Страната на хилядите желания

Десета главаТънкофини при лападунди

Благодарение на Тиери, който доста се потруди за брат си (защото имаше добро сърце, макар и да изглеждаше нечувствителен), Едмон получи служба в канцеларията на генерал Финтактик. Отначало той отказа, защото не искаше да изостави приятелите си лападунди, но самите те го посъветваха да приеме. Бяха хора с лек и примирителен характер. Бяха победени и сега се опитваха само да спасят обичаите на страната си.

В първите дни им беше много трудно да свикнат с навиците на окупационната армия на тънкофините. Ако някой полковник тънкофин ви вика в осем часа и пет минути, това за него означава осем и пет. За един лападунд това означава кой да е час между осем и дванадесет. Естествено невинаги беше лесно да се разберат.

Възникнаха големи трудности и по въпроса с дажбите. Храната не достигаше поради огромната армия, която трябваше да се изхранва. Интендантството на тънкофините се опита да наложи на лападундите премахването на ежечасните яденета. Това беше абсурдно и невъзможно, както би казал господин Върлин. Лападундът беше кротко създание, но лишаха ли го от храна, ставаше свиреп.

Генерал Финтактик бързо разбра, че за армията му ще бъде опасно да предизвика всеобщ бунт в чужда страна.

Няколко лападунди — от подлост и за да получат по-добра служба от завоевателите — постъпиха в лечебни заведения за отслабване. Във вестниците се появиха обяви:

Но онези, които опитаха този метод, се разболяха. Някои дори умряха, а и напразно се изложиха на тази опасност, защото един слаб лападунд по нищо не приличаше на един истински тънкофин. Кожата му висеше на смешни гънки и той с право беше презиран от всички честни лападунди.

Впрочем доста бързо събитията взеха неочакван обрат. Тънкофинските офицери и войници, настанени у местни жители, много харесаха лападундската кухня. Тиери, който се хранеше на трапезата на генерал Финтактик, забеляза, че постепенно обичайното меню се подобрява.

— Трябва да изучавам нравите на победения народ, щом съм длъжен да го управлявам — казваше генералът.

Истината беше, че му се услаждаше по-приятната храна. Едмон много се смя един ден, когато бе на гости при брат си (Тиери винаги се възхищаваше от оскъдното ядене на тънкофините), но видя във вражеския дом главния келнер на господин дьо Лапдундан и класическото меню:

Макар свален от трона, крал Шкембан упражняваше известно влияние над генерал Финтактик, който често отиваше да се съветва с него.

— Той е човек като всички други хора — заявяваше генералът, — но е разумен и мъдър.

Кралят умееше превъзходно, без никога да губи достойнството си на лападунд, да казва на генерала приятни неща, които го трогваха.

— Не бих си позволил, генерале, да сравнявам качествата ви на военачалник с тези на доблестния маршал Дундан, който бе дългогодишен служител на короната ми и когото нежно обичам. Вие сте два абсолютно противоположни типа, но еднакво ценни, само че ако начело на моята армия стоеше стратег като вас, кой знае дали нямаше още да царувам над лападундите? Кой знае дали единствен генерал Финтактик нямаше да победи генерал Финтактик?

— Крал Шкембан е много умен — казваше генералът на Тиери на излизане.

Той се държеше все по-снизходително спрямо лападундите. В същото време Тиери забеляза, че войниците тънкофини стават все по-хрисими и по-лениви. Мнозина от тях се женеха за девойки лападунди. Армията се завърна в Клечоград, изпълнена с приятелски чувства към новото владение.

Когато се завърнаха, Тиери беше страшно удивен от настъпилите промени в републиката на тънкофините. Обичаи, идеи, разговори — всичко му се струваше по-различно отколкото само преди няколко седмици. Той заведе и брат си у професор Благофин, който прие да останат при него като наематели. Но този дом на истински тънкофин беше почти неузнаваем.

Първият ден Тиери напомни на Едмон да бъде точен и да се яви в трапезарията, когато часовникът удари осем часа. А ето че — невероятно! — децата на семейство Благофин ги нямаше. Бащата нетърпеливо забарабани по покривката. (И Тиери и Едмон си спомниха своя татко. Къде ли беше сега горкият?) Господин Благофин въздъхна и измърмори обичайната си фраза:

— Трябва да ядем, за да живеем, а не да живеем, за да ядем.

И започна да се храни.

Децата пристигнаха десет минути по-късно, когато баща им вече привършваше закуската си.

— Къде бяхте? — попита ги той страшно разгневен.

— В стаята си — отвърнаха спокойно децата, без дори да се извинят.

— Как така? — ядоса се господин Благофин. — Осмелявате се да дойдете с десет минути закъснение, въпреки че сте чули, че часовникът изби осем часа?

— Е, де! — не се смутиха момчетата. — В Лапабург не се вдига толкова шум за такава дреболия.

Това беше незначителен инцидент, но във всички семейства ставаха подобни сцени. Истината бе, че мнозина тънкофини бяха разбрали по време на войната, че има и по-приятен начин на живот. Войнишките жени, изкушени от разказите на мъжете си, искаха със закон да бъдат отворени сладкарници. Децата в училищата искаха портиерите да продават сладкиши и бонбони, както в Лападундия. Войниците в казармите искаха да стават в осем часа, както войниците в Лападундия.

— Тези следвоенни нрави са отвратителни — оплакваше се господин Благофин, — и особено опасни, защото наближава часът да вземем решение, от което зависи бъдещето на страната ни… Нали знаете, че присъединихме към републиката си кралството на лападундите и остров Финодунд?

— Да — каза Тиери.

— Не е зле — продължи господин Благофин, — но дали лападундите ще бъдат считани за поданици или за равноправни граждани? Ще гласуват ли като тънкофините? Ще създават ли закони като тях? Ясно ви е, че ако им разрешим да гласуват, тъй като те са толкова на брой, колкото и ние, ще въведат в страната ни своята лакомия, своята шишкавина, своя Шкембан и омразните си обичаи.

При тази мисъл господин Благофин просто се топеше и кършеше костеливите си ръце.

— Шишкавината си и Шкембан! — повтори той. — Отвратително!

Той излезе, тъй като беше осем часа и седемнадесет минути.

— Е, добре! — възкликна Едмон. — Аз пък се надявам, че ще разрешат на лападундите да гласуват. Крайно време е да се изменят нравите на тази мръсна страна.

— Защо? — изуми се Тиери, който по дух беше тънкофин.

— Ами защото умирам от глад тук… Да ям само два пъти на ден!… Погледни, дрехите ми станаха съвсем широки.

За жалост това беше вярно. Тиери, твърде обезпокоен за брат си, се осмели на следващия ден, когато отиде на работа в министерството, да попита плахо господин Върлин как вижда бъдещето.

— Как може така? — възмути се господин Върлин. — Вие сте нескромен и любопитен!

— Господин президент — каза Тиери, който вече не се боеше от него, — интересувам се, заради брат си… Нали разбирате, макар и горноземец, той е…

Момчето се поколеба.

— Той е какво?

— Той е малко нещо лападунд и тук го мъчи глад, затова…

И Тиери му предаде разговора с господин Благофин.

— Благофин е некадърник и страхливец! — избоботи господин Върлин. — Когато си сигурен за страната си като мен, не се плашиш да дадеш свобода на всички… Не мога още нищо да ви кажа, но вие видяхте Върлин по време на война, остава да го видите в мирно време.

Не каза нищо повече, но това бе достатъчно за Тиери, за да разбере, че влиянието на госпожа Върлин бе силно и че президентът бе благосклонен към лападундите.