Стоманеният плъх си свирка блус

27.

— Флойд, ако обичаш, поноси го малко — казах и му подадох фалшивия времекоп. Излизахме от последния осветен тунел и оттук нататък зависехме изцяло от Аида. — Нещо се скапах.

— Не се учудвам. Но и ти трябва да ме разбереш — търпението ми наистина се изчерпи. Така че се потруди здраво и се постарай да изровиш достатъчно енергия, за да ми обясниш какво всъщност стана. Нищо не разбирам. Спомням си много добре, че разсипах убийцобота с този пистолет, който си затъкнал в колана си. Фидо ми го даде. После скочих през вратата и ти казах да залегнеш, за да мога да застрелям Командира и всички, които си търсят белята.

— Точно така, и аз си го спомням.

Фидо излая и сви от тъмния тунел в още по-тъмен такъв. Гласът на Флойд звучеше разтревожено.

— Спомням си, че натиснах спусъка. После изведнъж се оказва, че пистолетът го държиш ти, не аз, а до мен стоят две същества — хора ли, роботи ли — не знам. Примигвам и поглеждам към лабораторията — всички стоят като замръзнали. Нищо не се помръдва, просто нищо. Обръщам се и виждам, че двете метални неща са изчезнали. Така че започвам да чувствам, че мозъкът ми ще се пръсне. Затова ще ти бъда безкрайно благодарен, ако бъдеш така любезен, и то колкото може по-бързо, да ми обясниш какво се случи, по дяволите.

— Де да знаех. И аз видях абсолютно същото като теб. Не знам какво се случи.

— Но ти трябва да знаеш — нали говореше с тях!

— Нима? Не си спомням. Всичко е някак си объркано…

— Джим, недей да се държиш така с мен. Не може да не си спомняш! А за какво крещеше на адмирала? Нещо за отрова и за друг адмирал.

— Виж, на това мога лесно да ти отговоря. Известни индивиди ме изнудиха да се включа в тази операция, като ме излъгаха, че съм отровен и че ми остават трийсет дни живот, ако не получа противоотровата. Оказа се, че отрова не е имало — следователно и антидот. Тъй че през цялото време, докато щъкахме насам-натам, си мислех за противоотровата и броях дните до момента, в който ще опъна петалата и ще гушна босилека.

— Трябва да е било доста тежко — каза той.

— Прав си. Освен това съм крайно уморен, така че, ако обичаш, нека поотложим малко този разговор. За известно време бих искал да се съсредоточа върху преместването на единия си крак пред другия.

Независимо дали му харесваше, Флойд засега трябваше да се задоволи с толкова. Защото ми беше нужно известно време на дълбок размисъл — аз пък трябваше да измисля някаква приемлива версия и за него, и за останалия народ. Залитах от умора и бях безкрайно благодарен, че по пътя си из тунелите не срещахме противник. А когато Фидо активира спасителния люк и видяхме синьото небе, въздъхнах с облекчение. Върнах пистолета на Флойд и използвах последните си остатъци от сила, за да изпълзя на повърхността. Отпуснах се със стон и се облегнах на полпетоновото дърво.

— Ето ти пистолета, Флойд — казах. — Сега, ако обичаш, подай ми древния артефакт. Аида, идва ли някакъв транспорт насам?

— Би трябвало. Изпратих данни за местонахождението ви веднага щом излязохте на повърхността и можех да изчисля триангулацията. Помощта идва.

Наистина беше така, защото в небето бързо се разрасна едно черно петно и се преобрази в катера „Безпощадни“, който кацна с разтърсващ тътен. Веднага познах този стил на летене и затова изобщо не се изненадах, когато през отворената врата се изниза капитан Тремърн.

— Моите поздравления — каза той и протегна ръка. — Ти успя, Джим.

— Благодаря — отвърнах и си подадох ръката за едно яко здрависване. — Но недей да си мислиш, че беше много лесно.

— Никога! Че нали бях с вас. Мога ли да те освободя от това нещо?

— Не! — извиках аз и сам се сепнах от ясно доловимата нотка на истерия, дори на начални форми на лудост, която долових в гласа си. — Ще го връча официално, заедно с подробно обяснение на неговата същност, по време на срещата.

— Каква среща?

— Срещата, която ти сега ще организираш в Пентагона. Искам всички Стоманени плъхове да се съберат там. Последно събиране, така да се каже. Мадонет върна ли се вече в своя офис-затвор?

— Още не. Каза, че нямало да напусне планетата, докато не се върнете.

— Вярност до края! Браво. Сега чуй: освен всички Плъхове бих искал да видя там още няколко приятели.

— Приятели? — Той ме изгледа смаян. — Кои?

