Спутник, моя любов

9

След разговора им в кафенето на пристанището за котките, Миу и Сумире се отбили в магазина за хранителни продукти и се върнали във вилата. До вечерята, както обикновено, си почивали. Сумире се уединила в стаята си и писала на преносимия си компютър. Миу се излегнала на дивана във всекидневната със сплетени зад тила ръце и със затворени очи слушала балади на Брамс в изпълнение на Джулиус Кетчън. Била стара дългосвиреща плоча, ала изпълнението било изящно, прочувствено и запомнящо се, без натрапване на привнесени елементи, съвършено предаващо чувствата на композитора.

— Пречи ли ти музиката? — попитала Миу, надзъртайки в стаята на Сумире. Вратата била широко отворена.

— Брамс никога не ми пречи — отвърнала Сумире, обръщайки се леко.

Никога по-рано Миу не била виждала Сумире да пише толкова съсредоточено. Изражението й било напрегнато, устата й — стисната като на дебнещ плячката си хищник, погледът й — по-дълбок от обикновено.

— Какво пишеш? — попитала я. — Нов роман за спътника ли?

Резките бръчици около устните на Сумире се позагладили.

— Нищо особено. Просто случайни хрумвания — може някой ден да ми потрябват.

Миу се върнала на дивана и се потопила обратно в миниатюрния свят, роден от музиката в следобедните лъчи на Слънцето. „Какво щастие е да свириш Брамс така красиво! Винаги съм срещала трудности с малките произведения на Брамс, особено с баладите — мислела си тя. — Никога не успях да се отдам напълно на този свят от мимолетни нюанси на чувствата и от въздишки. Сега обаче би трябвало да съм в състояние да изпълня Брамс по-добре, по-красиво отпреди.“ Ала Миу знаела: Нищо повече няма да мога да изпълня. Никога.

В шест и половина двете приготвили вечеря в кухнята и хапнали на верандата. Супа от морска платика с подправки, салата и хляб. Пийнали бяло вино, а по-късно — горещо кафе. Откъм подветрената страна на острова се показала рибарска лодка, която, влизайки в пристанището, описала кратка дъга от бяла пяна. Навярно топла вечеря очаквала рибарите в домовете им.

— Впрочем, кога си тръгваме оттук? — попитала Сумире, заета с миене на съдовете в мивката.

Миу погледнала стенния календар:

— Иска ми се да си почивам тук една седмица, но не знам дали ще се получи. Ако зависеше само от мен, бих останала завинаги.

— Аз също, ако зависеше от мен — рекла Сумире усмихната. — Но какво да се прави? Хубавите неща винаги свършват все някога.

Още нямало десет часа̀, когато двете, както обикновено, се прибрали в стаите си. Миу се преоблякла в бяла памучна пижама с дълги ръкави и заспала веднага, щом главата й докоснала възглавницата. Но не след дълго се събудила, сякаш разтърсена от ударите на собственото си сърце. Погледнала бегло будилника до главата си — минавало дванайсет и половина. В стаята било тъмно като в рог, царяла пълна тишина. Но Миу почувствала, че наблизо има някой, който се крие, затаил дъх. Тя издърпала завивките до брадичката си и наострила слух. Сърцето й забило силно, заглушавайки всички мисли. Това не било само лош сън, разсейващ се след събуждането — в стаята наистина имало някой. Като внимавала да не вдигне и най-малък шум, Миу протегнала ръка и дръпнала леко пердето на прозореца. Бледа струя лунна светлина проникнала вътре. Без да се движи, Миу зашарила с поглед из стаята.

Когато очите й свикнали с тъмното, различила очертанията на нещо черно, на силует, постепенно оформящ се в единия ъгъл — в сянката на гардероба до вратата, където мракът бил най-гъст. Каквото и да било, то било ниско и издуто. Приличало на голяма, забравена там чанта на пощальон. Или на животно. Едро куче? Но входната врата била заключена, а вратата на нейната стая — затворена. Куче не можело да проникне вътре.

