартията на пода. Раменете й най-после бяха спрели да се тресат и дишането й се беше нормализирало. Втренчи се в Роза и тя, макар и все още вцепенена, но с надигащ се в душата здравословен гняв, й отвърна със същия вторачен поглед.

Всичко застина неподвижно. Настъпи тишина, в която се чуваше как от кухненския кран водата капе монотонно. И вече започваше да лази по нервите на Роза, въпреки че бяха минали само секунди от началото на този малко смешен и неловък сблъсък. Тя стоеше (самата Роза сигурно би се определила като „отстояваща позициите си“), неспособна да измисли какво да каже. Пък и не виждаше защо тя да започне да приказва. Беше обяснила целта на посещението си и предизвика изблик на грозен смях. Беше ред на Кити да реши дали да й обясни поведението си, или да сложи край на разговора.

Роза се насили да издържи дълбокия й сапфирен поглед. Там нямаше никакво веселие. Даже сега, като се замисли, Роза осъзна, че в онзи дрезгав смях нямаше и хумор. В хрипкавите гърлени звуци имаше… имаше едва ли не тържествуваща агресия. Да! Точно така. Имаше триумф! Кити вече се чувстваше победител в току-що започната битка. Но защо грачеше така? Сигурно, помисли си Роза и се почувства унизена, защото първата жена на Еслин е дошла да я моли. Каква история щеше да разказва в гримьорните. Роза вече я чуваше: „Никога няма да се сетите. Оня ден горката госпожа Ърнест дойде да ме моли да ми отгледа детето. Да паднеш от смях. Тя отлага, отлага и вече е твърде късно да си има свое. Глупачка смотана“.

Е, добре, рече си Роза, сама си е виновна. Като си представяше въображаемите подигравки на Кити, тя започна да се чуди как въобще й хрумна жалката идея за осиновяването, камо ли да стигне дотам, да дойде в къщата на това чудовище и да постави въпроса. И какво, да ме вземат мътните, питаше се Роза, сега адвокат на дявола, искаше да прави на своите години с това дете? А скъпият Ърнест, който беше отгледал три и макар да бе сляпо привързан към внуците си, едва намираше по половин час на седмица да си поиграе с всеки и да ги поглези. Как ли щеше да се справи той? Няма защо да се укорява, помисли си тя смело. Стореното, сторено. Сега й оставаше само да се оттегли възможно по-достойно. И тъкмо щеше да го направи, Кити затвори вратата.

Щракването прозвуча ясно и силно. И безвъзвратно. След като блъсна вратата, Кити облегна гръб на нея по начин, който се стори на Роза доста заплашителен. И после се усмихна. Ужасна усмивка. Тънката й горна устна с пресилената си похотлива извивка не се разтегна настрани. Вдигна се нагоре — така враждебно настроените животни си показват острите резци. По белите й зъби проблесна светлината. Изглеждаха опасни. После спря да се усмихва и стана още по-лошо. Защото Роза, разсеяла се за миг по тези всяващи смут бели зъби, направи грешката да погледне Кити в очите. Поразителен лазурен лед. Нечовешки. Изведнъж въздухът в помещението стана спарен и пропит със страх. И Роза разбра. Разбра, че всички шеги, предположения и полусериозни теории, разменяни в стаята за почивка, всъщност са били реални факти. Кити наистина се е отървала от съпруга си заради неговите пари и своята свобода. И сега тя, Роза, е сама с една убийца.

Роза осъзна, че е задържала дъха си, и внимателно го изпусна навън, опасявайки се да не би и най-лекият шум да привлече вниманието на Кити и да задейства скрит в нея импулс за унищожение. Опита се да мисли, но всички мозъчни процеси бяха спрели. Опита се и да помръдне, но с ужас установи, че не просто е стъпила на пода, както предполагаше, а направо е пуснала корени като хилядолетно дърво. Сърцето й блъскаше в гърдите, а кранът продължаваше да капе. И на Роза й се струваше, че безкрайно дългото време между две капвания и между два удара на сърцето й натежава от противното пулсиращо бучене на злото.

Какво да направи? Първо да отмести поглед. Да не гледа в тези откровено жестоки очи. После да се напъне да възвърне способността си да мисли и да се контролира. Защо ли не спомена пред някого, пред когото и да е, че отива при Кити. Е, да, ама, задвижи се мудно мозъкът на Роза, възвръщайки умението да разсъждава, Кити не го знае. Точно така. Ще блъфира и ще се измъкне. Ще каже, че е обяснила на Ърнест къде отива и той вече идва с колата да я вземе; всеки миг ще се появи. Отвори уста и с треперещ глас съобщи измислицата.

— Но, Роза… как би могъл? Колата ви е пред моята къща.

О, колко е хитра! В гласа й имаше само недоумение. И Роза, подобно на Барнаби, започна да се чуди как, дявол да го вземе, всички са останали с убеждението, че Кити не става за актриса. Е, беше си чист блъф. И сега какво? Кити се отлепи от вратата и мозъкът на Роза, като по чудо освободил се от предишната си летаргия, превключи на програма самозащита; през ума й минаха десетки картини на бойни схватки.

Как събаря Кити на земята с ритник от конфу или с прав ъперкът. Притиска я към пода и държи нож пред гърлото й. С безукорна точност мята чиния, тя литва като фризби и поваля Кити в несвяст. Когато последната от тези картини избледня, Роза осъзна, че Кити бавно напредва към нея.

„О, Боже! — помоли се Роза. — Помогни ми… моля те“.

Чувстваше се огромна и скована, бавна като хипопотам по пладне. По скалпа й се стичаха струйки пот, също и между гърдите, но горната устна и челото бяха изтръпнали от студ, кръвта й сякаш се беше сгъстила и престана да се движи. Не откъсваше поглед от Кити — млада, стройна като камшик, със силни жилави ръце и крака на амазонка — и пак си помисли: „Какъв шанс имам аз“?

Кити се приближаваше усмихната. Не с нейната истинска лукава усмивка, а с фалшива, нарисувана на устните й. Подобие на загриженост. „Сигурно така се е усмихвала на Еслин — помисли си Роза, — когато му е пожелавала успех за премиерата, преди да превърне реквизита в смъртоносно оръжие.“ И тогава, след като си беше спомнила за първия си мъж, изведнъж ясно си представи как Ърнест се прибира вкъщи — може би точно в този момент — и търси нещо за обяд. При мисълта никога повече да не види неговото мило лице, Роза почувства как кръвта й се раздвижва и започва отново да тече. Гняв измести страха. Повдигна се на пръсти (отлепиха се като по чудо) и усети напрежението в мускулите на прасците си. Няма да се даде без бой.

Кити се намираше само на крачка от нея. Сега или никога. Роза присви очи с надеждата, че така изглежда по-заплашително. И скочи.

Колин Сми седеше сам в работилницата. Беше му студено, но не му се палеше печка. Държеше в ръце гладко парче бял явор, ала красотата и шарките на дървото, които някога го караха да изпитва несравнимо удоволствие и пропъждаха отчаянието, тази сутрин бяха загубили вълшебната си способност да му въздействат успокоително. До него имаше бебешка люлка от кедрово дърво — поръчка от негов съсед. Само допреди два дни Колин внимателно извайваше листа и цветя около името БЕН. Бутна люлката с пръст и тя се залюля, шумолейки тихо сред пресните червеникави стърготини, посипали се по пода около нея. Колин стана и малко сковано тръгна из помещението — докосваше и погалваше разни неща, опипваше очертанията им и поглъщаше всяка подробност от линията и орнамента като човек, който скоро ще ослепее.

Вдигна длетото. Лакът по дръжката отдавна се беше изтъркал и тя прилепваше в дланта му със съвършенство, което му създаваше неописуемо, несравнимо с нищо на този свят усещане. Извън работилницата си и далеч от любимите си дърводелски инструменти Колин винаги се чувстваше неспокоен. Сега, убеден, че сигурно ще минат месеци или дори години, преди да ги види или докосне отново, усети огромна празнота в душата си, сякаш бе загубил най-скъпото.

Спря люлката и огледа всичко още веднъж. Чувствата му бяха объркани, ала мислите му бяха кристалночисти. Най-важно беше обещанието, което даде на Гленда на смъртния й одър. „Обещай ми — повтаряше тя през плач — да се грижиш за Дейвид.“ И той й обеща. Последните й думи (преди „беше толкова кратко“ и „довиждане, скъпи мой“) бяха: „Не позволявай да му се случи нищо лошо“.

Колин спази обещанието си. След смъртта й Дейвид беше целият му живот. Отказа се от всичко, и с радост, заради момчето. Най-напред заряза работата си като заварчик. За да може да води и да взима Дейвид от училище и да бъде с него в съботите и неделите, и през ваканциите, Колин реши да си направи частна дърводелска работилничка. Отначало не му носеше кой знае колко. В материално отношение не бяха много добре, но пък им беше хубаво да са заедно и Колин с гордост наблюдаваше как синът му развива талант в дърворезбарството, който далеч надминаваше неговите умения. На тезгяха в работилницата стояха две скулптури на Дейвид. Сериозен стар човек, прегърнал в ръка плитка кошница със зърно, сее жито; и една юница, подарък за Бен, изваяна много нежно, с приведена глава, вдигнала рога по изключително изразителен начин.

След като Гленда си отиде, Колин реши да не се жени повторно. Отначало, погълнат от скръб по съпругата си, изобщо не мислеше за това. После, срещнеше ли жена, която при нормални обстоятелства би го изкушила да й предложи брак, мисълта, че тя може да не обича Дейвид, както той заслужава, или — още по-лошо — въобще да не го харесва, винаги го беше спирала да направи решителната крачка. Но сега Дейвид вече беше голям; дори доведе вкъщи едно-две момичета, но нещата с тях не потръгнаха и тогава Колин бе доволен. Момичетата му се бяха сторили някак прекалено самоуверени за Дейвид (едната направо го водеше за носа). Сега, разбира се, на Колин му се искаше синът му да се бе оженил за някое от тези момичета. Но трябваше да си признае, че дори и в такъв случай, ако Дейвид беше продължил да помага в „Латимър“, пак щеше да срещне Кити.

Колин седна отново и се хвана за главата — щеше да се пръсне от болка. Когато за първи път чу слуха за Дейвид и за жената на Еслин, не се разтревожи, само малко се разочарова от сина си. Кити беше привлекателна млада жена и както всички други в КОТС, и Колин нямаше нищо против някой да натрие носа на Еслин. Никога обаче не си беше помислял, че нещата ще стигнат до…

Предната вечер се опита с натежало сърце да разговаря с Дейвид, но щом стигна до решителния въпрос, не посмя да облече в думи ужасните си предположения и само измърмори под нос:

— Сега тя е свободна… предполагам… ти ще…

— Да, татко — кимна Дейвид спокойно. — Свободна е. Макар че никога не съм искал, разбира се, да стане по този начин.

Колин го слушаше и направо не му се вярваше, че Дейвид може да говори така. С такова безразличие, с такава безсърдечност. Дейвид, който през живота си не беше наранил и мравка. Който предпочиташе да отнесе внимателно паяците в градината, вместо да ги убива. Който на десет години плака три дни, защото му умря хамстерът. Когато добави: „Ще трябва да съм много внимателен отначало“, Колин не посмя да го погледне и излезе от къщата. Часове наред обикаля Костън и отчаяно се опитваше да намери някакво решение. Знаеше точно какво е необходимо да направи, но същевременно съзнаваше, че никога не би го сторил, и затова се мъчеше да измисли друго.

Защото при всички случаи се налагаше да предприеме нещо. Вторник сутринта, по време на разговора с Том в участъка, беше много напрегнат. Очевидно изпиташе несравнимо по-голямо безпокойство от Дейвид. В един часа, когато се видяха и го попита как е минало всичко, синът му каза само: „Добре“, и продължи да обядва. Колин не стоя дълго в участъка, но много се разтревожи. Преди това не беше смятал, че Том блести с кой знае какви умствени способности, но острият проницателен поглед на главния инспектор — какъвто никога не бе забелязвал у него, когато им се случваше да работят заедно в склада за декори — го накара да си промени мнението. Сега, след като го видя в действие, Колин разбра, че Барнаби има хъс на ловец. Щеше да преследва целта си — да пита, да разпитва, да проверява и препроверява, да разсъждава и да прави заключения, — докато накрая разплете кълбото. И как щеше да се справи Дейвид с цялото това изпитание?

Преди да се върне на работа, той беше казал на баща си, че просто е отрекъл да е пипал бръснача и с това всичко е приключило, но Колин смяташе, че привидното приемане на казаното от сина му е хитър капан. Дейвид беше толкова наивен. Не можеше да разбере, че Барнаби само се прави, че му вярва. А може би дори в този момент те вече разпитват Кити, за да я накарат да си признае, че е съучастничка. И тя ще си признае. Ще им каже всичко, само и само да си отърве кожата.

Колин грабна шлифера си. Единият му ръкав се беше оплел и той изръмжа от нетърпение, докато се мъчеше да напъха ръката си в него. Защо, по дяволите, си губеше времето да седи тук и да предъвква по сто пъти едно и също, като всеки миг можеше да…

Изтича навън, без дори да заключи бараката, и закрачи по хлъзгавия заледен паваж. Проклинаше предишната си нерешителност. От часове знаеше; знаеше още докато се разхождаше по улиците в три часа през нощта, че има един–единствен възможен начин на действие. Заради клетвата пред Гленда преди толкова години („Не позволявай да му се случи нищо лошо. Обещай ми“). О! Защо чака толкова дълго? Докато се подхлъзваше и подтичваше по пътя към полицейския участък, Колин беше убеден, че вече е закъснял. Че по някое време следобед полицаите са отишли в работата на Дейвид, отвели са го и даже сега сигурно го обработват и се опитват да го сломят.

Най-сетне стигна до стълбите пред участъка и литна нагоре, стиснал леденостудените метални перила, за да не падне по заледените стъпала. Стигна до гишето и поиска да се види с главния криминален инспектор Барнаби. Хубавичка тъмнокоса полицайка отговори, че инспекторът не е в участъка, и го покани да почака в малко помещение, пропито с остра застояла миризма на цигарен дим. Като видя пребледнялото му лице и треперещите ръце, момичето го попита дали не иска да говори с някой друг. После му предложи чай. Но Колин отклони и двете предложения. Оставиха го на мира: да гледа някакъв плакат за борба с джебчиите и да чака Барнаби, за да си признае за убийството на Еслин Кармайкъл.

— Как живеят някои хора, а, шефе? — измърмори Злобно Трой, докато взимаше красивия завой на частната алея към дома на Кармайкъл. Завъртя рязко колата в полукръг, за да паркира, при което изхвърли няколко килограма чакъл с гумите. Трой караше бързо, умело и внимателно, но не устояваше на изкушението да прави ефектни маневри при спиране. От време на време Барнаби намираше за разумно да възпира това поведение и тогава Трой, обидено, почти печално, паркираше с такава погребална прецизност, че неговият началник едва успяваше да не се разхили. Обикновено след няколко дни Трой постепенно възвръщаше момчешката си жизнерадост. Възприемаше начина си на паркиране за част от своя стил. А много държеше на стила и мразеше тъпанарите, които не различаваха заден ход на автомобила от тръгване по нанагорнище. Точно сега долови, че Барнаби се готви да му чете конско, затова бързо разкопча предпазния колан и тръгна по стълбите, преди шефът му да е започнал.

И в този миг от къщата се чу пронизителен вик. Последва поредица от писъци. Трой хукна към входната врата в баронски стил, опита да влезе, но тя беше заключена и той заудря с юмруци по нея, крещейки:

— Отворете! Полиция!

Барнаби току-що го бе настигнал, когато се чу завъртане на ключ и вратата се отвори. Кити застана пред тях в красива синя домашна роба с възможно най-странното изражение на лицето си. Не беше на себе си. Малко изплашена, малко ядосана — ту едното, ту другото, — като че ли, не знаеше да се смее ли, или да плаче. Стоеше насред вестибюла и подръпваше къдриците си с трагикомично изражение.

— Какво става? — попита Барнаби. — Кой крещеше така?

— Всъщност… аз…

— Защо? — продължи да пита инспекторът. В къщата духаше леденостуден вятър. Трой затвори входната врата, но пак духаше. Барнаби влезе в кухнята. Задната врата зееше широко отворена. — Кой друг е тук?

— Никой. — Кити весело изприпка до вратата да я затвори. — Брррр!

— Чия е колата отвън?

— Ще направя малко кафе да си поуспокоя нервите. Вие искате ли?

— Кити — спря я Барнаби. — Какво, по дяволите, става тук?

— Ами… Сигурно няма да ми повярваш, Том, но аз мисля, че открих убиеца.

— Дали не е най-добре аз да го приготвя, госпожо Кармайкъл? — предложи Трой с най-очарователната си усмивка. — Наистина имате нужда от малко кафе.

— О, колко мило! — Усмивката се върна върху устните на Кити. Не беше се начервила и кръвта на Трой се раздвижи, когато забеляза, че под очертаната с червило сочна купидоновска извивка, която толкова го възхити онази вечер, има и съвсем истинска. Също толкова сочна и два пъти по-секси.

— Все пак по-добре аз да го направя — настоя тя. — Всичко е италианско, уредите имам предвид… и нещо може да гръмне в нечии неопитни ръце.

Независимо от почти равния й глас успя да изрази идеята, че далеч не смята ръцете на сержант Трой за неопитни и при възможност с удоволствие би проверила теорията си на практика.

— Ей сегичка ще стане.

— Предполагам, ще може да говориш, Кити, докато се занимаваш с твоя сложен уред.

— Ще мога, разбира се. — Кити вече жонглираше с водата, кафето, разни хромирани ръчки и копчета. — Казано накратко, Роза току-що беше тук и ме нападна.

— Просто така ли? — попита главният инспектор и направи отрицателен знак с глава на Трой, готов веднага да хукне да арестува, когото трябва.

— Просто така — потвърди Кити, пусна газта с нисък пламък и зашляпа с чехли по пода, за да отиде по-близо до електрическата печка. — Да си стопля дупенцето. Иначе ще получа целулитни неравности. — Загърна се плътно в синия халат и под тънкия плат ясно се откроиха поне две неравности.

— Имаш ли представа защо?

— От ревност. Какво друго? Уби Еслин, защото не понесе да го гледа щастлив. А после дойде да довърши и мен.

— Но те са разведени повече от две години. Ако наистина не е могла да го гледа щастлив, сигурно щеше да направи нещо много по-рано.

— Ааа! — Тя изтърси цигара от един пакет. Ноздрите на Трой потръпнаха, предвкусвайки ароматния дим. — По-рано нямаше бебе.

— Най-добре започни отначало.

— Добре — съгласи се Кити, запалила вече цигарата. Дръпна дълбоко и се закашля. — Не е за вярване, знам, но тя има наглостта да дойде тук и да ме попита дали, когато се роди бебето, няма да й го дам — на нея и на стария Ърни.

— И ти какво й отговори?

— Всъщност нищо. Да ви кажа правичката, беше толкова смешно, че първо трябваше да се посмея. А като почнах веднъж, не можех да спра. Нали знаете, когато го прихване човек… — И Кити намигна на Трой, който и бездруго бе достатъчно измъчен при вида и аромата на запаления „Честърфийлд“, та едва не падна, подкосен от това ново посегателство върху нервната му система.

— И защо ти беше толкова смешно?

— Защото няма никакво бебе.

Настана пауза. Чуваха се само гъргоренето и свистенето на кафеварката. Барнаби предложи:

— Хайде да изясним това, Кити. За помятане ли говорим, или изобщо не е имало бебе?

— Изобщо не е имало бебе.

— И Еслин, предполагам, не го е знаел?

— Моля ти се. Да не мислиш, че щеше да се ожени за мен, ако знаеше? — В усмивката на Кити имаше почти сладострастно задоволство. Все едно казваше: „Колко съм умна, а? Не ви ли се иска и вие да сте толкова хитри“?

„Ама че лукава мръсница“, помисли Трой. Зяпаше Кити и не знаеше дали да я гледа с възхищение или с възмущение. Разбираше манталитета и стремежите на такива жени (често му се налагаше да арестува посестримите й, които далеч нямаха нейния късмет), без да си дава сметка колко близки са те до неговите амбиции. Затова смелостта и решителността на Кити събуждаха у него уважение, макар и през смръщени вежди. От друга страна обаче, тя определено беше направила на маймуна един представител на висшия пол, а това той не можеше да го приеме. Изобщо не би могъл да приеме такова нещо.

— И какво възнамеряваше да правиш — поинтересува се Барнаби, — когато състоянието ти или по-скоро липсата на такова състояние станеше видима?

— О… да падна лекичко по стълбите. Нищо драстично. Горкото скъпо мъниче — тъжната въздишка се удави в безочливо усмихната гримаса — нямаше да има никакъв шанс да оцелее.

— Значи смъртта на съпруга ти дойде тъкмо навреме.

— Точно така. — Кити наля кафе в три лъскави чашки. — Мъжете, които са на работа, обичат кафето с много захар, нали? За енергия?

— За мен без захар, благодаря.

Трой поиска две бучки и много мляко.

Барнаби пое подадената му чаша и отпи малка глътка. Въпреки бароковата екстравагантност на италианската машинария кафето беше отвратително. По-лошо дори от кафето на Джойс, а това беше повече от показателно. По някаква странна причина сравнението му подейства успокоително. Понечи да поднови разговора, но Кити го изпревари:

— И когато откриете кой е свършил мръсната работа, ще ида лично да му благодаря.

Кити си пиеше кафето, втренчена в Барнаби над ръба на чашката. Дръзкият й взор предизвика съмненията му дали тя осъзнава колко опасно е всъщност положението й. Главният инспектор отвърна на погледа й така, че времето навън определено започна да й се струва доста по-топло.

— Изглеждаш напълно откровена, когато говориш с нас, Кити. И това, че не се преструваш на покосена от скръб, каквато не изпитваш, ти прави чест. Но ако убеждението ти, че светът е спечелил от смъртта на Еслин, те кара да криеш убиеца му или да възпрепятстваш разследването, моят съвет е пак да си помислиш. Има опасност да си навлечеш сериозни неприятности.