— Ами оня мачовски дебел главорез Свиняра например. Краля на мачовците. Освен това можеш да поканиш Железния Джон, както и неговата противоположност, Мата. Самият ти също можеш да се чувстваш поканен. Ще се заформи много интересна сбирка.

— Интересна да! Но невъзможна. На никого от изгнаниците на тази планета не е разрешено да посещават Пентагона.

— Така ли? Че кой ми каза, че се канел да оправи нещата на Лиокукае? Не беше ли ти?

— Да, но…

— Точно сега е моментът, капитане. Защото на тази среща аз не само ще приключа с този чужд артефакт и ще разкрия неговата тайна, но освен това ще кажа пред всички как точно ще приключи ситуацията тук.

— Как?

— Поканен си на срещата. Там ще разбереш.

— Няма да е лесно да се уреди.

— Напротив, много ще е лесно! — Посочих Флойд. — Попитай него за странните неща, които ни сполетяха, докато бяхме долу при сървайвалистите. Адмирал Стинго ще потвърди неговия доклад. На тази планета има много повече за чистене, отколкото изобщо си си представял. Събери си аргументите, поговори с началниците, изобщо погрижи се. — Подадох му артефактния артефакт. — И недей да ме будиш, преди да си уредил всичко.

Качих се уморен в катера, избутах облегалките на последния ред седалки, изпънах се и тутакси заспах.

Следващото нещо, което осъзнах, беше, че Флойд разтърсва ръката ми.

— Вече сме в Пентагона. Закуси и се преоблечи. Всички са готови и те чакат.

Къпах се дълго. Изобщо не бързах. Те бяха организирали срещата — според моите условия — просто защото нямаха друг избор. Ако можеха, щяха просто да ми кажат да си гледам работата. Но лабораторните техници нямаше да открият нищо при изследването на артефакта. Флойд щеше да им разкаже една объркана история за онова, което се беше случило, когато бе скочил с извадено оръжие. Много объркваща. И най-накрая щяха да се принудят да стигнат до неохотното заключение, че единственият начин изобщо да разберат какво се е случило в подземната лаборатория, е аз да им го обясня. След което да постъпят с мен както си знаят.

— Добре, Джим — казах на усмихнатата си гладка физиономия в огледалото, докато си сресвах косата. — Да им дадем това, което искат.

Флойд пое ролята на мой водач и измарширувахме по коридорите до конферентната зала.

— Здрасти, приятели! — усмихнах се на не особено приятелските физиономии.

Единствено Мадонет отвърна на усмивката ми и ми махна с нежната си ръчица. Адмирал Стинго се беше стегнал, Тремърн беше некомуникативен и гледаше мрачно, но ми намигна, когато хвърлих поглед към него. Мата ме гледаше студено. Железния Джон и Свиняра бяха оковани към столовете си, иначе щяха тутакси да ме убият. Засега можаха само да ме гледат кръвнишки с убийствен блясък в очите. С голямо удоволствие забелязах, че косматият ми червен приятел е с обинтован череп и едната му ръка е гипсирана. Древният артефакт бе поставен на масата. Приближих се и седнах на ръба до него.

— Кажи ни за този уред — каза адмирал Стинго с разумен и приятелски тон.

— Все още не, адмирале. Доколкото разбирам, вашите техници не са могли да открият нищо.

— Казаха, че е на над един милион години. Това е всичко.

— Далеч не е само това. Но най-напред няколко встъпителни думи. Приятелят с подутините и червената козина е Железния Джон. Водач на един култ, който трябва да премахнете. Бихте могли да го откарате за лечение в някое учреждение за криминално проявени луди. Заедно с дебелака до него. Поисках да бъдат доведени тук, за да видите до какво е довела вашата политика на добронамерена немарливост човешките същества на този боклукчийски свят.

Усмихнах се и изчаках ругатните и плюенето да секнат, след което кимнах любезно на двамата вредни типове и продължих:

— Има ли сред вас някой, който би желал да живее в обществата, в които по принуда сте вкарали безпомощното население на Лиокуокае? Очевидно не. Затова още сега трябва да се създаде комитет. Да се разработят планове за освобождаване на жените и децата от тяхното иго. Ще разберете, че Мата би могла да ви даде полезни съвети по този въпрос. Мисля, че ще трябва да се проведат индивидуални разговори с представителите на мъжкия пол на планетата. Сигурен съм, че мнозина от тях харесват своя свят такъв, какъвто е. Те могат да си го запазят. Останалите заслужават нещо по-добро. Но всичко това е въпрос на бъдещето. Нека сега се обърнем към миналото. Сигурен съм, че на останалите от моя екип ще им бъде мъчно за разпадането на групата „Стоманени плъхове“. Изсвирихме последното парче, изпяхме последната си песен. И за аматьори се справихме доста добре. Един младеж престъпник, един адмирал, един експерт по ръкопашен бой и една — всъщност каква си ти, Мадонет? И недей да объркваш и двама ни, като ми говориш пак за измислената си кабинетна служба. Това не е в твоя стил. Всички останали свалиха картите — тъй че кажи за себе си.