Като се стараела да диша спокойно, Миу впила поглед в нещото. Устата й пресъхнала — все още долавяла слабия привкус на бренди, което пила преди да си легне. Пресегнала се и пак дръпнала леко пердето, за да проникне още малко лунна светлина. Бавно, сякаш разплитала объркана нишка, тя започнала по-ясно да различава контурите на черната купчина на пода. Приличало на човешко тяло: косата скривала лицето, тънките крака били подвити под остър ъгъл. Някой седял на пода, свит на кълбо, с глава между коленете, сякаш искал да се предпази от падащ от небето предмет.

Била Сумире. Облечена в синята си пижама, тя била клекнала между вратата и гардероба. Приличала на насекомо. Не помръдвала. Дори не се чувало да диша.

Миу въздъхнала с облекчение. Но какво, за Бога, правела там Сумире? Миу седнала спокойно в леглото си и запалила лампата. Жълта светлина заляла цялата стая, но Сумире не помръднала и изглежда дори не разбрала, че лампата свети.

— Какво има? — попитала Миу. Първо тихо, сетне по-високо.

Никакъв отговор. Гласът й като че не стигнал до Сумире. Миу станала от леглото и се приближила до нея. Грубият килим под босите й ходила й се сторил още по-корав.

— Лошо ли ти е? — попитала и клекнала до Сумире.

Отново никакъв отговор.

Миу забелязала, че Сумире държи нещо в устата си. Било малка розова кърпа, която винаги висяла в банята. Миу опитала да я извади, но не успяла — Сумире стискала силно челюсти. Очите й били широко отворени, но невиждащи. Миу се отказала от напразните си опити и поставила ръка на рамото й. Пижамата на Сумире била вир-вода от пот.

— По-добре се преоблечи — казала Миу. — Цялата си изпотена, ще настинеш така.

Сумире била изпаднала в някакво вцепенение, не чувала и не виждала нищо. Миу решила да свали пижамата й; иначе тялото й щяло да се вкочани. Било август, но понякога нощите на острова били доста хладни. Всеки ден двете плували голи и били свикнали да виждат телата си, та Миу си помислила, че Сумире не би имала нищо против, ако й свали пижамата.

Придържайки тялото й, тя разкопчала пижамата и след малко успяла да свали горнището. После долнището. Тялото на Сумире било напрегнато и сковано, но постепенно се отпуснало и накрая станало гъвкаво. Миу извадила напоената със слюнка кърпа от устата й. На плата останали отчетливи отпечатъци от зъбите й — като на парцалена кукла, която са използвали за жертвоприношение.

Под пижамата си Сумире била без бельо. Миу грабнала първата попаднала й кърпа и започнала да бърше потта от тялото й. Първо гърба, после мишниците, гърдите и корема, след това с няколко движения областта от талията до бедрата. Сумире била покорна и безучастна. Като че не съзнавала какво се върши с нея, макар в очите й да се долавяли бледи признаци, че все пак усеща нещо.

Миу никога преди не била докосвала голото тяло на Сумире. Кожата на момичето била стегната и гладка като на малко дете. Приповдигайки я, Миу установила, че тялото й е по-тежко, отколкото си мислела, и миришело на пот. Миу изтрила потта по него и пак почувствала, че собственото й сърце започва да бие силно. В устата й се насъбрала слюнка и непрекъснато трябвало да преглъща.

Обляно в лунна светлина, тялото на Сумире лъщяло като древна керамична статуетка. Гърдите й били малки, но хубави, с добре оформени зърна. Черните косъмчета на слабините й били влажни от пот и блещукали като окъпана в утринна роса трева. Отпуснатото й голо тяло изглеждало съвсем различно от онова, което Миу била виждала на плажа под ярките слънчеви лъчи. В него се смесвали все още момичешки черти с една начеваща зрелост, стихийно пробудена от потока на времето. В тази смесица се усещала острата божа на битието.

Миу се почувствала така, сякаш се взира в нечии тайни, в нещо забранено, което не би трябвало да вижда. Стараела се да не гледа голата кожа, докато бърше потта по нея. През цялото време в главата й звучала мелодия на Бах, която запомнила още в детството си. Изтрила мокрия от пот бретон на Сумире, прилепнал към челото й. Дори мъничките й уши били изпотени отвътре.

