Страната на Оз

Негово величество Плашилото

Всеки читател на този роман вероятно знае какво е плашило, но за Джак Тиквоглавия, който не бил виждал подобно творение, срещата с необикновения владетел на Изумрудения град била най-изненадващото преживяване в краткия му живот.

Негово величество Плашилото носело избелял син костюм, а главата му била торбичка, натъпкана със слама, върху която нескопосано били изрисувани очи, уши и уста, та да има лице. Дрехите също били натъпкани със слама, но толкова несъразмерно, че краката и ръцете на негово величество били прекалено дебели. За длани служели ръкавици с дълги пръсти, напълнени с памук. Сламки стърчали от шията и от кончовите на ботушите. На главата си то носело тежка златна корона, цялата обсипана с искрящи скъпоценни камъни, а от тежестта на короната челото му се гънело в бръчки, придаващи замислен израз на изрисуваното лице. Всъщност единствено короната подсказвала величие, иначе този цар Плашило си бил най-обикновено плашило — грозновато, тромаво и безформено.

Но ако невероятният образ на негово величество Плашилото смаял Джак, не по-малко слисано от Тиквоглавия останало Плашилото. Пурпурните панталони, розовата жилетка и червената риза направо висели върху дървените крайници, измайсторени от Тип, а усмивката не слизала от изрязаното с ножче лице, сякаш за тази тиква животът бил най-веселото нещо.

В първия миг негово величество Плашилото помислило, че странният посетител му се надсмива, и понечило да се възмути от това своеволие, ала неслучайно то се смятало за най-мъдрата личност в Страната на Оз. След като го огледало по-внимателно, видяло, че усмивката е изрязана върху лицето и Тиквоглавия, дори да искал, не можел да изглежда сериозен.

Пръв заговорил царят. След като съзерцавал Джак известно време, той възкликнал учудено:

— Ти откъде се взе и как така си жив?

— Простете, ваше величество — отвърнал Тиквоглавия, — но не разбирам какво ми казвате.

— А защо не разбираш?

— Не зная вашия език. Виждате ли, аз съм от Страната на хрилестите, значи съм чужденец.

— Аха, ясно! — възкликнало Плашилото. — Аз самият говоря езика на дъвчащите, който се приказва и в Изумрудения град. А ти вероятно говориш на езика на тиквоглавите?

— Точно така, ваше величество — поклонил се Джак, — и затова не ни е възможно да се разбираме.

— Колко неприятно — замислено казало Плашилото. — Трябва ни преводач.

— Какво е това „преводач“?

— Някой, който владее и моя, и твоя език. Когато аз изрека нещо, преводачът ще ти обясни какво съм казал, а когато ти ми отговориш, преводачът ще ми предаде твоите думи. Защото преводачът говори и двата езика и ги разбира.

— Умна работа! — възкликнал Джак, зарадван от това лесно решение на затруднението.

Плашилото наредило на войника със зелените мустаци да разпита кой от поданиците му разбира езика на хрилестите и езика на Изумрудения град, и незабавно да го доведе.

Когато войникът излязъл, Плашилото попитало:

— Защо не седнеш, докато чакаме?

— Ваше величество забравя, че не го разбирам — отвърнал Тиквоглавия. — Ако желаете да седна, трябва да ми го покажете със знаци.

Плашилото слязло от трона и примъкнало едно кресло зад Тиквоглавия. После изведнъж блъснало Джак с такава сила, че той се свлякъл върху възглавниците, свит като джобно ножче, и едва успял да оправи сплетените си крайници.

— Този знак разбра ли го? — учтиво запитало Плашилото.

— Безпогрешно — отговорил Джак, докато протягал ръце да обърне главата си напред, защото тиквата се била извъртяла около поддържащия кол.

— Теб май са те правили надве-натри — отбелязало Плашилото, като наблюдавало усилията на Джак.

— Също като негово величество — долетял откровеният отговор.

— С тази разлика, че докато аз се превивам, но не се чупя, ти се чупиш, но не се превиваш — злъчно рекло Плашилото.

В този миг войникът се върнал с едно младо момиче за ръка. То било мило и стеснително, с хубаво лице и красиви зелени очи и коси. Изящната му зелена копринена пола стигала до коленете и разкривала копринени чорапи с избродирани грахови шушулки, а вместо с панделки или токи зелените му сатенени пантофки били украсени с китки магданоз. По зеления му копринен корсаж имало избродирани листа от детелина, а късото му стегнато жакетче било обрамчено с искрящи изумруди.

