Спутник, моя любов

2

Бяха минали около две седмици от сватбата, когато една съботна нощ, малко преди разсъмване, Сумире ми се обади по телефона. Аз, разбира се, спях като труп. Предната седмица бях натоварен със задължението да организирам едно събрание и докато подготвя всички необходими (чети безсмислени) бумаги, можех да отделя само няколко часа за сън. Чаках с нетърпение почивните дни, за да се наспя до насита. И тъкмо тогава, още по тъмно, телефонът иззвъня.

— Спеше ли? — попита Сумире.

— Ъхъ — простенах и машинално погледнах будилника до леглото. Той имаше големи светещи стрелки, но не успях да разбера колко е часът. Образът, проектиран върху ретината ми, и онзи дял от мозъка ми, който трябваше да го възприеме и обработи, не бяха в синхрон, като на старица, безуспешно опитваща се да вдене игла. Можах да разбера само, че е още тъмно като в рог и е онова време от денонощието, което Фиццжералд някога нарече „тъмница за душата“.

— Скоро ще съмне.

— Ъхъ — измърморих вяло.

— Съвсем близо до дома ми живее един човек, който гледа петли, сигурно от доста време. След около половин час те ще закукуригат колкото им глас държи. Този е любимият ми момент от денонощието. Черното като катран нощно небе вече светлее на изток, когато петлите започват да кукуригат с все сила, сякаш си отмъщават на някого. Има ли петли близо до твоя дом?

В отсамния край на линията аз поклатих леко глава.

— Обаждам се от телефонната будка близо до парка.

— Ъхъ — казах. Имаше една телефонна будка на около двеста метра от жилището й. Тъй като Сумире нямаше телефон, налагаше й се да върви дотам, когато иска да се обади на някого — една съвсем обикновена телефонна будка.

— Разбирам, че не биваше да ти звъня по това време. Наистина ми е много неудобно. Дори петлите още не са пропели. Само тази нещастница Луната виси в едно източно ъгълче на небето. Прилича на износен бъбрек. Но помисли за мен — трябваше да се домъкна дотук в непрогледния мрак, здраво стиснала фонокартата. Подариха ми я на сватбата на братовчедка ми. Има снимка на двама влюбени, които се държат за ръцете. Представяш ли си каква досада? Дори чорапите си обърках, за Бога. На единия има картинка с Мики Маус; другият е вълнен, без шарки. Стаята ми е като район на природно бедствие; нищо не мога да намеря. Между нас да си остане, но не би повярвал в какво ужасно състояние са пликчетата ми. Съмнявам се дали дори някой от онези прословути крадци на дамски пликчета би им хвърлил око. Ако перверзен тип ме прати в този вид на оня свят, душата ми никога няма да намери покой. Не търся съчувствие от теб, но няма да е зле да получавам по-членоразделни отговори. Вместо тези вяли междуметия — „ммм“ и „ъхъ“. Например някой и друг съюз. Нещо по-приятно за слуха. Някое но или обаче.

— Все пак… — продумах аз. Бях капнал от умора и имах чувството, че съм в средата на някакъв сън.

— „Все пак“ — повтори тя. — Браво, приема се. Твърде малка крачка за мъж, но все пак някаква.

— Трябва ли ти нещо?

— Така-така. Искам да ми обясниш нещо. Затова се обаждам — рече Сумире и лекичко се изкашля. — Кажи, каква е разликата между знак и символ?

Изпълни ме странно усещане, че в главата ми бавно и безшумно се движи тържествено шествие.

— Би ли повторила въпроса си?

Тя го повтори:

— Каква е разликата между знак и символ?

Седнах в леглото и прехвърлих слушалката от лявата в дясната си ръка.

— Значи искаш да разбереш каква е разликата между знак и символ и затова ми се обаждаш, така ли? В неделя сутринта, в ранни зори. Хм…

— В четири и петнайсет, ако трябва да бъдем точни — каза тя. — Какво да правя, като този въпрос не ми дава мира. Каква е тая пуста разлика между знак и символ? Един човек ме пита това преди няколко седмици и оттогава не мога да си го избия от главата. Тъкмо се каня да си легна, и въпросът внезапно изплува в паметта ми. Няма да мога да се успокоя и да спя спокойно, докато не разбера отговора. Би ли ми обяснил все пак разликата между знак и символ?