— Не бих го направила, Том — заяви сериозно Кити и загаси цигарата в металния капак на електрическата печка. — Честна дума.

— Ще видим, когато изясним всичко. А сега да се върнем на случката с Роза. Тя поиска бебето, ти умря от смях. После какво стана?

— Беше наистина много странно. Стана ужасно течение от вратата — Кити посочи с брадичка към вестибюла — и аз, понеже бях само по нощница, като усетих студа, отидох и я затворих. А когато се обърнах, тя ме зяпаше… очите й направо бяха изхвръкнали напред. После започна да трепери. Помислих, че ей сега ще припадне. Реших да й дам малко вода… Не знаех какво да направя… Имам предвид — такова нещо не ти се случва всеки ден, нали? Тръгнах към мивката, тоест трябваше да прекося цялата кухня и когато бях пред Роза, тя изведнъж ми се нахвърли. Изкрещях и запищях… и тя избяга…

— Един момент. Това стана, когато сержант Трой започна да блъска по вратата, така ли?

— Трой63 ли се казва? Колко романтично. Не — това е странното. Избяга в мига, в който аз започнах да крещя. Преди изобщо да разберем, че вие сте тук.

— Не ми прилича на сериозен опит за нападение.

— И това го казва главният полицейски инспектор! Чудничко! Аз обаче ще я съдя за нападение.

— Както си решиш.

— Вие всъщност защо сте тук? При всички тези вълнения така и не ви попитах досега.

— Продължаваме нашето разследване, Кити.

— О, Том — усмихна се тя доволно. — Наистина ли се казва така? Мислех, че такива неща се чуват само по филмите.

Отиде до отрупаната с боклуци маса, измъкна два стола и предложи:

— Паркирайте се тогава, щом ще оставате по-дълго.

Двамата мъже седнаха край масата, а Кити се настани до тях — доста близо до Трой и той тутакси усети, че още не се е къпала. От нея се носеше топла, интимна, леко животинска миризма, напомняща за нощни удоволствия и тайни любовни срещи.

— Най-напред бих искал да те попитам, Кити — продължи главният инспектор, — дали през седмиците преди смъртта на мъжа ти си забелязала нещо, каквото и да е, което би ни помогнало?

— Какво нещо?

— Говорил ли ти е за някакви планове? Някакви по-особени трудности? Проблеми във взаимоотношенията с някого?

— Еслин нямаше взаимоотношения. С него просто не можеше да се общува.

— А нещо странно да е нарушило обичайния му ритъм на живот?

— Ами… Например в събота се отби в офиса си. Каза, че трябвало да отиде да събере нещо и… о! Да — костюмът му. Донесе театралния си костюм у дома. Преди никога не съм го виждала да прави така.

— Каза ли защо?

— Не искаше да рискува и да го оставя в гримьорната. Наистина се харесваше в онова сако. Защото той започва да играе с един разръфан стар шал и халат, после ги сваля и лъсва, облечен като крез, а ние всички трябваше да ахкаме и да охкаме. В събота изигра цялата сцена тук, като подскачаше и се гледаше в огледалото. Направо се самопрегръщаше до задушаване. После каза: какъв куде… нещо…

— Ку дьо театр.

— Да… каквото и да означава…

— Изумителен театрален ефект.

— Това го постигна, две мнения няма — изкикоти се Кити, но щом забеляза погледа на Барнаби, има благоразумието да се изчерви. — Извинявай, Том. Проява на лош вкус. Извинявай.

— Хайде да се съсредоточиш върху този момент, Кити. Може да се окаже важно. Ще си спомниш ли какво точно рече той?

— Ами това, дето току-що ви го казах.

— „Какъв ку дьо театр ще стане“.

— Да.

— И си сигурна, че е имал предвид тази трансформация в края на първо действие?

— Ами… Поне за нея говореше непосредствено преди това.

Барнаби не сваляше очи от Кити.

— Преди да умре, мъжът ти проговори.

В очите на Кити не премина и следа от страх. Нито искра безпокойство. Само най-откровено любопитство. „По дяволите — помисли си главният инспектор. — И това ми било главният заподозрян“.

— Какво каза?

— Сержантът долови нещо като „нескопосан“. Говори ли ти нещо?

Кити поклати отрицателно глава.

— Или може би… — Под окуражителния поглед на Барнаби тя се запъна. — Ами… нещо не е станало както трябва. Нали това означава да не скопосаш нещо? То така и стана. Поне за Еслин.

— Имаш предвид неговия велик „ку дьо театр“?

— Не. Това е в началото на пиесата. То си стана добре. Говоря точно за края.

„Хитра мацка“, прецени я Трой и потрепери, когато тя извади и запали нова цигара. Хванала жадния му поглед, Кити му подаде пакета.

— Не и докато съм на работа, госпожо Кармайкъл, благодаря.

— Мили Боже. Това не е ли само за концентрати и… ъъ… какво беше другото?

— Имаме заповед за обиск, Кити — рязко се изправи Барнаби. — Искам да погледна нещата на Еслин, преди да си тръгна. Най-вече ако има някакви писма или лични документи.

— Вършете си работата. По-добре да си облека нещо по-дебело.

Двамата я последваха през вестибюла, където тя им посочи с брадичка една врата вляво.

— Кабинетът му е там. Ще дойда след две секунди.

Трой гледаше как дългите й загорели крака постепенно изчезват нагоре по покритите с килим стълби. Заприлича му на възхитителна робиня от онези телевизионни комедии, в които действието се развива в древния Рим, където всички мацки подскачат насам-натам по къси нощнички, а от шлемовете на мъжете растат разни четки. Не би имал нищо против да преследва Кити из римския форум. Ох, леле!

— Престани да мечтаеш, Трой.

— Дежурството ми свършва в седем, шефе. Може да ми излезе късметът.

— Единственото, което може да ти излезе, е пречка към повишението. Хайде сега, да вървим да се ровим.

Влязоха в малка стая. Мебелите не бяха много — бюро с чекмеджета от двете страни, библиотека и два фотьойла.

— Какво търсим? — попита Трой.

— Каквото и да е. Всичко. Особено лични неща.

Нито едно от, чекмеджетата на бюрото не беше заключено, но в тях нямаше нищо интересно. Застраховка. Документи за BMW-то. Ипотека и няколко сметки. Банкови извлечения — обичайните отчети и разписки за скромни суми, тешени ежемесечно от банкова сметка. Барнаби остави тези документи настрани. Имаше и две рекламни брошури за почивки. Провериха подвързиите на книгите (всичките счетоводни, с изключение на една колекция на Дикенс — не личеше да е разлиствана, за четене да не говорим) и ги разтърсиха, да не би между страниците да е скрито зловещо писмо или любовно излияние.

Не намериха нищо и в гардероба на Еслин, както и в останалата част от къщата. Когато свършиха и бяха готови да си тръгнат, Кити, облечена в черен анцуг, въртеше педалите на един велоергометър. Слезе във вестибюла да ги изпрати. Вчесаната й вече коса лежеше като светъл сатен върху кадифените рамене.

— Красива къща — отбеляза Трой и отправи приятелска усмивка, за да трупа точки за бъдеща употреба.

— Прекалено голяма за мен — отговори Кити, отваряйки входната врата. — Утре ще я обявя за продан.

— Първо бих проверил дали ти принадлежи — подсказа й Барнаби.

— Какво искаш да кажеш? Като най-близък роднина наследявам всичко.

— Това е широко разпространено погрешно убеждение, Кити — отбеляза главният инспектор. Видя как лицето й изведнъж се издължи и я потупа съчувствено по рамото: — Еслин положително е оставил всичко в ред, но все пак на твое място бих се отбил при адвоката му. Просто за да си сто процента сигурна.

Барнаби излезе и сержантът тъкмо щеше да го последва, когато Кити сложи ръка върху ръкава му.

— Не е ли странно, че се казваш Трой?

— Защо, госпожо Кармайкъл? — Сержантът усещаше топлината на пръстите й дори през дебелия плат на палтото.

— Защото моето второ име е Елена — усмихна се тя дяволито.

— Чакай… чакай.

Барнаби спря Колин още на първото изречение, помоли да им направят чай и докато им го донесат, поговориха за общи неща, изчака посетителят да разтопи трите си бучки захар с много енергично и нервно бъркане, после извади бележник и молив и ги побутна към него.

— Хубав ли е чаят?

— О… да… благодаря.

Докато чакаше главния инспектор, състоянието на Колин изобщо не му позволи да си представи как точно ще приемат самопризнанието му. Ако все пак си представяше нещо, то вероятно беше малко по-големият интерес към поднесената новина.

— Какво очакваше, Колин? — попита Барнаби. — Че ще те окова ли?

Колин се изчерви. И същевременно го сви под лъжичката — беше страшно, че този човек така лесно му чете мислите. Опита се да контролира лицето си; да надене безразлично изражение.

— О, не — преглътна той нервно. — Знаех, че ще има чай. Гледал съм го толкова пъти по телевизията.

— Да, да. И накрая минават само на хляб и вода.

Колин съобрази, че тук трябва да се засмее или поне да пусне някаква усмивка. Настана дълга пауза. Какво чакат? Колин нервно си прочисти гърлото и отпи от чая. Сигурно така действат. Така пречупват хората. Мъчение чрез мълчание. Но какво има да го пречупват? Той е дошъл да направи самопризнание, нали? Защо просто не му разрешат, по дяволите, да си го направи и толкова? Продължилото твърде дълго мълчание го подтикна да заговори:

— Нещо ме измъчва, Том…

— Нещо, свързано с бръснача ли?

— Да. Чувствам, че не мога… хъм… да живея със себе си, затова… дойдох да си призная…

— Разбирам — кимна Барнаби сериозно, но без да си записва нищо в тефтера, както забеляза Колин. — И защо точно го направи?

— Защо ли?

— Имам основание да задам този въпрос, не смяташ ли?

— Да, имаш, разбира се. — „Защо? О, Боже, Колин! Ама че си глупак. Как можа да не помислиш, не виждаш по-далече от носа си.“ — Защото… се държеше ужасно с Дейвид… подиграваше му се, надсмиваше му се на репетициите. Унижаваше го. Аз… реших да му дам урок.

— Доста свиреп урок.

— … Да…

— Прекалено радикално, бих казал — добави Барнаби и взе писалката.

— Не очаквах… — гласът на Колин зазвуча по-сигурно. — Държеше се отвратително с Дейвид.

— Държеше се така с всички — уточни Барнаби и понеже Колин мълчеше, инспекторът продължи: — Та какво не очакваше?

— Че ще… умре.

— О, не ставай смешен, Колин. Защо смяташ, че е трябвало да сложат два пласта тиксо върху бръснача? Какво очакваше да стане, като се махнат и той прокара острието по гърлото си? Щом си намерил кураж да дойдеш и да си признаеш, поне имай смелостта да потвърдиш, че си знаел какво правиш.

Барнаби почти не бе повишил тон, ала на Колин му се стори, че гласът на инспектора направо ехти в стаята, отскача от стените и претоварва тъпанчетата му.

— И така, кога свали лепенката?

— След като Диърдре го провери.

— Очевидно. Но кога точно?

— За часа ли ме питаш?

— Разбира се, че те питам за часа!

— Хъм… след като тя обяви, че е и половина, мисля… да. Точно така. Значи между седем и половина и осем без двайсет.

— Било ти е малко трудно, нали? Наоколо сигурно е имало доста хора.

— Не. Диърдре отиде да си събира помощниците от горния етаж. Всички актьори си бяха още в гримьорните.

— И къде го направи?

— Моля?

— Къде?

— Ами… в склада за декори.

— Трябва да си бил много бърз. Какво използва?

— Джобно ножче.

— Онова, дето беше зад кулисите ли?

Колин се поколеба. Помисли за отпечатъците от пръсти. По онова ножче зад кулисите сигурно имаше много негови отпечатъци, но човек никога не може да бъде сигурен.

— Не. Използвах мое ножче.

— У теб ли е?

— В работилницата.

— И какво направи с тиксото?

— Просто… го смачках.

— И го остави там?

— Да.

— Значи сега, ако отидем там, ще го намериш?

— Не! Когато разбрах колко е ужасно всичко… го изхвърлих. В тоалетната.

— Аха, разбирам — кимна Барнаби. Облегна се назад и се загледа през прозореца в сиво-черните, натежали от дъжд, облаци. Колин също се облегна за малко. Дишането му почти възстанови нормалния си ритъм; сърцето престана да блъска гърдите му. Не мина много зле. Сега просто не бива да забравя какво точно е отговарял (защото бележникът на Барнаби вече беше пълен с разни записки и завъртулки) и да се придържа към думите си. А едва ли е кой знае колко трудно.

Колин хвърли поглед на часовника. За негова изненада, откакто влезе в стаята, бяха минали едва десет минути. Илюзията за часове, прекарани затворен тук да говори глупости, сигурно се дължеше на опънатите му нерви. Барнаби си изпи чая.

— Искаш ли още, Колин? — попита той. Колин отказа, но Том заяви: — Аз пък искам. — Стана и изчезна.

Озовал се сам, Колин събра мислите си. Щяха да му задават всички тези въпроси отново, а сигурно и още много други (макар умът му да не побираше какви точно), но вече беше уточнил времето, начина и мотива и се чувстваше по-уверен. В края на краищата това са основните неща. Жизненоважните моменти при едно престъпление. И никой не може да докаже, че не казва истината. Ще се изправи пред съда и ще се закълне. Стига да се налага, ще се закълне в живота, който му остава.

Барнаби се забави много. Колин се чудеше защо Том просто не натисна копчето, както направи първия път, за да поиска още чай. Наклони ухо към вратата, но дочу само далечното тракане на пишеща машина. Вероятно Барнаби търси човек, който да запише показанията му както трябва. Пак се заслуша и като не чу приближаващи се стъпки, се наведе през бюрото и обърна към себе си бележника на инспектора. Страниците му бяха покрити с красиво нарисувани цветя. Камбанки и иглики. И папратови листа.

Разтревожен, Колин се отпусна тежко на стола. Том не беше записал и дума от признанието му! След тази констатация веднага последва още една — много по-ужасна. Единствената причина Том да не си води бележки е, че изобщо не му вярва. Главният инспектор не вярваше на нито една дума, изречена от Колин. Седял си е там, кимал е, драскал е, задавал е въпроси и през цялото време просто му е разигравал театър. Само се е преструвал, че приема нещата на сериозно. Кракът на Колин започна да трепери, а петата му — да потропва по покрития с линолеум под. Притисна го силно към стола, за да спре да играе, и почувства как устата му се пълни с горчива слюнка. Щеше да повърне. Или да припадне. Преди да направи каквото и да е, Барнаби се върна, седна зад бюрото и изгледа Колин загрижено.

— Изглеждаш прежълтял. Сигурен ли си, че не искаш още един чай?

— Малко вода…

— Ако обичате, чаша вода — каза Барнаби в интеркома. — А за мен още малко чай.

Донесоха чашите. Колин бавно отпи.

— Не ходи ли за още чай? — попита той.

— Не. Ходих да уредя транспорт.

— А! — Колин остави чашата на бюрото. Отчаяно се нуждаеше от време, за да помисли. Напрегна сили да се съсредоточи и почти моментално видя къде е сбъркал. В мотива за убийство. Нищо чудно, че Том не му повярва. На мястото на главния инспектор и Колин не би повярвал. Каква глупост — да убиеш някого, защото не бил любезен със сина ти. При това синът ти вече е голям човек. Защо не помисли по-внимателно какво ще каже, като дойде в участъка, укоряваше се Колин. Но все още не е прекалено късно. Сети се как да оправи нещата. Ето какво трябваше да каже още в началото.

— Истината, Том, е — изтърси той притеснено, — че Дейвид е влюбен в Кити. Ти видя… нали беше сред публиката… колко груб бе Еслин с нея. Беше разбрал. И аз се изплаших. Изплаших се за нея и за Дейвид. Той, Еслин, беше жесток човек. Наистина се боях да не им причини зло.

— И реши да го изпревариш?

— Да.

— Е… това звучи малко по-правдоподобно.

— Да. Не го казах отначало, защото ми се искаше да не ги намесвам двамата, ако мога.

— Тази загриженост ти прави чест. — Барнаби отпи голяма глътка от ароматния чай. — Сценарият ти обаче има едно слабо място. Еслин е бил убеден, че Кити му изневерява с Николас.

— С Николас?

— Ти обаче няма как да си го знаел.

— А вярно ли е? — настойчиво попита Колин, втренчил поглед в главния инспектор.

— Не. По всеобщо мнение, изглежда, Дейвид е бил мъжът. Между другото, той къде беше, докато ти правеше всичко, дето ми разказа?

Дъхът на Колин секна. Ококори очи срещу Барнаби; заекът и белката. Почувства как кожата на лицето му настръхва — сигурно му бяха избили алени петна. Отвори уста, но звук не излезе. Не можеше да мисли. Мозъкът му прегря. Къде беше Дейвид през това време? Къде беше Дейвид? Не беше зад кулисите, нито пък (очевидно) в склада за декори. Нито на горния етаж. В гримьорната. Разбира се.

— В гримьорната. Всички ще го потвърдят.

— Защо трябва някой да го потвърждава?

— О, просто така… Ако искаш да провериш?

— Аха. — Барнаби довърши и последната извивка на красивата папрат със закръглени листа. Получи се чудесно. — Знаеш ли, трябва да ти кажа, че ние пуснахме парче тиксо в тоалетната на театъра, но опитът завърши с пълен неуспех.

— О… Така ли?… Да… Съжалявам… Ама че памет имам… Хвърлих го през прозореца…

— Виж какво, Колин. — Барнаби остави химикалката и се усмихна доста зловещо на събеседника си. — Седял съм на това бюро и съм слушал разни неумели лъжци. Но ако се наложи да давам награда на най-несръчния, ти ще оглавиш класацията.

Том гледаше лицето на Колин, по което преминаха всички нюанси на тревогата, страха и мрачните предчувствия. Изду се като балон. Кожата на скулите и по челюстите се разтегли, а очите му се стрелкаха насам-натам, все едно хванати в капан малки диви същества. Изобщо не съумяваше да контролира устата си и устните му конвулсивно се свиваха и издуваха. Целият се клатеше на стола, сякаш му се виеше свят.

И действително му се виеше свят. Защото Колин понесе тежестта на двоен удар. Сега разбра с неумолима яснота, че като дойде в участъка с това скалъпено самопризнание, направи възможно най-лошото. Не само не спаси сина си, но ако само за миг се беше замислил, щеше да се сети, че Дейвид никога не би стоял тихо отстрани, в случай че баща му, без да е извършил каквото и да е престъпление, бъде арестуван и има опасност да го пратят в затвора. Воден от желание да защити момчето си, Колин го запрати в самото сърце на престъплението, където беше най-опасно. И всичко това от глупост. Закри лице с ръце и изпъшка.

Барнаби се надигна от стола, мина пред бюрото си и седна на ръба. Докосна рамото на Колин.

— Може да грешиш, знаеш ли?

— Не, Том! — Колин погледна отчаяно към главния инспектор. В очите му се четеше безумна надежда. Направо умоляваха Барнаби (дори сега, след предателското признание, което, макар и тихомълком, застана между тях непоклатимо като скала) да направи някакво чудо. Да каже, че не е така. Барнаби обаче не каза нищо и Колин изрида сухо, издълбоко, сърцераздирателно и извика:

— Аз… Аз го видях. Буквално го видях как го прави.

Десет минути след като прие предложения му чай и донякъде се посъвзе, Колин разказа на Барнаби какво е видял зад кулисите на премиерата на „Амадеус“. Приказваше с равен глас, навел глава, сякаш изпитваше срам, че изобщо говори. Барнаби прие информацията спокойно, накрая попита:

— Сигурен ли си, че го видя да сваля лепенката от бръснача?

— Какво друго би могъл да прави, Том? Оглеждаше се крадешком, за да се увери, че никой не го наблюдава; наведе се над масата с реквизита. А после отиде до тоалетната, излезе оттам и пак влезе.

— Но видя ли го да пипа бръснача?

— Ами… не. Бях от другата страна на сцената, зад камината, а той стоеше с гръб към мен… — Колин вдигна глава и в гласа му потрепна слаба надежда: — Мислиш ли… О, Том… Допускаш ли да съм сбъркал?

— Определено смятам, че е по-добре да не правим повече прибързани заключения. Засега едно е достатъчно. Да видим какво ще каже Дейвид, като дойде тук.

— Дейвид… тук… О, Боже! — възкликна ужасен Колин и стана.

— Седни — каза раздразнен Барнаби. — Идваш тук и правиш фалшиви самопризнания. И понеже не си сред основните заподозрени, явно се опитваш да прикриеш някого. Само за един човек би отишъл толкова далеч. Очевидно трябва да разговаряме с този човек. И ето — сигналното устройство иззвъня, — предполагам, че е той.

При отваряне на вратата Колин бързо отпусна рамене и отново скри лицето си с ръце. Остана така с наведена глава и когато Дейвид почти тичешком прекоси стаята и коленичи до него.

— Татко, какво става? Какво правиш тук?

Не получи отговор и се обърна към Барнаби.

— Какво става тук, по дяволите?

— Баща ти току-що си призна, че е убил Еслин Кармайкъл.

— Какво е направил? — втрещен, Дейвид Сми прикова смаян поглед върху Барнаби, после се обърна към свитата фигура на стола. Опита се да повдигне главата на баща си, за да види лицето му, но Колин нададе свиреп животински вик и още по-здраво зарови глава между ръцете си.

Дейвид се изправи.

— Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам.

— И аз не мога да повярвам — увери го Барнаби сухо.

— Но тогава… защо? Какъв смисъл има? Татко — разтърси той рамото на баща си, — погледни ме!

— Прикрива някого. Или си мисли, че го прикрива.

— Ама че глупаво… Това да не ти е игра? — сгълча той баща си. После в гласа му прозвуча паника. — Но… щом знаеш, че той лъже, Том… значи всичко е наред, нали? Искам да кажа… всичко е наред, нали?

— Донякъде.

— Как така „донякъде“?

— Ти как мислиш? Баща ти заради кого би отишъл в затвора?

