Страната на хилядите желания

Пета глава

Беше в стаята си. Някой бе отворил вече капаците на прозорците и един слънчев лъч весело огряваше чаршафа й. Нищо не се беше променило. На креслото лежеше голямата й кукла, облечена с бледосиня копринена рокля. Върху камината — лодката от червено и бяло стъкло, която бе спечелила на панаира. По стените — снимките на родителите й и на братчетата й.

Гувернантката, изправена до вратата казваше:

— Хайде, ставай, моето момиче. Ще закъснееш за училище.

Мишел разтърка очи и стана. Беше много доволна, че отново намира дома си и дори училището. Само че напразно се опитваше да повтори мислено уроците си за тази сутрин. Мислеше за Смутензасрамен, за госпожица Небесна, за кралицата и й се дощя да отиде на училище, като литне над къщите.

— Къде са крилете ми? — попита тя.

— Криле ли? Имаш здрави крака, можеш да вървиш.

В училище Мишел срещна Елиан и Одет. Но тъй като не седеше до тях, не можа да ги заговори за Вълшебната градина.

— Мишел — прозвуча строго гласът на госпожица Попивателна. — За какво мислите?

— За нищо, госпожице.

— Станете и кажете наизуст баснята.

Мишел стана и се заклати леко, мъчейки се да си припомни първия стих. Най-после се сети.

— Полудяхте ли, Мишел? — скара й се госпожица Попивателна. — Седнете, пиша ви единица. Не обичам да се подиграват с мен.

Мишел си седна много смутена. Как беше тази пуста басня? Имаше все пак: "Бай Гарван… А по-нататък имаше и „смутен и засрамен“… Но къде ли беше виждала този господин Смутензасрамен? Всичко бе станало така смътно, смътно… Само след час тя вече нищо не си спомняше.

Минаха няколко дълги дни. Мишел напълно забрави Вълшебната градина. Тя ставаше голяма. Опитваше се да бъде по-мила с братята си, куклите й омръзнаха и тя започна да предпочита книгите. Така тя навърши осем, после девет години.

Деветият й рожден ден мина доста тъжно. Тя се беше радвала толкова време преди това, а нищо не стана така, както бе очаквала. Братята й направиха хубав подарък, но после взеха да я дразнят, тя им отговори в същия тон и целия ден вече не й проговориха. Беше поканила Елиан и Одет да си играят следобеда, но и двете се разболяха от шарка. Дори вечерта се провали.

— Госпожице — бе казала Мишел, — днес е рожденият ми ден, ще си легна чак в десет часа.

— В никакъв случай. Уморена си — бе заявила гувернантката. — Очите ти се затварят. Тъкмо днес ще си легнеш по-рано.

„Ах, колко досадно е всичко! — помисли си Мишел, слагайки глава на възглавницата. — Как бих искала да се върна в Страната на хилядите желания!“