— Чакай да помисля — рекох и се втренчих в тавана. Дори и буден, не ми беше лесно да обясня нещо на Сумире. — Императорът е символ на Япония. Схващаш ли дотук?

— Горе-долу — отвърна тя.

— Горе-долу не е съвсем добре. Така е записано в Конституцията на страната — казах толкова спокойно, колкото можах. — Няма място за спорове или съмнения. Ако просто не приемеш този факт, доникъде няма да стигнем.

— Добре, бе. Приемам го. Доволен ли си?

— Благодаря. Та императорът, както казах, е символ на Япония. Но това не означава, че императорът и Япония са равностойни понятия. Ясен ли съм?

— Не.

— Ами то е нещо като пътен знак — стрелка, която означава еднопосочно движение. Императорът е символ на Япония, но Япония не е символ на императора. Разбираш, нали?

— Струва ми се, че да.

— Да кажем например, че напишеш: „Императорът е знак на Япония.“ Тогава тези понятия стават равностойни. Тоест, като произнасяме думата „Япония“, все едно казваме „императорът“ и обратно. С други думи, двете понятия са взаимозаменяеми. Същото е като да кажеш: „Ако A е равно на B, то и B е равно на А.“ Това е то знак.

— Искаш да кажеш, че императорът и Япония са взаимозаменяеми? Нима е възможно?

— Не, нямам това предвид — рекох в отсамния край на линията и се хванах за главата от отчаяние. — Просто се опитвам да обясня нещата колкото се може по-добре. Нямам никакво намерение да променям местата на императора и Япония. Давам ти само един пример.

— Хм — произнесе Сумире. — Май започва да ми просветва. Това е метафора. Всъщност разликата е същата като между две улици — едната с еднопосочно, другата с двупосочно движение.

— Сигурно може да се намери и по-точно сравнение, но в случая това е доста близко до истината.

— Винаги се удивлявам от умението ти да обясняваш нещата.

— Такава ми е работата — казах. Думите ми прозвучаха някак банално и фалшиво. — Трябва поне за малко да поработиш като начален учител. Нямаш представа какви въпроси ми задават. „Защо земята не е квадратна?“, „Защо калмарите имат десет пипала, а не осем?“ Вече мога да отговоря почти на всеки въпрос.

— Сигурно си добър учител.

— Съмнявам се — рекох. Наистина се съмнявах.

— Между другото, защо калмарите имат десет пипала, а не осем?

— Може ли вече да си легна отново? Наистина съм много уморен. Държа слушалката и имам чувството, че подпирам каменна стена, която всеки момент ще рухне.

— Знаеш ли какво… — заговори Сумире и млъкна за миг. Така, малко преди да мине влакът за Санкт Петербург, някой възрастен пазач на прелеза спуска с глухо потракване бариерата. — Звучи глупаво, но съм влюбена.

— Хм — измънках в отговор и пак прехвърлих слушалката в лявата си ръка. Чувах дишането на Сумире. Нямах никаква представа какво трябва да кажа. И, както често ми се случва при подобни ситуации, изтърсих нещо съвсем неуместно. — Не в мене, предполагам?

— Не в тебе — отвърна тя. Чух звук от щракане на евтина запалка. Сумире палеше цигара. — Свободен ли си днес? Бих искала да се видим и да си поговорим.

— За това, че си се влюбила в някой друг, не в мен?

— Да — потвърди тя. — За това, че се влюбих безумно.

Закрепих слушалката между главата и рамото си и се протегнах.

— Довечера съм свободен.

— Ще се видим в пет часа у вас — каза тя. После добави, нещо като допълнително хрумване: „Благодаря ти.“

— За какво?

— Задето си толкова любезен да отговаряш на въпросите ми преди да съмне.