Дейвид смръщи вежди. Барнаби наблюдаваше лицето му и забеляза как появилото се недоумение постепенно изчезва, заменено от разбиране, на свой ред изтрито от неверие. Неверието се задържа най-дълго.

— Искаш да кажеш… той си е помислил, че съм аз?

— Точно така.

— Но защо ми е да убивам Еслин, за Бога?

Откакто работеше в полицията, Барнаби беше чувал тези думи (е, не съвсем в точно същия ред, но със същия смисъл) много пъти. Понякога звучаха, натежали от чувство за вина, друг път звънтяха от искрено невинно любопитство, бяха изричани с гняв и възмущение или с пълна увереност в непоклатими морални принципи, или биваха изстрелвани със страх. Но никога не се беше сблъсквал с такова неподправено и абсолютно изумление, каквото се бе отпечатало сега върху глуповатото лице на Дейвид Сми.

— Ами — подхвана главният инспектор — защото, според всеобщото мнение, имаш връзка с Кити.

Скептичното изражение на Дейвид стана още по-скептично, челюстта му увисна като откачена. Той бавно завъртя глава на едната, после на другата страна, като че ли, да я намести след тежък удар.

— На твое място бих поседнал — подсказа му Барнаби.

Дейвид се срина на стола до баща си.

— Има някаква грешка — промълви той. Тогава Калин вдигна глава, безумната мъка в очите му започна да стихва и да се променя.

— Видели са те да се държиш подозрително зад кулисите — продължи Барнаби. — В без петнайсет.

Дейвид пребледня.

— Кой ме е видял?

— Информацията е анонимна. Такива неща се проверяват.

— Разбира се — кимна Дейвид и замълча замислен. — Сигурен бях, че наоколо няма никой.

— Не казвай нищо повече! — викна Колин. — Имаш какви ли не права. Ще ти намеря адвокат…

— Нямам нужда от адвокат, татко. Не съм направил нищо, дето да е за адвокат.

— Ще обясниш ли най-сетне какво точно си направил — намеси се Барнаби грубо. Търпението му бързо се изчерпваше.

Дейвид пое дълбоко дъх.

— Еслин разказа онази гадна история за бащата на Диърдре. Беше толкова жестоко. Всички се смяха и аз разбрах, че тя е чула. Стоеше на стълбите отвън. После я зърнах да проверява музикалната уредба и забелязах, че плаче. Толкова се ядосах. Щом тя се качи горе да извика помощниците си, отидох до тоалетната, взех шишенце с дезинфектант и поръсих сладките, с които той се тъпче в първо действие. Е, глупаво е. И знам, че е злобно и детинско, но не ме е грижа. Пак бих го направил.

Барнаби се вгледа в упоритото лице на Дейвид, после погледна към баща му. Чертите на Колин се отпуснаха — нещастието и отчаянието, изчезнаха, — разведриха се и грейнаха като на разплакано дете, видяло нова играчка. Сега лицето му изразяваше такова задоволство, че направо изглеждаше смешен.

— Не знаех, че харесваш това момиче — възкликна той радостно.

— Не само я „харесвам“, татко. От известно време изпитвам дълбоки чувства към нея. Казах ти.

— Какво?

— Миналата седмица говорихме за нея. Казах ти, че обичам едно момиче, но не е свободна. И вчера говорихме за това.

— Имал си предвид Диърдре?

— Че кой друг? — Дейвид отмести поглед от баща си към Барнаби и пак се обърна към Колин. Лицето му беше строго. Имаше вид на човек, разбрал, че си правят шеги с него, а той изобщо не е в настроение за това. — Не разбирам на кого му хрумна, че, аз имам нещо с Кити.

Барнаби вдигна рамене и се усмихна, което накара Дейвид да продължи възмутено:

— Изобщо не е смешно, Том. Ами ако слухът стигне до Диърдре? Не искам тя да си помисли, че съм някакъв донжуан.

При мисълта, че Дейвид — с неговото по детски невинно лице, прями сини очи и чисто сърце — може да играе ролята на Дон Жуан, устните на Барнаби отново се разтеглиха в усмивка и той се закашля, за да прикрие смеха си.

— Колкото до теб, татко… — Колин, смутен, засрамен и в същото време грейнал от щастие, размърда неспокойно крака — Как разбра всичко това?

— Отбихме се у вас — изпревари отговора Барнаби (впрочем Колин едва ли би измислил какво да каже). — Боя се, че баща ти си направи погрешни заключения от начина, по който му задавахме въпросите.

— Ах ти, глупчо — каза нежно Дейвид. — Не знам как си могъл да си помислиш такава глупост.

— Ами — измънка Колин — И аз не знам. Е… — стана той от стола. — Дали не бихме могли… Ще може ли да си тръгваме вече?

— Нямам търпение да ви видя гърба и на двамата.

— Всъщност, Том — неуверено запристъпва Дейвид, — бих искал да ти кажа нещо. Много е неясно, затова вчера не ти го споменах, но мислих над това… и понеже съм тук…

— Казвай де.

— Ама много е незначително. Надявам се да не се сърдиш.

— Ей сега ще ти се разсърдя ужасно, ако не побързаш и най-после не изплюеш камъчето.

— Да. Добре. Ами, нали знаеш, в края на пиесата взимам подноса с всичките неща за бръснене върху него. На премиерата имаше нещо странно.

— Да?

— Ами това е. Казах ти, че е неясно.

— Съвсем неясно наистина.

— Знаех си, че ще се разсърдиш.

— Не се сърдя — възрази Барнаби със страшна гримаса. — Всичко си беше налице, предполагам?

— Да. Сапун в дървената купа. Порцелановата купа с гореща вода. Четка за бръснене. Затворен бръснач. Кърпа.

— Да са били разместени? — Дейвид поклати глава. — Сапунът да е бил различен?

— Не. Той никога не се използва, все един и същ калъп е — „Импиръл ледър“ — през всичките репетиции.

— В такъв случай, Дейвид — заключи Барнаби малко сковано, — трудничко ми е да разбера какво му е било странното на подноса.

— Знам. Затова и се колебаех дали да ти кажа. Но когато вдигнах подноса от масата, определено почувствах, че нещо е различно.

— Да не би да е било нещо на масата? — попита Барнаби с възроден интерес. — Нещо не е било на мястото си. Или например се е появило нещо, което изобщо не е трябвало да бъде там?

Дейвид поклати глава.

— Не, става въпрос за подноса.

— Ами — Барнаби скочи решително на крака — продължавай да мислиш. Може да е важно. Обади ми се, ако ти хрумне нещо.

Колин протегна ръка и дълбоката му благодарност за невинните лъжи пред Барнаби се изрази в здравото му ръкостискане.

— Много, много съжалявам, Том, задето ти създадох толкова неприятности.

Двамата си тръгнаха, а Барнаби остана на вратата, загледан след тях — Дейвид крачеше напред и гледаше само пред себе си, Колин стъпваше леко и широко и около него се носеше такова облекчение, че човек можеше едва ли не да го пипне. На излизане от участъка Колин, опитвайки се да не звучи скептично, попита:

— Но защо Диърдре?

И Барнаби чу Дейвид да отговаря:

— Защото тя има нужда от мен. И защото я обичам.

Диърдре вървеше по алеята към психиатричната болница „Уокър мемориъл“. Кучето припкаше до нея. У семейство Барнаби й бяха казали, че са дали кучето в полицейския кучкарник да се грижат за него, докато тя си го поиска, затова на път за болницата Диърдре се отби там, та да изясни най-сетне нещата с това животно. Дежурна беше хубавичката руса полицайка. Попита я как се чувства, а Диърдре, на свой ред, се поинтересува за полицая, спасил баща й. После момичето вдигна подвижния плот, покани я да мине оттам и изчезна. Диърдре я последва, мърморейки си под носа:

— Работата е там, че…

Клетките в кучкарника бяха доста големи. В тях имаше три кучета. Две се бяха проснали на земята, третото скочи на крака и припна към тях. Диърдре тъкмо повтаряше: „Работата е там, че…“, когато погледна към повдигнатия към нея черен нос, притиснат в телената мрежа. Кучето махаше толкова бързо с опашка, че зад него се виждаше само един кафяв облак. Полицай Бриърли отключваше катинара. Сега беше моментът да обясни. По-късно, опитвайки се да си даде сметка защо не го беше сторила, Диърдре реши, че кучето е виновно.

Ако беше завило, заскимтяло, залаяло или беше реагирало, по какъвто и да е друг начин, сърцето й сигурно щеше да си остане затворено. Ала тя не можа да устои на неговото простодушно доверие. В очите му нямаше капка съмнение. Ето я най-сетне и сега вече щяха да си тръгнат. „А и не му ли дължа нещо?“, помисли си Диърдре, като си спомни как в онази ужасна нощ кучето бе единственият другар на баща й.

— Донесохте ли му каишката?

— О… не… Дойдох направо от семейство Барнаби. Не съм си ходила още до вкъщи.

— Не бива да го взимате без каишка. — Бриърли отново сложи катинара. Диърдре погледна към кучето. В очите му се изписа ужас, на който тя не издържа.

— Не, няма проблеми — бързо я успокои Диърдре. — Много добре е обучен. Добро куче е.

Полицай Бриърли сви рамене.

— Е, щом казвате… — съгласи се тя и отвори клетката. Кучето изхвърча навън, скочи върху Диърдре и започна да й ближе ръцете. Тя подписа някакъв документ за освобождаването му, двамата излязоха заедно от участъка и тръгнаха по Хай Стрийт. При обущарите имаше няколко ярко оцветени каишки и нашийници и Диърдре избра една аленочервена, кожена, с нашийник с прикрепено малко звънче. Наведе се да ги сложи.

— Искате ли и медальон? — предложи мъжът зад тезгяха. — В случай че се загуби. Ако почакате малко, веднага ще ви го направя.

— О, да, моля ви.

Имаше това куче само от няколко минути, но мисълта да го загуби вече й се струваше непоносима. Даде си адреса и телефонния номер.

— А името му?

— Името му ли? — замисли се тя, а човекът стоеше с включена бормашина, готов да гравира името върху медальона. През главата й минаха какви ли не имена — на градски кучета, на дворни кучета, но нито едно не й се стори подходящо. Той определено не беше Фидо или Ровър. Нито дори Джип или Боб. После си спомни за Центъра за дневни грижи, където го видя за първи път, и името му само се появи.

— Съни! — викна тя — Казва се Съни64.

Човекът гравира името, добави и другите данни и Диърдре закачи медальона на нашийника.

Стигна до главния вход на болницата и се чудеше какво да прави с кучето.

— Не можеш да влезеш вътре — погледна го тя. — Ще трябва да почакаш. — То я слушаше внимателно. Диърдре го завърза за желязната стъргалка за обувки. — Хъм… седни… — рече тя неуверено. За нейна изненада то веднага отпусна червеникавокафявата си задница и седна. — Добро куче! — погали го Диърдре и влезе в болницата.

Веднага бе погълната от преплетените като лабиринт коридори, по които тръгна с натежало сърце. За да разбере кога би могла да посети баща си, се обади в общата болница; оттам й съобщиха, че са го преместили в „Уокър“, и тя се ужаси. Покритата със сажди мрачна купчина тухли във викториански стил винаги е била известна сред местните хора като „лудницата“ и когато беше малка, си представяше, че вътре живеят оковани във вериги хора, облечени в бяло, които говорят несвързано и пищят като клетата госпожа Рочестър65.

Действителността бе съвсем различна. Беше толкова тихо. Диърдре мина през няколко летящи врати, търсейки отделението „Алис Кенеди Бейкър“, и не чу нито глас. Човек би си помислил, че сградата е необитаема. Дебел, лъскав линолеум с цвят на сготвено телешко, потъваше при всяка стъпка. Мръсножълтата боя на стените се беше напукала и се лющеше, а радиаторите, въпреки че излъчваха много топлина, бяха покрити с ръжда.

Но всички тези неща, макар и потискащи, не представляваха нищо в сравнение със смъртното отчаяние, буквално просмукало атмосферата. Диърдре усети как това отчаяние я задушава като зловонна мъгла. Миришеше на спарени стари зеленчуци и на спаружени стари хора. На урина и риба и, най-силно, на противната синтетична лавандула, с която бяха ароматизирали навсякъде в напразен опит да придадат на сградата нормална домашна атмосфера. Една монахиня, облечена в бяло и синьо, мина покрай Диърдре, попита я дали не се е загубила и й посочи накъде да върви.

Отделението „Кенеди Бейкър“ имаше вид на празно. Само една медицинска сестра от западноиндийски произход седеше край малка масичка насред помещението до един телефон. Когато Диърдре влезе, сестрата стана и съобщи, че пациентите са в слънчевата всекидневна. Обясни и защо не са искали съгласието на Диърдре да преместят баща й тук. Очевидно изобщо не е ставало въпрос да се търси разрешението й. Приели са го в „Уокър“, защото бе опасен за себе си и за околните. Ако Диърдре желае да говори с лекуващия лекар за състоянието на баща си, трябва да си уговори час.

— Баща ви се чувства много добре обаче — добави сестрата, докато водеше Диърдре към слънчевата всекидневна — една издадена като луковица пристройка в далечния край на отделението. — Направо превъзходно.

Във всекидневната имаше сив лекьосан килим, парцаливи столове в същия цвят и зле поставена картина — маслен портрет в електрик на дарителката на отделението, която щедро гледаше надолу към събралите се хора. В помещението имаше пет души: три възрастни жени, млад мъж и господин Тибс, който седеше до прозореца, облечен в чужда пижама и халат с ужасно ярък десен, направен определено да възбужда, а не да успокоява.

— Дъщеря ви е дошла да ви види, господин Тибс. Не е ли чудесно? — попита сестрата много твърдо, сякаш очакваше, че той ще отрече този факт.

Диърдре си придърпа нисък стол с надраскани дървени подлакътници и седна до баща си.

— Здравей, тате. Как се чувстваш?

Господин Тибс продължи да гледа през прозореца. Не изглеждаше да се чувства превъзходно. Увисналата му някак тъжно челюст бе покрита със сиво-бяла набола брада и следи от засъхнала слюнка.

— Купила съм ти някои неща — продължи Диърдре.

Извади от чантата си тоалетните му принадлежности, сапун и кокосови бисквити и сложи всичко в скута му. В чантата остана само кутията с любимия му локум, но Диърдре реши да я извади в последния момент, за да намали болката от раздялата. Той погледна към малката купчинка много напрегнат и объркан. Едно по едно започна да ги вдига към очите си много внимателно, сякаш са от стъкло. Явно нямаше ни най-малка представа какво представляват и се опита да сложи сапуна в устата си. Диърдре ги взе от скута му и нареди всичко на пода.

— Е, тате — мъчеше се да говори спокойно и ведро, — как си… — „О, Боже — помисли си тя, — това вече го питах.“ Какво да говори с него? И как може да се задава такъв нелеп въпрос? Тя, която прекара години наред в тихи и спокойни разговори със седналия на плетен стол стар човек, който, колкото и странно да е, тъй много приличаше на баща й. Дори не смееше да му каже за кучето от страх да не пробуди спомените за онази ужасна нощ край езерото. Затова само му държеше ръката и разглеждаше стаята.

Млад мъж в торбести фланелени панталони барабанеше страхотно бързо по коленете си с върха на пръстите. Седеше до старица, чийто поглед напомняше преситена, доволна хищна птица. Следваше трътлеста плешива жена с брадавици като лилави оризови зърна, която беше протегнала обърнати навътре длани, сякаш държеше невидимо чиле прежда. Третата от компанията представляваше само вързоп дрехи (карета, точки, райета, набръчкани дълги памучни чорапи) и тръбичка, която се скриваше под полата, а от другия й край висеше пластмасова торбичка с жълта течност. Седяха си така, всеки обгърнат в свой непробиваем балон от упойващи лекарства и мечти. Дори не можеше да се каже, че чакат нещо, защото процесът на чакане допуска възможността животът им да се промени. Диърдре си повдигна ръкава и погледна часовника. Беше седяла в слънчевата всекидневна три минути.

— Ако ти трябва нещо друго, тате, с удоволствие ще ти го донеса следващия път, когато дойда.

При тези думи, господин Тибс вирна глава и изведнъж изтърси:

— Изглеждай жива, сестро. Две и шест.

Седна изпънат на ръба на стола, като че ли играеха някаква игра. Внезапно придоби пъргав и закачлив вид на човек, който се хвали, че някой трудно може да се мери с него, захване ли се с нещо. Изкуствените му ченета изтракаха, сякаш живееха свой собствен живот, а лицето му се сбръчка в лукава гримаса на зъл дух. Диърдре закри очи с ръце и дълго стоя така. После извади кутията с локум. Лицето на господин Тибс моментално се промени. Загуби закачливото си изражение и почервеня от гняв. Хвърли свиреп, почти войнствен поглед на кръглата крехка кутия, като че ли се канеше да го нападне. И когато дъщеря му внимателно му я подаде, той мощно замахна със стиснат юмрук отдолу нагоре и блъсна кутията — тя хвръкна високо във въздуха и прелетя половината стая. Разхвърчаха се облачета пудра захар като дим от изстрели. Розови и немного бели кубчета ароматизирано желе се разпиляха по целия под. С остър писък купчината дрехи се спусна напред и грабна един локум, изтърка го в крачола на огромните си, покрили чак коленете й кюлоти и целия го напъха в устата си. Плешивата с брадавиците събра почти всички останали парчета; здраво ги стисна в юмрук, те се превърнаха в голяма пихтиеста маса, която тя започна да дъвче, хванала я с две ръце, свити като лапи — приличаше на катеричка, загризала орех. Младият мъж се пляскаше и чешеше свирепо, като че ли хиляди буболечки се опитваха да го изядат жив.

Диърдре не издържа повече. Закопча си палтото и извади ръкавиците. Баща й, заел предишната поза, пак гледаше невиждащо през прозореца. „Нищо не мога да направя тук — помисли си тя. — Не е по силите ми да му помогна. Няма полза да стоя повече“.

— Пак ще дойда, тате… в неделя…

Излезе от стаята и тръгна по коридорите на отделението. Преди да стигне до първата летяща врата, чу гласа на баща си да се издига с мелодията на любимия му химн „Старият тежък кръст“. Думите обаче бяха странни и изопачени, а някои от тях — налудничави.

Николас беше канен на вечеря. Пристигна ужасно развълнуван, размахвайки писмо от Централната школа по риторика и актьорско майсторство, с което го уведомяваха, че е приет, а носът му долови божествена миризма на карфиол. Прибра се преди половин час и не беше спрял да говори за писмото, макар че по мнението на Ейвъри темата можеше да се изчерпи за не повече от две минути и пак да остане време за продължителни четения от страниците на Корана.

— Не е ли прекрасно? — питаше за кой ли път Николас.

— Разбира се, ако съдя по звездите, които блестят в очите ти — усмихна се Тим. — Пий.

Ейвъри, чието голо теме с цвят на яйчена черупка блестеше под светлината на лампата, режеше свинско филе на толкова тънки резени, че те падаха върху мраморната плоча като меки розови къдри. На масата имаше фъстъци и люти чушки. Готовата доматена супа стоеше на водна баня, за да се запази топла. В една чаша се разтопяваше босилек, набран миналото лято и веднага замразен. Ейвъри уверено приключваше своите кулинарни тайнства и отпиваше по малко сухо бяло вино, почти доволен. Почти, не съвсем. Облак, не по-голям от лъжата на един човек, помрачаваше неговия хоризонт; и малка сцена — дори не можеше да се нарече сцена, по-скоро момент, запечатал се в паметта му.

Тим и Еслин седят един до друг в стаята за почивка, допрели тави — две дълги тъмни остриета. Еслин говори тихо. Ейвъри влиза, те се отдръпват един от друг, не сконфузени (Тим никога не правеше нищо с чувство за вина), но все пак доста бързо. Ейвъри мълчи няколко дни, преди непринудено да попита за какво са разговаряли така задушевно. Тим не може да си спомни за такъв момент. Косвена лъжа. Лошо. Ейвъри оставя нещата без коментар. Какво друго да направи? Но после става по-лошо — идва и пряката лъжа.

Всички са скупчени изтръпнали зад кулисите, докато животът на Еслин се процежда през дъските на сцената. Нахлува Харолд и Ейвъри пошепва: „Това ще го накара да забрави за осветлението. Може и да не се наложи да си ходим в края на краищата“.

А Тим отговаря: „Не. Сега определено трябва да си отидем“.

„Какво искаш да кажеш с това сега?“

„Какво“?

„Каза: Сега определено трябва да си отидем“.

„Не съм казал такова нещо. Въобразяваш си“.

„Но аз съвсем определено чух…“.

„О, за Бога! Престани да се хващаш за думата“.

И Ейвъри, разбира се, престана. Сега, не особено доволен от живота, наблюдаваше своя любим как вдига тост за успеха на Николас.

— Знаете ли — обади се Ейвъри, полагайки специално усилие да забрави своите страхове, — наистина ми липсва възможността да злословя срещу Еслин.

— Аз пък не виждам защо трябва да се въздържаш — отговори Тим. — Когато беше жив, не спираше.

— Ммм! — Ейвъри взе тежък железен тиган, сипа малко сусамово олио и добави щипка анасон. — Тогава половината от удоволствието се състоеше във възможността приказките ми да стигнат някак си до него.

— Според Том трябва да си намеря адвокат — ни в клин, ни в ръкав изтърси Николас. — Мисли, че съм аз, убеден съм.

— Ако мислеше, че си ти, скъпо момче — апострофира го Тим, — сега нямаше да седиш тук.

Николас се разведри и за трети път ги попита дали смятат, че ще има някакви проблеми да спечели стипендия за театралното училище. Ейвъри се протегна и взе две люти чушки. Зачука и затрака с тигана малко по-шумно от необходимото. Често го правеше в присъствието на гости. Беше детинско, но се страхуваше, да не би да забравят, че той е там, зад плота и зад филодендрона, или дори — по-лошо — да не оценят достатъчно какъв труд полага за тях.

Николас седна по-удобно на малиновочервеното сатенено канапе във формата на огромна мида и отпи голяма глътка от аперитива. Обожаваше всекидневната на Тим и Ейвъри — чудна смесица от нежни удоволствия като това канапе и строги мебели с педантична простота като фотьойла на Тим, две ниски италиански маси с плот от, черно стъкло и един поразително тежък бронзов шлем, който лежеше на една страна близо до библиотеката.

