Страната на Оз

Спасителното бягство

Тип размишлявал.

„Ужасно е да си мраморна статуя, негодувал той, непоносимо е! От години, казва, само съм я бил нервирал и сега вече ще се отърве от мен! Но има и по-лесен начин. Всяко момче би умряло от скука, ако трябва вечно да стърчи посред някоя градина! Ще избягам, така ще сторя, и то най-добре веднага, докато не ме е наляла с оная гадост!“

Изчакал, докато похъркването на старата вещица му подсказало, че спи дълбоко, станал тихо и отворил долапа да потърси нещо за ядене.

„Не бива да поемам на път гладен“, решил Тип, преравяйки тесните полици.

Намерил няколко корички хляб, сиренето, което Момби била донесла от село, било в кошницата й. Както тършувал, му попаднала кутийката с животворния прах.

„Я да я взема, казал си, иначе кой знае какви нови поразии ще направи Момби.“ И мушнал кутийката в джоба при хляба и сиренето.

После крадешком се измъкнал от вкъщи и затворил вратата. Всичко наоколо се озарявало от луната и звездите — след душната и смрадлива кухня нощта била тиха и ласкава.

„Добре е, че се махам от тук, прошепнал Тип. Не мога да я търпя тая баба. Защо ли е трябвало да живея при нея?“

Вече крачел към пътя, когато една мисъл го спряла.

„Не ми се ще да оставям Джак Тиквоглавия на нежните грижи на старата Момби, промълвил той. А пък и Джак е мой, аз си го направих, нищо, че старата го съживи“.

Върнал се към обора и го отворил.

Джак седял по средата на клетката и на лунния светлик Тип видял, че се хили все тъй весело.

— Тръгвай! — повикало го момчето.

— Накъде? — попитал Джак.

— Ще узнаеш, когато и аз разбера — усмихнал се приятелски Тип на тиквеното лице. — Сега не ни остава друго, освен да изчезваме.

— Дадено — отвърнал Джак и непохватно се измъкнал на лунната светлина.

Тип поел към пътя, а Тиквоглавия го последвал. Джак леко понакуцвал, а от време на време някоя става на крака му се свивала назад вместо напред и го спъвала. Но той бързо съобразил и запристъпвал по-внимателно. Така че, общо взето, се движел с лекота.

Тип го повел по широката пътека. Не напредвали кой знае колко бързо, но вървели, без да спират, и когато луната залязла, а слънцето надзърнало зад възвишенията, били изминали такова разстояние, че момчето вече не се бояло от преследването на старата вещица. А пък се и отклонявало ту в една, ту в друга пътека, та ако някой проследи дирите им, да не разбере накъде са кривнали.

Поуспокоен, че поне временно е избягнал превръщането си в мраморна статуя, Тип спрял своя другар и седнал на един крайпътен камък.

— Сега ще закусиш — обяснил му той.

Джак Тиквоглавия наблюдавал Тип с любопитство, но отказал да яде.

— Аз, изглежда, съм направен по-различно от теб — обяснил той.

— Зная — отговорил Тип, — нали аз съм те правил.

— О! — ахнал Джак. — Ти ли?

— Ами да! И после те сглобих. И ти изрязах очи, нос и уши, та и уста — гордо изреждал Тип. — И те облякох.

Джак критично огледал тялото и крайниците си.

— Браво, добре си се справил! — похвалил го той.

— Е, горе-долу — скромно кимнало момчето, понеже забелязало някои недоизпипани неща. — Ако знаех, че ще вървим заедно, щях малко повече да си поиграя.

— Ами тогава — викнал Тиквоглавия изненадано, — тогава значи си мой създател, мой родител, мой баща!

— Или твой откривател — засмяло се момчето. — Да, синко, май наистина съм всичко това!

— В такъв случай — продължил Джак — аз ти дължа покорство, а пък ти ми дължиш подкрепа.

— Точно така — заявил Тип и станал. — Затова напред!

— Къде отиваме? — заинтересувал се Джак, когато отново поели по пътя.

— Не зная точно — отговорило момчето, — според мен вървим на юг, а това рано или късно ще ни доведе до Изумрудения град.

— Какъв е този град? — учудил се Тиквоглавия.

— Това е столицата на Страната на Оз, най-големият град в цялата тукашна земя. Аз лично никога не съм ходил там, но знам всичко за историята му. Построил го е един велик и прекрасен вълшебник — Оз, и всичко там е зелено точно както всичко в нашата Страна на хрилестите е в пурпурен цвят.

— Нима тук всичко е пурпурно? — удивил се Джак.

— Ами да. Не виждаш ли?

— Аз, изглежда, съм далтонист — установил Джак, след като се огледал.

— Ето, тревата е пурпурна, дърветата са пурпурни, къщите и оградите — и те са пурпурни — обяснил Тип. — Дори калта по пътя е пурпурна. А пък в Изумрудения град всичко, което при нас е пурпурно, е зелено. В Страната на дъвчащите, на Изток, всичко е синьо; на Юг пък, в Страната на квадратните, всичко е червено; в Западната страна на мигащите, където управлява Тенекиеният дървар, всичко е жълто.

— Аха! — изрекъл Джак. И като помълчал, запитал: — Значи, казваш, някакъв Тенекиен дървар управлява мигащите, така ли?

— Да, той е един от онези, които са помогнали на Дороти да унищожи Злата магьосница на Изток, и мигащите са му били толкова благодарни, че са му предложили да им стане владетел — както пък жителите на Изумрудения град са поканили Плашилото да ги управлява.

— Олеле! — изпъшкал Джак. — Обърках се в тази история. А кой е Плашилото?

— Другият приятел на Дороти — отвърнал Тип.

— Ами Дороти коя е?

— Едно момиченце, дошло от Канзас, местност в далечния, предалечен свят. Издухана била в Страната на Оз от един циклон и докато била тук, Плашилото и Тенекиеният дървар я съпровождали.

— А сега къде е? — запитал Тиквоглавия.

— Добрата Глинда, която управлява квадратните, я е върнала пак у дома й — обяснило момчето.

— Аха. А с Плашилото какво е станало?

— Казах ти. Управлява Изумрудения град.

— А ти не ми ли каза, че го управлявал някакъв прекрасен вълшебник? — раздразнил се Джак, който се обърквал все повече и повече.

— Да, така казах. А сега слушай внимателно и ще ти обясня — отчетливо започнал Тип и вперил поглед в очите на ухиления Тиквоглавец. — Дороти отишла в Изумрудения град да измоли от Вълшебника да я върне в Канзас. Плашилото и Тенекиеният дървар били с нея. Но Вълшебникът не можел да я върне у дома й, защото не бил чак такъв голям вълшебник, какъвто трябвало да бъде. Те много се разгневили и го заплашили, че ще го разобличат. Затова Вълшебникът си направил един огромен балон, с който избягал, и оттогава никой не го е виждал.

— Гледай ти каква интересна история! — доволно възкликнал Джак. — И аз разбрах всичко освен обяснението.

— Браво на теб — похвалил го Тип. — Когато Вълшебникът избягал, гражданите на Изумрудения град издигнали негово величество Плашилото за свой цар и разправят, че хората много го почитат.

— А ние ще го видим ли този странен цар?

— Смятам, че ще го видим — отвърнало момчето, — освен ако нямаш нещо друго наум.

— О, не, мили татко — казал Тиквоглавия, — готов съм да те следвам навсякъде.