Смотолевих нещо неразбираемо, затворих телефона и загасих лампата. Навън все още бе съвсем тъмно. Малко преди да заспя, се замислих дали преди съм я чувал да ми казва благодаря ти. Може би да, веднъж, но не можех да си спомня кога.

Сумире дойде в квартирата ми малко преди пет. Отначало не можах да я позная — бе променила напълно външния си вид. Беше с къса, стилна прическа, а по бретона сякаш още личаха клъцванията на ножиците. Носеше лека плетена жилетка, под нея — тъмносиня рокля с къси ръкави; черни, лачени дамски обувки със средновисоки токчета. Дори си бе сложила дълги чорапи. Дълги чорапи? Не бях особено вещ по дамското облекло, но беше очевидно, че всичко по нея е доста скъпо. Пременена така, изглеждаше по-елегантна и по-чаровна отпреди. Бих казал, че този нов стил много й подхождаше. Все пак повече ми харесваше предишната, ексцентричната й външност. Въпрос на вкус.

— Не е зле — заключих, оглеждайки я от главата до петите. — Но се питам какво би казал добрият стар Джак Керуак.

Сумире се усмихна, някак по-изискано отпреди.

— Защо не излезем да се поразходим?

Тръгнахме по университетския булевард в посока към гарата и се отбихме в любимото ни кафене. Както обикновено, тя си поръча парче торта „Монблан“ и кафе. Беше ясна неделна вечер, към края на април. Пространството пред цветарския магазин бе отрупано с минзухари и лалета. Полъхваше приятен ветрец, нежно подръпващ полите на момичетата и довяващ опияняващ аромат на цъфнали дървета.

Сплетох ръце зад главата си и гледах как Сумире бавно, но с апетит яде тортата си. От дребните тонколонки на тавана на кафенето се лееше стара босанова в изпълнение на Аструд Жилберто4. „Отведи ме в Аруанда“ — се пееше в песента. Затворих очи. Потракването на чашки и чинийки звучеше като шум на вълни, разбиващи се в брега на далечно море. Аруанда5 — какво ли е това? — запитах се.

— Още ли ти се спи?

— Не, вече не — отвърнах, отваряйки очи.

— Добре ли си?

— Чувствам се чудесно. Като река Молдау напролет.

Сумире погледна празната си чиния, после мен.

— Учуден ли си, че ме виждаш облечена така?

— Струва ми се, че да.

— Не съм си купила аз тези дрехи. Нямам чак толкова пари. С тях е свързана една история.

— Имаш ли нещо против да се опитам да отгатна каква е?

— Хайде, давай — отвърна тя.

— Била си в обичайния си неугледен джак-керуаковски вид, миела си си ръцете с цигара между устните в някаква обществена тоалетна. Изведнъж вътре се втурнала добре облечена жена, висока метър и петдесет и пет, и все още запъхтяна казала: „Моля ви, трябва да ми помогнете! Няма време за подробни обяснения. По петите ми са едни ужасни типове. Нека да си сменим дрехите, а? Така ще мога да им се изплъзна. Слава Богу, че имаме еднакви фигури.“ Също като в някакъв хонконгски екшън.

Сумире се засмя.

— И по една случайност тази жена носи обувки трийсет и трети номер и рокля трийсет и осми размер.

— Начаса си разменяте дрехите, включително гащите ти с картинка на Мики Маус.

— Имам чорапи с Мики Маус, не гащи.

— Все едно — рекох.

— Хм — замисли се Сумире. — Всъщност си доста близо до истината.

— Колко близо?

Тя се наведе към мен през масата.

— Това е дълга история. Искаш ли да я чуеш?

— Понеже си изминала целия път дотук, за да поговориш с мен, струва ми се, че е все едно дали искам да я чуя, или не. Както и да е, хайде, карай нататък. Дори да е безобразно дълга, ако желаеш, добави увертюра и „Танц на блажените души“. Нямам нищо против.

Тя започна да разказва. За сватбата на братовчедка си и за обяда с Миу на Аояма. Действително бе доста дълга история.