Спутник, моя любов

12Документ 2

Сега е два и половина следобед. Навън е адски пек. Скалите, небето и морето ослепително блестят. Ако ги гледаш доста дълго, очертанията им постепенно започват да се размиват, всичко се слива в една каша. Разумните същества са се скрили на сянка и са потънали в лека дрямка. Дори птици не летят. Вкъщи обаче е приятно прохладно. Миу е в дневната, слуша Брамс. Тя е със синя лятна рокля с тънки презрамки, а напълно бялата й коса е вързана на тила. Аз седя край писалището и пиша тези изречения.

— Музиката пречи ли ти? — пита Миу.

— Брамс никога не ми пречи — отвръщам аз.

Ровя се из паметта си, за да възпроизведа историята, която Миу ми разказа преди няколко дена в бургундското селце. Не е лесно. Тя разказваше откъслечно, непрекъснато смесваше последователността на събитията и съвсем ме обърка. Не можех да разбера кое е станало първо, кое е настъпило по-късно, кое е причина, кое следствие. Но аз не я виня. Втъкнатият в недрата на паметта й жесток бръснач на заговора разрязва плътта й и както звездите над лозята бледнеят с настъпването на утрото, така и руменината на живота напуска страните й, докато ми разправя своята история.

Разказа я след дълги увещания от моя страна. Наложи се да премина през цяла гама от молби, докато я склоня да говори — да я насърчавам, да я принуждавам, да й угаждам, да я хваля, да я придумвам. Пихме червено вино и говорихме до зори. Държахме се за ръце и следвахме нишките на спомените й, съединявахме ги, преподреждахме ги. Все пак имаше късчета, които Миу не можеше да изрови от паметта си. Натъквайки се на тях, тя постепенно се разстройваше и пиеше още вино. Бяха рисковите зони на паметта. Всеки път, щом попаднехме на тях, се отказвахме от сериозното дирене и предпазливо се изтегляхме към по-безопасна територия.

Всичко започна, когато разбрах, че Миу боядисва косата си, и я помолих да ми разкаже какво й се е случило. Миу толкова внимава някой да не узнае, че косата й е боядисана, че почти няма хора от обкръжението й, на които този факт да е известен. Но аз забелязах. Когато си на дълъг път с някого и толкова време сте заедно, тези неща рано или късно излизат наяве. Но не е изключено Миу въобще да не се опитваше да го скрие от мен. При желание можеше да е много по-внимателна. Може би си мислеше, че няма как да не разбера, или пък искаше да разбера. (Хм, това е само мое предположение.)

Поставих въпроса ребром. Такава съм — никога не говоря със заобикалки.

— Много бели коси ли имаш? — попитах. — От колко време се боядисваш?

— От четиринайсет години — отвърна тя. — Преди четиринайсет години цялата ми коса побеля, до последния косъм.

— Прекара някаква болест ли?

— Не, не — каза Миу. — Случи ми се нещо, от което напълно побелях. За една нощ.

— Разкажи ми какво се случи. Моля те. Искам да знам всичко за теб. Знаеш, че не крия нищо за себе си, всичко ти разказвам.

Но Миу поклати безмълвно глава. На никого не била разказвала тази история; дори съпругът й не знаел за случилото се. В продължение на четиринайсет години то било нейната тайна.

Но накрая говорихме цялата нощ за случилото се някога.

— Всяка история си има подходящото време да бъде разказана — уверявах я аз. — Иначе се обричаш да останеш завинаги пленник на тайната си.

Миу ме гледаше така, сякаш пред погледа й се откриваше далечен пейзаж. В очите й изплува нещо на повърхността, после бавно се спусна към дъното.

— Вече съм си платила за всичко — рече тя. — Те имат сметки за уреждане, не аз.

Не разбрах какво иска да каже.

— Ако ти разкажа тази история — рече Миу, — тя ще стане наша обща тайна. Не знам доколко това би било редно. Разкрия ли ти всичко, и ти ще си въвлечена. Това ли искаш? Наистина ли ти се ще да узнаеш какви жертви бих направила, ако можех да забравя всичко това?

— Да — рекох. — Каквото и да е то, искам да го споделиш с мен. Не бива нищо да криеш.

Миу отпи глътка вино и затвори очи. Явно се колебаеше. Последва мълчание, през което времето едва-едва се влачеше, сякаш и то не можеше да се реши дали да продължи напред.

Но накрая тя започна разказа си. Бавно, на части. Някои от тях веднага се съживиха и излязоха на бял свят, други не показаха никакви признаци на живот. Имаше най-различни пропуски и неясноти, някои от които придобиха особен смисъл. Задачата ми като разказвач е много старателно да ги събера в едно цяло.

