Страната на Оз

Господин Гр. Клатуш-Бръмб., В. О.

През това време генерал Джинджър — предводителката, както знаем, на бунтарската армия — изживявала голямо притеснение от бягството на Плашилото. Страхувала се, и то с основание, че ако негово величество и Тенекиеният дървар обединят сили, това ще е опасно за нея и армията й. Защото народът на Оз все още помнел подвизите на тези славни герои, преодолели безброй опасни премеждия.

И Джинджър изпратила бърз пратеник при старата Момби — вещицата, с обещание да я възнагради богато, ако помогне на бунтарската армия.

Момби направо била бясна — не можела да прости на Тип, задето я бил изиграл, избягал и отмъкнал магическия животворен прах — и веднага склонила да иде в Изумрудения град и да помогне на Джинджър да победят Плашилото и Тенекиения дървар, чийто приятел бил и Тип.

С пристигането си в царския дворец Момби разбрала чрез тайните си магии, че враговете вече вървят към Изумрудения град, бързо се оттеглила в стаичката на една самотна кула, заключила се и започнала да прави магии, с които да предотврати завръщането на Плашилото и приятелите му.

Затова Тенекиеният дървар изведнъж се заковал намясто и викнал:

— Колко странно! Уж познавах всяка педя от този път, а май сме се загубили!

— Не е възможно! — възкликнало Плашилото. — Защо смяташ, че сме се отклонили, мили друже?

— Ами ето тази безбрежна слънчогледова нива пред нас — за пръв път я виждам!

Започнали да се оглеждат и се уверили, че ги обгражда гора от тънки високи стъбла, а на всяко стъбло имало огромна слънчогледова пита. И тези пити не само ги заслепявали с ярки червени и жълти цветове, ами се и въртели на стъблата като мънички вятърни мелници, закривали всичко пред тях и те се чудели накъде да тръгнат.

— Това е магия! — извикал Тип.

Докато се озъртали разколебани и объркани, Тенекиеният дървар викнал раздразнено и с вдигната брадва понечил да отсече стъблата пред себе си. Но изведнъж слънчогледите спрели да се въртят и пътниците ясно забелязали във всяка пита лице на момиче. Хубавите личица се вглеждали подигравателно в смаяната група, а после звънко се разсмели на учудването, което предизвикали.

— Стой! Стой! — сграбчил Тип ръката на Дърваря. — Те са живи! Това са момичета!

И в същия миг слънчогледите пак се завъртели, а лицата избледнели и се изгубили в бързото въртене.

Тенекиеният дървар изпуснал брадвата и се свлякъл на земята.

— Жестоко ще е да посека тези прекрасни създания — отчаяно въздъхнал той, — но не виждам как иначе ще продължим.

— Много ми заприличаха на бунтарската армия — замислено рекло Плашилото. — Само не разбирам как са могли да ни последват с такава бързина.

— Според мен е магия — уверено казал Тип. — И някой ни я прави. Навремето Момби ги вършеше такива. Най-вероятно всичко е въображаемо и тук изобщо няма слънчогледи.

— Ами тогава да замижим и да вървим напред — предложил Дърварят.

— Прощавай — намесило се Плашилото, — очите ми са нарисувани и не се затварят. Ти, като имаш тенекиени клепачи, да не мислиш, че всички сме направени като теб?

— А пък очите на Магарето са от чепове — обадил се Джак и се навел да ги разгледа.

— Тогава ти ще яздиш бързо отпред — наредил Тип, — а ние ще вървим подире ти и дано се измъкнем. Аз съм така заслепен, че едва гледам.

Тиквоглавия смело пришпорил Магарето, а Тип се хванал за опашката му и закрачил със затворени очи. Плашилото и Тенекиеният дървар вървели отзад и скоро радостното възклицание на Джак известило, че пътят е чист.

Спрели се да погледнат назад, но не видели и следа от слънчогледите.

Окуражени, продължили нататък. Обаче старата Момби така била променила околността, че като нищо можели да се загубят, ако Плашилото не си спомнило, че може да се ориентира по слънцето. Защото няма магия, която да промени пътя на слънцето, и то е най-сигурният водач.

Но ги чакали още препятствия. Дървеното магаре стъпило в заешка дупка и се строполило на земята. Тиквоглавия хвръкнал във въздуха и животът му щял да секне в същия този миг, ако не бил Тенекиеният дървар да улови главата му и да я предпази от спукване.

Тип веднага я наместил и бързо изправил Джак. Но Дървеното магаре не се отървало така безболезнено. Когато издърпали крака му от заешката дупка, видели, че е счупен и трябва или да се смени, или да се закове, иначе то не можело да върви.

— Лоша работа — разтревожил се Тенекиеният дървар. — Да имаше наоколо дървета, щях да му издялам нов крак, ала тук няма дори храст!

— В тази част на Страната на Оз няма ни огради, ни къщи — отчаяло се Плашилото.

— И какво ще правим? — зачудило се момчето.

