Стоманеният плъх си свирка блус

14.

След телевизионната загрявка изсвирихме парчето си. Доста вяло, трябва да призная. Не че публиката го забеляза. Всички бяха пощурели, само заради факта, че присъстват НА ЖИВО. Подскачаха, размахваха ръце и крещяха. Но когато Железния Джон се изправи и се включи в хора ни „Мощ, Мощ…“, всички се развикаха, зареваха и запяха с нас. Когато и последното „Мощ“ беше омощено, залата избухна в гръмки, страстни аплаузи, които продължиха до безкрай. Железния Джон благодетелно се усмихна на това масово въодушевление и най-накрая вдигна ръка, за да ги усмири. Настъпи внезапна тишина.

— Присъединявам се към вашия ентусиазъм. Но сега трябва да оставим време на почетните ни гости да си починат след изнурителния ден. Убеден съм, че ще ни свирят още много пъти. Запомнете, че те остават при нас завинаги. Те са привилегировани да бъдат допуснати в Рай като пълноправни граждани и да живеят до края на живота си в нашата хубава страна.

Последваха нови изблици на мъжка радост. Потиснахме огромното си удоволствие от тази доживотна присъда и запазихме мълчание, докато прибирахме екипировката си и я подавахме на носачите роби. Публиката се изниза, все още подпявайки в изблик на музикална страст.

— Един момент — каза Железния Джон, след като изчака всички да излязат, натисна едно копче до трона и вратите тихо се затвориха. — Хубава песен. Достави ни истинско удоволствие.

— Стоманените плъхове доставят само удоволствие — казах аз скромно.

— Чудесно. — Усмивката му изчезна и той ни погледна навъсено. — Има само още едно нещо, което трябва да направите, за да ме зарадвате. Престоят ви тук ще бъде дълъг и ние искаме да бъдете щастливи. Ще направите всички ни щастливи, в това число и себе си, ако проявите известен подбор в темите си за разговор.

— Какво имате предвид? — попитах аз, въпреки че ясно разбирах накъде бие.

— Тук ние сме напълно задоволени. Приспособени и сигурни. Не бих искал да разбера, че тази сигурност е застрашена. Вие, господа, идвате в нашата земя от един твърде объркан външен свят. Галактиката живее в мир — или поне така твърдите. Ако не броим вечните и безкрайни войни и конфликта на двойствеността, от който ние тук сме освободени. Вие сте продукт на едно общество, което унищожава „Аз-а“, вместо да го гради. Вие страдате от негативизъм, който трови живота на хората, унищожава културите, отслабва дори най-силните. Разбирате ли за какво ви говоря?

Нито Флойд, нито Стинго отговориха, така че остана на мен. Кимнах.

— Разбираме. Можем да се позаядем с някои от заключенията ви, но мисля, че разбираме предмета на вашата загриженост. Мога да ви обещая, че докато се радваме на вашето гостоприемство, нито аз, нито моите колеги ще говорим с когото и да било за другия пол. Тоест за момичета, жени, мацки. Тази тема е табу. Но понеже повдигнахте този въпрос, смятам, че можем да го обсъдим…

— Не.

— Добре. Отговорът е ясен. Значи ще се радваме на вашето гостоприемство и няма да го разваляме.

— Ти си прекалено мъдър за възрастта си, млади Джим — каза той, и тънката усмивка се върна на лицето му. — Но сигурно сте уморени. Ще ви покажат апартамента.

Вратите се отвориха и той ни обърна гръб. Край на беседата. Изнизахме се колкото можем по-равнодушно. Старият Златурко ни отведе в много луксозни помещения, макар и пак от червени тухли, включи телевизора, провери дали крановете в банята работят, вдигна и пусна щорите, поклони се и излезе. Сложих пръст на устните си. Флойд и Стинго стояха трепетно притихнали, докато аз проверих стаята за подслушващи устройства с детектора, зает от Тремърн. След онова, което бяхме видели по телевизията, уважението ми към местната електроника беше нараснало.

— Нищо — казах.

— Никакви жени — каза Стинго. — При това дори не можем да разговаряме за тях.

— Мога да мина и без това за известно време — намеси се Флойд. — Но кой беше оня, дето пееше с нас в парчето?

— Оня — поясних — беше един твърде елегантен пример за първокласно електронно менте.

— Но откъде се появи тоя шегаджия? — каза Флойд. — Видя ли как свиря точно до него? Заклевам се, че изобщо не съм го виждал преди. Да не би наистина да сме се друсали с бакшийш и цялата тази планета да е просто кошмар, породен от наркотика?

— Запази хладнокръвие. Спокойно. Този момък не е нищо повече от купчина електронни байтове и битове. Някои наистина добри техници са дигитализирали цялата песен, както си пеем всички. После са вкарали анимация на генериран от компютъра певец мъж, който повтаря движенията на Мадонет. Изчистили са нейния образ, набутали са него и после са записали отново цялото парче, все едно че е на живо. Само че с него, вместо с нея.