Миу прекарала едно лято сама в малко швейцарско градче близо до френската граница. Била на двайсет и пет години, живеела в Париж, учела в Консерваторията. Пристигнала в това градче по молба на баща си, за да сключи някаква сделка. Работата не била трудна, трябвало да вечеря веднъж с представител на фирмата-партньор и да подпише договора. Миу от пръв поглед харесала градчето. Било малко, уютно и красиво, с езеро и средновековен замък. Помислила си, че би й било приятно да поживее там. Речено — сторено. При това в съседно село се провеждал летен музикален фестивал и ако наемела кола, можела да го посещава всеки ден.

Провървяло й: намерила обзаведен апартамент с кратък срок за наемане — приятно и чисто жилище в сграда, кацнала на върха на хълм, в покрайнините на града. От прозореца се откривала чудесна гледка. Близо до квартирата имало едно място, където можела да свири на пиано. Наемът не бил нисък, но ако й потрябвали пари, баща й нямало да откаже да й даде.

Така Миу започнала своя временен, но спокоен живот в града. Посещавала концерти от фестивала, разхождала се из околностите, а не след дълго завързала и познанства. Открила хубав малък ресторант и кафене, които започнала да посещава често. От прозореца на апартамента й се виждал увеселителният парк извън града. Там имало огромно виенско колело с разноцветни кабинки с вратички, прикрепени към гигантския обръч, които бавно описвали кръгове в небето. Погледнеш ли ги, се замисляш за превратностите на съдбата. Щом достигнели пределната височина, те започвали да се спускат. Съвсем естествено. Виенското колело не те отнася наникъде. То те издига, после те спуска — едно пътуване в кръг, което, по някаква странна причина, много хора намират за приятно.

Нощем на виенското колело светели безброй лампички. Затваряли парка, спирали колелото, но не изключвали лампичките, които блещукали през цялата нощ, сякаш си съперничели със звездите на небето. Миу сядала до прозореца, слушала музика по радиото и дълго-дълго гледала виенското колело: движението на кабинките нагоре-надолу, или как е застинало неподвижно като паметник.

Запознала се с един човек, който живеел в града. Красив, петдесетгодишен, латински тип. Бил висок, с красив нос и права, черна коса. Представил й се в кафенето.

— Откъде сте? — попитал я.

— От Япония — отвърнала тя. Завързали разговор. Казвал се Фердинандо. Бил от Барселона, но се установил в това градче преди пет години. Работел в областта на мебелния дизайн.

Говорел непринудено, често се шегувал. Поговорили си и се разделили. След два дена пак се срещнали в същото кафене. Казал й, че е разведен и живее сам, че е напуснал Испания, за да започне нов живот другаде. Но не предизвикал особени симпатии у Миу. Твърде напористо се опитвал да я свали. Доловила сексуален намек и се уплашила. Решила повече да не посещава кафенето.

Но по-късно много често се натъквала на Фердинандо в града — достатъчно често, за да си помисли, че я преследва. Може би просто си фантазирала глупаво. Градчето било малко, така че нямало нищо странно да попадаш често на някого. Всеки път, щом я срещнел, той й се усмихвал приветливо и я поздравявал приятелски. И тя го поздравявала, но постепенно започнало да я обзема смесено чувство на раздразнение и безпокойство. У нея се прокраднало подозрение, че Фердинандо се превръща в заплаха за спокойния й живот в градчето. Подобно на дисонанс със символично звучене в началото на музикално произведение, една злокобна сянка пропълзяла и заплашила да помрачи безметежното й лято.

Оказало се обаче, че появата на Фердинандо е само смътно предчувствие за по-голяма беда. След десет дена в градчето, тя започнала да се чувства като в блокада. Този красив, светещ от чистота град вече й се струвал еснафски, самодоволен и ограничен. Хората били много любезни и приветливи, но започнала да долавя в отношението им към нея като към азиатка известна предубеденост. Виното, което й сервирали в ресторантите, неочаквано придобило лош вкус. Намирала червеи в плодовете и зеленчуците, които купувала. Изпълненията на музикалния фестивал й звучали вяло, оставяли я равнодушна. Не можела да се съсредоточи върху заниманията си с музика. Дори апартаментът й, който отначало намерила за много уютен и удобен, започнал да й се струва зле обзаведен и занемарен — образец на безвкусицата. Нещата загубили първоначалния си блясък. Злокобната сянка се разраствала. И тя не можела повече да се преструва, че не я забелязва.

Нощем телефонът иззвънявал и тя вдигала слушалката.

— Ало.

Но отсреща — мълчание. Същото се повторило няколко пъти. „Сигурно е Фердинандо“ — мислела си. Но нямала доказателства. Как е разбрал номера й? Телефонът бил стар модел и не можела просто да дръпне кабела и да го изключи. Имала проблеми със съня и започнала да взима приспивателни. Загубила апетит.

