Страната на хилядите желания

Четвърта глава

Дворецът на кралицата на феите беше голяма стъклена къща с кристални колони, цялата обвита с рози.

— Я гледай ти! — удиви се Мишел. — В тази страна и розите, и ябълките цъфтят по едно и също време.

— Всичко цъфти, както си ще — отвърна Оливие. — Кралицата на феите променя къщата си по два пъти на ден. Тази сутрин тя приличаше на къщата на чичо Пиер. Вчера наподобяваше замък, а днес на нищо не прилича.

— Може ли да се влезе? — попита Мишел.

— Щом искаш… — отвърна Оливие.

Никой не пазеше входа на двореца. Във вестибюла имаше цели планини от неразпечатани писма.

Макар да беше съвсем светло, всички лампи бяха запалени. Децата прекосиха библиотеката, където хиляди книги бяха нахвърляни наслуки, така че образуваха нещо като свод, под който можеше да се мине.

— Също като при татко — забеляза Мишел.

— Дори още по-разхвърляно — добави Жералд.

— А не, такова нещо не е възможно!

После влязоха в салона, където стоеше кралицата. Беше много красива. На главата си носеше малка корона и държеше в ръка вълшебна пръчица, по-блестяща от всички други. В момента преобразяваше с нея мебелите. Правеше го толкова бързо, че беше забавно да я наблюдаваш. Погледът й се спираше например на картина, която представляваше град с много коли по улиците. Кралицата протягаше пръчицата и картината се превръщаше в женски портрет.

Тя се любуваше десетина секунди на портрета, после отново протягаше пръчицата си: жената изчезваше и на нежно място се появяваше индийски дворец, пред който се купеха червени и черни слонове.

Жералд избухна в смях.

Кралицата се обърна.

— Я виж ти! — възкликна тя, като ги видя. — Довели сте сестра си. Добър ден, феичке Мишел! Чаках ви. И майка ви дойде някога тук, когато беше малка. Остана с нас известно време, но после се наложи да ни напусне, разбира се.

— Защо да се разбира? — изненада се Мишел.

— О — отвърна кралицата, като насочи пръчицата към малка масичка, която мигом се превърна в лампа. — Защото никой не може да остане дълго тук. С изключение господин Точенудар, във Вълшебната градина не може остане никой, който е навършил дванадесет години.

— Освен ваше величество — каза Мишел.

Беше много горда, че се сети да каже „Ваше Величество“.

— О, аз ли? За мен е друго. Аз съм безумна.

— Как така? — попита Мишел.

— Ами да — и кралицата протегна пръчицата си към един стол, който мигом стана скрин.

Децата се спогледаха.

— Госпожо кралице — плахо промълви Елиан, — какво трябва да правим сега?

— Какво искате да кажете? — не я разбра кралицата.

— Искам да кажа, къде трябва да отидем, какъв е редът.

Кралицата вдигна пръчицата си към тавана и там незабавно се образува прекрасен кристален полилей. Тя затананика някаква много приятна мелодия:

Момиченцата се спогледаха.

— Това пък какво е? — попита Елиан.

— Трябва да е басня — реши Одет.

— От кого е тази басня? — попита Мишел кралицата.

— От когото искате — каза кралицата и добави: — Яде ли ви се шоколад?

Тя докосна с пръчицата си една кръгла масичка и върху нея се появи огромна кутия троен лешник. Но едва видяла я, кралицата отново замахна с пръчицата си, превърна шоколадовите бонбони във фондани, но забрави да ги предложи на децата. После запя, отпращайки групичката им към вратата:

Преди да излязат, тя им напомни:

— Днес следобед в двореца има празненство. Надявам се, че ще дойдете.

Докато те се покланяха, тя добави:

— Ако искате.

Мишел отвърна любезно:

— Приятни желания!

Когато децата излязоха навън, те размениха озадачени погледи. Какво да правят сега? Не знаеха дори колко е часът.

— Дали да не си сервираме следобедна закуска с вълшебните пръчици? — предложи Оливие.

— Защо не — каза Мишел. — Само че имам една идея. Ще си поръчаме съвсем ниска маса, за да можем да седнем на тревата.

— А, не — възрази Жералд. — Много по-забавно ще бъде да си направим истинска маса и да измайсторим също столове и кресла.

Мишел и брат й почнаха да се карат. Жералд докосна земята с пръчицата си с думите: „Да се появи една висока маса!“. И тъкмо когато масата почна да се очертава, Мишел замахна със своята и заповяда: „Не, искам ниска маса!“. И тогава не се появи нищо.

Двете деца се спогледаха.

— Гледай ти! Вълшебните пръчици загубиха силата си! Едно момиченце, което ги наблюдаваше, докато се препираха, запя през смях:

То имаше червени коси и злобно изражение.

— Що за стихотворение каза? — попита Жералд.

— Не знам — отвърна Мишел. — Май че беше нещо за математика. Слушай, Жералд. Остави ме да направя масата, пък аз ще те оставя да направиш приборите.

