Стоманеният плъх си свирка блус

19.

— Подай ми за малко копието — извиках на девойката при вратата.

Но тя поклати глава в безмълвно „не“ и каза:

— Изпълнявам заповеди.

Никаква помощ от този източник.

Железния Джон се беше обърнал и пристъпваше към Стинго, Преодолях на бегом две тихи стъпки и нанесох летящ ритник по гърба му. С изпъната пета, убийствен удар.

И бях отхвърлен още във въздуха. Железния Джон беше колкото голям, толкова и бърз. Беше се извърнал докато още летях във въздуха и беше замахнал с ръка. Отблъсна ме встрани и ме просна на пода. Гласът му прозвуча дълбоко и застрашително като тътнещ в далечината вулкан.

— Искаш да си първият ли, малко човече? Искаш другите да видят твоето унищожение? Може би така ще е най-справедливо, тъй като ти си им водачът.

Приближаваше се бавно към мен и усетих, че съм се разтреперал от страх. Страх? Да, защото той не бе човек, беше повече от човек. Той беше Железния Джон, част от оживялата легенда, и аз не можех да го нараня.

Не, не беше! Изправих се — единият крак ме болеше — и се отдръпнах. Той беше много по-голям, по едър, по-силен от мен. Но не беше легенда. Беше човек.

— Голям тлъст червен мърляч! Космат шарлатанин!

Очите му се разшириха, червени и гневни. Извитите му пръсти посегнаха към мен. Замахнах с юмрук към челюстта му, видях блокиращото му движение, извъртях се и нанесох мълниеносен ритник в коляното му.

Съприкосновението се получи, но той не направи никакъв опит да го избегне. Стъпалото ме заболя. Капачката на коляното му изглеждаше незасегната.

— Аз съм Железния Джон — изрева той. — Железен! Железен!

Паднах по гръб. Измъкване нямаше. Замахнах и нанесох жесток удар с ръба на дланта си, който той посрещна с бицепс. Все едно че удрях по камък. А после неговият юмрук в ребрата ми ме сгъна и ме запрати в дъното на залата.

Вдишах дълбоко. Заболя ме. Усетих, че нещо ми се е счупило. Ставай, Джим! Успях да се изправя на колене, но той вече беше до мен.

Примигнах — две ръце обхванаха краката му и го дръпнаха. Железния Джон ритна назад. Стинго беше допълзял зад него и се мъчеше да го повали, но един съкрушителен удар го отпрати обратно към стената. Той се срути и повече не помръдна.

Всичко това го забелязах с периферното си зрение, защото в мига, в който Железния Джон се бе разсеял, скочих, обхванах с ръка врата му и стиснах китката си. Натиснах здраво гърлото му с долната част на ръката си, за да счупя ларинкса, да му спра кръвта и въздуха. Хватка, която убива за секунди. Лицето ми се зарови в буйната му червена козина, стиснах силно, още по-силно…

Без никаква полза. Усещах яките жили на врата му — като стоманени пръчки, които поемаха натиска, приложен на гърлото му. Той бавно повдигна едната си ръка, после пръстите му потънаха дълбоко в плътта ми…

… изхвърчах през стаята, издрънчах в стената и рухнах.

Осъзнах, че гласът, който вие от болка, е моят собствен. Войникът при вратата ме погледна и извърна очи. Стинго се бе проснал неподвижен след ужасния ритник. И аз не можех да направя нещо повече, освен да пълзя.

Поне Железния Джон беше почувствал хватката ми — разтриваше врата си. Усмивката беше изчезнала от лицето му, от устните му капеше гъста пяна. Само един удар и бях мъртъв…

— Ей, Железния — чу се глас. — Забрави нещо. Мен.

Говореше Флойд. Слаб, с черна брада, равнодушен. Беше стоял и гледал, когато Железния Джон ритна Стинго и когато се срутих и аз. Едва сега се размърда.

Стъпка по стъпка. Напред. С изпънати ръце и леко извити пръсти. Железния Джон, изпаднал в буйна ярост, скочи към него.

