Стоманеният плъх си свирка блус

17.

На връщане бяхме доста умълчани въпреки разнообразните удоволствия, които ни предлагаше Транспортът на насладата. Едва зад затворените врати на нашия апартамент се отворихме. Кимах одобрително, докато слушах богохулните и нецензурни проклятия, които се сипеха от устата на Флойд. Той имаше съвършено чувство за стил и продължи дълго, без нито веднъж да се повтори.

— По дяволите — казах, когато спря за момент, за да си поеме дъх. — Тоя път наистина здраво ни прекараха.

— Така е — съгласи се Стинго. — Но освен това ни излъгаха.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че Хеймскур просто ни прати за зелен хайвер. Повече от половината от неговата така наречена история на науката си беше чиста пропаганда за тълпата. Ако не можем да му вярваме за това, как можем да му вярваме, когато нарина цял куп недомлъвки за артефакта? Помните ли последните му думи?

— Не.

— Нито пък аз. Но се надявам, че някой ги е запомнил. Предполагам, че не сте забелязали, но по време на това пътуване падна голямо чесане по главата и бъркане в носа от моя страна.

Днес Флойд не беше особено интелигентен и при тази новина зяпна. Аз се усмихнах и пъхнах показалеца в ухото си.

— Хайде, небесно ухо. Приемаш ли ме?

— Не, но те чувам — отзова се Тремърн през нокътя ми.

— Добре. Но по-важното — слуша ли разходката ни с екскурзовода?

— Цялата. Много досадно. Но все едно я записах, както ме помоли.

— Помолил те е Стинго. Всекиму според заслугите. Ще бъдеш ли така добър да ни извъртиш записа на последната реч за артефакта?

— Ей сега. — След скърцане и звукове на високи обороти се чу гласът на стария ни екскурзовод.

— Зарязано. Няма го в Рая. Не съществува. Мъжете нямат нужда от подобна глупост, затова беше махнато завинаги.

След две повторения го записах едно към едно.

— Това е всичко. Благодаря.

— Виж — каза Стинго, като потупа листа. — Увърта се като невестулка. Този хитър стар дявол просто си играеше с нас, понеже знаеше, че имаме някаква сериозна причина да се интересуваме от това нещо. Нито веднъж не казва, че е унищожено. Зарязано? Това означава, че то все още би могло да се намира някъде. Няма го в Рая? Значи би могло да е на всяко друго място на тази планета. Но най-много ми харесва фразата за мъжете, които нямат нужда от него.

И се ухили като играч на покер, който сваля пет аса.

— Ако мъжете нямат нужда от него, какво да кажем за жените?

— Жените? — Усетих как челюстта ми се отвори и се затвори с тракане. — Какво жените? Нали тук има само мъже?

— Колко си прав! А точно от другата страна на градската стена има — какво? Обзалагам се, че жени. Или е така, или тук пада страхотно клониране. Аз лично залагам на природата и на някакъв вид връзка през стената.

Моят челюстофон издрънча и гласът на Тремърн отекна в синусите ми:

— Съгласен съм със Стинго. Мадонет също. Тя вече е тръгнала покрай стената към града и ще докладва веднага щом се натъкне на нещо.

Понечих да протестирам, но се усетих, че е без полза, и млъкнах.

— Изглежда — казах, — че бандата, която управлява тук, лъже за всичко. Така че лъжите за артефакта са си нещо съвсем естествено. Ще трябва да чакаме…

Млъкнах, защото на вратата се почука учтиво и се показа Велди.

— Добри новини! — обяви той с поглед, грейнал от възбуда. — Железния Джон е решил да говори със Стоманените плъхове, и то в самия Вериториум. Почест, която е над всички почести. Побързайте, благородни господа. Но първом изтупайте дрехите си и с изключение на Флойд с неговата геройска брада, моля, постарайте се да почистите с бръснача следобедната сянка, що в този миг краси музикалните ви челюсти. Ах, какви удоволствия ви чакат!

Можехме да минем и без удоволствията. Но това си беше царска заповед и нямаше как да я заобиколим. Ударих си бързо една контра и загладих челюстта, като се постарах да не се въся на образа си в огледалото. Излязох последен, качихме се мълчаливо на борда на Транспорта на насладата и тромаво ни подкараха към неумолимата съдба.

— Защо пък и тримата? — каза Стинго, отпивайки от чашата си изстудено вино. — Последния път на урока с обучаващия филм беше само ти, нали, Джим?

