Стоманеният плъх си свирка блус

6.

По-бързото от светлината пътуване на борда на великолепния звездолет „Безпощадни“ се оказа благословено кратко. Обкръжението на военни винаги е имало упадъчен ефект върху самочувствието ми. Прекарахме един ден в яки репетиции, придружени от лоша храна, но пък спахме добре. На другия ден имаше парти без никакъв алкохол, тъй като Флотата я кара само на чай. След това, няколко часа преди срещата ни със совалката, медиците ни биха инжекции, които трябваше да симулират последствията от лечението ни от наркотика.

Мисля, че бих предпочел самото лечение. Нямаше да имам нищо против и ако бях се разминал с последното си ядене. Беше достатъчно лошо, че да ми липсва. Виж, шоковете и треперенето бяха нещо съвсем друго. Очите на всичките ми треперещи и препъващи се колеги музиканти бяха почервенели като жарава. Не смеех да се погледна в огледалото от страх пред това, което може да видя.

Стинго беше посивял, изпит и изглеждаше на сто години. За миг изпитах чувство на вина, че съм го измъкнал от спокойния пенсионерски живот. Но това чувство бързо отшумя, след като се сетих за собствените си проблеми.

— И аз ли изглеждам толкова зле като теб — попита ме Флойд прегракнало. Новопораслата му брада се чернееше върху сухата като пергамент кожа.

— Надявам се, че не — изхриптях в отговор. Мадонет се пресегна и ме потупа по треперещата ръка в изблик на нещо като майчинско чувство.

— Само тази нощ и ще мине, Джим. Ще видиш.

Не можех да й отговоря със синовни чувства, защото напоследък бях започнал стремглаво да хлътвам по нея. Надявах се, че го прикривам. Изръмжах нещо и се затътрих към челните отсеци — надявах се, че там ще мога да остана сам със собственото си нещастие. Но и това не помогна, защото в този момент високоговорителят на тавана изпращя заплашително и веднага след това избоботи гласът на адмирала:

— Слушай команда. Всички Стоманени плъхове да се съберат на дебаркационна станция дванайсет след две минути. Намираме се в паркираща орбита. Една минута петдесет и осем секунди. Една минута и…

Изхвърчах в коридора, за да се отърва от този глас, но той ме преследваше, докато бягах. Пристигнах последен и рухнах до останалите, които се бяха натъркаляли по палубата до опакования ни багаж. Адмиралът се появи над мен като лош сън и изрева:

— Внимание! Всички стани, мърлячи такива!

— Никога! — извиках аз дори още по-силно. — Махни се, нечестив военен сатана! Ние сме музиканти, цивилни, лекувани от медиците наркомани и сме длъжни да мислим и да се държим като такива. Някой ден, ако оживеем, може би някои от нас отново ще се озоват под твоите тъпи заповеди. Но не сега. Остави ни да почиваме в мир и чакай моите доклади.

Той изрева някаква флотска ругатня, но съобрази да се завърти на пети и да изчезне. Последваха прегракнали поздравления от страна на моите спътници, което ме накара да се почувствам по-малко жалък. Последвалата тишина беше прекъсвана от единични стонове, докато не забръмча далечен мотор. Люкът за совалката величествено се отвори и през него прекрачи енергичен капитан с планшет през рамо.

— Групата, кацаща на Лиокукае?

— Всички налице, всички болни. Изпратете носачи за багажа.

Той измърмори нещо в микрофона на ревера си, посегна към кръста си и откопча чифт белезници. И акуратно ги постави на китките ми.

— Що бе? — смутолевих аз, взрян в прангите.

— Не ми създавай проблеми, гаден наркоман, и аз няма да ти ги създавам. Навън из Галактиката може и да си много велик, но тук си само един от многото осъдени мошеници. И ще си носиш багажа сам. За такива като теб няма носачи.

Отворих уста да го убия словесно, но ги затворих веднага. Нали идеята, че за нашата мисия трябва да знаят минимален брой хора, беше моя. Този очевидно не бе от тях. Изправих се със стон и се затътрих през люка с товара си на гърба. Другите ме последваха в същото състояние.