— Ей сега ще си впрегна мозъка в работа — отвърнало негово величество Плашилото, — от опит зная, че като размисля, на всичко съм способен!

— Ами тогава хайде да помислим — зарадвал се Тип — и най-накрая може да се сетим как да поправим нашето Магаре.

Насядали в редица на тревата и започнали да мислят, а Дървеното магаре учудено разглеждало счупения си крайник.

— Боли ли те? — съчувствено попитал Тенекиеният дървар.

— Не, никак — отвърнало Магарето, — но честолюбието ми е наранено, като виждам колко съм чуплив.

Известно време седели мълчаливо. Накрая Тенекиеният дървар вдигнал глава и се огледал.

— Какво е онова създание, което иде насам? — възкликнал той.

Другите проследили погледа му и видели, че към тях приближавало най-чудноватото същество на света. Придвижвало се бързо и безшумно по меката трева, след миг застанало пред пътешествениците и ги загледало удивено също като тях.

Плашилото, което запазвало самообладание при всички обстоятелства, го поздравило учтиво:

— Добро утро.

Непознатият свалил шапка с широк замах, поклонил се дълбоко и казал:

— Добро утро на всички вас! Вярвам, че като общност сте в добро здраве. Заповядайте, ето визитната ми картичка.

След тези учтивости той подал картичката си на Плашилото, което я поело, повъртяло я насам-натам и поклащайки глава, я връчило на Тип.

Момчето прочело на глас:

— Майчице! — ахнал Тиквоглавия, втренчен в съществото.

— Колко странно! — обадил се Тенекиеният дървар.

Тип наблюдавал пришелеца с ококорени очи, а Дървеното магаре въздъхнало и обърнало глава.

— Наистина ли сте Клатушкащ се бръмбар? — попитало Плашилото.

— Разбира се, драги ми господине! — отривисто отговорил непознатият. — Не пише ли на картичката?

— Пише — рекло Плашилото. — Но ако смея да запитам, какво означава това „ГР.“?

— Означава Грамадански, сиреч увеличен! — гордо обяснил Бръмбарът.

— А, ясно! — Плашилото критично оглеждало непознатия. — И наистина ли сте увеличен?

— Господине! — повишил глас Бръмбарът. — Виждате ми се човек мъдър и прозорлив. Нима не разбирате, че съм най-малко няколко хиляди пъти по-голям от един обикновен клатушкащ се бръмбар? Следователно очевидно е, че съм увеличен, и няма никакви причини да се съмнявате в този факт!

— Извинете! — отвърнало Плашилото. — Мозъкът ми се пообърка при последното пране. Ще се обидите ли, ако запитам също какво означават буквите „В. О.“ в края на името ви?

— Те показват научната ми степен — снизходително се усмихнал Бръмбарът. — За по-ясно инициалите сочат, че съм високообразован.

— О! — облекчено въздъхнало Плашилото.

Тип все още съзерцавал чудноватата личност. Пред себе си виждал голямо кръгло бръмбаровидно тяло на два тънки крака с нежни стъпала и със завити нагоре пръсти. Самото туловище било по-скоро плоско и както се разбирало от видимите части, гърбът бил тъмнокафяв и лъскав, а предницата — на светлокафяви и бели черти, които в краищата се сливали в общ цвят. Ръцете били тънки като краката, върху дългата шия стърчала главата — човекоподобна, с нос или „пипало“ като извита антена, с уши, които в горната си част също имали антени, щръкнали от двете страни на главата като свински опашчици. Кръглите черни очи били доста изпъкнали, но изражението на Клатушкащия се бръмбар било, общо взето, приятно.

Насекомото носело тъмносин, поръбен с жълто фрак с цвете в бутониерата, бяла дочена жилетка, опъната от широкото му тяло, сиво-бежов плюшен голф, стегнат под коленете със златни катарами, а върху малката му глава, пернат накриво, стърчал черен цилиндър.

Както бил застанал пред удивените ни приятели, Бръмбарът бил висок колкото Тенекиеният дървар и несъмнено никоя буболечка в Страната на Оз не била достигала подобни размери.

— Да си призная — обадило се Плашилото, — внезапната ви поява ме изненада и стресна приятелите ми. Дано това обстоятелство не ви обиди. Надявам се, ще свикнем с външността ви.

— О, моля, не се извинявайте! — искрено рекъл Бръмбарът. — Обичам да стряскам хората, защото не съм обикновено насекомо, и без да искам, будя и любопитство, и възхита у онези, които срещам.

— Така е — кимнало негово величество.

— Ако позволите да седна в августейшата ви компания — продължил пришелецът, — с радост ще ви разправя историята си и ще разберете защо съм тъй необичаен или по-скоро забележителен!

— Говорете каквото ви е угодно — кратко отвърнал Тенекиеният дървар.

И тъй, Клатушкащият се бръмбар се отпуснал на тревата с лице към пътешествениците и им разказал следната история.