Но не улучи, защото Флойд го нямаше там. Беше се озовал встрани и изрита гиганта в ребрата така, че оня залитна и почти падна.

— Ела, ела — каза Флойд с толкова тих глас, че едва го чух. — Ела да те унищожа.

Железния Джон бе станал предпазлив — даваше си сметка за бързата реакция на своя противник. Разпери широко ръце и бавно тръгна напред. Като природна сила. Неумолим и неизбежен.

Две бързи тупвания — два удара — и Железния Джон се олюля. А Флойд отново бе извън обхвата му и бавно го заобикаляше. Внезапен ритник, удар — после отново встрани.

Каквото и да направеше, Железния Джон не можеше да предотврати крайния изход. Вече изтощен, той нападна внезапно, пресегна се и удари. И докосна само въздуха. Флойд беше пред него, зад него — и непрестанно му нанасяше удари. Изтощаваше го.

Продължиха да се въртят в кръг още няколко минути. Флойд продължаваше да е все така бърз и все така внезапно нанасяше удари, докато червеното чудовище ставаше все по-бавно и по-бавно, ръцете му се смъкваха все повече, а непрестанните удари изсмукваха силата му. Сигурно вече разбираше, че при тези обстоятелства битката може да завърши само по един начин. Но продължаваше да е опасен. Сякаш случайно, полесражението се приближи към мен.

Разбрах, че е тръгнал за мен! В последния кратък миг преди да се хвърли върху ми успях да издърпам крака си и го ритнах право в лицето. Той падна, но ръцете му се впиха в глезена ми. Задърпа ме към себе си, пресегна се нагоре, по-нагоре, към гърлото ми…

И Флойд удари. Вече никаква наука — само груба сила. Серия тежки удари по гърба и в бъбреците на гиганта. Железния Джон отвори уста от болка и ме пусна.

Още удари по главата. Той се опита да се изправи, но краката му се подкосиха от последвалите ритници в коленете. Отново тупане на бързи удари, сякаш се беше задействала някаква ужасна машина. И внезапна тишина.

За миг Железния Джон се опита да запази равновесие. Лицето му бе напълно безизразно. После Флойд замахна с ужасен ритник, който се спря в слепоочието на гиганта. Той рухна до мен и повече нито се надигна, нито помръдна.

— Мъртъв ли е? — изхриптях аз.

Флойд се наведе, опипа пулса на вратната му жила и каза:

— Не, едва ли ще умре. Ще оживее. Но мисля, че ще запомни този бой. — По лицето му премина бърза усмивка, после той отново стана сериозен. — Ако си добре, ще ида да видя Стинго.

— Страхотно съм. Потрошен съм, но съм страхотно — изръмжах и с мъка се изправих на крака.

— Пулсът е нормален — каза Флойд, коленичил до приятеля ни. — Доста е пострадал, но, изглежда, няма нищо счупено. Ще се оправи.

Бях гроги. След щастливия изход се почувствах дори още по-изтощен и избъбрих, без да мисля:

— Той е добре, аз съм добре. Само че нямаше ли да е много по-добре, ако се беше намесил в този търкал малко по-рано?

Видях как се намръщи при думите ми и ми се дощя да си ги взема обратно. Не става.

— Съжалявам, наистина съжалявам. Трябваше да изчакам и да видя колко го бива. Знаех, че си добър, Джим. Знаех, че поне ще можеш да го задържиш. Съжалявам, но трябваше да видя колко е бърз, преди да го поема. Трябваше да го изтощя, без да му позволя да ме докосне. Знаех, че ще мога да се справя, и се задвижих веднага, щом се почувствах сигурен. Съжалявам…

— Докладвам — обади се нашият пазач-приятел-момиче. — Червеният е в безсъзнание.

Говореше в голям колкото монета комуникатор. Пристъпих към нея с протегнати ръце, готов за нападение.

