16

Откакто се бяхме сбогували на пристанището на гръцкия остров, нямах никаква вест от Миу. Струваше ми се странно, тъй като тя бе обещала непременно да се свърже с мен, независимо дали има или не някакви новини за Сумире. Не ми се вярваше просто да ме е забравила; не беше от хората, които дават празни обещания. Нещо трябва да се е случило, за да не ми се обажда. Исках да я открия и да поговоря с нея, но дори не знаех истинското й име, нито как се казва компанията й и къде се намира офисът. Сумире не ми бе оставила никакви сигурни данни за нея.

Както преди, на номера на Сумире се включваше телефонен секретар, но телефонът скоро бе изключен. Мислех да се обадя на семейството й. Само че не знаех номера, макар да не беше трудно да намеря телефона на стоматологичната клиника на баща й в справочника на Йокохама. Така и не се реших на тази стъпка. Отидох в библиотеката и прегледах вестниците, излезли през август. Имаше няколко кратки съобщения, отнасящи се за Сумире — за двайсет и две годишна японска туристка, изчезнала на гръцки остров. Местната полиция провежда разследване, издирват я, пищеше. Но засега не са открити никакви следи. И това бе всичко. Нямаше нищо, което вече да не знаех. Немалко хора, пътуващи в чужбина, изчезват. Тя просто се бе оказала една от тях.

Престанах да следя новините. Каквато и да бе причината за нейното изчезване, както и да се провеждаше разследването, едно беше сигурно: ако Сумире се върне, ще ми се обади. За мен това бе по-важно от всичко.

Септември изтече, есента незабележимо отмина и дойде зимата. На седми ноември бе двайсет и третият рожден ден на Сумире, а на девети декември аз навърших двайсет и пет. Настъпи Новата година, после свърши и учебната година. Морковът не причини повече главоболия. Стана петокласник и мина в друга паралелка. Не разговарях с него за кражбата в магазина. Всеки път, когато го видех, разбирах, че това не е необходимо.

Тъй като той бе в класа на друг учител, вече нямах и формален повод за среща с предишната си приятелка, което напълно устройваше и нея, и мен. Всичко между нас бе приключило окончателно. Понякога обаче с тъга си спомнях за топлината на тялото й и ме обземаше порив да й се обадя. Онова, което ме възпираше в последната секунда, бе усещането от ключа на склада в ръката ми. От онзи летен следобед. И от малката ръка на Моркова.



„Странно момче“ — казвах си всеки път, щом срещнех Моркова в училище. Какви ли мисли се таяха зад мършавото му, спокойно лице? Нямах ни най-малка представа. Но нямаше съмнение, че нещо се мъти в главата му. И дойдеше ли му времето, той щеше да пристъпи към действия и да осъществи идеите си. Усещаше се нещо дълбоко в него. Правилно постъпих, че тогава в кафенето споделих с него каквото ми е на сърцето. Добре беше и за него, и за мен. Макар че аз имах по-голяма потребност от това. Колкото и странно да звучи, тогава той ме разбра и ме прие. И дори ми прости. Поне донякъде.



Какви ли дни — привидно безкрайните дни на младостта — предстоят на деца като Моркова, докато станат зрели хора? Може би няма да им е лесно. Трудните моменти навярно ще са повече от приятните. Представях си какво ги очаква, знаех го от опит. Дали Моркова щеше да обикне някого? Щеше ли да срещне взаимност? Не че имаше значение какво си мисля аз. Той бе завършил началното училище и сякаш бе преминал в друг свят. Вече нямах никакво отношение към него. А колкото до мен, имах собствени проблеми, за които да мисля.

Отидох в един музикален магазин, купих си компактдиск с песните на Моцарт в изпълнение на Елизабет Шварцкопф и ги слушах отново и отново. Особено ми харесваше неземното спокойствие, което навяваше тази музика. Затварях очи и тя неизменно ме пренасяше в онази нощ на гръцкия остров.

