Стоманеният плъх си свирка блус

21.

Решението на Стоманените плъхове беше единодушно и просто: за един ден бяхме направили достатъчно. Всички бяхме живи, макар и не съвсем добре. Бяхме намерили артефакта, тъй че нашата задача беше изпълнена. Фактът, че впоследствие той беше разрушен, не би трябвало да ни интересува. Поне така се надявах. Сега бяха длъжни да ми осигурят противоотровата. Задържах тази мисъл упорито в главата си, преди да заспя. Беше време за почивка. Раните трябваше да заздравеят, тъканта да зарасне, умората да свърши. Лечението и здравият нощен сън щяха да се погрижат за всичко това.

На следващата утрин се довлякох до градината в новата ни резиденция. Слънцето светеше ярко. Сънят беше премахнал умората, което означаваше, че усещах натъртванията си още по-възторжено. Въздействието на лекарствата беше започнало да надмогва болката и аз се отпуснах на стола, изчаквайки благотворното им действие. Скоро се появи и Стинго с инвалидната си количка. Усмихнах му се гостоприемно.

— Добро утро, адмирале.

— Моля те, Джим. Все още съм Стинго.

— Тогава, Стинго, понеже сега сме сами, позволи ми да изкажа най-сърдечната си благодарност затова, че прекъсна процедурата по промиването на мозъка ми от страна на Железния Джон. За което, за съжаление, се наложи да платиш доста висока физическа цена.

— Благодаря ти, Джим, оценявам го. Но трябваше да го направя. За да те спася от програмирането. Освен това наистина загубих търпение. Пухено мече, как ли пък не! Пълна гавра с историята.

— Значи няма пухено мече? Нито златна топка?

— Златната топка — да. Тя символизира невинността, удоволствията на детството, когато не си отговорен за нищо. Когато порастем, я загубваме. За да си възвърнем тази свобода, митът ни казва, че трябва да намерим топката под възглавницата на мама — и да я откраднем.

— Но в едно общество без жени човек не може да има майка, затова митът е трябвало да се пренапише?

Стинго кимна, после се намръщи и се попипа по превръзката на главата.

— Преразказан е като безсмислица. В оригиналната версия майката не желае нейното момче-дете да порасте, представя си го като малко и винаги зависимо от нея. Независимостта трябва да бъде открадната от майката. Оттам и златната топка под нейната възглавница.

— Много дълбоко.

— И много очарователно. Човечеството е зависимо от своите митове, за да може да осмисли своето съществуване. Извратиш ли мита, извращаваш самото общество.

— Като Железния Джон и неговите приятели от другата страна на стената.

— Точно така. Но това, което става там, е много по-опасно, отколкото чистото редактиране на мита. Подозирах, че пускат и някакви наркогазове, и се оказах прав. Вие с Флойд се бяхте изцъклили и практически бяхте парализирани от хипнозата. Тъй че не ставаше въпрос само за най-обикновено слушане на поредния разказ за магнетичното поле на дълбоко мъжкото начало. Ставаше въпрос за една много вредна и безумна теория, която трябваше да бъде дълбоко забита в твоя мозък, в твоето подсъзнание. На теб ти промиваха мозъка, опитваха се да поставят мисленето ти под контрол — а тази груба и насилствена сугестия би могла да причини непоправимо зло. Бях длъжен да я спра.

— Рискувайки същевременно собствения си живот?

— Може би. Но съм сигурен, че и ти щеше да направиш абсолютно същото, ако обстоятелствата бяха обърнати.

Не отговорих на това. Дали щях? Усмихнах се тъжно.

— Мога ли поне да ти кажа „благодаря“?

— Можеш. Много го оценявам. Но да се върнем към работата. Докато не са дошли останалите, да минем на по-неотложните неща. Сега, след като се разкрих, така да се каже, освобождавам капитан Тремърн и поемам цялата операция под свое командване. Аз имам по-добри възможности да изключа капана от командния канал и да осигуря доставянето на твоя антидот веднага. Или поне по-скоро. След като поех командването, първата ми команда беше да го изпратят веднага.

— Значи знаеш за моята трийсетдневна отрова? Ако мога да бъда откровен — защо да не ти го кажа — тази работа доста ме притесни. Благодаря ти…

— Не бързай да ми благодариш. Защото искам твоето уверение, че ще изпълниш тази задача до края, независимо от трийсетдневната отрова.