Казала си, че трябва час по-скоро да си замине оттук. Но, неизвестно защо, все не можела да се измъкне от този град. Направила списък на причините да остане: вече била платила месечния наем и била купила билети за музикалния фестивал, била освободила за през лятото апартамента си в Париж. Убеждавала се, че не може просто така да си събере багажа и да замине. При това нищо всъщност не се било случило. Никой не й бил сторил нищо лошо, никой не се бил отнесъл зле с нея. „Просто нервите ми са изопнати — и толкова“ — убеждавала се тя.

Една вечер Миу, както обикновено, излязла да вечеря в малък ресторант недалеч от дома й. Била в градчето вече две седмици. След вечерята й се приискало да подиша нощния въздух и се отправила на дълга разходка. Погълната от мисли, бродела безцелно от една улица на друга. Без да разбере, се намерила пред входа на увеселителния парк. Паркът с виенското колело. Мястото се огласяло от весела музика, виковете на хора, приканващи посетителите, и радостни детски писъци. Посетителите били предимно семейства в пълен състав и местни влюбени двойки. Миу си спомнила как веднъж, като малка, баща й я завел в увеселителен парк. Как заедно се возили във въртящи се кабинки с форма на чаени чаши. Досега помнела миризмата на сакото от туийд на баща си. Докато се возили, тя през цялото време се държала здраво за ръкава му. За малката Миу този мирис бил символ на далечния свят на възрастните, символ на защита и сигурност. Станало й мъчно за баща й.

На шега си купила билет и влязла в парка. Вътре имало множество различни павилиони и сергии — стрелбище, демонстрации със змии, кабинки на гадатели. Едра жена с магическа кристална топка пред нея, явно гледачка, й махнала с ръка да се приближи: „Мадмоазел, елате тук, моля. Много е важно. Скоро съдбата ви ще се промени.“ Миу само се усмихнала и отминала.

Купила си сладолед и седнала на една пейка да го изяде и да погледа хората. Почувствала, че е много далеч от шумната тълпа наоколо. Някакъв мъж я заговорил на немски. Бил към трийсетгодишен, нисък, с руса коса и мустаци. Навярно би изглеждал добре в униформа. Тя поклатила глава, усмихнала се и посочила часовника си. „Имам среща тук“ — казала на френски. Забелязала, че гласът й прозвучал някак по-остро и сухо от обикновено. Мъжът не казал нищо повече, усмихнал се смутено, вдигнал леко ръка, сякаш отдава чест, и се отдалечил.

Миу станала и тръгнала да се разхожда из парка. Някой мятал стрелички, пукали се балони. Мечка се въртяла тромаво в танц. Латерна свирела валса „На прекрасния син Дунав“. Миу вдигнала поглед и видяла как виенското колело се върти бавно пред нея. „Защо ли да не се повозя? — минало й през ума. — Може от него да видя и квартирата си — нещо като поглед от другата страна.“ За свой късмет имала в дамската си чанта малък бинокъл. Носела го на концертите от музикалния фестивал, за да й е под ръка, когато поиска да види по-добре подиума от своето доста отдалечено място на моравата. Бинокълът бил малък и лек, но доста силен. С него можела да разгледа стая си и дори вещите вътре.

Отишла да си купи билет от будката до колелото.

— Скоро ще затваряме, мадмоазел — рекъл й възрастният продавач на билети. Смотолевил тези думи със сведен поглед, сякаш говорел на себе си. Сетне поклатил глава. — Почти приключихме за днес. Това ще е последното возене. Още един път — и край.

Наболи бели косми покривали брадичката му, мустаците му били оцветени от тютюнев дим. Закашлял се. Страните му били силно зачервени, сякаш много дълго били изложени на северен вятър.

— Добре, добре. Един път ми е напълно достатъчно — казала Миу. Взела билета и се качила на платформата пред колелото. Нямало други желаещи да се повозят и, доколкото можела да види, всички кабинки били празни. Те се въртели бавно в небето, описвайки кръг след кръг. Сякаш самият свят, изчерпал силите си, вървял безславно към своя край.

Миу се качила в червена кабина, седнала на пейката, а старецът дошъл, затворил вратичката и я заключил отвън. Навярно за по-голяма безопасност. Подобно на някакво древно животно, което се връща към живот, виенското колело заскърцало и взело да се издига в небето. Разнородното и шумно множество от сергии и площадки с атракции се смалило под нея. Светлините на града заблестели пред погледа й. Отляво било езерото, виждали се лодки за разходка, също облени в ярки светлини, изящно отразяващи се по водната повърхност. Планинските склонове в далечината били осеяни с мъждукащи светлинки на малки селца. Миу почувствала, че сърцето започва да я боли от цялата тази красота.