Миу усетила, че ръката на Сумире бавно се протяга и я прегръща.

И почувствала по шията си лекото й дихание.

— По-добре ли си вече? — попитала я.

Сумире не отговорила. Само я прегърнала по-силно. Почти носейки я на ръце, Миу я помъкнала към своето легло. Сложила я да легне и я завила. Сумире продължила да лежи неподвижно, със затворени очи.

Миу я гледала известно време, ала Сумире не помръдвала. Изглежда била заспала. Миу отишла в кухнята и изпила една след друга няколко чаши минерална вода. После седнала на дивана в дневната, поела си два-три пъти дълбоко дъх и успяла да се успокои. Сърцето й забило по-спокойно, при все че от напрежението през последните минути усещала тъпа болка в сърдечната област. Всичко наоколо било обгърнато от потискаща тишина. Не се чували никакви гласове, дори куче не излайвало. Нито шум на вълни, нито на вятър. „Каква е тая убийствена тишина?“ — помислила си Миу.

Отишла в банята, събрала потната пижама на Сумире, хавлията, с която подсушила тялото й, и кърпата с отпечатъците от зъби и ги хвърлила в коша за мръсно бельо. После си измила лицето и се погледнала в огледалото. Откакто пристигнали на острова, не си била боядисвала косата и сега тя била чисто бяла, като току-що паднал сняг.

Когато се върнала в стаята, Сумире лежала с отворени очи. Погледът й бил мътен, сякаш гледала през тънък прозрачен воал, но вече с проблясъци на съзнание. Лежала, завита до раменете.

— Съжалявам — произнесла с дрезгав глас. — Понякога изпадам в такова състояние.

Миу седнала в единия ъгъл на леглото, усмихнала се и като протегнала ръка, докоснала още мократа коса на Сумире.

— Трябва да вземеш душ. Веднага ще ти олекне. Цялата беше плувнала в пот.

— Благодаря — казала Сумире. — Искам само да полежа тук.

Миу кимнала, подала й чиста хавлия за баня, извадила от скрина новата си пижама и я оставила до възглавницата й.

— Можеш да я облечеш. Нали нямаш друга?

— Може ли да спя тук тази нощ? — попитала Сумире.

— Добре. Хайде, заспивай. Аз ще спя на твоето легло.

— Моето легло сигурно е цялото мокро от пот — продумала Сумире. — Завивките, всичко. И освен това не искам да съм сама. Не ме оставяй. Ще спиш ли до мен? Само тази нощ? Не искам пак да сънувам кошмари.

Миу помислила малко, после кимнала.

— Добре, но първо си облечи пижамата. Не мисля, че ще ми е особено приятно, ако някой лежи гол до мене — особено пък на такова малко легло.

Сумире се изправила бавно и отметнала завивките. После станала, както била гола, и започнала да облича пижамата на Миу. Навела се напред и нахлузила долнището, после горнището. Известно време се борила с копчетата. Пръстите й явно не я слушали. Миу не й помогнала, просто седяла и гледала. Сумире стигнала до най-горното копче така бавно, сякаш извършвала религиозен обред. На лунната светлина зърната на гърдите й изглеждали странно твърди.

„Може би е още девствена“ — внезапно си помислила Миу.

След като облякла копринената пижама, Сумире отново легнала на кревата, този път по-навътре. Миу се наместила в края. Все още силно миришело на пот.

— Може ли да те прегърна, само за малко? — попитала Сумире.

— Искаш да ме прегърнеш?

— Да.

Докато Миу се питала какво да отговори, Сумире се пресегнала и я хванала за ръката. Дланта на момичето била още влажна от пот, топла и мека. После Сумире прегърнала Миу с двете си ръце. Гърдите й се допрели до тялото й, малко над корема, а после тя притиснала страните си към гърдите на Миу. Двете останали дълго така. Сумире като че ли съвсем леко треперела. „Може би й се плаче, но като че ли не може да даде воля на сълзите си“ — помислила си Миу. Обгърнала с ръка рамото на Сумире и я притеглила по-близо до себе си. „Все още е едно дете, самотно и изплашено. Нуждае се от топла прегръдка. Като онова котенце, притиснало се с все сила към боровия клон.“

Сумире се повдигнала леко. Краят на носа й докоснал шията на Миу. Гърдите им се притиснали. Миу преглътнала. Ръката на Сумире се движела по гърба й.

