Страната на хилядите желания

Седма главаПрезидентът Върлин

Докато брат му Едмон бе станал любимец на един от най-високопоставените лападунди, Тиери изучаваше нравите на тънкофините.

С много свои черти те бяха просто забележителни хора. Преди всичко работеха много повече от хората горе, на земята. На обед, след като си изпиеше кафето, бащата на Тиери винаги си почиваше малко, играеше със синовете си или си приказваше с госпожа Дубъл. Човек никога не можеше да види тънкофин, навършил тридесет години, да се забавлява, а и когато младежи играеха на топка (със странни футболни топки — много дълги, заострени), играта напомняше военно упражнение.

За тънкофините времето беше като че ли най-скъпото нещо на света. Когато определяха среща, те я насрочваха в шест часа седемнадесет минути и три секунди или в три часа четиринадесет минути и двадесет и две секунди. В дома на Благофинови яденето се поднасяше в 8 часа сутринта и в 8 часа вечерта, и ако децата не бяха на масата, когато избиеше последният удар на часовника, те биваха лишавани от вечеря. Колкото до обедното хранене, то бе премахнато във всички семейства. Тънкофините се хранеха винаги прави, много бързо и много малко. По улиците не се виждаха сладкарници, а магазини за фиде, юфка и сметачни машини. Преди всяко ядене, застанал прав пред празната си чиния, господин Благофин произнасяше строго едно изречение, което, както казваше той, било от някакъв велик горноземец: „Трябва да ядем, за да живеем, а не да живеем, за да ядем“.

Тънкофините нямаха равни на себе си при изчисленията. Всички в Клечоград правеха сметки във всеки час на деня. За пари им служеха тънки жички от злато, сребро или мед с различна дължина. Когато жените в трамваите плащаха за мястото си две медни жички, те мигом вадеха тефтерчетата си, за да впишат този разход. Естествено пишеха прави, защото нямаше нито едно място за сядане. Най-богатият човек в страната, инженер Златофин, председател на акционерното дружество за производство на фиде, пътуваше винаги прав в колата си, защото тънкофините считаха за слабост стремежа към удобства. Макар че къщите им бяха страшно високи, никъде нямаше асансьор. Тиери се запъхтяваше, когато се изкачваше по ужасните тънкофински стълбища с високи и тесни стъпала.

Главната промишленост на тънкофините беше фидето, но произвеждаха също колбаси и свещи. Непобедимото им отвращение към всички кръгли предмети много затрудняваше някои производствени процеси. Не произвеждаха например колела и гуми и трябваше да ги внасят от Лападундия. В замяна лападундите купуваха от тях стоманени жици, колове, бастуни.

Ясно ви е, че при толкова точен народ всички служби работеха по-добре, отколкото на Горната земя. Често пъти бащата и майката на Тиери се измъчваха и ядосваха, когато очакваха да ги свържат по телефона. У тънкофините едва-що си произнесъл името на лицето, с което искаш да говориш, и то е вече отсреща. Влаковете пристигаха и заминаваха точно на часа. Във всички училища на републиката в една и съща минута даваха едно и също домашно или урок. Тиери намираше, че тази точност на тънкофините е много удобна. Човек знаеше на какво може да разчита.

Бедата беше, че нямаха добър характер. Не бяха зли, но бяха завистливи и амбициозни. Получеше ли някой тънкофин едно място, всички останали почваха да го желаят. По улиците се виждаха все хора, които се караха. Господин Благофин винаги злословеше по адрес на другите учители, негови колеги. Децата му се ревнуваха помежду си. Ако някой се сприятелеше с едното, другите две тутакси се начумерваха. Тънкофините се държаха строго с децата си. Те ги наказваха често и повтаряха: „Това е в техен интерес“.

Господин Благофин веднага даде на Тиери да разбере, че не може да го праща на училище със собствените си деца, защото няма защо да плаща за един чужденец.

— Трябва да си печелите хляба, ако искате да останете тук — каза той на Тиери. — Това е във ваш интерес.

— Но какво мога да правя?