— Разбира се. Наех се на тази работа, платиха ми и аз дадох дума, че ще я свърша. Отровата беше просто идея на някакъв бюрократичен глупак за осигуряване на пълно обвързване.

— Бях сигурен, че ще го кажеш. Знаех си, че ще продължиш, независимо дали си, или не си заплашен със смърт.

Защо се почувствах толкова неловко, когато ми го каза? Всичко това ми го говореше старият приятел Стинго. Или зад тези думи се чувстваше силният адмиралски полъх? Станеш ли военен, завинаги си оставаш военен… Не, не можех да си мисля лоши неща за него. Но по-добре беше да не забравям, че отровата продължава да ферментира вътре в мен. Той се усмихна широко и аз му отговорих с огледална усмивка, макар че дълбоко в мен тревогата и страхът продължаваха да тормозят и да драпат по струната на мисълта ми. Намери артефакта, Джим. Това е най-сигурният начин да си получиш противоотровата.

Усмихнах се и се засмях. Но само външно.

— Продължавам, разбира се. Артефактът трябва да се намери.

— Трябва да се намери, прав си. Търсенето трябва да продължи! — Той погледна над рамото ми и махна с ръка. — А, ето го Флойд. И Мадонет. Добре дошла, скъпа, добре дошла. Щях да се изправя да те поздравя, но все още ми е трудно.

Тя се засмя и го целуна по челото, под превръзката. Разбира се, че ще дойде последна, женска й работа. Макар че беше по-добре да изоставя тези мъжкарско-шовинистично-свински рефлексивни констатации. Поне докато все още бях гост на дамите от тази страна на Рая.

— Говорих с Мата — поясни тя, след като седна до нас и отпи малко плодов сок. — Научната сграда е била празна по време на експлозията, тъй че никой не е пострадал. След това разчистили развалините и установили, че от артефакта няма и следа.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Те имат наблюдатели от другата страна на стената, така че знаят всичко за евентуалния интерес към предмета. Изчакали са, докато всички учени мъже са го проучили и са го почовъркали достатъчно. Както са очаквали, тези благородни господа, които тук наричат „дърти игноранти“, не са открили нищо. След като загубили интерес, тамошните учени го прехвърлили тук. Започнала научна програма за изследване на артефакта, но още в самото й начало дойде експлозията. Край на доклада.

Значи артефактът можеше да е откраднат и все още да се намира някъде наоколо. Значи имах възможност да го потърся. А също така можех и да престана да броя дните, които ми оставаха. Малко преди това, когато компютърът ми ме събуди, той светна пред очите ми мигаща седмица. Сега адмирал Стинго ме беше поосвободил от тази хроническа тревога.

Но така или иначе, за тази работа бях получил три милиона и продължавах да се интересувам какво ли представлява това нещо. Тъй че преследването на артефакта трябваше да продължи. Без натиска на отминаващите дни. Огледах своите музикални плъхове и установих, че при тях нищо не се е променило съществено. Търсенето на артефакта продължаваше да е в ход. Добре, защо пък не!

— Какво правим оттук нататък? — попитах. Стинго, вече повече в качеството си на адмирал, отколкото на музикант, изброи възможните варианти.

— Дали експлозията е случайна? Не, не мисля. Кой я е предизвикал? Наистина има много въпроси, на които трябва да намерим отговор…

— Мата ми каза да ви предам че ако имате някакви въпроси, трябва да питате Аида — намеси се бодро Мадонет.

За момент обмислихме сериозно тази възможност, но разбрахме, че нямаме и най-слаба представа какво има предвид Мадонет. Все още в качеството си на адмирал Стинго проговори от името на трима ни:

— Коя е тази Аида?

— Не коя, а какво. Аналогов изчислител на данни и анализи — май така беше. Мисля, че това е централният им компютър. Във всеки случай тук има терминал за достъп.

Тя постави на масата нещо, което приличаше на обикновен портафон, и го включи. Нищо не се случи.

— Аида? — каза Мадонет.

— Готова съм да ме повикат по всяко време, скъпа — каза един глас — богат и секси контраалт.

— Нали каза, че е компютър! — отекна смаяният ми глас.

— Дали не чух мъжки глас? — каза Аида. После се изкиска. — Последният път беше толкова отдавна! Би ли ми казал как се казваш, сладур?

— Джим. И не съм сладур. Но защо ме нарече така?

— Програмиране чрез самообучение, скъпо момче. Преди сегашното ми назначение управлявах разузнавателен кораб. Мъжки екипаж и безкрайни години в космоса. Моите създатели бяха решили, че един женски глас и самоличност ще са по-ефикасни за поддържане на високия дух сред екипажа, отколкото мъжка самоличност на машината.

