Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.
Съдбата ме подтикна към решението — съвсем спонтанно, забележи (а дали изобщо има друг вид решения, продиктувани от съдбата? — интересен въпрос, но аз ще го оставя за друг път) — да замина за малък гръцки остров, името на който дори не бях чувала. И ето ме тук. Часът е… четири и нещо сутринта. Разбира се, навън е още нощ. Невинните козички са се скупчили една до друга и кротко спят общия си сън. Маслиновите дървета, наредени в стройни редици навън, на полето, имат още време да се наситят на живителните сокове под покривалото на мрака. А луната, увиснала неподвижно над покривите, прилича на мрачен монах, протегнал ръце за милостиня към безплодното море.
Където и да се намирам, това време на денонощието ми е най-любимо. Времето, когато съм сама със себе си. Скоро ще съмне. Седя тук и пиша. Като Буда, роден от мишницата на майка си (лявата или дясната, не мога да си спомня), новото слънце ще надникне от върховете на възвишенията. И разсъдливата Миу ще се събуди тихо. В шест часа двете ще хапнем леко, после ще поемем през хълмовете към нашия неизменно прекрасен плаж. Преди да започне този нов ден — така, както обикновено започват всичките ни дни тук — искам да запретна ръкави и да свърша малко работа.
С изключение на няколкото писма, много отдавна не съм писала нещо само за себе си и не съм уверена, че мога да се изразя така, както бих искала. Не че някога съм чувствала подобна увереност — и през ум ни ми е минавало такова нещо. Пиша само защото не мога да не пиша.
Защо ли? Много е просто. За да осмисля нещо, трябва първо да го превърна в думи върху листа.
Винаги е било така, още от детството ми. Когато не разбирам нещо, събирам думите, разпръснати под краката ми, и ги нареждам една до друга, докато образуват изречения. Ако това не помага, отново ги разпръсквам и ги пренареждам по друг начин. Повтарям тази манипулация няколко пъти и ето, че съм в състояние да осмисля нещата като другите хора. За мен писането никога не е било трудно или досадно занимание. Другите деца събираха красиви камъчета или жълъди, а аз пишех. За мен писането е естествено като дишането. Навързвах изречение след изречение. И мислех.
Ще си кажете, че несъмнено ми е нужно страшно много време, ако всеки път, когато реша да помисля за нещо, трябва да мина през всичко това, за да стигна до някой извод. А може и да не си кажете. Но действително отнемаше време, толкова много време, че когато бях в началното училище, ме смятаха за бавноразвиваща се. Изоставах от съучениците си в ученето.
В по-горните класове чувството на отчуждение, което изпитвах по тая причина, поотслабна. Дотогава вече се бях научила да вървя в крак със света около мен. Все пак, докато не напуснах университета и не прекъснах всякакви формални отношения с хората, това отклонение от нормалното остана в мен — като притаила се в тревата змия.
Моята тема в момента: „Всекидневно използване на писането за разбиране на собствената личност“.
Така ли е?
Така е, разбира се!
Досега пишех невероятно много. Почти всеки ден. Сякаш се намирах на безкрайно пасище и съвсем сама косях трева, а тя отново израстваше почти веднага след коситбата. Днес косях тук, утре там… Докато направех пълна обиколка на пасището, тревата на първата окосена от мене площ бе вече висока и гъста като в началото.
Но откакто срещнах Миу, почти спрях да пиша. Защо стана така? К. ми разправяше за теорията, според която художествената измислица е равна на предаване15, и тя ми се стори доста смислена. В нея има нещо вярно. Но не обяснява всичко. Уф! Не е ли вече време да се науча да мисля по-просто?
По-просто, по-просто.
Само че, когато срещнах Миу, просто престанах да мисля. (Разбира се, тук използвам собственото си определение за мислене.) Двете с нея сме винаги заедно, като две вързани една за друга лодки, които течението носи нанякъде — не мога да разбера накъде и просто си мисля: „Добре, нека ни носи.“
Излиза, че за да се приближа до нея, трябва да се освободя от колкото се може повече излишен товар. Дори самото мислене стана бреме за мен. Струва ми се, че това обяснява всичко.
Колкото и висока да растеше тревата на моето пасище, вече не исках да си мръдна пръста. Изтягах се по гръб в нея, гледах небето, любувах се на плуващите по него бели облаци. Поверих съдбата си на тези облаци. Отдадох се на свежия мирис на тревата, на шепота на вятъра. И ето че вече ми е все едно дали зная или не зная нещо.
Не, не е така. Всичко това престана да ме вълнува от самото начало. Трябва да се старая да излагам мислите си по-точно.
Точност, точност.