Появил се и хълмът в покрайнините на града, където живеела. Миу фокусирала бинокъла и потърсила жилището си, но не било лесно да го открие. Кабинката бавно се издигала все по-нависоко, приближавала върха. Миу трябвало да побърза. Движела бинокъла наляво-надясно, нагоре-надолу в неистово търсене. Но сградите много си приличали. Кабинката достигнала до върха и взела да се спуска надолу. Накрая Миу съзряла сградата. Ето я! Но кой знае защо се оказала с доста повече прозорци, отколкото Миу си спомняла. Много стаи били с отворени прозорци, за да проникне вътре свежият летен въздух. Миу местела бинокъла си от един прозорец на друг и най-накрая открила търсения — втория отдясно, на третия етаж. Но междувременно кабинката й още повече се приближила към земята. Вече нищо не се виждало, защото стените на другите сгради пречели. Жалко! Само още няколко секунди — и щяла да разгледа добре цялата стая.

Кабинката продължила да се приближава към земята. Много бавно. Миу се опитала да отвори вратата, за да излезе, но тя не помръднала. Била заключена отвън, разбира се. Миу потърсила с очи стареца, но от него нямало и следа. Дори лампата в будката била загасена. Понечила да извика някого, но никой не се виждал наоколо. Кабинката пак започнала да се издига. „Е, хайде, стига вече! — помислила си Миу. Въздъхнала дълбоко. — Каква бъркотия!“ Може би старецът е отишъл до тоалетната и е пропуснал да се върне в точния момент. Така или иначе, трябвало да направи още един кръг.

„Всичко е наред“ — казала си. Поради късата памет на стареца, получила възможност за второ безплатно завъртане на колелото. Този път може би щяла да види квартирата си по-добре. Стиснала здраво бинокъла и подала глава от прозореца. Тъй като при първото завъртане била вече открила квартала и мястото, където да търси, сега било лесно да зърне стаята си. Прозорецът бил отворен, лампата горяла. Миу не обичала да се прибира в тъмна стая, а и възнамерявала да се върне веднага след като вечеря.

Странно занимание — да гледаш отдалече с бинокъл квартирата си, сякаш шпионираш сам себе си. Станало й някак неловко. „Но нали ме няма там. Разбира се, че ме няма. Ето го телефонът на масичката. Сега ми се иска да позвъня на този телефон. На писалището лежи писмо, което аз съм писала. Ще ми се да го прочета оттук“ — помислила си Миу. Но, естествено, не се виждало чак толкова добре.

След като стигнала най-високата точка, кабината започнала да се спуска. Но изминала съвсем малко разстояние и внезапно спряла. Миу залитнала настрани, ударила си рамото и едва не изпуснала бинокъла на пода. Шумът от мотора на виенското колело стихнал и се възцарила неестествена, страховита тишина. Веселата музика долу престанала да звучи. Лампите в повечето павилиони не светели. Миу се ослушала напрегнато, но чула единствено слабия шум на вятъра. Пълна тишина. Не звучали нито гласовете, приканващи посетителите, нито радостните викове на децата. Отначало не могла да разбере какво се е случило. После стигнала до отговора: „Изоставили са ме тук сама.“

Навела се навън през полуотворения прозорец и пак погледнала надолу. Разбрала колко нависоко била заседнала. Помислила да извика за помощ, но си дала сметка, че никой няма да я чуе. Намирала се твърде високо, а гласът й бил твърде слаб.

„Къде ли се е дянал онзи старец? — помислила си Миу. — Вероятно е бил пиян. Цветът на лицето му, дъхът му, плътният му глас — нямало никакво съмнение — бил е пиян. Забравил е, че ме е качил на виенското колело, и е изключил мотора. Сега навярно виси в някой бар, пие бира или джин, налива се още и още и изобщо не помни какво е сторил.“ Миу прехапала устни. „Може би ще изляза оттук едва утре следобед — помислила си. — Или пък вечерта? Кога ли отварят парка?“ Нямала никаква представа.

Макар и в средата на лятото, нощите в Швейцария били хладни. Миу била облечена съвсем леко: с тънка блузка и къса памучна пола. Вятърът се усилил. Тя отново се надвесила през прозореца да огледа обстановката долу. Светещите лампи били още по-малко отпреди. Явно служителите от персонала на парка били привършили работата си за деня и се били прибрали по домовете си. Все пак сигурно имало някаква охрана. Миу си поела дълбоко въздух и извикала за помощ колкото й глас държи. Ослушала се. И пак извикала. После още няколко пъти. Никакъв отговор.

Извадила от дамската си чанта малък бележник и химикалка и написала на френски: „Заключена съм в кабина на виенското колело в увеселителния парк. Моля, помогнете ми!“ Пуснала бележката през прозореца. Листчето се понесло по вятъра. Той духал в посока към града, така че, ако имала късмет, то щяло да стигне дотам. „Но дори някой да го вдигне от земята и да го прочете, дали ще повярва, че това е истина?“ — помислила си тя. На друго листче добавила към посланието името и адреса си. Така щяло да изглежда по-правдоподобно и хората щели да разберат, че не се шегува, а действително я е сполетяла беда. Пуснала по вятъра половината листове от бележника си със същото послание.

