Спутник, моя любов

„Здравей!

Представям си колко си се изненадал, че съвсем неочаквано получаваш писмо от мен от Рим. Всъщност ти си толкова невъзмутим, че това вероятно няма да те впечатли особено. Не е голямо чудо да посетиш Рим, малко ли туристи ходят там. Виж, ако бях ти писала от Гренландия, Тимбукту или Магелановия пролив, щеше да е друга работа, нали? Все пак мога да те уверя, че на мен самата още ми е трудно да повярвам, че съм тук, в Рим.

Както и да е, съжалявам, че не успях да те поканя на вечеря, както се бяхме уговорили. Пътуването до Европа изникна най-неочаквано, веднага след като се преместих в новата квартира. Няколко дни не бях на себе си — тичах да подам молба за паспорт, купувах куфари, довършвах започната работа. Сам знаеш, че нямам добра памет, но винаги се старая, доколкото мога, да изпълня обещанията си. Онези, които съм запомнила, разбира се. Затова искам да ти се извиня за несъстоялата се вечеря.

Много харесвам новото си жилище. Местенето е неприятно нещо (макар че ти свърши повечето работа, за което съм ти безкрайно благодарна, все пак си е мъка). Но след като веднъж си се нанесъл, разбираш, че е наистина хубаво. Наблизо няма кукуригащи петли, както в Кичиджоджи, но вместо тях е пълно с кресливи врани, които напомнят на ридаещи старици. Призори се събират на големи ята в парка Иойоги и започват така силно да грачат, че сякаш настъпва краят на света. Няма нужда от будилник. Може ли да се спи при такава гюрултия? Благодарение на враните сега и аз като теб живея живот на фермер — лягам си рано, ставам рано. Започвам да разбирам какво е някой да ти се обади в три и половина през нощта. Започвам да разбирам, обърни внимание.

Пиша това писмо в едно кафене на открито, на някаква забутана улица в Рим. Пия на малки глътки еспресо, гъсто като дяволска пот, и не ме напуска странното чувство, че вече не съм аз. Трудно е да се обясни с думи, но сякаш, докато съм спала дълбоко, някой е дошъл, разглобил ме е на части и пак ме е сглобил набързо. Такова е усещането. Схващаш ли какво ми е на ума?

Като се погледна, разбирам, че съм си съвсем същата, но чувствам, че има разлика, че не съм такава, каквато бях преди. Не че ясно си спомням каква бях преди. Откакто слязох от самолета, не мога да се отърся от тази напълно реална, деструктивна халюцинация. Халюцинация? Струва ми се, че тя е действителност…

Седя тук и се питам: «Защо сега съм тъкмо в Рим, а не другаде?» — и всичко около мен започва да ми се струва нереално. Разбира се, ако проследя отначало докрай как се озовах тук, може да стигна до някакво обяснение, но знам, че то ще ми прозвучи неубедително. Аз, която седя тук, и онова обичайно «аз», което познавам, не са в синхрон. Иначе казано, съвсем не е необходимо да бъда тук, но въпреки това съм тук. Знам, че се изразявам неясно, но ти ме разбираш, нали?

Едно мога да кажа със сигурност: бих искала да си тук с мен. Когато съм далеч от теб, макар и с Миу, ми е тъжно и самотно. Колкото по-далече сме един от друг, толкова по-силно е това усещане. Колко хубаво би било, ако и ти усещаш раздялата ни по същия начин.

Та двете с Миу в момента се шляем из Европа. Тя трябваше да пътува по работа до Италия и Франция и отначало планираше да замине сама за две седмици, но после пожела да я придружа като нейна секретарка. Една сутрин просто ми го заяви и направо ме шокира. Макар и да се наричам нейна «лична секретарка», не смятам, че тя има някаква полза от мен; от друга страна, това преживяване ще ми се отрази добре, а Миу казва, че пътуването ми е като награда, задето съм престанала да пуша. Излиза, че ненапразно понесох толкова мъки.

Първото ни кацане бе в Милано, разгледахме града, после наехме синьо «Алфа Ромео» и поехме на юг по автострадата. Посетихме неколцина винари в Тоскана, сключихме сделки, а след това прекарахме няколко дни в малко градче, където живяхме в разкошен хотел. После се отправихме към Рим. Деловите разговори обикновено се водеха на английски или на френски, така че не можах да се проявя, но във всекидневното общуване италианският ми ни помага доста често. Ако бяхме заминали за Испания (за съжаление няма да се случи при това пътуване), щях да бъда много по-полезна на Миу.

