Спутник, моя любов

10

Когато се събудих, Миу подреждаше масата за закуска. Беше осем и половина и свежото утринно слънце обливаше света със светлина. Двамата с Миу седнахме на верандата и започнахме да се храним, загледани в искрящото море. Закусихме с препечени филии, яйца и кафе. Две бели птици се спуснаха плавно по склона към брега. Наблизо звучеше радио. Говорителят четеше бързо новините на гръцки.

Поради часовата разлика чувствах някакво особено вцепенение в главата си. Не можех да разгранича реалното от онова, което само изглеждаше такова. Ето ме на този малък гръцки остров, закусвам заедно с красива, по-възрастна от мен жена, с която се запознах едва вчера. Жената обича Сумире, но не изпитва никакво сексуално желание към нея. Сумире обича тази жена и копнее за нея. Аз обичам Сумире и я желая. Сумире ме харесва, но не ме обича и не изпитва никакво влечение към мен. Аз чувствам сексуално желание към една жена, чието име не е важно. Но не я обичам. Всичко е толкова заплетено, сякаш е заимствано от екзистенциалистична пиеса. Постоянно се стига до задънена улица, няма алтернатива. А Сумире бе напуснала сцената сама.

Миу ми напълни отново чашата с кафе. Благодарих й.

— Вие харесвате Сумире, нали? — попита ме тя. — Имам предвид като жена.

Кимнах леко, докато мажех на филията си масло. То беше студено и твърдо и трудно се размазваше. Вдигнах поглед и добавих:

— Разбира се, това не е нещо, което подлежи на съзнателен избор. Просто се случва.

Продължихме да закусваме в мълчание. Новините по радиото свършиха и зазвуча гръцка музика. Подухна вятър и бугенвилиите се разлюляха. При по-внимателно взиране, далеч в морето се виждаха бели пенливи вълни.

— Много мислих и реших незабавно да замина за Атина — каза Миу, белейки кората на един портокал. — С разговори по телефона нищо няма да стане. Това си е чиста загуба на време. По-добре ще е да отида в посолството и да говоря лично с хората там. Може би някой ще се съгласи да дойде с мен тук. Или поне ще изчакам в Атина родителите на Сумире и ще се върна с тях. Във всеки случай бих искала през това време, ако ви е удобно, разбира се, да останете тук. Възможно е да се обадят от полицията, а може и Сумире да се върне. Да разчитам ли на вас?

— Да, разбира се — отвърнах.

— Сега възнамерявам да отида пак в полицейския участък да проверя как върви разследването, а после ще се кача на лодка до Родос. Ще отсъствам няколко дни и по всяка вероятност ще наема стая в някой атински хотел.

Кимнах.

Миу обели портокала и забърса внимателно ножа със салфетка.

— Срещали ли сте се някога с родителите на Сумире?

— Не, никога — отвърнах.

Миу въздъхна дълбоко — сякаш вятър повя далеч-далеч, накрай света.

— Изобщо не знам как да им обясня ситуацията.

Разбирах притеснението й. Как може да се обясни необяснимото?

Придружих я до пристанището. Багажът й се състоеше от малък сак с дрехи за преобличане, бе обута с кожени обувки с високи токчета и носеше дамска чанта „Мила Шон“. Отидохме в полицейския участък и поговорихме с полицаите. Казахме им, че съм роднина на Миу и съм се отбил при нея, защото съм пътувал наблизо. Те все още не бяха попаднали на каквато и да било следа.

— Но не бива да се безпокоите — рекоха с ведри лица. — Всичко е наред. Огледайте се наоколо. Намираме се на мирен остров. Разбира се, и при нас стават престъпления — кавги между любовници, пиянски свади, политически крамоли. Все пак си имаме работа с хора и навсякъде е все същото. Но тук на острова това са все счепквания между местни жители. Нито веднъж през последните петнайсет години не се е случвало чужденец да стане жертва на тежко престъпление.

Може и да казваха истината. Но колкото до някакво обяснение за изчезването на Сумире, не можеха да кажат нищо определено.

— Има една голяма варовикова пещера на северния бряг на острова — колебливо подзе един полицай. — Ако е влязла в нея, може да не е намерила изхода. Вътре е като лабиринт. Но мястото е много, много далече. Не ми се струва реално едно момиче да стигне пеш дотам.

— Възможно ли е да се е удавила? — попитах аз.

