Така и не разбрахме какво се е случило със Сумире. Както бе казала Миу, Сумире бе изчезнала като дим.
След два дена Миу се върна на острова със сутрешния ферибот. С нея дойдоха един чиновник от японското посолство и представител на гръцката туристическата полиция. Те се срещнаха с местните власти и предприеха ново мащабно издирване, като привлякоха и хора от острова. Полицията се обърна към обществеността с призив за съдействие. Снимката от паспорта на Сумире се появи увеличена във всички многотиражни гръцки вестници. Получиха се много обаждания в редакциите на вестниците и в полицейските участъци, но за съжаление никое нямаше връзка със случая. Постъпилите сведения все се отнасяха до други хора.
Родителите на Сумире също пристигнаха. Впрочем аз си заминах преди те да дойдат. Не толкова, че наближаваше новата учебна година, а по-скоро защото никак не ми се искаше да се срещна с тях на такова място. При това японските журналисти бяха разбрали за случилото се и бяха почнали упорито да търсят връзка с японското посолство и с местната полиция. Казах на Миу, че е време да се върна в Токио. Оставането ми на острова едва ли щеше да помогне за откриването на Сумире.
Миу кимна.
— Много ми помогна — рече тя. — Наистина. Ако не беше дошъл, щях да съм напълно безпомощна. Не се безпокой. Нямаш никаква вина за случилото се. Аз ще обясня всичко на родителите на Сумире. И с журналистите ще се оправя.
Остави това на мен. Когато се налага, мога да проявя твърдост, да отстоявам позицията си.
Тя ме изпрати на пристанището. Качих се на следобедния ферибот до Родос. Сумире я нямаше от десет дена. Миу ме прегърна за сбогом. Случи се съвсем естествено. Тя дълго стоя така, положила ръце на гърба ми. Следобедното слънце бе жарко, но кожата й беше удивително хладна. Почувствах, че се опитва да ми каже нещо с това докосване. Затворих очи и напрегнах слух, за да чуя тези думи. Но думи нямаше. Може би не бяха и нужни. Общувахме безмълвно в надвисналата тишина.
— Пази се — каза накрая тя.
— И ти се пази — рекох аз. Постояхме малко пред подвижното мостче.
— Искам честно да ми отговориш на един въпрос — изрече тя със сериозен тон, точно преди да се кача на ферибота. — Смяташ ли, че Сумире вече не е между живите?
Поклатих глава.
— Макар да нямам никакви доказателства, все пак чувствам, че е още жива. Мина толкова време, но нямам усещането, че е мъртва. Не вярвам.
Миу скръсти потъмнелите си от слънцето ръце и ме погледна.
— И аз имам същото усещане — рече тя. — Сумире е жива. Но предчувствам, че никога повече няма да я видя. При все че също като теб не мога да го докажа.
Не отвърнах нищо. Мълчанието, което ни свързваше, запълваше празнотата в сърцата ни. Морски птици с пронизителни крясъци пореха безоблачното небе. В кафенето вечно сънения сервитьор вдигна още един поднос с напитки.
Миу сви устни и се замисли.
— Мразиш ме, нали? — попита тя.
— Задето Сумире изчезна ли?
— Да.
— Защо да те мразя?
— Не знам. — Гласът й издаваше дълго натрупвано изтощение. — Струва ми се, не знам защо, че и с теб повече няма да се видим. Затова попитах.
— Не те мразя — рекох.
— Кой знае, може би по-късно ще ме намразиш?
— Не мога просто така да мразя някого. Не съм такъв човек.
Миу сне шапката си, оправи бретона си и пак я сложи.
После ме погледна косо, свивайки очи от слънцето.
— Може би защото не очакваш нищо от никого. — Погледът й бе дълбок и ясен, като във вечерния сумрак в деня, когато се срещнахме за първи път. — Не съм като теб. Но искам да знаеш, че те харесвам. Много.