Внезапно я осенила идея. Извадила от портфейла си всичко, освен една десетфранкова банкнота, и пъхнала вътре бележка: „Над главата ви, в кабинка на виенското колело е заключена жена. Моля, помогнете!“ Пуснала портфейла през прозореца. Той полетял право надолу. Но не могла да види къде паднал, нито да чуе тупването му на земята. Поставила такава бележка и в портмонето си, сетне пуснала и него.

Миу си погледнала часовника. Било десет и половина. Преровила дамската си чанта. Вътре имало обикновена козметика, огледалце и паспорт. И слънчеви очила. Както и ключове от квартирата и от взетата под наем кола, джобно ножче за белене на плодове, малко целофаново пликче с три бисквити, книжка с меки корици, на френски — някакво криминале. „Добре че поне вечерях, все ще изтърпя до сутринта. Хладно е и не ми се пие вода. За щастие, и до тоалетна не ми се ходи.“

Седяла на пластмасовата седалка с облегната на стената глава. Из ума й се въртели разни досадни мисли и разкаяния. Защо дошла в този парк и защо се качила на това виенско колело? След ресторанта трябвало веднага да се прибере вкъщи. Щяла да си вземе приятна топла вана, да си легне в удобното легло с хубава книга, както правела винаги. Защо не постъпила така? И защо, за Бога, са наели този непоправим стар пияница?

Виенското колело скърцало от вятъра. Опитала се да затвори прозореца, за да не й духа, но той изобщо не помръднал. Отказала се и седнала на пода. „Все пак трябваше да си взема жилетката“ — помислила си. На излизане от квартирата се запитала дали да не си облече жилетка върху блузката. Но лятната вечер й се сторила толкова приятна, а ресторантът бил само на три пресечки от жилището й. И през ум не й минало, че ще й хрумне да се разходи до увеселителния парк и да се качи на виенското колело. Всичко се било объркало.

За да се поуспокои, свалила часовника си, тънката сребърна гривна и обеците с форма на раковина и ги прибрала в чантата си. Свила се в единия ъгъл на кабината с надеждата, че ще успее да прекара нощта в сън. Но, разбира се, не могла да заспи. Било й студено и неспокойно. Кабината се разклащала при всеки случаен порив на вятъра. Миу затворила очи и засвирила мислено Моцартовата соната в до минор, като движела пръстите си по въображаеми клавиши. Неизвестно защо помнела това произведение още от детството си. По средата на втората част обаче съзнанието й се замъглило и заспала.

Не знаела колко време е спала. Едва ли е било много дълго. Стреснала се и се събудила и отначало не проумявала къде е. Паметта й бавно се възвърнала. „А, да, на виенското колело в увеселителния парк.“ Извадила часовника от чантата си; минавало полунощ. Миу се надигнала бавно. Всичките стави я болели от неудобната поза. Прозяла се няколко пъти, потегнала се и разтъркала китките си.

Знаела, че няма да може веднага да заспи отново, затова, за да се разсее, извадила книжлето от чантата си и продължила да чете оттам, докъдето била стигнала. Било някакво новоизлязло криминале, което си купила от книжарница в града. „Добре че поне лампите на виенското колело светят през цялата нощ“ — помислила си. Но след като прочела няколко страници, разбрала, че не може да следи линията на сюжета. Погледът й минавал по редовете, но умът й бил много далече.

Отказала се от четенето и затворила книгата. Вдишала поглед към нощното небе. То било покрито с тънък слой облаци, които забулвали луната. Не се виждали звезди. Лампите отвън ясно осветявали стъкления прозорец на кабината. Миу гледала дълго отражението на лицето си в него. „Това все някога ще свърши! — казала си. — Не се отчайвай! По-късно ще го си спомняш като забавна история, която ще разказваш на всички. Да прекараш цяла нощ, заключена в кабина на виенско колело в увеселителен парк в Швейцария!“

Само че историята не се оказала забавна.

Тъкмо оттук започва истинската история.

Малко по-късно Миу вдигнала бинокъла и пак погледнала към прозореца на квартирата си. Там нищо не се било променило. „Е, ти какво очакваш?“ — запитала се и се усмихнала.