— С кого говориш? На чия страна си? Какво става тук? Говори, или…

Тя не помръдна от мястото си. Копието й сочеше срещу мен.

— Отговорът на твоите въпроси в момента пристига. Ето.

Върхът на копието й се помръдна, за да посочи нещо зад гърба ми. Уловка? Кой знае. Пък и какво ме интересуваше? Обърнах се и погледнах към гигантския трон на Железния Джон.

Тронът бавно се завъртя на някаква невидима ос. Двамата с Флойд се обърнахме натам с вдигнати ръце, готови за самозащита. Откри се черен отвор и след като тронът престана да се движи, усетихме някакво движение в тъмнината. В залата влязоха две фигури.

И двете женски.

Едната беше на Мадонет.

— Здрасти, момчета — каза усмихнато тя и ни махна с ръчица. — Искам да ви представя новата си приятелка, Мата.

Жената беше приблизително с нейния ръст, с царствена осанка, облечена в черна роба със златна бродерия. Изражението й беше сдържано и миролюбиво. Малките бръчици в ъглите на очите й, както и единичните сребърни косъмчета в косата бяха единствените признаци на почтена възраст.

— Добре дошли от другата страна на Рая, Джим — каза тя и ми подаде ръка. — Ръкостискането й беше здраво и дискретно. Отворих уста, но не можах да измисля нищо подходящо за казване.

— Знам, че имате много въпроси. — Думите й запълниха паузата. — Всички те ще получат отговор. Но сигурно ще е най-мъдро да отложим сладките приказки за след като се измъкнем от това място. Един момент, ако обичате.

Тя измъкна много ефикасна на вид подкожна спринцовка от малката дамска чантичка на кръста си, свали капачето, наведе се да отмахне гъстите косми на крака на Железния Джон и му удари бърза инжекция.

— Така ще се наспи по-добре — каза тя. — Бетуел, би ли ни повела?

Пазачката бързо отдаде почест с вдигнато копие и с маршова стъпка мина покрай трона, за да влезе в зейналия отвор. Мадонет докосна Стинго по бузата и махна с ръка на Флойд да отиде при нея.

— Помогни ми да го носим. За Джим ще е предостатъчно, ако успее да се носи сам.

Забележката й ме възмути. Петно върху мъжката ми гордост? Но преди да успея да тръгна към Стинго, те вече го бяха вдигнали и поеха след Бетуел.

В тунела зад трона нямаше осветление. Поне докато Мата не влезе зад нас и не затвори прохода. По стените просветнаха бледи лампи. Бледи, но съвсем достатъчни, за да виждаме пътя. А и маршрутът до вратата в другия край не се оказа дълъг. Излязохме в голяма, просторна зала от червени тухли, която беше сякаш огледално отражение на онази, която току-що бяхме напуснали.

Само в размерите обаче. Тук стените бяха покрити с красиви пана и гоблени, изпълнени със слънчева светлина и цветни пейзажи. Приятна гледка след сабите и щитовете, които украсяваха другата. Цветните витражи изобразяваха изгледи на планини и долини, села и гори, за разлика от витражите в тронната зала на Железния Джон, показващи кървави битки и промушени тела. Няма що, обстановката тук изглеждаше далеч по-цивилизована.

Както и загриженият шепот на присъстващите жени, дошли да ни окажат медицинска помощ. Те внимателно пренесоха Стинго на един диван, където друга жена, облечена в бяло, започна да се занимава с раните му. Отпуснах се в най-близкото кресло и навъсено изгледах женската суматоха. Гласът ми, по-висок и злобен, отколкото възнамерявах, наруши мирната атмосфера.

— А сега би ли могъл някой, който и да е, да ми каже най-после какво по дяволите става?

Начинът, по който бях пренебрегнат, говореше сам за себе си, въпреки че едно усмихнато момиче ми поднесе чаша изстудено вино. Мадонет приседна до Мата и двете склониха глави една до друга за миг. После Мадонет заговори:

— Първото — и най-важното сега, след като вече сте в безопасност — е фактът, че артефактът е тук при нас и се пази грижливо. Освен това…

— Извинявай, че ще те прекъсна — казах. — Въпрос на приоритет. — Тракнах два пъти с челюстта си. — Чу ли това, Тремърн?

