Спутник, моя любов

8

— От много отдавна поддържам дружески отношения с винарите от околностите на онова село и познавам вината им така добре, както разположението на стаите в собствения си дом. Знам какво вино ще се получи от определен сорт грозде, къде е отгледано гроздето, в кое лозе, на кой склон. Какво е било времето през различните години и как това е повлияло на вкусовите качества на виното, кои производители работят най-упорито, чий син усилено помага на баща си. Кой какви заеми е получил, кой си е купил нов „Ситроен“ — и много други неща от този род. Производството на вино е като развъждането на расови коне — трябва да се знае родословието и най-новата информация. Не можеш да правиш бизнес, който се основава само на това, кое вино има добър вкус и кое не.

Миу направи кратка пауза, за да си поеме дъх. Като че не можеше да реши дали да продължи. Но все пак продължи.

— Има няколко места в Европа, откъдето купувам вино, но онова бургундско село е главният ми доставчик. Затова гледам да отида там поне веднъж годишно и да остана повечко време. Така поддържам старите си приятелства и научавам последните новини. Винаги пътувам дотам сама, но този път трябваше най-напред да се отбия по работа в Италия и затова реших да предложа на Сумире да дойде с мен. Понякога е по-удобно на такива пътувания някой да те придружава и освен това бях накарала Сумире да учи италиански. Заминахме двете, но си казах, че все пак е по-добре да съм сама, и възнамерявах да измисля някакво приемливо извинение и преди Франция да я склоня да се върне в Япония. Винаги съм пътувала сама, още като момиче, просто така съм свикнала и добре знам, че не е никак лесно дни наред да си непрекъснато с друг човек, колкото и да сте близки.

Но Сумире се оказа удивително способна и сама се погрижи за много неща, свързани с пътуването: купи билети, направи резервации на хотели, договаряше се за цените, записваше си разходите, намираше добри местни ресторанти. Бе доста напреднала с италианския и проявяваше силен интерес към всичко, което много ми допадна. Благодарение на нея имах толкова приятни преживявания, които не биха ми се случили, ако пътувах сама. Бях много изненадана: колко хубаво можело да е да си с друг човек. Навярно между нас все пак съществува някаква особена връзка.

— Добре си спомням първата ни среща, когато стана дума за „спътника“. Тя разказваше за един писател от битниците, а пък аз погрешно го нарекох „спътник“. Разсмяхме се и така ледът се разчупи. Знаете ли какво означава „спътник“ на руски? „Придружител при пътуване.“ Неотдавна намерих тази дума в един речник. Какво странно съвпадение, ако се замислиш. Питам се, защо руснаците са дали на космическия си сателит такова особено название? Та нали той е просто едно жалко парче метал, обикалящо съвсем само около земята?

Миу помълча малко, после продължи.

— И така, за Бургундия заминах не сама, а отново със Сумире. Докато се срещах със старите си познати и се договарях с тях, Сумире, която не знае дума френски, нае кола и тръгна да пътешества из областта. В едно градче случайно се запознала с богата възрастна испанка, двете си побъбрили на испански и се сприятелили. Дамата запознала Сумире с англичанин, отседнал в същия хотел, в който била и тя. По-късно и аз се запознах с него. Беше прехвърлил петдесетте, някакъв писател, много хубав и изискан джентълмен. По всяка вероятност беше гей, тъй като винаги се появяваше в компанията на своя секретар, който по-скоро му бе интимен приятел.

Поканиха ни на вечеря. Оказаха се много приятни хора. По време на разговора установихме, че имаме някои общи познати, и въобще много се сближихме. Веднага почувствах, че съм попаднала на сродни души.

А англичанинът ни каза, че има малка къща на един гръцки остров и че ако искаме, можем да поживеем там. Той всяко лято прекарвал месец на острова, но тази година бил много зает и нямал възможност да отиде. „Най-добре е къщите да бъдат обитавани, иначе хората, наети да ги поддържат, работят през куп за грош. Така че, ако не ви е неприятно, моля, чувствайте се свободни да се възползвате от моя дом“ — бяха думите му.

Миу обходи с поглед стаята.