— Нямам представа — отвърнах. Щеше ми се да сменим темата.

Не останах особено доволен от лековатия му тон. Опитах се да си представя как Мадонет се приближава сама към другата част на града, но мислите ми все се тътреха подир Железния Джон. Какво щеше да стане пък сега?

Влязохме във Вериториума и се изненадах колко просторен се оказа той. Сега беше по-добре осветен и видях, че има много подредени в полукръг столове. Всички те се оказаха заети с най-възрастната колекция от обитатели на Рая, която бях срещал до този момент. Плешиви темета и сива коса, бръчки по лицата и беззъби челюсти.

Железния Джон лично пристъпи да ни поздрави.

— Вие сте най-сърдечно добре дошли тук и тези места са за вас. — Бяха трите най-хубави места на първия ред, отделени от останалите. — Вие сте нашите почетни гости, музикални Стоманени плъхове. Този повод е специален — специално за младия Джеймс ди Гриз. Ти си най-младият мъж тук, Джим, и много скоро ще разбереш защо ти оказваме тази чест. Твоите приятели ще наблюдават, надявам се, с удоволствие. Не само ще изпитат удоволствие, но се надявам искрено, че ще се научат чрез наблюдение. А сега да започваме…

Светлините угаснаха и залата потъна в мрак. Чу се лек смях. Появи се лъч светлина и видях как едно малко момче изприпка напред. Носеше голяма кутия. Остави я на земята, вдигна капака, извади един пумпал и го завъртя. След това извади кубчета и започна да строи куличка. Когато куличката стана достатъчно голяма, момченцето се обърна да извади от кутията друга играчка. Беше много съсредоточено малко момченце, около осемгодишно. Порови по-надълбоко в кутията, огледа се нацупено и каза:

— Не се крий, Мечо.

Погледна зад кутията, после отново в нея и след това с внезапна решителност се обърна и бързо се отдалечи. Скри се от погледа ми, но долових как бързите му стъпки се отдалечават и после спират. После момчето се върна. Носеше пухено мече. Пусна го до кутията и започна да строи втора куличка.

Сцената се освети още повече и разбрахме, че се намираме в задната част на царския двор. Момчето беше само — наистина ли само? В мрака в дъното на двора имаше нещо, очертанията му ставаха все по-видими.

Беше желязна клетка, а вътре в клетката кротко седеше Железния Джон. Момчето извика, събори куличките и се втурна да събира разпилените кубчета. Погледна към Железния Джон и после настрани. Клетката и нейният обитател явно бяха позната гледка.

Нищо особено не се случваше. Момчето си играеше, а Железния Джон го гледаше мълчаливо. И все пак въздухът сякаш беше наелектризиран и дишах трудно. Знаех, че предстои да се случи нещо съдбоносно, и когато момченцето отново се пресегна да бръкне в кутията с играчки, усетих, че се навеждам напред.

Когато то извади от кутията малка златна топка, усетих, че съм спрял дъха си. Пуснах го с въздишка. Оказа се, че не съм единственият, защото чух наоколо още много въздишки.

Топката подскочи, изтъркули се и момченцето се разсмя весело.

После я подхвърли още веднъж, този път по-силно, и тя се търкулна надалече. Промуши се през решетките на желязната клетка и се спря в краката на Железния Джон.

— Това си е моята топка — каза момчето. — Дай си ми я.

— Не — каза Железния Джон. — Трябва да отвориш тази клетка и да ме пуснеш. Тогава ще си получиш топката.

— Заключена е — каза момчето.

Железния Джон кимна.

— Разбира се. Но ти знаеш къде да намериш ключа.

Момчето заотстъпва и заклати глава отрицателно.

— Къде е ключът? — попита мъжът в клетката, но момчето си беше отишло. — Къде е ключът? Но ти си само момче. Може би си прекалено малък, за да знаеш къде е ключът. Трябва да пораснеш повече, за да го намериш.

От публиката се чу одобрително мърморене. Беше много важно да се намери ключът, знаех това. Ключът…

Точно тогава си дадох сметка, че Железния Джон гледа в мен. В клетката беше самият той. Това не беше холофилм. Той гледаше в мен и ми кимаше.

— Джим, обзалагам се, че знаеш къде е ключът. Ти не си вече момче. Можеш да го намериш — сега.

Гласът му ми подейства като остен. Изправих се, пристъпих към кутията с играчки. Краката ми докоснаха едно кубче и то се изтърколи встрани.