Полицаите поклатиха глави.

— Покрай брега няма силно течение. А и времето през последната седмица беше хубаво, а морето — спокойно. Много рибари излизат на риболов всеки ден. Ако момичето се бе удавило, някой от тях щеше да се натъкне на тялото й.

— Дали докато се е разхождала не е паднала в някой дълбок кладенец? Какво мислите? — попитах.

Шефът на полицията поклати глава.

— На острова няма кладенци. Тук има много естествени извори, така че не се налага да копаем кладенци. Освен това под почвата е твърда скала, която не може да се пробие със сонда.

Когато излязохме от участъка, казах на Миу, че на следващия ден искам да отида пеш до плажа, на който двете със Сумире бяха ходили всеки ден. Миу купи от една будка проста карта на острова и ми показа пътя дотам.

— Върви се четирийсет и пет минути в едната посока — предупреди ме тя. — Проверете дали са ви здрави обувките.

После отиде на пристанището и на примесен с английски френски език се договори бързо с един лодкар да я закара до Родос.

— Дано всичко свърши добре — каза ми тя на тръгване. Но очите й говореха друго. Знаеше, че нещата няма да се уредят толкова лесно. И аз го знаех. Моторът на лодката забръмча и като придържаше шапката с лявата си ръка, Миу ми махна с дясната. Щом лодката й се скри от погледа ми, се почувствах така, сякаш в тялото ми липсваха някои органи. Повървях малко покрай пристанището и си купих от магазин за сувенири тъмни слънчеви очила. После се изкачих по стръмните стъпала до вилата.

Слънцето се издигаше все по-високо, стана много горещо. Облякох памучна риза с къс ръкав, сложих си банските, слънчевите очила и маратонките и поех по стръмната планинска пътека към плажа. Много скоро съжалих, че не си взех шапка, но реших да продължа. Много скоро, докато изкачвах хълма, ожаднях. Спрях и пийнах няколко глътки вода, после намазах лицето и ръцете си с крема против изгаряне, който ми бе дала Миу. Пътеката беше побеляла от прах. При всеки по-силен порив на вятъра, той се вдигаше и се завихряше. От време на време се разминавах със селяни, повели своите магарета. Селяните ме поздравяваха високо: Кали мера14 Аз отвръщах със същите думи. Предполагах, че така е правилно.

Планинският склон бе покрит с ниски, криви дървета. Кози и овце със сърдити погледи бродеха по канарите. На шиите им подрънкваха глухо хлопатари. Пастирите бяха или деца, или старци. Когато минавах край тях, те ме поглеждаха бегло с крайчеца на очите си и ми махваха леко с ръка, сякаш ми даваха нещо като таен знак. И аз ги поздравявах така. Ако Сумире скиташе някъде сама, то със сигурност не беше на това място. Тук нямаше къде да се скрие, все някой щеше да я види.

На плажа нямаше жива душа. Свалих си ризата и банските и заплувах гол. Водата беше прозрачна и топла. Дори далеч от брега, много ясно се виждаха камъчетата по дъното. В устието на тесния залив бе закотвена голяма яхта със свито платно. Високата й мачта се поклащаше насам-натам като гигантски метроном. На палубата нямаше никого. При всяко отдръпване на вълните по брега оставаха безброй дребни камъчета, потракващи монотонно.

Поплувах до насита, а после се върнах на брега, излегнах се гол на хавлията си и се загледах във високото синьо небе. Морски птици кръжаха над залива — търсеха риба. Небето бе съвсем безоблачно. Подремнах около половин час, през който никой не се появи на плажа. Скоро ме обзе странното усещане за пълен покой. Този плаж беше твърде тих, за да го посещава сам човек, твърде — дори прекалено — хубав. Навяваше мисъл за смърт. Облякох се и тръгнах обратно нагоре по същата планинската пътека към вилата. Жегата бе още по-силна отпреди. Правех машинално стъпка след стъпка и се опитвах да отгатна за какво ли е размишлявала, докато двете с Миу са вървели заедно по този път.

