Таен вампир

8

Когато колата на Фил зави към паркинга на супермаркета „Севън-Илевън“, Джеймс се усмихна. Зад магазина имаше удобна пуста площадка и ставаше все по-тъмно. Той насочи своята интегра към паркинга и спря на място, откъдето можеше да наблюдава изхода. Когато Фил излезе с пазарска торба, Джеймс се хвърли към него в гръб.

Фил извика и оказа съпротива, изпускайки торбата си. Това обаче нямаше значение, защото слънцето вече беше залязло и Джеймс разполагаше с пълната си сила.

Той повлече Фил към площадката зад магазина и го притисна към стената до една боклукчийска кофа — класическа картина на полицай, който задържа престъпник.

— Сега ще те пусна — каза Джеймс. — Не се опитвай да избягаш. Това ще бъде грешка.

Фил замръзна на мястото си, когато позна гласа му.

— Не искам да бягам, Расмусен. Вместо това смятам да ти размажа физиономията.

— Добре, опитай. — Джеймс смяташе да добави „Направи ми тази услуга“, но размисли и се отказа. Той пусна Фил, който се обърна и го погледна с дълбока ненавист.

— Какво става? Няма ли момичета, на които да скачаш? — каза той, дишайки тежко.

Джеймс скръцна със зъби. Размяната на обиди нямаше да донесе нищо добро, но той вече знаеше, че ще му е много трудно да запази самообладание.

— Не съм дошъл тук да се бия с теб. Дойдох да те попитам нещо. Вълнува ли те какво ще стане с Попи?

— Нямам никакво намерение да отговарям на тъпи въпроси — отвърна Фил и разкърши рамо, сякаш се готвеше да нанесе удар.

— Защото, ако е така, ще я накараш да говори с мен. Ти си този, който я убеди да не разговаря с мен, и затова пак ти трябва да я убедиш да го направи.

Фил обходи паркинга с поглед, сякаш търсейки свидетел за този налудничав разговор.

Джеймс заговори бавно и ясно, произнасяйки отчетливо всяка отделна дума.

— Аз мога да й помогна.

— Защото си Дон Жуан, така ли? И ще я излекуваш с любовта си. — Думите му бяха насмешливи, но гласът на Фил трепереше от стаената омраза. Това не беше само омраза към Джеймс, но и към вселената, която беше наказала Попи с тази болест.

— Не. Ти нищо не разбираш. Виж, ако си мислиш, че правим секс с нея, или че си играя с чувствата й, това изобщо не е така. Оставих те да мислиш така, защото ми омръзнаха постоянните ти нападки и защото не исках да знаеш какво правим.

— Да, разбирам — каза Фил с глас, изпълнен в равна степен със сарказъм и презрение. — И какво по-точно правите? Наркотици?

— Ето това!

Джеймс бе научил нещо от разговора си с Попи в болницата. Първо покажи и едва след това кажи. Този път той не каза нищо. Вместо това сграбчи Фил за косата и дръпна главата му назад. Откъм гърба на магазина имаше само една лампа, но тя беше достатъчна, за да може Фил да види надвисналите над него дълги, оголени зъби. И тя беше повече от достатъчна, за да може Джеймс с нощното си зрение да забележи как зелените очи на Фил се отварят широко.

Филип извика и след това тялото му се отпусна.

Но не от страх, Джеймс знаеше това. Той не беше страхливец. Постепенно шокът беше преодолян и истината достигна до съзнанието му.

Филип изруга.

— Ти си…

— Точно така. — Джеймс го пусна.

Фил почти загуби равновесие. Подпря се на боклукчийската кофа, търсейки опора.

— Не вярвам в това.

— Да, вярваш — отвърна Джеймс. Той не беше прибрал зъбите си и знаеше, че очите му излъчват сребърен блясък. Фил не можеше да не му повярва, докато стоеше точно пред очите му.

Фил очевидно си помисли същото. Той се взираше в Джеймс и дори и да искаше да извърне поглед от него, не можеше да го направи. Целият беше пребледнял и непрекъснато преглъщаше, сякаш му се гадеше.