— Посетих Гърция веднъж, като студентка. Бе една от онези вихрени екскурзии, когато прескачаш от остров на остров. Но въпреки това се влюбих в тази страна. Затова предложението да поживея безплатно в къща на гръцки остров, при това колкото време си искам, ми се стори много примамливо. Сумире също го прие с готовност. Предложих да платя известна сума за ползването на имота, но англичанинът отказа с аргумента, че не го дава под наем. Поспорихме известно време и накрая се разбрахме, в знак на благодарност, да изпратя кашон червено вино на неговия адрес в Лондон.

Животът на острова бе като сън. За пръв път от не знам колко време насам можех да се наслаждавам на истинска почивка, без да се налага да мисля за каквото и да било разпределение на времето си. Тук са поизостанали с комуникациите — разбрахте колко ужасни са телефонните услуги, — не може да се прати нито факс, нито имейл. Отначало си мислех, че ако се върнем в Токио по-късно от предвиденото, ще се притеснят за нас, но още щом стъпих на острова, ме обзе тотално безразличие.

Двете със Сумире ставахме сутрин рано, слагахме в една чанта кърпи, бутилка вода, крем против изгаряне и отивахме на плажа оттатък хълмовете. Там е толкова красиво, че дъхът ти секва. Пясъкът е чист и бял, почти няма вълни. Но плажът е на твърде неудобно място и малко хора го посещават, особено сутрин. Всички, мъже и жени, плуват голи. И ние не правехме изключение. Направо е фантастично да плуваш сутрин чисто гол в спокойното синьо море. Имаш чувството, че си попаднал в друг свят.

Щом се почувствахме уморени от плуване, се излягахме на пясъка и се печахме. Отначало ни беше малко неловко от голотата ни, но постепенно свикнахме и престанахме да се смущаваме. Вероятно самото място излъчва особена енергия и тя въздейства по този начин. Мажехме си гърбовете с крем против изгаряне, излежавахме се на слънце, четяхме, дремехме или си приказвахме. Чувствах се наистина свободна.

Прибирахме се през хълмовете, взимахме душ и хапвахме нещо леко, после се спускахме по стъпалата до градчето. Пиехме чай в кафенето на пристанището, четяхме вестници на английски, купувахме продукти от магазина, връщахме се вкъщи и прекарвахме времето до вечерта в приятни занимания — четяхме вън на верандата или слушахме музика. Понякога Сумире отиваше в стаята си и явно пишеше нещо. Чувах я как трака по клавишите на преносимия си компютър. Вечер често ходехме до пристанището да гледаме пристигането на ферибота. Пийвахме по някое студено питие и зяпахме слизащите от кораба пътници.

Струваше ми се, че си седим тихо и кротко на края на света и никой не може да ни види. Сякаш двете бяхме единствените живи същества тук. Можехме да не мислим за нищо, просто не беше нужно. Не исках да се движа, не исках да ходя, където и да било. Просто ми се щеше да си остана така завинаги. Разбирах, че е невъзможно — животът ни тук бе само мимолетна фантазия и някой ден реалността щеше да се вкопчи в нас и да ни издърпа обратно в света, от който дойдохме. Но до настъпването на този момент исках да се наслаждавам до насита на всеки ден, без да се безпокоя за нищо. Да, животът тук много ни хареса. Само че в последните четири дена всичко се промени.

На четвъртия ден от престоя си тук те, както обикновено, отишли сутринта на плаж, поплували голи в морето, върнали се вкъщи, после пак излезли и се запътили към пристанището. Сервитьорът в кафенето ги познал и ги поздравил сърдечно — Миу всеки път оставяла щедри бакшиши. Той дори им направил комплимент колко са хубави. Сумире отишла до павилиона и купила един отпечатан в Атина вестник на английски. Той бил единствения им източник на информация за света. Изчитането му влизало в задълженията на Сумире. Тя следяла валутните курсове, превеждала и прочитала на Миу по-важните или по-интересните публикации, на които попадала.