— Какво съдържа менюто днес, Ейвъри? — попита той.

— Сате.

— Това не е ли начин да се самоубиеш — пошегува се Николас с неразбираемите ястия на Ейвъри и се плъзна върху лъскавите възглавници. — Опа! Може ли още малко от това чудесно вино, Тим?

— Не. Вече май върза кънките. Освен това с месото има и тинянело.

— Срамота! — викна Николас. И след малко внезапно смени темата: — Видяхте ли дъщерята на Джойси на премиерата? Не беше ли смайваща?

— Много е красива — съгласи се Тим.

— Какви крака… какъв дълъг врат… а миглите й… и какви чудни скули…

— Може да не си най-трезвият човек в стаята, Николас — отбеляза Ейвъри, — но определено имаш дарба да описваш.

— Ще идвате ли да ме гледате на представленията, които се правят в края на всеки срок?

— Боже, как скача от тема на тема това момче.

— Може, скача — обобщи Тим.

— Нищо чудно последната година да спечеля медала „Гилгуд“?

— Николас, наистина трябва да се правиш поне малко на скромен, иначе другите ученици определено ще те намразят — посъветва го Ейвъри и отново се съсредоточи върху готвенето. Запържи леко свинското, сръбна още малко вино, провери супата и надникна в килера, където държеше на хладно своите изящни захарни кошнички със замразени череши. После извади горещите препечени хлебчета от фурната, сипа супата в подгрят супник и отново се включи в разговора.

Николас обещаваше да се връща да ги вижда през ваканциите. Лично Ейвъри смяташе, че щом момчето веднъж си плюе на петите, повече нито ще го видят, нито ще го чуят. Беше прав само донякъде. Николас наистина не им гостува нито веднъж, нито ги покани на някоя от своите премиери, които с времето ставаха все по-престижни, но пък години наред пишеше картички за Коледа, адресирани до двамата.

— От мен за вас — оповести тържествено Ейвъри и внесе супника, хляба и глинената купа с кисело мляко и заквасена сметана. Те още си говореха за театъра.

— Не знам дали да остана за „Ваньо“, или още сега да се чупя — колебаеше се Николас.

— Учебната година в централната театрална школа започва след месеци — напомни му Тим.

— Но мога да си намеря някаква работа и да изгледам всички постановки, да се запиша в някой курс.

— В тази пиеса има три чудесни части — продължи Тим. — И сега, след като Еслин го няма, ти се отваря шанс да се изкачиш на върха.

— Ммм! — реагира Николас на първата си лъжица от супата. — Не е много доматена, Ейвъри.

— Ама че неблагодарност — намуси се домакинът. — Но ако вкусовите рецептори на езика ти са се побъркали от прекадени количества моносодиев глутамат, какво да очаква човек?

— Не познавам тази пиеса — призна си Николас. — Каква е?

— Два пъти по-дълга от „Литъл Айолф“, но без смешните неща — отвърна Ейвъри.

— Чудесна е. Руска класика.

— Май не ми се иска Харолд да ми казва как да играя в класическа руска пиеса. Ще ни накара всички да се люлеем на самовари. По-добре да замина.

— Може и да не ти разрешат да напуснеш града — обади се Тим, — докато не завърши разследването.

— Дявол да го вземе! — изруга Николас, обра и последната капка от чинията и я подаде за още. — Не бях помислил за това. Всички, предполагам, сме заподозрени. Включително и присъстващите.

— Какви ли предположения не направихме за възможния извършител — обясни Ейвъри, хванал черпака, — ти не заслужаваш това… но не стигнахме до никакво приемливо решение.

— Засега фаворит номер едно са Евърард.

— Не ми говорете за Евърард! — възнегодува Николас и внимателно докосна подутия си нос.

— Том не биваше да ти казва — смръщи вежди Тим. — Не допусках в полицията да правят такива неща. Смятах, че показанията са поверителни.

— А те с какво се сдобиха? — попита Ейвъри.

— С по едно посинено око и една разцепена устна.

— Стига си се хвалил, Николас.

— Той ме попита! Както и да е. Та защо двамата.

— Гадна служба е това придворен ласкател — уточни Ейвъри и подаде все още топлите хлебчета. — Сигурно накрая намразваш човека, на когото се подмазваш.

— Не е задължително — възрази Николас. — Слабите хора често уважават по-силните от тях. Чувстват се сигурни, като се крият зад гърба им.

— Не може да смяташ, че Евърард са слаби, Нико — отбеляза Тим.

— Ами… Точно така смятам, а ти?

— Съвсем не.

— Мога да си представя, че той е искал да се отърве от тях — продължи Николас, — дребни, гадни паразити. Но не и обратното. Аз все още смятам, че е Кити.

— Ами Харолд? — попита Ейвъри.

— Като всички други, и аз, разбира се, бих умрял от кеф, ако е Харолд. Всъщност, като изключим факта, че не е имал нито мотив, нито възможност да го направи, според мен той е съвършеният кандидат — заключи Николас и изсърба последната лъжица от чинията си. — Тази супа е направо великолепна, Ейвъри.

— Добре, но не се надявай да получиш още — предупреди го Ейвъри и решително отнесе празните съдове. — Иначе няма да имаш място за най-вкусното.

Ейвъри обра соса с аромат на масло и фъстъци и го изсипа в сосиера. После извади от фурната плитките си китайски съдове. Много обичаше да ги използва. На дъното им бяха нарисувани разкошни бронзови хризантеми и малки синьо-зелени фигурки с лек златен контур, които вършеха разни източни работи сред свят от миниатюрни дръвчета и къси, но много набраздени реки. На Ейвъри му доставяше огромно удоволствие да скрива тази изтънчена превзетост и после, докато поема храната на малки хапки, постепенно да разкрива изображенията. Единствено тези съдове не влизаха никога в съдомиялната машина и само Ейвъри бе упълномощен да ги мие. Тим му ги подари за една годишнина — купи ги по време на почивка в Редрут — и затова бяха двойно по-скъпи на Ейвъри. Сега той донесе чиниите, пълни с хрупкави къдрици от свинско филе, и тичешком обиколи масата, за да ги сервира.

— Как може толкова лесно да правиш такива вкуснотии — възхити се Тим, а Николас помириса и измърмори:

— Ааа… божествено.

За миг Ейвъри сведе глава, по-скоро с облекчение, че е свършил работата добре, отколкото да благодари за отправените му похвали, и всички забиха нос в чиниите. Ейвъри подаде соса на Николас, като го повдигна високо над свещите.

— Няма защо да го вдигаш толкова. Да не ти е нафора — подразни се Тим.

Отвориха и тинянелото и сипаха по чашите. Тим вдигна тост:

— За Николас. И за централната театрална школа.

— О, да… — Ейвъри се чукна с Николас, който се захили малко непохватно. — Пожелавам ти да станеш богат и известен, преди да навършиш двайсет и пет, иначе ще се наложи да ми обясняваш защо не си успял. И не забравяй, ние първи повярвахме в теб.

— Няма — усмихна се бавно Николас. — Толкова съм ви благодарен за всичко. За стаята… за приятелството ви… за всичко…

— Недей да бъдеш благодарен — поправи го Тим. — Просто ни изпращай билети за първия ред на всичките си премиери.

— Значи мислите, че… боговете най-сетне ще отговорят на молитвите ми? — Опитът за сарказъм на Николас се оказа успешен само донякъде. Гласът му потрепери.

— Нико, толкова си наивен — усмихна се Тим. — Именно така ни наказват боговете — като отговарят на молитвите ни.

— О, Боже… Нали това няма да се превърне в някоя от вашите досадни философски вечери? Едва ли ще го понеса. — Думите на Ейвъри обаче прозвучаха весело и самият той изглеждаше напълно доволен от вечерта. Лицето му грееше, а малките му сини очички блестяха. Започваше да се отпуска. Цял ден беше стъпвал внимателно и на пръсти, защото сутрешният му хороскоп, макар и доста приятен като прогноза, завършваше така: „Вкъщи може да има търкания обаче.“ „Но — помисли си Ейвъри — в девет и половина всяка уважаваща себе си птица, вещаеща зло, вече трябва да си е легнала в гнездото и да чете руните за следващия ден“.

— Вкусно ли е? — попита той, уж напрегнат.

— Любов моя, всичко е просто прекрасно. — Тим леко докосна ръката му с тънките си пръсти. Лицето на Ейвъри пламна от удоволствие и сърцето му лудо заблъска. Тим никога не използваше нежни думи, нито го докосваше, ако наоколо имаше други хора, и Ейвъри бързо се бе научил да се държи по същия начин. С тях беше само Нико, разбира се, но въпреки това…

Ейвъри дишаше бавно и дълбоко: поемаше не само за кратко с лигавицата на носа си, а издълбоко пикантния мирис на месото, нежния аромат на жасмин, прииждащ от покритата с хартия кошница, уханието на виното, малко острия дъх на запалените свещи и целият този букет от миризми се вливаше в кръвообращението му, носеше се из тялото му и го отпускаше. Отчупи залък и го пъхна в устата си. „Хлябът на ангелите сигурно има точно такъв вкус“, помисли си той.

Телефонът иззвъня. Всички изпъшкаха. Ейвъри, който беше най-близо, избута стола си назад и с чаша в ръка отиде да вдигне слушалката.

— Ало?… О, здравей, скъпа.

— Кой е? — попита Тим беззвучно с устни.

Ейвъри натисна копчето за прекъсване на звука.

— Злата вещица от север.

— Моите съболезнования.

— Тим ти изпраща своята любов, Роза.

— И аз.

— И Николас. Тъкмо си хапваме най-божественото… О, добре. Ще мълча. Няма защо да ми крещиш така. Човек трябва да минава през въвеждащите учтивости, иначе по-добре да се върне в пещерите… Ти млъкни, щом ще ми приказваш така. — Ейвъри пак натисна копчето. — Нещо е много напушена старата овца.

Двамата мъже на масата си размениха по един поглед. На Тим — леко шеговит и примирен. На Николас — ироничен и дори малко покровителствен. Поглед, който никога не би си позволил в началото на тяхното приятелство. Отново се обърнаха към Ейвъри, на чието лице се беше изписала самата алчност. Меките му устни, нежно оцветени в кафяво от сатето, се бяха издали напред в пухкаво „О“.

— Мили Боже!… — викна той. — Но нали така се казва винаги? Е, аз поне винаги казвам… сигурна ли си… е, тогава това решава въпроса… Разбира се, че ще… а ти ме дръж в течение.

Остави слушалката, отпи голяма глътка вино и се върна на масата. Новината щеше да го разпори по шевовете, ако имаше такива, но Ейвъри погледна първо от Тим към Николас и обратно и заяви:

— Никога няма да се сетите.

— Ако в нашия език има по-досадни думи от тези пет — подхвърли Тим, — аз просто не съм ги чувал.

— О, хайде де — нетърпеливо го подкани и Николас. — Какво каза тя?

— Полицията е арестувала Дейвид Сми.

Ейвъри се облегна ужасно доволен от ефекта, който произведе съобщението му. Николас зяпна глупаво — направо не му се вярваше. Лицето на Тим, златисто кремаво от светлината на свещта, изведнъж побеля, дори посивя.

— Тя откъде знае? — попита той.

— Видяла го. Отивала в библиотеката, когато пред участъка спряла полицейска кола и двама полицаи го вкарали в сградата.

— Имал ли е одеяло върху главата?

— Не бъди чак толкова глупав, Николас. Как, за Бога, би познала, че е Дейвид, ако върху главата му е имало одеяло?

— Е, да, ама когато са хванали престъпника, така правят — упорстваше Николас.

— Наистина си много зле. Понякога се питам защо не включат твоя мисловен процес в експозицията на някой музей на медицинските загадки.

— Остави момчето на мира — гласът на Тим смрази приятелския тон на разговора. — Пил е повече, отколкото трябва.

— О… да… извинявай. — Ейвъри вдигна чашата си, после я остави нервно. Въодушевлението му бързо започна да се изпарява. В момента, когато тази мисъл му мина през главата, изчезнаха и последните следи от приятната възбуда. Хвърли едно око към Тим, който не гледаше към него, а през него, сякаш той не съществуваше. Ейвъри се пресегна към лъскавата съдинка с фъстъчения сос, взе си лъжицата, която тракна в позлатения ръб на чинията му, и опита от соса. Беше почти студен.

— Да го притопля ли, Тим… как мислиш? Или да донеса пудинга?

Тим не отговори. Беше се вглъбил в себе си, както му се случваше понякога. Ейвъри се ужасяваше от тези периоди. Знаеше, че Тим не се държи така нарочно, с цел да го наказва. Импулсивното му поведение изглеждаше неволно и въпреки това Ейвъри винаги се чувстваше виновен. Обърна се към госта.

— Готов ли си за пудинга, Нико?

Николас се усмихна вяло и сви рамене. Изгледаше малко кисел и засрамен, сякаш е нарушил строги светски порядки. „А всъщност — помисли си Ейвъри — аз се държа просташки.“ Колко неприятна му изглеждаше сега, колко тъпа му се струваше неговата собствена реакция, след като чу новината от Роза. С какво похотливо удоволствие хукна към масата, за да сподели чутото, все едно беше вкусно ядене, което нямаше търпение да им поднесе. Ако беше спрял да се замисли дори за миг, сигурно щеше да постъпи по друг начин. В края на краищата ставаше дума за приятел. И тримата харесваха добродушния и муден Дейвид. А сега той може да отиде в затвора. За години. Нищо чудно, че Тим — изключително чувствителен и в най-добри времена — се опитваше да отклони вниманието си от тази неприятна и тъжна история.

Така си мислеше горкият Ейвъри, без да подозира далеч по-сериозната причина неговият приятел да мълчи. И през ум не му минаваше, че малкият свят, в който живееше и в общи линии смяташе за безопасен въпреки постоянните леки тревоги и малки притеснения, ще бъде сериозно разклатен.

— Е… — насили се гласът му да прозвучи бодро и весело — няма смисъл да униваме. Добре… Роза го е видяла да влиза вътре… какво означава това? Може просто да са го помолили да им помогне да разяснят това-онова. Да им помогне в разследването. — Още докато говореше, на Ейвъри му се прииска да не беше си отварял устата. Бе сигурен, беше го прочел някъде, че това е официалният начин да се обяви, ако полицията е хванала престъпника, но по закон още няма право да го съобщава. — Какво, като е човекът от осветителната кабина; не значи… ами… в какво друго да се захванат в края на краищата. — „Само дето е имал възможност да го направи. Само дето той е пипал бръснача. Само дето любовницата му сега е богата вдовица“.

Тим стана.

— Какво… какво става? — попита Ейвъри. — Не сме свършили.

— Аз свърших.

— О, но защо не хапнеш малко череши, Тим? Нали ги обичаш. Направих ги специално за теб. В малки захарни кошнички.

— Съжалявам.

„Бих убил тая Роза — помисли си Ейвъри. — Злобна скандалджийка и гадна клюкарка; вре си носа навсякъде! Ако не беше тя, това никога нямаше да се случи. А така хубаво си прекарвахме.“ В очите му напираха сълзи на разочарование и безсилие. Когато ги избърса, видя, че Тим стои на вратата на хола, облечен в палто и с шапка на главата. Ейвъри скочи на крака.

— Къде отиваш?

— Просто излизам.

— Но къде, Тим? — Ейвъри бързо прекоси стаята и увисна на лакътя на Тим. — Кажи ми! — настоя той с разтреперан глас.

— Отивам до участъка.

— До… полицейския участък ли? — попита Ейвъри и когато Тим кимна утвърдително, изкрещя: — Но защо, за Бога?

Ала още не задал въпроса докрай, изтръпна, сърцето му се сви от ужасно предчувствие за евентуалния отговор на Тим.

— Защото — Тим внимателно отмести ръката на Ейвъри от лакътя си — аз бях мъжът в осветителната кабина.

Тим съжаляваше, че е дошъл. Барнаби благоволи да му съобщи (и го направи с известно удоволствие, както се стори на Тим), че Дейвид Сми изобщо не е бил арестуван; свободен е като птичка и по всяка вероятност така и ще си остане. Тим обаче вече беше направил своето самопризнание и нямаше как да си върне думите назад. Надяваше се, че след като каже каквото има да казва, ще си тръгне, но Барнаби гореше от желание да продължи да го разпитва. А за капак на тази неприятна процедура присъства, като през цялото време си драска нещо в тефтера, и онзи отровен младеж с морковената коса.

— … Само малко предистория, нали разбираш, Тим? — продължаваше Барнаби. — В какви отношения беше с Еслин?

— Толкова добри или толкова лоши, колкото всички останали. Нямаше никакви отношения, наистина. Той вечно позираше. Човек никога не знаеше какво всъщност чувства.

— Дори и така да е, все пак не е нормално, след като човек е живял сред група хора повече от, четринайсет години, да не е завързал някакви взаимоотношения.

— О, не знам. Мнозина нямат близки приятели. А на Еслин много му се възхищаваха, беше доволен и от сексуалните си връзки — усмихна се Тим. — Една реализирана мечта.

— Съвсем човешко е — констатира Барнаби снизходително. — Кой от нас не иска същото?

„Право в целта — помисли си Трой. — Не спирай, докато не се наситиш. Все едно влиза в собствения си ковчег.“ Сержантът беше много ядосан. Направо не си намираше място от откритието, че мъжът, когото той смяташе (очевидно немного основателно) за самонадеян педераст с директорски костюм, е спал с Кити. Колкото и да е парадоксално, отвращението му към Тим се засили. И как само важно пристъпва… Гледай го сега… разположил се е като у дома си, леко заинтригуван, стегнат и хладен като сладолед в хладилник. „Изметът на обществото — помисли си Трой — трябва да си знае мястото, да не изплува на повърхността и да не се смесва с добрите и почтени хора“.

— Значи на него никога не му е липсвала женска компания, а? — питаше Барнаби.

— О, не. Но нищо трайно. Обикновено скоро се оттегляха.

— Не се сещаш за някоя, отхвърлена от Еслин? Която би страдала от несподелена любов?

— Всеки, свързал се с Еслин, независимо дали е отхвърлен, или не, страда от несподелена любов. И не, не се сещам.

— Сигурно разбираш, убеден съм, че Кити е нашият заподозрян номер едно. Ти ли й помогна да се отърве от съпруга си?

— Не, естествено, нямам причини да го правя. Връзката ни не беше сериозна. Вече ми бе омръзнала.

— Когато сте били заедно, да си чул от нея нещо, което би ни улеснило да разрешим този въпрос?

— Не си спомням.

— Или да е намеквала за друг мъж?

— Не.

— Да се върнем към понеделник вечерта…

— Наистина нямам какво повече да кажа за онази вечер, Том.

— Е — възрази Барнаби бодро, — човек никога не знае. Хайде да опитаме с този въпрос: защо беше убит точно нея вечер? Защо не например на някоя от репетициите? По-малко хора наоколо. Няма полицаи.

— По време на репетиции зад кулисите никога не е тъмно. И винаги има някой край реквизита. Или някой, който иска да променя нещо по сцената.

— И на бързата репетиция ли не е тъмно? И на генералната? — попита Барнаби и понеже Тим не отговори, главният инспектор добави: — Между другото, поздравих ли те за великолепното осветление?

— Наистина не си спомням.

„Все едно докосваш охлюв по рогцата“, помисли си Барнаби, долавяйки бързото (защитно?) свиване у събеседника си.

— Харолд изглеждаше доста ядосан.

— Така ли?

— Видях го да блъска по вратата на твоята кабина по време на антракта.

Тим вдигна рамене.

— На него малко му трябва.

— Нямаше да стане толкова напрегнато, ако беше изпробвал тези великолепни светлини преди премиерата.

— В такъв случай никога нямаше да стигнат до премиерата.

— Значи Харолд не е знаел?

Охлювът окончателно се скри в черупката си. Изражението на Тим не се промени — остана все така стегнато и спокойно, дори с нотка на презрение, — ала в очите му проблесна тревога и кожата на патрицианския му нос се изпъна.

— Точно така.

— Така че му се изсипаха два шока наведнъж?

— Така се оказа.

— Какво съвпадение!

— Непрекъснато се случват.

„Не и този път“, помисли си Барнаби. Не знаеше как разбра, но разбра. Някъде дълбоко в мрака на подсъзнанието му, толкова тихо, че едва се долови, се чу предупредителен сигнал. Този човек, който вероятно не беше убил Еслин Кармайкъл, знаеше нещо. Той обаче посрещна открито втренчения поглед на Барнаби и го издържа, без да сведе очи, което беше почти обезсърчително.

— Сигурно не знаеш — подхвърли Барнаби, — че Харолд си е присвоил новото осветление на пиесата.

— Ха! — изсмя се Тим дрезгаво и неискрено. Лицето му почервеня. — Значи така… — Смехът секна. — Значи така трябвало да правим. Да повтаряме: „Да, Харолд“, и да правим каквото си знаем. Точно както постъпваше Еслин.

— Така изглежда.

— През всичките тези години.

Тим продължаваше да се смее дрезгаво и дразнещо и когато след няколко минути главният инспектор го пусна да си върви.

На този етап Барнаби не виждаше смисъл да го държи в участъка или да го притиска излишно. Тим не беше от хората, които се поддават на ласкателства или блъфове. Но Барнаби вече знаеше къде е слабото му място и щеше да окаже натиск там, когато и ако се окаже необходимо. Обърна се към сержанта.

— Е, Трой?

— Неспокоен човек, сър — отвърна Трой бързо. — Всичко бе наред, докато не засегнахте въпроса със светлините, тогава се сви като топки в кофа с лед. Може да ни е трудно да докажем, че е извършил убийството, но той знае нещо.

— Мисля, че си прав.

— Какво ще кажете да поговоря с неговия приятел? — попита Трой и отпусна ръка в китката. — Малката госпожичка Роли Поли — добави сержантът и намигна. — Бързо ще рухне.

Намигването му бе посрещнато с такъв леден поглед, че самият той насмалко щеше да рухне.

