Стоманеният плъх си свирка блус

25.

— Мога да ви убия, и то много бързо — промълви Командира хладно и спокойно. Но в същото време твърде оживено гасеше пурата си.

— По-кротко — казах аз. — След като, както изглежда, сте шеф и на двете страни в този вътрешен конфликт, и определено сте ни довели тук по някакви съображения, защо просто не ни кажете всичко по въпроса?

Той се навъси и стана сърдит и опасен. Както казваше майка ми — защо ли споменът за нея непрекъснато изскачаше в главата ми? — можеш да хванеш повече свинепрасета с мед, отколкото с оцет. Со кротце, со благо.

— Моля ви, Командире — замолих се аз възможно най-мазно. — Ние сме на ваша страна, дори и никой друг да не е. Вие знаете точно какво правите, докато останалата тълпа няма и най-малката представа какво става. Вие не само че държите тук нещата под контрол, но, изглежда, сам сте организирали умерена опозиция. Свършили сте невероятна работа, каквато никой друг не би могъл да свърши. Ние можем да ви помогнем, стига да ни позволите.

Намръщената му физиономия се отпусна. Флойд пое топката, усмихна се и кимна в знак на съгласие, без да казва нищо. Домакинът измъкна нова пура, запали я и кимна благосклонно.

— Ти, разбира се, си прав, Джим. Отговорността ми беше огромна, а бремето — тежко и продължително. А съм заобиколен от идиоти — stulteguloj, kretenoj! Толкова векове затворено размножаване и криене под земята не е допринесло с нищо за подобряване на мозъчния им капацитет. Удивлявам се, че съм единственият човек тук, който е достатъчно интелигентен, за да го забележи. Толкова съм различен от тях, че сякаш съм роден на друга планета, от родители от по-висша класа.

Това ми прозвуча познато. Никога не е имало тиранин, диктатор или военен вожд, който да не си е въобразявал, че по някакъв начин произлиза от по-висша порода.

— Вие сте различен, сър — обади се Флойд почти раболепно. — Разбрах го още когато заговорихте.

Можех да се обзаложа, че бяхме чели едни и същи книжки. Макар да ми се стори, че той я подкара твърде бързо. Оказа се, че греша.

— Нима го разбрахте? Предполагам, че разликата е очевидна за външен човек. Не беше никак лесно, да ви кажа. В началото дори се опитах да поговоря с някои от по-старшите офицери, да им обясня някои от проблемите и да предложа решения. Все едно че говорех със стена. Не че младите са по-добра стока. Иначе са нетърпеливи, това да. Ако се задълбочи човек, елементарното оцеляване не носи кой знае колко радост. В началото, може би, е представлявало известно предизвикателство. Но след няколко века удоволствието доста изтънява.

— Нетърпението на младите ли ви даде идеята да им осигурите вожд, когото да следват? — попитах аз.

— В началото не. Но започнах да разбирам, че младите започват да губят уважение към по-старите. Може би единствените хора, които продължаваха да уважават, бяха учените. От тяхна гледна точка тъкмо учените бяха хората, които поне на пръв поглед правеха нови и полезни неща. Тогава поех ролята на Алфамега. Те мислят, че съм един от по-младите учени. Бунтовник, който не е в състояние да постигне прогрес в борбата си със старите идеи по познатия начин, и затова е принуден да привлече за каузата си други, на същата възраст и със сходно мислене.

— Ръцете ми взеха да се схващат — каза Флойд с усмивка. — Имате ли нещо против да махнете тези пранги за малко?

— Имам. Искам двамата да седите там, където сте.

Непостоянен беше този наш приятел. Сърдечността веднага изчезна и той дръпна от пурата толкова здраво, че тя припука и пръсна искри.

— Ние, сървайвалистите, следим събитията на тази планета доста отблизо. С разузнавателна мрежа, която изградихме още преди тук да пристигнат другите. След това тя се разрасна и разпростря още повече. Не може птиче да изцвърчи или полпетонов плод да падне, без ние да сме научили за това. Без аз да съм научил за това. Защото аз наблюдавам наблюдателите. Наблюдавах и разбрах, че за откриването на този артефакт се използва много човешка и властова енергия. С него е свързано нещо много важно и искам да разбера какво. Изпратих отряд, който да го открадне и да взриви сградата, да скрие следите. Беше невъзможно да бъдат проследени. И все пак вие успяхте. Искам също така да разбера как постигнахте това. Говорете, и говорете бързо.

— С удоволствие — казах аз. — Моят приятел не знае нищо за артефакта. Но аз знам. Аз съм този, който го намери пръв, после го проследи и го последва дотук. Аз съм единственият, който може да ви каже как действа той — и какви невероятни неща прави. Можете да ме заведете при него и с удоволствие ще ви покажа как работи.

— Виж, така става. Ти ще дойдеш с мен. Твоят колега остава тук като заложник — съгласни ли сте? — Той се изправи и запаса някакъв огромен старовремски пистолет.

— Разбира се. Съжалявам за това, Флойд — казах аз и извърнах глава към него, като му смигнах с окото, което нашият тъмничар не виждаше. — Знам, че би дошъл с мен и би ми помогнал, ако можеше. Но не можеш. Така че остани тук и ще си в безопасност. Имаш честната дума на Джеймс Фидо ди Гриз.

— Всичко ще бъде наред, Джим. Пази се.