— Но защо? — запита Стинго и се отпусна уморено в дълбокото канапе.

— Ето, ти зададе подходящия въпрос. Отговорът е очевиден. Тази страна на Рая е само за мъже. Не само че не срещнахме тук жени, но те очевидно са изтрити от всички телевизионни предавания и, изглежда, от всичко останало. Това е един истински мъжки свят. И не ме питай пак защо, защото не знам. Видяхте колко висока е стената, докато идвахме насам. От изгледа на това нещо от космоса знаем, че то разделя града на две половини. Така че жените, ако изобщо има такива, се намират от другата страна на стената.

Никой не каза отново „защо“, но това беше единственото нещо, което витаеше в мозъците ни. Загледах се в загрижените им лица и се помъчих да си помисля за нещо хубаво. Успях и казах на глас:

— Мадонет.

— Какво Мадонет?

— Трябва да й съобщим каква стана тук. — Бръкнах с пръст в ухото си и се обърнах към кутрето. — Джим вика Мадонет. На линия ли си?

— До голяма степен.

— И аз те приемам — обади се Тремърн с тенекиен глас от нокътя.

Описах накратко събитията от деня, казах „край“ и зачаках реакция. Мадонет се забави, не можех да я виня, но Тремърн беше съвсем делови, както винаги.

— Откъм вашата страна на стената дотук се справяте добре. Дали не е време и Мадонет да провери как стоят нещата от нейната страна?

— Все още не. Не и преди да сме получили няколко отговора на ужасно голям куп въпроси.

— Съгласен. Но само засега. Открихте ли нещо за артефакта?

— Засега отговорът е отрицателен. Дай ни малко почивка, капитане. Не мислиш ли, че да стигнем дотук, да се изчанчим и на всичкото отгоре да изпълним едно парче е съвсем достатъчно за един ден? — Последва дълга пауза. — Прав си, капитане. Не е достатъчно. Следва откриване на чужд артефакт. Край.

Измъкнах си пръста от ухото, изчистих от него ушната кал и се загледах мрачно в празното пространство.

— Как ще го намерим? — попита Флойд.

— Изобщо нямам представа. Казах го само, та Тремърн да ми се махне от главата.

— Знам как да започнем — каза Стинго. Хвърлих му скептичен поглед.

— Първо МИПСК-овете, сега и това. Нашият муден свирач на лира разкрива неподозирани дълбочини.

Той кимна и се усмихна.

— Сигурно е от всичките години, през които работих за Съюза. Старият учтивец при портата не ни ли каза, че утре заран ще има пазар?

— Че го каза, каза го. И какво от това? — обади се Флойд. — Артефакта отдавна го няма там, сигурен съм.

— Разбира се. Но търговците са си там. Има голяма вероятност този, който го е купил, да бъде намерен на пазара.

— Гений! — поздравих го аз. — Под тези сиви коси лежи едно още по-сиво сиво вещество, което умее да мисли!

Той кимна скромно.

— Всъщност положението на пенсионер никога не ми е харесвало. Какво правим оттук нататък, шефе?

— Хващаме Златуркото. Показваме силен интерес към пазара. Взимаме го за водач, за да ни отведе там още в зори…

Споменаването на името му сякаш подейства като покана. Фанфарите прокънтяха, вратата се отвори и нашият облечен в позлата водач се появи.

— Покана за вас, о, щастливци. Железния Джон ще ви срещне във Вериториума. Елате!

Отидохме — не че имахме друг избор. За разнообразие сега Златурко изобщо не беше разговорлив. С махване на ръката отхвърляше всичките ни питания. Още коридори, още тухли и още една врата. Отвори се и се озовахме в сумрачен мрак. Препъвахме се и си ожулихме глезените, докато си проправяхме път към една редица чакащи ни столове, в които седнахме, както ни се указа. Когато Златурко излезе и затвори вратата, стана още по-тъмно.

— Това не ми харесва — измърмори Флойд от името на трима ни.

— Търпение — казах аз по липса на по-интелигентен отговор и нервно натиснах ставите на пръстите си, докато не изпукаха. Въздухът в мрака се раздвижи и пред нас се появи раздуващо се кълбо от светлина. Пред очите ни изплува Железния Джон сякаш образът му наистина изтече от бутилка и посочи с пръст към нас.

— Преживяването, което ще изпитате сега, е от жизнено значение за вашето съществуване. Споменът за него ще ви крепи и възвисява и вие никога няма да го забравите. Знам, че ще останете завинаги благодарни, и предварително приемам трогателната ви признателност. Това, което ще изпитате, ще ви промени, ще ви развие, ще ви обогати. Добре дошли, добре дошли в първия ден на новия и пълноценен живот, който тепърва ви предстои.