— Ключът е в кутията с играчки — казах аз, но не повярвах на собствените си думи, още докато ги произнасях. Погледнах към Железния Джон, който с поклащане на главата ми каза „не“.

— Не е в кутията.

Погледнах отново надолу и разбрах, че наистина знам къде е ключът. Вдигнах очи към Железния Джон и той тържествено ми кимна.

— Ти наистина знаеш къде е ключът за клетката. Сега можеш да ме освободиш, Джим. Защото знаеш къде е ключът… Вътре в…

— Мечока — казах.

— В мечока. Той не е истински мечок. Пухените мечета са за децата, а ти вече не си дете. Вътре в мечока.

Пресегнах се, отърсих с клепачи сълзите, които замъгляваха очите ми, сграбчих мечето, усетих меката тъкан между пръстите си. И чух един силен глас, който процепи тишината.

— Не е съвсем така, Джим, не е съвсем така. Ключът не е там, той трябва да е под възглавницата на майка ти!

На Стинго му се беше наложило да се приближи до мен и да извика, за да надмогне ревовете наоколо.

— Майката не иска синът й да я напусне. Затова крие ключа от клетката на Железния мъж под възглавницата си. Синът трябва да открадне ключа…

Разгневените гласове го заглушиха. После изведнъж стана тъмно, някой налетя върху мен и ме събори. Опитах се да се изправя, да му отвърна, но нечий тежък крак стъпи върху ръката ми. Закрещях силно от внезапната болка, но сред настъпилата шумотевица гласът ми не се чуваше. Нещо се стовари върху мен и тъмнината стана още по-плътна.

— Джим, добре ли си? Чуваш ли ме?

Видях лицето на Флойд надвесено над моето. Изглеждаше доста загрижен. Дали бях добре? Откъде да знам? Лежах в легло, сигурно бях спал. Защо ме будеше?

После си спомних, седнах и го стиснах за ръцете.

— Вериториумът! Стана тъмно, нещо се случи. Не мога да си спомня…

— Не мога да ти помогна, защото и аз не си спомням. Шоуто обаче си го биваше. Трудно ми беше да следя нишката, но ти беше вътре, спомняш ли си? — Кимнах. — Май ти харесваше, макар да не беше много щастлив, че трябва да разкъсаш пухеното мече. Тогава Стинго отиде при тебе на сцената и забавлението започна. Или по-скоро свърши. В този момент всичко се обърка.

— Къде е Стинго?

— Ти ми кажи. За последен път го видях на сцената. Самият аз бях заспал, току-що се събудих. Огледах се, Стинго го няма. Видях те, че хъркаш, и те разтърсих.

— Ако той не е тук…

Чу се приглушено почукване на вратата. Миг по-късно тя се отвори и ето ти го Велди.

— Благородни господа, щастливо добро утро и на двама ви. Стори ми се, че чух гласовете ви, и реших, че сте будни. Нося ви съобщение от вашия приятел.

— Стинго? Ти видя ли го?

— Разбира се. Побъбрихме си приятелски, преди да се събудите. После, преди да излезе, той ми остави този запис. Каза ми да ви го дам. Каза, че ще разберете.

Той постави на масата малък рекодер и отстъпи.

— Зеленият бутон е за старт, червеният — за стоп. — След това излезе.

— Съобщение? — попита Флойд, взе уреда и се втренчи в него.

— Натисни бутона и престани да се главичкаш с това проклето нещо!

Тонът ми го стресна, той го остави на масата и го включи.

„Добро утро, Джим и Флойд. Вие, момчета, бяхте заспали дълбоко и реших да не ви будя на излизане. Знаете ли, започвам да мисля, че този град не е подходящо място за мен. Трябва ми малко простор, за да мога да подредя мислите си. Ще се поразходя назад покрай стената, ще подишам чист въздух и ще изляза на простор, за да поразмисля. Вие стойте тук, ще ви се обадя.“

— Милият Стинго — каза Флойд. — Страшно е готин. Това е самият той, няма съмнение. И гласът му е неговият, пък и начинът, по който говори. Голям пич!

Вдигнах глава и го погледнах в очите. Лицето му беше навъсено като моето. Той мълчаливо поклати глава. Аз също.

Това съобщение не беше го оставил Стинго. Гласът наистина беше неговият. Не беше никак трудно за електронните техници да го фалшифицират.

Стинго беше изчезнал.

Какво се бе случило?