Взехме си сбогом. Параходът потегли на заден ход от пристанището, разпенвайки водата, а после бавно се завъртя на сто и осемдесет градуса. Миу през цялото време стоеше на кея и следеше с поглед как се отдалечава. Беше с бяла рокля, която много й отиваше, и от време на време придържаше с ръка шапката си, за да не я отнесе вятърът. Застанала там, на кея на този малък гръцки остров, тя приличаше на същество от друг свят — ефимерно, изящно и красиво. Облегнах се на парапета на палубата и дълго я гледах. Времето сякаш спря за миг и тази гледка се запечата завинаги в паметта ми.
После времето пак пое напред, фигурата на Миу ставаше все по-малка, превърна се в неясна точка и не след дълго се разтвори напълно в знойния въздух. Градчето се отдалечаваше все повече, планините загубиха резките си очертания и накрая островът се скри зад було от светлина, избледня и съвсем изчезна. Друг остров изникна и също така се изгуби в далечината. Вече ми се струваше, че всичко, което оставих там, никога не е съществувало.
Може би трябваше да остана с Миу. Какво като започваше новата учебна година? Трябваше да остана на острова, да я подкрепям, да й давам надежда, да помагам с всички сили при издирването на Сумире, а ако се случеше нещо ужасно — да я прегърна и утеша. Мисля, че Миу се нуждаеше от мен, а в известен смисъл и аз се нуждаех от нея.
Тя ме привличаше с невероятна сила.
За първи път осъзнах това, докато наблюдавах от палубата как изчезва в далечината. Имах усещането, че съм оплетен с безброй тънки нишки, които ме дърпат назад. Може би в сърцето ми разцъфваше романтична любов или някакво подобно чувство. Седнах объркан на палубата, сложих сака на коленете си и се загледах в дирята от бяла пяна след парахода. Няколко чайки го следваха неотстъпно, придържайки се към дирята. Все още усещах на гърба си докосването от малката длан на Миу — като миниатюрна сянка на душа.
Възнамерявах да пътувам с директен полет до Токио, но кой знае защо резервацията, която бях направил предишния ден, бе анулирана и се наложи да пренощувам в Атина. Качих се на микробуса на авиокомпанията и се добрах до един хотел, който ми бяха препоръчали. Приятен, уютен хотел, близо до район Плака, но претъпкан с дразнещо шумни групи немски туристи. Тъй като нямах какво друго да правя, поскитах из града, купих сувенири — не за някого конкретно — и вечерта се изкачих до Акропола. Излегнах се на една каменна плоча и, обвяван от вечерния бриз, заразглеждах белия храм, който сякаш плуваше бавно в синкавия сумрак под светлината на прожекторите. Поразително красива, удивителна гледка.
Но изпитвах само дълбока, с нищо несравнима тъга. Изведнъж открих, че светът около мен е лишен от цветове. Оттук, от този занемарен планински връх, сред руините от опустошени чувства, можех да видя собствения си живот в бъдеще. Приличаше досущ на илюстрация от научнофантастичен роман, който бях прочел в детството си: пустинен пейзаж на необитаема планета. Никакви признаци на живот. Денят беше чудовищно дълъг, а въздухът — или адски нажежен, или леденостуден. Космическият кораб, отвел ме там, бе изчезнал. Намирах се в пълна безизходица. Трябваше да се оправям както мога.
Отново си дадох сметка колко важна, колко незаменима беше Сумире за мен. По своя си неповторим начин тя бе укрепвала връзките ми със света, беше ме привързвала към него. Само тя можеше това. Когато се срещахме и разговаряхме или четях текстовете й, границите на съзнанието ми се разширяваха незабележимо и можех да видя неща, които никога преди не бях забелязвал. Сближихме се, без каквото и да било усилие от наша страна, съвсем леко и естествено. Разкривахме сърцата си един на друг като млади влюбени, които се събличат и се любуват на голите си тела. Не ми се е случвало да преживея същото с друг човек. Пазехме чувствата си като скъпоценности и дори избягвахме да говорим за тях, от страх да не ги разрушим.
Да, това, че никога не можахме да се насладим един на друг физически, ми причиняваше болка. Щяхме да сме много по-щастливи, ако се беше случило. Но то е като редуването на приливи и отливи, като смяната на сезоните — неотменима, неизбежна съдба. Нищо не можеше да се промени. Колкото и умело да го пазехме, с каквото и благоразумие да се отнасяхме към него, нашето нежно приятелство нямаше да трае вечно. Непременно щяхме да стигнем до задънена улица. Това бе ясно до болка.