Орбиталната совалка бе мрачна и безрадостна. Още щом седнахме на металните седалки, те ни стегнаха автоматично за глезените. Танци по пътечките на този кораб не се предвиждаха. Наблюдавахме мълчаливо как нахвърлят денковете ни в багажния отсек, после погледнахме към големия екран в предната част. Много звезди. Те се завъртяха и корпусът на „Безпощадни“ изплува пред нас, смали се и се стопи в чернотата. После пикапът се обърна и видяхме приближаващото се туловище на планетата. Чу се пукащ и изпълнен със статичен шум древен запис на военен марш. Маршът отшумя и бе заместен от гъгнив мъжки глас:

— Затворници, слушайте внимателно. Това пътуване е еднопосочно. Вие сте се противопоставили на всички усилия да бъдете приспособени към мирния живот в нашето хуманно и цивилизовано общество…

— Да го духаш в ракетната дюза! — озъби се Стинго и прокара пръсти през сивата си коса, може би за да провери дали още си е на мястото. Щях да му кимна одобрително, стига да не ме болеше толкова главата.

— … и сте се докарали дотук със собствените си усилия. След приземяването ще бъдете ескортирани от въоръжена охрана до вратите на приземителната станция. Там ще ви махнат белезниците и ще получите ориентировъчна дипляна, манерка дестилирана вода и концентрирани порции за оцеляване за една седмица. През тази седмица ще търсите ниски дървета, по които растат твърди плодове. Това са полпетонови дървета, основен източник на храна за всички. Плодовете са резултат от грижлива генна мутация и присадка, богати са на животински протеин. Не трябва да се ядат сурови, поради опасност от трихиноза. Трябва да се пекат или варят. Трябва да запомните, че…

Не желаех да запомня нищо от неговите обяснения и затова го изключих. Опитвах се да се убедя, че нормално осъденият на такъв полет пасажер трябва да е извършил нещо наистина мръсно, за да заслужи подобна съдба. Не бях убеден. Въпреки хилядолетията цивилизация човешката нечовечност към човека се проявява всеки път, когато й се предостави възможност.

Купестите облаци се разнесоха и на екрана се появи масивна петостенна сграда. Предположих, че я наричат Пентагон.

— След няколко секунди кацаме сред стените на дебаркационна станция „Пентагон“. Останете по местата си, докато не получите заповед за ставане. Следвайте инструкциите и няма да имате никакви проблеми…

Бих му създал аз един-два проблема! Но се отпуснах и разтворих юмруци. Много скоро щяхме да сме далече от досадните надзиратели и оставени сами на себе си. За този момент трябваше да се готвя.

Повлякохме се мълчаливо навън, после по пасарела, по-точно по пасарелчето, и в дебелостенния Пентагон. Където ни посрещна друг флотски офицер, с намръщено лице, посивяла коса и черни очила.

— Отведете затворниците в Зала за разпит номер девет, веднага.

Старшината от нашата охрана протестира.

— Нямам такава заповед, сър. Трябва да…

— Затваряй си човката. Това е заповед. Харесва ли ти да си старшина?

— Тъй вярно, сър! Затворници, насам!

Офицерът тръгна след нас, затвори вратата, заключи я, усмихна ни се топло и съзаклятнически ни каза: „Млък!“ После обходи стаята с нещо, което според мен представляваше съвършен детектор за подслушващи устройства. Не можех да си представя кой би поставял подслушващи устройства тук, в края на Вселената, но това си беше негова работа. Доволен, офицерът остави детектора, обърна се към нас и ми подаде ключ.

— Докато сте в тази стая, можете да си махнете белезниците. Казвам се капитан Тремърн и съм вашата свръзка тук.

Той свали тъмните очила, усмихна ни се и ни махна с ръка да седнем. Видях, че през лицето му преминава груб белег, стигащ чак до гърбицата на носа. Беше сляп. Но несъмнено можеше да вижда чудесно благодарение на вградените електронни очни заместители. Бяха позлатени и му придаваха твърде странен външен вид.

— Аз съм единственият в Пентагона, който знае за истинския характер на вашата акция. Вие сте доброволци и искам да ви благодаря. Сипете си нещо освежително и хапнете, защото това е последната добра дума, която ще чуете за доста дълго време.

— Какво има там навън? — попитах аз, след като отворих замръзналата кутия бира и отпих животворна глътка. Имаше пресни сандвичи и топъл свинедог и моите колеги ги нападнаха. И аз се присъединих, но не преди да отворя скрития тайник в моя синтезайзер и да извадя няколко необходими принадлежности.

