Страната на хилядите желания

Втора главаДвата кораба

Едмон и Тиери никога не биха повярвали, че може да има толкова дълъг ескалатор. Повече от час те слизаха в полумрака, нарушаван от време на време от някоя червена или зелена лампа.

— Също както сигналните лампички в метрото — прошепна Едмон. — Но колко сме далеч!

— Страх ли те е, Дундьо? — попита Тиери.

Едмон замълча и сред пълната тишина се чуваше вече само тракането на ескалатора: „Пум-пум-кра-кра-пум-пум…“

Най-сетне много ниско долу под себе си децата забелязаха светъл полукръг, както в края на тунел, който нарасна. Стените на тунела изсветляха, лампичките избледняха, и след пет минути ескалаторът отведе Едмон и Тиери в обширна зала. До ескалатора стояха двама войника с оръжие в ръка. Бяха забавни, защото единият беше нисък и много дебел, а другият — висок и много тънък.

Слабият извика:

— Двама от горната земя!… Двама!

Дебелият поде:

— Един Дундьо… Един Клечо… Двама!

Зад него един слаб служител драсна две черти върху зелен картон.

Дебел човек, облечен като носачите на гарите, се приближи до Едмон.

— Нямате ли багаж? — попита учудено той.

— Не — отвърна Едмон, — ние веднага ще се върнем в къщи.

Дебелият човек се отдалечи.

В това време многобройни пътници прекосяваха залата и тъй като всички се отправяха все в една и съща посока Едмон и Тиери ги последваха. На стената имаше големи табели:

Тълпата повлече двамата братя. Минаха през една врата. В същия миг свеж, студен въздух ги лъхна. Бяха на открито, на брега на море. Само че макар да беше доста светло, веднага си личеше, че това не е слънчева светлина. Като се вгледаха по-внимателно, Едмон и Тиери забелязаха огромни балони, които плуваха в небето и осветяваха околността. Те бяха пълни с блестящ син газ като тръбите пред някои магазини. Приятна, мека светлина. На стръмния бряг се издигаше градче, само от вили и хотели. Момчетата видяха пред себе си фар и вълнолом. Лъскави метални мостчета свързваха два кораба с кея.

На табелка, закачена прел единия мостик пишеше:

Корабът беше тумбест, с колело, широк и заоблен. Другият, напротив, беше много тесен, излят от стомана и на неговия мостик двамата братя прочетоха:

— Дали да не се поразходим по море? — предложи Тиери.

— А татко?

— Няма да се забавим много. Това е съвсем малко море.

И наистина това беше по-скоро пролив, отколкото море. И на светлината на балоните доста ясно се различаваше отвъдният бряг, където се издигаха високи сгради.

— Но ние нямаме пари — разтревожи се Едмон.

— Имаме, останаха ми двадесет франка от Нова година. Пък и за ескалатора нищо не платихме.

Едмон въздъхна и последва Тиери. Винаги правеше в края на краищата това, което искаше брат му. Двамата се приближиха до мостика, пред който пишеше: „Към Лапапорт“.

Един морски офицер, червендалест, широко усмихнат дебелак, побутна любезно Едмон към палубата с думите:

— Я виж! Едно горноземче… Откога не бяхме виждали!

Но щом Тиери се накани да отиде при брат си, дебелият офицер го спря:

— А не! Вие сте за другия кораб.

— Но ние сме заедно! — настоя Тиери.

— На Горната земя може — каза офицерът, — но тук… е невъзможно. Оня е дундан, а вие сте клечо… Няма грешка… Ако имате възражения, ето теглилката… И побързайте, ако искате да се качите на другия кораб, чувам вече сирената му за тръгване.

Действително се чуваха резки сигнали. Тиери никога не се колебаеше дълго. Изтича към второто мостче — моряците вече го вдигаха — и с два скока се озова на палубата. Машините забоботиха, перките се врязаха във водата, моряците извадиха спасителни лодки. Въпреки целия шум Тиери чу:

— Ху, ху, ХУУ, ху!

Той се спусна към задната част на кораба и зърна Едмон на борда на другия кораб, който се отдалечаваше в противоположна посока, носен от големите си колела: стъпил на една пейка, със сълзи на очи, той размахваше кърпичката си. Тиери бръкна в джоба си, но напипа само смачканата кесийка с бонбони, която бе купил предната вечер от портиера на училището. И размаха кесийката.

Пътниците около него го гледаха с изненада, но му беше все едно. Наистина се чувствуваше нещастен, че е разделен от брат си. Какво щеше да прави самичък сред непознати хора!