Страната на Оз

Джак Тиквоглавия пристига в Изумрудения град

На зазоряване Тиквоглавия събудил Тип. Момчето разтъркало сънени очи, изкъпало се в близкото ручейче, а после похапнало от хляба и сиренето. И вече готово за новия ден, казало:

— Тръгваме веднага. Петнайсет километра не са малко, но до пладне, ако всичко е наред, ще стигнем Изумрудения град.

Тиквоглавия отново щръкнал на гърба на Дървеното магаре и поели.

Тип забелязал, че пурпурът на тревата и дърветата започнал да избледнява и да прелива в бледолилаво, а скоро след това лилавото започнало да зеленее и с приближаването до великия град, управляван от Плашилото, ставало все по-зелено и по-зелено.

Изминали били само три километра, когато видели, че пътят от жълти павета се пресичал от широка бърза река. Ами сега, зачудил се Тип, как ще я прекосим? Но след малко съзрял някакъв човек в голяма плоска лодка да плава към тях през течението.

Когато човекът наближил брега, Тип го попитал:

— Може ли да ни прехвърлите оттатък?

— Да, ако си платите — гневно и намусено отвърнал лодкарят.

— Но аз нямам пари! — възкликнал Тип.

— Никакви ли?

— Никакви.

— Тогава и аз няма да си моря ръцете да ви прехвърлям — отсякъл лодкарят.

— Какъв мил човек! — обадил се ухилено Тиквоглавия.

Лодкарят го изгледал, но премълчал. Тип започнал да се чуди какво да прави, защото за нищо на света не искал пътешествието им да свърши дотук.

— Непременно трябва да стигна до Изумрудения град — казал той на лодкаря, — а как да прекося реката, ако не ме преведеш?

Човекът се изсмял неприязнено и казал:

— Това Дървено магаре не потъва. Като го яхнеш, ще те пренесе. А Тиквоглавия глупак, дето си го повел, него го пусни да плува или да се дави — все това ще е!

— За мен не се бой — казал Джак, мило усмихнат на киселия лодкар, — като нищо ще преплувам.

Тип решил, че си струва да опитат, и Дървеното магаре, като не знаело какво е опасност, веднага склонило. Момчето го отвело до водата и го яхнало. Джак също нагазил до колене и се хванал за опашката на Магарето, та тиквената му глава да е над водата.

— Сега, ако размахаш крака, вероятно ще заплуваш — обърнал се Тип към Магарето, — а пък ако заплуваш, вероятно ще стигнем до отсрещния бряг.

Магарето веднага започнало да размахва крака, които заработили като весла, и бавно понесло пътешествениците през реката към отвъдната страна. Преминаването излязло толкова благополучно, че скоро те, мокри и подгизнали, вече се катерели по тревистия бряг.

Крачолите и обущата на Тип били вир-вода, ала Дървеното магаре било прекосило реката толкова спокойно, че от коленете на горе по момчето нямало нито капка. От пищните одежди на Тиквоглавия обаче направо шуртяло.

— Слънцето скоро ще ни изсуши — утешил ги Тип — и след като преплувахме напук на лодкаря, вече можем да вървим нататък.

— На мене плуването ми беше приятно — обадило се Магарето.

— И на мен! — рекъл Джак.

Поели отново по пътя с жълтите павета, който всъщност бил продължение на пътя от другия бряг, и Тип пак качил Тиквоглавия върху Магарето.

— Ако яздиш по-бързо, вятърът ще те изсуши — казал му той. — Аз ще се хвана за опашката на Магарето и ще тичам отзад. Така скоро ще изсъхнем.

— Тогава Магарето ще трябва да препуска — съобразил Джак.

— Дадено! — охотно склонило Магарето.

Тип сграбчил края на клона, който бил опашката на Дървеното магаре, и викнал:

— Дий!

Магарето заситнило напред, а Тип подтичвал след тях. Но решил, че и това е бавно, и викнал:

— Бегом!

Дървеното магаре си спомнило, че това е командата за най-висока скорост, и се понесло с такава шеметна бързина, че Тип хукнал както никога дотогава и едва смогвал да се държи.

Накрая останал без дъх и колкото да се опитвал да извика „Стой!“, силите не му стигали дори да го изрече. Изведнъж клонът, за който се държал, се откъснал — понеже бил сух — и в следващия миг момчето вече се търкаляло в прахоляка, а Магарето и неговият тиквоглав ездач отхвърчали нататък и бързо се скрили в далечината.

Докато Тип се изправи, докато се покашля да прочисти прахоляка от гърлото си и кресне „Стой!“, Магарето отдавна било изчезнало от погледа му.

Тогава той направил онова, което му се сторило най-разумно. Просто седнал и си починал, а след това поел отново нататък.

— Все някога ще ги настигна — размишлявал Тип, — пътят свършва пред портите на Изумрудения град и там те, щат не щат, ще спрат.

В това време Джак стискал пръта, а Дървеното магаре препускало като жребец. Не подозирали, че Тип е изостанал, защото Тиквоглавия не се оглеждал, а Дървеното магаре не можело да се озърта.

Както яздел, Джак забелязал, че тревата и дърветата са станали изумруденозелени, и предположил, че наближават Изумрудения град, макар все още да не виждал високите му кули и кубета.

Накрая пред тях се изправили високи стени от зелен камък, обсипани с изумруди. Джак си помислил, че Дървеното магаре може да не разбере, че трябва да спре, и като нищо да ги блъсне в стените, и гръмко извикал „Стой!“.