Всичко, останало ми от Сумире, бяха няколко ярки спомена (включително за това, колко страстно я бях пожелал в деня, когато се премести в нова квартира), две-три дълги писма и дискетата. Толкова пъти бях чел и препрочитал тези текстове, че ги знаех наизуст. В такива моменти ме обземаше чувството, че отново сме заедно, че душите ни се сливат в една. Нищо друго не стопляше сърцето ми така, както тези редове на Сумире. Чувствах нейната близост. Нещо подобно ти се случва, когато пътуваш с влак нощем през необятна равнина и зърваш в далечината светлинка от прозорец на селска къща. Миг по-късно тя вече е изчезнала, погълната от мрака. Но ако затвориш очи, продължаваш да я виждаш, макар и само за известно време.



Събуждам се посред нощ, ставам от леглото (и без това повече няма да заспя), премествам се на кушетката и, слушайки гласа на Шварцкопф, съживявам спомените си от малкия гръцки остров. Извиквам ги в паметта си, сякаш бавно разгръщам страници на книга. Красивият безлюден плаж, кафенето на открито, до самото пристанище. Петното от пот, избило отзад на ризата на сервитьора. Изящният профил на Миу и искрящата шир на Средиземно море, което гледам от верандата. Издигнатият на градския площад паметник на клетия, набит на кол герой. И гръцката музика, която бях чул онази нощ от върха на хълма. Отчетливо си спомням магическата лунна светлина, странните звуци. Усещането за отчужденост от самия себе си, което изпитах, когато тази музика ме събуди. И неопределената болка, която почувствах в полунощ, сякаш бавно и мъчително набиват и моето тяло на кол.

Седя така, за кратко затварям очи, после пак ги отварям. Бавно вдишвам въздух, сетне го издишвам. Опитвам се да мисля за нещо, но след това решавам изобщо да не мисля. Не че има голяма разлика между тези две състояния. Намирам, че вече не мога да различавам едно нещо от друго, съществуващи от несъществуващи неща. Седя и гледам през прозореца. Небето просветлява, по него плуват облаци, птички чуруликат, настъпва новият ден, който разбужда все още сънените умове на хората, населяващи тази планета.

Веднъж в центъра на Токио видях Миу. Бяха минали близо шест месеца от изчезването на Сумире. Бе топъл неделен ден в средата на март. Ниски облаци забулваха небето и като че всеки момент щеше да завали дъжд. Хората носеха чадъри. Бях тръгнал да навестя свои роднини, които живееха в центъра, и на светофар в квартал „Хироо“, на пресечката близо до магазин „Мейджия“ забелязах тъмносин „Ягуар“ да напредва бавно в тежкия трафик. Пътувах с такси, а „Ягуарът“ се движеше вляво от мен, по платното за движение само направо. Обърнах внимание на колата, тъй като зад кормилото седеше жена с разкошни бели коси. Отдалече те се открояваха на фона на безупречния тъмносин цвят на автомобила. Бях виждал Миу само с черна коса, така че ми отне известно време, докато двата различни образа — на тази Миу и на другата, която познавах — съвпаднат в съзнанието ми. Но това несъмнено беше тя. Все така хубава и изискана, каквато я помнех. При вида на бялата й коса, дъхът ми секна. Тя приличаше на строга и непристъпна богиня от някой древен мит.

Ала тази Миу не бе жената, на която бях махал за сбогом на пристанището на гръцкия остров. Беше минала само половин година, но тя изглеждаше друг човек. Да, цветът на косата й бе променен. Но не беше само това.

Една празна обвивка. Тези бяха първите думи, които ми дойдоха наум, още щом я зърнах. Миу приличаше на празна стая, която всички са напуснали. Нещо изключително важно — нещо като торнадото, връхлетяло Сумире, или онова, разтресло сърцето ми, когато стоях на палубата на отплаващия ферибот — завинаги бе напуснало Миу. И след себе си бе оставило не битие, а небитие. Не топлината на живия живот, а безмълвието и покоя на спомена. Не можех да се избавя от натрапчивата представа, че белотата на косата й ми напомня цвета на избелели от времето човешки кости. Поех си въздух, който затлачи дробовете ми.