Него ден Сумире избрала да прочете на глас дописка за седемдесетгодишна жена, изядена от домашните си котки. Това се случило в малко градче, недалеч от Атина. Единайсет години по-рано покойницата изгубила съпруга си, бизнесмен, и оттогава живеела сама в двустаен апартамент заедно с няколко котки, които били единствените й приятели. Но един ден тя получила сърдечен пристъп, строполила се по очи на кревата и издъхнала. Не било ясно колко време минало между пристъпа и смъртта й. Така или иначе, душата й преминала през всичките установени стадии на прощаване с тялото, стар и неразделен неин спътник в продължение на седемдесет години. Жената нямала никакви роднини или познати, които да я посещават редовно, и тялото й било открито едва седмица по-късно. Вратите били затворени, прозорците — със спуснати капаци, и котките не можели да излязат навън след смъртта на стопанката си. В жилището нямало никаква храна. Сигурно хладилникът не е бил съвършено празен, но за съжаление котките не могат да отварят хладилници. Когато изгладнели напълно, те се нахвърлили на тялото на покойната си стопанка.

Сумире превела дописката на части, отпивайки малки глътки кафе от чашката си. Няколко пчели кръжали около масата, кацали и пиели капките конфитюр, разлят по невнимание от някой предишен клиент. Миу гледала морето през слънчевите си очила и слушала внимателно Сумире.

— И после какво станало? — попитала по едно време.

— Това е всичко — отвърнала Сумире, сгънала таблоида и го оставила на масата. — Нищо повече не пише.

— Какво ли се е случило с котките?

— Не знам… — отвърнала Сумире, изкривила устни и се замислила. — Всички вестници са една стока. Никога не съобщават онова, което действително те интересува.

Пчелите като че усетили нещо, защото литнали към небето. После известно време кръжали с церемониално жужене и пак накацали по масата, където продължили да пият с наслада конфитюр.

— Интересно каква е съдбата на тези котки — рекла Сумире, издърпала напред яката на твърде широката си тениска и загладила гънките. Била по тениска и шорти и — Миу случайно узнала това — без бельо. — Вероятно са ги умъртвили, защото, познали веднъж вкуса на човешкото месо, могат да се превърнат в котки-човекоядци. Или пък полицаите са им казали: „Вие, приятелчета, и без това сте страдали достатъчно“ — и са ги пуснали на свобода.

— Ако ти беше кмет или шеф на полицията в същия град, как щеше да постъпиш?

Сумире помислила малко.

— Ами бих ги изпратила в някой трудов лагер, където да ги вкарат в правия път. Да ги превърнат във вегетарианци.

— Нелоша идея — засмяла се Миу, после свалила очилата си и се обърнала към Сумире. — Тази история ми припомня първата ми лекция, когато постъпих в католическото училище. Споменавала ли съм ти някога, че шест години съм учила в много строго девическо католическо училище? Преди това посещавах обикновено начално училище. Веднага след тържеството по случай приемането на нови ученици една престаряла монахиня ни събра в аудиторията и ни изнесе беседа за католическия морал. Беше французойка, но говореше свободно японски. Разказа ни най-различни истории, но съм запомнила само една — за котката и необитаемия остров.

— Звучи интересно — продумала Сумире.

— Претърпял си корабокрушение, изхвърлен си на брега на необитаем остров. Само ти и една котка сте се добрали до спасителната лодка. Известно време си се носил по вълните и си попаднал на скалист остров, където няма нищо годно за ядене. Няма дори прясна вода. В лодката има малко бисквити и вода, които в най-добрия случай ще ти стигнат за десетина дена. Така започва историята.

Монахинята обгърна с поглед аудиторията и със силен и ясен глас каза следното: „Затворете очи и си представете следната сцена. Ти и една котка сте на самотен, изгубен в морето, остров. Почти е изключено някой да ви се притече на помощ за тези десет дена. Когато храната и водата свършат, по всяка вероятност ще загинете. Е, как бихте постъпили? Тъй като котката страда наравно с вас, може би ще поделите с нея оскъдните си запаси?“ Сестрата пак се умълча и дълго ни гледа. После продължи: „Не, това би било погрешно. Трябва да разберете, че ако поделите храната си с котката, ще постъпите неправилно. Защото вие сте безценни същества, избрани от Господ, а котките не са. Затова би трябвало да изядете сами всичката храна.“ Монахинята имаше много сериозно изражение.