Преместила бинокъла към други прозорци на сградата. Минавало полунощ и почти всички хора си били легнали. Повечето прозорци тъмнеели. Няколко обаче светели, там още будували. На долните етажи пердетата били дръпнати предвидливо. На по-горните нямало от какво да се безпокоят и прозорците зеели отворени, за да пониква вътре нощната прохлада. Животът в тези стаи бил тих и спокоен, напълно изложен на външни погледи. (Кой изобщо би допуснал, че посред нощ някой, скрит с бинокъл в кабина на виенското колело, ще го гледа?) Но Миу не проявявала особен интерес да наднича в личния живот на другите. Много по-забавно й било да разглежда собствената си празна стая.

Когато направила пълна обиколка по съседните прозорци и пак се върнала на своите, тя зинала от учудване. В спалнята си видяла гол мъж. Отначало си помислила, че е сбъркала прозореца. Започнала да движи бинокъла във всички посоки — нагоре-надолу, наляво-надясно. Но нямало грешка; това била нейната стая. Мебелите, цветята във вазата, картините на стената — всичко си било на мястото. Мъжът бил Фердинандо. Да, точно той. Седял на леглото й чисто гол. Гърдите и коремът му били космати, дългият му пенис висял като задрямало животно.

„Какво прави той в моята стая? — Капки пот избили по челото на Миу. — Как е влязъл? Нищо не разбирам.“ Отначало почувствала раздразнение, после смущение. И тогава в стаята се появила някаква жена. Била с бяла блузка с къс ръкав и с къса синя памучна пола. Жена? Миу стиснала здраво бинокъла и напрегнала зрението си.

Видяла, че жената била самата тя.

Съвсем се объркала. „Аз съм тук, гледам с бинокъл квартирата си… И там виждам себе си.“ Фокусирала бинокъла няколко пъти. Но колкото и да гледала, виждала все едно и също — себе си. Дори дрехите били същите — тези, с които била облечена. Фердинандо я взел на ръце и я отнесъл на леглото. Целувайки я, той бавно и нежно я разсъблякъл (онази Миу, в стаята). Свалил блузката й, разкопчал сутиена й, смъкнал полата й. Докосвал с устни тила й, галел с ръце гърдите й. След малко събул с една ръка пликчетата й, съвсем същите като тези на нея. Дъхът на Миу секнал. „Какво става, по дяволите?“

Преди да успее да разбере това, пенисът на Фердинандо еректирал — дълъг и твърд като прът. Никога не била виждала толкова голям пенис. Фердинандо хванал ръката й и я поставил върху него. Галел цялото й тяло. Ближел я. Дълги, безкрайно дълги ласки. Тя не се противяла. Тя — Миу в стаята — му се отдала напълно, наслаждавайки се на растящата възбуда. От време на време протягала ръка и галела пениса на Фердинандо, тестисите му. Цялото й тяло се разтворило пред него.

Миу не можела да откъсне поглед от тази странна гледка. Станало й лошо. Гърлото й толкова пресъхнало, че не можела да преглътне. Доповръщало й се. Всичко това било толкова абсурдно, гротескно преувеличено, ужасно — приличало на алегорична картина от Средновековието. „Нарочно ми показват тази сцена. Знаят, че ги наблюдавам“ — помислила си тя. Но не можела да отвърне очи.

Празно място.

Какво се случило после?

Миу не помнеше. Тук спомените й внезапно прекъсват.

— Не мога да си спомня — рече тя и скри лицето си с ръце. — Знам само, че беше чудовищно преживяване — добави тихо. — Аз бях тук, а другата жена, която също бях аз, бе там. И той — този Фердинандо — вършеше в стаята с мен абсолютно всичко.

— Какво разбираш под всичко?

— Не мога да си спомня. Всякакви неща. Когато висях, заключена в кабината на виенското колело, той правеше с мен каквото си искаше — с мен там, в стаята. Не че изпитвам някакви страхове по отношение на секса. Имаше един период в живота ми, когато изповядвах твърде разкрепостени разбирания. Но онова, което бе по-рано, по нищо приличаше на това, което ставаше пред очите ми. Изглеждаше абсолютно безсмислено и отвратително и се изпълняваше с една-единствена цел — да ме омърси. Фердинандо си служеше с всевъзможни трикове, за да ме опетни — с дебелите си пръсти, с огромния си пенис, — но моето аз там, в квартирата, явно не чувстваше това като омърсяване. И накрая мъжът дори не бе вече Фердинандо.

— Не е бил Фердинандо? — вторачих се в лицето на Миу. — Ако не е бил Фердинандо, кой тогава е бил?

— Не знам. Не мога да си спомня. Но във всеки случай накрая не беше Фердинандо. А може и от самото начало да не е бил той.