— Утре сутринта искам да посетя офиса на Кармайкъл. И да се срещна с неговия адвокат. Обади се по телефона и го уреди.

Николас си тръгна почти веднага след Тим; благодари на Ейвъри за вечерята, а на прага съвършено ясно заяви: „Изобщо не съм толкова пиян, колкото си мислиш“.

Ейвъри остана сам. Довърши неусетно бутилката с тинянело: сипваше и гълташе, сипваше и гълташе — първо под въздействие на шока, а после, обхванат от мъчително чувство за самота и отчаяние. След като изцеди и последната капка, объркан от бушуващото в душата му нещастие и неясните идеи за отмъщение, отвори „Кло Сен Дени, Гран Кру“, което знаеше, че Тим пази за рождения си ден. Падна голяма борба с корковата тапа, разхвърчаха се парчета, разля се вино.

Свещите в сребърните мексикански свещници почти се бяха стопили и той ги угаси. Но дори и тъмна, стаята беше пълна със спомени за Тим. Ейвъри потръпна при думата „спомени“ и се укори за своята мелодраматичност. В края на краищата Тим ще се върне. Тази мисъл му донесе утеха, но веднага я последваха сто други, плод на нараненото му честолюбие. „О, да — помисли си той и злочесто се изсмя, — положително ще се върне. Къде ще намери друг толкова бързо. Кой друг ще му готви и ще го глади, ще чисти и ще се грижи за него само заради едната добра дума? И то подхвърлена небрежно, както се подхвърля кокал на краставо псе. Кой друг, освен мен ще вземе да купи книжарница и да подари половината — да, да подари — натърти Ейвъри. — С чии пари е обзаведена къщата? И кой плаща за почивките?“ А искаше толкова малко в замяна. Само да му позволят да обича Тим и да се грижи за него. И срещу това да получи капка обич. Разчувстван от новия поглед върху собствената си душевност и нейното благородство, Ейвъри отрони печална сълза.

Ала сълзата едва изсъхна върху пухкавата му буза и студеният пръст на разума му посочи, че срещу прилична сума винаги ще се намерят хора, готови да готвят, да гладят и да чистят, а някога Тим изкарваше добри пари като учител по латински и френски в едно държавно училище и несъмнено отново би могъл да преподава. И ако когато Тим се върне, Ейвъри излее всичките злобни думи, стаени в момента в сърцето му, той може да си сложи строгото сиво палто и шапката и пак да си тръгне — този път завинаги. А всъщност (на Ейвъри му прилоша от тази мисъл) дори да положи неимоверни, нечовешки усилия да се владее, да се държи спокойно и да прояви разбиране, когато неговият любим се върне, може би ще е твърде късно. Защото Тим вече си е намерил някой друг.

Ейвъри стана мълчаливо и светна лампата. Почувства необходимост да се раздвижи. Да се поразходи. Помисли да отиде да посрещне Тим пред участъка, та веднага да научи най-лошото. Вече си грабна палтото и отвори входната врата, ала осъзна, че е възможно най-глупавото нещо. Тим мразеше той да „му ходи по петите“. Освен това (Ейвъри пусна палтото върху малиновочервеното канапе), след като се втурна към вратата, ужасно му се зави свят и му се догади. Отиде до масата и доста трудно, държейки се за ръба, успя да седне изправен. Все едно беше заклещен във въртящата се врата на емоциите: бързо и пламенно мина през ревност, ярост, страх и похотливост, а сега като че отново се сблъскваше с тях, но в обратния ред.

Ейвъри направи неистов опит да се освободи от лепкавото блато на нещастието. Изпи няколко големи чаши перие и седна тихо, напрегнал сили да се овладее. Опита се да мисли, както би мислил Тим. В края на краищата стореното — сторено. Дали пък, разколеба се плахо той, не раздувам нещата прекалено? А и Тим очаква от него точно това — да направи от мухата слон. Горкият Тим. Седи с часове в полицейския участък, после се връща вкъщи и го посрещат с викове и крясъци. Колко би било необикновено, удивително, ако го посрещне спокоен, усмихнат, естествено, малко дистанциран, но в крайна сметка прощаващ приятел. Няма какво да обсъждаме прегрешението му, реши Ейвъри, и прочие, и прочие. Какъв смисъл има да ругае Тим, задето не му е абсолютно верен? „Обичам го така именно защото е толкова съвършено различен от мен — установи Ейвъри, вече доста оглупял от обзелата го сантименталност. — А колко ще бъде горд с мен, като види как добре се справям с нещата. Колко зрял и мъдър, колко разумен ще му се сторя в усилията си да преодолеем тази първа истинска катастрофа в живота ни.“ Той тъкмо наду гръдния си кош като влюбен гълъб, и в бравата се чу завъртането на ключ. Миг по-късно Тим застана пред него.

— Ти, невярно копеле! — изкрещя Ейвъри и захвърли една от китайските чинии по него. Тим се отмести, чинията се удари в напречната греда над вратата и се посипа на пода на парчета. Тим се наведе да ги събере, а Ейвъри извика:

— Остави я! Не я искам. Не искам нито една от тях. Ще ги хвърля всичките в кофата за боклук!

Без да му обръща внимание, Тим събра парчетата и ги сложи на масата. После си взе чиста чаша от кухнята, наля си малко от отворената бутилка „Кло Сен Дени“, помириса го и изръмжа раздразнен, като видя няколко парченца корк.

— Бях го оставил да отлежава.

— Много важно.

— Като си искал да се отрежеш, защо, по дяволите, не взе „Дао“? В килера има половин дузина бутилки.

— А, да — „Дао“! Щом е за мен, няма значение какъв боклук ще е, нали? Аз не притежавам твоето изискано небце. Твоят знаменит жьо ньо се куа66.

— Не ставай глупав. — Тим отпи внимателно. — Чудесен плод. Много стил. Не чак толкова, колкото очаквах.

— Я стига си се фукал.

— Изморен съм. — Тим си свали шала и палтото. — Лягам си.

— А, не! Няма да си лягаш, а ще напуснеш къщата ми. И ще я напуснеш веднага!

— Никъде няма да ходя в този късен час, Ейвъри. — Тим си закачи палтото. — Ще поговорим утре сутринта, когато изтрезнееш.

— Ще говорим сега! — скочи Ейвъри от масата и се запрепъва през вестибюла. Застана пред стълбите, препречвайки пътя на Тим. Тогава Тим се обърна и отиде в кухнята, където започна да пълни кафеварката. Ейвъри го следваше по петите с викове:

— Какво си мислиш, че правиш? Остави ми нещата.

— Щом ще стоя буден, имам нужда от силно кафе. А като те гледам, и ти също.

— А ти какво очакваше? Да се прибереш и да ме завариш спокоен и разумен? Да почиствам след последната вечеря? Да броя твоите трийсет сребърника?

— Защо драматизираш толкова нещата? — Тим загреба щедро от кафето „Коста Рика“. — Ела и седни, преди да си се срутил.

— Би ти харесало, нали? Би ти харесало, ако си падна на главата и умра. Тогава ще вземеш магазина и къщата и ще доведеш онази малка никаквица тук. Е, да, ама няма да ти се отвори парашутът, защото първото нещо, което ще направя утре, е да ида при адвокат и да си сменя завещанието.

— Утре прави каквото си искаш. Сега обаче на твое място щях да се погрижа преди всичко да си паркирам задника някъде и да изпия това кафе.

Ейвъри направи малка презрителна пауза, колкото да даде на Тим ясно да разбере, че реши ли да ходи някъде, ще бъде единствено по свое желание, и тръгна с несигурни крачки по кухненския под; огледа съсредоточено една висока дървена табуретка, успя някак да се възкачи на нея и кацна отгоре й, където се олюля като мачта при бурен вятър.

Силната приятна миризма на кафе изпълни ноздрите му и жестоко му припомни хиляди споделени утрини, положили началото на щастливи дни и още толкова интимни вечери с приятни клюки. И всичко това вече го няма. Всичко се провали. Той и Тим никога няма да бъдат пак щастливи. Когато отново си даде сметка за ужаса на създалото се положение, очите на Ейвъри се изпълниха с печал, прониза го остра болка и той я усети с цялата й сила въпреки притъпяващия ефект на алкохолните изпарения. Игла в сърцето.

Тим му подаде кафето, но се наложи да намести отпуснатите пръсти на Ейвъри около чашата. Този жест на загриженост беше последната сламка, която прекърши гнева на Ейвъри и той избухна в плач. А заедно със сълзите дойде и непреодолимата нужда от общуване и утеха.

— Аз ти вярвах… — изхлипа той.

Тим въздъхна, остави чашата си, дръпна една табуретка към себе си и седна до Ейвъри.

— Виж, любов моя — подхвана той, — ако в този абсурден нощен час трябва да си говорим честно, нека не започваме с лъжи. Никога не си имал доверие в мен. Още откакто започнахме да живеем заедно, знаех, че не сме ли двамата, си в състояние единствено да се тревожиш и да трепериш дали не съм на среща с друг, дали някой ден няма да срещна друг, или дали вече не съм срещнал някой и го крия от теб. Това не е доверие.

— А сега виждаш, че съм бил прав, нали? О, колко съм бил прав! Каза, че отиваш до пощата.

— Първо отидох там. Не се тревожи. Всички книги заминаха.

— Изобщо нямам предвид това! — изпищя Ейвъри. — Знаеш какво имам предвид.

— Онова беше без значение — промърмори Тим. — В сравнение с нас.

— Но тогава защо? Защо рискува да развалиш нашите отношения… всичко това… — Ейвъри обхвана уютната всекидневна с такъв пламенен жест, че се срути от високата табуретка.

— Боже… Съвсем си се напил — изпъшка Тим, докато му помагаше да седне отново.

— Не съм се напил — изплака Ейвъри. — Искам да кажа… ако в кабината не е бил Дейвид, си мислех за Нико… или за Борис. Никога, ама никога, не би ми хрумнало, че си ти.

— И защо не? Знаеш за моите сексуални наклонности.

— Но аз си мислих, че си загърбил хетеросексуалния си живот — простена Ейвъри и добави: — Не се смей.

— Извинявай.

— И защо точно Кити?

Тим сви рамене, спомняйки за съчетанието от крехки кости и немирна, дяволита, ангелска усмивка, която го бе вълнувала известно време.

— Беше хубава и стройна… всъщност като момче…

— Е, няма да е дълго време стройна като момче — отсече Ейвъри. — Ще стане много нестройна и нехубава.

— Не бих искал да я имам дълго — тутакси му върна топката Тим. И за миг придоби толкова неутешим вид, че Ейвъри забрави кой е виновникът и почти посегна да го утеши, както би направил преди неговото предателство. — Ако ще те накара да се почувстваш по-добре — продължи Тим, — трябва да знаеш, че не аз, а Кити започна да ме сваля. Гледала е на мен, предполагам, като на предизвикателство.

— Някои хора май не виждат разликата между предизвикателството и фасулската работа — заяви Ейвъри. — Откога… колко пъти…

— Шест. Най-много.

— О, Боже! — изохка Ейвъри, преви се, сякаш го бяха ударили в корема, и закри лице с ръце. — А тя беше ли… искам да кажа… имаше ли…

— Не. Нямаше никой друг.

— Ох, какво да правя? — завайка се Ейвъри, като се люлееше напред-назад на табуретката си. — Не знам какво да правя.

— Защо трябва да правиш нещо? Тази нощ според мен вече направихме повече от достатъчно. И недей да плачеш.

— Не плача — възрази Ейвъри и свали от зачервените си очи малките си бели юмруци, целите мокри от сълзи. Светложълтите му къдрици висяха печално и приличаха на бъркани яйца. — Не разбирам как може да си толкова безсърдечен — изхълца той.

— Не съм безсърдечен, но ти знаеш, че не понасям подобни кабаретни емоции. — Тим откъсна парче от рулото домакинска хартия и избърса лицето на Ейвъри, потънало в сълзи, размазани сополи и пот. — Я ми дай тая чаша, преди да си я изпуснал на пода.

— Всичко омърси… и… всичко е омърсено… Просто не понасям повече…

— Не виждам как би могъл да знаеш, преди да опиташ тази.

Студената забележка отново потопи Ейвъри в скръб.

— Сериозно, Тим — викна той. — Трябва искрено да ми обещаеш, че вече никога, ама никога, няма пак да…

— Не мога. А и ти не би повярвал, дори да ти обещая. О, сега би могъл, защото си отчаян, но от утре ще започнеш да се съмняваш. А вдругиден…

— Трябва да ми обещаеш. Невъзможно ми е да живея с тази несигурност.

— Защо? Как го правят всички други? Проблемът при теб е, че очакваш прекалено много. Защо да не си кретаме и занапред като господин и госпожа Средностатистически? Знаеш… да правим каквото можем… да се подкрепяме, когато имаме нужда… да проявяваме снизхождение… Безкрайното щастие е за бавноразвиващите се юноши. — Тим замълча, после добави: — Никога не съм ти обещавал розов свят.

— Е, щом не е възможно да живея в розов свят, тогава за какво са ми всички тези простотии? — каза Ейвъри, напомняйки за предишния си остър език. Тим се усмихна със своята загадъчна замислена усмивка и Ейвъри изведнъж изплака: — Щях да съм си много добре, ако не те обичах толкова много!

— Но ако не ме обичаше толкова много, тогава защо щях да стоя при теб?

Ейвъри се замисли. Трябваше ли да му прозвучи утешително? Изглежда, Тим искаше да каже, че нищо, нито книжарницата, нито къщата, нито педантичната и нежна загриженост, с която Ейвъри си вършеше ежедневните задължения, не е причината да е с него. Ами тогава, разтревожи се Ейвъри, какво друго да му предложи? Зае се да разнищи тази мисъл. Прозря уловка във въпроса и сподели страховете си.

— Винаги има уловка — отговори му Тим и отиде до хола да събере останалите парчета от китайската чиния. — Утре трябва да намеря нещо да залепя това.

— Да, бе. Ще успееш.

Въпреки нещастието си Ейвъри почувства лека топлинка. Може би Тим все пак няма да си събере багажа. Може утре сутринта пак да отворят заедно магазина, да проверят касата, да подредят книгите и внимателно, като едва проходили ранени, каквито бяха, да стигнат един до друг и да намерят утеха. Тим се върна и сложи парчетата рисувана керамика върху кухненската маса.

— Съжалявам за чинията.

— Не, не — любезно възрази Тим. — Винаги съм си мечтал да имаме лепени чинии. Като в музей.

— Помниш ли Корнуол?

— Ще го помня до последния си ден. Не се надявам някога да се измъкна от оня рибар в Редрут.

— Ооо… — Ейвъри погледна своя любим виновно. — Съвсем бях забравил тази случка.

— Аз обаче не съм. Но… както виждаш… още съм тук.

— Да. Мислиш ли — Ейвъри протегна ръка, — че някога ще бъдем отново щастливи?

— Престани да живееш в някакво мистично бъдеще. Няма как да изобретиш щастието. То е резултат от упорит ежедневен труд. Ако имаш късмет.

— А ние имахме късмет, нали, Тим?

— Имаме късмет, глупчо пиян. Най-добре да не говорим повече сега. Скапан съм.

Тим се качи в спалнята и остави Ейвъри да си допие кафето.

Ейвъри се чувстваше като тренировъчна круша след тренировка. Още вибрираше от спомените и нанесените рани. След като първоначалният ужас отмина, а и понеже Тим си дойде у дома и щеше да остане, унинието, притъпявало страховете му, изчезна, но сега върху сърцето му отново легна черен облак, голям колкото една лъжа.

Репликата на Тим, която първоначално отхвърли с вдигане на рамене, внезапно изплува в съзнанието му и се превърна във фраза, вещаеща зло. Защото на Ейвъри му се струваше, че Тим е имал нещо предвид, за да каже: „Сега определено ще трябва да си отидем.“ Дали не означаваше, че, ако Еслин не беше убит, Ейвъри и Тим имаха шанс да останат въпреки заговора с осветлението? Информацията, че Тим е бил любовник на Кити, само засили страховете на Ейвъри. Именно Тим даде бръснача. Наистина ли беше отишъл до долната тоалетна през антракта? И защо изобщо е трябвало да ходи долу — та до стаята за почивка има две тоалетни?

— Какво се бавиш толкова? Хайде идвай — провикна се Тим от спалнята.

За първи път, макар Ейвъри да усети познатото жегване под лъжичката, не стана и не тръгна забързан към източника на плътски удоволствия. Продължи да седи в разхвърляната кухня; ставаше му все по-студено и по-студено. В душата му страхът нарастваше.

На следващия ден Харолд взе, че се появи на масата за обяд, а това рядко му се случваше. Обикновено обядваше навън и госпожа Харолд, която правеше сандвичите, доста се изненада от внезапната промяна в плановете й. Много ограниченият й домашен бюджет означаваше при всяко непредвидено посегателство върху него в един момент непременно строги икономии в друг. В дъното на шкафа намери една консервирана пържола „фрей бентос“ и пудинг от бъбреци, после изтича да купи малко моркови с парите, отделени за семена за цветя. Харолд яде толкова малко, че щеше да им стигне и само нейният обяд (варени картофи и две парчета месо), без той изобщо да разбере.

Докато Харолд обираше последните капки от соса в чинията си, тя попита:

— Как така си вкъщи на обяд, Харолд?

— Следобед няма да ходя на работа. Днес Николас работи до обяд, а трябва да поговорим сериозно за бъдещето му.

— Той знае ли, че ще го посетиш? — Харолд я погледна озадачен и тя сметна за необходимо да обясни: — Искам да кажа… имате ли среща?

— Не ставай глупава, Дорис. Аз не си уреждам срещи с младшите членове на трупата.

— Ако не си е вкъщи?

— Че къде другаде ще бъде в такъв ужасен ден като днешния.

Дорис погледна навън, черни струи дъжд биеха по кухненския прозорец.

— Има парче кекс, Харолд. Ако ти се яде нещо сладко.

Харолд не отговори. Гледаше жена си, но не я виждаше — нито жълтеникавосивата й коса, нито раздърпаната й пола, нито разтеглената жилетка. „Умът му беше изцяло зает с бъдещето на неговия изпълнител на главни роли. Виждаше Николас на сцената като Ваньо, по-късно вероятно и като Тартюф, а още по-нататък като Отело, а защо не дори като Лир? Под неговото вещо ръководство момчето можеше да стане добър актьор. Толкова добър, колкото и Еслин. Ако не и по-добър“.

Харолд не стигна лесно до това решение. Мисли за Борис и дори за двамата Евърард, които имаха някои доста интересни, макар и малко чудати, изпълнения. Но му беше ясно, че потенциалът на тримата, взети заедно, изобщо не може да се мери със способностите на Николас. Само своенравният, странен характер, който съвсем отчетливо долови у момчето по време на репетициите на „Амадеус“, беше причина да обмисля, макар и за кратко, алтернативни решения. На няколко пъти долови, че Николас проявява своеволие, и забеляза някаква търсеща, дебнеща енергия, която най-малкото му се струваше обезпокоителна. И разбира се, Николас беше много дързък. Харолд обаче не се съмняваше, че ще се справи с него. В края на краищата винаги беше успявал да се справя с Еслин.

— За какво искаш да говориш с него? — попита Дорис.

— Не е ли очевидно? Трябва да намеря с кого да заменя Еслин.

Госпожа Харолд покорно изпрати мъжа си до вратата и му помаха, докато той нацеди шкембето си зад волана на моргана и даде на заден, за да излезе от гаража. „Ще заменя Еслин — помисли си тя, слагайки чиниите и приборите в мивката. — Човек би помислил, че е изгоряла крушка. Или счупен чайник“.

Дорис се потресе от реакцията на Харолд и останалите от КОТС към смъртта на най-важния актьор. Никой не го харесваше (и тя самата не го харесваше особено), но все пак беше редно някой някъде да пролее поне една сълза. Реши да отиде на погребението. Остави съдовете да киснат и се качи горе да потърси някакви тъмни дрехи, подходящи за случая.

Междувременно Харолд профуча по Хай Стрийт и паркира пред „Блекбърд“. Възнамеряваше с един куршум да убие два заека и остана доволен, че Ейвъри (който отговори на поздрава му доста унило) и неговият партньор са в книжарницата. Високомерно повика Тим с пръст до писалищната маса и го увери:

— В петък вечер ще правя прослушване за „Ваньо“ Затова хвърча насам-натам и съобщавам на всички. Нико вкъщи ли е?

— Да, но той е…

— Хубаво. Сега… Би ми било много интересно да чуя обяснението ти за осветлението на пиесата — продължи Харолд, без да обръща внимание на изненадания и ироничен поглед на Тим. — Технически ти си много способен и смятам за подходящо да ти се даде шанс да се изявиш.

— Благодаря, Харолд.

— Да не е нещо прекалено ярко. Става въпрос за Русия, не забравяй.

След тази загадъчна забележка Харолд мина бързо край плюшената завеса и тръгна нагоре по дървените стълби.

Седнал на пода, Николас говореше с патос. Газовата печка гореше и в стаята беше топло и уютно. Къли Барнаби, свита на леглото, пиеше кафе. По целия под бяха пръснати сценарии на пиеси; Николас четеше от „Есхил“ в превод на Харисън: „Върви надолу, надолу, надолу, пада и нищо не знае, нищо. Около жертвата се струпват тежките облаци на лудостта. Стенанията на стария…“ — Харолд се появи на вратата и Николас млъкна. Двамата с Къли изгледаха доста хладно натрапника.

— А! — възкликна Харолд, като пропусна да забележи студенината в погледите им, но не пропусна да види заглавието на сценария. — Очаквах да те заваря да четеш „Вуйчо Ваньо“.

— Защо, Харолд?

— Кастингът е в петък.

Харолд би предпочел да води този разговор без дъщерята на Барнаби в стаята. Според него, макар и доста добра като актриса, тя си беше останала същото противно твърдоглаво момиченце, каквато беше като малка, и с годините изобщо не се беше променила. Харолд си прочисти гърлото.

— Положително ще се почувстваш много горд… много развълнуван, като разбереш, че от цялата трупа съм избрал теб да заместиш Еслин в изпълнението на главните роли.

Изражението на Николас му подсказа, че може би трябваше малко по-внимателно да му поднесе новината. Момчето изглеждаше направо изплашено. Харолд реши да го окуражи.