— Много те харесвам — тихо рекла Сумире.

— И аз те харесвам. — Миу не съзнавала съвсем ясно какво говори. Но казала истината.

Пръстите на Сумире започнали да разкопчават пижамата й. Миу направила опит да я спре, ала Сумире не преставала.

— Само малко — повтаряла тя. — Само малко. Моля те.

Миу не мота да се възпротиви. Сумире загалила нежно с пръсти гърдите й. Върхът на носа й леко се триел напред-назад по шията й. После тя докоснала зърната на гърдите й, погалила ги нежно, стиснала ги с пръсти. Отначало колебливо, сетне по-уверено.

Миу престана да говори, вдигна глава и ме погледна изпитателно. Бузите й бяха леко зачервени.

— Трябва да ви обясня нещо. Някога, доста отдавна, преживях странна история и косата ми напълно побеля. За една нощ. Оттогава я боядисвам. Сумире знаеше това и за да си спестя усилията, след като пристигнахме на острова, не я боядисах. Тук никой не ме познава, така че е все едно. Но като разбрах, че ще дойдете, пак я боядисах. Не исках при първата ни среща да ви стресна със странния си вид.

Мина малко време в мълчание.

— Никога не съм спала с жени и не съм имала такова желание. Но тогава си помислих, че щом Сумире толкова го иска, бих могла да се съглася. Най-малкото не го намирах за отвратително. Стига да беше със Сумире, не с някоя друга. Така че не се възпротивих, когато тя взе да ме опипва по цялото тяло или когато пъхна език в устата ми. Усещането бе странно, обаче се опитах да привикна с него, да му се отдам. Позволих й да прави каквото поиска. Обичам Сумире и ми беше все едно какво върши, щом това можеше да я ощастливи.

Но тялото и разумът са две различни неща. Разбирате ли? Част от мен бе щастлива, че Сумире ме гали с такава нежност. Но каквито и чувства да имаше в сърцето ми, тялото ми се противеше. То не приемаше Сумире. Сърцето и главата ми бяха възбудени, но останалата част от тялото ми продължаваше да е твърда и суха като камък. Тъжно е, обаче нищо не можех да направя. Разбира се, Сумире усещаше състояние ми. Тялото й гореше от възбуда, беше меко и влажно, но аз не можех да й отвърна със същото.

Казах й как се чувствам: „Не те отблъсквам. Просто не се получава. Откакто преди четиринайсет години с мен се случи онова, не съм в състояние да се отдам никому на този свят. Не зависи от мен, решението е взето някъде другаде.“ Казах й, че ако мога да направя нещо за нея, нали разбирате, с пръсти или с устата, ще го направя. Но не това искаше тя. Вече ми беше ясно.

После ме целуна по челото и каза, че съжалява. „Всичко е, защото те обичам — рече. — От много отдавна това не ми даваше мира, не знаех какво да правя и трябваше да опитам“. „И аз те харесвам — казах й. — Така че не се притеснявай. Все още искам да бъдем заедно.“

После сякаш рухна язовирна стена — Сумире зарови лице във възглавницата и дълго-дълго рида. Докато плачеше, аз галех голия й гръб, от рамото към кръста, докосвах с пръсти всичките й кости. И на мен ми се искаше да заплача, но не можех.

И тогава разбрах. Оказали се бяхме чудесни спътнички, но в края на краищата не бяхме нищо повече от самотни метални късове, движещи се по собствени, несъвпадащи орбити. Късове, които отдалеч приличат на красиви падащи звезди, но всъщност не са нищо повече от затвори, където всеки от нас е сам-самичък и лети неизвестно накъде. Когато орбитите на тези два сателита се пресекат случайно, ние се срещаме. Може дори да отворим сърцата си, да познаем в другия сродна душа. Но само за миг. За да се окажем в следващия отново в пълна самота. Докато не се запалим и не се превърнем в нищо.