— Боже — каза Фил накрая. — Знаех си, че в теб има нещо нередно. Много, много нередно. Никога не разбрах защо ме побиват тръпки, когато те видя. Ето каква била значи причината.

„Аз го отвращавам — разбра Джеймс. — Това не е само омраза. Той ме смята за нещо по-долно от човек.“

Това не вещаеше нищо добро за плановете му.

— Сега разбираш ли как мога да помогна на Попи?

Фил поклати бавно глава. Той стоеше, облегнат на стената, все още с ръка върху кофата.

Джеймс усети, че започва да губи търпение.

— Попи е тежко болна. А вампирите не боледуват. Нужни ли са още обяснения?

Изражението на Филип красноречиво потвърждаваше това.

Джеймс заговори през стиснати зъби:

— Ако обменя достатъчно кръв с Попи и я превърна във вампир, тя няма да има вече рак. Всяка клетка в тялото и ще се промени и тя ще се превърне в съвършено същество, без недостатъци. Ще бъде недостъпна за болестите. Ще се сдобие със сили, за каквито хората не могат дори да мечтаят. И между другото, ще бъде безсмъртна.

Последва дълго мълчание. Джеймс наблюдаваше реакцията на Фил, но мислите му бяха твърде объркани и калейдоскопични, за да може да вникне в тях. Очите на Фил бяха широко отворени, а лицето му беше станало още по-пепеляво.

Накрая Фил каза:

— Не можеш да направиш това с нея.

Това бяха точните думи. Той не възразяваше срещу някаква идея, защото тя е твърде нова или радикална. И реакцията му далеч не беше толкова импулсивна, колкото тази на Попи в болницата.

Фил изрече твърдението си с абсолютна убеденост и едновременно с това беше обзет от ужас. Сякаш Джеймс заплашваше да открадне душата на Попи.

— Това е единственият начин животът й да бъде спасен — отвърна Джеймс.

Фил поклати бавно глава, сякаш беше изпаднал в транс.

— Не. Не. Тя не би искала това. Не и на тази цена.

— Каква цена? — Джеймс ставаше все по-сприхав и раздразнителен заради това, че му се налага да се отбранява. Ако знаеше, че ще трябва да води философски спор, щеше да избере някое по-уединено място. А сега трябваше да бъде нащрек за евентуалното вмешателство на някой натрапник.

Фил се отдръпна от боклукчийската кофа и застана здраво на собствените си крака. В погледа му се четеше едновременно ужас и страх, но той погледна Джеймс право в очите.

— Просто… има някои неща, които ние хората смятаме за по-важни от това да останем живи — рече Фил. — Ще разбереш това.

Не ми се вярва — помисли си Джеймс. — Той говори като някакъв капитан на космически кораб пред орда от извънземни нашественици в евтин фантастичен филм: „Скоро ще установите, че земляците не са толкова лесни за завладяване, колкото си мислите.“

— Да не си полудял? — каза Джеймс на глас. — Виж, Фил, аз съм роден в Сан Франциско. Не съм някое чудовище с очи на бръмбар от съзвездието Алфа Кентавър. Ям корнфлейкс за закуска.

— А какво ядеш за полунощна закуска — попита Фил, чиито зелени очи бяха потъмнели и гледаха почти по детски. — Или тези твои зъби са само за украшение?

„Неправилен ход“, помисли си Джеймс и погледна настрани.

— Добре, прав си, има някои различия. Не съм казал, че съм човек. Но не съм и някакъв…

— Не знам да има по-точна дума за теб от „чудовище“.

„Не го убивай — напомни си Джеймс френетично. — Трябва да го убедиш.“

— Фил, ние не сме такива, каквито ни представят във филмите. Не сме всемогъщи. Не можем да минаваме през стените, да пътуваме във времето и не е нужно да убиваме, за да се храним. Не сме злодеи или поне не всички от нас. Нито сме прокълнати.

— Вие сте неестествени — каза Филип тихо и Джеймс почувства, че думите са дошли от сърцето му. — Вие сте аномалия. И не трябва да съществувате.

— Затова, че сме на по-горно стъпало в хранителната верига от вас ли?

— Затова, че хората изначално не трябва да се хранят… от други хора.

Джеймс не възрази, че неговият вид не възприема хората на Филип като хора. Вместо това каза:

— Ние само правим това, което е нужно, за да оцелеем. И освен това Попи вече се съгласи.

Филип се вцепени.

— Не. Тя не би поискала да стане такава като теб.

— Тя иска да остане жива… или поне това беше желанието и, преди да ми се разсърди. И сега се държи неадекватно, защото не е приела достатъчно от кръвта ми, за да бъде завършена промяната й. Благодарение на теб. — Той замълча и сетне продължи, изричайки думите бавно: — Виждал ли си някога труп на три седмици, Фил? Защото точно това ще се случи с нея, ако не й помогна.

Лицето на Фил се сгърчи. Той се завъртя и стовари юмрука си върху металната стена на боклукчийската кофа.

— Не мислиш ли, че знам това. Не мога да мисля за нищо друго, откакто научих за диагнозата й.

Джеймс стоеше мълчаливо. Чуваше ударите на сърцето си и чувстваше мъката на Фил и болката в наранената му ръка. Трябваше да минат няколко секунди, преди да заговори спокойно:

— И смяташ, че това е по-добро от онова, което мога да й дам аз.

— Да, смъртта е ужасна! Отблъскваща! Но пак е по-добрият изход от това да се превърнеш в нещо, което преследва хората. Нещо, което използва хората. Значи затова са ти нужни всичките тези приятелки?

Джеймс отново не можа да му отговори веднага. Проблемът на Фил, даде си сметка той, беше, че е твърде умен. И мислеше прекалено много.

— Да, това е причината — каза той уморено, опитвайки се да не мисли какви чувства ще извика това признание у Фил.

— Само едно нещо ми кажи, Расмусен. — Фил се изправи и го погледна право в очите. — Ти… — той преглътна, преди да продължи: — правил ли си това с Попи… преди да се разболее?

— Не.

Фил въздъхна облекчено.

— Добре. Защото, ако го беше правил, щях да те убия.

Джеймс му повярва. Той беше много по-силен от Фил, много по-бърз от него и никога не се беше страхувал от смъртните. Но точно в този момент не се съмняваше, че Фил би намерил начин да изпълни заплахата си.

— Виж, има нещо, което не разбираш — каза Джеймс. — Попи искаше това и това е нещо, което ние вече бяхме започнали. Промяната при нея вече е навлязла в някаква начална фаза. Ако умре сега, тя няма да се превърне във вампир. Но е възможно и да не умре. И ако това се случи, ще се превърне в жив труп, в зомби. Разбираш ли? Създание, лишено от разсъдък. Тялото и ще се разлага, но ще бъде безсмъртна.

Устните на Фил потрепериха от отвращение.

— Казваш го само, за да ме уплашиш.

Джеймс погледна настрани.

— Виждал съм това да се случва.

— Не ти вярвам.

— Виждал съм го с очите си! — Джеймс смътно съзнаваше, че крещи и че е сграбчил Фил за ризата. — Виждал съм го да се случва с някого, когото обичах. Разбираш ли?

Фил все така недоверчиво клатеше глава, което го накара да продължи:

— Бях четиригодишен и имах бавачка. Всички богати деца в Сан Франциско имат бавачки. Тя беше смъртна.

— Пусни ме — промърмори Фил, опитвайки се да отблъсне ръката на Джеймс. Той дишаше тежко. И не искаше да чуе тази история.

— Аз я обожавах. Тя ми даваше всичко, което не получавах от майка си. Обич, внимание и винаги имаше време за мен. Наричах я госпожица Ема.

— Пусни ме.

— Но родителите ми решиха, че съм твърде привързан към нея. Затова ме отведоха на малка екскурзия… и не ми позволиха да се храня. В продължение на три дни. И когато се върнахме, вече умирах от глад. Тогава те изпратиха госпожица Ема да ме сложи да си легна.

Фил бе спрял да се бори. Стоеше с наведена глава, обърнат настрани, за да не вижда Джеймс. А Джеймс запращаше думите в извърнатото му лице.

— Аз бях само на четири. Не можах да се спра. Исках, но не можех. Ако ме попиташ кой бих предпочел да умре — аз или госпожица Ема, бих посочил себе си. Но когато изнемогваш от глад, просто губиш контрол. И така, аз се нахраних с кръвта й. През цялото време плачех и се опитвах да спра. И когато най-накрая го направих, знаех, че е вече късно.

Настъпи мълчание. Джеймс изведнъж осъзна, че пръстите му до болка са впити в ризата на Фил, и го пусна. Фил не каза нищо.

— Тя лежеше там на пода. И тогава ми хрумна, че ако й дам от кръвта си, тя ще стане вампир и всичко ще бъде наред. — Джеймс вече не крещеше. Той дори не говореше на Фил, а беше зареял поглед към тъмния паркинг. — Порязах се и оставих кръвта си да тече в устата й. Тя преглътна част от нея, преди родителите ми да дойдат и да ме спрат. Но не беше достатъчно.

Последва още по-дълга пауза. И после Джеймс си спомни защо разказва всичко това. Той погледна към Филип.

— Тя умря тази нощ… но не напълно. В нея се бореха два различни вида кръв.

И така, на сутринта тя отново ходеше из къщата, но това вече не беше госпожица Ема. От устата й течаха лиги, кожата й беше сива, а очите й бяха безжизнени като на труп. И когато започна да… гние… татко я отведе в Инвърнес и я погреба. Но първо я уби. — От гърлото на Джеймс се надигна жлъчка и той добави почти шепнешком: — Или поне се надявам, че го е направил.

Фил бавно се извърна и го погледна. За първи път тази вечер на лицето му имаше нещо друго, освен ужас и страх. Нещо като съжаление, помисли си Джеймс.

Джеймс въздъхна дълбоко. След тринайсет години мълчание той най-накрая бе разказал тази история — и то не на някой друг, а на Филип Норт. Но моментът не беше подходящ да разсъждава за абсурдността на ситуацията. Трябваше да постигне своето.

— Затова послушай съвета ми. Ако не убедиш Попи да се види с мен, в никакъв случай не позволявай да й правят аутопсия след смъртта й. Уверявам те, че няма да ти е приятно да я видиш как се разхожда без вътрешните си органи. И освен това си приготви дървен кол за момента, когато ще бъде вече непоносимо да я виждаш около себе си.

Съжалението изчезна от очите на Фил. Той бе стиснал челюст, но устните му потрепваха.

— Ние няма да позволим тя да се превърне… в някакво полумъртво чудовище — каза той. — Нито пък във вампир. Съжалявам за онова, което се е случило с твоята госпожица Ема, но това не променя нищо.

— Попи трябва да бъде тази, която ще реши…

Но търпението на Фил се беше изчерпило и той само поклати глава.

— Просто стой надалече от сестра ми. Това е всичко, което искам. Ако ме послушаш, ще те оставя на мира. А ако не го направиш…

— Тогава какво?

— Ще разкажа на всички в Ел Камино какъв си. Ще се обадя в полицията и на кмета и ще застана по средата на улицата и ще крещя за това с цяло гърло.

Джеймс почувства ръцете му да изстиват. Фил не разбираше, че току-що бе принудил Джеймс да го убие. Ако смъртен се натъкнеше на тайните на Нощния свят, той трябваше да умре, а ако умишлено заплашваше да ги разкрие, той трябваше да умре незабавно. И по този въпрос не можеше да има две мнения, нито място за милост.

Изведнъж Джеймс се почувства толкова уморен, че вече не можеше да разсъждава ясно.

— Върви си, Фил — каза той отпаднало. — Веднага. И ако наистина искаш да защитиш Попи, не казвай никому нищо. Защото те ще проучат нещата и ще разберат, че и Попи знае тази тайна. И след това ще убият и нея… след като я подложат на разпит. И това няма да бъде никак забавно.

— Кои са тези „те“? Твоите родители?

— Нощните хора. Ние сме навсякъде, Фил. Всеки, когото познаваш, може да бъде един от тях — включително кметът. Затова си дръж устата затворена.

Филип го погледна с присвити очи и после тръгна към паркинга пред магазина.

Джеймс не помнеше някога да се е чувствал толкова опустошен. Всичко, което правеше, се обръщаше против него. Сега Попи беше изложена на още повече опасности, отколкото преди.

А Филип Норт го смяташе за чудовищен и зъл. Но онова, което не знаеше, беше, че самият Джеймс беше напълно съгласен с него.

На път за вкъщи Филип си спомни за пазарската торба, която беше изпуснал при супермаркета. В нея имаше боровинков сок и сладолед с аромат на диви вишни, които Попи си беше пожелала. През последните два дни тя не беше яла почти нищо и в редките случаи, когато почувстваше глад, обикновено й се ядеше нещо странно.

Не — нещо червено. Фил си даде сметка за това, докато за втори път стоеше на касата в „Севън-Илевън“. Той почувства някакво прималяване в стомаха. Единствените неща, които сестра му искаше напоследък, бяха червени и полутечни.

Дали Попи бе осъзнала това сама?

Фил се вгледа в нея, когато влезе в стаята й, за да й даде сладоледа. Сега Попи прекарваше повечето време в леглото.

Беше бледа и тиха. Единствено зелените й очи даваха някакви признаци на живот. Те се открояваха върху лицето й и светеха с някакъв почти див огън.

Клиф и госпожа Хилгард говореха за необходимостта да подсигурят сестри, които да бдят постоянно над нея.

— Не обичаш ли сладолед с диви вишни? — попита Фил, придърпвайки стол до леглото й.

Попи гледаше сладоледа с отвращение. Близна го едва-едва и лицето й се сгърчи в гримаса.

Филип я наблюдаваше.

Още едно близване и след това тя остави сладоледа в една празна пластмасова чаша на шкафчето до леглото си.

— Не знам… Просто не се чувствам гладна — каза тя, отпускайки се на възглавниците си. — Съжалявам, че те разкарвах напразно.

— Няма проблем. — „Боже, тя изглежда толкова зле“, мислеше си Фил. — Има ли нещо друго, което мога да направя за теб.

Със затворени очи сестра му поклати глава. Съвсем леко движение.

— Ти си много добър брат — каза Попи отнесено.

„А тя беше толкова жизнена — мислеше си Фил. — Татко я наричаше «Киловат» или «Нонстоп момиче». От нея струеше такава енергия.“

И без най-малко да осъзнава какво прави, той установи, че казва:

— Днес видях Джеймс Расмусен.

Попи се скова. Ръцете върху завивките й не бяха стиснати в юмруци, но напомняха хищни нокти.

— Той по-добре да стои надалече.

В реакцията й имаше нещо нередно, макар и съвсем смътно. Сякаш това не беше Попи. Да, понякога тя изпадаше в ярост, но Фил никога не бе чувал тези животински нотки в гласа й.

В ума му се мерна картина. Създание от „Нощта на живите мъртви“, което ходеше, въпреки че вътрешностите му се изсипваха от корема му. Жив труп като госпожица Ема, за която му беше разказал Джеймс.

Такава ли съдба наистина очакваше и Попи, ако умреше сега? Толкова ли се беше променила вече?

— Ще му издера очите, ако се появи тук — каза Попи, а в това време пръстите й се бяха впили в одеялото като нокти на котка.

— Попи… той ми каза истината за това какъв е в действителност.

Колкото и да беше странно, но Попи не реагира.

— Той е. Отрепка — рече тя. — Влечуго.

Нещо в тона й накара Филип да настръхне.

— И аз му казах, че ти никога не би искала да станеш такава като него.

— За нищо на света — каза Попи рязко. — Ако това означава да бъда с него цяла вечност. Не искам да го виждам никога повече.

Фил се загледа в нея продължително. Сетне се наведе напред, затвори очи и притисна с палец слепоочието си, където почувства остра болка.

Нещо се случваше с Попи. Той не искаше да повярва, но тя беше станала особена. Ирационална. Даде си сметка, че се държеше странно още откакто бе изхвърлил Джеймс от дома им.

Може би тя се намираше в някакво тайнствено преходно състояние. Нито човек, нито вампир. И не можеше да разсъждава логично. Точно както беше предрекъл Джеймс.

Попи трябва да бъде тази, която ще реши.

Имаше нещо, което се налагаше да я попита.

— Попи? — Фил изчака да го погледне, зелените й очи бяха големи и немигащи. — Когато говорих с него, Джеймс ми каза, че ти си се съгласила… той да те промени. Преди още да му се разсърдиш. Вярно ли е това?

Попи повдигна вежди.

— Да, аз съм му ужасно сърдита — потвърди тя, сякаш това беше единствената част от въпроса, която можа да осмисли. — И знаеш ли защо те обичам? Защото ти винаги си го ненавиждал. А сега го ненавиждаме и двамата.

Фил се замисли за момент и сетне заговори бавно:

— Добре, но преди още да му се ядосаш, ти поиска ли да се превърнеш… в такава като него?

Изведнъж в очите на Попи проблесна разум.

— Аз просто не исках да умра — рече тя. — Бях толкова уплашена… и исках да живея. Ако докторите можеха да ми помогнат, никога не бих се съгласила. Но те не могат да направят нищо. — Попи се беше надигнала в леглото и се взираше в празното пространство, сякаш виждаше там нещо ужасно. — Нямаш представа какво чувства човек, когато знае, че ще умре — прошепна тя.

По гърба на Филип пробягаха ледени тръпки. Не, той не знаеше това, но знаеше — и си го представи съвсем ясно — как щеше да се чувства, когато Попи умреше. Колко празен щеше да бъде светът без нея.

Двамата дълго стояха мълчаливо.

След това Попи отново се облегна на възглавниците: Филип виждаше пастелно сините петна под очите й, сякаш разговорът я беше изтощил докрай.

— Но какво значение има? — каза тя с отпаднал, но ужасяващо жизнерадостен глас. — Аз, тъй или иначе, няма да умра. Докторите не знаят нищо.

„Значи това е начинът, по който тя се справя с всичко това — помисли си Фил. — Пълно отрицание на истината.“

Сега обаче той имаше цялата информация, която му беше нужна. Имаше ясна картина за ситуацията. И знаеше какво трябва да направи.

— Ще те оставя да си починеш — каза Фил на сестра си и я помилва по ръката. Тя беше хладна и крехка, пълна с малки кости като крило на птица. — До скоро.

Той излезе от къщата, без да се обади на никого. Качи се на колата си и скоро летеше с висока скорост. Трябваха му само десет минути, за да стигне до дома на Джеймс. Никога преди не беше идвал тук.

— Какво правиш тук? — попита го хладно Джеймс, когато отвори вратата.

— Може ли да вляза? Имам да ти кажа нещо.

Джеймс отстъпи крачка назад с ледено изражение, за да му направи път да мине.

Апартаментът беше просторен и гол. Имаше един-единствен стол до отрупана с вещи и книги маса, бюро, върху което цареше същия безпорядък, и една некрасива правоъгълна кушетка. По ъглите имаше кашони, пълни с CD-та и книги. Една врата водеше към спартански обзаведена стая.

— Какво искаш?

— Първо, трябва да ти обясня нещо. Знам, че не си виновен за това, че си такъв, — какъвто си, но и аз не мога да се отнасям по друг начин към теб. Ти не можеш да се промениш, нито пък аз. Искам да изясним това още в самото начало.

Джеймс скръсти ръце пред гърдите си, предпазлив и предизвикателен.

— Искаш ли да си спестиш лекцията?

— Просто ми се ще всичко между нас да е ясно.

— Какво искаш, Фил?

Фил преглътна. Успя да заговори едва на втория или третия опит, след като се пребори с гордостта си:

— Искам да помогнеш на сестра ми.