Страната на хилядите желания

Трета главаЛиния Финипорт

Когато Едмон се превърна в едва видима точица, Тиери въздъхна леко и се огледа. Често беше пътувал по море: ходил бе от Кале до Дувър, от Диеп до Нюхейвън, от Хавър до Саутамтън, и дори от Марсилия до Алжир, но никога не беше виждал кораб, подобен на този. Всички други познати досега се люшкаха едновременно отзад напред (баща му бе казал, че това движение се нарича диферент) и отдясно наляво (баща му бе казал, че това движение се нарича крен). А именно то причиняваше морска болест на Тиери. Корабът, на който се намираше сега, нямаше крен. Дълъг и тесен, при него се чувствуваше само диферент. Затова Тиери се чувствуваше чудесно и страшно огладня.

На палубата цареше необикновено оживление. Всички се движеха, тичаха, даваха нареждания. Безброй търговци сновяха насам-натам, разнасяйки малките си сергии, отрупани с вестници, книги, лупи, часовници, теглилки. Тиери се надяваше, че някой от тях ще продава шоколад или банани, като училищния портиер. Но никой не предлагаше нищо, което би могло да се яде.

През стъклата на салона се виждаха мъже, които правеха гимнастика. Едни вдигаха тежести; други си подхвърляха топка; трети, седнали в специални лодки, се упражняваха в гребане. Това зрелище напомняше витрините на магазините по Коледа, когато са пълни с неспирно движещи се манекени.

Скоро друго, още по-удивително явление смая Тиери. Макар на кораба да имаше извънредно много пътници, нито един от тях не беше дебел, нито дори среден. Всички — мъже, жени и деца — бяха слаби, невероятно слаби. Бяха кожа и кости, ръцете им — мършави, дрехите им просто висяха на тях. И все пак не изглеждаха болни. Напротив, имаха съвсем здрав вид и дори явно бяха енергични и жилави, но очевидно бяха особени хора, изключително кльощави.

„Къде съм попаднал? — питаше се Тиери. — Има мършави англичани… ала има и дебели… пък и това не са англичани. В Англия не се отива с ескалатор… Не са и американци: не съм прекосил Атлантическия океан… Не са и германци: германците са по-скоро пълни…“

Докато тревожно си задаваше тези въпроси, той се разхождаше с широки крачки по палубата и като мина край една кабина с надпис на вратата „Работна зала“, забеляза на стената карта в рамка и се приближи да я разгледа. Много се изненада, защото тя не приличаше на нито една от картите, които бе виждал, и не съдържаше нито едно познато име.

Ето я:

Тиери стоя дълго пред картата. Той бе трети по успех география от тридесет и седем ученика в класа, но не можеше да си спомни тези страни. Докато разсъждаваше, белокос стар господин, извънредно слаб, се спря до него и го изгледа строго.

— Охо — каза той, — един малък горноземец?

— Аз ли? — учуди се Тиери.

— Да, вие… От коя страна сте?

— Ние — отвърна Тиери — сме французи.

— И аз това казвах — заяви старият господин. — Горноземец. За нас тук са непонятни тези страни, където събирате заедно дебели и слаби хора… На долната земя расите са ясно разграничени. Има лападунди и има тънкофини.

— И всички лападунди са дебели, а всички тънкофини — слаби? — попита Тиери.

— Интелигентно дете — каза подигравателно старият господин. — Само разбра… Десет по десетобалната система.

Беше ироничен и неприятен. Но Тиери трябваше да научи къде се намира, затова продължи разговора. Така той узна, че събеседникът му се нарича господин Благофин и е професор по история в Националната академия на тънкофините. Впрочем лесно можеше да се отгатне, че е професор, защото час по час задаваше по някой въпрос.

— Столицата на тънкофините? — попита внезапно той Тиери.

— Мен ли питате?

— Вас естествено. Нали само вие сте тук.

— Ние — отвърна Тиери — сме изучили Италия, столица Рим, Полша, столица Варшава, Унгария, столица Буда Пеща, но не са ни предали урока за тънкофините.

— Единица! — каза господин Благофин. — Повторете след мен: столица на тънкофините е Клечоград.

Тиери повтори.

— А столицата на лападундите? — рязко запита господин Благофин.

— Не зная — промълви Тиери. — Може би Лапаград.

— Пет — произнесе господин Благофин. — Повторете: столица на лападундите е Лапабург.

— Колко лесно се запомня! Бих желал столицата на Естония да се нарича Естоград, а столицата на Албания — Албабург.

— Престанете — каза господин Благофин и като върна Тиери пред картата, продължи: — Ескалаторът, с който сте пристигнали, и който свързва двете страни в центъра на земята с Горната земя, носи името Горноземен ескалатор. Единият му край е скрит между две скали в гора, наричана от горноземците гората Фонтенбло.

— Много добре зная това — каза Тиери, като си потърка гърба.

— Пристанището, което обслужва ескалатора, е много важно, защото от него започват едновременно двете линии: лападундската от Лапапорт…

— И тънкофинската от Финипорт — довърши Тиери.

— Десет — похвали го господин Благофин. — А сега погледнете картата: виждате, че кралството на лападундите е разделено от републиката на тънкофините най-напред със сухоземна граница, която минава през пустинята Сахадунд, после през залива, наричан от нас Жълто море, поради златните скали на дъното, които му придават особен цвят. Жълтото море е почти затворено на юг от двата носа Лападунд и Клечофин.

— Виждам — добави Тиери, — а в центъра на залива се намира остров Финодунд.

— Точно така — потвърди господин Благофин, — и аз бих желал да го видя вдън морето, защото този остров е причината за всичките ни злини…

Но преди да довършим урока на господин Благофин, трябва да кажем какво стана с Едмон.