Отговорът му избръмча в костта на мандибулата ми.

— Да, и при това…

— Приоритет, капитане. — Заговорих тихо, за да ме чува само той. — Мисията изпълнена. Чуждият артефакт намерен. Моята противоотрова веднага да се прати долу. Деветият ден е твърде близо. Разбрахте ли ме добре?

— Разбира се. Само че има едно усложнение…

— Усложнение! — Усетих издайническа нотка на страх в гласа си. — Какво усложнение?

— Поисках да ми пратят антидота за трийсетдневната отрова веднага щом разбрах за това. Нямах намерение да чакам до крайния срок, за да го осигуря. Но по пътя е станала авария. — По челото ми внезапно изби пот и стъпалата ми нервно затупаха по пода. — Поисках втора пратка и в момента тя идва.

Изтърсих шепнешком една люта псувня, но усетих, че съм обект на не един загрижен поглед в залата. Усмихнах се вдървено и озъбено из диктувах отговора си:

— Действай. Получи го. Никакви извинения. Веднага. Разбрано?

— Разбрано.

— Чудесно. — Спрях да шепна и казах високо: — Изключително се радвам, че артефактът е намерен. Сега, ако обичате, едно обяснение. Каква беше цялата тази история?

— Не е ли очевидно? — каза Мадонет, засегната от назидателния ми тон. — Изглежда, че дамите тук ти правят подарък и ти би трябвало да си им благодарен.

Което изобщо не разведри атмосферата.

— Доколкото мога да си припомня — си припомних на глас, — тъкмо господата, и то с цената на известни физически загуби, трябва да подчертая, полираха оня червеникав ротвайлер, преди вие да се появите на сцената. Също така добре си спомням, че бяхме наблюдавани през цялото време, докато траеше битката на живот и смърт, от една ваша представителка, която не направи нищо, за да ни помогне.

Грубият отговор я накара да стисне устни, а аз се озъбих на цялата женска компания. В очите на всички блесна гняв, но Мата бързо охлади страстите.

— Деца, преживяхме достатъчно горест и болка, нека не се нараняваме повече. — Тя се обърна към мен. — Джим, нека да обясня. Девойката, която ви помогна да се измъкнете, Бетуел, е една от нашите шпионки, които ни информират непрекъснато какво правят мъжете от другата страна на стената. Заповядах й да ви помогне да се отървете от стражата и тя го направи. Също така й заповядах да не разкрива присъствието си пред Железния Джон. Мъжете отвъд стената нямат никаква представа, че следим всяка тяхна стъпка, и бих искала нещата да останат така. Тя ви помогна да се измъкнете и би трябвало да сте й благодарни.

Разбира се, че бях, и трябваше да го призная, но бях твърдоглав, сърдит и настроен да мърморя и ръмжа злобно. Мата кимна весело, сякаш бях казал нещо изключително важно.

— Виждаш ли как всичко се оправи? Ти си тук, жив и здрав, твоите приятели също, а това, което търсиш, е прибрано на сигурно място и се пази.

Слушах с половин ухо. Добре беше за народа. Но в действие май че бяха приведени други сили, които съвсем не целяха моето добро бъдеще. Авариите по време на транспорт не стават току-така. Някой там сред бюрокрацията, който ме манипулираше, май никак не ме обичаше. Сигурно никога не ме е обичал и никога не е имал намерение да ми осигури антидота. Със сигурност щях да им създавам по-малко грижи, ако просто вземех да умра. А оставаха само девет дни, за да се оправи цялата тази работа.

Докато тези мрачни мисли гъмжаха в изтощения ми мозък, бях натиснал автоматично клавишите на компютъра. Числото светна пред мен. Наистина бях спал повече, отколкото си мислех.

Всъщност ми оставаха осем дни.