Тя се изправи, намуси се малко, после се усмихна.

— Заслужаваш да узнаеш истината, Джим. Аз наистина имам кабинет. Но той е в Галаксия Университато, където преподавам във факултета по археология. Университетът вложи в тази операция толкова много пари, че ръководството му настоя да имаме свой представител.

— Радвам се, че този представител беше ти, професоре. Беше истинско удоволствие да работя с теб. — Хвърлих й една въздушна целувка, тя я хвана във въздуха и ми я върна.

— Не знаех за това! — каза адмирал Стинго. Беше повече от стъписан. — Започвам да разбирам, че в тази така наречена операция по намиране на чужд артефакт е имало нива на секретност и двойственост, за които, изглежда, никой не е и подозирал. Колкото повече научавам, толкова повече вони. И толкова повече изглежда, че всичко това носи отпечатъка на Вонящия Бенбоу.

— Този прякор е засекретен и ще бъде изтрит от досиетата! — изрева откъм внезапно отворилата се врата един отвратително познат ми глас. — Смешките и игрите свършиха. Седни, ди Гриз. Сега аз поемам командването.

— По-добре не можеше и да бъде! — Извърнах се, преизпълнен с любезност, за да погледна в лице вечно намръщената физиономия на адмирал Бенбоу. — Толкова е хубаво, че просто не може да бъде вярно. Ето ви го самия отровител, лично.

— Млък! Това е заповед.

Стинго беше смаян.

— Бенбоу, кучи сине — защо си прескачал през главата ми с този проект? Има ли още нещо, което не съм знаел?

— Доста неща. Но твоята потребност да ги научиш е доста под нивото на информация, която ти се полага по ранг. Тъй че като този мошеник, млъкни и ти.

— Стига заповеди, Бенбоу — намесих се аз. Неохотно, защото за мен няма по-голямо удоволствие от това да слушам лафовете, които си разменят двама адмирали. Но беше време за работа, не за забавления. — А сега кажи истината, просто за разнообразие. Твоя беше идеята да ми се даде фалшивата трийсетдневна отрова, нали?

— Разбира се. Знам как да се оправям с престъпници. Никакво доверие, само страх. И пълен контрол. — Гущерските му устни се свиха в смразяваща усмивка. — Сега ще ти покажа как действа този принцип.

Той щракна с пръсти и в стаята нахлу един адютант с познат пакет в ръцете. Бенбоу го взе и змийската му усмивка се разшири.

— Не си мислел сериозно, че ще те оставя да се измъкнеш с това, нали?

Беше пакетът с трите милиона кредита, който бях изпратил по пощата на професор Ван Дайвер на съхранение. Хонорарът ми за това, че бях рискувал живота си, честно спечелени пари. Сега в ръцете на врага. Не само че не се притесних, а страшно се зарадвах.

— Колко мило от твоя страна, адмирале — изкисках се аз. — Кръгът е пълен, пръстенът се затвори. Пиесата свърши. Чуждият артефакт е намерен. Последната песен е изпята. Благодаря, благодаря.

— Смей се, смей се, ди Гриз. Ей сега ще ти се стъжни. Макар че няма да бъдеш екзекутиран за грабежа на Монетарницата, ще влезеш заслужено в затвора за това престъпление. А този хонорар, който измъкна от университета, ще бъде върнат. Заедно с артефакта.

— А, най-после се сети и за него. Не искаш ли да разбереш какво представлява той, какво прави?

— Не. Не е мой проблем. Нека университетът си блъска главата с него. Всичко това свърши и животът ще продължи да си тече, както досега.

— Включително и животът на тази окаяна планета?

— Разбира се. Няма да позволим на разни добряци да се месят в здравата администрация на закона.

— Адмирале, аз наистина ви се възхищавам — казах, изправих се и се обърнах към напрегнатата публика. — Чу ли това, Железни Джон? Можеш да се върнеш на старата си работа на дъното на онова блато веднага щом кокалите ти се излекуват. Свиняр, можеш да продължиш с убийствата и с всичките си свинярщини. Властта на закона и правосъдието ще бъде възстановена — според правилата на адмирал Бенбоу.

— Арестувайте този човек — заповяда Бенбоу и отнякъде се появиха двама въоръжени гвардейци и тръгнаха към мен.

— Ще си изляза тихо — казах. Обърнах се и докоснах чуждия артефакт така, както ми бяха обяснили. — Но ще изляза сам.

Стана толкова тихо, че карфица да падне, ще се чуе. Но карфица не можеше да падне.