„Ягуарът“ на Миу ту изпреварваше моето такси, ту изоставаше, но тя не забеляза, че я гледам отблизо. Не можех да й извикам. Не знаех какво да й кажа, но и да знаех, прозорците на „Ягуара“ бяха плътно затворени. Миу седеше изопната, поставила ръце на кормилото, и съсредоточено гледаше пътя пред себе си. Може би се бе замислила дълбоко за нещо. Или пък слушаше „Изкуство на фугата“. Изражението на лицето й не се промени през цялото време — остана студено и строго. Тя като че не мигна нито веднъж. Накрая светна зелено и „Ягуарът“ даде газ по посока на Аояма, а моето такси остана да чака за десен завой.



Така живеем живота си сега, всеки сам за себе си. Независимо колко дълбока и непредотвратима загуба сме преживели, колко скъпо ни е било онова, което ни е отнето — изтръгнато направо от ръцете ни, — дори впоследствие да сме се променили дотолкова, че от нас, каквито сме били преди, да е останала само кожата, ние продължаваме все така, без излишен шум, да следваме съдбата си. Простираме ръце и се вкопчваме все по-силно в отпуснатото ни време, а после, разбирайки, че сме останали с празни ръце, гледаме как то се отдалечава от нас в посока към миналото. Повтаряме това отново и отново, като привична, рутинна работа, често твърде умело. И никога не ни напуска чувството за чудовищна пустота.



След завръщането си в Япония Миу не ме потърси. Не бе могла по някаква причина да го направи. Вместо това бе избрала мълчанието, поискала бе да се скрие на безименно, затънтено място, което да я погълне, и там да къта грижливо скъпите си спомени. Така си представях нещата. Не можех да я виня. Нито изпитвах ненавист към нея.

В онзи момент в ума ми ненадейно изплува бронзовата статуя на бащата на Миу в малкото планинско селище в Северна Корея. Представих си малкия централен площад, схлупените къщи и покрития с прах паметник. Там все духал силен вятър и изкривявал дърветата в причудливи форми. Не знам защо, но в съзнанието ми този бронзов паметник и Миу, поставила ръце на волана на своя „Ягуар“, се сляха в един образ.

Може би някъде много далеч оттук, помислих си, всичко вече е безмълвно, загубено. Или поне съществува тихо място, където всичко може да изчезне, претапяйки се в една, но многопластова фигура. А докато живеем живота си, ние откриваме — като придърпваме привързаната към всяка от тях тънка нишка, ту една, ту друга загуба. Затворих очи и се помъчих да си спомня колкото се може повече прекрасни неща, които бях изгубил безвъзвратно. Как бих могъл да ги притегля по-близо до себе си и да ги задържа. Съзнавайки през цялото време, че животът им е ефимерен.



Аз сънувам. Понякога си мисля, че това е единственото правилно занимание на този свят. Да сънувам, да живея в света на сънищата — както бе написала Сумире. Но то не може да трае вечно. Винаги настъпва пробуждане, което ме връща обратно.

Събуждам се в три часа през нощта, включвам осветлението, сядам в леглото и гледам телефона до възглавницата си. Представям си Сумире в телефонна будка: тя пали цигара и натиска бутоните — набира моя номер. Косата й е разрошена; носи мъжко сако на рибена кост, многократно по-голямо от нейния размер, обута е с два различни чорапа. Тя се мръщи, задавя се от дима. Не й се удава лесно да набере правилно номера до последната цифра. Главата й е претъпкана с неща, които непременно трябва да обсъди с мен. Кой знае, може би ще говорим до зазоряване? Например за разликата между знак и символ. Телефонът ми има такъв вид, сякаш всеки момент ще иззвъни. Но не звъни. Лягам и дълго-дълго го гледам.

