Стоманеният плъх си свирка блус

1.

Катеренето по стената не беше лесно, но прекосяването на тавана се оказа съвсем невъзможно. Докато не съобразих, че съм подходил неправилно. Толкова беше очевидно, след като си го помислих. С прикрепени към тавана ръце не можех да си движа краката. Затова изключих молекувръзните ръкавици и увиснах само на подметките на ботушите си. Кръвта нахлу в главата ми — както можеше да се очаква — и почти ми се догади. Но пък щеше да стане.

Какво ли правех тук, увиснал с главата надолу от тавана на Монетарницата? Ами гледах как машината долу сече монети от по петстотин хиляди кредита — те издрънчаваха и падаха в чакащите ги кошове. Значи отговорът на горния въпрос е съвсем очевиден. За малко и аз да падна като тях, щом изключих мощността на единия крак. Люшнах го напред в гигантски разкрач и плеснах стъпалото му здраво в тавана, като отново му включих енергията. Генераторът в ботуша излъчи поле със същата свързваща енергия, която държи молекулите сцепени една за друга, и това превърна крака ми, поне временно, в част от самия таван.

Още няколко широки крачки и се озовах над кошовете. Попипах се по кръста, стараейки се да пренебрегна замайването, и измъкнах кордата от голямата тока на колана си. Прегънах се на две, за да достигна тавана с ръце, бутнах жака в пластера и го включих. Молекувръзното поле стегна яко и пуснах краката си. Увиснах и се люшнах, но вече с главата нагоре. Кръвта започна да се оттича от почервенялото ми лице.

„Хайде, Джим, не се помайвай — подканих се сам. — Алармата ще гръмне всеки момент.“

И бях съвсем прав — сирените завиха, сигналните лампи замигаха и през стените отекна мощен писък. Насмалко да изпищя и аз, но нямах време за това. Палец върху енергийния бутон и изключително здравата, почти невидима едномолекулна корда изсвистя от токата и меко ме спусна надолу. Когато протегнатите ми ръце се заровиха в монетите, спрях. Отворих коженото си куфарче и го провлякох през купа, докато не се напълни с лъскавите, проблясващи красавици.

Затворих го, щракнах ключалката и мъничкото моторче забръмча и ме вдигна отново на тавана. Краката ми се удариха и се залепиха. Изключих теглича.

Вратата под мен се отвори и влязоха двама пазачи.

— Кой мож дай влезъл тука? — извика първият и завъртя оръжието си на всички страни. — Алармата на вратата не е пищяла.

— Никой. Не виждам нищо — каза вторият.

Огледаха по пода и из залата. Не и нагоре. Надявах се на това. Но пък се потях. Капките се събираха. Капеха.

С ужас наблюдавах как се пръскат по шлема на пазача.

— Следващата стая! — извика той и ревът му буквално пресуши петънцето пот.

Изфучаха навън, вратата се затръшна, прекосих тавана, пропълзях по стената и се свлякох изтощен на пода.

„Десет секунди, не повече“ — напомних си сам.

Оцеляването е жесток учител. Това, което беше изглеждало добра идея, сигурно наистина е било добра идея. Но точно сега страшно съжалявах, че се бях натъкнал на съобщението.

Беше ми подействало като изстрел за старт на бегач на сто метра. Спринтирах. Седмица по-късно стъпих на космическия терминал на Паскьонджак с куфар в ръка и фалшива прескарта в джоба. Дори гъмжащите въоръжени части и силната охрана не можаха да озаптят лудостта ми. Машинариите в куфара ми бяха имунизирани против всички известни детектори за сигурност. Куфарът излъчваше напълно фалшива картина на съдържанието си, независимо какво излъчване проникваше в него. Походката ми беше лека, усмивката — широка.

Сега лицето ми беше пепеляво, а когато се изправих, коленете ми трепереха.

„Ти си спокоен. Ти си уравновесен. И самата невинност.“

Глътнах успокояващо-уравновесяващо хапче, приготвено да действа незабавно. Една, две, три крачки до вратата. Лицето излъчва гордост, осанка благородна, съзнание чисто.

Сложих си старомодните, инкрустирани с бижута очила и надникнах през вратата. Ултразвуковият образ беше мъглив. Но достатъчно ясен, за да различа бързащите по коридора фигури. Когато изчезнаха, отворих вратата, промуших се през нея и я оставих да се затвори.

Видях как някакви въоръжени с крясъци подкарват по коридора колегите ми — журналисти. Обърнах се и закрачих решително в противоположна посока.

Поставеният там пазач наведе автомата и го насочи право в токата на колана ми.

