Страната на хилядите желания

Първа главаСемейство Дубъл

— Страшно бавно ядете — каза господин Дубъл, който от известно време вече барабанеше с пръсти по масата.

— Аз не, татко — обади се Тиери.

— Не, ти не, но майка ти и брат ти.

В цяла Франция нямаше по-сплотено семейство от семейство Дубъл. Господин и госпожа Дубъл се обичаха много и обожаваха децата си. А те, Едмон и Тиери, често се караха — момчетата на девет и на десет години не са светци — но не можеха един без друг. Едмон казваше: „Тиери много се заяжда“. Но ако Тиери го нямаше два дни, Едмон явно страдаше. Тиери пък се оплакваше: „Едмон е много груб“. Но ако Едмон се разболееше някой ден, и Тиери се разболяваше на свой ред.

Никога не казваха като другите момчета: „Аз направих това, аз видях онова“, а все: Ние бяхме в цирка…", „Лишиха ни от десерт…“, „Ние бяхме болни от шарка…“ С една дума, бяха двама, ала живееха като един.

И все пак, когато се хранеха, бащата, майката и двамата братя не се разбираха чак толкова добре. Семейство Дубъл тогава се разделяше на два лагера. Госпожа Дубъл и по-големият й син Едмон отдаваха голямо значение на яденето. Щом се върнеше от училище, Едмон влизаше в кухнята и питаше какво ще има за обяд, за вечеря.

Разказваха, че когато бил на осем месеца, както си седял до масата на високото си бебешко столче, Едмон се нахвърлил на чинията с месо, докато майка му минавала край него, и сграбчил лакомо един котлет. Господин Дубъл и по-малкият брат Тиери, напротив, не обръщаха никакво внимание какво им се сервира и настояваха само всички да се хранят по-бързо, за да се върнат единият — към работата си, а другият — при играчките си. Затова и двамата бяха доста слаби.

— Едмон — каза господин Дубъл, — ако продължаваш, ще станеш истински дундьо.

Госпожа Дубъл неспокойно погледна сина си. Тя самата много се боеше да не напълнее и тъй като не можеше да устои на удоволствието да яде сладкиши, беше непрекъснато в движение, шеташе цял ден из къщи и запазваше хубостта си.

— Ами! — възрази тя. — Едмон съвсем не е дундьо.

— Да, да! — каза Тиери, който обичаше да се закача. — Дундьо, дундьо, дундьо!

Толкова прекали, че когато ставаха от масата, Едмон силно го ритна. Тиери се разплака. Знаете вече, че двамата братя не можеха един без друг.

Беше летен неделен ден и господин Дубъл бе обещал да заведе двете момчета в гората Фонтенбло. Тези разходки с баща им им доставяха голямо удоволствие. Когато времето беше хубаво, изминеха ли няколко километра, господин Дубъл си избираше някое място на завет между високите скали. Той сядаше до обрасъл с мъх камък, облягаше се и изваждаше книга от джоба си.

— Давам ви един час — каза той на синовете си този ден. — Може да се покатерите по скалата Близнак и по Острия камък… Само че бъдете благоразумни. Не се отдалечавайте много и щом ви извикам: „Ху! Ху! ХУУ! Ху“, обадете ми се.

„Ху! Ху! ХУУ! Ху“ беше сигналът на семейство Дубъл. Те надаваха този вик по специален начин, като наблягаха много на третото ху и произнасяха много слабо четвъртото. Така и четиримата Дубъл се откриваха лесно един други, дори в тълпа или ношем.

Едмон и Тиери се отдалечиха. Скалата Близнак беше образувана от два големи плоски камъка, допрени един до друг, високи шест-седем метра.

— Ще се качваме ти от едната, а аз от другата страна — предложи Тиери с подигравателна усмивка. — И аз ще бъда горе преди тебе, Дундьо такъв!

— Тиери, ако продължаваш, ще се разсърдя, ще те набия и ще ревнеш. Я се махай веднага оттук!

Братята застанаха от двете страни на скалата и започнаха да се катерят. Беше трудно. Трябваше да намират вдлъбнатини, за да поставят краката си и издатини, за да се залавят с ръце. Не можеха да се качват бързо. Едмон беше на около три метра от земята, когато чу:

— Ху! Ху! ХУУ! Ху!

Викаше ги баща им. Тиери отговори. По гласа му Едмон разбра, че Тиери е вече по-високо от него. Заизкачва се много бързо и тъкмо щеше да стигне върха, когато отново чу едно „ху, ху, ХУУ, ху“, само че този път почти приглушено, сякаш идваше от вътрешността на скалата. В този миг той успя с дясната си ръка да се вкопчи в горния ръб на скалата. Повдигна се. Главата му се подаде над тесния процеп между двата камъка близнаци. Той чу за трети път вика и много ниско под себе си, в дъното на тесния комин забеляза брат си.

— Тиери — извика той, — какво правиш там? Падна ли?

— Ами — отвърна Тиери, който беше горделив, — сам слязох… Ела да видиш, Едмон, много е хубаво.

— Колко си далече! Какво виждаш?

— Една голяма пещера… Цялата осветена от електрически глобуси като гара…

— А влакове има ли?

От всичко на света Едмон най-много обичаше влаковете.

— Не, само че е много интересно. Слез.

— Как да сляза?

— Плъзни се по комина… Тук земята е покрита с мъх, няма да се удариш.

Това не се стори много разумно на Едмон, но той не искаше да изглежда страхливец. Прехвърли се от вътрешната страна на скалата, залови се за ръба, замижа и се пусна. Плъзна се невероятно бързо между двата камъка, за миг се ужаси, после тупна на нещо меко и се намери седнал върху мъха, до брат си.

— Погледни — каза му Тиери.

Гледката наистина беше удивителна. Пред тях се разкриваше огромна пещера. Електрически глобуси, закрепени за свода й, разпръскваха синкава светлина. Подът беше застлан с фаянсови плочки, половината от които бяха червени и бели, а другата половина — сини и червени. В дъното се чернееше голям, леко наклонен тунел, от който долиташе бръмчене на мотор.

— О! — възкликна Едмон. — Значи има хора под земята!

— Сигурно, а знаеш ли какво има в тунела? Аз отидох да видя.

— И какво откри?

— Една стълба, която върви, както в метрото.

Този път Едмон не можа да устои. Той изтича към тунела. Наистина един ескалатор — краят му не се виждаше — слизаше към центъра на земята. Вляво друг пък се качваше, само че нямаше никого на него.

— Хайде да слезем — предложи Тиери.

— Би трябвало да предупредим татко — възрази Едмон.

— Ама не, ние веднага ще се върнем.

Тиери винаги така силно желаеше нещо, че никога не мислеше за последиците. В същия миг те чуха много далече „ху, ху, ХУУ, ху“. Отговориха с все сила „ху, ху, ХУУ, ху“ и стъпиха на първото стъпало на ескалатора.