Но веднъж наистина звъни. Точно пред очите ми и съвсем истински. И кара въздуха в реалния свят да затрепери. Грабвам слушалката.

— Ало.

— Върнах се — каза Сумире. Съвсем непринудено. Съвсем реално. — Не ми беше никак лесно, преживях какво ли не, но успях някак си да се справя и да се върна. Нещо като Омировата „Одисея“, но в съкратено издание.

— Това е добре — изрекох. Още не можех да повярвам. Че чувам гласа й. Че това наистина се случва.

— Това добре ли е? — повтори Сумире и аз почти чух как се намръщи. — Какво значи добре? Минах през истински ад, изтърпях какво ли не, за да се върна. Ако започна да разправям подред, край няма да има, а ти дори нямаш какво да ми кажеш? Още малко и ще се разплача. Ако не е добре, че се върнах, къде тогава да се дяна? „Това е добре.“ Не мога да повярвам на ушите си! Запиши си тази трогателна, остроумна реплика и я казвай на учениците си, когато научат умножението!

— Къде си сега?

— Къде съм? А ти как мислиш? В добрата, стара, вярна телефонна будка. Тази долнопробна четириъгълна будка, облепена отвътре с реклами на телефонни компании и номера на всякакви далавераджии. На небето виси полумесец с цвят на плесен; подът е покрит с фасове. Доколкото виждам, наоколо няма нищо, което да сгрява сърцето. Една напълно заменяема, изцяло „знакова“ телефонна будка. Къде ли се намира обаче? Не съм съвсем сигурна. Всичко е твърде „знаково“ — а ти нали ме познаваш? През повечето време не знам къде се намирам. Не мога да се ориентирам. Таксиметровите шофьори винаги ме навикват: „Хей, момиче, къде за Бога се опитваш да стигнеш?“ Струва ми се, че не съм много далеч. Може би съвсем близо.

— Ще дойда да те взема.

— Това вече ми харесва. Ще разбера къде съм и пак ще ти се обадя. И без това ми свършват монетите. Нали ще почакаш малко?

— Много исках да те видя — казах.

— Аз също. Разбрах го още щом престанах да те виждам. Разбрах го толкова ясно, сякаш планетите изведнъж се подредиха в една редица заради мен. Нуждая се от теб. Ти си част от мен; аз съм част от теб. Знаеш ли, мисля, че някъде — само дето не помня къде — прерязах гърлото на нещо. Наточих ножа с каменно сърце. Символично, както са правили порта в Китай. Разбираш ли какво казвам?

— Мисля, че да.

— Тогава ела да ме вземеш.



Връзката внезапно прекъсва. Дълго седя със слушалката в ръка и гледам втренчено телефона. Сякаш самият той носи някакво важно послание, сякаш формата и цветът му съдържат скрит смисъл. После идвам на себе си и поставям слушалката на мястото й. Седя на леглото и чакам телефонът пак да зазвъни. Облягам се на стената, гледам в една-единствена точка пред себе си и дишам бавно, безшумно. Проверявам свързващите звена между отделните моменти. Телефонът не звъни. Възцарява се пълна тишина. Но аз не бързам. Вече няма защо да бързам. Готов съм. Мога да отида където и да е.



Наистина ли?

Наистина!



Ставам от леглото. Издърпвам старото избеляло перде и отварям прозореца. Подавам глава навън и гледам небето. Да, на него виси полумесец с цвят на плесен. Това е добре. Значи двамата с нея сме в един и същи свят и гледаме една и съща Луна. И една и съща нишка ни свързва с действителността. Просто трябва да я придърпам леко към себе си.

Разпервам пръсти и разглеждам дланите на двете си ръце — търся петна от кръв. Няма петна. Нито миризма на кръв, нито съсиреци. Може би кръвта се беше вече пропила някъде по своя си тих и незабележим начин.

Загрузка...