«Алфа Ромеото», което наехме, беше с ръчна смяна на скоростите, а аз нищо не разбирам от това. Миу шофира през цялото време. Оставаше зад волана часове наред, без да се умори. Гледах я с каква невероятна лекота превключва скоростите по неравния лъкатушещ път покрай безкрайните тоскански хълмове и тръпнех (не се шегувам). Да съм с нея толкова далеч от Япония и просто да си живеем двете — нищо друго не ми е нужно. Ако можеше пътуването ни да няма край…

Започна ли да описвам чудесната италианска кухня и вината, писмото ще стане прекалено дълго, така че за това — някой следващ път. В Милано направихме голяма обиколка по магазините, накупихме разни неща: дрехи, обувки, бельо. Аз си купих само една пижама (бях забравила да си взема своята). Не нося много пари, а наоколо има толкова красиви неща, че не мога да реша на какво да се спра. При такава ситуация, умът ми изключва, сякаш му изгарят бушоните. Стига ми просто да съм с Миу, докато тя пазарува. Тя е много добра в това отношение — подбира само най-красивите, най-качествените вещи и купува част от тях. Сякаш се опитва да намери най-вкусното късче на някое ястие. Много е съобразителна и е просто прелестна. Когато я наблюдавах как разглежда едни скъпи копринени чорапи и бельо, дъхът ми секна. По челото ми избиха капки пот. Не ти ли се струва твърде странно? Момиче съм все пак. Но стига за пазаруването. Ако описвам подробно всичко, писмото ще стане прекалено дълго.

В хотелите се настаняваме в отделни стаи. Явно Миу е много педантична в това отношение. Само веднъж, във Флоренция, когато не знам как ни объркаха резервацията, се наложи да делим една стая. Имаше две легла, но само при мисълта, че ще нощуваме заедно, сърцето ми силно затуптя. Зърнах я, увита с кърпа, да излиза от банята и после да се преоблича. Аз, естествено, се престорих, че не гледам и чета книга, но надничах крадешком. Миу има великолепно телосложение. Не беше напълно гола, носеше оскъдно бельо, но независимо от това неволно се загледах в нея и дъхът ми секна. Тя е стройна, със стегнат задник, много, много привлекателна. Да можех само да ти я покажа… Макар че това звучи странно, нали?

Представих си, че гъвкавото й, стройно тяло ме обгръща. Лежах в леглото в една стая с нея и в съзнанието ми витаеха най-различни неприлични сцени. Изведнъж взе да ми се струва, че полека-лека се понасям към някакво друго място. «От превъзбудата е» — помислих си. Същата нощ ми дойде мензисът, малко преждевременно. С две думи, истинска мъка. Хмм. Интересно защо ли ти пиша за това? Просто още една подробност от живота ми, нищо повече.

Снощи бяхме на концерт. Нямахме големи очаквания, тъй като сезонът е свършил, но попаднахме на невероятно изпълнение. Марта Аргерих свири Концерт за пиано № 1 от Лист. Обожавам това произведение. Дирижираше Джузепе Синополи. Изумителна, фантастична музика, достойна за музиканти от такъв ранг! Лее се плавно и открива пред теб съвсем неочаквани хоризонти. Но като се замисля, тя като че ли беше твърде съвършена за моя вкус. Според мен Лист трябва да звучи не чак толкова гладко, малко «съмнително», да речем — така, както свирят на големите селски празници, такава една приземена интерпретация би му подхождала повече. С изключение на сложните и възвишени места, тази музика предизвиква в мен трепетно вълнение — ето кое ми харесва най-много. По този въпрос двете с Миу сме единодушни. Във Венеция се провежда фестивал на Вивалди и се каним да го посетим. Помниш ли как двамата си говорехме за литература? Така двете с Миу можем до безкрай да разговаряме за музика.

Колко дълго стана това писмо! Взема ли веднъж писалката, не мога да спра по средата. Винаги е било така. Макар да казват, че добре възпитаните момичета не злоупотребяват с гостоприемството на домакините, започна ли да пиша нещо, поведението ми е ужасно. (Дали това се случва само като пиша…?) Един сервитьор с бяло сако все току ме поглежда изпод вежди. Но ръката ми се умори, а и хартията ми е на свършване, така че ще се ориентирам към приключване.

Миу отиде да посети свои стари приятели в Рим, а аз излязох да поскитам сама по улиците около хотела, попаднах на това кафене и седнах да ти пиша. Сякаш се намирам на необитаем остров и ти пращам послание в бутилка. Странно, когато не съм с Миу, не ми се ходи никъде. Изминах целия път до Рим, тук съм за пръв път в живота си (кой знае дали няма да е последен), но просто нямам желание да отида да разгледам онези прочути руини и фонтани. Дори по магазините не ми се ходи. Стига ми просто да седя тук в кафенето, да душа като куче миризмите на града, да се вслушвам в гласовете и звуците и да гледам лицата на минувачите.

Сега забелязвам, че докато ти пиша, онова особено усещане, за което споменах в началото — че «сякаш са ме разглобили на части», като че започна да изчезва. Вече не ме безпокои чак толкова. Същото чувствах и когато излизах от телефонната будка след дългите ни среднощни разговори. Може би ти ми влияеш така?

Какво мислиш, а? Във всеки случай, моли се за моето щастие и успех. Нуждая се от молитвите ти.

Засега чао.

P.S. Ще съм си у дома към 15 август. Тогава ще вечеряме заедно, преди лятото да е свършило. Вече ти обещах!“