— La necesejo estas ci tie? — казах и се усмихнах мазно.

— Кво? Кво правиш тука?

— О! — изсумтях аз презрително. — Доста слабо образование, особено в областта на есперанто, нали? Ако искаш да знаеш, преведено на вулгарния жаргон на тази планета, казаха ми, че мъжката тоалетна е някъде насам.

— Да, ама не е. Уттатък.

— Много сте мил.

Обърнах се и се понесох неуверено по коридора. Направих цели три крачки, преди реалността да задейства бавните му реотани.

— Ей, ти, я ела тука!

Спрях, обърнах се, посочих зад него и попитах:

— Натам ли?

Газоизлъчвателят в шепата ми — бях го извадил, докато бях с гръб към него — го нацели и изсвистя късо. Очите му се затвориха и краката му се подкосиха. Докато се строполяваше, измъкнах автомата от отпуснатите му ръце и го поставих върху гръдния му кош. Не ми трябваше. Бързо прекрачих кротко спящия пазач и отворих вратата към аварийната стълба. После я затворих, облегнах се и поех дълбоко дъх. Извадих картата от журналистическия комплект и поставих пръст върху символа за стълби. Сега надолу към склада… отдолу отекнаха стъпки.

Нагоре. Тихо, на меки подметки. Промяната в плана бе съвсем уместна, след като прозвуча алармата, Зачеркваща елементарното измъкване с тълпата. Нагоре, няколко отсека, докато стъпалата не завършиха пред врата, означена „КРОВ“. На местния език това би трябвало да означава покрив.

Имаше три различни алармени системи, които изключих преди да открехна вратата и да се промуша през нея. Огледах обичайната бъркотия по покрива. Водни цистерни, отдушници, вентилатори — и комини с прилични размери, изригващи пушек. Великолепно.

Куфарчето с парите се изду, след като напъхах в него уличаващите ме инструменти и принадлежности. Отворих токата и измъкнах от нея макарата и мотора. Прикрепих молекувръзната пломба от окачващата корда към чантата, после я пуснах в комина. Бръкнах възможно най-надълбоко и фиксирах механизма на макарата в широката тръба.

Готово. Можех да почакам, колкото трябва, докато шумотевицата заглъхне. Инвестиция, която очаква да си я приберат. След това, въоръжен единствено със своята невинност, се върнах по същия маршрут надолу по стълбите до приземния етаж.

Вратата се отвори и затвори безшумно и ето ти го пазача, с гръб, толкова близо, че да го пипнеш. Което и направих, като го потупах леко по рамото. Той изкрещя, скочи встрани и вдигна автомата.

— Не исках да ви стряскам — казах мило. — Страхувам се, че си изгубих хората. Пресгрупата…

— Сержант, хванах един — избоботи той в микрофона на рамото си. — Аз, слушам, редник Измет, пост единайсе. Слушам. Да го задържа. Разбрано. — Той насочи дулото между очите ми. — Не мърдай!

— Нямам такова намерение, уверявам ви.

Разгледах с възхита ноктите си, разроших пуха по якето, засвирих си с уста, изобщо опитвах се да не обръщам внимание на трептящото дуло на автомата. Последва тропот на тичащи ботуши и скоро до нас дотропа цяло отделение, водено от намръщен сержант.

— Добър ден, сержанте. Бихте ли ми обяснили защо този войник си е насочил оръжието към мен? Или по-точно, защо всички вие сте насочили оръжията си към мен?

— Вземи му багажа. Шибни го. Доведи го.

Лаконичен човек беше този сержант.

Асансьорът, в който ме напъхаха, не беше отбелязан в картата за журналисти. От друга страна, в тази карта нямаше и намек за многобройните нива под наземния етаж, нива, проникващи дълбоко в земните недра. Налягането притискаше тъпанчетата ми, докато се спускахме — почти толкова етажи надолу, колкото обикновено изкачваш до върха на някой небостъргач. В стомаха ми също натежа, когато си дадох сметка, че съм захапал повече, отколкото мога да сдъвча. Бутнаха ме в някакъв подземен етаж, повлякоха ме през заключени решетъчни врати, една след друга, докато накрая стигнахме при единична, твърде потискаща килия. Традиционно празна, с голи лампи и табуретка. Въздъхнах и седнах.

Опитите ми да завържа приказка бяха пренебрегнати, както и журналистическата ми карта. Която ми бе прибрана заедно с обувките и с останалата част от облеклото. Увих се в робата от бодливо черно зебло, която ми хвърлиха, отпуснах се на табуретката и не направих никакъв опит да занимавам пазачите си.