— Много работи. Имате например хубав почерк, можете да станете секретар.

— Какво е това секретар?

— Секретарят е човек, който пише писма за някой друг, води бележки вместо него, изобщо помага му в работата.

— Но аз никак не обичам да пиша писма — възрази Тиери.

— Не ви питам какво обичате — сопна се господин Благофин. — У нас, тънкофините, който иска да яде, трябва да работи… Това е във ваш интерес… Утре ще разпитам и ще разбера дали няма вакантно място в някое министерство.

На другия ден той се върна и каза, че е намерил работа за Тиери при господин Върлин, който отдавна търсел секретар горноземец.

При името Върлин госпожа Благофин и децата й нададоха възхитени викове.

— Имате голям късмет! — казаха те на Тиери.

— Но кой е господин Върлин? — попита Тиери.

— Министър-председател и министър на слабеенето — тържествено произнесе господин Благофин.

— Какво означава това? — смая се Тиери.

— Върлин е велик тънкофин — обясни му господин Благофин. — Негова заслуга е, че всеки гражданин на страната ни отслабна с почти цяло кило, и той намали дневните дажби с повече от двадесет на сто! Чака ви утре сутринта в шест часа и тридесет и три минути.

— Мен ли? — уплаши се Тиери. — Ами че аз ставам в седем!

— В такъв случай, приятелче, ще трябва да промените навиците си. Помислете си, че ако спечелите един час на ден, това прави триста шестдесет и пет часа в годината и двадесет и една хиляди и деветстотин часа за шестдесет години, или с други думи ще живеете хиляда осемстотин двадесет и пет дни повече… Това е във ваш интерес.

На другия ден, макар да стана още по тъмно, Тиери пристигна в министерството на слабеенето с малко закъснение. При входа изключително слабите портиери погледнаха една бележка…

— Тиерифин?… Тиерифин? Ах, да!… Но, мое момче, вие сте извикан за шест часа и тридесет и три минути, а сега е шест и тридесет и седем! Добре ще ви подреди шефът!

Портиерът се обади по телефона и в слушалката се чу ръмжене. Мъжът кимна на Тиери да го последва и по един коридор, най-много половин метър широк, го отведе до някаква тапицирана с кожа врата. Тя се отвори и Тиери видя седнал зад бюрото човек, който поразително приличаше на острие на нож, но от почти невидимото му тяло излизаше страхотен глас.

— Вие ли сте Тиерифин? — крясна той. — Вие сте мързелив и неточен.

— Но… — поде Тиери.

— Млъкнете! Вие сте лъжец и дърдорко.

— Но…

— Млъкнете! Вие сте глупак и идиот.

„Ще се опитам да си мълча — помисли Тиери. — Може би ще се успокои.“

И той наистина откри, че щом не му се отговаря, господин Върлин много бързо се укротява. Изпитваше нужда, за да излее гнева си, да каже две неприятни думи на хората, които го бяха ядосали, само две, и това бе достатъчно, за да вдъхва ужас на всички тънкофини. Всъщност съвсем не беше зъл. Беше дори по-добър от повечето свои сънародници и, когато свикна да работи с него, Тиери го обикна.

Работата му не беше трудна. Трябваше да отговаря по телефона и да казва: „Съжалявам, но министър-председателят е зает“. Беше малко еднообразно, но Тиери открай време обичаше телефоните. След седмица така свикна с господин Върлин, че дори не чуваше, когато му казваше: „Тиерифин, вие сте глупак и идиот“. Това му се струваше толкова естествено от страна на господин Върлин, сякаш му казваше добър ден.

Господин Върлин имаше две качества, които го правеха симпатичен: обичаше родината си и обичаше госпожа Върлин, която често идваше в министерството. Тя беше хубава, кротка и далеч не тъй слаба като другите дами. Ако би се осмелил, Тиери би казал, че госпожа Върлин едва ли не е от лападундите. Но господин Върлин би го убил, защото не мразеше нищо на света повече от тях.

— Те са бандити и негодници! — казваше той.

Но обожаваше съпругата си.