И те заработиха в разбирателство. Мишел поиска красива дъбова маса, защото не искаше да слага покривка, а малки цветни салфетки, които получи веднага, дори с нейните инициали, избродирани върху тях. Това предизвика шумни протести от страна на другите. После Жералд направи чиниите и чашите и тъй като салфетките бяха бледовиолетови, той поръча чашите в жълто-оранжево. Оливие се зае със закуската. Той поиска оранжада, айскафе, горещ шоколад. Елиан отговаряше за сладкишите и конфитюра, а Одет, за която оставиха сандвичите, направи сандвичи с пилешко, шунка, домати и един вълшебен пастет от аншоа и сирене.

Децата заскачаха около масата, пляскайки с ръце от удоволствие. После Жералд направи столовете и те седнаха. В мига, в който Мишел протегна ръка да налее шоколад на приятелите си, червенокосото момиче, което не бе престанало да ги наблюдава, вдигна вълшебната си пръчица и заповяда:

— Нека всичко да изчезне!

Петте деца тутакси тупнаха на земята, и то доста силно, а когато се опомниха от изненадата си, столовете и масата вече ги нямаше. Всички се обърнаха разярени към червенокосото момиче:

— Коя сте вие? — попитаха я те.

— Аз съм феята Мелани.

— Защо махнахте закуската ни?

— Защото искам.

— Но ние нищо не сме ви направили! — каза Мишел.

— Не казвам, че сте ми направили нещо.

— Но тогава защо сте против нас?

— Защото искам — повтори Мелани.

— Аз пък не искам — възрази Мишел.

— Права сте напълно да не искате, аз пък имам право да искам — заяви Мелани.

Тя издекламира:

— Тази басня ми омръзна — кипна Мишел. Тя насочи пръчицата си към земята и каза:

— Масата да се върне!

— Масата да не се връща — извика Мелани и протегна своята пръчица.

Никаква маса не се появи.

— Но това е ужасно несправедливо — възмути се Мишел, като се обърна към своите приятели. — Би трябвало да се появи поне половин маса.

Но Мелани започна да танцува и да си пее своето:

Положението почна да става сериозно. Петте деца свикаха малък военен съвет.

— Какво да правим? — попита Жералд.

— Трябва да я набием — предложи Одет.

— Добре, ами ако и тя ни набие? — възрази Жералд.

— Пък и не можем хем да се бием, хем да ядем — каза Мишел.

— Разбира се, тя ще си отмъсти — обади се Елиан.

— Трябва да я изгоним — каза Одет.

— Или да я поканим — реши Жералд.

Другите го изгледаха учудено.

— Понякога ти хрумват хубави идеи — каза Мишел. — Това не е глупаво… Дали пък да не я поканим?… Няма друго средство, за да я укротим.

— Но тя не ни е приятелка — каза Елиан.

— Ще ни стане приятелка, щом я поканим — възрази Жералд.

Мишел се приближи до Мелани, която я гледаше отдалеч и яростно въртеше очи.

— Искате ли да закусите с нас? — покани я Мишел.

— Не! — сопна се Мелани.

— Защо?

— Защото не искам!

— Я да се махаме! — обади се Оливие. — Тя е много лоша.

Децата се отдалечиха, следвани на разстояние от Мелани. Когато изминаха двеста-триста метра под ябълкови дървета, те се натъкнаха на господин Точенудар, който, изправен сред поляната, се прицелваше внимателно, преди да удари топката, лежаща пред краката му. Мишел и приятелите й се отдръпнаха. Господин Точенудар се засили и удари топката. Чу се писък. Топката прасна право по корема червенокосата фея Мелани.

— Тя е повалена на земята! — извика победоносно Оливие.

— Може би е мъртва? — разтревожи се Мишел.

— Спря топката ми — оплака се господин Точенудар. — Този терен е много лош за игра.

За да се утеши, той направи с железния връх на бастуна си, (който му служеше за вълшебна пръчка) красив бордюр от незабравки и червени лалета край ябълките. Седна на моравата и се прозя.

— Досадното в тази страна е, че цветята растат много бързо! — заяви той.

— Хайде да отидем при кралицата — предложи Елиан. — Тя е луда, но е хубава.

— Да, хайде да отидем при кралицата — съгласи се Мишел.

— Да вървим при кралицата — повтори господин Точенудар.

И тръгна след тях, размахвайки бастуна си с метален край, под който в тревата се раждаха зюмбюли.

Кралицата беше облечена в рокля от електрически жички. Бързи светлинки пробягваха по жичките и оформяха рисунки, които непрестанно се меняха. Върху кралицата се четеше ту прави каквото щеш, написано с огнени букви, ту тя заприличваше на фонтан със светещи струи или на буря в полето.

— Сега прилича на Айфеловата кула — прошепна Оливие.

— Забавно приема гостите си — удиви се Мишел.