Сега разбирам, че основното ми практическо правило в съчинителството винаги е било да пиша за нещата, които познавам или които си мисля, че познавам, така, сякаш не знам нищо за тях. Ако само си кажех: „О, аз зная това, няма защо да губя скъпоценно време да пиша за него“ — изобщо не можех да започна да съчинявам каквото и да било. Например, мисля си за някого: „Добре познавам този човек, не е необходимо да се задълбавам в подробности за него“ — и ми се струва, че всичко е наред. Но ако постъпваме така, рискуваме да бъдем въведени в заблуждение. Защото под повърхността на всичко, което смятаме, че разбираме напълно, се крие още толкова и то ни е абсолютно непознато.
Разбирането е само сборът от всички погрешни заключения.
Между нас казано, тази мисъл накратко обобщава моя метод за познаване на света.
В света, в който живеем, „знам“ и „не знам“ приличат на сиамски близнаци, неразделими, вечно обърквани.
Объркване, объркване.
Нима може някой да разграничи морето и отразеното в него? Или да каже по какво дъждът се отличава от самотата?
Затова, без каквото и да било притеснение, престанах да търся разликата между знанието и незнанието. Това стана моята отправна точка — да, една ужасна стартова позиция, по-зле не може и да бъде, но нали за да продължи напред, човек трябва да се оттласне от нещо? Ето как започнах да разбирам, че всички неща са неразривно свързани помежду си: темата и стилът, обектът и субектът, причината и следствието, аз и ставите на ръката ми. Всичко разсипано по пода в кухнята — сол, пипер, брашно, нишесте — всичко се смесваше в една купчинка, ако е уместно такова сравнение.
Аз и ставите на ръката ми… Седейки сега пред компютъра, забелязвам, че съм се върнала към стария си лош навик да пукам с пръстите си. Този мой стар лош навик се върна, откакто спрях да пуша. Първо го правя с пръстите на дясната си ръка — пук, пук, — после с пръстите на лявата. Не че се опитвам да се хваля, но мога да пукам с пръсти толкова шумно, сякаш някой с голи ръце прекършва нечий врат. В началното училище бях шампионка по шумно пукане с пръсти. Засрамвах момчетата.
Навремето в колежа К. веднъж ми даде ясно да разбера, че това съвсем не е умение, с което би трябвало да се гордея. Когато едно момиче достигне определена възраст, не бива да пука с пръсти където й падне. Особено пък пред други хора. Иначе ще изглежда досущ като Лоте Леня във филма „От Русия с любов“. Защо ли никой не ми е говорил за това по-рано? Опитах се да се отуча от този навик. Много харесвам Лоте Леня, но не ми се ще да приличам на нея. Щом престанах да пуша обаче, забелязах, че седна ли да пиша, несъзнателно започвам да пукам с пръсти. Пук-пук-пук.
Казвам се Бонд. Джеймс Бонд.
Нека да се върна към онова, с което започнах. Времето е ограничено — няма място за отклонения и забежки. Забрави Лоте Леня. Прощавайте, метафори — трябва да се бърза. Както вече писах, знанието и незнанието са вътре в нас, делят един и същи дом. Много хора издигат стена между тях — за удобство. Така животът е по-лек и приятен. Обаче аз просто пометох тази стена. Трябваше. Мразя стените. Такава съм!
Ако си послужа пак с примера за сиамските близнаци, ще отбележа, че не е възможно те винаги да са в пълно съгласие или пък все да гледат да се разбират. Всъщност по-често е вярно тъкмо обратното. Дясната ръка не знае какво прави лявата, а лявата — какво си е наумила дясната. Така живеем и ние — достигаме до пълно объркване, изпадаме в безпомощност и отчаяние и накрая се блъскаме с трясък в нещо. Тряс!
Какво имам предвид ли? Това, че ако иска неговото знание и незнание да водят мирно съвместно съществуване, човек трябва да изгради разумна стратегия. И тази стратегия — да, точно така! — е мисленето. То е сигурната котва, която трябва да се открие. Иначе, нека не се заблуждаваме, този ужасен сблъсък е неизбежен.
Въпрос.
Тогава какво да прави човек, ако иска хем да избегне сблъсъка, хем да си лежи в полето, да съзерцава плуващите по небето облаци, да слуша как расте тревата — с други думи, да не потъва в твърде сериозен размисъл? Труден въпрос? Ни най-малко. От гледна точка на логиката, няма нищо по-елементарно. C’est simple16. Просто трябва да сънуваме. Непрекъснато. Да влезем в света на сънищата и никога вече да не се връщаме. Да живеем там до края на живота си.
