Стоманеният плъх си свирка блус

8.

— Начинът, по който тръгва операцията, не ме радва много — казах мрачно, докато бърках с лъжицата почти безвкусната овесена каша, която, изглежда, беше основният хранителен продукт по тези места.

— Кой спори? — обади се Стинго, взрян подозрително в собствената си паница. — Това нещо не само прилича на лепило. И вкусът му е такъв. Ега ти Свиняра!

— Ще ти се лепне за реброто — изсумтя Флойд и аз зяпнах. Дали всъщност не проявяваше чувството си за хумор и нямаше предвид Мадонет? Вероятно не — поне ако се съдеше по изражението му. Избутах тази мисъл от главата си.

— Не ме радва не само досегашният ход на операцията — поясних аз, — но и сегашната ни компания — Свиняра и неговите гнусни типове. Вече похабихме почти цял ден без особена полза. Ако артефактът е при фундаменталоидите, трябваше вече да ги търсим.

— Но ти обеща концерт — логично изтъкна Мадонет. — Нали не искаш да оставим тукашните си фенове разочаровани?

— Да не дава Господ — измърморих пак мрачно и бутнах паницата настрана. Не можех да им кажа за трийсетдневната отрова. О, по дяволите! — Хайде да ставаме. Може би една малка репетиция, за да проверим дали техниката е в изправност. Надявам се, че сме в добра форма.

Изоставихме с голямо удоволствие по-голямата част от храната си и помъкнахме тежкия си багаж към мястото на концерта. Там имаше малка дъбрава, чиито дървета служеха за носещи колони на доста грубата сценична платформа. Между тях бяха закрепени талпи с набити под тях подпори, в случай че цялото съоръжение хлътнеше прекалено много. Публиката ни — малки семейни групички, се събираше неохотно и недоверчиво по поляната. Мъжете, въоръжени до един с мечове или сопи, наблюдаваха изкъсо женорята си. Е, това общество използваше роби, така че подобна загриженост беше лесно разбираема.

— Поне се стараят да изглежда красиво — каза Мадонет и посочи с ръка.

„Доста грубичко и натруфено“ — помислих, но не изказах мисълта си на глас. Туткащи се роби носеха клони с листа и ги подреждаха около платформата. Сред листата се виждаха дори забодени цветя. Охо, тази нощ в Лиокукае щеше да има истинска веселба.

Много бях потиснат, но не исках да го предам на останалите.

— Хайде да почваме! — казах, метнах денка си на платформата и се из катерих след него. — Този свят очаква първото ни представяне на живо. Ако не смятаме бързото парче при пристигането си. Нека да им покажем на какво е способна една тайфа истински плъхове!

След нашата поява прииждащата публика се окуражи и пристъпи към сцената. Закъснелите побързаха да заемат места. Докато настройвахме и изсвирихме по един-два акорда, пуснах няколко гръмотевични ефекта, които накараха хората да извърнат погледи към небето. Когато бяхме готови да започнем, се появи и самият Свиняр — проби си път през тълпата, придружен от двама тежковъоръжени телохранители. С тяхна помощ се покатери върху платформата и вдигна ръце. Настъпи пълна тишина. Може би от уважение, може би от омраза и страх — или цък от всичко това заедно. Но подейства. Свиняра се усмихна широко на насъбралото се множество, повдигна величествения си корем така, че да може да пъхне палци в колана си, и заговори:

— Свиняр се грижи за негови хора. Свиняр ваш приятел. Свиняр ви води Стоманени плъхове и тяхна магическа мюзик. Сега да чуем ваш голям поздрав за тях.

Чухме високо мърморене, което трябваше да мине за поздрав. Докато говореше, неговите главорези покачиха на платформата внушителен тапициран стол, който изскърца, когато вождът стовари телесата си в него.

— Свири — заповяда той и се отпусна, за да се наслади на музиката.

— Хайде, банда, да почваме! — Духнах в микрофона на ревера си и усиленият ми дъх профуча над публиката. — Здравейте, любители на музиката. По молба на многобройните ни фенове тук и поради факта, че ни гепиха за наркотици, дойдохме на вашата слънчева планета, за да ви донесем музиката, слушана из цялата Галактика. За нас е огромно удоволствие да посветим следващата си песен на човека, организирал този концерт, маестро Свиняр… — Той кимна благодарно и аз включих барабанния туш, който прокънтя из околните поляни.

— Една песен, която всички вие познавате и, надявам се, обичате. Нещо, което всички можем да усетим, споделим, да му се насладим заедно, да се посмеем заедно и да поплачем заедно. Предлагам ви нашата собствена и оригинална версия на тази класика в съвременната музика, хита — „Крастав крак сърби!“

Последваха радостни възгласи, болезнени крясъци и див ентусиазъм. И ние забихме това твърде гръмко и завладяващо — макар и краставо — парче.

Голямо чесане и тропане на крастави крака падна, да ви кажа. Както и бурни възгласи и радостни викове, когато парчето свърши. Изпълнени с ентусиазъм, изсвирихме още две песни, преди да обявя почивка.