И наистина кралицата сновеше наляво-надясно, подхващаше разговор, не го довършваше и всяка минута организираше някоя игра, така че в крайна сметка никой не играеше. Стотици деца се блъскаха и биеха. Имаше оркестър, но той бе съставен от дванадесет музиканти и всеки свиреше, каквото му хрумне, така че нищо не можеше да се разбере. Все пак Мишел разпозна началото на песента „Под лунната светлина“ и част от „Марсилезата“.

— Ужасно е! — прошепна Мишел на Елиан.

— Да — потвърди Жералд, — нашата гувернантка би трябвало да дойде тук и да въдвори малко ред.

В един ъгъл те попаднаха на няколко момиченца, които играеха на портрети и се опитваха да отгатнат.

— Мъж ли е? — попита Мишел.

— Да — отвърна едно момиченце.

— Жив ли е?

— Да — отговори друго.

— В Париж ли живее?

— Да — обади се трето.

— Важна личност ли е?

— Много важна — кимна четвърто.

— Сигурно е президентът на републиката — предположи Мишел.

— Нищо подобно, това е Жана д’Арк — заяви пето.

— Как така? — изуми се Мишел. — Нали ми казахте, че е мъж?

— Може да е каквото си ще! — отвърна същото момиченце.

Мишел прошепна на Елиан:

— По-добре да отидем да си играем само петимата.

Петте деца изкачиха много стъпала и на третия етаж намериха една празна стая. Седнаха в креслата и Оливие попита:

— Какво ще правим?

— Имам една идея — каза Мишел. — Искате ли да играем на училище?…

— О, да! — извика Оливие и запляска с ръце.

И той тутакси започна:

— На фараона му се присънил сън… Сторило му се, че е на брега на Нил…

— Млъкни, Оливие! — прекъсна го Мишел.

— Вулканът — поде Жералд — е планина, която бълва пламъци и стопена лава през отвор, наречен кратер.

— Млъкни, Жералд! — възмути се Мишел. — Аз ще ви задавам въпроси. Аз съм учителката.

— Не, аз! — възрази Одет.

— Защо?

— Защото искам.

Но четирите деца се развикаха:

— Стига вече! Сами ще си въведем ред! Мишел е учителката. После пък ще бъдеш ти. Мишел, задавай ни въпроси.

— Първо си ти, Жералд — каза Мишел. — Кой е защитил Галия от римляните?

— Цезар — отговори Жералд.

— Отлично — каза кралицата на феите, която се оказа зад тях.

— Сега е твой ред, Елиан — продължи Мишел. — Кой е бащата на Луи XIII?

— Луи XII.

— Точно така — заяви кралицата на феите.

В този момент в стаята влезе господин Точенудар.

— Задайте му един въпрос — предложи кралицата.

Но господин Точенудар извади от джоба една топка и я тури пред краката си.

— А, не! — запротестираха децата, закривайки уплашено очи с ръце.

— Защо? — попита кралицата. — Оставете го да прави каквото иска, той е мой гостенин.

— Но не и наш — каза Мишел.

Тя взе топката и отказа да я върне.

— Задайте ми тогава един въпрос — каза примирено господин Точенудар.

Мишел дълго мисли. Най-сетне го попита:

— Коя е столицата на Великобритания?

— Единбург — отвърна господин Точенудар.

— Много добре — заключи кралицата на феите.

Когато един час по-късно децата казаха на сбогуване „Приятни желания“ на кралицата, Мишел я попита:

— А къде, ваше величество, ще ни посъветва да отидем да спим сега?

— Където искате — отговори кралицата.

Щом излязоха от двореца, Мишел каза на приятелите си:

— Нямам вече хиляди желания, а само едно.

— И аз! — обади се Елиан.

— И аз! — заяви Одет.

— И ние също! — извикаха в един глас Жералд и Оливие.

— Единственото ми желание е да се върна у дома — каза Мишел.

— А пък аз у нас — каза Елиан.

— И аз у нас! — каза Одет.

— И ние у нас! — заявиха Жералд и Оливие.

Петте деца се спогледаха и избухнаха в смях.

— Само че — сети се Жералд, — за да се приберем, трябва да си вземем отново крилете, а аз загубих номера от гардероба.

— Нямаме нужда от криле — каза Мишел. — Нали си имаме вълшебни пръчици? Достатъчно е да кажем: „Искам да се намеря отново в леглото си“ и ще се озовем в креватчетата си.

— Да се опитаме.

— Най-напред Оливие, той е най-малък.

Оливие протегна пръчицата си, каза:

— Искам да бъда в леглото си!

И тозчас изчезна.

— Виждате ли, че стана! — каза Елиан.

И Мишел на свой ред протегна пръчицата си, затвори очи и произнесе:

— Искам да бъда в леглото си!

Тогава много бързо, като че ли някой въртеше с пълна скорост филмова лента, но отзад напред, тя видя отново широкия въздушен път с багрите на есента върху зелените вълни на гората, после белия пясък на пустинята. Зърна в далечината червения пламък на малкия вулкан. Пламъкът нарасна и Мишел отвори очи.