Напълно възможно е да е мислила за сексуалното си желание. Точно както аз си мислех за своето, когато бях с нея. Не ми беше трудно да разбера как се е чувствала — навярно си е представяла Миу, легнала гола до нея, и много й се е искало да я прегърне. В това чувство е имало очакване, примесено с толкова много други емоции — възбуда, готовност за примирение, колебание, объркване, страх. То ту я е изпълвало и душата й е ликувала, ту е лягало като камък на сърцето й. И на нея ту й се е струвало, че всичко е наред и по-добре не би могло и да бъде, ту я е обземало убеждението, че нищо няма да излезе и че всичко ще се разпадне на парчета. И накрая тъкмо така е и станало.

Изкачих се на върха на хълма, поех си дъх, пих глътка вода и се спуснах по склона. Точно когато се показа покривът на вилата, си спомних думите на Миу, че откакто пристигнали на острова, Сумире се затваряла в стаята си и трескаво пишела нещо. Какво ли може да е било то? Миу не бе казала нищо повече, а пък и аз не се реших да я разпитвам. Но тъкмо в тези записки можеше да се крие ключът за разгадаването на нейното изчезване. Как по-рано не се бях сетил за това…

Щом се върнах във вилата, влязох в стаята на Сумире, включих преносимия й компютър и проверих какво е записано на твърдия диск. Нищо от онова, на което попаднах, не будеше надежди. Имаше подробен списък на разходите по пътуването им из Европа, адреси, разписания. Делова информация от всякакъв вид, свързана с работата на Миу. Нямаше никакви лични файлове. Отворих менюто с активните документи — нищо. По всяка вероятност Сумире не искаше никой да попадне на записките й и ги бе изтрила от паметта на компютъра. Това означаваше, че е пренесла личните си файлове на дискета, която е скрила някъде. Беше малко вероятно да е взела дискетата със себе си, когато е изчезнала, по простата причина, че пижамата й била без джобове.

Прерових чекмеджетата на писалището. Имаше няколко дискети, но те съдържаха копия от записите на твърдия диск или други служебни файлове. Нищо съществено за мен. Седнах край писалището и се замислих. Запитах се, ако съм на мястото на Сумире, къде бих сложил дискетата? Стаята беше малка; нямаше много скришни места. Навярно Сумире много е внимавала написаното от нея да не попадне в чужди ръце.

Червеният куфар. Ами да! Той бе единствената вещ в стаята, която можеше да се заключва.

Този чисто нов куфар, изглежда, бе празен, защото беше съвсем лек. Разклатих го, но вътре не се чу никакъв звук. Все пак бе заключен. Отключваше се с четирицифрен шифър. Опитах няколко комбинации от числа, които предполагах, че Сумире може да е използвала — датата на раждането й, адреса й, телефонния номер, пощенския код, — но без резултат. Нищо чудно — комбинация, за която всеки би могъл лесно да се досети, не става за секретен код. Трябва да е число, което тя хем лесно да си спомня, хем да не е свързано с нейна лична информация. Дълго умувах какво може да е то и изведнъж го налучках. Опитах с пощенския код на „Кунитачи“ — района, в който аз живеех: 0—4—2—5.

Ключалката щракна и куфарът се отвори.

Във вътрешния му джоб бе пъхната черна платнена чантичка с цип. Отворих я и открих малък дневник със зелена обложка и една дискета. Отворих първо дневника. Нейният обичаен почерк. Но не се натъкнах на никаква важна за мен информация. Пишеше къде са ходили. С кого са се срещнали. Имена на хотели. Цени на бензина. Менюта на ресторанти. Разни марки вино и кое с какъв вкус е. Просто изреждане на сухи факти. Много от страниците бяха празни. Явно воденето на дневник не бе от силните страни на Сумире.

Дискетата не беше надписана. На етикета, с характерния почерк на Сумире, бе означена само датата — август 19. Пъхнах дискетата в компютъра, отворих я и открих два файла, и двата без име, просто „Документ 1“ и „Документ 2“.

Преди да ги отворя, огледах бавно стаята. Якето на Сумире висеше в гардероба. Ето очилата й за плуване, италианският й речник, паспортът й. В чекмеджето на писалището бяха химикалката й и автоматичният й молив. От прозореца над писалището се виждаше полегатият скалист склон. По каменния зид на съседния дом се разхождаше черна котка. В късния следобед голата стаичка бе обгърната от тишина. Затворих очи: все още чувах шума на вълните на онзи безлюден плаж. После пак отворих очи и се ослушах напрегнато за звуци от реалния свят. Не чух нито един.

Поставих маркера върху иконката на „Документ 1“ и кликнах два пъти с мишката.