В съня не е необходимо да различаваш нещата. Никак не е нужно. Там няма разграничителни линии. Затова в сънищата почти не стават сблъсъци. Дори и да има, те не причиняват болка. Виж, реалността е друго нещо. Реалността хапе.
Реалност, реалност.
Някога, на пресконференцията след премиерата на филма на Сам Пекинпа „Дивата банда“, една журналистка вдигнала ръка и попитала следното: „Защо във филма е трябвало да показвате толкова много кръв?“ Въпросът бил зададен с твърде рязък тон. Един от актьорите, Ърнест Боргнайн, наглед леко озадачен, отвърнал: „Госпожо, човекът е устроен така, че ако го прострелят, тече кръв.“ Въпросният филм се появил по екраните в разгара на войната във Виетнам.
Обичам тази реплика. Сигурно е един от законите на реалността. Неделимите неща трябва да се приемат такива, каквито са. И да има кръв. Изстрел и кървене.
Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.
Ето защо започнах да пиша. Аз размишлявам — по най-обикновен начин — и се озовавам в пространство, на което дори не мога да дам име, където виждам сън — сляп зародиш, наречен разбиране, който плува във всемирните, всепоглъщащии околоплодни води на неразбирането. Навярно по тази причина романите ми са абсурдно дълги и, досега поне, никога не намират подходящ завършек. Все още ми липсват необходимите технически умения за поддържане на гъвкава линия на снабдяване със съответния обем доставки. Не съм готова и морално.
Разбира се, сега не пиша роман. Не знам как да го нарека. То е само текст. И въобще не е нужно да се опитвам да открия удачния финал. Просто мисля на глас. Това по никакъв начин не ме задължава морално. Аз чисто и просто… хмм… разсъждавам. Много отдавна не съм се замисляла сериозно за нещо и това едва ли ще се случи в обозримото бъдеще. Но сега, в този момент, мисля. И ще мисля, докато съмне.
Говоря така, но все пак не мога да се избавя от старите си познати — от моите мрачни съмнения. Не прахосвам ли времето и енергията си в безсмислено занимание? Не мъкна ли кофа с вода към място, което всеки момент ще се наводни? Не е ли време да се откажа от тези безполезни усилия и просто да се оставя на течението?
Сблъсък? Какво означава това?
Нека да го кажа иначе.
За какво всъщност си мислех?
А да, спомням си — ето за какво.
Пиша тези измишльотини, скачам от мисъл на мисъл, а може би е по-добре да се сгуша пак под топлите завивки да се галя, мислейки си за Миу. Това имах предвид.
Много харесвам линията на бедрата й, прелестния контраст между лъскавите черни косъмчета на слабините й и снежнобялата й коса, добре сложения й задник в прозрачни черни пликчета. Толкова е секси! Под черните пликчета черните косъмчета са оформени като буквата T.
Престани да мислиш за това! Изключи електрическата верига на празните сексуални фантазии (цък!) и се концентрирай върху писането. Не мога да си позволя тези скъпоценни минути преди зазоряване да ми се изплъзнат. Нека друг, на друго място, да реши кое е сполучливо и кое не е. Все ми е едно какво ще каже някой си, не бих дала и чаша ечемичен чай за това.
Така ли е?
Да, така е!
Тогава — напред и все напред!
Твърди се, че включването на сънища в художественото произведение (било то действителни или плод на въображението) е твърде рисковано. Само шепа писатели — и то най-талантливите — са способни с помощта на думите да постигнат нещо подобно на ирационалния синтез, който откриваме в сънищата. Да, така е. И все пак искам да разкажа един сън, който ми се яви неотдавна. Ще си го запиша просто като факт, свързан с мен и моя живот. Тук влизам в ролята на съвестен пазач на склада и не ме вълнува дали написаното от мен има някаква художествена стойност.
И преди съм сънувала подобни сънища. Има разлики в детайлите и обстановката е различна, но канавата е винаги една и съща. А също и болката, която изпитвам, като се събудя. Една-единствена тема се повтаря в тях отново и отново. Както нощен влак, който свири всеки път, щом стигне до слепия завой.
(Написала съм тази част в трето лице. Така разказът ми изглежда по-автентичен.)
Сумире се изкачва по дълго, спираловидно стълбище, за да се срещне с майка си, починала много отдавна. Майка й чака в горния край на стълбището. Тя иска да каже на Сумире нещо жизненоважно за нея. Никога преди Сумире не се е срещала с покойник и се страхува. Не знае що за човек е майка й. Може би — неизвестно защо — майка й я мрази. Но трябва да се срещне с нея. Това е единственият й шанс.
Стъпалата все не свършват. Сумире се изкачва безспир, но не може да стигне края. Останала е без дъх, но продължава в същото темпо. Само че времето й изтича: майка й няма да остане вечно в тази сграда. По челото на Сумире избива пот. Ето го най-сетне и последното стъпало.