Нищо не можеше да се движи. Нищо не се движеше. Нямаше да се движи доста дълго време.

Освен мен, разбира се. Понесох се, подсвирквайки си весело „Нищо не е прекалено лошо за врага“, и си взех от адмирала спечеленото с труд възнаграждение. Усмихнах се сърдечно срещу опуленото му замръзнало лице. Което щеше да си остане опулено доста дълго. Обърнах се и махнах с ръка на скованата като скулптурна група публика.

— Най-добрите от вас работиха със Стоманените плъхове. Благодаря ви, приятели. Благодаря и на теб, капитан Тремърн. Всъщност защо само ти благодаря? Защо не ми помогнеш малко?

Приближих се и го докоснах по ръката, за да го освободя от стазисно-съпротивителното поле.

— За какво да ти помогна? — Той огледа неподвижната сцена. — Какво става тук?

— Каквото виждаш. Няма пострадали, но никой от тях няма да се движи за известно време. Темпорален стазис.

— Това ли се е случило с Флойд?

— Точно това.

— А по-подробно?

— Пътешественици във времето. Чуждият артефакт изобщо не е чужд, а човешка конструкция от далечното бъдеще, изпратена назад и загубена във времето. Обещах на пътешествениците във времето да не казвам на никого. Правя това единствено изключение за теб, защото имам нужда от твоята помощ.

— Каква помощ?

— Да изведеш двама ни оттук, за да можем да се заловим с разчистването на тази воняща планета. Както видя, адмирал Бенбоу току-що пристигна, което означава, че в момента на орбита около планетата има междузвезден кръстосвач. Двамата с теб ще вземем някакъв транспорт и ще отидем там. Като стигнем, ще използваш своя ранг и лукавството си, за да ни вземат на борда и да се махнем по-далеко от Лиокукае. А щом се върнем в цивилизацията, ще вдигнем голям шум за злините, които се вършат на тази планета. Ще се развихри скандал и ще се търкалят глави.

— Моята ще бъде първата. Плюс военен съд, вероятно разжалване и сигурен доживотен затвор.

— Няма да е чак толкова лошо. Ако успеем да привлечем силите на светлината на наша страна, силите на мрака няма да могат и с пръст да те докоснат.

— Това ще отнеме време…

— Капитане, ето от това нещо разполагаме с изобилие! С цели шест месеца. Точно толкова ще продължи този стазис. Те няма да разберат, няма да усетят, че е минала дори и една секунда. Но, охо, ще се смаят, и още как, когато разберат колко са се променили нещата, докато са се правели на статуи! Когато напусна тази стая, стазисът ще се самохерметизира и ще стане непроницаем и непропусклив. Докато се вдигне, кампанията за реформи вече ще е успяла и затворническото предназначение на тази планета ще бъде само един лош спомен.

— А аз ще бъда разжалван, изхвърлен от работа и лишен от пенсия.

— Но много човешки същества, които иначе биха останали да живеят в мизерия или дори биха измрели, ще бъдат живи и щастливи. Освен това армията не е най-подходящото място за един възрастен човек. Пък и с един милион кредита в банковата сметка ще можеш да си наемеш адвокати, да си живееш добре и да забравиш миналото.

— Какъв милион?

— Подкупът, който ще преведа на посочена от тебе сметка, в случай че се съгласиш да направиш всичко това.

Той размаха юмрук.

— Ти си мошеник, ди Гриз! Наистина ли мислиш, че мога да се принизя до твоето криминално и мошеническо ниво?

— Не. Но можеш да станеш главният администратор на фондация „Спасете Лиокукае“, създадена от някой анонимен благодетел.

Той се навъси и отвори уста да протестира. Спря се. После избухна в смях.

— Джим, ти наистина си голяма работа! Какво пък, по дяволите — защо да не го направя? Но по моите условия, разбрано?

— Разбрано. Само ми кажи къде да преведа чека.

— За това има време. Сега дай да ти намерим униформа, а аз да фалшифицирам няколко заповеди. Имам чувството, че започва да ми харесва да съм цивилен.

— Ще ти хареса, сигурен съм. Тръгваме ли?

Тръгнахме. Марширувахме в крак, по най-военен начин. Марширувахме към бъдещето, към едно по-добро и по-светло бъдеще.

Блусът беше изпят. Страницата бе обърната, главата — приключила. Тремърн щеше да свърши добра работа и да оправи този прогнил свят. Аз щях да се чувствам не по-зле, след като отново се вмъкнех в пролуките на обществото.

След шест месеца щях да съм далеч от Лиокукае, следите щяха да са заличени, банковата ми сметка щеше да е пълна, животът — още по-интересен. И Стоманения плъх щеше да подготвя новия си удар!