— Я, това била нашата Джелая Джамб! — възкликнало Плашилото, когато зеленото момиче склонило хубавата си главичка пред него. — Ти владееш ли езика на хрилестите, миличка?

— Да, ваше величество, разбирам го, защото съм родена в Северната страна.

— Тогава ще ни превеждаш — заявило Плашилото — и ще обясняваш на Тиквоглавия всичко, каквото кажа, а на мен ще предаваш всичко, каквото той каже. Това задоволява ли те? — обърнало се то към своя гост.

— Напълно — долетял отговор.

— Тогава като начало — обърнало се Плашилото към Джелая — запитай какво го води в Изумрудения град.

Ала вместо това момичето, което не отделяло поглед от Джак, изрекло:

— Ти си необикновено същество. Кой те направи?

— Едно момче — казва се Тип — отвърнал Джак.

— Какво казва? — поискало да разбере Плашилото. — Слухът май ме лъже. Какво казва?

— Казва, че умът на ваше величество се е разпилял — свенливо превело момичето.

Плашилото се размърдало неспокойно на трона и опипало главата си с лявата ръка.

— Колко прекрасно е да разбираш два различни езика — изрекло то и въздъхнало смутено. — Попитай го, мила, има ли нещо против да го хвърля в тъмница за обида на владетеля на Изумрудения град?

— Не съм ви обиждал! — възмутил се Джак.

— Шшшт! — предупредило Плашилото. — Почакай Джелая да преведе каквото казах. Защо ни е преводачка, ако ще я прекъсваш тъй припряно?

— Добре, добре, ще чакам — склонил Тиквоглавия намусено, макар да се усмихвал все тъй топло. — Преведете, госпожице.

— Негово величество се интересува дали сте гладен — казала Джелая.

— Не, никак — учтиво отговорил Джак, — понеже аз изобщо не мога да ям.

— И аз така — кимнало Плашилото. — Какво казва той, миличка Джелая?

— Интересува се дали знаете, че едното ви око е изрисувано по-голямо от другото — изрекло проклетото момиченце.

— Не й вярвайте, ваше величество — провикнал се Джак.

— О, но аз не й вярвам — спокойно се обадило Плашилото. А после, като изгледало остро момичето, попитало: — Ти сигурна ли си, че разбираш и двата езика — на хрилестите и на дъвчащите?

— Напълно, ваше величество — поклонила му се Джелая Джамб, като едва се сдържала да не се изсмее в очите на владетеля.

— А защо тогава и аз имам чувството, че ги разбирам? — зачудило се Плашилото.

— Просто защото това е същият език! — весело се закискало момичето. — Нима ваше величество не знае, че в цялата Страна на Оз се говори един и същ език?

— Наистина ли? — облекчено ахнало Плашилото. — Ами тогава аз сам можех да си превеждам!

— Вината е изцяло моя, ваше величество — притеснил се Джак, — помислих си, че говорим различни езици, защото сме от различни страни.

— Това да ти е за урок, друг път да не мислиш — скарало му се Плашилото. — Защото, който не умее да размишлява мъдро, по-добре да си мълчи като глупак, какъвто си всъщност!

— Да, точно това съм! — кимнал Тиквоглавия.

— Според мен създателят ти е похабил няколко вкусни тиквеника, за да скалъпи един никакъв човек.

— Повярвайте, ваше величество, аз не съм искал да ме сътворяват! — заоправдавал се Джак.

— Аха! И с мен е същото — любезно го успокоил царят. — И понеже се различаваме от всички обикновени хора, хайде да се сприятелим, искаш ли?

— От все сърце! — възкликнал Джак.

— Как! Нима имаш сърце? — изненадало се Плашилото.

— Не, това беше метафора, образ на речта — обяснил Джак.

— А според мен най-видимият ти образ е дървеният, затова, ако обичаш, сдържай си въображението, което, тъй като си без мозък, нямаш право да упражняваш — предупредило го Плашилото.

— Непременно! — съгласил се Джак, без да разбира нито дума.

След това негово величество Плашилото отпратило Джелая Джамб и войника със зелените мустаци, хванало новия си приятел под ръка и го повело към двора да поиграят на обръчи.