— Какъв е животът на тази планета? Мрачен, и по-лошо от това, Джим. През вековете, откакто Лиокукае е превърната в галактическо социално сметище, тук са се разигравали смъртоносни сътресения. Оформяли са се различни култури, като подобните са се привличали. Или жестоките са налагали жестоки решения над по-слабите. Една от най-стабилните култури се е развила точно извън Пентагона. Наричат се мачовци. Мъжът е силен, жената слаба, мъжеството властва, сила чрез сила и тъй нататък, предполагам, че знаете всички тези неща. Най-важното куче сред тази глутница, този, когото съм сигурен, че ще срещнете много скоро, се казва Свиняра.

— Тези cheshitos не са ли ония типове, дето в книгите по психология ги наричат шовинистични прасета? — казах аз.

Той кимна.

— Абсолютно вярно. Така че гледайте Мадонет да не се показва много. И се научете хем да сте кротки, хем да изглеждате опасни. Ако не можете да измислите нищо друго, показвайте бицепси и надувайте перки.

— Звучи като в рая — намръщи се Мадонет.

— Не е толкова лошо, стига да внимавате. Те обичат да ги забавляват, защото нямат достатъчно мозък, за да се забавляват сами. Много си падат по фокуси, дуели и канадска борба.

— А по музика?

— Чудесно — стига да е гръмка, войнствена и да не е сантиментална.

— Ще се постараем — казах аз. — Но групата, която искам да намеря, е тази на фундаменталоидите.

— Да, знам. Както са ви казали, звездолетът с археологическата експедиция е кацнал при тях. Аз водих спасителната група, която измъкна членовете на експедицията. Затова сега съм вашата свръзка. Фундаменталоидите са номади, освен това са с твърде ограничен манталитет и противни. Опитах се да уредя нещата кротко. Не стана. Накрая пуснах в зоната наркотичен газ и измъкнах учените. Разбрах за изчезналия артефакт чак когато се озовахме извън планетата, след като всички се свестиха и възбудата премина. През това време групата, която ги беше пленила, се беше преместила и следите се бяха загубили. Не можех да направя нищо друго, освен да докладвам. Сега всичко е във ваши ръце.

— Много благодарим. Можете ли поне да ми посочите на картата къде се намират те?

— Де да можех. Те са номади.

— Чудесно. — Усмихнах се неискрено. Двадесет дни до крайния срок. Можеше да наистина да се окаже Крайния срок! Още веднъж изтърсих от главата си мрачните предчувствия и огледах бандата си.

— Питайте, ако имате някакви въпроси, защото това е последната ви възможност — каза Тремърн.

— Имате ли карта? — попитах аз. — Просто искам да знам пред какво ще се изправим, когато излезем навън.

Тремърн се пресегна към холопроектора и го включи. Във въздуха над масата изникна карта с триизмерни контури.

— Този континент е с прилични размери, както забелязвате. На планетата има и други континенти, някои от тях заселени, но не поддържат връзка с този. Артефактът трябва да е някъде тук.

Това наистина опростяваше нещата — само един континент за претърсване и около три седмици за тази цел. Отхвърлих депресивността, която депресираше моята депресираност.

— Знаете ли кой и какво има навън?

— Имаме добра представа. Инсталираме наблюдаващи устройства там, където можем, и много често пускаме шпиодетектори. — Той посочи равнината в центъра на континента. — Тук е Пентагона с мачовците около него. Фундаменталоидите се намират някъде из равнината, в зависимост от сезона. Климатът е субтропичен, но валежите са непостоянни. Пасат стада шеоти, много жилави преживни животни, някаква кръстоска между овца и коза. А точно тук, в подножието на възвишенията, се намира това, което в най-голяма степен се приближава до понятието за цивилизация в тези райони. Земеделско общество с лека промишленост, което изглежда почти поносимо, докато не се приближиш до него. Имат централен град, точно тук, заобиколен от ферми. Копаят и топят сребро, секат монети, които наричат федха. Това е единствената валута на планетата и се използва почти от всички. — Той измъкна тежка торба от едно чекмедже и я хвърли на масата. — Както се досещате, могат лесно да се фалшифицират. Всъщност нашите съдържат повече сребро от оригиналите. Този припас е за вас. Съветвам ви да си ги разделите и да ги скриете добре. Мнозина от типовете навън с удоволствие биха ви убили само за една от тях, Хората, които вадят среброто, наричат своя град Рай — възможно най-неподходящото име, което можете да си представите. Стойте настрана от тях — ако можете.