— След като изплака насъбралата се в душата й мъка, Сумире стана, вдигна падналата на пода пижама и я облече спокойно — продължи Миу. — После заяви, че иска да остане за малко сама в стаята си. „Не мисли чак толкова за тези неща — посъветвах я. — Утре е нов ден и всичко ще си дойде на мястото, ще е същото като преди. Ще видиш.“ „Да, може би“ — отвърна Сумире, наведе се и допря бузата си до моята. Нейната беше влажна и топла. Струва ми се, че прошепна нещо на ухото ми. Но толкова тихо, че не можах да го разбера. Канех се да я попитам какво ми каза, но тя вече бе извърнала шава.

След това избърса сълзите си с кърпата и излезе от стаята. Вратата се затвори и аз отново се завих и притворих очи. Помислих си, че след такова преживяване ще ми е трудно да заспя, но за мое удивление сънят ме събори почти веднага.

Когато на другата сутрин се събудих в седем часа, Сумире я нямаше в къщата. Реших, че може би е станала рано — или пък изобщо не си е лягала — и е отишла сама на плажа. Нали бе заявила, че известно време иска да е сама. Странно, че дори не беше оставила бележка, но предвид случилото се предишната нощ, предположих, че не й е било до това и че все още е твърде разстроена и смутена.

Заех се с прането, после окачих спалното й бельо да съхне и седнах на верандата с книга в ръка да я чакам да се върне. Наближаваше обяд, но нея все още я нямаше. Притесних се и отидох да поогледам в стаята й, макар да знаех, че не е редно. Внезапно ми хрумна, че може да е напуснала острова. Но вещите й, както и досега, бяха извадени от саковете, паспортът й си беше в дамската й чанта, банският и чорапите й съхнеха в единия ъгъл на стаята. На масата лежаха разпръснати монети, бележник и връзка ключове. Един от тях бе за входната врата на вилата.

Всичко това ми се стори доста странно. Работата е там, че винаги когато тръгвахме за плажа отвъд хълмовете, си обувахме стабилни маратонки и си обличахме тениски над банските, а кърпите и бутилката минерална вода слагахме в по една платнена торба. Но всичко си беше в стаята й — чантата, обувките и банският. Липсваха само чифт евтини джапанки, купени от местен магазин, и тънката копринена пижама, която й бях дала миналата нощ. Да излезеш да се поразходиш в такъв вид наблизо — да, възможно е, но не и да останеш така часове наред, нали?

След обед излязох и я търсих до вечерта. Направих няколко обиколки на района около вилата, стигнах до плажа, после кръстосах надлъж и шир градчето и накрая се прибрах. Не я открих никъде. Слънцето залезе, настъпи нощта. Времето рязко се влоши, вятърът се усили. През цялата нощ чувах грохота на вълните. Будех се и при най-слабия шум. Оставих входната врата незаключена. Съмна се, а Сумире още я нямаше. Леглото й си остана както го бях застлала. Тогава отидох в местния полицейски участък близо до пристанището.

Обясних всичко на един полицай, който говореше английски. „Пътуваме заедно с едно момиче. Тя изчезна, вече две нощи не се е прибирала“ — казах. Но той не прие думите ми твърде сериозно. „Приятелката ви ще се върне — рече. — Тук непрекъснато се случват такива неща. Лято е. Всички търсят развлечения. Млади хора, какво очаквате?“ Когато отидох пак на следващия ден, те ми обърнаха малко по-голямо внимание. Не че възнамеряваха да предприемат нещо. Позвъних в японско посолство в Атина и обясних какво се е случило. За щастие попаднах на любезен човек. Той каза нещо на гръцки на полицейския началник, и то види се доста строго, защото след това полицаите най-сетне се размърдаха и започнаха разследване.