В края на стълбището има широка площадка, а след нея се възправя дебела каменна стена. В стената, точно на нивото на погледа, има кръгла, подобна на вентилационна шахта дупка. Тясна дупка с диаметър около петдесет сантиметра. И майката на Сумире, сякаш тласната насила вътре, потъва в нея с краката напред. Сумире разбира, че отпуснатото й време е почти изтекло.
В това тясно пространство майка й е обърната с лице към нея. Гледа я така, сякаш я моли за нещо. Сумире веднага разбира, че това е майка й. „Човекът, който ми е дал тяло и душа“ — съзнава тя. Но кой знае защо тази жена не прилича на майка й от снимките в семейния албум. „Истинската ми майка е красива и млада. Значи жената на снимките все пак не е майка ми — мисли си Сумире. — Баща ми ме е излъгал.“
„Мамо!“ — извиква смело Сумире. Има чувството, че у нея рухва преграда. Още щом изрича тази дума, мощен вакуум от другия край на дупката засмуква майка й дълбоко навътре. Майка й отваря уста и вика нещо на Сумире. Но силният, стремителен въздушен поток заглушава думите й. Миг по-късно майка й е окончателно погълната от непрогледния мрак в дупката.
Сумире поглежда назад и вижда, че стълбището го няма. Отвсякъде е заобиколена от каменни стени. На мястото на стълбището има дървена врата. Сумире завърта дръжката, отваря вратата и пред нея се открива небето. Тя е на върха на висока кула. Толкова високо е, че като поглежда надолу, й се завива свят. В небето летят множество обекти, наподобяващи малки самолети. Примитивни самолетчета, каквито всеки може да конструира — от бамбук и леки парчета дърво. В задната им част има двигател с големина на юмрук и перка. Сумире вика на прелитащите пилоти да дойдат да я спасят. Но никой не й обръща внимание.
„Навярно защото съм с тези дрехи — хрумва й. — Просто не ме виждат.“ Тя е с безлична болнична престилка, бяла и дълга. Съблича я и остава съвсем гола — отдолу няма нищо. Захвърля престилката на пода близо до вратата и, подобно на освободена от окови душа, престилката се понася по вятъра и скоро се изгубва от погледа. Същият вятър гали тялото й, разрошва косъмчетата по слабините й. Изведнъж тя забелязва, че дребните самолети са се превърнали във водни кончета. Небето гъмжи от разноцветни водни кончета, които въртят големите си изпъкнали, блестящи очи. Жуженето на крилата им става все по-шумно, сякаш някой усилва звука на радиоприемник. Още малко и ще е непоносимо за слуха. Сумире кляка със затворени очи и запушва ушите си с ръце.
И се събужда.
Сумире помни съня до най-малките подробности. Толкова добре, че би могла да го нарисува. Единствено лицето на майка й, когато изчезва в черната дупка, се е изплъзнало от паметта й. И важните думи, които тя изрича, също са се изгубили завинаги във вакуума на небитието. Сумире лежи в леглото, блъска яростно с юмрук по възглавницата и плаче ли, плаче.
Бръснарят вече няма да копае ями.
След онзи сън взех важно решение. Върхът на моята кирка, която досега усърдно въртях, удари в твърдата скала. Хряс! Реших да кажа ясно на Миу какво искам. Не мога да бъда вечно в това висящо положение. Не мога като оня слабоволев бръснар да ровя яма в задната градина и да не разкривам факта, че я обичам. Ако продължа така, бавно, но сигурно ще изчезна. Изгревите и залезите ще ме разнищят къс по къс, ще престана да съм самата себе си и не след дълго потокът на времето ще отнесе живота ми и нищичко няма да остане от мен.
Нещата са кристално ясни.
Кристално ясни, кристално ясни.
Знам какво искам: да се любя с Миу, тя да ме прегръща. Вече съм се отказала от толкова много важни за мен неща. От нищо повече не мога да се откажа. Още не е прекалено късно. Трябва да съм с нея, да проникна в нея. И тя да проникне в мен. Като две ненаситни, лъщящи змии.
Ами ако Миу не ме приеме, тогава какво?
Какво друго, освен да се примиря.
„Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.“
Трябва да се пролее кръв. Ще наточа ножа, приготвен да пререже някъде гърлото на куче.
Така ли е наистина?
Да, така е!
Това, което пиша сега, е послание към самата мен. Хвърлям го във въздуха като бумеранг. То пори мрака, поваля някое кенгуру и накрая се връща при мен.
Но върналият се бумеранг не е същият, който съм хвърлила.
Бумеранг, бумеранг.