Отначало си помислих, че това е някаква шега. Очаквах да чуя поантата. Но такава нямаше. Монахинята заговори на други теми, за личното достойнство и общочовешките ценности, но думите й преминаваха покрай ушите ми. Останах в пълно недоумение — с котката на необитаемия остров. Какъв смисъл имаше наистина да се разказва такава история на деца, току-що прекосили прага на училището? Не можех да проумея това, а и досега не мога.

Сумире се замислила.

— Значи излиза, че би било правилно накрая да се изяде и котката?

— Ами не знам. Монахинята не стигна до това.

— Ти католичка ли си?

Миу поклатила шава.

— Не. Просто училището случайно беше близо до нас и ме пратиха там. Харесваха ми униформите на учениците. Бях единствената чужденка.

— Зле ли се отнасяха с теб другите?

— Защото съм корейка ли?

— Да.

Миу пак поклатила глава.

— Училището беше много либерално. Правилата бяха строги, а някои сестри бяха особнячки, но атмосферата общо взето бе хубава — никаква дискриминация. Никога не почувствах лошо отношение от страна на другите. Сприятелих се с няколко ученички и въобще в училището ми харесваше, беше забавно. Имала съм, разбира се, и неприятни преживявания, но после, след като навлязох в живота. На кого ли не му се случват?

— Чувала съм, че в Корея ядат котки. Вярно ли е?

— И аз съм чувала същото. Но сред познатите ми няма такива хора.

Било ранен следобед, когато е най-горещо, и градския площад бил почти безлюден. Островитяните се били прибрали в прохладните си домове, за да подремнат. Само някакви странни чужденци се мяркали навън в този час.

На площада имаше паметник на местен герой, водач на въстание в Гърция. Борил се с турците, владели острова, но бил заловен и осъден на смърт. Тираните вдигнали на площада подострен кол и набили страдалеца гол на него. Колът бавно проникнал през ануса и под тежестта на тялото пробил вътрешностите, а накрая излязъл през устата. Мъчението продължило часове наред. Предполагало се, че паметникът е издигнат на мястото, където се случило това. В самото начало бронзовата статуя била красива и внушителна, ала с годините и под въздействието на морския вятър, праха и курешките на чайките чертите на лицето на героя бяха станали почти неразличими. Жителите на острова не обръщаха очевидно никакво внимание на занемарената статуя, а и самата тя изглеждаше така, сякаш завинаги е обърнала гръб на света.

— И аз мога да разкажа една необикновена история с котка — избъбрила Сумире. — Когато бях във втори клас, имахме красиво малко коте с кафяви, черни и жълто-кафяви шарки. Беше на около шест месеца. Една вечер седях на верандата и четях книга. Изведнъж котето взе да обикаля като бясно около ствола на високия бор в градината. Котките често правят така. Щуква им нещо — и внезапно започват да фучат, извиват гръб, подскачат, наежили козина и с вдигната опашка, сякаш искат да изплашат някого.

Котката беше съвсем пощуряла. Дори не забеляза, че я наблюдавам от верандата. Беше толкова странно зрелище, че оставих книгата и се загледах в номерата й. Тя като че не се уморяваше от самотната си игра. С течение на времето всичко това все по-малко приличаше на игра. Сякаш котката бе обладана от зъл дух.

Сумире отпила глътка вода и се почесала по ухото.

— Колкото повече я гледах, толкова по-страшно ми ставаше. Може би котката виждаше нещо, което аз не можех да видя, но каквото и да бе, то я докарваше до безумие. Не след дълго тя с чудовищна бързина взе да тича в кръг около ствола на дървото, досущ като тигъра от детската приказка, който се превърнал в масло, после се метна на него и се покатери нагоре. Вдигнах поглед и видях дребната й муцунка да се показва между клоните. Повиках я високо по име, но тя явно не ме чу.

Слънцето скоро залезе и повя хладен вятър — бе късна есен. Седнах на верандата и зачаках котката да слезе от дървото. Тя беше много дружелюбна и си помислих, че ако поседя малко там, тя непременно ще се спусне от дървото. Но това не се случи. Не се чуваше дори мяукането й. Все повече се мръкваше. Хвана ме страх и влязох вкъщи да кажа на родителите си какво е станало. Те ми рекоха да не се безпокоя, просто да оставя котката на мира и че тя скоро ще слезе. Но тя не се върна повече.

