Страната на хилядите желания

Шеста глава

Припомни си пътешествието, крилете, каза си, че би било страшно приятно да полети отново над големите зелени вълни на гората и изведнъж пред нея пак се ширна бялата пустиня и тя зърна Фараона с каменната шапка.

— Добър ден, Фараоне — каза му тя. — Познахте ли ме.

— Да. Вие сте малкото момиченце, което ми изтълкува съня за трите бели и трите черни кокошки.

— И сбъдна ли се онова, което ви предсказах?

— Не — отвърна Фараонът. — Съвсем не, но търпеливо чакам. Седнете.

Мишел седна в подножието на малкия вулкан, а Фараонът се наведе тайнствено над нея.

— Тази нощ сънувах друг сън — сподели той. — Бихте ли ми го изтълкували?

— Какъв беше? — попита Мишел и въздъхна.

— Ето. Стори ми се, че съм на брега на Нил. Изведнъж видях да излизат от реката шест оранжеви и шест виолетови костенурки. Какво ли означава това?

— Нищо не означава — каза Мишел и повдигна рамене.

— Как така? — учуди се Фараонът.

— Ей така. Нищо — повтори Мишел. — Най-напред сънищата изобщо никога нищо не значат. Те не съществуват. Така например в този миг аз сънувам, че ви виждам… но вие не съществувате.

— Как да не съществувам!? — извика Фараонът. — Ами че аз съм повелител на Горен и Среден Египет!…

— И древният Египет не съществува — заяви Мишел.

Тогава Фараонът вдигна каменните си ръце. Мишел страшно се уплаши и побягна. Фараонът се затича след нея, но за щастие каменната му роба така силно притискаш краката му, че той не можеше да върви много бързо. Фараонът заобиколи няколко пясъчни планини и загуби Мишел от погледа си. Скоро тя забеляза станцията на камилите. Първа в редицата беше добрата стара камила, която някога я бе отвела във Вълшебната градина. Тя я яхна, наведе надолу ухото й, което беше още по-ръждясало, каза: „Във Вълшебната градина!“ и камилата се заклати. Едва бе изминала двеста метра, когато Мишел забеляза в началото на пустинята Фараона, който, обърнат в профил, викаше подире й:

— Ах, не съществувам ли? Ще ви дам да разберете!…

Скоро той се скри от погледа й.

След три часа Мишел пристигна пред гишето на господин Смутензасрамен. Приближи се и каза:

— Мога ли да вляза?

— Коя сте вие? — попита Смутензасрамен, чийто глас беше станал още по-дрезгав.

— Но аз съм феята Мишел.

— Феята ли?… Феята?… Съвсем нямате вид на фея!

— Как? Не ме ли помните?

Тя подаде на гарвана старото картонче, което по чудо бе намерила в джоба на престилката си:

Смутензасрамен погледна Мишел много недоверчиво.

— Картата ви не е валидна.

— Невалидна ли? Какво пък значи това?

— Не зная — отвърна Гарванът, — зная само, че така се казва… Не, не, госпожице, няма да влезете с тази карта. Трябва да се явите на изпит.

— Добре — каза Мишел храбро.

Защото сега тя се учеше много по-добре. Два пъти първа и един път втора по успех в класа. Чувствуваше се сигурна в себе си.

— Аритметика — обяви Гарванът. — Колко прави дванадесет по дванадесет?

— Сто четиридесет и четири — отговори Мишел.

Но Гарванът поклати глава, без да каже, както тя се надяваше: „Гага, така ми се струва“.

— История… Кой е бащата на Луи XIII?

— Анри IV — каза Мишел. — Така е, нали?

Но Смутензасрамен изглеждаше все по-натъжен и нищо не отговори.

— Излишно е да продължаваме — каза най-сетне той. — Струва ми се, че Вълшебната градина е затворена вече вас, Мишел. Вие не сте вече дете.

За щастие камилата още чакаше и Мишел можа да върне у дома си през нощта.