Можех само да се надявам, че тази смесица от двусмислици, намеци и съвети е донесла посланието ми до него. Да кръстосам мислено пръсти и да се надявам. Вратата се отвори и докато прангите ми се разкопчаваха, се чу съскане, тропот и дрънчене. Убийцоботът примигна към мен с малките си злобни оранжеви очи и ми посочи вратата с опушения си огнепръскач. Последвах Командир Алфамега навън, а Флойд остана пленник в стола. Не за дълго, надявах се, стига Фидо-Аида да беше разбрал(а) съветите ми.

Закрачихме рамо до рамо по широкия коридор с неговите рамкирани портрети на герои. Спътникът ми се усмихваше топло и от време на време попипваше гальовно пистолета си.

— Нали разбираш, че ако произнесеш и една дума за разговора ни, ще се превърнеш веднага в едно мазно петно на пода?

— Напълно си давам сметка, благодаря. Абсолютно мълчание по тази тема. Слушам, сър. Само ще погледна артефакта и ще обясня как действа. Нищо повече.

Може би външно се усмихвах, но вътрешно бях доста тъжен. Джим, ти наистина се напъха като свинепрасе в кална яма. Потискаща мисъл, но вярна. Но наистина нямах никакъв избор.

Разходката се оказа доста дълга и отново се уморих. Обещах си, когато всичко това свърши, ако изобщо свърши, да си дам дълга ваканция. Горе главата, Джим! Мисли положително и бъди готов да импровизираш.

Отвори се и последната врата и се озовахме в нещо, което очевидно представляваше лаборатория. Беше пълна с контролни табла, енергийни кабели, бълбукащи реторти и учени старци в бели рубашки. При появата на вожда последваха многобройни предани потупвания на здраво стиснати юмруци по гърдите. Почести, на които той отвърна с небрежен жест с полуразтворен юмрук. Те почтително се отдръпнаха, за да ни направят път към дългата лабораторна маса. Върху нея, закачен за многобройни жици и кабели, свързани с контролната апаратура, лежеше чуждият артефакт. Плеснах се по челото и се олюлях.

— Какво правите с каглеатора, кретени такива! — извиках. — Ако сте го активирали, всички сме мъртви.

— Не, не, само това не! — изкудкудяка един от учените старци и погледна уплашено към Командира, който му се усмихна саркастично.

— Всички вие сте тъпаци. Сега кажете на този външен какво сте направили — нареди той. — Той единствен знае какво може да прави това устройство.

— Благодаря ви, много ви благодаря! Разбира се, както наредите. — Бръчкавият се обърна към мен с тресящи се ръце и посочи с треперещ пръст.

— Само облъчихме с рентген устройството и картирахме веригата. Схемата е твърде сложна, както знаете. Появи се обаче… — той започна да се поти и да се оглежда печално наоколо, — появи се някаква реакция, когато се опитахме да проверим веригата.

— Реакция? Ако сте направили някаква грешка, светът загива! Покажете ми.

— Не, не голяма реакция. Просто това нещо погълна електричество от контролната ни верига. Отначало не го забелязахме, но щом видяхме какво става, веднага прекратихме теста.

— И какво точно сте видели, че става? — попита Командира с глас, който изстърга като груба пила по стомана.

— Това, сър, видяхме ето това. Някакъв вид покритие изведнъж изчезна и разкри тази кухина. И лампите. Това е всичко. Просто лампи…

Омаяни, всички се наведохме да погледнем. Да, наистина се беше появила кухина. И вътре се виждаха четири светещи топчета. Зелено, червено, оранжево и бяло.

— Какво означава това? — попита моят инквизитор и пръстите му зашаваха по кобура.

— Нищо съществено — отговорих, подсилвайки с прозявка несъществеността на цялата тази работа. — Тестовата верига просто тестира веригите на вашата тестова верига.

Посочих небрежно с пръст светещите лампички и видях, че цевта на пистолета му се насочва към мен.

— Това ми звучи като абсолютна дивотия. Истината, иначе загиваш.

Понякога има секунди, които продължават толкова дълго, че сякаш започват да граничат с вечността. Това беше един от тези случаи. Командира се беше втренчил в мен. Аз се стараех да изглеждам невинно. Учените, с увиснали ченета, гледаха него. Убийцоботът чакаше на входа, подрънкваше и изпускаше пара — сигурно му се искаше да убие нещо. Времето сякаш беше замръзнало и вечността се приближаваше.

Пред мен имаше няколко възможности.

Все едно че нито една.

— Истината е… — почнах аз. И не можах да продължа. Какво изобщо можех да кажа, какво можех да измисля, та да впечатля по някакъв начин този маниак?

В този момент последва гръмка експлозия и из залата задрънчаха и затракаха парчета от убийцобот.

Както можете да си представите, това наистина привлече вниманието на всички присъстващи. Както и гласът, който прогърмя миг по-късно:

— Джим — залегни!

И ето ти го Флойд на вратата, размахал някакво внушително оръжие. Фидо си беше свършил работата и го беше освободил. Той самият бе зачистил убийцобота и сега бе поел акцията оттам.

Командира вдигна пистолета.

Аз не залегнах, както ми се указа, защото бях обладан от халюцинационен миг на лудост. Прекалено много удари бях претърпял напоследък и изведнъж ме обзе непреодолимо желание да взема и аз да отвърна с удар.

Лампичките в артефакта просветваха подканящо и пръстът ми се протегна към тях.

За да направи какво?

Да докосне едно от подканящите ме цветни топченца, разбира се.

Кое точно?

Кой цвят какво означаваше за древните чуждогалактяни, които бяха направили това нещо? Нямах никаква представа.

Но зеленото за мен винаги беше означавало „тръгни“.

С истерично кудкудякане натиснах зелената лампичка.