Страната на хилядите желания

Осма главаКонференция в Лапафина

Да пътуваш с канцлера дьо Лапдундан беше винаги голямо удоволствие. Огромни автомобили-балони отнесоха делегацията ведно с Едмон до малкото пристанище Лапаплаж. Там бе закотвена кралската яхта, която негово величество Шкембан XXXII бе оставил на разположение на делегацията. Всички кораби в пристанището бяха украсени със знамена. По кея се вееха дълги ленти с надписи: „Да живее мирът!“ „Дружба с тънкофините!“.

Щом яхтата се плъзна по златистите вълни на Жълто море и всички насядаха удобно в широки кресла, главният келнер поднесе на всеки лист, на който пишеше:

И всички залапаха, без да губят нито минута, чак до Лапафина, а професор Тулумба разправяше как остров Дундофин, който се виждаше съвсем наблизо, бил основан от лападундите. Капитанът на яхтата не особено благоразумно мина на по-малко от десет метра от северното крайбрежие на острова, чиито жители размахваха кърпичките си.

Граничното градче Лапафина беше окичено със знамената на двете страни. Гвардия от лападунди и тънкофини, твърде комични поради контраста помежду им, отдадоха чест на яхтата. След пет минути с безупречна точност пристигнаха пратениците на тъкофините. Бяха трима: негово превъзходителство господин Върлин, министър-председател и ръководител на делегацията, генерал Финтактик, професор Благофин.

Едмон ги наблюдаваше с голямо любопитство, докато слизаха от влака. Той толкова обичаше разни вагончета, че гледаше в захлас линията с приближени релси, дългите тесни купета. Много го заинтригуваха светофарите: от двете страни на границата те бяха съвсем различни. Откъм лападундите бяха кръгли и светваха в червено или зелено, а от страната на тънкофините представляваха тънки светещи ивици, ту сини, ту жълти. Внезапно Едмон се обърна и въпреки тържествения момент нададе вик, защото след избраниците тънкофини слезе брат му Тиери.

— Тиери! — извика той.

— Едмон!

Заобиколиха делегациите, за да си стиснат ръцете. И двамата се мъчеха да останат спокойни, за да не привлекат вниманието на другите, но никога не се бяха чувствували по-щастливи. Канцлерът дьо Лапдундан, който забеляза това, поиска обяснение и когато разбра, че секретарят му е роден брат на секретаря на господин Върлин, едва не се разплака от умиление и заяви, че подобно необикновено съвпадение е щастливо знамение за конференцията. Господин Върлин сухо отговори, че това е незначителна дреболия.

Първият контакт не беше особено окуражителен. От няколко месеца работници от двете страни бяха работили, за да построят на самата граница сграда за конференцията. Естествено невъзможно беше да се повери тази работа на архитект от страните в Долната земя. Изборът би предизвикал много недоволство. Затова канцлерът дьо Лапдундан и президентът Върлин решиха по общо съгласие да извикат един млад архитект от Горната земя и той изработи проекта за сградата, който беше много хубав и навярно би се радвал на голям успех в Женева, както например двореца на Обществото на народите, но за нещастие неприятно изненада още при пръв поглед държавниците на лападундите и тънкофините.

— Колко плоска сграда! — каза с отвращение професор Тулумба.

— Колко тежка постройка! — заяви презрително генерал Финтактик.

Още по-лошо стана, когато влязоха вътре. Архитектът, объркан от противоречивите нареждания, които получаваше от двете страни, построи накрая зданието както би сторил на Горната земя. Въртящата се врата при входа причини много неприятни инциденти. Тънкофините, прекалено леки, с голяма мъка я задвижваха. А успееха ли, дълго се въртяха, понеже не можеха да я спрат. Колкото до лападундите, те едва се вмъкваха в нея, а още по-трудно се измъкваха.

Затова пък Тиери и Едмон бяха очаровани, че най-сетне виждат стълби и асансьори като в Париж. Но те единствени им се възхищаваха. Лападундите, свикнали с ескалатори във всички къщи, гледаха с ужас тези кабинки, между другото много тесни за тях. Тънкофините се спущаха, както си знаеха, бързо и стремително към стълбите, но тъй като те нямаха обичайната за тях форма, мнозина изпопадаха. Професор Благофин си ожули коляното и стана по-раздразнителен от когато и да било, докато маршал Дундан пухтеше и мърмореше недоволно, защото няколко от ордените му бяха отнесени от асансьора.

Още в първите минути Тиери и Едмон разбраха, че и от двете страни всичко върви зле. Делегатите бяха недоволни от организацията на конференцията. Лападундите бяха предложили да обядват всички заедно, преди да започнат заседанието, но тънкофините, които никога не се хранеха по средата на деня, настояха да се срещнат веднага в заседателната зала. Принц дьо Лапдундан, уплашен от страшния глас на господин Върлин, отстъпи мигом, но нареди да му донесат голям брой сандвичи и пасти, за да издържи това нарушение на обичайния режим.

Най-сетне двете делегации седнаха една срещу друга на дълга маса, покрита със зелено сукно, в голямата зала на Градския дом. Прави, зад двамата ръководители на делегациите, Едмон и Тиери си кимаха приятелски. Канцлер дьо Лапдундан тъкмо щеше да предложи да изберат председател, когато господин Върлин стана и каза рязко:

— Преди да започнем преговорите, за да избегнем всякакво недоразумение, искам да ви кажа ясно какво мисля по две точки: първо, смятам за неприлично, че в списъка на лападундските делегати, публикуван в печата, маршал Дундан фигурира с титлата граф Клечоградски. Маршал Дундан никога не е превземал Клечоград, а Клечоград взе в плен маршал Дундан.