Когато образът му се отвя, се изкашлях, за да прикрия подозренията, които старият рунтавел събуди у мен. На краставичар краставици ще продава. Наместих задника си по-удобно в креслото и се приготвих да ме забавляват.

Още от самото начало забелязах, че холофилмът е направен много професионално. Дадох си сметка, че един млад човек, един наивник или просто един тъпак би бил много впечатлен. Мъглата се вдигна, сумрачната светлина нарасна и скоро се озовах в центъра на действието.

Царят гледаше мълчаливо как група въоръжени мъже навлизат с уморена крачка в леса и изчезват сред дърветата. Външно изглеждаше търпелив и чакаше, макар от време на време да посягаше и да докосваше короната си, сякаш за да се увери, че още си е на място и че той все още е цар. Мина много време. Изведнъж той се сепна, извърна глава и се вслуша в стъпките, които тихо изшумоляха сред горския листак. Но не се появи воин, а само дебелата изгърбена фигура на неговия шут. Шапката на шута се поклащаше, устните му бяха мокри и покрити със слюнка.

— Какво видя? — попита царят.

— Изчезнаха, Ваше величество. Всички изчезнаха. Като всички други. Изгубиха се сред дърветата около езерото. Никой не се върна.

— Никой не се връща — каза царят. Скръбта и безсилието го притискаха.

Той остана така, без да знае, без да мисли, без да вижда младежа, който се появи отнякъде и пое към него. До краката му пристъпваше кротко едно сиво куче. Шутът, с увиснала челюст, от която капеше слюнка, отстъпи и се скри при появата на странника.

— Защо си тъй умислен, царю честити? — запита младежът с ясен и звучен глас.

— Скърбя, защото в гората в моето царство има едно място, откъдето никой не се връща. Мъжете отиват по десетима и по двадесетима, но никой не се е върнал обратно.

— Ще отида и аз — каза младежът. — Но ще отида сам.

Той изпука с пръсти и без да каже нито дума повече, навлезе в леса. Кучето го последва. Провряха се под дърветата и тръгнаха по мекия мъх, минаха покрай папрати и къпинаци и стигнаха до ръба на едно тъмно блато. Младежът спря и надникна — и ето една ръка, от която капеше вода, внезапно се издигна от средата на блатото, сграбчи кучето и го дръпна под водата. Няколко кръга — и повърхността отново застина.

Младежът нито извика, нито побягна. Само кимна и каза:

— Това ще да е мястото.

Тъмнината се разнесе и светлината се върна. Железния Джон беше изчезнал и залата беше празна. Погледнах към Флойд, който изглеждаше също толкова шашардисан, колкото и аз.

— Да не би някак си да съм изтървал нишката? — попитах.

— Мъчно ми е за кучето — каза Флойд. Двамата погледнахме Стинго, който кимаше замислено.

— Това е само началото — каза той. — Ще разберете какво става, когато видите останалата част.

— Не би ли бил така любезен да ни обясниш какво точно имаш предвид?

Стинго разтърси глава в решително „не“.

— По-късно, може би. Но не мисля, че ще се наложи. Ще го видите сами.

— Ти си гледал вече това холофилмче, така ли? — попита Флойд.

— Не. Но съм чел митологията. По-добре сами да го видите, преди да говорим за това.

Понечих да протестирам, но си затворих устата. Нямаше смисъл да се настоява. Вратата се отвори и водачът ни се появи.

— Ето го човека, за когото си говорехме — казах, спомняйки си за предишния ни разговор. — Чухме от достоверни източници, че утре заран ще има пазар на открито.

— Източниците ви са верни. Утре е десетият ден, тоест пазарен ден. Той е винаги в десетия ден, защото номадите го запомнят, като си зацапват всеки ден по един пръст със сажди, докато пръстите…

— Ясно, мерси. Мога да броя до десет и без да си цапам пръстите. Моите приятели музиканти и аз самият бихме искали да посетим пазара. Това възможно ли е?

— Трябва само да поискате, велики Джим от „Стоманени плъхове“.

— Вече го поисках. Ще може ли някой да ни покаже пътя утре заран?

— По-удобно ще е да използвате Огнените колесници.

— Съгласен съм, но по-удобното няма да ни е много удобно. Ходенето пеш калява тялото.

— Тогаз пеша ще да вървите, щом туй е искането ваше. Ескортът ще ви се осигури. Ала сега е час за пир, във ваша чест устроен е банкетът. Ще бъдете ли тъй любезни да ме последвате?

— Води ни, о, приятелю. Щом няма пак от полпетона да ядем, то ние гости ваши лакоми ще бъдем.

Щом го последвахме, усетих, че пръстите ми са се събудили сами. Или може би бяха задействани от потиснатото ми подсъзнание. Те натиснаха клавишите на компютъра и светещите числа се появиха пред очите ми.

Деветнайсет и пулсиращо единайсет.

Оставаха единайсет дни. Утрешният пазар трябваше на всяка цена да пръкне нещо.