Магарето се заковало толкова внезапно, че ако не бил дървеният прът, Джак щял да се преметне презглава и да размаже хубавото си лице.

— Е, това наистина беше лудешка езда, нали, мили татко? — възкликнал, но никой не му отговорил. Извърнал се и открил, че Тип го няма.

Това явно дезертьорство удивило и притеснило Тиквоглавия. И докато се чудел какво е станало с момчето и как да постъпи при тези обстоятелства, портата в зелената стена се отворила и от там излязъл човек.

Бил нисък и топчест, с дебело добродушно лице. Облечен бил целият в зелено и носел висока островърха зелена шапка и зелени очила. Той се поклонил на Тиквоглавия и казал:

— Аз съм пазачът на портите на Изумрудения град. Смея ли да запитам кой си и какво желаеш?

— Аз съм Джак Тиквоглавия — отвърнал ухилено Джак, — а колкото до това, какво желая, признавам, че нямам представа.

Пазачът се изненадал и поклатил глава, като че отговорът не го задоволил.

— Ти какво си — човек или тиквена глава? — запитал учтиво.

— И двете, ако обичате — отвърнал Джак.

— Ами това дървено магаре, то живо ли е?

Магарето извъртяло нагоре чворесто око и смигнало на Джак. А после вдигнало крак и го стоварило върху крака на пазача.

— Олеле! — извикал човекът. — Съжалявам, че попитах. Но отговорът е убедителен. Какво ви води в Изумрудения град, господине?

— Имахме някаква работа — отговорил Тиквоглавия сериозно, — но не помня каква. Баща ми знае точно, обаче го няма.

— Странна история, много странна! — заявил пазачът. — Изглеждаш ми безобиден. Човек с такава чаровна усмивка не може да замисля зло.

— Колкото до усмивката — обяснил Джак, — тя е постоянна, защото ми е изрязана върху лицето с ножче.

— Хайде, ела в стаята ми — поканил го пазачът, — ще се опитам да ти помогна.

Джак подкарал Дървеното магаре през портата към стаичката, изградена в стената на града. Пазачът дръпнал връвта на един звънец и през отсрещната врата влязъл висок войник в зелена униформа. На рамо носел дълга зелена пушка, а прекрасните му зелени мустаци стигали до коленете. Пазачът се обърнал към него:

— Този необикновен господин не знае нито защо е дошъл в Изумрудения град, нито какво желае. Кажи какво да правим с него?

Войникът със зелените мустаци огледал Джак с внимание и любопитство. Накрая закимал толкова утвърдително, че мустаците му се накъдрили на ситни вълни, и заявил:

— Ще трябва да го отведа при негово величество Плашилото.

— Но за какво му е той на негово величество? — зачудил се пазачът на портите.

— Това си е работа на негово величество — отвърнал войникът. — Аз си имам достатъчно грижи. Всички външни грижи трябва да се отправят към негово величество. Хайде, слагай очила на човека и да го водя в царския палат.

Пазачът отворил голям сандък, пълен с очила, и се помъчил да нагласи един чифт на големите кръгли очи на Джак.

— Нямам подръка очила за такива грамадни очи — въздъхнал дребосъкът, — а пък и главата ти е толкова голяма, че ще трябва да ги вържа отзад.

— Ама защо са ми очила? — удивил се Джак.

— Такава е нашата мода — обадил се войникът, — а пък и ще те предпазят да не ослепееш от блясъка и сиянието на разкошния Изумруден град.

— О! — възкликнал Джак. — Тогава непременно ми ги вържи. Не искам да ослепявам.

— Нито пък аз! — викнало Дървеното магаре.

Закрепили очила и над изпъкналите чворове, които му служели за очи.

След това войникът със зелените мустаци ги превел през вътрешната порта и те се озовали на главната улица на величествения Изумруден град.

Искрящи зелени камъни украсявали фасадите на красивите къщи, всички кули и кулички били обкичени с изумруди. Дори зеленият мраморен паваж блестял от скъпоценни камъни и всеки, който съзирал това за първи път, оставал поразен от тържествената и невиждана гледка.

Обаче Тиквоглавия и Дървеното магаре, като не знаели какво е богатство и красота, не обърнали внимание на чудесата, които съзерцавали през зелените си очила. Спокойно следвали зеления войник и с безразличие отминавали тълпите от зелени граждани, вперили в тях удивени погледи. Когато едно зелено куче се спуснало и започнало да ги лае, Дървеното магаре вдигнало крак и запратило скимтящото животинче към стената на една къща. Това била единствената неприятност по пътя им към царския дворец.

Тиквоглавия си бил намислил да язди Магарето по зелените мраморни стъпала чак до Плашилото, но войникът не му позволил. Тогава Джак полека-лека се смъкнал от седлото и един прислужник отвел Дървеното магаре някъде отзад, а войникът със зелените мустаци въвел Тиквоглавия в палата през парадния вход.

Докато той съобщи за него, гостът останал да чака в красиво нареденото преддверие. Случило се така, че в този час негово величество нямал работа и се отегчавал, та затова наредил бързо да въведат посетителя в тронната зала.

Джак никак не се притеснявал от срещата с владетеля на този величествен град, защото не познавал светските маниери. Но когато пристъпил в залата и съзрял негово величество Плашилото на искрящия му трон, направо се заковал от изумление.