— Ще се постарая да запомня това. И искам да го запиша в паметта на моя компютър. Тук.

Издърпах малък черен метален череп, който висеше на верига на врата ми. Когато го завъртях, очите светнаха в зелено и чувствителният на допир холоекран се събуди. Копирах картата, помислих над това, което беше казал Тремърн, и за пръв път си дадох сметка в каква бездънна яма са ни пуснали. Имах друг въпрос.

— Значи всички отвън са шантави или сбъркани?

— Във всеки случай тези, които са изпратени тук за разни престъпления. Родените тук отрастват и просто се приспособяват.

— И вие не изпитвате никакво състрадание към тях? Към тези осъдени по рождение да живеят в този световен плювалник?

— Разбира се, че изпитвам. И се радвам да го чуя толкова ясно изразено от вас. Изобщо не бях чувал за този свят преди тревогата. Измъкнах професорите в безопасност и после се огледах. Тъкмо затова сега оглавявам комитета, който работи по прочистващата операция на тази планета. Лиокукае беше пренебрегвана твърде дълго от твърде много тъпи политици. Приех това назначение, за да видя нещата сам. Вашите доклади до мен, заедно с пълния ви доклад, когато се завърнете, е тъкмо това, което ни трябва, за да превърнем този затвор в част от миналото.

— Ако го казвате сериозно, капитане, аз съм на ваша страна. Но се надявам, че не се правите на стар съкафезник, само за да ви свърша работата.

— Имате думата ми.

Наистина се надявах, че е искрен.

— Аз също имам въпрос — обади се Флойд. — Към теб. Как се свързваме с капитана, ако ни потрябва помощ или нещо такова?

— Вие не. Аз се свръзвам. — Потупах челюстта си. — Вградили са ми микрокомуникатор. Достатъчно малък, за да се захранва от кислорода в кръвта. Но достатъчно мощен, за да бъде засечен от големите приемници в Пентагона. Дори да откраднат цялата ни стока, не могат да отмъкнат челюстта ми. Така че най-сериозно предлагам да се държим заедно през цялото време. С това нещо мога да разговарям с капитан Тремърн, да получавам препоръки и съвети. Но никакъв физически контакт, иначе край на прикриващата ни версия. Ако той реши да ни измъкне, край на мисията — независимо дали сме намерили артефакта, или не. Така че нека да се държим здраво, момчета и момиче, и да разчитаме на себе си. Отвън ни чака една истинска човешка джунгла.

— По-вярно не би могло и да се каже — отбеляза мрачно Тремърн. — Ако нямате повече въпроси, слагайте си белезниците и излизайте.

— Да, по дяволите — каза Стинго и стана. — Хайде да свършваме с това.

Раниците ни чакаха пред масивна, окована с пирони врата. До тях бяха поставени и четири малки пластмасови пакета, които вероятно съдържаха дажбите ни храна и вода. Във всеки беше пъхната и дипляна за ориентиране. Неколцина пазачи със зашеметяващи пушки и остени за свинепрасета пристъпиха тежко към нас и ни загледаха свирепо, докато ни махаха прангите.

— Влизайте там — изкомандва сержантът и посочи преддверието до портала за изход. — Вътрешната врата ще се затвори херметично, преди външната да се отвори. Имате само един изход. Или оставате в стаята, ако животът ви е омръзнал. След пет минути външната врата се затваря и през ей онези отвори излиза нервен газ.

— Не ти вярвам! — отрязах го аз.

Усмивката му не беше от най-топлите.

— Ами тогава изчакай и провери сам.

Вдигнах юмрук и той бързо отскочи. Остените за свинепрасета блеснаха към мен. Вдигнах пръст и им показах междугалактическия жест — стар, колкото е старо времето. Обърнах се и последвах останалите. Зад гърба ни се чу скърцане, тътен и вратата се затвори, но не се обърнах да видя. Бъдещето, каквото и да криеше то, лежеше право напред.

Помогнахме си да наместим раниците на гърбовете си и се помъкнахме към изхода. Чу се тропот на резета, скърцане на панти и портата се разтвори.

Несъзнателно се скупчихме един до друг, за да се изправим пред неизвестното.