— Твърде си млад за Ваньо, разбира се, но ако работиш здраво, с моя помощ, знам, ще постигнеш голям успех.

— Разбирам.

От вълнение думите на Николас се затъкваха в гърлото му. Все пак успя да каже нещо, но точно в този момент момичето реши да се изкашля и Харолд се видя принуден да помоли Николас да повтори. А щом го чу, зяпна ужасен, дотътри се до най-близкия стол и падна в него.

— Заминаваш?

— Отивам в централното.

— Какво централно?

— Централното театрално училище. Искам да работя в театър.

— Но ти си в театър.

— Имам предвид истински театър.

Харолд реагира неочаквано остро: сам не усети как скочи на крака и нададе силен вик, в еднаква степен съдържащ и ярост, и неверие, и ужас. Пребледнял, Николас бързо стана от пода. Къли спря да кашля.

— Как смееш! — Харолд тръгна срещу Николас, но той не отстъпи, макар много да му се искаше. — Как смееш! Моят театър е толкова истински… толкова добър, колкото всеки друг в страната. В света. Имаш ли представа с кого разговаряш? Знаеш ли какво имам зад гърба си? За работата си в така наречения от теб истински театър съм чувал такива аплодисменти, за каквито актьорите могат само да мечтаят и биха продали душата си, за да ги чуят за себе си. Звезди се натискаха да работят с мен. Звезди — да! Ако не бяха възникнали независещи от мен обстоятелства, да не мислиш, че щях да работя тук? С хора като теб!

След последното изречение — по-скоро измъчен вик — Харолд млъкна задъхан. Изглеждаше объркан и смешен, но въпреки това около него се носеха дрипите на почти героично достойнство. Приличаше на велик човек, състарил се за една нощ. Или на воин, комуто деца са сложили хартиена корона.

— Извинявай… Съжалявам… — заекна Николас. — Ако искаш, ще остана за „Ваньо“… Не се налага да замина веднага за Лондон…

— Не, Николас — вдигна ръка Харолд. — Не бих искал да работя с някой, който не оценява и не уважава режисьорските ми способности.

— О. Добре. Все пак ще дойда и ще участвам в прослушването… ако нямаш нищо против?

— Вратите са отворени за всеки — отговори Харолд, възвърнал предишното си високомерие и господарско държане.

След като си тръгна, двамата младежи се спогледаха и се усмихнаха с нескрито възхищение един от друг, щастливи от своята среща.

— Ще отидеш ли в петък? — попита Къли.

— Мисля да ида. Дано му е минало дотогава.

— Тогава и аз ще отида.

— Ами!

— Защо не? Нищо не ми пречи да остана в Костън до края на януари. И бих дала всичко да играя Елена. Винаги можем да играем, както ние решим.

— Боже… Би било фантастично.

— Нали? — На красивите устни на Къли отново изгря усмивка.

Барнаби и Трой бяха в офиса на „Хартшорн, Уедъруакс енд Тецлоф“. Господин Оунс, който се занимаваше с делата на Еслин Кармайкъл, беше любезен, макар и малко снизходителен. Държанието му сякаш казваше, че не е свикнал да забавлява полицаи, но се надява, след като му се е наложило, да се справи не по-зле от всеки друг.

Но ако Барнаби бе очаквал да открие някакво зловещо подводно течение в живота на жертвата в кабинета на нейния адвокат, то го очакваше разочарование. Господин Оунс, подобно на безинтересните книжа в бюрото на Кармайкъл, не им съобщи нищо съществено. Барнаби удари на камък и в банката. Сметката на Еслин не съдържаше подозрително големи суми — нито внасяни, нито теглени, — всичко беше повече от нормално, балансите бяха точно каквито можеше да се очаква. Оставаше единствено завещанието и сега щяха да му го прочетат. (Той предложи да минат по каналния ред и да идат при мировия съдия, но господин Оунс махна великодушно с ръка, заявявайки, че не са необходими формалности, понеже вероятно времето е от съществено значение.)

Документът беше кратък и ясен. Вдовицата му получаваше къщата и прилична периодично отпускана сума за нея и за детето, ако тя изпълнява както подобава майчинските си задължения. Кармайкъл младши щеше да получи всичко, след като навърши двайсет и една, а в случай че детето умре, цялото състояние, включително и къщата, отиваше в ръцете на брат му в Отава. Господин Оунс сгъна твърдата хартия, постави документа в метална кутия и щракна катинарчето.

— Всичко е предвидено — отбеляза Барнаби.

— Трябва да призная, че това до голяма степен е мое дело, господин инспектор — похвали се господин Оунс и стана от въртящия се кожен стол. — Не бива да оставяме дамите винаги да постигат своето, нали?

— Дявол да го вземе! — възкликна Трой, вече в участъка, където се опитваха да се стоплят с по чаша кафе. — Нямам нищо против да видя как ще реагира Кити, като го чуе.

Барнаби мълчеше. Седна зад бюрото и започна да потупва пръстите си един о друг. Винаги правеше така, потънеше ли в дълбок размисъл. Това влудяваше Трой и той тъкмо се чудеше дали да се измъкне, за да изпуши набързо една цигара, когато шефът му се обади:

— Едно не разбирам, сержант: избраното време… Има десетки начини да убиеш човек. Защо трябва да го правиш пред сто очевидци… да поемаш риска да сваляш лепенката от тиксото зад кулисите, като е много по-лесно да го причакаш и да му видиш сметката в някоя тъмна нощ?

— Според мен ударът е срещу Кити, шефе. Ако беше направен опит за убийство в дома на Кармайкъл, веднага щяхме да заподозрем първо нея.

— Логично.

— А сега разкрихме любовника — продължи разсъжденията си Трой насърчен — и стана ясно, че именно той е донесъл бръснача. Той е предложил идеята за лепенката, обзалагам се…

— Не. Питах много хора. Всички твърдят, че Диърдре е предложила да обезопасят бръснача с лепенка.

— Както и да е. И така, той си има съвършено алиби и оставя Кити на топа на устата. Такива като него винаги постъпват така.

— Не съм сигурен. Прекалено е очевидно.

— Но, сър, извинете… толкова пъти сте ми казвали, че очевидното често е и най-вярното.

Барнаби кимна. Младокът имаше право. Логична беше и идеята му, че познатият дяволски тандем — похотта и алчността, — изглежда, е движещата сила и зад тази внезапна смърт. Защо тогава Барнаби не можеше да се отърве от усещането за нещо по-различно в този случай? Не приемаше интуицията си със задоволство, защото за момента чувството му не го водеше наникъде, ала не бе в състояние да отрече съществуването му. А вече и не приемаше — както в началото — познанството си със заподозрените за предимство, защото съзнаваше вероятността то да му пречи. Оказа се почти невъзможно да се застави да мисли обективно, както би трябвало, ако иска да си даде реална сметка за събитията. Познаваше характера на Кити, харесваше Тим и двамата Сми; и Диърдре му беше симпатична, а всичко това постепенно го изтласкваше в задънена улица. „Както е тръгнало — разсъждаваше той, — скоро ще остана без нито един заподозрян“.

А на всичкото отгоре и тази „Флойд за рибата“. Извади я от, чекмеджето и отново я разлисти. Книгата мина през лабораторията. Там установиха, че е ни повече, ни по-малко точно това, което си беше, с десетки най-различни отпечатъци по нея. Защо, по дяволите, му е притрябвало на някой да изпраща на Харолд, който няма никакъв интерес към кулинарията, книга с готварски рецепти? Защо е дадена анонимно? Идеите на Трой по въпроса бяха повече от безполезни. Само направи една от своите смешни намигащи гримаси и констатира: „Много съмнителна работа, шефе.“ Джойс потвърди колко искрено учуден изглеждал Харолд, когато получил пратката; предположил, че е подарък от неизвестен почитател, и бързо й я дал. Барнаби не виждаше как тази книга може да е свързана със случая, но определено събитието бе много странно. Свободен край. А сега на него не му беше до свободните краища, защото в момента случаят изглеждаше по-заплетен от сварени спагети, така че един или повече свободни краища едва ли щяха да му помогнат особено.

Трой си прочистваше гърлото. Барнаби си събра мислите и повдигна вежди.

— Ако оставим настрана секса и парите, шефе, предполагам и още нещо: той е знаел нещо за някого и са искали да му затворят устата. — Барнаби кимна и Трой продължи: — Вярно, не открихме нищо интересно в банковата му сметка, но защо да не е било изнудване? Може да е скътал парите в чужбина.

— Ммм… интересна идея. Само дето не отговаря на същността на звяра.

— Моля, сър? Не можах да ви разбера — смръщи вежди Трой; малко се притесняваше, че му се налага да моли за обяснение, но беше твърдо решен да си изясни всяка стъпка, преди да предприеме следващата. Никога не се преструваше, че разбира какво прави Барнаби, ако не му беше ясно, и главният инспектор, който знаеше как сержантът мечтае да е винаги в крак и дори да скача по-напред, уважаваше неговата честност.

— Просто мисля, че Кармайкъл не е такъв тип. Не че е бил добър човек, съвсем не, но беше изцяло погълнат от себе си. Той не се интересуваше от работите на другите хора, нямаше и енергията, необходима на изнудвана.

— Тогава остава мотивът ревност, шефе. Някой му е завиждал, че е звездата на театъра и така нататък. Може някой да е искал да заеме мястото му? — Още докато говореше, Трой си помисли колко несполучлива е идеята. Макар да му беше харесала пиесата, той смяташе актьорите за сбирщина фукльовци. Личното му убеждение беше, че нито един от тях не би имал смелостта да одере заек, камо ли да накара някого да си пререже гърлото. Но веднъж вече беше сгрешил в преценката си (Трой започваше да приема своята готовност да си признае, че притежава тази почти универсална човешка слабост — да греши, — като белег за истинска зрялост) и нищо чудно пак да не е прав.

— Ами ако всички са замесени, сър? Като в онзи филм, дето всички бяха наръгали по веднъж жертвата във влака. Заговор.

Барнаби вдигна глава, сякаш заинтригуван от новото хрумване. Заинтригуван, но намръщен. Трой се сети за една дума от сутрешното предаване за здравето и добави:

— Констипация.

— Какво? — едва го чу Барнаби, замислен.

— Констипация — това е шега, шефе. Нещо като игра на думи… Констипация — конспирация.

Барнаби помълча една минута, после бавно заключи:

— Боже, Трой. Може наистина да си прав.

Доволен, сержантът продължи:

— Имаше такава конспирация в някоя от банановите републики…

— Толкова е близо…

— Е, не бих казал, че Африка е много близо…

— Не, не. Не говоря за това. Вероятно… Чакай да помисля…

Барнаби седеше съвсем неподвижен. Една неясна идея, някаква смътна представа мъждукаше в ума му. Проблесна и изчезна. Върна се, доби малко по-ясни очертания и беше подложена на внимателно оглеждане.

— Чудя се… — продължи Барнаби — … може би… Еслин ни е дал причината за убийството… поне… — Главният инспектор се опитваше да изрази мисъл, която му се изплъзваше като жива риба и той трудно намираше думите. — Казал е на Кити. Тя не е имала достатъчно ум да разбере намека зад думите му, но аз трябваше да се досетя. За мен няма извинение.

Трой си даде сметка, че и той не е имал достатъчно ум и също няма извинение за това, и намусено погледна обувките си. Барнаби стана и започна да крачи наоколо, после изпрати сержанта за още кафе. Трой отиде във фоайето при кафемашината.

Върна се в кабинета и завари главния инспектор да зяпа през прозореца. Трой остави чашите на бюрото и се върна на мястото си. В един момент Барнаби се обърна; сержантът остана поразен от бледността на лицето му. Бледо, но оживено. Озаряваше го оптимистично въодушевление, а в следващия миг го помрачи скептицизъм, но той пък отстъпи пред ново, почти жизнерадостно оживление, моментално изтрито от безпомощно недоумение.

— Какво ви се върти в главата, сър? — попита Трой.

— Не знам… Толкова е объркано… но сигурно е така. Просто не знам как точно е станало.

„Голямо обяснение, няма що“, помисли си Трой. Обичайна практика на старото куче, усети ли, че случаят върви към приключване. Смята, че щом като Трой разполага с цялата информация, достъпна и на шефа му, сам трябва да стига до някакви изводи. Беше абсолютно прав, разбира се, но огорчението на Трой не намаляваше ни най-малко, когато чуеше тази сентенция. Изведнъж сержантът забеляза колко странно го гледа Барнаби. Разтревожи се, защото шефът му заобиколи бюрото и тръгна към стола му, наведе се и протегна устни към ухото на младежа. По дяволите, рече си Трой, готов да хукне през вратата. Кой би си помислил? Барнаби раздвижи уста, дъхът му леко прошумоля и после се върна на мястото си. Трой извади кърпичка и избърса лицето си.

— Е, сержант — каза Барнаби с напълно лишен от съблазън, мъжествен глас, който погали ухото на Трой. — Какво казах?

— Нескопосан, сър.

— Ааа… — Във въздишката имаше дълбоко удовлетворение. — Почти, Трой. Добър опит. Близо си… но не съвсем.

Тропосах? — замисли се сержантът. Халосан? Рендосан? Изтипосах? (Ама че работа.) Или пък лекьосах? Хейии… защо не лекьосах? Човекът през цялото време ходеше с онзи лекьосан халат. Или пък зеносах. Беше подходящо — човекът е отишъл зян. Само дето не приличаше много на „нескопосан“. Несносен. Някой е бил несносен. Това беше по-правдоподобно. Всъщност по смисъл беше като нескопосан. И понеже явно нямаше да измисли нищо по-добро, Трой реши да заложи на „несносен“. Погледна към Барнаби, изпаднал сякаш в транс. Беше се вторачил над лявото рамо на Трой, в погледа му нямаше да откриеш интелигентност и със свещ да я търсиш.

Мозъкът му обаче работеше. Разместваше фигурите като шахматист. На черните полета (зад кулисите, на сцената, в гримьорните) и на белите (осветителната кабина, стаята за почивка, салона за публиката). Измисляше вероятни и невероятни връзки и предполагаше възможните последствия. Представяше си огледалните изображения на своите заподозрени с надеждата да изненада някое познато лице без маска и без грим. И постепенно, като съпоставяше и несъпоставимото, разсъждаваше над чути разговори, трудно измъкнати спомени и впечатления, той успя да си състави задоволителна хипотеза, която се вписваше много добре във всяко отношение. Изглеждаше съвършено смислена и беше психологически издържана. Обясняваше (почти) всичко. Имаше само един малък препъникамък. Така както стояха нещата в момента, решението, предложено от тази хипотеза (кой е убил Еслин Кармайкъл и защо), изглеждаше абсолютно невъзможно. И Барнаби измърмори това на глас.

„Голяма хипотеза, няма що“, помисли си Трой, все още изтерзан от неуспеха да разгадае предишното прозрение на Барнаби. А шефът продължаваше да мърмори и да мънка под нос. Мън, мън…

— Трябвало е да има публика, Трой. През цялото време сме гледали на нещата под неподходящ ъгъл. Не е било случайност. Било е от съществено значение. Та всеки да го види…

— Кого? Кармайкъл ли?

— Не, разбира се, не. Използвай си мозъка — посъветва го Барнаби, взе химикалка и започна да драска. — И не гледай така обидено — продължи той, без изобщо да поглежда към Трой. — Мисли бе, човек!

Докато Трой мислеше, Барнаби се загледа в нахвърляната скица с часовете, имената и местоположението на хората. Ако всеки е бил там, където казва, че е бил, по времето, в което казва, че е бил, и е правел, каквото казва, че е правил, значи е в задънена улица. Някой лъже. Логично. Убийците обикновено лъжат. Но когато имаш театър, пълен с хора, готови да се закълнат в това, което са видели с очите си, и така ти осигуряват необходимата подкрепа, става дума за истински театрален трик. Особено когато две от всичките тези очи са твоите собствени.

Но той знаеше, че е прав. Знаеше го с всяка своя клетка. Много пъти през годините бе стигал до този момент от разследването и беше убеден, че не греши. Дори подробностите да са неясни и точното развитие на нещата още да убягва, но той вече знаеше. Косъмчетата по ръцете му настръхнаха, по врата му полазиха тръпки, макар в кабинета да беше топло и задушно. Знаеше, а нищо не можеше да направи.

— Ох, мамка му, Трой! — тресна Барнаби с юмрук по бюрото и сержантът подскочи. — В безизходица съм. Никой не може да бъде едновременно на две места… нали?

— Не може, сър — съгласи се Трой, доволен, че поне този път не се налага да догонва шефа си. Веднъж и Барнаби да е объркан. Човек наистина би се побъркал с толкова много перковци наоколо. Сега и двамата нямаха никаква представа какво е станало. Гледаше свирепо смръщените вежди на главния инспектор и здраво стиснатата му челюст. Ей сега ще извади кафявото шишенце. И наистина след миг Барнаби посегна към джоба си. Изтърси две хапчета за стомах и ги глътна с останалото студено кафе. После седна и впи поглед в своята скица. И толкова дълго гледа, че накрая красиво подредените черни букви изгубиха всякакъв смисъл.

— Ето, в този момент — промърмори той, — ако бях религиозен, щях да се помоля за чудо.

И както често се случва в този ужасно несправедлив живот, в който един монах прекарва всичките си години на колене, но не получава отговор на молитвите си, за Том Барнаби (който понякога си позволяваше да богохулства, беше умерено почтен и често кривваше от пътя) чудото стана. Зън, зън! Той вдигна телефона. Обаждаше се Дейвид Сми. Барнаби слушаше мълчаливо, после попита:

— Сигурен ли си? — И разговорът приключи.

— Трой — оповести той с величаво изражение на лицето, — когато това свърши, напомни ми да изпратя солиден чек за някоя благотворителна кауза.

— И защо, шефе?

— Когато човек има такъв късмет, трябва да се отплаща за него, сержант. Иначе този, който ти го праща, ще вземе да се ядоса.

— Какво ви казаха? Всъщност кой позвъни?

— Нали си спомняш — отвърна Барнаби, усмихнат до уши, — че Дейвид Сми няколко пъти повтори, че е забелязал нещо странно в подноса, когато го е взел.

— Да, ама той описа всичко и се оказа, че не е имало нищо странно.

— Така беше. Но ако си спомняш показанията му — понеже подносът бил негов реквизит, той го проверил набързо преди последната картина. И така: бръсначът, който Йънг донесъл и с който убитият си е прерязал гърлото, бил с венец от акантови листа и малки цветчета от инкрустиран седеф от едната страна, а от другата имало само няколко сребърни нитчета. Причината Дейвид Сми да реши, че има нещо необичайно, когато взел подноса и видял бръснача, поставен с лицевата страна надолу, са именно тия нитчета. Той е видял нитчетата.

— Е, и?

— Когато прегледал набързо подноса малко преди последната картина, нямало нитчета.

— Значи… — Трой се зарази от вълнението на шефа си. — Били са два.

— Имало е два.

— И всичките ни проблеми с времето…

— Са решени. Всичко става възможно. Може да са му свалили лепенката по всяко време в промеждутъка между проверката на Диърдре и десет часа, когато Дейвид е взел подноса.

— Следователно… който и да е оставил втория бръснач, е свалил тиксото и е върнал оригиналния бръснач в подноса, когато е имал или имала възможност.

— Именно. Бях мислил за тази възможност, разбира се, но ми се видя прекалено голям риск някой да остави без бръснач подноса върху масата за реквизита за повече от няколко минути, макар зад кулисите да е тъмно. Но, както излиза, не е било необходимо.

— Значи край на объркването, сър? — Трой се чудеше дали успява да скрие раздразнението в гласа си. Не искаше да е злобен, ама наистина на някои хора информацията им пада направо от небето. После се сети, че при успешно приключване на случай част от славата увенчава партньора, и това го ободри. — Значи пак всички са заподозрени? Всеки може да го е направил.

— Е, трябва да изключим Ейвъри Филипс. Той не е излизал от осветителната кабина през цялото представление. Но освен него, да, всеки би могъл да е — съгласи се Барнаби и изведнъж се изправи, пълен с енергия и решителност. Грабна си палтото. — Отивам да си издействам една заповед за обиск. Докарай колата.

— Ще търсим втория бръснач ли, сър?

— Да. Убиецът навярно е проявил достатъчно разум и вече се е отървал от него, но знае ли човек. Може да имаме късмет.

Когато Барнаби се върна от кабинета на началник-управлението, Трой беше докарал колата и си бе сложил предпазния колан.

— Къде отиваме най-напред, сър?

— Най-добре да започнем от върха и да вървим надолу.

— Значи при Харолд?

— Точно така.

Диърдре отвори входната врата и влезе. Беше неестествено тихо. Винаги беше смятала баща си за тих човек, но сега си даде сметка до каква степен присъствието му е било свързано с множество едва доловими шумове. Скърцането на любимия му фотьойл, тихото шумолене на дрехите му, когато се опират до мебелите, неравномерното му дишане… Съблече си палтото, свали каишката на Съни, закачи ги на закачалката в мрачния коридор и застана нерешително пред прага на кухнята, загледана в купчината мазни, засъхнали съдове в мивката, които я чакаха от, четири дни. Трябва да ги измие, да излъска и изпокапаните кранове, да изпере мърлявата кърпа. Най-добре да е непрекъснато заета, беше казала лекарката, и Диърдре знаеше колко добър е този съвет. Още докато стоеше на прага, се видя как мете, мие и бърше прах; закача нови весели пердета, слага красиви хризантеми на перваза на прозореца. Но колкото и да бяха ярки тези картини, те бледнееха пред тежестта на съпътстващата ги скука — толкова голяма, че след няколко минути на Диърдре й се струваше невъзможно някога да помръдне от мястото, където стоеше като закована.

Съни, влязъл с големи нетърпеливи подскоци в къщата и обиколил тичешком помещенията, вече беше усетил настроението на Диърдре и седеше тихо в краката й. Тя вдигна своето копие на „Вуйчо Ваньо“, изпъстрено с бележки, режисьорски хрумвания и идеи за сцените. Едно от най-хубавите неща, които й се бяха случили у семейство Барнаби, стана в сряда сутринта, когато с Къли говориха с часове за театър — отначало плахо, после, понеже Къли й отговаряше с голям интерес, все по-ентусиазирано. Говориха си по време на обяда (невъзможен за ядене) и почти през целия следобед, всъщност докато дойде време Диърдре да тръгне за болницата. Беше й необяснимо от къде на къде взе държането на Къли за подигравателно и надменно.