Миу се свестила и осъзнала, че лежи на болнично легло. Голото й тяло било покрито с бял чаршаф. Всичките стави я болели. Лекарят й обяснил, че на сутринта един от работниците в увеселителния парк намерил портфейла, който пуснала през прозореца, и разбрал какво се е случило. Свалили кабината на колелото и повикали линейка. Миу лежала в несвяст на пода на кабината. Като че ли била в шок, зениците й не реагирали на светлина. Лицето и ръцете й били покрити с драскотини, блузата й била изцапана с кръв. Закарали я в болницата. Никой не можел да разбере как е получила тези рани. За щастие не били дълбоки и не оставили трайни белези. Полицаите задържали за разпит стареца, който пускал и спирал виенското колело, но той изобщо не помнел да е качвал Миу в кабината точно преди затварянето на парка.

На следващия ден неколцина местни полицаи дошли при нея в болницата да я разпитат. Тя не могла да им даде никакво смислено обяснение на случилото се. Когато сравнили лицето й с това на снимката в паспорта й, полицаите вдигнали вежди в недоумение. Странно изражение се изписало на лицата им, сякаш били погълнали нещо много неприятно. Попитали я смутено: „Мадмоазел, простете за нетактичния въпрос, но наистина ли сте на двайсет и пет години?“

— Да — отвърнала тя, — точно така е и по паспорт. — Защо ли трябвало да я питат за това?

Малко по-късно обаче, когато отишла до банята да си измие лицето и се погледнала в огледалото, веднага й станало ясно. Цялата й коса била бяла. Чисто бяла, като пресен сняг. Първо си помислила, че вижда отражението на друг човек. Обърнала се рязко. Била сама в банята. Погледнала пак в огледалото. И тогава разбрала, че жената с белите коси е самата тя. Изгубила съзнание и се строполила на пода.

И после изчезнала.

— Бях тук. Но другата Миу, може би половината от мен, бе преминала отвъд, отнасяйки със себе си черната ми коса, сексуалното ми желание, мензисите, овулацията, навярно дори и волята ми за живот. А останалата половина е тук, пред теб. Вече от много време живея с усещането, че на виенското колело в малкото швейцарско градче, сама не зная защо, човекът, кой бях, се раздвои завинаги. Или пък беше някаква сделка, кой знае. Така или иначе, нищо не ми бяха отнели, защото другата Миу все още съществува — там някъде. Знам това. Само едно огледало ни отделя една от друга. Но аз никога няма да мога да преодолея тази единствена стъклена преграда. Никога.

Миу гризеше ноктите си.

— Разбира се, никога е твърде силно казано. Може някой ден, някъде пак да се срещнем и да се съединим в едно цяло. Но един много важен въпрос остава без отговор: къде, от коя страна на огледалото, е истинското ми аз? Не знам. Дали това е жената, която бе в обятията на Фердинандо? Или онази, която се отвращаваше от него? Липсва ми увереност, че ще успея да го разбера.

След края на лятната ваканция Миу не продължила обучението си в консерваторията. Изоставила следването в чужбина и се върнала в Япония. И никога повече не докоснала клавиши на пианото. Загубила способността си да възпроизвежда музика. След година баща й починал и тя поела управлението на фирмата.

— Да, преживях истински шок, когато разбрах, че повече няма да мога да свиря, но не изпаднах в отчаяние. Смътно подозирах, че рано или късно това непременно щеше да се случи. В днешно време… — Миу се усмихна. — По света има толкова много пианисти. А са напълно достатъчни двайсет човека — активно концертиращи и от световна величина. Иди в който искаш музикален магазин и ще се убедиш колко много записи има на „Валдщайн“, „Крайслериана“ и прочее класически произведения, рафтовете с компактдискове са пълни. На звукозаписната индустрия двайсет първокласни пианисти са й предостатъчни. Никого не го е грижа, че не съм един от тях.

Миу разпери пред себе си пръстите на ръцете си и няколко пъти завъртя длани нагоре-надолу, сякаш се опитваше да провери паметта си.

— Приблизително година след пристигането ми във Франция забелязах нещо странно. Пианистите, чиито технически умения бяха по-слаби от моите и които не се упражняваха дори наполовина колкото мене, свиреха по-проникновено и умееха да развълнуват публиката. Винаги ме побеждаваха на конкурсите. Отначало си мислех, че това е някакво недоразумение. Но всеки път се случваше все същото. Не бях на себе си от яд и огорчение. „Толкова е несправедливо!“ — мислех си. Но постепенно започнах да разбирам — нещо не ми достига. Недоумявах какво именно, но явно беше нещо изключително важно. Може би онази толкова необходима дълбочина на чувството, благодарение на която изпълнението намира отклик в сърцата на слушателите. Докато бях в Япония, не обръщах внимание на това. Там никога не се провалях на конкурси и нямах време да се отдавам на съмнения по отношение на представянето си. Но в Париж, заобиколена от толкова много талантливи пианисти, разбрах в крайна сметка каква е истината. Всичко ми стана напълно ясно — така мъглата се разсейва, щом Слънцето се издигне високо.

Миу въздъхна. После вдигна глава и се усмихна.