Честно казано, всичко това предизвика у мен известно униние, което се задълбочи, след като ефектът от успокояващо-уравновесяващото хапче започна да се изпарява. Тъкмо когато духът ми беше достигнал най-ниската си точка, високоговорителят изгъгри неразбираеми инструкции и бързо бях поведен през коридора до друго помещение. Лампите и табуретката бяха същите, но този път бяха поставени срещу стоманено бюро с офицер с още по-стоманен поглед зад него. Погледът му говореше достатъчно красноречиво, когато посочи подложените ми на пълна дисекция облекло, чанта и обувки.

— Аз съм полковник Невредан. Вашето положение е много тежко.

— Винаги ли се отнасяте по този начин с междузвездните журналисти?

— Личната ви карта е фалшива. — Гласът му беше топъл като две блъскащи се една в друга скали. — В обувките ви има молекувръзни излъчватели…

— Няма закон, който да забранява това!

— На Паскьонджак има. Тук има закон срещу всичко, което заплашва сигурността на Монетарницата и на Междузвездните кредити, които се произвеждат тук.

— Не съм сторил нищо нередно.

— Всичко, което сте направили, е нередно. Опит да измамите нашите органи за сигурност с фалшива журналистическа карта, стряскане на пазач, влизане в Монетарницата без контрол — по нашия закон всички тези неща са престъпление. Това, което сте направили до този момент, ви осигурява четиринадесет доживотни присъди. — Мрачният му глас помрачня още повече. — Но има и нещо по-лошо…

— Какво може да бъде по-лошо от четиринадесет доживотни присъди? — Въпреки усилието ми да изглеждам спокоен, долових, че гласът ми трепери.

— Смърт. Това е наказанието за кражба от Монетарницата.

— Не съм откраднал нищо! — Сега тремолото бе съвсем отчетливо.

— Това ще се разбере много скоро. Когато се взе решение за сечене на монети от по петстотин хиляди кредита, се взеха и всички предпазни мерки срещу кражба. В тези монети е вграден предавател, който отговаря на определен сигнал, на определена честота. Отговаря и разкрива местоположението на монетата.

— Тъпо. — Казах го с повече храброст, отколкото имах. — Тук няма да подейства. Не и при всичките монети, които сте направили…

— Всички те сега са прибрани в оловен сейф с дебелина на стените три метра. Противоядрен. Ако има други монети извън нашето хранилище, сигналът ще прозвучи.

Като по поръчка чух звън на камбани в далечината. По желязното лице на моя инквизитор пробягна хладна усмивка.

— Сигналът — каза той.

Поседяхме си така няколко тягостни секунди. Най-после вратата широко се разтвори и припрените пазачи оставиха върху бюрото едно много познато ми отнякъде куфарче. Полковникът го повдигна и изсипа монетите.

— Значи така изглеждали. Никога не бях…

— Млък! — изгърмя той. — Тези са били измъкнати от цеха за монетосечене. Намерили са ги скрити в комина от топилнята. Заедно с тези предмети.

— Това не доказва нищо.

— Доказва всичко!

Бърз като змия, той сграбчи ръцете ми и ги притисна в една плоча на бюрото. Тутакси във въздуха над нея се появиха холограми на отпечатъците на пръстите ми.

— Взети ли са отпечатъци от монетите? — попита той през рамо.

— Много — отвърна му призрачен глас.

Част от повърхността на бюрото се надигна и поднесе нещо като снимки на отпечатъци. Той ги погледна и за втори път бях удостоен със смразяващата му усмивка, след което полковникът пусна отпечатъците в една цепнатина. Втора холограма излетя във въздуха покрай първата, намести се върху нея и я припокри, когато той натисна клавишите.

Двойният образ затрептя и се сля в един.

— Идентични! — заяви полковникът триумфално. — Можете да ми кажете името си, ако желаете. За да го изпишат правилно върху надгробната плоча. Но само ако желаете.

— Какво значи надгробна плоча? Каква смъртна присъда? Това е в нарушение на Галактическия закон!

— Тук няма галактически закон. — Гласът му прозвуча като траурен марш. — Тук важи само законът на Монетарницата. Присъдата е окончателна.

— Процесът… — промълвих съкрушен. В главата ми се завъртяха кадри с адвокати, апелации, жалби и възражения.

Но в гласа му не долових никаква милост и по устните му не пробяга дори и най-студеното подобие на усмивка.

— Наказанието за кражба в Монетарницата е смърт. Процесът се гледа след екзекуцията.