Страната на Оз

Прекрасните хапчета на доктор Никидик

Тенекиеният дървар бил сговорчив, но станело ли нужда, се биел стръвно като римски гладиатор. Тъй че, когато свраките едва не го съборили с устрема на крилата си, а острите им човки и нокти застрашили лъскавия му никел, Дърварят грабнал брадвата и бясно я развъртял над главата си.

Но колкото и свраки да наранил, останалите многобройни храбри птици продължили да налитат отгоре му все така гневно. Някои се опитали да изкълват очите на Сръндака, но те били стъклени и не пострадали. Ято свраки се спуснали над Дървеното магаре, обаче животното, както било повалено по гръб, размахало крака и отпъдило почти толкова нападатели, колкото и брадвата на Дърваря.

При този отпор птиците нападнали сламата на Плашилото, напластена в средата на гнездото върху Тип, Бръмбара и главата на Джак, и се заели да я разпиляват и да разнасят стръкче по стръкче в пропастта.

Главата на Плашилото, потресена от безотговорното разпръскване на вътрешността му, призовала на помощ Тенекиения дървар и той се развъртял с подновени сили. Брадвата му засвяткала сред свраките, а Сръндакът размахал лудо двете си оцелели крила. Раздвижването на тези гигантски ветрила всяло ужас сред свраките и щом Сръндакът се откачил от скалата, на която висял, и с трясък се свлякъл в гнездото, птиците така се изплашили, че с крясък полетели над върхарите.

Когато и последният им враг изчезнал, Тип изпълзял изпод диваните, после издърпал и Бръмбара.

— Спасени сме! — радостно викнало момчето.

— Да, спасени сме! — откликнал образованият Бръмбар и радостно прегърнал главата на Сръндака. — И всичко дължим на падането на Нещото и на брадвата на Дърваря!

— Ако и аз съм спасен, изтеглете ме от тук! — примолил се Джак, чиято глава все още била под диваните.

Тип я изтърколил навън и я сложил върху шията й. Изправил Дървеното магаре и му казал:

— Дължим ти благодарност за смелия отпор!

— Смятам, че се отървахме — гордо се обадил Тенекиеният дървар.

— Нищо подобно! — възкликнал някой глухо.

Извърнали се изненадано към главата на Плашилото, полегнало до ръба на гнездото.

— Унищожен съм! — заявило Плашилото, като забелязало изненадата им. — Къде е сламата ми?

От ужасния въпрос се вцепенили. Стреснато огледали гнездото и не видели ни една сламка. Свраките я били изпокрали до последното стръкче и я били изхвърлили в пропастта, зейнала на стотици метри долу.

— Бедно, бедно мое другарче! — ахнал Тенекиеният дървар, прегърнал главата и взел да я гали: — Кой да допусне, че ще дочакаш такъв край!

— Сторих го за спасението на моите приятели — отвърнала главата — и се гордея, че загинах с такава благородна и великодушна смърт!

— Какво сте се отчаяли? — зачудил се Бръмбарът. — Нали дрехите му са цели?

— Да, обаче те не струват нищо без пълнежа — отговорил Тенекиеният дървар.

— Ще го натъпчем с банкноти! — заявил Тип.

— С банкноти ли? — удивено възкликнали всички.

— Разбира се — продължило момчето. — Дъното на гнездото е покрито с хиляди банкноти — от един и от два долара, има и от пет, и от десет, и от двайсет, и от петдесет. Има колкото да натъпчем не едно и не две плашила. Защо да не използваме парите?

Тенекиеният дървар се заел да преобръща боклуците с дръжката на брадвата. И наистина онова, което смятали за ненужни хартийки, се оказали банкноти с различна стойност, които пакостливите свраки години наред били отмъквали от градовете и селата.

Огромно богатство лежало в недостъпното гнездо и със съгласието на Плашилото предложението на Тип било прието.

Отбрали по-новите и чисти банкноти и ги подредили на купчинки. Левия крак и левия ботуш напълнили с банкноти по пет долара, десния натъпкали с банкноти по десет, а тялото издули така с петдесетачки, стотачки и хилядарки, че Плашилото едва успяло да си закопчае сакото.

— Сега ти си най-ценният член на групата ни — важно обявил Бръмбарът, — но тъй като си само сред приятели, няма опасност да бъдеш похарчен.

— Благодаря ви — поклонило се Плашилото. — Усещам се като нов и макар на пръв поглед да приличам на банкова каса, моля да не забравяте, че умът ми си е от същия стар материал. А тъкмо той ми е бил опора в тежки моменти.

— Е, сега сме тъкмо в такова положение — отбелязал Тип — и ако твоят ум не ни помогне да се измъкнем от тук, сме обречени да завършим живота си в това гнездо.

— Къде бяха тия пожелателни хапчета? — запитало Плашилото и ги извадило от джоба си. — Не могат ли да ни измъкнат от тук?

— Не, докато не разберем как се брои до седемнайсет по две — отвърнал Тенекиеният дървар. — Нали нашият Бръмбар разправя, че бил високообразован — хайде сега да ни каже как става това!