— Благодаря ви, приятели, благодаря ви много. Страхотна публика сте. А сега ни дайте няколко минути да си отдъхнем и продължаваме…

— Много добре, много добре наистина — каза Свиняра, като се приближи до мен и измъкна микрофона от ревера ми. — Знам, че всички ние сме слушали тези музиканти преди — от голямата кутия, — тъй че удоволствието, което ни предоставиха, за нас не е изненада. И все пак беше чудесно, че можахме да ги видим на живо. Аз съм благодарен и знам, че и всички вие сте благодарни. — Той се обърна и ми се усмихна широко. С усмивка, която, усетих ясно, изобщо не съдържаше топлина или хумор. После отново се извърна към множеството и широко разпери ръце.

— Толкова съм благодарен, че приготвих една малка изненада за всички вас. Искате ли да разберете каква е тя?

Отново абсолютна тишина. И някакво шумолене. Публиката определено не си падаше по изненадите на Свиняра.

И беше права.

— Напред! — изрева той по микрофона, толкова гръмко, че гласът му отекна като гръм. — Напред! Напред! Напред!

Залитнах и за малко да падна на платформата — но не от гласа му, а защото тя се разтърси. Последва рев на мъжки гласове и изпод краката ни, отмятайки маскировъчните клони, се изсипа маса въоръжени мъже. Заизвираха на вълни, размахали криваци, и с дивашки рев се понесоха към бягащата публика.

Гледахме онемели как започнаха да повалят мъже и жени на земята, да ги оковават и връзват. Атаката беше бърза, победоносна и скоро приключи. Поляната се опразни, беше изчезнал и последният посетител. Тези, които бяха останали, се оказаха овързани и или кротуваха, или стенеха от болка. Над стенанията ясно прокънтя смехът на Свиняра. Той се прегъваше в огромния си стол, обзет от сатанински хумор, и по бузите му се стичаха едри сълзи.

— Но откъде? — обади се Мадонет. — Откъде се появиха тия? Когато започнахме концерта, долу нямаше никой.

Скочих на земята, изритах няколко клона и видях зейналия отвор на тунела. До него имаше покрит с пръст дървен капак. Последва тътен и Свиняра се приземи до мен.

— Страхотно, нали? — Той посочи отвора. — Моите хора го копаха няколко месеца. Изнасяха пръстта в калта, когато валеше. Мислех да свикам тук митинг. Някои дребни подаръци, нали разбираш, и така нататък. Но ето че се появихте вие! Ако бях способен на благодарност, щях да съм ви благодарен. Но не съм. Въпрос на сляпа случайност. И победа за тези — тоест за мен, — които са достатъчно умни да използват предоставената възможност. Следва малко празненство. Ще има храна и пиене, а вие ще свирите за мен.

Той се обърна, даде указания и изрита един от новите роби, който се беше оказал на пътя му.

— Би било хубаво да го убием — каза Мадонет, изразявайки общото мнение, ако кимането на главите ни означаваше нещо.

— Внимание — предупредих аз. — В момента той държи всички козове и разполага с всичките си главорези. Дайте да си изсвирим концерта и после да помислим как можем да се измъкнем оттук.

Нямаше да е лесно. Дървената зала на Свиняра беше претъпкана. Пиеха, без да се напиват, хвалеха се с подвизите си и пак пиеха. Изсвирихме едно парче, но никой не ни слушаше.

Всъщност един ни слушаше — Свиняра. Слушаше и гледаше. Поклащаше се и току замахваше с китка да укроти темпа ни. Отпускаше се в каменния стол и опипваше дръжката на огромния си меч, чиято ножница беше издълбана в камъка до ръката му. И непрекъснато ми се усмихваше с лишената си от хумор усмивка.

— Животът тук е малко по-различен, а, Джим?

— Би могло да се каже.

Ако търсеше повод, не бях аз човекът, който щеше да му го предложи. Изобщо не си падам по кавгите.

— Тук ние си правим живота и сами си определяме правилата му. Отвън, сред хермафродитните светове на Галактиката, управляват изнежени интелектуалци. Мъже, които се държат като жени. Тук ние сме се върнали към времената на примитивните, мъжествени, истински мъже. Сила чрез сила. Това ми харесва. И аз определям правилата тук. — Погледът, който хвърли към Мадонет, беше направо отблъскващ.

— Великолепна певица и хубава жена — каза той и ме погледна. — Твоя жена, казваш? Дали не можем някак да го уредим? Чакай да помисля — о, да, може да се направи нещо. Там, на така наречените цивилизовани планети, не би могло да се направи нищо. Но тук може. Защото аз съм Свиняра, а Свиняра може да направи всичко.

Той вдигна тлъстата си ръка и ме потупа по челото.

— Според моя закон и обичай, аз ви развеждам.

И бавно се изправи. Доверениците му посрещнаха просташкия му хумор с дебелашки смях.

— Това е невъзможно. Не може да стане…

За размерите си Свиняра показа завидна пъргавина — за части от секундата измъкна широкия меч от нишата в трона си.

— А това е първият урок за моята нова булка. Никой не казва „не“ на Свиняра.

Острието изсвистя и се опря в гърлото ми.