Едмон погледна горкия си приятел маршал, който цял бе пламнал и се канеше да отговори, но господин Върлин продължи:

— Втората точка е, че ние няма да допуснем по време на преговорите спорния остров да бъде назоваван Дундофин, докато открай време е известен под името Финодунд. Напълно ни е ясно какво цели с промяната на името делегацията, която е срещу нас; „дундо“ в началото на думата означава, че островът принадлежи по-скоро на лападундите, отколкото на тънкофините. Аз няма да се поддам на тази маневра. Това е ултиматум. Ако този въпрос не бъде уреден незабавно, няма да разискваме повече.

Лападундите, чиито уста бяха пълни, се спогледаха съкрушени. Професор Тулумба изглеждаше разярен. Той прошепна няколко думи на ухото на канцлера, който заяви:

— Има думата професор граф Тулумба, за да отговори от името на краля на лападундите.

— Господа — каза професор Тулумба, — ние бихме могли да разберем вълнението на уважаемия президент Върлин, ако името Дундофин беше ново, но истината е, господа, че то е толкова старо, колкото и историята на нашите две страни. Още от XII век в една поема на великия ни поет Ронсадунд ще срещнете известния стих: „Остров Дундофин с цъфналите бадеми. В XIII век…“

Канцлер дьо Лапдундан, виждайки, че господин Върлин ще избухне, се намеси усмихнат:

— Господа, за да докажем желанието си за помирение, предлагам следното: ние ще употребяваме името Дундофин, а вашата делегация — Финодунд. Мисля, че по този начин и двете страни няма да се чувствуват засегнати.

В същия миг господин Върлин изрева:

— Никога не съм чувал по-безочливо предложение… Професор Тулумба е педант и невежа.

Професорът стана морав, после бял, после червен. Закашля се, задави се и напусна залата. Канцлерът и маршал Дундан се спогледаха, след това, като не знаеха какво да направят, последваха примера му. Делегацията на тънкофините излезе през другата врата. В залата останаха само Едмон и Тиери, които се спуснаха един към друг.

— Полудяха ли твоите тънкофини? — попита Едмон.

— Не — отвърна Тиери. — Само че човек трябва да познава Върлин. Той не е лош… Когато каза, че Тулумба е педант и невежа, за него това са най-безобидни думи. Ако професорът не се бе разсърдил, само след една минута Върлин щеше да се успокои.

— Колко жалко! — възкликна Едмон. — Ако познаваше лападундите, би разбрал… Те са толкова мили, така сговорчиви. Дойдоха с такова желание за мир.

— Би трябвало да им обясниш това, което току-що ти казах. И то веднага, защото стълкновението става опасно… Познавам моите тънкофини. Човек може отлично да се разбира с тях, но ако ги засегне на тема гордост, способни са на всичко. Във влака чух да казват, че предпочитат война, отколкото да приемат името Дундофин.

— Не ти ли се струва това идиотско? — възмути се Едмон.

— Глупаво е — съгласи се Тиери. — Но дали не можем да уредим нещата?

— Може би има средство — каза Едмон. — Ако се споразумеят да казват по време на цялата конференция „остров Дундофин или Финодунд“?

Тиери се замисли за миг.

Да, струва ми се, че ще успея да накарам президента да приеме това. Да побързаме!

Едмон мина в стаята, където се беше оттеглила делегацията на лападундите и завари тримата шишковци около една маса. Бяха си поръчали поредното ядене. Той им предаде разговора с брат си.

Горкият маршал бе потресен от думите на господин Върлин по негов адрес.

— Аз не съм искал титлата граф Клечоградски — оплакваше се той. — И съм готов да се откажа от нея…

Канцлерът го утеши и каза на Едмон, че колкото до него, той няма нищо против да казва занапред „остров Дундофин или Финодунд“.

Но когато Тиери предложи същото на господин Върлин, той получи следния отговор:

— Ако си мислите, че някога ще си послужа с този израз, вие сте завеян и вятърничав.

После, като поразмисли малко, той добави по-спокойно:

— Бих приел в краен случай да казваме „остров Финодунд или Дундофин“.

— Ако става въпрос само за реда на думите — каза Тиери, — струва ми се, че ще се споразумеете.

Той изтича още веднъж до залата, където се бяха настанили лападундите. Но за негова голяма изненада, този път те се показаха също толкова упорити, колкото и тънкофините.

— А, не, не! — заяви, граф Тулумба. — Това е невъзможно… Как ще се върнем в Лапабург?… Младите лапа ще ни замерват с камъни.

В този момент влезе един войник тънкофин с послание от президента Върлин.

Той съобщаваше, че предложението, с което бил натоварил секретаря си, е последното, че е равнозначно на ултиматум, че дава на делегацията на лападундите десет минути, за да го приемат, че влакът му го чака и той ще замине, ако не получи пълно удовлетворение.

— Това значи война — въздъхна отчаян маршал Дундан.

— Това значи война — заяви доволен граф Тулумба.

Четвърт час по-късно лападундите бяха на кея на Лапафина, още замаяни от този неочакван удар. Във вълнението си бяха забравили два пъти да си дремнат по графика и очите им се затваряха от умора. Едмон гледаше възхитено тесния локомотив на тънкофините, който летеше през полето по мъничките релси и отнасяше тънкофините в родината им.