Не попаднаха обаче на никаква следа. Разпитаха хора на пристанището и в съседство с вилата, но никой не бе виждал Сумире. Капитанът на ферибота и продавачът на билети не помнеха да са виждали млада японка да се качва на борда през последните няколко дена. Значи Сумире би трябвало да е на острова. При това нямаше никакви пари и не би могла да си купи билет. Звучи невероятно млада японка да се разхожда по пижама на този малък остров, незабелязана от никого. Ами ако е влязла навътре в морето и се е удавила? Полицаите разпитаха и съпружеска двойка на средна възраст, германци. Онази сутрин те дълго плували и били на плажа. Казаха, че не са виждали никаква японка — нито на плажа, нито по пътя дотам. Полицаите ми обещаха да продължат издирването и да направят всичко, което е по силите им. Мисля, че положиха достатъчно усилия. Но времето течеше, а всичко си беше постарому — не попадаха на каквато и да било следа.

Миу въздъхна дълбоко и закри с длани долната половина от лицето си.

— Какво друго ми оставаше, освен да ви се обадя по телефона в Токио и да ви помоля да дойдете. Бях много объркана, не знаех какво да правя.

Представих си как Сумире броди сама по непристъпните чукари с тънка копринена пижама и джапанки.

— Какъв цвят беше пижамата? — попитах аз.

— Какъв цвят? — рече Миу недоумяваща.

— Пижамата, с която бе облечена Сумире, когато изчезна.

— А, да. Какъв цвят беше ли? Не съм сигурна. Купих я в Милано, но не бях я обличала нито веднъж. Светла на цвят. Май бледозелена. Много лека, без джобове.

— Знаете ли какво. Трябва пак да се обадите в посолството в Атина и да поискате да изпратят някого тук. Направете това, моля ви. И накарайте посланика да се свърже с родителите на Сумире. Да, разбирам, че не е лесно, че те ще се притеснят, но повече не бива да ги държите в неведение.

Миу кимна леко.

— Знаете, че понякога Сумире се държи доста странно — продължих, — постъпките й са леко налудничави. Но тя не би изчезнала току-така, без да се обади. Не е толкова безотговорна. За да го направи, би трябвало да има някаква сериозна причина. Щом я няма от четири дена, значи може би нещо се е случило с нея. Не знам какво. Може да е паднала в кладенец сред полето и да чака някой да я спаси. Или да са я отвлекли. Знаем какви работи стават. Възможно е да са я убили и да са я заровили някъде. Млада жена, която скита нощем по пижама — всичко би могло да се случи. Във всеки случай трябва да съставим план за действие. Но нека преди това се наспим. Утрото е по-мъдро от вечерта. Чака ни дълъг ден.

— Как мислите, дали Сумире… не се е самоубила? — попита Миу.

— Не можем да изключим напълно тази възможност. Все пак ми се струва, че щеше да остави някаква бележка. Нямаше просто така да зареже всичко, да изчезне и да ви хвърли в безпокойство. Тя ви обича и би помислила за чувствата ви и за ситуацията, в която ще се окажете впоследствие.

Миу ме гледа известно време със скръстени ръце.

— Наистина ли смятате така?

Кимнах.

— Разбира се. Точно така би постъпила.

— Благодаря ви. Тъкмо това най-много исках да чуя.

Миу ме заведе в стаята на Сумире — съвсем обикновена спалня, която приличаше на голям куб. Малко дървено легло, писалище, гардероб и скрин. Под писалището имаше обикновен червен куфар. Отвореният прозорец срещу вратата бе с изглед към хълмовете. На писалището лежеше нов преносим компютър „Макинтош“.

— Смених спалното бельо, така че спокойно можете да пренощувате тук.

Щом останах сам, веднага усетих, че страшно ми се спи.

Наближаваше полунощ. Съблякох се и се пъхнах под завивките, но не можех да заспя. „Доскоро Сумире е спала в това легло“ — помислих си. Превъзбудата от дългия път не напускаше тялото ми. Бях обсебен от илюзията, че пътуването продължава и никога няма да свърши.

Върнах се мислено към всичко, което ми беше разказала Миу, и се опитах да отделя важните моменти. Ала умът ми не работеше. Бе му непосилно да систематизира получената информация. „Остави това за утре“ — казах си. Ненадейно пред мен изплува образ: езикът на Сумире, проникващ в устата на Миу. „И това остави за утре“ — помъчих се да си внуша. Но вероятността утрешният ден да е по-добър от днешния бе, за съжаление, нищожна. Каква полза обаче да мисля за това сега? Затворих очи и много скоро заспах дълбоко.