Съни издаде пълен с надежда звук и разтегли уста в типичната за кучетата странна гримаса — полупрозявка, полуусмивка. Диърдре се стресна и изведнъж се почувства виновна. Той не беше ял цял ден и досега изобщо не се бе оплаквал. В чантата й имаше три месни консерви и голям пакет кучешка храна. Сложи малко храна в една чиния и наля чиста вода в неговата съдинка с надпис КУЧЕ. Чуваше доволното му лочене зад гърба си, докато се качваше по стълбите.

В стаята на баща си, без да мисли, Диърдре започна да оправя леглото му, но спря, спомнила си внезапно колко е ненужно. Огледа се, хванала в ръце зелено одеяло. На бамбуковата маса видя Библията, отворена на първа книга „Царства“, където имаше гравюра на пророк Илия, хранен от гарваните; две парчета локум в малка чинийка; шишенцата с лекарства и бурканчетата с хапчета.

Постепенно и с абсолютна яснота осъзна цялата чудовищност на случилото се. Баща й не беше малко нестабилен или склонен към странни чудатости. Той беше изкуфял и бе опасен за себе си и за околните; мозъкът му бе безвъзвратно разстроен. Изведнъж Диърдре си представи старовремски везни и как една ръка изгребва оттам с малка медена лъжичка зърната на здравия разум. Бяха бели и чисти като девствен пясък. В другата плитка метална съдина ръката изсипа гореща тъмна течност — замъгления разум, — паланцата започна да прелива и да залива чистите бели зърна, докато накрая ги удави в черното блато на лудостта.

Диърдре сведе глава, залюля се и започна да се бори да поеме дъх. Но не седна. И не заплака. Цели пет минути стоя така и в душата й се преплитаха вихрите на нещастието и скръбта. После се захвана с леглото. Махна одеялата и чаршафите, сгъна ги. Отвори прозореца — студеният въздух нахлу вътре — и усети колко е задушно в стаята. Страхуваше се за здравето на баща си и затова, щом дойдеше октомври, здраво затваряше прозореца. Обикновено го отваряше чак през май и тогава баща й казваше: „Да издуха паяжините.“ След като направи спретнат куп от чаршафи и одеяла, Диърдре взе кошчето за боклук и изсипа в него всички шишенца и бурканчета, сложи вътре и гарафата заедно с чашата на баща си. Затвори шумно Библията и я върна на полицата при другите книги.

Работеше механично, без да си прави илюзия, че заниманието й ще облекчи по някакъв начин положението, да не говорим — да го промени. Но (лекарката беше права в това отношение) докато минаваше от една задача към друга, увлечена от ритъма на работата, започна да се чувства малко по-добре. И което беше по-важно, така преодоля по-лесно времето, от което най-много се страхуваше — първите самотни часове в празната къща.

Изтупа двете килимчета в задния двор и забеляза колко се е протъркал турският килим в тъмночервено и синьо. Нави го на руло и го пъхна в кофата за боклук; остави чаршафите и одеялата до входната врата. Щеше да занесе бельото за пране и одеялата на химическо чистене, а после да ги даде на Армията на спасението. Диърдре лъска и чисти още час, стаята светна и замириса на паркетин и препарат за миене на прозорци. Постла останалия единствен килим, прибра кутията с тоалетни принадлежности на господин Тибс в чекмедже на раклата, облегна се на перваза на прозореца и въздъхна с облекчение.

Стаята изглеждаше чиста и подредена, и за случайния посетител вероятно — безлична. Диърдре довърши започнатото, като избърса праха от картините. Две репродукции на Корот, един текст („Вярвай в Бога“), ограден с гирлянди от трицветни теменуги и житни класове, и „Светлината на света“. Диърдре избърса първите три, както си висяха на стената, но свали тази на Холман Хънт и замислено започна да я разглежда. През детството й фигурата й беше носила утеха, в часове на болка и тъга — сякаш бдеше над нея като любещ пазител, докато спи. Сега й приличаше на сантиментален мечтател, безсилен и нереален книжен спасител, облян в скучна жълта светлина. Диърдре се пребори със съжалението, което винаги изпълваше душата й, когато гледаше трънения венец, пребори се и с коварното измамно чувство за утеха.

Отново изтича надолу по стълбите, хванала картината с почти изпънати в лактите ръце, сякаш да я държи по-далеч от себе си; прекоси бързо кухнята, излезе в задния двор, още веднъж отвори кофата за боклук. И пусна вътре „Светлината на света“! Намести капака отгоре и веднага се извърна, сякаш от страх да не би тъжният всеопрощаващ поглед да проникне през метала и да улови нейния поглед. Едва качила се горе, и оптимистичното й настроение, чувството, че се справя добре, изведнъж се изпари. Диърдре огледа оголената стая, в която бяха заличени всички следи от присъствието на баща й, и се ужаси. Чувстваше се така, все едно той е умрял и споменът за него неизменно ще й носи болка, никога — утеха. Извини му се на глас, като че ли той можеше да я чуе, извади четката му, гребена, кожената кутия с тоалетните принадлежности и отново ги постави върху бамбуковата маса. Върна се в задния двор и извади картината от кофата за боклук.

Нерешителна и трепереща от студ, стоеше и държеше картината. Не искаше да я връща в къщата, но сега й се струваше и невъзможно да я изхвърли. Накрая внимателно я сложи върху една стара маса с лакиран плот между саксиите, кълбетата канап и табличките със семена в бараката. Тихо затвори вратата, защото не искаше госпожа Хигинс да чуе, че си е вкъщи. Диърдре не беше виждала съседката от понеделник вечерта, когато се отби да си вземе пощата. Госпожа Хигинс непрекъснато повтаряше „Виж ти“ и „Горкият господин Тибс — като гръм от ясно небе“. Диърдре се подразни — това „като гръм от ясно небе“ й се стори крайно нелепо. Ужасните неща винаги идват от сиво или дори буреносно черно небе, а не от ясно. Даде си сметка обаче, че повече няма да има пликове с пари или печални въздишки и страховити прогнози, когато се връща вкъщи от „Латимър“, и настроението й отново се разведри.

Върна се в кухнята. Съни седеше свит на кълбо пред празната камина, но щом я видя, веднага скочи да я посрещне. Тя клекна и завря лицето си в неговата лъскава бежова и червеникавокафява грива. Погледът й попадна на часовника над камината — оставаха още три часа до прослушванията в театъра. Колко бавно течеше времето. Имаше, разбира се, и още много работа. Всички тези чинии в мивката например. А може би и Съни ще иска още една разходка. И багажът й стои в куфара. Изведнъж на Диърдре й хрумна, че човек разполага с ужасно много време, когато е нещастен. Изглежда, именно тежкото чувство, че всяка минута трае поне час, се нарича самота. Времето се обръща навътре и после спира. Е… просто ще трябва да свикне с това и да продължи напред въпреки всичко. Тъкмо завърташе крана на топлата вода, и звънецът на вратата иззвъня.

Реши да не отваря. Сигурно е някой от така наречените приятели на баща й — чул е новината и се отбива да пита дали би могъл да направи нещо, след като през последните осемнайсет месеца всички го бяха отписали, все едно е умрял. Или е госпожа Хигинс и двойната й гуша чак трепери от любопитство. Едва ли е някой от семейство Барнаби. Джойс най-чистосърдечно покани Диърдре да остане у тях, но накрая просто й каза да се обажда, когато има нужда от помощ. Звънецът иззвъня пак. И Съни започна да лае. Диърдре си избърса ръцете. Който и да беше пред вратата, явно не смяташе да си ходи. Отвори. На прага стоеше Дейвид Сми, стиснал букет цветя.

— О! — Диърдре непохватно отстъпи крачка назад. — Дейвид… каква… Влез… Това е… влез. Каква изненада… Искам да кажа… каква приятна изненада… — бърбореше нервно тя (досега никой от трупата не беше идвал в дома й), докато го водеше към кухнята. Пред вратата обаче се сети в какво състояние е помещението и го покани във всекидневната.

— Заповядай… седни… колко приятно… много се радвам да те видя. Хъм… да ти предложа нещо? Чай?

— Не, благодаря ти, Диърдре. Не сега.

Бавно и спокойно, както правеше всичко, Дейвид седна на стол във викториански стил с големи копчета на тапицерията и си свали кадифения каскет. Беше облечен в красив тъмнозелен костюм от туид — Диърдре никога не го беше виждала — и изглеждаше много елегантен. Тя се зачуди къде ли се е приготвил да върви. Той стана и Диърдре замря на мястото си някъде между пианото и високия орехов скрин.

Цветята в ръката на Дейвид бяха жълти рози с дълги стебла и имаха съвършената форма на пламък. Цветарката го убеди, че макар и да не миришат и да са неестествено еднакви, това са най-хубавите цветя в магазина, вчера ги били доставили със самолет от Канарските острови. Дейвид купи всичките рози в кофата (седемнайсет) за трийсет и четири лири. Сега протегна букета към Диърдре, тя се приближи и колебливо протегна ръце да приеме цветята.

— Благодаря ти… много мило… Всъщност аз вече бях в болницата, но в неделя ще ходя пак. Сигурно татко ще ги хареса много. Ще отида да взема ваза.

— Мисля, че не разбираш, Диърдре — спря я Дейвид. — Цветята не са за баща ти. За теб са.

— За… за мен? Но… Аз не съм болна…

Дейвид се усмихна. Скъси още повече разстоянието помежду им и се наведе над нея с поглед, изпълнен с неизмерима доброта и обич; тя едва не избухна в сълзи. После протегна ръка и я придърпа към себе си.

— Ооо… — пое дъх Диърдре и в очите й припламна колкото надежда, толкова и неверие. — Аз не… не знаех… не разбрах.

И все пак се разплака; тихо захлипа от радост. Съни, доста разтревожен, започна да скимти.

— Всичко е наред — наведе се тя над него и го погали. — Всичко е наред.

— Не знаех, че имаш куче.

— Това е дълга история. Да ти я разкажа ли? Може би докато пием чай… — Обърна се към вратата, но Дейвид отново я придърпа към себе си.

— След малко. Отдавна искам да направя това. А чай можем да пием колкото си искаме до края на живота си.

И тогава я целуна.

Диърдре се сгуши в рамото му. Ръката му се стегна. Не беше ръка, покрита с бели пера, не беше и четири метра дълга, ала въпреки това тя изпита дълбока радост и утеха — за момент дори й се стори, че я обгръща огромно бяло крило.

Роза разочарована седеше по средата на четвърти ред в залата. Дойде на прослушванията за „Ваньо“ с очакването за по-особена атмосфера. Несъмнено беше нормално безвременната кончина на водещия актьор в трупата да се отрази на събитието: леко снижени гласове например; красиво колебание, преди да поискаш неочаквано овакантената главна роля. Но не! Всичко си вървеше както обикновено. Актьорите се качваха и слизаха от сцената, Харолд се правеше на велик, Диърдре беше заела мястото си до масата. Дейвид Сми седеше до баща си на задния ред, с някакво странно куче, облегнало глава на коляното му. А Кити, позабавлявала се достатъчно да бяга от Роза с престорено изплашени крясъци, сега се стоеше облегната на арката на авансцената и се цупеше. Беше дошла не за да се бори за роля, а да си побъбри с Николас, но той беше потънал в разговор с лъскавата дъщеря на Джойс.

Самата Джойс, чакаше зад кулисите с надежда да получи ролята на възрастната медицинска сестра Мария, компания й правеше Доналд Евърард. В момента Клайв, за изненада на всички, най-нахално се опитваше да вземе ролята на Телегин. Борис току-що бе прочел монолога на Остров за „празния живот“ и сега пиеше бяло вино, а Райли лежеше на гърдите на Ейвъри и непрекъснато хвърляше погледи през рамото му към кучето на последния ред, сякаш надушваше заговор за завладяване на територията му.

Клайв свърши и Къли Барнаби излезе да се представи за ролята на Елена Андреевна. Роза се поизправи в стола. Няма причина детето да не опита, разбира се. Тя безспорно е съвсем малко по-близо до възрастта на героинята (двайсет и шест), отколкото Роза, но като младо момиче няма — също безспорно — много опит на сцената. Ала… Роза се облегна назад и зачака неспокойно.

— Стоиш до прозореца — викна Хародц. — Отваряш го и говориш полуобърната към него. От „скъпа моя… не разбираш ли“… Страница двеста и петнайсета.

Къли тръгна не към прозореца в дъното на сцената (все още си стоеше там от „Амадеус“), както очакваше Роза, а право напред към рампата, където бутна някаква въображаема дръжка и се облегна навън, по красивото й лице се бе изписало раздразнение и меланхолия. Започна да говори със силен остър глас, енергичен и богат до болка и изобщо не с мелодичната напевност, която в КОТС смятаха подходяща за пиесите на Чехов. Гневът й се понесе над залата, силен и ожесточен. Роза, усетила студ до мозъка на костите си, почувства как сърцето й заблъска в ребрата, сякаш искаше да изскочи от гърдите й.

Къли едва бе започнала да говори, когато на летящата врата под надписа „Изход“ се появиха двама мъже и тръгнаха с премерена крачка по пътеката между редовете. Крачката им беше толкова спокойна и равномерна (нито бърза, нито бавна), по-младият така имитираше поведението на по-възрастния, че във внезапната им поява имаше нещо почти комично. Сякаш излизаха на сцената в музикална комедия. Но само докато човек погледне първия от тях в лицето.

Къли се запъна, продължи репликата си с още едно изречение и спря.

— Здравей, татко.

— Ама наистина, Том… — изправи се Харолд. — Сега ли намерихте. Тук правим прослушвания. Дано поне е за нещо важно.

— Изключително. Къде отиваш? — попита Барнаби. Тим беше станал от мястото си.

— Да отворя бутилка с вино.

— Би ли седнал, моля? Ще кажа няколко думи, няма да ви отнеме много време. — Тим седна. — Вие, на сцената и зад кулисите, бихте ли се събрали всички в залата? Спестете ми необходимостта да си въртя врата непрекъснато.

Николас, Диърдре, Джойс и Къли слязоха от сцената. Доналд Евърард ги последва и се плъзна в стола до своя брат близнак. Младият детектив седна, както си беше с шлифера, на стъпалата към сцената, а Барнаби отиде до вратата в края на първи ред, обърна се и изгледа всички. Дори Харолд замълча, макар и не задълго, а Николас, макар и невинен, си помисли: „Това е.“ И от притеснение му прилоша.

— Намирам за редно да сте в течение на резултатите от разследването по случая Кармайкъл — подхвана Барнаби и Борис си помисли: „Що за глупост, да не би полицията да уведомява винаги заподозрения за хода на разследването. Том е замислил нещо.“ — И бих искал да поговорим малко, ако ми разрешите, за характера на убития. Винаги съм смятал точната преценка за личността на жертвата като първата стъпка в разследване от този вид. С изключение на масовите убийства, обикновено убиват човек заради нещо, което е мислил, вярвал, казал или направил. С други думи, убийството е свързано с личността на жертвата.

— Е, няма да губим много време, надявам се, да изяснявам този въпрос — намеси се Харолд. — Всички знаем що за човек беше Еслин.

— Така ли? Знам какво е общото мнение. Самият аз го споделях — защо не? Досега нямах причина да вниквам в подробностите. О, да, всички знаехме що за човек беше Еслин. Изключително красив, суетен, със силна воля, егоцентрик, с голям успех сред жените. Но когато се опитах да се докосна до този характер, установих, че него просто го няма. Мяркаха се някои външни белези на присъствие, разбира се. Някой нарцистични прояви и домогвания в стил Казанова, но отвъд това… нямаше нищо. Сега, защо е така?

— Той беше повърхностен — обади се Ейвъри. — Някои хора просто са си такива.

— Сигурно. Но в един човек винаги има нещо повече от онова, което той е склонен да разкрие за себе си. Затова задавах въпроси и слушах отговорите, анализирах собствените си впечатления малко по-внимателно и постепенно се оформи съвсем различна картина. Най-напред да се спрем на въпроса с жените. Несъмнено той е бил обичан, и то много искрено обичан, от една жена — погледът на Барнаби се спря върху Роза, която стисна здраво устни. — Тя го приемаше такъв, какъвто е. Или какъвто мислеше, че е.

— Нямаше какво да мисля — викна Роза грубо. — Аз го познавах.

— А кой друг го беше грижа за Еслин? Опитах се да го разбера и получих най-различни отговори. Самият Еслин, естествено, си беше създал илюзията, че всички ги е било грижа за него. Че, подобно на Дон Жуан, едва откъснал едно цвете, и е трябвало да се наведе за друго, оставяйки след себе си десетки разбити сърца. Но аз не намерих нито едно реално доказателство в подкрепа на тази представа. Всичко са само слухове, и то твърде неясни. Все пак се натъкнах на един-два интересни коментара. „Нищо не траеше дълго при Еслин.“ И „На тях бързо им омръзваше и те скоро се оттегляха“ Те, забележете, а не той. И наистина, когато накрая решава да сложи край на брака си заради едно красиво момиче, бившата му съпруга се омъжва само след броени месеци, а втората изобщо не го е обичала.

Кити, чиито очи и без това бяха доста потъмнели от лошото й настроение, погледна кръвнишки. Барнаби предположи, че скоро е била при господин Оунс.

— И защо й е било толкова лесно да заведе този човек, уж голям познавач на жените, пред олтара, като просто го излъже, че е бременна?

При тази новина се чу как неколцина в залата поеха дъх, а Роза се задави. Двамата Евърард изцвилиха възбудено.

— Да погледнем сега положението му като актьор. В трупа той беше най-важният. Голяма риба в малко езеро…

— Бих спорил по този въпрос, Том. Този театър е…

— Ако обичаш! — Барнаби твърдо прекъсна Харолд и той млъкна, макар и с нежелание. — Малко езерце. Вярно, изпълняваше главни роли, но нямаше нито таланта, нито усета, нито необходимата скромност, за да направи нещо от тези роли. Нито имаше амбицията да търси нови хоризонти. В Слоу и в Ъксбридж работят по-големи трупи, в които би могъл да отиде и да се развива, но той никога не е показвал и най-малкото желание да го направи. Вероятно защото е смятал, че другаде няма да намери такъв послушен режисьор.

— Послушен! — викна Харолд. — Аз?

— Според много хора нежеланието му да се занимава с режисура показва неговата изключителна увереност. Но аз не споделям това мнение. Увереността на актьора личи в готовността му да се остави в ръцете на постановчика, да опитва различни начини на работа, да поема рискове. И така, постепенно стигнах до заключението, че Еслин Кармайкъл е бил всичко друго, но не и амбициозен и самоуверен.

При тези думи мнозина погледнаха Барнаби озадачено, но не и скептично. Очевидно заключението им се струваше правдоподобно. Роза, макар и да изглеждаше леко объркана, също кимна утвърдително.

— Но… — поде отново Барнаби и тръгна бавно по пътеката между редовете. Всички глави се обърнаха да проследят движението му — някои симптоми са подсказвали, че този аспект на неговата личност е започнал да търпи известни промени. Докато провеждах разследването, у мен се оформи виждането, че през последните няколко месеца той открито е започнал да спори с Харолд, да му се противопоставя, да го предизвиква и същевременно остро да критикува единствения актьор в трупата, който е представлявал сериозна заплаха за неговия авторитет. — При тези думи Николас се изчерви от удоволствие и широко се усмихна на Къли. — Сега — продължи главният инспектор, — защо е станало така?

Всички схванаха, че въпросът е риторичен. Никой не продума. Всъщност двама души изглеждаха прекалено разтревожени — човек би си помислил, че никога няма да си отворят устата да проговорят.

— Щом разберем отговора на това питане, ще разберем, убеден съм, и защо е бил убит. А разберем ли защо е бил убит, ще разберем и кой го е направил.

Трой почувства устата си пресъхнала. Отначало резервиран към идеята на шефа да разсъждава на глас пред трупата, беше седял извън кръга с леко предизвикателен вид, сякаш казваше, че си знае мястото и то изобщо не е сред тези лица. Но сега, мимо волята му, анализът на Барнаби го завладя изцяло и наведен напред, оплетен в мрежата на разказвача, ловеше всяка негова дума.

— Бих искал да премина към премиерата на „Амадеус“ и към разигралата се драма в драмата. Положително вече всички знаете за слуха и погрешната информация, довела до насилието, което Еслин упражни върху Кити и Николас по време на представлението. — Признанието, че показанията му са приети с доверие, стана причина Николас да грейне още по-доволен. — Това, естествено, изведе двамата на преден план в списъка на заподозрените. Вдовицата на убития обикновено винаги заема това незавидно положение. Кити е имала мотив — той беше разкрил изневярата й и със сигурност щеше да я изгони, след като бебето „изчезне“. Имала е и изключителната възможност да го убие…

— Не съм го убила аз! — викна Кити. — При всички тези свидетели щях да получа развод по негова вина за проявено физическо насилие. И издръжка.

— Този вид дела понякога се влачат с години, Кити. И невинаги завършват в полза на ищцата.

— Никога не съм докосвала онова проклето нещо.

— Определено твоите отпечатъци ги няма върху бръснача, но няма и ничии други, освен на жертвата. Само че и най-големият дилетант би се сетил да изтрие дръжката на оръжието на престъплението. Но дори и при това положение всичките ми инстинкти отхвърляха това просто решение.

Роза и Кити размениха погледи. Между тях премина съскане, наситено с разочарование и триумф.

— Освен това прецених, че Дейвид, Колин и Диърдре също трябва да се изключат, основанията ми са почти същите. Познавам ги отдавна. Никога, естествено, не бих проявил глупостта да твърдя, че никой от тях не е способен на убийство, все пак силно се съмнявам в способността им да извършат точно това убийство. Имали са, разбира се, възможност да го направят. И това се оказа големият препъникамък за мен. Защото допреди няколко часа изглеждаше, че всички, които не биха могли да са убийци, са имали възможността да го направят, а най-вероятните извършители — не са имали такава възможност.