— Последният разузнавателен кораб беше бракуван преди векове — обади се Стинго.

— Една дама не обича да й напомнят за възрастта — отвърна му рязко Аида. — Но е вярно. Когато корабът ми беше изпратен за претопяване, се оказах излишна. Но тъй като представлявам преди всичко компютърна програма, то аз съм — мечтата на всяка жена — практически безсмъртна. Имах, ако може така да се изразя, твърде разнообразна кариера, преди да стигна дотук. Но обърнете внимание, съвсем не се оплаквам. Намирам сегашната си длъжност за изключително приятна. Тук има очарователни дами, с които мога да си побъбря, освен това допълнителни банки с памет и бази данни, до които имам достъп винаги, когато пожелая. Много е приятно. Но аз май се разбъбрих. Уведомиха ме, че имате проблем. Ако ми се представите по име, разговорът ни ще тръгне по-лесно. Джим и Мадонет вече знам. А името на господина, който току-що говореше?

— Адмирал… — каза Стинго и млъкна.

— Нека да си говорим на първо име. Вашето малко име е Адмирал. Други?

— Флойд — каза Флойд.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас. С какво мога да ви помогна?

— Един обект, известен под наименованието артефакт, наскоро е бил донесен в научната сграда. Знаеш ли за него?

— Разбира се, че знам. Проучвах го и съм доста запозната със странната му конструкция. Всъщност тъкмо го анализирах, когато се случи експлозията.

— Видя ли какво стана с него?

— Ако вземем буквалното значение на глагола „виждам“, скъпи Джим, отговорът ми ще бъде отрицателен. В този момент фотодетекторите ми не бяха активни, така че физически не съм видяла какво е станало с него. Единствената информация, която получих, беше за посоката, в която изчезна. Беше тридесет и два градуса вдясно от нулата спрямо севернополярната ширина.

— Точно в тази посока няма нищо — намеси се Стинго. — Никакви селища, никакви номадски племена. Нищо освен пустинни равнини, чак до Северния полюс. Как разбра, че артефактът е изчезнал точно в тази посока?

— Знам това, мон Адмирал, защото артефактът излъчва тахиони и аз го изследвах с тахиометър. Броях ги, така да се каже, и трябва да призная, че беше много интересно. Не че изхвърляше много, всъщност кой ли източник го прави, но малкото все пак е по-добре от нищо. Според записа, той изпусна един тахион от посоката, за която ви казах, тъкмо микросекунди преди експлозията, която унищожи използваната от мен екипировка.

— Ти не… пострада ли? — каза Мадонет.

— Колко мило от твоя страна, че ме попита! Не, защото не се намирах там. Веднага, щом бях в състояние, конструирах нов тахиометър и го доставих в района на експлозията, но, за съжаление, без никакви резултати. Сега там има само остатъчно излъчване.

— Знаеш ли какво е предизвикало експлозията?

— Много ми допада този прям стил на общуване, приятелю Флойд. Да отговоря на въпроса ти. Да. Беше много мощен експлозив. Мога да ти кажа и химическата формула, но съм сигурна, че ще ти се стори ужасно скучна. Обаче мога да ти кажа, че експлозивът е бил произвеждан преди време в големи количества за минната индустрия. Нарича се аусбрехитит.

— Изобщо не съм чувал за него.

— Разбираемо е, Адмирале, защото са установили, че с времето той става неустойчив. Производството му е било преустановено и той е бил заместен с по-нови и по-устойчиви експлозиви.

— Кога е станало това?

— Преди около три века. Искате ли точната дата?

— Това е достатъчно.

Примигнахме мълчаливо един срещу друг. Не знаехме как да се възползваме от това странно историко-научно свидетелство. Единствена Мадонет съобрази да зададе уместния въпрос.

— Аида, имаш ли някакви хипотези какво точно е станало?

— Поне хиляда, скъпа. Но не виждам смисъл да ви ги изброявам, преди да събера малко повече факти. В момента можем да кажем, че сме като в дебюта на шахматна игра — има милиони възможности за нейното продължение. Но отсега мога да ви дам някои насоки. Шансовете да е била случайна експлозия са нулеви. Вероятност експлозията да е свързана с кражба — шестдесет и седем процента. Какво ще стане по-нататък зависи само от вас.

— Защо?