— Още като малка обичах да си създавам собствени правила и да живея в съгласие с тях. Бях много независимо, изключително сериозно и самоуверено момиче. Родена съм в Япония, посещавах японски училища, растях, заобиколена от японски деца — играех и се сприятелявах с тях. Чувствах се истинска японка, но по национална принадлежност бях чужденка. Формално погледнато, за мен Япония винаги ще е чужда страна. Родителите ми не бяха строги с мен, но откакто се помня, непрекъснато ми набиваха в главата едно и също: „Ти си чужденка тук.“ Разбрах, че за да оцелея, трябва да стана по-силна.

Миу продължи с тих и равен глас.

— Да си силен човек, само по себе си не е лошо нещо. Ала поглеждайки назад, към миналото си, виждам, че дотолкова бях свикнала с мисълта да съм силна, че дори не се опитвах да разбера онези, които бяха слаби. Бях свикнала с успеха и не исках да разбера хората, на които не им е провървяло. Бях свикнала да нямам проблеми със здравето и не ме вълнуваха болките на онези, които не бяха здрави. Винаги, когато видех хора, изпаднали в тежко, безизходно положение, парализирани от обстоятелствата, решавах, че сами са си виновни за всичко — просто не са се постарали достатъчно да предотвратят случилото се. Мислех, че онези, които се оплакват от съдбата, са чисто и просто мързеливи. Моите възгледи за живота бяха непоклатими и прагматични, но лишени от човешка топлота. Само че никой, нито един човек сред хората около мен, не ми го каза.

Изгубих девствеността си на седемнайсет години. После имах сексуални отношения с много мъже. Някои ми бяха партньори за повече време, но нямах нищо против връзките за една нощ, стига да бях в подходящо настроение. Но никого не обикнах истински. Честно казано, тогава нямах време за такова нещо. Съзнанието ми бе обсебено от една-единствена мисъл — да стана пианистка от световна класа. Отклоняването от тази цел, кривването по друга пътека, бе изключено. Когато предположих, че проблемът може би е в мен, че нещо ми липсва, и открих в себе си тази празнота, вече беше твърде късно.

Миу отново разтвори ръце пред себе си и се позамисли.

— В този смисъл е напълно възможно да съм си съчинила случилото се с мен в Швейцария преди четиринайсет години. Така ми се струва понякога.

Миу се омъжила на двайсет и девет години. След онзи случай в Швейцария не изпитвала никакво сексуално желание и с никого не можела да има интимни отношения. Нещо вътре в нея изчезнало завинаги. Тя споделила този факт — само него, без да се впуска в подробности — със своя бъдещ съпруг. „По тая причина не мога да се омъжа. За никого“ — обяснила му. Но той й признал, че я обича и че иска да е с нея до края на живота си, дори връзката им да си остане платонична. Миу не могла да намери сериозно основание да отхвърли предложението му. Двамата се познавали от малки и тя била много привързана към него. В каквато и посока да поемел съвместният им живот, тя не си и помисляла, че би могла да живее с друг на негово място. При това, от практическа гледна точка — с оглед на бизнеса й, бракът бил важен за нея.

Миу продължи:

— Със съпруга ми се виждаме само през почивните дни, но общо взето се разбираме добре. Ние сме като добри приятели, като партньори, на които им е приятно да прекарват заедно известно време. Разговаряме на всякакви теми и си имаме пълно доверие. Не знам и не искам да знам дали води сексуален живот, къде и как решава тези проблеми. Не правим секс — дори не се докосваме. Тъжно е и се чувствам виновна, но не искам да докосвам тялото му. Просто нямам желание.

Изморена от говорене, Миу закри кротко лицето си с ръце. Навън бе съвсем светло.

— Бях жива някога. И сега съм жива, седя тук и разговарям с теб. Но това, което виждаш, не е моето истинско аз. А само сянката на човека, който бях. Ти си истински жива. Но аз не съм. Дори думите, които изричам в този момент, ми се струват празни, като ехо.

Поставих безмълвно ръка на рамото на Миу. Не можах да намеря подходящите думи, затова просто я прегърнах.

Обичам Миу. Тази, „отсамната“, разбира се. Но със същата сила обичам и другата, „отвъдната“ Миу. Когато се замисля за това, сама започвам да се раздвоявам, дори ми се струва, че ясно чувам как се разделям на две. Като че ли раздвоението ми вече е неизбежно. То е проекция на нейното състояние. Усещането е пронизващо, непреодолимо и аз знам, че вече нищо не мога да направя, за да го превъзмогна.

Но един въпрос остава без отговор. Ако отсамната страна, където е Миу сега, не е реалността — ако тази страна в действителност е другата страна, — къде тогава съм аз, която съм на една и съща времева и пространствена плоскост с Миу?

Коя съм аз в такъв случай?