Обичах Сумире така силно, както не съм обичал никого през живота си, и я желаех повече от всичко на света. Не можех просто да потисна тези чувства, само защото не водеха доникъде. Нямаше с какво друго да ги заменя. Сподавех ли ги — нищо нямаше да ми остане.
Мечтаех си някой ден да настъпи внезапният, голям поврат. Дори вероятността за настъпването му да беше нищожна, поне можех да си мечтая за него. Но, разбира се, нищо подобно не стана.
Сумире си отиде от живота ми и аз открих в себе си огромна празнота. Както след отлива вълната винаги отнася нещо със себе си, така след изчезването й ми остана само един пуст, безсмислен, деформиран свят. Мрачен, студен свят, в който преживяното от двама ни никога повече нямаше да се повтори.
Всеки човек получава някакъв специален дар от съдбата само в определен момент от живота си. То е като малко пламъче. На неколцина внимателни хора, хора с късмет, се удава да го опазят, да го поддържат, да раздухат от него голям пламък и да го понесат като факел, който да осветява пътя им. Но огънят изчезва завинаги, щом угасне. Бях изгубил не само Сумире. Изчезването й ме остави и без тоя скъпоценен пламък.
Мислех си за света, който съществува на другата страна. Сумире се бе озовала там, озовала се бе там и изгубената част от Миу. Миу с черна коса и несекващ сексуален апетит. Може би двете се бяха срещнали там, бяха разбрали колко добре се допълват взаимно, бяха се любили. „Правим неща, които не могат да се опишат с думи“ — щеше навярно да ми каже Сумире и в края на краищата „да опише всичко с думи“.
Има ли там място за мен? Възможно ли е да съм с тях? Докато те се любят страстно, аз да седя свит в ъгъла на стаята и да се развличам с четене на „Събрани съчинения“ на Балзак. А после, след като Сумире вземе душ, да тръгваме на дълги разходки и да разговаряме за каквото ни хрумне — да говори най-вече тя, както обикновено. Но дали тази наша връзка ще е завинаги? Естествена ли е тя? „Разбира се — ще каже Сумире. — Иска ли питане. Та нали си ми единственият истински приятел!“
Само че не знаех как да попадна в онзи свят. Прокарах ръка по гладката твърда повърхност на камъка на Акропола. Тук всичко бе проникнато от многовековна история, която пазеше в себе си и този камък. Исках или не, аз също бях хванат в потока на времето и не можех да избягам. Не, не е съвсем така. Истината е, че всъщност не исках да избягам.
Утре ще се кача на самолета и ще се върна в Токио. Лятната отпуска почти свърши и отново трябва да навляза в безкрайния поток на всекидневието. Там е моето място. Моят апартамент, моето писалище, моята класна стая, моите ученици. Очакват ме спокойни, обикновени дни, книги, които да прочета, случайни любовни връзки.
Но утре ще бъда друг, никога вече няма да съм човекът, който бях. Не че когато се върна в Япония някой ще забележи разликата. Наглед нищо няма да се е променило. Ала нещо в мен ще е изгоряло и изчезнало. Кръв е пролята. Нещо в мен вече го няма. Свело поглед, то си тръгва безмълвно. Вратата се отваря; вратата се затваря. Светлината угасва. Днес е последният ден за човека, който съм сега. Последният залез. Призори моето сегашно аз вече няма да го има. Някой друг ще обитава това тяло.
Защо хората трябва да са така самотни? Какъв е смисълът? Толкова хора по света очакват, надяват се, разчитат на другите да ги направят щастливи и все пак остават безкрайно самотни. Защо? Дали въртенето на Земята не се подхранва от човешката самота?
Обърнах се по гръб на каменната плоча, загледах се в небето и си помислих за множеството изкуствени спътници около Земята. Хоризонтът все още бе гравиран с бледо зарево, а на бездънното, украсено с виненочервени нюанси небе вече блещукаха първите звезди. Потърсих сред тях светлинки от спътници, но бе твърде светло, за да се види някой с просто око. Малкото разпръснати по небосклона звезди бяха неподвижни, като заковани. Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи „Спътник“, които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания.