Страната на Оз

Плашилото се примолва на добрата Глинда

— Урааа! — викнало Плашилото. — Сега, щом поискаме, ще се махнем от това гадно свраче гнездо!

— Но вече мръква — предупредил го Тенекиеният дървар — и не изчакаме ли утрото, можем още повече да си изпатим. Мразя нощните пътешествия, защото не се знае какво ще те сполети.

Решили да изчакат да се зазори, а докато чакали, се развличали, като претърсвали гнездото. Бръмбарът открил две красиви гривни от ковано злато, правени сякаш за тънките му китки. Плашилото се захласнало по пръстените, които изобилствали в гнездото. Скоро накичило по един на всеки от подпълнените си пръсти, но и това не му стигнало, та си сложило и на палците. Подбирало само украсени с искрящи рубини, аметисти и сапфири и накрая ръцете му наистина заблестели.

— Това гнездо може да побърка царица Джинджър — замислено продумало то, — защото май тя и момичетата й ме покориха единствено за да ограбят изумрудите от моя град.

Тенекиеният дървар не искал друго освен брилянтената огърлица, но Тип измъкнал красив златен часовник с тежък ланец и гордо си го сложил в джобчето. Окачил и няколко украсени с камъни брошки на червената жилетка на Джак Тиквоглавия, а на шията на Магарето увесил лорнет.

— Чуден е! — възкликнало то и одобрително разгледало лорнета. — Но какво се прави с него?

Какво се прави наистина? Никой не знаел. И Магарето, като го сметнало за необичайно украшение, започнало да си го харесва.

За да няма ощетени, окачили големи пръстени печати и по рогата на Сръндака, но този странен индивид изобщо не се трогнал.

Скоро се стъмнило, Тип и Бръмбарът легнали да спят, а останалите търпеливо зачакали зората.

На сутринта имало защо да се поздравят за поправянето на Сръндака — още с първите слънчеви лъчи се задало огромно свраче ято, пак да се бори за гнездото.

Обаче нашите герои не го дочакали. Бързо наскачали върху възглавниците на диваните и Тип викнал на Сръндака да потегля.

Той начаса се вдигнал във въздуха, огромните му крила се размахали мощно и ритмично и само след миг били тъй далеч, че свраките си върнали гнездото, без да успеят да си отмъстят.

Нещото се носело на север — натам, откъдето било дошло. Поне такова било мнението на Плашилото, а другите приели, че то най-много разбира от посоки. Като прелетели над няколко градове и села, Сръндакът ги понесъл над ширна равнина, където къщите редеели все повече и повече, докато накрая вече не се виждала ни една. После се показала безбрежната пясъчна пустиня, която отделяла останалата част на света от Страната на Оз, а някъде към пладне се появили куполообразни сгради, по което разбрали, че са прекосили границите на родната земя.

— Но и къщите, и оградите са сини — отбелязал Тенекиеният дървар, — значи сме в Страната на дъвчащите, все още далеч от добрата Глинда.

— Какво да правим? — обърнало се момчето към водача.

— Не зная — честно отвърнало Плашилото. — Ако си бяхме в Изумрудения град, щяхме да поемем на юг и да стигнем при нея. Ала сега не можем да се върнем в града, а с всеки размах на крилата Сръндакът ни отнася в погрешна посока!

— Тогава Бръмбарът ще глътне още едно хапче и ще пожелае да хванем вярната посока — решил Тип.

— Готово — отвърнал Бръмбарът, — съгласен съм.

Плашилото бръкнало в джоба си за кутийката, но не я намерило. Притеснени, пътешествениците разровили цялото Нещо за безценната кутийка, ала от нея нямало нито следа.

— Сигурно съм я оставил в гнездото — промълвило накрая Плашилото.

— Голяма беда! — възкликнал Тенекиеният дървар. — И все пак сега не сме по-зле, отколкото преди да открием хапчетата.

— Напротив, по-добре сме — успокоил го Тип, — защото първото хапче ни помогна да избягаме от ужасното гнездо.

— Но за изгубването на останалите две заслужавам да ме порицаете — разкаяло се Плашилото. — Необичайната ни група всеки миг може да я сполети нещастие. Нищо чудно вече да ни грози нова опасност.

Никой не го опровергал и над тях легнало тягостно мълчание.

Сръндакът неотклонно се носел напред.

Изведнъж Тип възкликнал:

— Май стигнахме Южната страна, долу всичко е червено!

Скупчили се на облегалките да погледнат — всички освен Джак, който си пазел главата да не се измъкне от шията. И вярно: червените къщи, огради и дървета показвали, че са над владенията на добрата Глинда. Докато се носели бързо напред, Тенекиеният дървар разпознал пътищата и сградите, над които минавали, и променил полета на Сръндака, за да се насочат към двореца на прочутата Вълшебница.

— Браво! — радостно се провикнало Плашилото. — Вече не ни трябват пожелателни хапчета, защото стигнахме целта!

Нещото плавно се снишило към земята и накрая кацнало в красивите градини на Глинда — отпуснало се върху кадифена зелена ливада близо до водоскок, който вместо вода разпръсквал високи струи от искрящи камъни и те падали с тих звън в мраморния басейн долу.

Всичко в градините на Глинда било великолепно, а докато нашите пътешественици се оглеждали зашеметени, към тях приближил войнишки взвод и ги обкръжил. Но войниците на великата Вълшебница били съвсем различни от Джинджъровата бунтарска армия, макар и те да били момичета. Войничките на Глинда носели спретнати униформи и били въоръжени с мечове и стрели. Освен това марширували в крак и се виждало, че владеят военното изкуство.

Капитанът, или командирката, на взвода — тя била и личната охрана на Глинда — веднага познала Плашилото и Тенекиения дървар и ги поздравила с голямо уважение.

— Добър ден! — казало Плашилото и галантно свалило шапка, а Дърварят козирувал. — Тук сме, да помолим за аудиенция при вашата прекрасна повелителка.

— Глинда ви очаква в своя дворец — отвърнала капитанката, — защото ви съзря много преди да се появите.

— Колко странно! — учудено ахнал Тип.

— Нищо подобно — казало Плашилото. — Добрата Глинда е голяма вълшебница и не й убягва нищо, което става в Страната на Оз. Сигурно знае защо сме дошли точно толкова добре, колкото и ние.

— Тогава защо трябваше да идваме? — глуповато запитал Джак.

— За да докажем, че не си друго освен тиква! — ядосало се Плашилото. — Но Вълшебницата ни чака, да тръгваме!

Измъкнали се от диваните и последвали капитанката. Към необичайната процесия се присъединило и Дървеното магаре.

Глинда седяла върху трон от изящно ковано злато и едва скрила усмивката си, когато странните посетители влезли и й се поклонили. Тя вече познавала и хранела добри чувства и към Плашилото, и към Тенекиения дървар, но същества като непохватния Тиквоглавец и Грамаданския Бръмбар виждала за пръв път, та й се сторили по-чудновати от другите. Колкото до Дървеното магаре, то било просто съживена цепеница, а като се поклонило вдървено и главата му се ударила о пода, войничките се разсмели и Глинда — с тях.

— Позволете да възвестя на ваше сияйно величество — тържествено подхванало Плашилото, — че моят Изумруден град бе нападнат от тълпа нахални момиченца с игли за плетене и тези момичета поробиха мъжете, ограбиха скъпоценните камъни от улиците и обществените сгради и завзеха трона ми.

— Зная — отвърнала Глинда.

— Освен това заплашиха да ме унищожат, мен и тези мои добри приятели и съюзници, застанали пред вас — продължило Плашилото, — и ако не бяхме успели да се измъкнем от лапите им, дните ни отдавна щяха да са свършени.

— Зная — повторила Глинда.

— Затова дойдох да измоля помощта ви, защото зная, че винаги помагате на злочестите и потиснатите! — заключило Плашилото.

— Така е — бавно отвърнала Вълшебницата. — Но сега Изумруденият град се управлява от генерал Джинджър, която се е провъзгласила за царица. С какво право ще й се противопоставя?

— Но как, та тя ми открадна трона! — възмутило се Плашилото.

— А ти как седна на трона? — попитала Глинда.

— Получих го от Вълшебника от Оз и с одобрението на народа — отвърнало Плашилото, смутено от разпита.

— А Вълшебникът от кого го взе? — продължила тя мрачно.

— Чувал съм, че го е завзел от Пастория, предишния цар — обяснило Плашилото, все по-смутено от вторачения поглед на Вълшебницата.

— В такъв случай — заявила Глинда — тронът на Изумрудения град не е нито твой, нито на Джинджър, а на този Пастория, от когото го е взел Вълшебникът.

— Така е — признало Плашилото смирено, — обаче Пастория отдавна е мъртъв и забравен, а някой трябва да управлява вместо него.

— Пастория имаше дъщеря, която е законната наследница на трона на Изумрудения град. Не знаеше ли? — учудила се Вълшебницата.

— Не! — възкликнало Плашилото. — Но ако девойката е жива, веднага ще й го отстъпя. Предпочитам да видя Джинджър изхвърлена като натрапница, отколкото да взема трона. Всъщност не е чак толкова приятно да си цар, особено ако си надарен с ум. От известно време съм убеден, че заслужавам нещо много по-значително. А къде е това момиче, на което принадлежи тронът, и как се казва?

— Нарича се Озма — отвърнала Глинда. — Но напразно се опитвах да разбера къде се намира. Защото Вълшебникът от Оз, като отнел трона от бащата на Озма, скрил момичето на тайно място и с някаква непозната за мен магия е направил така, че никой да не я открие, дори такава опитна вълшебница, каквато съм аз.

— Странно! — надуто се намесил Бръмбарът, — аз пък зная, че Вълшебникът от Оз е бил най-обикновен шарлатанин.

— Глупости! — скочило Плашилото, възмутено от тези думи. — А кой ми даде този блестящ ум?

— Сърцето ми не е шарлатания! — кипнал Тенекиеният дървар и гневно изгледал Бръмбара.

— Може да съм се заблудил — заекнало насекомото и отстъпило заднишком. — Не се познавах лично с Вълшебника.

— Но ние го познавахме — креснало Плашилото — и той, повярвайте, беше голям вълшебник! Вярно, че правеше някои дребни шмекерии, но ако не е бил велик, как тогава, кажете, е скрил тази Озма, че никой да не я намери?

— Признавам се за победен — смирено отговорил Бръмбарът.

— По-умни думи не си казвал! — подхвърлил Тенекиеният дървар.

— Пак ще опитам да открия къде е скрито това момиче — замислено продумала Вълшебницата. — В библиотеката ми има една книга, в която се описват всички действия на Вълшебника, докато е бил в Страната на Оз, или поне всяко, което са забелязали моите съгледвачи. Довечера ще препрочета книгата внимателно и ще се опитам да вникна в онези негови постъпки, които могат да ни насочат към изгубената Озма. А сега се развличайте в двореца ми и се разпореждайте със слугите, все едно са ваши! Утре пак ще ви приема.

С тези учтиви думи Глинда отпратила пътешествениците, а те тръгнали из красивите градини и прекарали там часове на възхита от прекрасните неща, с които царицата на Южната страна била заобиколила двореца си.

На другия ден отново се явили пред Глинда, която им казала:

— Проучих внимателно летописа за делата на Вълшебника и сред тях има три, които ми изглеждат подозрителни. Ядял е зрял фасул с нож, три пъти тайно е навестил старата Момби и леко е накуцвал с левия крак.

— А, това, последното, наистина е подозрително! — възкликнал Тиквоглавия.

— Кой знае, вероятно е имал мазол — намесило се Плашилото. — Според мен това, дето е ядял фасула с нож, е много по-съмнително.

— А може такъв да е бил обичаят в Омаха, Голямата страна, откъдето е дошъл — предположил Тенекиеният дървар.

— Нищо чудно — признало Плашилото.

— Но за какво му е трябвало три пъти тайно да навестява Момби? — попитала Глинда.

— Да, наистина! — дълбокомислено рекъл Бръмбарът.

— Знаем, че Вълшебникът е показал на старицата много от своите магически хитрини — продължила Глинда, — а не би го сторил, ако в замяна и той не е получил нещо. Можем да предположим с основание, че Момби му е помогнала да скрие момиченцето Озма, което е пълноправната наследница на трона на Изумрудения град и постоянна заплаха за узурпатора. Защото, ако народът е знаел, че е жива, бързо е щял да я възкачи на трона.

— Убедителен довод! — викнало Плашилото. — Не се съмнявам, че Момби има пръст в тази проклета история. Но каква ни е ползата, че го знаем?

— Ще трябва да издирим Момби и да я принудим да ни каже къде се крие момиченцето — обяснила Глинда.

— В момента Момби е при царица Джинджър в Изумрудения град — намесил се Тип. — Тя ни изпрати препятствия по пътя, тя накара Джинджър да заплаши приятелите ми с унищожение, а мен да върне в ръцете на старата вещица!

— Тогава аз ще настъпя с войската си към Изумрудения град — заявила Глинда — и ще взема Момби в плен!

— Тя е ужасна старица! — казал Тип и потреперил при мисълта за черното чайниче на Момби. — И не обича да отстъпва!

— Аз също — отвърнала Вълшебницата с мила усмивка — и затова не се боя от Момби. Днес ще издам необходимите нареждания, а утре, щом съмне, потегляме за Изумрудения град.