— Това е въпрос не на образование — отвърнало насекомото, — а на познания по математика. Гледал съм как учителят решава какви ли не задачи, и съм го чувал да разправя, че това ставало с някакви си хиксове, игреци, размесени с плюсове, минуси, равенства и тъй нататък. Но доколкото помня, ни веднъж не съм го чул да каже как се брои до нечетното седемнайсет с четните числа по две.

— О, я млъкни! — изкрещял Джак. — От теб ме заболя главата!

— И мен — откликнало Плашилото. — Математиката ти е като буркан шарена туршия — бръкваш за краставичка, а хващаш нещо съвсем друго. Ако изобщо можем да го сметнем, то ще е по най-простия начин.

— Така е — казал Тип. — Старата Момби не може да смята с хиксове и игреци, защото не е ходила на училище.

— Ами започнете да смятате от една половинка! — ядно рекло Дървеното магаре. — Тогава ще можете да преброите до седемнайсет по две!

Погледнали се удивени, защото всички го смятали за най-глупавото в групата.

— Накара ме да потъна от срам — поклонило му се Плашилото.

— Тъй или инак, животното е право — заявил Бръмбарът, — защото две по една половинка прави едно и щом стигнете до едно, лесно ще преброите до седемнайсет по две.

— Чудно как сам не се сетих! — удивил се Тиквоглавия.

— На мен пък не ми е чудно — отвърнало Плашилото. — Ти да не си по-умен от нас? Но хайде да си казваме желанието! Кой ще глътне първото хапче?

— Ами глътни го ти! — предложил Тип.

— Не мога — отвърнало Плашилото.

— Защо? Нали имаш уста? — учудило се момчето.

— Да, но тя е нарисувана и към нея няма глътка — обяснило Плашилото. — Всъщност — то огледало всички един по един — май от нас само момчето и Бръмбарът могат да гълтат.

Осъзнавайки правотата на думите му, Тип казал:

— Тогава аз се заемам с първото желание. Подай ми едно сребърно хапче.

Плашилото се опитало, но подпълнените му ръкавици не успявали да хванат малкото топче и той подал кутийката на момчето. Тип си избрал едно хапче.

— Брой! — викнало Плашилото.

— Половинка, едно, три, пет, седем, девет, единайсет, тринайсет, петнайсет, седемнайсет! — преброил Тип.

— А сега бързо желанието! — припряно му напомнил Бръмбарът.

Но в този миг момчето било обхванато от страшни болки и ужасно се изплашило.

— Хапчето ме отрови! — изхлипал Тип. — Ооох! Ооох! Олеле! Уби ме! Огън! Ооох! — и се търкулнал на дъното на гнездото в такива гърчове, че изкарал ума на всички.

— Как да ти помогнем? Моля те, кажи! — умолявал го разплаканият Тенекиен дървар, а сълзите му се ронели по никелираните бузи.

— Не-не-знам! — стенел Тип. — Ооох! Да не бях пожелавал да го глътна!

Тозчас болките изчезнали, момчето скочило на крака и видяло, че Плашилото се взира удивено в кутийката за черен пипер.

— Какво стана? — засрамено попитал Тип.

— Гледай, в кутийката пак има три хапчета! — ахнало Плашилото.

— Ами то се знае — обяснил Бръмбарът. — Нали Тип пожела да не е гълтал хапчето? И ето, желанието му се изпълни, той не го глътна. Затова в кутийката сега пак са три!

— Възможно е, но хапчето тъй или инак щеше да ме умори! — казало момчето.

— Не е възможно! — упорствал Бръмбарът. — Като не си го глътнал, как така ти причини болка? А щом желанието ти, след като е изпълнено, доказва, че не си го глътнал, значи и не те е боляло!

— Тогава беше прекрасна имитация на болка — гневно се защитил Тип. — Хайде, ти опитай другото хапче. И без туй пропиляхме едното желание.

— А, не, не сме! — обяснило Плашилото. — В кутията пак има три хапчета и всяко хапче изпълнява по едно желание.

— Сега пък от теб ме заболя глава — разгневил се Тип. — Нищо не разбирам. Но друго хапче не гълтам, да знаете! — и с тези думи намусено се оттеглил в дъното на гнездото.

— Добре — изпъчил се Бръмбарът, — тогава аз като грамадански и високообразован ще ви спасявам, защото май никой друг не умее да гълта. Подайте ми хапче!

Глътнал го без колебание, а всички с възхита наблюдавали как насекомото отброява до седемнайсет също като Тип. И кой знае защо — вероятно защото клатушкащите се бръмбари имат по-здрави стомаси от момчетата, — сребърната таблетка не му причинила болка.

— Желая пречупените крила на Сръндака да се поправят и да станат като нови! — бавно и тържествено изрекъл Бръмбарът.

Всички извърнали погледи към Нещото, а желанието се изпълнило така светкавично, че Сръндакът лежал пред тях направо като нов, готов да полети във въздуха както когато го били съживили на покрива на двореца.