— Преценете реалностите. Вие сте подвижни, шер Джим, докато аз съм, така да се каже, вързана за работното си място. Мога да ви давам съвети и да ви придружавам под формата на приемопредавател, когато напуснете това място. Но оттам нататък решението е ваше.

— Какво решение? — Аида явно можеше да изкара човек от търпение.

— Ще ви осигуря нов тахиометър. Ако тръгнете с него по посоката, която ви указах, може би ще успеете да проследите артефакта.

— Благодаря — казах и я изключих. — По всичко изглежда, че ние, хората, трябва да вземем някакво решение. Проследихте ли нишката? Хайде да не говорим всички наведнъж, а аз да говоря пръв, защото съм главният плъх. Имам чувството, че е време да стесним редиците. Искам да кажа, че няма нужда Мадонет да продължава с нас. Тя ни трябваше за музиката — беше чудесна впрочем! — но не й е работа да пълзи насам-натам, търсейки ненормалници, които залагат бомби, стари няколко века.

— Втори глас за предложението на Джим — каза адмирал Стинго.

— Трети — реагира бързо Флойд, преди Мадонет да успее да се обади. — Това наистина не е работа за теб. Нито пък за Стинго.

— Не би ли трябвало сам да реша това? — озъби се Стинго по най-адмиралски начин.

— Не — казах аз. — Ако искаш да ни помогнеш, най-добре ще е да организираш базата на операцията и да ни ръководиш оттук. Заявявам, че предложението е гласувано на второ четене и е прието. Демокрация има тогава, когато мен ме устройва.

Стинго се засмя и адмиралската навъсеност изчезна от лицето му. Беше твърде умен, за да спори.

— Съгласен. Признавам, че гаранционният ми срок за полева дейност отдавна е изтекъл. Болните ми кокали го подсказват. Моля те, Мадонет, отстъпи милостиво под натиска на историята. Кимаш, макар и с неохота? Добре. Освен помощта, която ще бъде осигурена от Аида, ще се погрижа Специалният корпус да осигури цялата необходима екипировка. Въпроси? — Той ни изгледа кръвнишки, но всички мълчахме. Стинго кимна доволен.

— След като това решение е взето, мога ли да внеса една молба? — каза Мадонет. — В хода на разговорите установих, че всички тук са истински почитателки на Плъховете…

— Дали не можем да треснем един последен гег преди трупата да се разтури? Бас държа. Всички са единодушни.

Всички се зарадваха, с изключение на Стинго — той беше нещастен, понеже всичките му инструменти бяха превърнати в куп елементарни частици. Но Мадонет, изобретателна както винаги, беше уредила някои неща преди да ни спомене за гега.

— Поразпитах момичетата. Казаха ми, че имат добър камерен хор, както и симфоничен оркестър. При тях все ще се намери поне един инструмент, на който Стинго може да свири.

— Какъвто и да е! Ако трябва, ще свиря на всички, само ме пуснете! — възкликна той и този път около мен имаше само усмивки и радостни възгласи.

Благодарение на чудесата на съвременната медицина, на облекчаващите и оздравяващи лекарства и на пенкилерите в големи дози, следобеда на същия ден вече бяхме готови за концерта. За матине, тъй като нощта все още отстоеше на две наши денонощия разстояние и не си струваше да я чакаме.

На спортния стадион се събра огромно множество. Посрещнаха ни радостни викове и възгласи. Изглежда, публиката ни нямаше нищо против, че Стинго не е в концертен костюм и седи на инвалидната си количка. Ако сега трябваше да падне последната завеса за Стоманените плъхове, то ние бяхме готови да изнесем концерт, който да се помни. За момента оставихме настрана по-войнствените песни и се потопихме в едно мелодично блус-парче.

Изпълнихме много бисове. Най-после концертът ни свърши с усещането за умора и щастие, което човек изпитва само след прекрасно свършена артистична работа. Сънят дойде лесно, но неспособен да окажа съпротива, аз за пореден път хвърлих поглед на оставащите ми дни, блеснали пред затварящите ми се очи.

Все още седем. Все още една седмица. Достатъчно време за добрия адмирал Стинго да удари по масата и да ми осигури антидота. Мисля, че се усмихвах, когато затварях очи, което си беше доста голяма промяна в сравнение с изминалите вече двадесет и три дена. Наистина си беше.

От друга страна, до щастливия ден, в който щях да отпуша тапата и да изгълтам противоотровата, ми оставаха само седем дни живот.

Лека нощ, Джим. И лек сън…