— Какво стана преди няколко часа? — попита Харолд; беше издържал твърде дълго, без да се обади — никой от присъстващите не помнеше такъв прецедент.

— Открих, че е имало два бръснача.

Отговорът падна сред тишината като камък и като всеки камък, хвърлен във вода, предизвика вълнение, което тръгна към всички брегове. Някои лица изглеждаха жадни за още информация, други бяха сериозни и зачервени, а едно пребледня като платно. Щом забеляза това, Ейвъри си помисли: „О, Боже, той знае нещо. Бях прав.“ И без да го е грижа за риска публично да го отблъснат, взе ръката на своя любим и я стисна; един път за утеха и още веднъж за късмет. Тим дори не усети.

— Това, разбира се, разшири кръга на заподозрените. Почти всеки може да го е подменил с втория бръснач, да е свалил лепенката от оригиналния реквизит, когато му е било удобно, и после да го е върнал на мястото му.

— Кого имаш предвид като казваш „почти“, Том? — попита Николас.

— Ейвъри. Той се появи зад кулисите чак след като представлението бе прекъснато. Вече знам как — продължи разсъжденията си Барнаби — останах с двете „защо“-та. Защо някой би искал да убие Еслин, първото, и второто, много по-загадъчното: защо е решил да го направи пред повече от сто души зрители? Честно казано, още не съм намерил отговор на втория въпрос, но вече съм доста сигурен в отговора на първия.

Барнаби отново тръгна по пътеката и отново всички глави, като вързани с невидима обща нишка, се обърнаха след него. Той се облегна на рампата с ръце в джобовете и замълча за малко. „Виж го ти какъв актьор е — помисли си Къли с възхищение, — а аз смятах, че съм наследила всичко от мама“.

— Като оставим настрана мотивите, хрумнали ми най-напред, а именно страст и пари, остава ни трети мотив, също толкова основателен и според мен истинският. Еслин Кармайкъл е бил убит заради нещо, което е знаел. Нашето разследване доказа, че — освен ако не е водил сметките си по особено хитър начин — в тях няма постъпления на големи суми, следователно не е използвал своята уличаваща информация, за да изнудва за пари. Но човек може да изнудва, без да иска пари: примерно да оказва сексуален натиск или да използва тайната, за да се сдобие с власт. Помислих си, че първото е доста неправдоподобно, защото той беше женен отскоро и от негова гледна точка отношенията с жена му бяха напълно задоволителни. Но, от друга страна, второто ми изглеждаше още по-неправдоподобно, предвид моето схващане за Еслин като човек, лишен от амбиции и увереност. И въпреки всичко у мен се затвърждаваше убеждението, че именно тук се крие разрешението на този случай.

Подобно на всички вас, и аз възприех това убийство като театрално. В онази ужасна вечер реалността — наистина — пропълзя на сцената по определено неприятен начин, но до последната минута всички знаехме, че гледаме пиеса. Еслин беше с грим и театрален костюм, казваше реплики и правеше репетирани движения. Който и да го е убил, е член на трупата. Изглеждаше неоспоримо всичко да се върти около „Латимър“ и почти бях изключил останалата част от живота на Еслин, а тя в края на краищата е и по-голямата. Кити ме подсети, че от понеделник до петък, от девет до пет, Еслин Кармайкъл е бил счетоводител.

При тези думи Тим закри с ръце пребледнялото си като платно лице и наведе глава. Ейвъри го прегърна през раменете. И изведнъж в главата му нахлуха неканени образи. Видя се как години наред посещава всяка седмица Тим в затвора. Щеше да пече кекс с пила вътре. Или да носи въже под вълнения си пуловер. При мисълта за собствената му храна му се доплака. Как ще оцелее Тим там?

— Ако си спомняш, Кити… — Ейвъри се насили да съсредоточи вниманието си върху думите на Том. — … те попитах дали напоследък си забелязала промяна в обичайното ежедневие на мъжа си и ти каза, че отишъл на работа в събота сутринта, преди да умре. Сега не знам, Роза, ти спомняш ли си…

— Никога — заклати глава решително първата госпожа Кармайкъл. — В това отношение беше категоричен. Твърдеше, че през работните дни през ръцете му минават достатъчно факти и цифри.

— Отишъл в офиса си, каза ми Кити, да събере нещо. Това определено е странен израз. Човек би очаквал да го чуе по-скоро от устата на комарджия, отколкото на счетоводител. Или от събирач на дългове. Защото този израз означава точно това. Човек „събира“ дългове. И според мен точно това се е канел да направи и Еслин. Какво са му дължали и откога, не се знае. Но той очевидно е решил, че достатъчно е чакал.

— Но, Том — прекъсна го Джойс, — ти спомена, че бил убит заради нещо, което знаел.

— Пък и — възползва се Николас от прекъсването — да дължиш на някого пари не е много приятно, но не е и краят на света. Определено не си струва да се убива заради това. Искам да кажа… най-многото да те изправят пред съда.

— О, на карта е било заложено много повече. За да разкрием какво точно, ще се върнем към момента, до който стигнах преди малко, и отново ще попитаме какво се е случило преди няколко месеца — шест, за да сме по-точни, — та Еслин е започнал да си придава важност.

Барнаби замълча и над залата се възцари тишина, натежала от подозрения и пронизана от слисани погледи, които обаче постепенно започваха да се проясняват, а тишината взе да олеква. Барнаби така и не разбра кой пръв се сети за двамата Евърард. Определено не той. Но сякаш по телепатия, един по един присъстващите в залата започнаха да се обръщат към близнаците. Николас проговори пръв:

— Той си намери двама подлизурковци.

— Не виждам нищо лошо — обади се Клайв Евърард.

— … аз също… — вметна Доналд.

— … да се сприятелим с…

— … дори да благоговеем пред…

— … човек като Еслин с неговите несъмнени таланти…

— … и забележителни умения…

— Проклети лицемери — гласът на Барнаби беше толкова тих, че за миг хората се огледаха, несигурни откъде точно е дошло това неприязнено обвинение. Трой знаеше и адреналинът му рязко скочи. Барнаби отиде до края на реда, където седяха близнаците, и каза все така тихо: — Проклети, злобни, противни копелета, дето умирате да си врете носа навсякъде.

Двамата Евърард се свиха един към друг, ноздрите и на двамата прилепнаха от уплаха и носовете им щръкнаха на пепелявите им лица. Кити ги зяпаше ужасена, Къли се понадигна от стола, несъзнателно стиснала здраво ръката на Николас. Печалното изражение на Ейвъри изведнъж се проясни от лъч надежда. На Джойс започна да й става лошо от напрежение, а Харолд кимаше енергично. Главата му се клатеше напред-назад, все едно бе закачена на пружина към раменете — също като на онези китайски булдози, които понякога се виждат в антикварните магазини.

— Нямаш право да ни говориш така — викна единият Евърард, съвзел се от първоначалната уплаха.

— Откога е незаконно да се възхищава човек на някой актьор?

— Да се възхищава? — Барнаби почти изплю думата и гласът му прокънтя десет пъти по-силно. Завря гневната си физиономия в лицата на близнаците. — Вие не му се възхищавахте. Вие му се надсмивахте. Играехте си с него. Водехте го за носа, както циганите водят мечка. А той, горкият глупак, който никога не е имал приятел през живота си, без съмнение си е мислел, че именно това е приятелството. Придворни ласкатели? Не, точно обратното. Каквото и да е то.

— Тайни съветници? — предложи Борис.

— И пряко отговорни за смъртта на Еслин.

При тези думи Доналд Евърард изхвърча от мястото си.

— Чухте ли? — изпищя той, размахал неистово ръце към другите в залата. — Това е клевета!

— Ще те съдим! — изписка брат му. — Не можеш да разправяш наляво и надясно, че сме убили Еслин, и да ти се размине безнаказано!

— Имаме свидетели!

— Всички тези хора!

— Не съм казал, че сте го убили — възрази Барнаби и погнусен, отстъпи крачка назад, за да е по-далеч от двамата истерици, — а съм убеден, че вие сте отговорни за неговата смърт.

— Все тая.

— Не съвсем. И сами бихте го разбрали, ако спрете да размахвате ръце. Седнете и помислите малко.

Недоволни и обидени, с мрачни погледи под намазаните с гел перчеми, двамата братя все пак го послушаха и седнаха.

— И така — продължи Барнаби, — имаме една марионетка, едно чучело и някой, който му дърпа конците. И какво правят кукловодите, при това много хитро, много изкусно? Отначало го подкокоросват да отстоява собственото си мнение. Направо ги чувам: „Не можеш да приемеш това, нали? Ти си звездата на трупата… не разбираш ли с каква власт разполагаш? Нищо няма да направят без теб.“ Но след няколко седмици играта започва да им доскучава. Опитали са всичките й варианти. И решават да измислят нещо по-интересно. Подозирам, че именно по онова време Еслин е споделил с тях информацията, която ги е вдъхновила да скалъпят своя велик план, непосредствено довел до смъртта на Кармайкъл.

Всъщност в правилна посока днес ме насочиха думите на моя сержант — уточни Барнаби и Трой, внезапно озовал се под светлината на прожекторите, се опита да си придаде вид на интелигентен, скромен и неоценим човек. Междувременно успя и тайно да намигне на Кити, която веднага му върна жеста. — Той има навика да пуска нелепи и напълно лишени от всякакъв хумор шеги — поясни главният инспектор и Трой тутакси престана да изглежда интелигентен. — Последния път си направи шега с думата „констипация“, но както става понякога, ме подсети за нещо подобно, което стана при един от разпитите. Не знам дали си спомняш, Кити…

Чула внезапно името си, Кити, която все още хвърляше многозначителни погледи на Трой, се изчерви.

— Моля?

— Каза ми, че Еслин ти е говорил какъв драматичен ефект е замислил за премиерата.

— Така си беше.

— И понеже се е възхищавал на себе си и на красивия си театрален костюм, си предположила, че има предвид собственото си преобразяване.

— Не, ти го каза, Том. Когато обясняваше онзи непонятен френски израз.

Барнаби повтори почти същия израз с въпросителна интонация.

— Точно така — потвърди Кити.

— Сигурна ли си?

Кити се огледа. Нещо не беше наред. Хората я зяпаха с широко отворени очи. Изведнъж й стана студено. Какво направи, та я гледат така?

— Да, Том. Сигурна съм. Защо?

— Защото сега не казах съвсем същото като онова в предишния ни разговор — обясни Барнаби. Беше толкова логично, а той се сети едва на втория ден. — Това, което казах… което Еслин е казал, е „ку д’ета“67, тоест завземане на властта.

— О, Боже! — възкликна Диърдре едва чуто, ала Дейвид мигом връчи кучето на баща си и хвана ръката й.

— В тази история на два пъти нещо не е било дочуто или доразбрано. И в двата случая правилното разбиране на думите се оказва жизненоважно за решаване на загадката.

— Кой е вторият, Том? — попита Борис. Единствен той от трупата изглеждаше достатъчно спокоен, за да говори.

— С последния си дъх Еслин се опита да ни каже причината, довела до смъртта му. Успя да прошепне само една дума и ние мислехме, че тя е „нескопосан“ Но преди няколко часа днес аз направих прост експеримент и сега съм убеден, че думата е била „ядосах“ И че, ако беше имал достатъчно време, следващата дума на Еслин щеше да бъде Харолд. Нали така, Харолд?

Харолд продължаваше да кима с глава.

— Нали ти взе бръснача, когато мина зад кулисите, махна лепенката през антракта, избърса дръжката с жълтата си копринена кърпичка и го върна обратно в подноса? И докато си го държал в джоба си, не остави ли на негово място друг? — Тук Барнаби извади от джоба си старомоден бръснач и го вдигна, та да го видят всички.

— Да, точно така, Том — отвърна Харолд любезно.

— А след като имаш зала, пълна с хора, готови да се закълнат, че не си напускал мястото си, щеше да се измъкнеш невредим.

— Точно така си представях нещата. И всичко, изглежда, вървеше като по мед и масло. Недоумявам как си забелязал подмяната. — Барнаби му обясни. — Виж ти — унило рече Харолд. — А винаги съм смятал Дейвид за доста слабоумен.

Видимо Дейвид не реагира на думите, но баща му свирепо изгледа тила на Харолд, а Диърдре почервеня от гняв.

— Сериозно ще си поговоря с Дорис, задето ви е пуснала да се ровите из вещите ми.

— Не зависеше от нея. Представихме й заповед за обиск.

— Хъм! Ще видим тая работа. Е, Том, сега, след като знаеш как, би искал, предполагам, да разбереш и защо? — Барнаби кимна утвърдително. Харолд стана и на свой ред започна да се разхожда, заврял палци в джобовете на жилетката си — подходяща поза за заключителната му реч.

— За да изясним този неприятен въпрос, трябва да се върнем доста назад във времето. Всъщност петнайсет години назад, когато строяхме „Латимър“ и сформирахме сегашната ми трупа. Парите не достигаха. Общинският съвет ни отпусна помощ, но тя не стигна доникъде, още по-малко да превърнем театъра в перлата на културния живот в Костън. И когато оня стар пияница Латимър пукна, неговият приемник, крайно несимпатичен тип (с левичарски убеждения, мисля), взе, че ни отряза субсидията. Явно предпочиташе в града да има бинго зала вместо театър. Така почти от самото начало възникнаха финансовите ни проблеми. А човек, естествено, трябва да поддържа и определен жизнен стандарт. Един импресарио не може да кара форд ескорт, облечен като продавач. — Харолд замълча за миг. Беше стигнал до най-горното стъпало и се завъртя драматично, пое дълбоко дъх и продължи: — Въртя една вносно-износна търговия, както вероятно знаете, и се лаская от мисълта, че часовете, прекарани в работа, ми носят много добри приходи. Отделях минимална сума за семейния бюджет и влагах печалбата си там, където да се вижда — в собствената си личност и в представленията на „Латимър“. Но колкото и да бяха добри тези печалби обикновено, огромна част от тях отиваха в полза на митницата, за акцизи, за вносни мита и още една тлъста сума за Отдела за държавни приходи. Съвсем естествено това изобщо не беше по вкуса ми, особено след като ни отнеха нищожната субсидия, която получавах от държавата. И аз реших да компенсирам нещата. Смятах, разбира се, да плащам някои данъци и част от ДДС — в края на краищата аз не съм престъпник, — но благоразумното преизчисляване на цифрите ме спаси. Първата година спестих неколкостотин лири — повечето отидоха за „Вълшебникът от Оз“, нашето първо представление. Не знам дали го помниш, Том?

— Чудесно представление.

— Очаквах, разбира се, Еслин да забележи номера, когато подготвя счетоводните ми документи, но се надявах като звезда в трупата да оцени необходимостта от подобни мерки. За мое учудване обаче той си замълча. Просто предаде документите както обикновено. Поведението му предизвика смесени чувства у мен. От една страна, никой не иска счетоводителят му да е толкова некомпетентен, че да не забележи някоя и друга необходима измама. От друга страна, това вещаеше безоблачно бъдеще. Така и стана. Всяка година аз си задържах по малко повече от предишната — няколко хиляди, когато си купих моргана — и всяка година Еслин предаваше документите, без да продума. Но знаеш ли какво, Том…

Харолд спря близо до Барнаби. Главата му, следвала досега ритъма на крачките, клатейки се напред-назад, започна да се тресе застрашително.

— През цялото врете той е знаел какво правя. Знаел е, а не е казал нищо. Представяш ли си по-голямо предателство?

Барнаби гледаше убиеца на Еслин Кармайкъл и си помисли, че всъщност да, би могъл да си представи едно-две по-големи предателства, но на глас само попита:

— Кога го откри?

— Миналата събота, следобеда. Тъкмо се прибрах от интервю в театъра. Той ми позвъни и пожела да намине. Дорис беше на пазар, така че цялата къща бе на наше разположение. Еслин изобщо не си губи времето със заобикалки. Просто ме уведоми, че поема режисирането на пиесите в „Латимър“ и започва с „Вуйчо Ваньо“; възнамерявал да обяви решението си, когато ги извикат за аплаузите в понеделник вечер. Възпротивих се категорично, а той извади всичките сметки и цифри и ме предупреди, че или ще му отстъпя режисьорското място, или ще отида в затвора. Веднага ми хрумна и трета възможност и без да губя време, реших да я осъществя. В понеделник сутринта намерих в един магазин в Ъксбридж стар бръснач. Знаех как работи Диърдре: ще провери всичко много преди последното действие. Еслин никога не пипаше реквизита, така че беше малко вероятно да забележи подмяната. Като минавах зад кулисите, просто взех единия бръснач и оставих другия, а през антракта свалих лепенката…

— Къде по-точно?

— Отбих се в актьорската тоалетна, но Еслин и неговите другарчета бяха там. Затова, на път към гримьорните, където трябваше да им чета конско, застанах зад вратата на сцената. На връщане отново ги размених. Отне ми само секунда. Използвах цветарския нож на Дорис, много е остър. Просто.

Харолд се усмихна доволно, горд от хитрия си план, и хвърли бърз поглед към всички присъстващи. Брадата му беше загубила красивия си вид на издялана от камък и, сега приличаше на туфа прорасла трева.

— Досетих се, разбира се, че Еслин не е измислил сам всичко това, особено когато ми изпрати онази тъпа книга. Трябвало да бъде намек, осветли ме той. Ловял съм риба в мътни води, видите ли. А било готварска книга за приготвяне на риба с подправки, защото съм подправял документи. Никога не би могъл да измисли сам такова нещо. Знаех много добре откъде идват тези идеи. И всички номера по време на репетициите, когато Еслин се опитваше да ме изкара некомпетентен, та да направи смяната на местата в йерархията по-приемлива.

Независимо от опитите да си предават вид на безразлични и уверени в собствените си морални принципи братята Евърард всъщност изглеждаха така, сякаш искаха да са на хиляди километри от „Латимър“ в този момент. Другите от трупата бяха изненадани, отвратени, възбудени, едни се забавляваха, а някои (в лицето на Диърдре и Джойс) изпитваха жал. Трой стана от стъпалата и прекоси сцената. Харолд продължи:

— Нали разбираш, че нямах друг избор? Това — и той обхвана с широк жест своите актьори, театъра, всички минали победи и бъдещите, които щеше да постигне — е моят живот.

— Да — кимна Барнаби, — разбирам.

— Трябва да те поздравя, Том. — Харолд подаде ръка на главния инспектор. — И не мога да кажа, че съжалявам, задето изяснихме всичко това. Рано или късно положително щеше да излезе наяве, но е добре да започнем новия сезон на чисто. И искам да те уверя, че няма никаква неприязън — поне от моя страна. А сега, боя се, но трябва да те помоля да ме извиниш. — Харолд си прибра ръката, която напразно висеше във въздуха. — Налага се да продължа работата си. Предстои ни да свършим сума ти неща тази вечер. Хайде, Диърдре. Живо, живо.

Никой не помръдна. Том Барнаби стоеше нерешително, отвори уста да каже нещо, но се отказа и я затвори. Откакто работеше в полицията, беше арестувал много престъпници, доста от тях за убийство, но никога не се бе сблъсквал с подобен случай — някой да си признае престъплението, после да иска да се ръкува с него и накрая да пожелае да се върне към задълженията си. Нито с някого, очевидно толкова луд.

— Харолд…

Харолд се обърна, смръщил вежди.

— Виждаш, че съм зает, Барнаби. Досега постъпвах разумно, несъмнено ще се съгласиш…

— Искам да дойдеш с нас.

— Какво — сега?

— Точно така, Харолд.

— Изключено. Трябва да довърша прослушванията за „Ваньо“ тази вечер.

Барнаби долови как Трой се раздвижи и постави ръка върху рамото на сержанта, за да го спре. Освен че нямаше никакво желание да гледа как влачат извън сградата луд човек, вероятно крещящ, и го напъхват в кола, не му се нравеше жена му и дъщеря му да станат свидетели на такава сцена; да не говорим за Диърдре, която сигурно се беше нагледала достатъчно на такива картини. Харолд продължаваше да стои насред сцената и да ръкомаха енергично. Никой не се смееше. Барнаби се помоли за вдъхновение.

— Харолд — повтори той и тръгна към режисьора. Леко го докосна за лакътя. — Пресата те чака.

— Пресата… — повтори Харолд с меден глас, после свъси вежди. — Да не е оня шкембест идиот от „Ехо“?

— Не, не. Истинската преса. „Таймс“, „Индепендънт“, „Гардиън“. Майкъл Билингтън.

— Майкъл Билингтън. — В очите на Харолд запламтя надежда. — О, Том… — Харолд хвана главния инспектор под ръка и Барнаби усети силата на вълнението му. — Наистина ли?

— Да — потвърди той с дрезгав глас.

— Най-сетне! Знаех, че ще дойде… Знаех, че ще се сетят за мен… — Харолд огледа всички с див поглед. Беше пребледнял от възторг, а от устните му увисна слюнка като мъничка кристална чепка грозде. Позволи на Барнаби да го хване за лакътя и да го поведе надолу по стъпалата. По средата на разстоянието до изходната врата спря. — Ще има ли снимки, Том?

— Предполагам…

— Добре ли изглеждам?

Барнаби отклони поглед от разкривеното налудничаво лице.

— Изглеждаш чудесно.

— Трябва да си взема шапката!

Ейвъри стана, взе кожената шапка и му я подаде. Хародц я нахлупи накриво, опашката на животното увисна над едното му ухо — гротескна гледка, — но той остана доволен и отново тръгна към изхода.

Трой вървеше няколко крачки напред, отвори вратата и закачи едното крило, за да не се люлее. Хвана и задържа отворена тежката тъмночервена завеса. Харолд спря за миг на прага, обърна се и огледа за последен път своето царство. Държеше главата си леко наклонена настрани, сякаш заслушан в нещо. По лицето му заигра вълнение от оживели спомени, накрая в налудничавите му очи пламна небивал копнеж. Сякаш чуваше как в далечината го зове тромпет. И все още под влияние на това съприкосновение със смъртта и мечтите той тръгна. Тежката тъмночервена завеса падна и настъпи тишина.