— Как така не се върна? — попитала Миу.

— Така, просто изчезна. Като дим. Всички ми казваха, че през нощта сигурно е слязла от дървото и е избягала нанякъде. Котките често ставали неспокойни и се покатервали на високи дървета, сетне пък ги хващал страх от високото и не слизали. Случвало се непрекъснато. Ако котката била още там, щяла да мяука с все сила и всички щели да разберат къде е. Обаче аз не повярвах на думите им. Помислих си, че тя сигурно е на дървото, впила е нокти в някой клон, изплашена до смърт, неспособна да измяука. На връщане от училище сядах на верандата, гледах бора и от време на време извиквах котката по име. Никакъв отговор. След седмица изгубих надежда и се отказах. Обичах това коте и ми беше много мъчно за него. Всеки път, когато погледнех дървото, пред очите ми беше клетото животинче, все така вкопчено в клона, напълно вкочанено. Никъде не е избягало, умряло е от глад там горе и е изсъхнало.

Сумире вдигнала поглед към Миу.

— Оттогава не съм имала котки. Все още ги обичам, но тогава реших, че бедното коте, което се покатери на дървото и повече не се върна, ще бъде първото и последното в живота ми. Не бих могла да го забравя и да обикна друго.

— Ето за какво си говорехме онзи следобед в кафенето — рече Миу. — Отначало си мислех, че това са едни съвсем обикновени, безобидни спомени, но сега ми се струва, че всичко, което тогава двете си казахме, не е случайно, а има особен смисъл. Всъщност може и да си въобразявам.

Миу обърна поглед към прозореца. Надиплените пердета зашумоляха от морския бриз. После стаята потъна в дълбока тишина.

— Може ли да ви задам един въпрос? Извинете, ако ви се стори малко неочакван, но не ми дава мира — рекох аз. — Казахте, че Сумире е изчезнала безследно, „като дим“, както сама се изразихте. Преди четири дена. И сте съобщили в полицията. Нали така?

Миу кимна.

— Защо, вместо да се свържете със семейството й, се обадихте на мен и поискахте да дойда тук?

— Ами защото нямам никаква представа какво й се е случило. А докато нещо не се изясни, не знам дали е правилно да тревожа родителите й. Колебах се известно време как да постъпя, после реших да изчакам и да видя как ще се развият нещата.

Опитах се да си представя как бащата на Сумире — този изтънчен красавец — се качва на ферибота и пристига на острова. Мащехата й, разбира се, ще се разстрои и какво — може би също ще дойде тук? Каква невероятна каша! Но и без тях случващото се е достатъчно странно. Как изобщо е възможно чужденец да изчезне на такъв малък остров и да го няма вече четири дена?

— И все пак защо ми се обадихте?

Миу преметна крак върху крак, хвана края на полата си и го дръпна надолу.

— Вие сте единственият, на когото мога да разчитам.

— Но ние не се познавахме.

— Сумире ви има доверие като на никого другиго. Каза, че умеете да вникнете във всяка ситуация, каквото и да се случи.

— Боя се, че малко хора смятат така.

Миу се усмихна и около очите й се появиха познатите дребни бръчици.

Станах и се приближих до нея, после взех от ръката й празната чаша. Отидох в кухнята, налях малко „Курвуазие“, върнах се в дневната и й подадох чашата. Миу ми благодари и прие коняка. Мина време, пердето безшумно потрепна. Ветрецът довея мирис на друга земя.

— Действително ли искате да узнаете истината? — попита Миу. Гласът й прозвуча сухо, сякаш след дълги колебания й предстоеше да вземе трудно решение.

Погледнах я в очите.

— Мога да кажа с абсолютна сигурност, че ако не исках да науча истината, нямаше да съм тук.

Миу изви очи към пердетата и ги гледа известно време. После заговори тихо и спокойно:

— Това се случи същата нощ, след като в кафенето бяхме разговаряли за котки.